Серия
Нощен свят (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Daughters Of Darkness, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 19 гласа)

5

Марк все още мърмореше, когато зави зад къщата. Какво изобщо правеше тук?

Да се влезе в градината, се оказа нелека задача. Трябваше да си пробие път през избуялите шубраци от рододендрони и къпини, които образуваха около него плътна ограда. И дори когато излезе изпод тунел от месести зелени листа, Марк не се ориентира веднага. Той направи още няколко крачки по инерция, преди да разбере какво вижда.

Хей! Там има момиче!

Красиво момиче. Изключително красиво момиче. Виждаше я ясно под светлината, която се лееше от задната веранда. Светлорусите й, почти бели коси стигаха до бедрата. Толкова дълги коси беше виждал само при малките момичета. Те се полюшваха около стройното й тяло като светла коприна. Беше дребничка и тънка, с изящни ръце и крака.

Облечена беше в нещо като старомодна нощница и танцуваше под звуците на някаква реклама. На стълбите на верандата беше поставен стар очукан транзистор. Имаше и едно черно котенце, което погледна Марк за миг и сетне се стрелна към сенките.

При нас няма лош кредит! О, да! Не се тревожете ние ще се погрижим за вас… — чуруликаше радиото. Момичето танцуваше с ръце, вдигнати над главата. Лека като пух, помисли си Марк, гледайки я с изумление. И тя наистина беше лека като пух, колкото и изтъркано да звучеше тази фраза.

Когато рекламата свърши и започна някаква кънтри песен, момичето се завъртя и го видя. Замръзна на място, все още с ръце над главата и кръстосани китки. Очите й станаха големи и устата й се отвори от изненада.

„Тя се уплаши — помисли си Марк. — От мен.“

Момичето вече не изглеждаше толкова крехко и изящно. То се затича към транзистора, грабна го и започна да го върти в ръцете си. Опитва се да го изключи, досети се Марк. Нейната безпомощност беше заразителна. Преди да разбере какво прави, Марк хвърли градинарските ножици на земята, спусна се към нея и грабна транзистора от ръцете й. Завъртя най-голямото копче и прекъсна песента по средата. Сетне зяпна момичето, което отвърна на погледа му с големите си сребристозелени очи. И двамата се бяха задъхали, сякаш току-що бяха обезвредили бомба.

— Хей, аз също не понасям кънтри музика — каза Марк малко по-късно, свивайки рамене.

Той никога преди не беше говорил така на момиче. Но и никога преди не беше срещал момиче, което да изглежда уплашено от него.

Толкова уплашено, че сякаш виждаше пулса й в бледосините вени под прозрачната кожа на гърлото й.

Сетне изведнъж ужасът й сякаш се стопи. Тя прехапа устни и се засмя тихо. После, все така усмихната, премига и подсмъркна.

— Забравих — каза тя, избърсвайки крайчеца на окото си. — Вие нямате същите правила като нас.

— Правила за кънтри музиката? — осмели се да попита Марк. Гласът й му харесваше. Беше обикновен, а не някакъв ангелски глас, както бе очаквал. Очевидно момичето си беше съвсем земно.

— Правила, за каквато и да е музика отвън — отвърна тя. — И за каквато и да е телевизия.

„Какво значи това навън?“, помисли си Марк. Но вместо това каза:

— Ъ-ъ, здравей. Аз съм Марк Картър.

— А аз Джейд Редфърн.

— Ти си една от племенничките на госпожа Бърдок.

— Да. Пристигнахме миналата нощ. Ще живеем тук.

Марк изсумтя и промърмори:

— Моите съболезнования.

— Съболезнования? Защо? — Тя обходи бързо градината с поглед.

— Защото да живееш в Брайър Крийк е малко по-вълнуващо, отколкото да живееш в гробище.

Тя го изгледа продължително и озадачено.

— Ти… си живял в гробище?

Марк отговори на дългия й поглед и каза:

— Ъ… всъщност имах предвид, че тук е много скучно.

— О! — Момичето се замисли и се усмихна. — Е, на нас ни е интересно. Различно е от мястото, откъдето идваме.

— И откъде по-точно идвате?

— От един остров. Който е близо до… — Тя отново се замисли. — До щата Мейн.

— Щата Мейн?

— Да.

— Има ли си име този остров?

Джейд се загледа в него с големите си зелени очи.

— Всъщност не мога да ти кажа това.

— Е… добре. — Шегуваше ли се тя с него? Но на лицето й не беше изписана нито насмешка, нито закачливост. Момичето изглеждаше загадъчно… и невинно. Може би имаше някакъв психически проблем. Това щеше да е добре дошло за децата от гимназията „Деуит“. Те не бяха особено толерантни към различията.

— Виж — каза той рязко, — ако има нещо, което мога да направя за теб, нали разбираш… ако имаш някакви проблеми или нещо такова… просто ми кажи. Става ли?

Джейд наклони леко глава настрани. Миглите й бяха толкова дълги, че даже хвърляха сенки върху лицето й под лампата на верандата, но изражението й не издаваше стеснителност. То беше откровено и проницателно. Тя се взираше внимателно в него, сякаш се опитваше да реши що за човек е. И не бързаше. Накрая се усмихна, при което на страните й се появиха малки трапчинки и сърцето на Марк неочаквано подскочи.

— Добре — каза тя тихо. — Марк, ти не си глупав, въпреки че си момче. И освен това си добро момче, нали?

— Ами… — Марк никога не беше наричан „добро момче“, не и в онзи смисъл от телевизионните сериали. И не беше сигурен дали може да прецени това сам. — Аз, ъъ… надявам се, че е така.

Джейд не сваляше поглед от него.

— Знаеш ли, току-що разбрах нещо. Тук ще ми хареса. — Тя се усмихна отново, Марк установи, че му е трудно да диша, а след това изражението й се промени.

Марк също го чу. Силен шум сред плетеницата от рододендрони и къпини в дъното на градината. Звукът беше наистина странен, но още по-необикновена беше реакцията на Джейд. Тя замръзна на мястото си, напрегната и разтреперана, приковала поглед в храстите. Изглеждаше ужасена.

— Хей — каза Марк тихо и докосна рамото й. — Хей. Всичко е наред. Сигурно някоя от козите е избягала навън. Козите могат да прескачат всякакви огради. — Джейд клатеше унесено глава. — Или елен. Когато са спокойни, стъпките им приличат на човешките.

— Не е елен — просъска тя.

— Понякога нощем те влизат в градините на хората да пасат. Вие сигурно сте нямали елени там, откъдето идваш…

— Не мога да подуша нищо — каза тя тихо, почти изхлипвайки. — Това е заради глупавата кошара. Всичко вони на кози.

„Тя не може да подуши нищо…?“ Марк направи единственото, което му дойде наум в отговор на подобно заявление. Прегърна момичето.

— Всичко е наред — промълви той. Не можеше да не забележи, че е едновременно хладна и топла, гъвкава и невероятно жива под плата на нощницата, с която беше облечена. — Искаш ли да те отведа в къщата? Там ще бъдеш в безопасност.

— Пусни ме — каза Джейд без капчица благодарност. — Може да се наложи да се бия. — Тя се освободи от прегръдката му и отново погледна към храстите. — Стой зад мен.

„Добре, значи тя е луда. Не ме интересува. Мисля, че съм влюбен в нея.“

Той остана до момичето.

— Виж, аз също ще се бия. Какво мислиш, че е това? Мечка, койот…?

— Брат ми.

— Твоят… — Марк бе обзет от тревога. Тя току-що бе прекрачила границата на допустимото безумие. — О!

От шубраците отново дойде силен шум на прекършени стебла. Това определено беше нещо голямо, не беше коза. Марк се питаше дали някой лос не се беше залутал насам от езерото Уолдо, което се намираше на около стотина мили, когато нощта беше разкъсана от вик.

Човешки вик… или по-лошо, почти човешки. Когато замря, се разнесе вой, в който със сигурност нямаше нищо човешко. В началото беше тих, но сетне изведнъж стана пронизителен и непоносим. Марк се вцепени. Когато протяжният звук най-накрая заглъхна, се чу нещо като хлипане и стенание и после настъпи тишина.

Марк успя да си поеме дъх и изруга:

— Какво беше това, по дяволите?

— Шт. Мълчи. — Джейд беше наполовина приклекнала, без да откъсва поглед от шубраците.

— Джейд… Джейд, чуй ме. Трябва да влезем вътре. — В отчаянието си Марк я грабна през кръста и се опита да я помъкне към къщата. Тя беше лека, но се изплъзна от ръцете му, сякаш беше от вода. Като котка, която не иска да бъде милвана. — Джейд, каквото и да е това нещо, на нас ни е нужно оръжие.

— На мен не. — Тя като че ли говореше през зъби и в интонацията й имаше нещо странно. Беше с гръб към него и Марк не виждаше лицето й, но пръстите й бяха свити като ноктите на хищна птица.

— Джейд! — каза Марк настойчиво. Той беше достатъчно уплашен, за да побегне, но не можеше да я остави. Просто не можеше! Едно добро момче не би постъпило така.

А беше и твърде късно за бягство. Къпиновите храсти от южната страна на градината потрепнаха. И се разтвориха. Нещо се промъкваше между тях.

Сърцето на Марк сякаш застина, но после той установи, че пристъпва напред. Отблъсквайки грубо Джейд настрани. За да посрещне нещото, което се задаваше от мрака, каквото и да бе то.

Мери-Линет си проправяше път през къпиновите шубраци. Ръцете и краката й бяха изподраскани и изцапани от сока на зрелите къпини. Вероятно беше избрала лошо място, където да прескочи оградата, но тогава умът й беше другаде. Мислеше си за Марк, трябваше да го намери колкото може по-скоро и да се махнат оттук.

„О, дано да е тук — повтаряше си тя. — Дано да е тук и да е добре, нищо друго не искам.“

Най-накрая Мери-Линет се измъкна от шубраците, тръгна през двора и сетне всичко се случи много бързо. Най-напред видя Марк и почувства облекчение. Но я очакваше и изненада. Марк стоеше пред някакво момиче, вдигнал ръцете си като баскетболен защитник, сякаш бранеше собствената си сестра.

И след това момичето се спусна към нея толкова светкавично, че Мери-Линет едва успя да я проследи с поглед.

Тя вдигна ръце да се предпази и в този момент Марк извика:

— Не, това е сестра ми!

Момичето се спря само на крачка от Мери-Линет. Това, разбира се, беше девойката със сребърни коси. Този път Мери-Линет видя, че очите й са зелени, а кожата й е толкова прозрачна, че изглеждаше почти като кварцов кристал.

— Джейд, това е сестра ми — повтори Марк, сякаш искаше да няма двоумение по този въпрос. — Името й е Мери-Линет. Тя няма да те нарани. Мери, кажи й, че няма да я нараниш.

„Да я нарани?“ Мери-Линет нямаше представа за какво говори той, а не искаше и да знае. Момичето беше странно красиво като сестрите си и нещо в очите й — те не бяха просто зелени, а почти сребристозелени — накара Мери-Линет да настръхне.

— Здравей — каза Джейд.

— Здравей. Добре, Марк, хайде. Трябва да тръгваме. Искам да кажа, незабавно.

Тя очакваше той веднага да се съгласи. Марк беше този, който не искаше да идват тук и освен това се беше сблъскал с най-голямата си фобия — истинско момиче. Но вместо това той каза:

— Чу ли онзи вик? Разбра ли откъде идва?

— Какъв вик? Аз бях в къщата. Хайде. — Мери-Линет хвана Марк за ръката, но понеже той беше силен колкото нея, това изобщо не помогна. — Може би чух нещо. Но не обърнах внимание. — Преди няколко минути тя отчаяно бе обхождала с поглед старинната всекидневна, бръщолевейки лъжи как цялото й семейство знаело къде е отишла тази вечер и я очаквали да се прибере скоро. Как баща й и втората й майка били толкова добри приятели на госпожа Бърдок и как нямали търпение да чуят новини за нейните племеннички. Тя все още не беше сигурна дали това беше причината, поради която я пуснаха да си тръгне. Но тъй или иначе, в един момент Роан стана, усмихна се мило на Мери-Линет и отвори входната врата.

— Знаеш ли, обзалагам се, че е било росомах — обърна се развълнувано Марк към Джейд. — Росомах, който е дошъл от Вилаетската гора[1].

Джейд беше намръщена.

— Росомах? — Тя се замисли. — Да, вероятно. Аз самата никога не съм чувала вик на росомах. — Сетне Джейд стрелна поглед към Мери-Линет. — А ти как мислиш?

— О, няма съмнение — отвърна Мери-Линет нехайно. — Със сигурност е било росомах. — „Трябва да я попитам къде е леля й — помисли си тя изведнъж. — Това е идеалната възможност да я хвана в лъжа. Ще я попитам и тя ще ми отговори нещо, няма значение какво, но то едва ли ще съвпадне с версията, че леля й е заминала на север към крайбрежието, на кратка почивка. И тогава ще знам истината.“

Но Мери-Линет не го направи. Просто не намери смелост. Вече нямаше желание да хваща никого в лъжа. Само искаше да се махне оттук.

— Марк, моля те…

Той я погледна и като че ли за първи път забеляза колко е разстроена.

— Ъ… добре — каза Марк. И сетне се обърна към Джейд: — Виж, защо не влезеш в къщата все пак? Там ще бъдеш в безопасност. И може би… може би някой ден ще мога да намина пак.

Мери-Линет продължаваше да го дърпа и за нейно облекчение най-накрая успя да го отмести от мястото му. Сетне тръгна през къпиновите шубраци, които беше стъпкала на идване.

— Защо не минете оттам? Това е пътека — каза Джейд, посочвайки с ръка. Марк веднага зави, повеждайки Мери-Линет със себе си и тя видя удобна пролука между два рододендрона в дъното на градината. Никога нямаше да я забележи, ако не знаеше, че е там.

Когато стигнаха оградата, Марк се обърна и погледна назад. Мери-Линет също се обърна.

Оттук Джейд беше просто тъмен силует, очертан под крушката на верандата, но осветената й отзад коса приличаше на сребърен ореол, който буквално блещукаше около нея. Мери-Линет чу Марк да си поема дъх.

— И двамата наминете някой път — каза Джейд сърдечно. — Тъкмо ще ни помогнете да издоим козите, както каза леля Опал. Тя ни даде много строги указания, преди да отиде на почивка.

Мери-Линет беше слисана.

Обърна се и залитна към прохода в шубраците, замаяна от изненада. Когато излязоха на пътя, тя попита:

— Марк, какво се случи, когато влезе в градината?

Марк изглеждаше потънал в мисли.

— Какво имаш предвид? Нищо не се е случило.

— Видя ли мястото, където бяха копали?

— Не — отвърна Марк кратко. — Джейд беше в градината, когато пристигнах там. Нямах възможност да разгледам наоколо.

— Марк… тя беше ли там през цялото време? Имам предвид Джейд. Влезе ли по някое време в къщата? Или да си видял някое от другите момичета да излиза навън?

— Дори не знам как изглеждат другите момичета — изсумтя Марк. — Единствената, която видях, беше Джейд и тя беше там през цялото време. — Той я погледна навъсено. — Още ли си играеш на Зоната на здрача?

Мери-Линет не отговори. Тя се опитваше да събере разпилените си мисли.

„Не мога да повярвам, но наистина го чух с ушите си. Леля им била казала за козите, преди да отиде на почивка. Но Роан не знаеше нищо за козите, преди да й кажа. Мога да се закълна в това. Сигурна съм, че тя импровизираше с тази история за почивката…

Добре, може и да греша. Но това не означава, че Роан казваше истината. Може би са измислили тази история предварително и Роан е просто лоша актриса. Или пък…“

— Марк, знам, че това ще ти прозвучи налудничаво… но да си забелязал Джейд да говори по мобилен телефон или нещо такова?

Марк се закова на място и хвърли на Мери-Линет продължителен поглед, който казваше по-добре от всякакви думи какво мисли за нея.

— Мери-Линет, какво ти се върти в главата?

— Роан и Кестрел ми казаха, че госпожа Бърдок е на почивка. Че изведнъж решила да си почине, тъкмо когато те пристигнали в града.

— Е, и? Същото каза и Джейд.

— Марк, госпожа Бърдок живее тук от десет години и никога не е ходила на почивка. Как е възможно да замине точно в деня, в който племенничките й идват да живеят при нея?

— Може би се е възползвала от това, че има кой да се грижи за къщата — отвърна Марк със смазваща логика.

Точно това беше казала и Роан. Мери-Линет изведнъж я обзе параноя, стори й се, че всички около нея са заговорници, участващи в голям конспиративен план. Допреди малко искаше да разкаже на Марк за козите, но сега размисли и се отказа.

„Вземи се в ръце, момиче — сгълча се тя сама. — Марк просто изказа едно логично предположение. Най-доброто решение сега е да обмислиш нещата спокойно, преди да хукнеш презглава при шерифа Ейкърс.

Проблемът е в това — каза си Мери-Линет безпощадно честно, — че изпадна в паника. По някаква причина ти си внуши нещо за тези момичета и забрави за всякаква логика. Ти не се сдоби с никакви солидни доказателства. Вместо това просто избяга.“

Едва ли можеше да отиде при шерифа и да му каже, че има някакви подозрения, защото краката на Роан я изпълват с ужас. Нямаше абсолютно никакви доказателства. С изключение на… Тя изпъшка мислено.

— Всичко се свежда до това какво са зарили в градината — каза Мери-Линет на глас.

Марк, който вървеше до нея намръщен и мълчалив, сега спря.

— Какво?

— Да, всичко се свежда до това — повтори тя със затворени очи. — Трябваше да огледам онова място, когато имах тази възможност. Дори с риск да бъда видяна от Джейд. Това е единственото истинско доказателство… и затова трябва да си изясня какво има там.

Марк поклати глава.

— Чакай, виж…

— Трябва да се върна. Няма да е тази вечер, защото съм ужасно уморена. Но утре, да. Марк, трябва да проверя какво има там, преди да отида при шерифа Ейкърс.

Тук Марк избухна:

— Преди какво!? — извика той толкова високо, че гласът му беше повторен от ехото. — Какви ги говориш и защо ще ходиш при шерифа?

Мери-Линет го зяпна от изненада. Тя не беше подозирала колко различно от нея гледа Марк на нещата. „Защо? — мислеше си тя. — Защо той…“

— Ти искаше да проверим къде е госпожа Бърдок и ние го направихме — рече Марк. — Те ни обясниха къде е. И ти сама видя Джейд. Да, тя е малко различна. За нея важи същото, което ти каза за госпожа Бърдок — тя е ексцентрична. Но прилича ли ти на човек, който би могъл да причини зло някому? Е, способна ли е според теб на подобно нещо?

„Боже мой, той е влюбен в нея — помисли си Мери-Линет. — Или най-малкото страшно я харесва. Марк харесва момиче!“

Но в следващия момент я обзе тревога.

Да, това можеше да е прекрасно за него, ако това момиче не беше лудо. Или поне лудостта й да нямаше смъртоносен уклон. Но какъвто и да беше случаят, Мери-Линет не можеше да обвини в нищо новата приятелка на Марк, ако нямаше солидни доказателства.

„Питам се дали тя го харесва? — помисли си Мери-Линет. — Те несъмнено бяха готови да се защитават един друг, когато дойдох.“

— Да, прав си — каза тя, доволна, че тази вечер се беше поупражнявала в лъжи. — Джейд действително не прилича на човек, който би причинил зло някому. Няма да се занимавам повече с това.

„Поне докато съм с теб — продължи мислено Мери-Линет. — А утре през нощта, когато си мислиш, че наблюдавам звездите, аз ще се промъкна там отново. Но този път сама и ще си взема лопата. И може би голяма пръчка, с която да се браня от росомахи.“

— Наистина ли мислиш, че чухте там росомах? — попита тя, за да смени темата.

— Ъ-ъ… може би. — Марк вече не изглеждаше толкова намръщен. — Беше нещо странно. Никога преди не бях чувал такъв писък. Виж, нали наистина ще оставиш всички тези налудничави глупости за госпожа Бърдок?

— Да, добре.

„Ще бъда предпазлива — мислеше си Мери-Линет. — Този път няма да изпадам в паника и ще се постарая да не ме видят. Освен това, ако смятаха да ме убият, те щяха да го направят още тази вечер, нали?“

— А може би крясъкът, който чухме, е бил на Саскуоч — отбеляза Марк.

Бележки

[1] Национален парк в щата Орегон. — Б.Пр.