Серия
Нощен свят (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Daughters Of Darkness, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 19 гласа)

17

— Е добре, тя не е разказала нищо на смъртните… но действително не се е подчинила на правилата на Нощния свят — каза Аш с ленив небрежен глас.

— В какъв смисъл? — попита Куин.

Беше късен понеделнишки следобед и слънчевата светлина струеше през западните прозорци на фермата Бърдок. Аш носеше чисто нова риза, която си беше купил от супермаркета в Брайър Крийк, и пуловер с висока яка и дълги ръкави, който скриваше почти зарасналите рани по гърлото и ръцете му. Джинсите му бяха избелени, косата му беше грижливо сресана над белезите на тила му и той играеше най-добрата роля в живота си.

— Тя е знаела за отцепилия се върколак и не е казала на никого.

— Значи е предателка. И ти какво направи?

Аш сви рамене.

— Намушках я с кол.

Куин се разсмя високо.

— Това е самата истина — каза Аш сериозно, гледайки Куин в упор и знаейки, че очите му в този момент изглеждат големи, простодушни и вероятно сини. — Виж сам.

Без да сваля поглед от Куин, той дръпна розово-зелената кувертюра от вързопа върху кушетката.

Веждите на Куин се повдигнаха нагоре.

Той се вторачи за момент в леля Опал, която беше почистена, така че да не личи, че е била заравяна, а колът от оградата беше поставен внимателно отново в гърдите й.

Куин даже преглътна. Това беше първият път, когато Аш го виждаше разколебан.

— Ти наистина си го направил — каза той. В тона му се прокрадна неприкрито уважение и искрена изненада.

„Знаеш ли, Куин, не смятам, че си чак толкова корав, за колкото се представяш — мислеше си Аш. — В края на краищата, колкото и да се опитваш да се държиш като Старейшина, ти си само на осемнайсет. И винаги ще бъдеш на осемнайсет, а следващата година аз ще бъда по-голям от теб.“

— Виж ти — каза Куин, премигвайки бързо. — Добре… Действително съм впечатлен.

— Да, просто реших да взема нещата в свои ръце. Нали разбираш, тя беше отишла твърде далече.

Тъмните очи на Куин се отвориха малко по-широко.

— Признавам… не смятах, че си чак толкова безмилостен.

— Някои неща просто трябва да бъдат направени. Заради семейната чест, разбира се.

Куин се прокашля леко.

— Ами… върколакът?

— Погрижих се и за него. — Аш заобиколи дивана и дръпна едно одеяло в кафяво и бяло от експонат № 2 — овъгления и разкривен труп на Вълка. Мери-Линет изпадна в истерия, когато Аш настоя да го измъкнат от колата, а ноздрите на Куин сега леко потрепваха, докато го гледаше. — Съжалявам, мирише на изгоряла козина, нали? Аз самият малко се поопуших, докато го държах в огъня…

— Изгорил си го жив?

— Е, това е един от традиционните методи…

— Добре, а сега върни одеялото на мястото му — каза Куин и Аш откликна на молбата му.

— Както виждаш, погрижил съм се за всичко. Няма замесени смъртни и не е необходима никаква чистка.

— Да, прав си… — Куин още не можеше да откъсне поглед от одеялото. Аш реши, че моментът е подходящ.

— И между другото, оказва се, че момичетата са имали напълно законно основание за идването си тук. Те просто са искали да се научат да ловуват. В това няма нищо незаконно, нали?

— Какво? О, да. — Куин погледна леля Опал и най-накрая завъртя глава към Аш. — И сега, когато вече знаят как става това, ще се върнат обратно.

— Да, но по-късно. Те все още не са напълно подготвени… и затова остават.

— Остават?

— Да. Виж, тук аз съм главата на семейството нали? И казвам, че остават.

— Аш…

— Крайно време е Нощният свят да има преден пост в този район, не мислиш ли? Виждаш какви неща се случват, когато не държим под контрол нещата. Резултатът е семейство от отцепили се върколаци, които бродят наоколо. Някой трябва да остане тук и да удържа крепостта.

— Аш… не можеш да заточиш на това място хора на Нощта. Тук не можеш да се храниш с нищо друго, освен с животни, а смъртните са единствената компания, на която можеш да разчиташ…

— Да, работата е неприятна, но някой трябва да я върши. Освен това самият ти наскоро каза, че не е хубаво да прекараш целия си живот на един остров.

Куин се вгледа в него й каза:

— Е, не мисля, че да живееш тук е много по-добре.

— В такъв случай така им се пада на сестрите ми. Може би след няколко години ще оценят предимствата на острова. И тогава ще могат да предадат работата на някой друг.

— Аш… никой друг няма да дойде тук.

— Е, така да бъде. — Битката беше спечелена. Куин беше замаян и объркан и като че ли нямаше търпение да се върне в Лос Анжелис колкото може по-скоро. Виждайки това, Аш си позволи да направи едно малко признание: — Може би ще идвам да ги посещавам понякога.

 

 

— Аш свърши добра работа — каза Роан същата вечер. — Чухме всичко от кухнята. Жалко, че и вие не бяхте тук.

Мери-Линет се усмихна.

— Куин брои минутите кога ще си тръгне оттук — рече Джейд, сплитайки пръсти с Марк.

— Бих искал да видя как ще обясниш всичко това на татко — каза Кестрел на Аш.

— Странно — отвърна Аш. — Аз пък изобщо не бързам да го направя. — Всички се засмяха, с изключение на Мери-Линет. Голямата кухня беше топла и светла, но прозорците вече се смрачаваха. Тя не виждаше почти нищо в падащия здрач — през последните два дни ефектът от кръвната обмяна постепенно беше затихнал. Сетивата й отново бяха на обикновено човешко същество.

— Сигурен ли си, че няма да имаш проблеми? — попита тя Аш.

— Да. Ще разкажа на баща ми истината или поне в общи линии. Ще му кажа, че един върколак ренегат е убил леля Опал и после аз съм убил върколака. Че момичетата са добре тук, ловуват на воля и държат района под око за други отцепници. Със сигурност съществуват някакви документи за фамилията Лавет и ако баща ми иска, може да се разрови в историческите хроники.

— Цяло семейство от върколаци ренегати — промълви Кестрел замислено.

— От умопобъркани върколаци — каза Аш. — Те са не по-малко опасни за Нощния свят от ловците на вампири. Бог знае от колко време живеят тук. Вероятно достатъчно дълго, за да нарекат земята им Потока на бясното куче.

— И хората да ги бъркат със Саскуоч — добави Марк.

Кафявите очи на Роан бяха неспокойни.

— Аз съм виновна, защото те подведох — обърна се тя към Мери-Линет. — Казах ти, че не е възможно той да е убиецът. Прости ми.

Мери-Линет срещна погледа й и го задържа.

— Роан, ти нямаш никаква вина. Нямало е как да предположиш каква е истината. Той не е убивал, за да се храни като обикновените върколаци. Убивал е, за да защити територията си… И да ни сплаши.

— И е можел дори да успее — отбеляза Марк. — Ако вие имахте къде другаде да отидете.

Аш погледна Марк и после сестрите си.

— Аз имам въпрос — каза той. — Тази територия тук ще ви бъде ли достатъчна?

— Разбира се — отвърна Роан, леко изненадана.

— Не е нужно винаги да убиваме животните — намеси се Джейд. — Можем само да ги хващаме за кратко, докато заситим глада си. А защо да не опитаме и варианта с козите, по дяволите?

— Аз бих опитала с Тиги — каза Кестрел и за момент златистите й очи проблеснаха. Мери-Линет не изрече мислите си гласно, но понякога Кестрел я изненадваше. Някой ден тя може би щеше да се нуждае от по-голяма територия и не за първи път й хрумваше, че между нея и Джереми имаше много общи неща.

Красива, безмилостна, целенасочена. Истинска дъщеря на Нощта.

— А ти? — каза Аш, поглеждайки към Марк.

— Аз? Хм… ами като се замисля, аз твърде много съм свикнал с хамбургерите…

— Снощи се опитах да го заведа на лов — прекъсна го Джейд. — Нали разбирате, само да му покажа. Но той повърна.

— Не точно…

— Напротив, повърна — каза Джейд спокойно и безгрижно.

Марк погледна настрани. Мери-Линет забеляза, че те продължиха да се държат за ръце.

— Доколкото разбирам, ти не възнамеряваш да станеш вампир — каза Аш на Марк.

— Ъ-ъ… да речем, че няма да бъде скоро.

Аш се обърна към Мери-Линет.

— А какво ще кажеш за жителите на града? Трябва ли да вземем някакви мерки?

— Знам какво става в Брайър Крийк, защото тази сутрин разговарях с Бъни Мартен. И освен това се радвам, че тя не се оказа вампир.

— Аз винаги съм го знаел — каза Марк.

— Добре, ето какво се случва накратко. — Мери-Линет вдигна пръст във въздуха. — Първо, всички знаят, че Джереми е изчезнал. Собственикът на бензиностанцията не го е виждал от вчера и е отишъл да го търси в караваната му. Там, между другото, са намерили много странни неща. Но на този етап не знаят нищо друго, освен че е изчезнал.

— Добре — каза Роан.

Мери-Линет вдигна още един пръст.

— Второ, татко съжалява, но не е изненадан, че колата ми е експлодирала. Клодин предричаше това от цяла година. — Още един пръст. — Трето, господин Кимбъл няма представа какво или кой е убил коня му, но е по-склонен да смята, че е било животно, а не човек. Вик Кимбъл е убеден, че това е работа на Саскуоч. Той и Тод са изплашени до смърт и искат да се махнат от Брайър Крийк завинаги.

— Да запазим тогава минута мълчание, за да покажем колко много ще ни липсват — каза Марк тържествено и издаде смешен звук с език.

— Четвърто — продължи Мери-Линет, вдигайки следващия пръст. — Вие момичета, рано или късно ще трябва да споменете, че леля ви не се е върнала от нейната „кратка почивка“. Но може да не го правите веднага. Никой не идва тук и затова никой няма да забележи, че я няма. Освен това, мисля, че спокойно можем да погребем нея и Джереми. Дори ако някой се натъкне на тях, какво би намерил — мумия, която изглежда най-малко на хиляда години, и вълк. Никой няма да може да свърже телата с изчезналите хора.

— Бедната стара леля Опал — каза Джейд, все така безгрижно. — Но в крайна сметка тя ни помогна, нали?

Мери-Линет я погледна. „Да, така е — помисли си тя. — Очите й изглеждат сребърни, когато се присмива над смъртта. Джейд също е истинска дъщеря на Нощта.“

— Леля ви действително ни помогна. И на мен ще ми липсва — каза Мери-Линет на глас.

— Значи, всичко е уредено — заключи Кестрел.

— Така изглежда — рече Аш не особено уверено. — Куин ме чака долу на пътя. Казах му, че ще ни трябват няколко часа да се погрижим за нещата тук и да се сбогуваме.

Настъпи мълчание.

— Аз ще те изпратя — каза Мери-Линет накрая.

Те тръгнаха към предната врата и когато излязоха навън в здрача, Аш затвори вратата след тях.

— Все още можеш да дойдеш с мен, знаеш това.

— С теб и Куин?

— Аз ще го отпратя. Или ще замина и утре ще се върна за теб. Или ще се върна и ще остана…

— Трябва да отидеш и да разговаряш с баща си. И да направиш така, че сестрите ти да бъдат в безопасност. Знаеш го.

— Добре, ще се върна след това — каза Аш с нотки на отчаяние в гласа си.

Мери-Линет погледна настрани. Слънцето беше залязло. На изток небето беше с възможно най-тъмния нюанс на пурпура. Почти черно. Миг по-късно изгря звезда. Или това не беше звезда… А Юпитер.

— Все още не съм готова. Бих искала да съм, но…

— Не, не би искала — рече Аш и, разбира се, беше прав. Тя знаеше това още докато седеше там край пътя, гледайки как колата й гори. И макар да беше премисляла нещата отново и отново в тъмната си стая, вече не съществуваше никаква възможност да промени решението си.

Тя никога нямаше да бъде вампир. Просто не беше пригодена за това. Не можеше да прави нещата, които правеха вампирите, и да запази здравия си разум. Тя не беше като Джейд и Кестрел, нито дори като Роан с нейните здрави стегнати крака и инстинктивната й страст към лова. Беше надникнала в сърцето на Нощния свят… и знаеше, че не може да се присъедини към него.

— Аз не искам да се променяш — каза Аш. — Искам да бъдеш такава, каквато си.

— Но ние не сме деца — отвърна Мери-Линет, без да го поглежда. — Не можем да бъдем като Джейд и Марк — само да се държим за ръцете, да се кикотим и никога да не мислим за бъдещето.

— Да, ние сме само сродни души, това е всичко. Ние сме просто обречени да бъдем завинаги заедно…

— Щом разполагаме с вечността, дай ми малко време — каза Мери-Линет. — Върни се и поскитай малко. Вгледай се в Нощния свят и се увери, че искаш да се откажеш от него…

— Аз вече знам това.

— Вгледай се в смъртните и се увери, че искаш да се обвържеш с една от тях.

— И може би трябва да се замисля за онова, което съм им причинявал?

— Да — отвърна Мери-Линет, поглеждайки го прямо.

Аш извърна глава.

— Добре, признавам. Има много неща, които трябва да изкупя…

Мери-Линет знаеше това. Той бе гледал на хората като на низши същества и храна. И нещата, които беше видяла в ума му, я бяха отблъснали.

— Изкупи поне колкото можеш — каза тя, макар че не смееше да се надява, че той ще го направи. — Дай си необходимото време за това. А на мен дай време да порасна. Аз съм все още ученичка, Аш.

— Но след една година вече няма да бъдеш. И тогава аз ще се върна.

— Може би ще е прекалено рано.

— Знам. Но въпреки това ще се върна. — Той се усмихна, в гласа му прозвуча самоирония. — А междувременно ще се боря с дракони, както прави всеки рицар за своята дама. Ще докажа, че съм достоен за теб. И ти ще се гордееш с мен.

Мери-Линет почувства някаква буца в гърлото си. Усмивката на Аш изчезна. Те просто стояха и се гледаха.

Очевидно беше дошъл моментът да се целунат. Вместо това се взираха един в друг като обидени деца. След това единият от тях пристъпи напред и двамата се озоваха в прегръдките си. Мери-Линет се притискаше все по-силно и по-силно в Аш, заровила лице в рамото му. Дълбоко развълнуван, Аш обсипваше шията й с целувки, повтаряйки:

— Бих искал да съм човек. Наистина бих искал!

— Не, не е вярно — отвърна Мери-Линет, замаяна от целувките му.

— Искам! Искам!

Но от това нямаше никаква полза и Мери-Линет го знаеше. Проблемът не беше просто в това какъв е, а какво беше правил и какво щеше да прави оттук нататък. Аш беше видял твърде много от тъмната страна на света, за да води нормален живот. Характерът му вече беше изграден и тя не беше сигурна, че той може да се бори с него.

— Повярвай ми — каза той, сякаш чул мислите й.

Мери-Линет нямаше сили да каже нито да, нито не.

И затова направи единственото нещо, което можеше — вдигна глава. Устните му бяха на правилното място, за да срещнат нейните. Електрическите искри вече не бяха болезнени, откри тя, и розовата мъгла можеше да бъде възхитителна. Двамата бяха обгърнати от усещане за топлина, сладост и странен покой.

И след това някой почука зад тях на вратата. Мери-Линет и Аш подскочиха и се откъснаха един от друг. Спогледаха се, стреснати и все още в плен на предишното чувство. И тогава Мери-Линет осъзна къде се намира. Тя се засмя, а след нея и Аш.

— Излизайте — казаха те едновременно…

Марк и Джейд излязоха от къщата, следвани от Роан и Кестрел. Всички застанаха на верандата, като внимаваха да не стъпят в дупката. Усмихнаха се на Аш и Мери-Линет по начин, който накара Мери-Линет да се изчерви.

— Довиждане — каза тя решително на Аш.

Той се взира дълго в нея, сетне погледна пътя, който се простираше зад него. Накрая се обърна и понечи да тръгне.

Мери-Линет го наблюдаваше с премрежени от сълзи очи. Тя все още не можеше да се застави да му вярва. Но нищо не й пречеше да се надява, нали? Или да мечтае. Въпреки че мечтите почти никога не се сбъдваха…

Джейд ахна.

— Вижте! — извика тя.

Миг по-късно всички го видяха, а сърцето на Мери-Линет силно подскочи. Светла стрела чертаеше на северозапад дълга линия в мрака. Това не беше някаква малка невзрачна падаща звезда, а сияещ зелен метеор, който проряза половината небе, сипейки искри. Той минаваше точно над шосето, сякаш осветяваше пътя на Аш.

Закъснял Персеид. Последният от летните метеори. Но приличаше на благовещение.

— Бързо, бързо, пожелай си нещо — каза нетърпеливо Марк на Джейд. — Пожелай си нещо, което искаш да ти се сбъдне.

Мери-Линет видя въодушевеното му лице и начина, по който очите му грееха от вълнение. До него Джейд ръкопляскаше, отворила широко очи от възторг.

„Толкова се радвам, че сте щастливи — помисли си Мери-Линет. — Моето желание за вас се сбъдна. И сега може би мога да си пожелая нещо и аз… Бих искала… бих искала…“

Аш се обърна и й се усмихна.

— Ще се върна догодина — каза той. — С няколко убити дракона!

Сетне тръгна надолу по обраслия с бурени път. За момент в дълбокия виолетов здрач на Мери-Линет действително й се стори, че вижда рицар, който потегля на мисия. Странстващ рицар с блестяща руса коса, който се отправя към някаква много тъмна и опасна пустош. Сетне той се обърна и тръгна заднешком, махайки с ръка за сбогом, което развали образа, който беше изплувал в ума й.

Всички извикаха „довиждане“.

Мери-Линет чувстваше осезателно присъствието им — нейния брат и трите му кръвни сестри, всички излъчващи топлота и подкрепа. Игривата Джейд. Безмилостната Кестрел. Мъдрата и нежна Роан. И Марк, който вече не беше тъжен и самотен. Тиги се потърка около глезените й и замърка дружелюбно.

— Дори докато сме разделени, ние ще гледаме едно и също небе! — провикна се Аш.

— Какъв чудесен стих! — извика тя в отговор. Но той беше прав. Небето щеше да бъде там и за двама им. Тя винаги щеше да знае, че той е някъде там, гледайки нагоре в почуда. А това само по себе си беше важно…

И тя най-накрая беше наясно коя е. Тя беше Мери-Линет и един ден щеше да открие супернова или комета, или черна дупка, но щеше да го направи като човешко същество. И Аш щеше да се върне идната година.

И тя винаги щеше да обича нощта.

Край