Л. Дж. Смит
Дъщери на мрака (4)

4

Казват, че утрото е по-мъдро от вечерта!

Когато се събуди на другата сутрин и видя горещия, морен августовски ден, Мери-Линет вече изобщо не беше настроена да изяснява дали госпожа Бърдок е мъртва, или не. Това беше просто нелепо. Освен това имаше толкова работа за вършене — училището започваше след малко повече от две седмици. В началото на юни тя беше сигурна, че лятото ще продължава вечно. Сигурна беше, че никога няма да каже „О, лятото свърши толкова бързо.“ А ето че сега, в средата на август, вече си го мислеше.

„Трябват ми дрехи — разсъждаваше Мери-Линет. — Нова раница, тетрадки и няколко от онези малки флумастери. И освен това трябва да накарам и Марк да си купи същите неща, защото той няма да го направи сам, нито ще послуша Клодин.“

Клодин беше тяхната мащеха. Тя беше красива белгийка с тъмни къдрави коси и тъмни искрящи очи. Беше само десет години по-голяма от Мери-Линет, а изглеждаше даже и по-млада. Преди пет години, когато майката на Мери-Линет за първи път се разболя, тя беше домашна прислужница в дома им. Мери-Линет я харесваше, но Клодин изобщо не можеше да се справи с ролята си на майка и обикновено Мери-Линет беше тази, която се грижеше за Марк.

„Затова нямам никакво време да ходя в къщата на госпожа Бърдок.“

Целия ден тя се занимаваше с покупки и едва по обяд отново се сети за госпожа Бърдок.

Мери-Линет помагаше с прибирането на чиниите от всекидневната, където обядът обикновено се сервираше пред телевизора, когато баща й каза:

— Днес чух нещо за Тод Ейкърс и Вик Кимбъл.

— Тези безделници! — промърмори Марк.

— Какво по-точно? — попита Мери-Линет.

— Имали са някакво произшествие на Чилокин Роуд между Лесковия поток и Бобровия ручей.

— С кола ли са били? — попита Мери-Линет.

— Е, точно в това е въпросът — каза баща и. — На колата им очевидно й няма нищо, но те и двамата са убедени, че са катастрофирали. Прибрали са се вкъщи след полунощ и са казали, че нещо се е случило с тях… Но не знаят точно какво. Губят им се няколко часа. — Той погледна Марк и Мери-Линет. — Какво мислите за това?

— Било е НЛО! — извика Марк, след което хвана чинията си като диск и се направи, че я хвърля.

— Глупости! — сопна се Мери-Линет. — Знаеш ли какви разстояния трябва да изминат твоите малки зелени човечета и освен това няма такова нещо като „свръхсветлинна скорост“. Защо хората трябва непрекъснато да си измислят разни работи, когато вселената е пълна с толкова невероятни неща, които са истински… — Тя замлъкна, забелязвайки, че семейството й я гледа с недоумение.

— Тод и Вик просто са се блъснали някъде — заяви Мери-Линет и сложи чинията и чашата си в мивката. Баща й леко се намръщи. Клодин сви устни. А Марк се ухили.

— Много се надявам наистина да е така — каза той.

 

 

Малко по-късно, когато се връщаше във всекидневната, на Мери-Линет неочаквано й хрумна нещо.

Чилокин Роуд беше съвсем близо до Канета, другия път, който минаваше пред собствената й къща. А също и пред тази на госпожа Бърдок. От фермата на госпожа Бърдок до Чилокин имаше само две мили.

Не беше възможно да има някаква връзка. Освен ако момичетата не погребваха малкото зелено човече, което бе отвлякло Вик и Тод.

„Знам, че като се обадя на госпожа Бърдок, всичко ще бъде наред — мислеше си тя. — И после ще мога да се посмея от сърце на цялата тази история.“

Но никой не отговори в къщата на Бърдок. Сигналът за повикване се повтаряше отново и отново. Никой не вдигна слушалката и телефонният секретар така и не се включи. Мери-Линет затвори, обзета от някакво странно мрачно спокойствие. Знаеше какво трябва да направи.

Тя спря Марк, който слизаше надолу по стълбите.

— Трябва да говоря с теб.

— Виж, ако става въпрос за твоя уокмен…

— Ъ? Не, става дума за нещо, което трябва да направим тази нощ. — Сетне Мери-Линет го погледна изпитателно. — А какво е станало с моя уокмен?

— Ъ-ъ, нищо. Абсолютно нищо.

Мери-Линет изпъшка, но реши, че моментът не е подходящ да говорят за това.

— Слушай, нуждая се от помощта ти. Миналата нощ видях нещо странно, когато бях на хълма… — И после тя разказа на брат си за загадъчните събития от миналата вечер, колкото може по-кратко. — А ето, че сега е станало нещо и с Тод и Вик — добави тя накрая.

Марк поклати глава, гледайки я с нещо подобно на съжаление.

— Мери, Мери — каза той тихо. — Ти наистина си луда, нали знаеш това?

— Да — отвърна Мери-Линет. — Няма значение. Въпреки това смятам да отида там довечера.

— С каква цел?

— За да разбера какво е станало. Просто искам да видя госпожа Бърдок. Ако поговоря с нея, ще се почувствам по-спокойна. А ако успея да разбера какво беше погребано в онази градина, ще се почувствам много по-добре.

— Може да са погребали Голямата стъпка^[1]. Онази правителствена експедиция в горите на Орегон така и не го откри, ако си спомняш.

— Марк, дължиш ми услуга заради моя уокмен. Каквото и да се е случило с него.

— Ъ-ъ… — Марк въздъхна и после промърмори примирено: — Добре, ще ти помогна. Но още отсега ти казвам, че няма да разговарям с онези момичета.

— Не е нужно да разговаряш с тях. Не е нужно дори да ги виждаш. Има нещо друго, което искам да направиш.

 

 

Слънцето залязваше. Бяха вървели по този път стотици пъти, за да стигнат до хълма, и единствената разлика този път беше, че Марк носеше градинарски ножици, а Мери-Линет беше махнала червения филтър на фенерчето си.

— Нали не си мислиш наистина, че са пречукали старата дама?

— Не — отвърна Мери-Линет искрено. — Просто искам всичко да си дойде на мястото.

— Какво искаш?

— Нали знаеш как понякога си мислим, че знаем нещо и после откриваме, че въобще не е така. Като например, когато едно дете разбере, че е било осиновено и че неговите родители всъщност не са му родители. Ако такова нещо се случи, то би променило всичко и в такива моменти не знаеш кое е вярно. Е, точно така се чувствам аз сега и искам да сложа край на това. Искам всичко да си дойде на мястото.

— Знаеш ли кое е най-ужасното? — попита Марк. — Мисля, че те разбирам.

Когато стигнаха фермата на Бърдок се беше стъмнило напълно. На запад звездата Арктур изглеждаше като увиснала над старата къща, потрепвайки леко с червено сияние.

Мери-Линет не си направи труда да минава през разнебитената порта, а се насочи направо към едно място зад къпиновите храсти, където стоборът беше паднал.

Къщата на Бърдок беше като тази на семейството й, но с много повече викториански орнаменти. Мери-Линет си помисли, че нейните шпилове, фестони и украшения й придаваха причудлив и ексцентричен вид, също като този на госпожа Бърдок. И точно в този момент, докато гледаше към един от прозорците на втория етаж, зад спуснатата щора премина нечия сянка.

„Добре — помисли си Мери-Линет. — Сега поне знам, че там има някой.“

Марк започна да изостава назад, докато вървяха по буренясалата пътека към къщата.

— Ти каза, че мога да се скрия.

— Добре. Хубаво. Виж, защо не вземеш тези ножици и да пообиколиш наоколо…

— И да видя къде е погребан нашият Саскуоч. И може би да се опитам да го откопая. Няма да стане.

— Добре — каза Мери-Линет спокойно. — Тогава се скрий някъде тук и се моли да не те видят, когато отворят вратата. С ножиците поне имаш оправдание да бъдеш отзад и ако те видят, ще кажеш, че си дошъл да ги върнеш.

Марк я погледна с раздразнение и тя разбра, че резултатът е един на нула за нея. Но в момента, в който той тръгна, Мери-Линет побърза да каже:

— Марк, бъди предпазлив.

Той махна пренебрежително с ръка и продължи, без да се обърне.

Когато се изгуби от погледа й, Мери-Линет почука на входната врата. Сетне позвъни. Всъщност тук нямаше електрически бутон, а истински звънец, който трябваше да бъде дръпнат с дълъг шнур. Тя чу звъна отвътре, но никой не дойде да отвори. Мери-Линет позвъни по-настойчиво. Всеки момент очакваше пред себе си госпожа Бърдок, дребничка старица с пресипнал глас, синкава коса, облечена в стара памучна домашна роба. Но това така и не стана. Никой не отвори.

Отказвайки се от всякаква вежливост, Мери-Линет започна да чука с едната ръка и да звъни с другата. И в цялата тази какофония от звуци изведнъж я обзе страх. Истински страх. Картината на познатия й свят се беше разклатила. Госпожа Бърдок почти никога не напускаше дома си и винаги идваше да отвори. И освен това Мери-Линет беше видяла със собствените си очи, че вътре има някой.

Тогава защо не отварят?

Сърцето й силно туптеше и усещаше някакво прималяване в стомаха си.

„Трябва да се махна оттук и да се обадя на шерифа Ейкърс. Негова работа е да реши какво да прави, когато се случи нещо такова.“ Но в същото време й беше трудно да се довери на бащата на Тод. Обзета едновременно от страх и безпомощност, Мери-Линет заблъска с всичка сила по вратата, която изведнъж се отвори. Юмрукът й увисна във въздуха и в следващия момент тя почувства истинска паника и страх от неизвестното.

— Какво мога да направя за вас?

Гласът беше тих и мелодичен. А момичето беше истинска красавица. Онова, което Мери-Линет не беше успяла да види от хълма, бе, че в кестенявите й коси припламваха ръждивочервени оттенъци, чертите на лицето й бяха класически изваяни, а високата й фигура беше изящна и гъвкава.

— Вие сте Роан — каза Мери-Линет.

— Как разбрахте?

„Не бихте могла да бъдете никоя друга — помисли си Мери-Линет. — Никога не съм виждала момиче, което да прилича толкова много на дриада^[2]“.

— Вашата леля ми е разказвала за вас. Аз съм Мери-Линет Картър, живея малко по-нагоре на Канета Роуд. Вероятно сте минали покрай нашата къща, идвайки насам.

Роан я гледаше резервирано. „Тя има толкова приятно и сериозно лице, а кожата й е с цвета на бяла орхидея“, помисли си унесено Мери-Линет и сетне добави на глас:

— Исках само да ви кажа „добре дошли“ и да видя дали нямате нужда от нещо.

Роан вече не изглеждаше толкова сериозна. Тя почти се усмихна и кафявите й очи станаха топли.

— Много мило от ваша страна. Наистина. Почти ми се иска да имахме нужда от нещо… но нямаме.

Мери-Линет разбра, че макар и вежливо, Роан се опитваше да приключи разговора, и затова побърза да отвори нова тема.

— Вие сте три момичета, нали? И предполагам, че ще ходите тук на училище?

— Да, сестрите ми ще учат тук.

— Чудесно! Аз ще ги разведа из училището. На мен тази година ще ми бъде последна. — „Друга тема, бързо!“, помисли си Мери-Линет. — Как ви се струва Брайър Крийк? Навярно не сте свикнали с такава тишина.

— О, там, откъдето идваме, е доста тихо — каза Роан. — Но на нас тук ни харесва. Прекрасно място! Дърветата, малките животинки… — Тя изведнъж замълча.

— Да, тези чудесни малки животинки — рече Мери-Линет. „Карай по същество“, каза вътрешният й глас. Езикът й беше като залепнал за небцето. — Ъ-ъ… а как е леля ви?

— Тя е… добре.

Това моментно колебание беше достатъчно да събуди предишните опасения на Мери-Линет и отново я обзе паника. Въпреки това намери сили да запази самообладание и да изглежда като нож, направен от лед.

В следващия момент тя установи, че казва с умерен и почти безгрижен глас:

— Може ли да поговоря с нея за минутка? Ако нямате нищо против? Просто имам да й кажа нещо важно… — Мери-Линет направи стъпка, сякаш понечваше да прекрачи прага.

Роан продължи да препречва вратата.

— Съжалявам, но това не е възможно в момента.

— О, да не би пак да има главоболие? Случвало се е и преди, веднъж даже я заварих в леглото. — Мери-Линет се засмя тихо и звънливо.

— Не, не е главоболие — Роан говореше бавно и спокойно. — Всъщност тя замина за няколко дни.

— Замина ли?

— Да… — По лицето на Роан пробяга лека гримаса, сякаш съгласявайки се, че това е малко странно. — Тя просто реши да си почине няколко дни. Излезе в малка ваканция, така да се каже.

— Но, боже мой, защо е направила това, точно когато дойдохте вие? — попита Мери-Линет неуверено.

— Е, нали разбирате, тя знаеше, че ние ще се погрижим за къщата. Затова изчака пристигането ни.

— Боже мой — каза Мери-Линет отново, усещайки някакво стягане в гърлото си. — И… накъде замина.

— На север, някъде по крайбрежието. Не съм много сигурна за името на града.

— Но… — Гласът на Мери-Линет заглъхна, защото в този момент отново чу предупредителния си вътрешен глас. Сега трябваше да бъде любезна и предпазлива. Ако проявяваше прекалена настойчивост, това момиче можеше да се досети, че подозира нещо. И тъй като нещо наистина не беше наред, това момиче можеше да стане опасно…

Макар да й беше трудно да повярва в това, докато гледаше приятното, сериозно лице на Роан. Но след това Мери-Линет забеляза нещо друго. Роан беше боса. Краката й бяха бледи като останалата част от тялото й, но в същото време изглеждаха жилави и силни. В тях имаше нещо особено. Може би самата им форма или ясното очертание на пръстите им накара Мери-Линет да си ги представи как бягат. С дива първична бързина!

Когато вдигна глава, видя зад гърба на Роан да се приближава друго момиче. Онова, което имаше златиста коса. Кожата й беше млечнобяла, лишена от топли оттенъци, а очите й бяха жълти.

— Това е Кестрел — каза Роан.

— Да — рече Мери-Линет, улавяйки се, че начинът, по който зяпа новото момиче, не беше особено учтив. И в следващия момент осъзна, че е уплашена. Всичко в Кестрел говореше за някаква необуздана животинска енергия. Момичето вървеше така, сякаш не стъпваше по земята.

— Какво става? — попита Кестрел.

— Това е Мери-Линет — каза Роан, чийто глас все още звучеше приятно и мелодично. — Тя живее малко по-надолу по пътя. Дошла е да види леля Опал.

— И да видя дали имате нужда от нещо — побърза да каже Мери-Линет. — Ние сме, може да се каже, единствените ви съседи наоколо. — „Нужна ми е съвсем нова стратегия — мислеше си трескаво тя. — Пълен завой.“ Гледайки Кестрел, Мери-Линет вече не се съмняваше, че е в опасност. Сега най-важното беше да не позволи на тези момичета да отгатнат какво знае.

— Вие сте приятелка на леля Опал? — попита Кестрел с глас, галещ като кадифе. Жълтите й очи обходиха Мери-Линет от глава до пети и сетне обратно.

— Да, аз я навестявам понякога. Помагам й с… „О, боже, не споменавай нищо за градината.“ — … с козите. Ъ-ъ… тя сигурно ви е казала, че трябва да се доят на дванайсет часа.

Изражението на Роан съвсем леко се промени. Сърцето на Мери-Линет заблъска силно в гърдите й. Госпожа Бърдок никога, ама никога, не би тръгнала, без да даде указания за козите си.

— Разбира се, че ни каза — отговори спокойно Роан само със секунда закъснение.

Дланите на Мери-Линет се потяха. Кестрел не беше свалила от нея проницателния си, хладен и немигащ поглед нито за момент. Като хищна птица, вперила поглед в набелязаната жертва.

— Е, става късно и съм сигурна, че си имате работа, момичета. Няма да ви задържам повече.

Роан и Кестрел си размениха погледи. Сетне и двете се вгледаха в Мери-Линет, чифт очи с цвят на канела и още две кехлибарени се впиха в лицето й. Мери-Линет отново почувства онова прималяване в стомаха си.

— О, не си тръгвайте още — каза Кестрел с кадифения си глас. — Защо не влезете вътре?