Серия
Нощен свят (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Daughters Of Darkness, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 19 гласа)

12

И в този момент се случи нещо изключително интересно. Най-накрая Мери-Линет видя сестрите да правят всичко онова, което бе очаквала да види по-рано в гората: фучене, застрашителни звуци и хищно извити пръсти. Също като на кино.

Само че, когато фучаха вампири, всичко беше съвсем реално. Те изглеждаха като истински котки, а не като човек, който имитира котка. Трите момичета скочиха на крака, заеха позиция и се приготвиха за бой.

Нямаше никакви свирепи физиономии. Но зъбите на Джейд и Кестрел сега бяха дълги и красиво извити като на котка, а върховете им се врязваха леко в долните им устни.

Имаше и още нещо. Очите им се бяха променили. Сребристозелените очи на Джейд бяха станали още по-сребърни. Златните очи на Кестрел бяха придобили блясъка на жълт скъпоценен камък и напомняха на очите на ястреб. Дори очите на Роан излъчваха някаква тъмна светлина.

— О, боже — прошепна Марк. Той стоеше до Джейд, гледайки ту към нея, ту към Аш.

— Здрасти — каза накрая Аш.

„Не гледай към него“, повтаряше си Мери-Линет. Сърцето й биеше бясно, а коленете й трепереха. „Привличане на частици и античастици“, помисли си тя, припомняйки си един урок по физика от миналата година. Но имаше и още едно друго, по-кратко определение за онова, което се случваше, и колкото и да не искаше да го приеме, тя не можеше да го пропъди от ума си.

Сродни души.

„О, боже, наистина не искам това! Моля те, моля те, господи, нека това да не е истина. Аз искам да открия супернова и да изучавам мини-квазерите в обсерватория за гама-лъчи. Искам да бъда онази, която ще намери отговор на загадката къде е цялата тъмна материя във вселената.

Не желая това!

Това би трябвало да се случи на някоя като Бъни Мартен, която по цял ден мечтае да изживее нещо романтично.“

А единственото нещо, за което Мери-Линет мечтаеше, беше да срещне някого, който да я разбере…

„… Да разбере нощта с теб“, прошепна един далечен глас в съзнанието й.

А вместо това се беше натъкнала на създание, което извикваше ужас у собствените си сестри.

Това беше самата истина. Точно затова те стояха готови за бой и издаваха заплашителни звуци. Дори Кестрел се боеше от него.

В момента, в който Мери-Линет осъзна това, гневът прогони страха и смущението, които я изпълваха до този момент. Каквото и да изпитваше към Аш, тя не се страхуваше от него.

— Ти никога ли не чукаш? — попита Мери-Линет и тръгна към него с големи крачки.

Налагаше се да помогне на семейството си. И Джейд, и Кестрел протегнаха ръце към нея, за да не й позволят да се приближи до брат им, но не можаха да я спрат.

Аш я гледаше предпазливо.

— О, това си ти — каза той без особен ентусиазъм.

— Какво правиш тук?

— Това е къщата на чичо ми?

— Това е къщата на леля ти и никой не те е канил тук.

Аш погледна сестрите си. На Мери-Линет й се стори, че вижда мислите, които прелитаха в ума му: „Бяха ли й разказали вече те за Нощния свят? Но дори и да не бяха го направили, можеха да се издадат с поведението си. Повечето смъртни момичета обикновено не фучаха по този начин.“

Аш вдигна пръста си във въздуха.

— Добре, а сега слушайте.

Мери-Линет го ритна през пищялите. Знаеше, че е неуместно, знаеше, че е непредизвикано от нищо, но не можа да се удържи. Просто трябваше да го направи.

— О, за бога — възкликна Аш, отскачайки назад. — Да не си полудяла?

— Да, тя е луда — рече Марк, който изостави Джейд и побърза да се притече на помощ на сестра си. — Всички знаят, че е луда. Просто си е такава. — Той отстъпваше назад, теглейки Мери-Линет за ръката. И от време на време я поглеждаше така, сякаш току-що беше съблякла всичките си дрехи, за да танцува мамбо.

По същия начин я гледаха и Кестрел, и Джейд. Техните лица вече бяха възвърнали обичайния си вид и зъбите им се бяха прибрали. Те никога не бяха виждали някой да се държи така с брат им. Още по-малко някой смъртен.

Ако момичетата имаха свръхчовешки сили, Аш със сигурност беше по-силен от тях. Той вероятно можеше да убие Мери-Линет с един-единствен удар.

Въпреки това тя не можеше да се владее. Не се боеше от него, само от себе си и от това глупаво особено чувство в стомаха си. От начина, по който коленете й се подкосяваха…

— Ще й каже ли някой най-накрая да престане да прави това? — каза Аш.

Кестрел и Джейд погледнаха въпросително към Мери-Линет. Тя на свой ред сви рамене, дишайки учестено.

Видя, че Роан също я гледа, макар и не чак с такова изумление. Роан изглеждаше разтревожена, изненадана и натъжена.

— Вие сте се срещали — отбеляза тя.

— Трябваше да ви кажа по-рано — рече Мери-Линет. — Той дойде вкъщи. Разпитваше моята мащеха за вас и приятелите ви. Каза, че трябвало да ги одобри, защото бил главата на семейството.

И трите момичета погледнаха Аш с присвити очи.

— Значи не пристигаш сега — каза Кестрел. — От колко време си тук?

— И какво по-точно правиш тук — попита тихо Роан.

Аш пусна ритнатия си крак.

— Не може ли просто да седнем и да поговорим като разумни хора?

Всички погледнаха към Мери-Линет. Тя си пое дълбоко въздух, опитвайки се да се успокои. Все още чувстваше цялата си кожа като наелектризирана, но сърцето й биеше по-бавно.

— Добре — каза Мери-Линет и се постара да изглежда нормално, за да разберат, че временното й умопомрачение е отминало.

Когато се настани на кушетката, Марк прошепна в ухото й.

— Трябва да призная, че никога не съм те виждал да се държиш толкова незряло. Гордея се с теб.

„Дори и големите сестри понякога имат нужда да се държат неразумно“, помисли си Мери-Линет, сетне потупа брат си по рамото и се облегна уморено назад.

Аш седна на един плюшен стол. Роан и Кестрел се настаниха до Мери-Линет, а Марк и Джейд деляха един ориенталски диван.

— Добре — каза Аш. — Може би първо да се запознаем? Предполагам, че това е брат ти.

— Марк — рече Мери-Линет. — Марк, това е Аш.

Марк кимна. Той и Джейд се държаха за ръка. Мери-Линет видя очите на Аш да се свеждат към сплетените им пръсти, но лицето му остана безизразно.

— Добре — каза Аш, поглеждайки към Роан. — Дойдох тук, за да ви отведа обратно вкъщи, където липсвате ужасно на всички.

— Как ли пък не — каза Джейд, изсумтявайки презрително.

— Ами ако не искаме да бъдем отведени? — попита Кестрел, показвайки за кратко зъбите си.

Мери-Линет се изненада от реакцията на Аш, който не се усмихна в отговор. Той вече не изглеждаше ленив, ироничен или самодоволен. По-скоро приличаше на някой, който е дошъл да свърши някаква работа.

— Ние не можем да се върнем вкъщи, Аш — рече Роан. Тя дишаше учестено, но брадичката й беше вирната високо във въздуха.

— Но все пак ще трябва да го направите. Защото иначе ще има някои доста драстични последствия.

— Ние знаехме за това, когато заминавахме — каза Джейд също толкова хладно, колкото и Роан. Нейната брадичка също беше вирната високо във въздуха.

— Е, добре, но не мисля, че сте претеглили добре нещата. — Този път гласът на Аш прозвуча малко по-остро.

— По-скоро ще умрем, отколкото да се върнем — заяви Джейд.

Кестрел я погледна бързо, повдигайки леко едната си вежда.

— О, добре… ще имам това предвид — отвърна Аш напрегнато. Сетне лицето му се смрачи. Сега той изглеждаше много по-решителен, отколкото Мери-Линет смяташе, че е по силите му. Вече не приличаше на едър светъл котарак, а по-скоро на голям, изящен, блед тигър.

— Сега ме чуйте добре — каза той. — Има няколко малки подробности, които не разбирате и аз нямам време да си играя игрички. Какво ще кажете да отпратим малките ви приятели вкъщи и после да си поприказваме по семейному.

Мери-Линет сви ръцете си в юмруци. Марк притисна силно към себе си Джейд, която го отблъсна леко с лакът.

— Може би така наистина ще бъде по-добре — каза тя намръщено.

— Няма да те оставя — отвърна Марк.

Роан прехапа устни.

— Марк…

— Няма да си тръгна. Не се опитвайте да ме защитите. Той не е глупав, рано или късно ще разбере, че знаем за Нощния свят.

Роан неволно затаи дъх. Изражението на Кестрел не се промени нито за момент, но мускулите й бяха напрегнати, сякаш беше готова за бой. Очите на Джейд бяха станали сребърни. Мери-Линет седеше съвършено неподвижно.

Всички гледаха към Аш. А Аш гледаше към тавана.

— Знам, че знаете — каза той с убийствено спокойствие. — Просто се опитвам да ви разкарам оттук, глупаво момче, преди да разбера колко точно знаете.

Сестрите не откъсваха поглед от Аш. Мери-Линет отвори уста да каже нещо, но после се отказа.

— Мислех, че не харесваш хората — рече Марк.

— Така е. Аз ги мразя — отвърна Аш със свиреп ентусиазъм.

— Тогава защо искаш да ме пуснеш да си вървя?

— Защото, ако убия теб, ще трябва да убия и сестра ти — съобщи му Аш с усмивка, която би била съвършено подходяща за партито на Лудия шапкар.

— И какво от това? Тя те ритна!

Този път отговорът на Аш не дойде толкова бързо:

— Да… е, може и да си променя решението всеки момент.

— Не, чакай — намеси се Джейд. Тя седеше на дивана, свила под себе си крака, и се взираше в брат си с ожесточение. — Това е доста странно. Защо изведнъж се загрижи толкова много за смъртните?

Аш не каза нищо, гледайки ядно към камината.

Роан беше тази, която изрече истината тихо:

— Защото са сродни души.

За момент настъпи тишина, сетне последва взрив от възклицания и всички заприказваха едновременно.

— Какво са? Искаш да кажеш като мен и Джейд?

— О, Аш това е страхотно! Да можеше баща ни да бъде тук, за да види това.

— Аз нямам вина за това — извика Мери-Линет. Тя видя, че всички се извръщат към нея и разбра, че очите й са пълни със сълзи.

Роан се пресегна зад Кестрел и сложи ръка на рамото на Мери-Линет.

— Искаш да кажеш, че това е вярно! — възкликна Марк, гледайки ту към сестра си, ту към Аш.

— Да… предполагам, че е вярно. Макар да не знам какво точно означава това — рече Мери-Линет, опитвайки се да спре сълзите си.

— Вярно е — потвърди Аш мрачно. — Но това не означава, че оттук произтича нещо.

— О, в това си абсолютно прав! — възкликна Мери-Линет, приветствайки вътрешно повода за нов сблъсък.

— Затова по-добре си съберете играчките и да си вървим вкъщи — каза Аш, обръщайки се към сестрите си. — Предлагам ви да забравим за това и ще приемем, че никога не се е случвало.

Роан го наблюдаваше, клатейки леко глава. В очите й имаше сълзи, но тя се усмихваше.

— Никога не съм допускала, че може да чуя нещо такова от теб — рече тя. — Променил си се много… Просто не мога да повярвам.

— Аз също не мога да повярвам — каза Аш унило. — Може би е сън.

— Но сега ти трябва да признаеш, че човешките същества не са сган. Защото не можеш да бъдеш сродна душа с една представителка на сганта.

— Да, добре. Хората са страхотни. Всички сме на едно мнение по този въпрос. А сега да си вървим вкъщи.

— Когато бяхме деца, ти беше такъв, какъвто си сега — каза Роан. — Преди да започнеш да се държиш така, все едно си по-добър от всички останали. Винаги съм знаела, че в повечето случаи това беше просто поза, зад която се опитваше да скриеш страха си. И винаги съм била убедена, че не вярваше в онези отвратителни неща, които говореше. Дълбоко в себе си ти все още си онова мило малко момче, Аш.

За първи път тази вечер на лицето на Аш се появи характерната му ослепителна усмивка.

— Не бъди толкова сигурна.

Мери-Линет бе изслушала този разговор, чувствайки се все по-разколебана и слаба. За да прикрие това, тя каза на Роан.

— Не мисля, че леля ти Опал е била на същото мнение.

Аш се надигна, без да става от стола си.

— Хей, а къде е старата вещица, между другото? Трябва да си поговоря с нея, преди да тръгнем.

Последвалото мълчание като че ли щеше да се проточи цяла вечност.

— Аш… нима не знаеш? — промълви Роан.

— Разбира се, че знае. Десет към едно, че той го е направил — рече Кестрел.

— Какво трябва да знам? — попита Аш, губейки търпение с всяка следваща секунда.

— Леля ви е мъртва — каза му Марк.

— Някой я е намушкал с кол — добави Джейд.

Аш обходи стаята с поглед. Изразът на лицето му издаваше подозрението му, че всичко това е може би някаква шега.

„О боже! — мислеше си Мери-Линет, вцепенена. — Когато е изплашен и смутен, той изглежда толкова безпомощен. И уязвим. Почти като човек.“

— Някой… е убил… леля Опал. Да не ме е излъгал слухът?

— А ти да не искаш да кажеш, че не знаеш това? — попита Кестрел. — Какво прави, между другото, тази нощ?

— Блъсках си главата в една скала — отвърна Аш. — После ви търсих. А когато влязох тук, вие тъкмо говорехте за мен.

— А да си се натъкнал на някакви домашни животни тази вечер? Например кози?

Аш изгледа Кестрел продължително и недоверчиво.

— Сит съм, ако това имаш предвид. И за целта не съм използвал кози. Какво общо има това с леля Опал?

— Мисля, че трябва да му я покажем — рече Роан.

Роан беше тази, която стана и отгърна края на килима от тялото на козата. Аш заобиколи кушетката, за да я види какво прави. Мери-Линет се извърна, за да може да наблюдава лицето му.

Той трепна, но бързо се овладя.

— Виж какво намерихме в устата на козата — каза Роан тихо.

Аш взе предпазливо черното цвете.

— Ирис. Е, и?

— Да си бил наскоро в твоя клуб? — попита Кестрел.

Аш я погледна уморено.

— Ако съм го направил, защо ми е да оставям толкова очевидна улика?

— Може би, за да е ясно, че ти си го направил.

— Не е необходимо да убивам кози, за да съобщя нещо на някого. Аз мога да говоря, както ти е известно.

Кестрел не изглеждаше особено впечатлена от отговора му.

— Може би си разчитал по този начин съобщението ти да има по-голям ефект.

— Приличам ли ти на идиот, който би си губил времето да си прави възглавничка за топлийки от коза?

— Не, не мисля, че си го направил ти — обади се Роан с присъщия си спокоен тон. — Но някой все пак го е направил. Вероятно същият, който е убил и леля Опал. И ние се опитваме да разберем кой.

— Е, добре, кого подозирате?

Всички погледнаха към Мери-Линет и тя извърна глава.

— Има един главен заподозрян — намеси се Марк. — Казва се Джереми Лавет. И той е истински…

— Той е просто едно тихо момче — прекъсна го Мери-Линет. Ако някой трябваше да опише Джереми, това беше тя. — Познавам го още от основното училище и никога не бих повярвала, че е в състояние да причини зло на една възрастна дама или на козата й.

— Но чичо му беше луд — упорстваше Марк. — И освен това съм чувал разни неща за семейството му…

— Никой не знае нищо за семейството му — рече Мери-Линет. Тя имаше чувството, че се опитва да задържи главата си над водата с тежести, прикрепени към китките и глезените й. Онова, което я теглеше надолу, не беше подозрението на Марк, а собствените й съмнения. Един тих глас в ума й постоянно нашепваше: „Но той изглежда толкова мило момче.“ Което, разбира се, означаваше, че не е такъв.

Аш я наблюдаваше мрачно и напрегнато.

— Как изглежда този Джереми?

Нещо в тона му страшно ядоса Мери-Линет.

— Теб какво те интересува?

Аш премигна и погледна настрани. Сетне сви леко рамене и каза престорено любезно:

— Просто съм любопитен.

— Той е много красив — отговори Мери-Линет. — Беше се открил чудесен повод да даде воля на яда и лошото си настроение. — Но това не е някаква празна красота. Джереми, освен това е много интелигентен и чувствителен. Има коса с цвят на борови шишарки и най-изумителните кафяви очи. Той е тънък и висок, всъщност малко по-висок от мен, защото когато сме един до друг, очите ми са на нивото на устата му.

Аш не изглеждаше доволен от чутото.

— Видях един, който горе-долу отговаря на това описание, в бензиностанцията… в града. — Той се обърна към Роан. — Смяташ ли, че може да е някакъв отцепил се вампир?

— Очевидно не е създаден вампир, защото Мери-Линет го е наблюдавала как расте — отвърна Роан. — Мислех си, че по-скоро може да е някой ламия ренегат. Но няма голяма полза да се опитваме да установим това сега. Утре можем да отидем да се срещнем с него и тогава ще научим повече. Нали?

Марк кимна. Джейд последва примера му. Мери-Линет въздъхна дълбоко и също кимна.

— Добре — каза Аш. — Съгласен съм, че не можете да се приберете у дома, преди този въпрос да бъде решен. И така, ще установим кой е убил леля Опал, ще предприемем необходимите мерки и после потегляме обратно. Ясно ли е?

Сестрите му се спогледаха. Но не отговориха.

Докато Мери-Линет и Марк вървяха към къщи, тя видя, че Сириус се е издигнал над източния хоризонт и сега висеше в нощта като скъпоценен камък, по-ярък откогато и да е било. Приличаше почти на миниатюрно слънце, което проблясваше със сини, златни и виолетови лъчи.

В първия момент си помисли, че това е някаква зрителна измама, но сетне си спомни, че бе обменила кръвта си с трима вампири.