Серия
Нощен свят (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Daughters Of Darkness, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 20 гласа)

16

След това всичко стана много бързо и в същото време някак забавено като насън. Мери-Линет усети някой да сграбчва ръцете й откъм гърба. Нещо ги теглеше една към друга, нещо много силно. След това почувства в китките й да се врязва някаква връв и разбра какво се случва.

„Връзват ме… След малко ще бъда съвършено безпомощна… Трябва да направя нещо…“

Започна да се бори, опита се да се изтръгне, да ритне нападателя си. Но беше вече твърде късно. Ръцете й бяха вързани зад гърба. В някакво далечно ъгълче в ума й се мярна мисълта, че няма нищо чудно в това хората да крещят, когато им слагат белезници. Защото беше мъчително. Почувства агонизираща болка в раменете си, когато беше притисната с гръб в едно дърво.

— Спри да се съпротивляваш — изръмжа някой. Хриплив изопачен глас, който тя не можа да познае. — Ако престанеш, няма да боли толкова.

Мери-Линет продължи да се бори, макар и без никаква полза. Усещаше грапавата кора на дървото и скоро вече не можеше да помръдне и милиметър.

„О, боже, о, боже… не мога да се измъкна. И без това съм слаба след онова, което направихме с Аш, а сега даже съм вързана.“

„Тогава не се поддавай на паниката и мисли — скара й се вътрешният й глас. — Използвай ума си, вместо да изпадаш в истерия.“

— Казах ти. Боли само когато се съпротивляваш. С много неща е така — каза гласът.

Мери-Линет завъртя глава и видя кой говореше.

Сякаш някаква жестока ръка стегна сърцето й. Не трябваше да бъде изненадана, но въпреки това беше смаяна и безкрайно разочарована.

— О, Джереми — прошепна тя.

Но този Джереми беше различен от онзи, когото познаваше. Лицето, косата и дрехите му бяха същите, но сега в него имаше нещо особено — нещо силно, плашещо и… неузнаваемо. Очите му бяха нечовешки и равнодушни като на акула.

— Не искам да те нараня — каза той с онзи хриплив непознат глас. — Вързах те само защото не исках да ми пречиш.

В ума на Мери-Линет проблясваха една след друга хаотични мисли: „О, боже, той се опитва да бъде дружелюбен… да му преча на какво?… Аш!“

Тя погледна към лежащото тяло. То беше съвършено неподвижно и удивителните нови очи на Мери-Линет, които можеха да различават цветове под лунната светлина, забелязаха кръвта, която бавно се просмукваше в русата му коса. На земята до него имаше тояга, направена от тис — и по-точно от твърдата жълтеникава сърцевина на дървото. Нищо чудно, че Аш беше в безсъзнание.

Но ако кърви, значи не е мъртъв… О, боже, не е възможно да е мъртъв! Роан беше казала, че вампирите могат да бъдат убити само с намушкване с кол и изгаряне…

— Трябва да се погрижа за него — каза Джереми. — И после ще те пусна, обещавам. След като ти обясня всичко, ще разбереш.

Мери-Линет вдигна очи от Аш към непознатия с лицето на Джереми. С ужас осъзна смисъла на фразата „трябва да се погрижа за него“. Няколко думи, които бяха просто част от живота на един ловец или върколак.

„Сега вече знам за върколаците — мислеше си тя. — Те са безмилостни убийци и аз съм била права през цялото време. Аз съм била права, а Роан е грешала.“

— Ще отнеме само минута — каза Джереми и устните му леко се разтеглиха.

Сърцето на Мери-Линет силно заблъска в гърдите й. Защото в този момент устните му се издължиха повече, отколкото беше възможно за устните, на който и да е човек. Тя видя белезникаво розовите му венци. И разбра защо гласът му не звучеше като този на Джереми. Причината беше в зъбите му.

Бели зъби на лунната светлина. Зъбите от нейния сън. Вампирските зъби не бяха нищо в сравнение с тях. Резците отпред бяха предназначени за разкъсване на плът, кучешките зъби бяха повече от пет сантиметра дълги, а останалите навътре бяха остри като ножове.

Мери-Линет изведнъж си спомни нещо, което бащата на Вик Кимбъл беше казал преди три години. Той беше подхвърлил, че един вълк може да отхапе опашката на крава толкова чисто, все едно е било направено с градинарски ножици. Поводът беше, че някой беше пуснал на свобода куче, кръстоска с вълк, което непрекъснато нападаше добитъка му…

„Но, разбира се, това не е било никакво куче — мислеше си Мери-Линет. — А Джереми. Аз го виждах всеки ден на училище… а после той се е прибирал у дома и се е превръщал в това. За да ловува.“

И сега, докато стоеше над Аш с оголени зъби, дишайки тежко, Джереми като че ли беше обзет от някакво тихо безумие.

— Но защо? — избухна Мери-Линет. — Защо искаш да го нараниш?

Джереми вдигна глава и тя изживя нов шок. Очите му бяха различни. Преди ги беше видяла да проблясват в тъмнината. Но сега бялото в тях вече го нямаше. Те бяха кафяви, с големи бистри зеници. Очите на животно.

„Значи не е нужно да е пълнолуние — помисли си тя. — Той може да се промени по всяко време.“

— Не знаеш ли? — каза Джереми. — Никой ли не разбира? Това е моя територия!

О! Значи всичко е било толкова просто. А те си блъскаха главите, спориха, проведоха истинско детективско разследване. Накрая се оказа, че става дума за звяр, който пази територията си.

„Територията за лов тук е малка“, беше казала Роан.

— Те ми отнемаха дивеча — каза Джереми. — Моите елени и катерици. Нямаха никакво право на това. Опитах се да ги накарам да си тръгнат… но те не пожелаха. Останаха тук и продължиха да убиват…

Джереми спря да говори, но в същото време издаде някакъв нов звук почти под доловимия диапазон на Мери-Линет, дълбоко боботещо гъргорене, което събуди в нея първичен ужас. Онова, което чуваше, беше обезпокоително и необикновено, подобно на бръмченето на рояк разлютени пчели.

 

 

Ръмжене. Той ръмжеше. Нямаше никакво съмнение в това. Също като куче, което ти казва да се обърнеш и да бягаш. Звукът, който то издава, преди да се скочи към гърлото ти…

— Джереми! — изкрещя Мери-Линет. Тя се хвърли напред, без да обръща внимание на жестоката болка в раменете си. Но връвта я задържа. И я дръпна рязко назад. А Джереми се спусна хищно към Аш, главата му се стрелна напред като змия, нанасяща удар, като хапещо куче, като всяко животно, което убива със зъбите си.

Мери-Линет чу някой да изкрещява „Не!“ и едва по-късно осъзна, че е била самата тя. Бореше се с връвта, чувствайки парене и някаква влага по китките си, но не можа да се освободи. През цялото време виждаше онова, което ставаше пред очите й и чуваше зловещото свирепо ръмжене, което отекваше в главата и гърдите й.

Точно тогава изведнъж видя всичко с кристална яснота. Някаква част от Мери-Линет, която беше по-силна от паниката, най-накрая взе връх. Тя като че ли отстъпи назад и видя цялата сцена отстрани: все още горящата кола, която изпращаше нагоре кълба от бял задушлив дим под повея на вятъра, отпуснатата фигура на Аш върху боровите иглички, замъглените движения на ръмжащия Джереми.

— Джереми! — извика тя. Гърлото неистово я болеше, но гласът й беше спокоен и заповеднически. — Джереми… преди да направиш това… не искаш ли да ми обясниш защо? Каза, че искаш да разбера… помогни ми.

В продължение на един дълъг миг тя си мислеше в отчаяние, че опитът й няма да успее. Че той дори не може да я чуе. Но сетне главата му се повдигна. Тя видя лицето му… и кръвта по брадичката му.

„Не крещи, не крещи — повтаряше си Мери-Линет като обезумяла. — Не показвай потреса си. Трябва да го накараш да говори… И да не му позволяваш да се навежда над Аш.“

Зад гърба китките й се движеха механично, сякаш сами знаеха как да се освободят. Ръцете й бяха хлъзгави от кръвта и това й помагаше. Чувстваше как въжето се приплъзва леко надолу.

— Моля те, помогни ми да разбера — повтори тя. Беше останала без дъх, но въпреки това се опитваше да задържи погледа на Джереми. — Аз съм ти приятелка, знаеш това. Познаваме се толкова отдавна.

Белезникавите венци на Джереми бяха обагрени в червено. Чертите на лицето му все още бяха човешки, макар да нямаше нищо човешко в изражението му.

Устните покриха постепенно венците му. Сега приличаше повече на човек, отколкото на звяр. Когато заговори, гласът му беше изкривен, но въпреки това тя позна гласа на Джереми.

— Ние наистина се знаем отдавна — проговори той. — Аз те наблюдавам още откакто бяхме деца… и съм виждал, че и ти ме гледаш.

Мери-Линет кимна. Не намери сили да каже нещо.

— Винаги съм мислел, че един ден, когато бъдем по-големи… може би ще бъдем заедно. Надявах се, че може би ще те накарам да разбереш… какво съм аз. Мислех си, че ти си единственият човек, който може би няма да се страхува…

— Не се страхувам — промълви Мери-Линет, надявайки се, че гласът й не трепери прекалено силно. Тя каза това на създание в опръскана с кръв риза, надвесено над разкъсано тяло, подобно на звяр, който все още е готов да нападне. Мери-Линет не смееше да погледне към Аш, за да не види колко тежко е ранен. — Беше приковала погледа си в Джереми. — И мисля, че мога да разбера. Ти уби госпожа Бърдок, нали? Защото е навлязла в твоята територия.

— Не това беше причината! — каза Джереми рязко и гневно. — Тя беше просто една стара дама… и не ходеше на лов. Нямах нищо против да бъде на моята територия. Дори съм й помагал понякога. Веднъж й поправих оградата и верандата безплатно… И точно тогава тя ми каза, че те ще дойдат. Онези момичета.

„Точно както ми беше казала и на мен — помисли си Мери-Линет смаяна. — Аз даже го видях, когато й поправяше оградата. Джереми вършеше подобни услуги и за други хора.“

— Аз й казах, че идеята не е добра. — Мери-Линет отново чу да се надига познатото приглушено ръмжене. Джереми беше напрегнат и трепереше, и тя самата почувства, че също трепери. — Още трима ловци на това малко пространство… Казах й, но тя не ме послуша. Не можа да проумее това. И тогава излязох от кожата си.

„Не поглеждай към Аш, не привличай вниманието му към него“, отчаяно си мислеше Мери-Линет. Устните на Джереми отново се разтеглиха назад, сякаш се нуждаеше от нещо, върху което да излее гнева си. В същото време един далечен глас в ума й каза: „Значи затова е използвал кол от оградата.“ Да, Аш е бил прав, действал е просто импулсивно и е взел първото, което му е попаднало под ръка.

— Е, всеки може да изгуби присъствие на духа — каза тя и макар гласът й да потрепна и в очите й да имаше сълзи, Джереми като че ли се поуспокои малко.

— После си помислих, че е било за добро — каза той уморено. — Реших, че когато момичетата я намерят, ще разберат, че трябва да си тръгнат. И зачаках да го направят. Аз съм добър в чакането.

Джереми гледаше встрани от нея към гората. С туптящо сърце Мери-Линет на мига се възползва от шанса да погледне към Аш.

„О, боже, той изобщо не помръдва. И там има толкова много кръв… Никога не съм виждала толкова много кръв…“

Тя раздвижи отново ръцете си напред-назад, опитвайки се да се освободи от връвта.

— Аз ги наблюдавах, но те не си отидоха — продължи Джереми. Мери-Линет завъртя рязко очи отново към него. — Вместо това се появи ти. Чух Марк да разговаря с Джейд в градината. Тя му каза, че вече знаела, че тук ще й хареса. И после… изпаднах в ярост. Издадох звук и те ме чуха.

Лицето му се промени. Плътта му започна да се преобразява пред очите на Мери-Линет. Скулите му се разшириха, носът и устата му се издадоха напред. Веждите му се съединиха в една права линия и между тях се появи козина. Мери-Линет виждаше грубите тъмни косми, които изникваха от бледата кожа.

Тя почувства пристъп на гадене.

— Какво има, Мери-Линет? — Джереми се изправи и тя видя, че тялото му също се променя. Все още наподобяваше човешко, но беше твърде тънко и издължено. Сякаш се състоеше само от дълги кости и сухожилия.

— Няма нищо — отвърна тя шепнешком. Сетне опъна силно вървите зад гърба си и почувства едната й ръка постепенно да се изхлузва.

„Така. А сега отвличай вниманието му, дръж го далече от Аш…“

— Продължавай — каза Мери-Линет, затаила дъх. — Какво стана след това?

— Знаех, че по някакъв начин трябва да им изпратя предупреждение. На следващата нощ се върнах за козата… но ти отново беше там. Избяга от мен и се скри в кошарата. — Той се приближи отново и лунната светлина се отрази в очите му. В зениците му играеха зеленикаво оранжеви пламъчета. Мери-Линет го наблюдаваше онемяла.

„Онази сянка на горската поляна… Очите, които видях… Те не са били на койот. Това е бил той. Той ни е преследвал през цялото време.“

Побиха я тръпки от самата мисъл за това. Но една друга мисъл беше още по-ужасяваща — представи си го как убива козата. Бавно и методично… подготвяйки своето предупреждение.

Джереми не беше посегнал на нея от глад. Това не беше обикновено убийство на върколак. А и самият той не беше обикновен върколак.

Беше твърде различен от описанието на Роан — благороден звяр, който ловува, за да се храни. Той беше по-скоро… бясно куче.

От всички прав се беше оказал единствено Аш, с неговите вицове за бесни животни…

— Знаеш ли, ти си красива — каза неочаквано Джереми. — Винаги съм го мислел. Харесва ми косата ти.

Сега той стоеше непосредствено пред нея, лице в лице. Тя виждаше порите на кожата му, от които излизаха грубите косми на козината му. Долавяше и животинската му първична миризма, която напомняше на тази в зоопарковете.

Джереми протегна ръката си с тъмни дебели нокти, за да докосне косата й. Мери-Линет почувства как очите й се разширяват. „Кажи нещо… кажи нещо… не му показвай, че се страхуваш!“

— Ти си знаел как е бил убит мъжа на госпожа Бърдок — промълви тя.

— Тя ми каза за това много отдавна — отвърна Джереми почти разсеяно, докато си играеше с косата й. Беше се променил толкова много, че беше вече трудно да се разбере какво казва. — Използвах клечки от моите модели… знаеш, че се занимавам с моделиране. А също и черен ирис заради него. Заради Аш! — Той произнесе името с искрена омраза. — Видях го онзи ден с онази глупава фланелка. С печат на клуба на „Черният ирис“. Чичо ми някога беше част от него. Но те се държаха с него, сякаш е същество от по-низш вид.

Очите му бяха само на сантиметри от нейните. Мери-Линет почувства нокътя му да драсва ухото й. Изведнъж тя дръпна рязко ръцете си и едната й китка се освободи от вървите. Замръзна на мястото си, изплашена, че това няма да остане незабелязано от Джереми. Но той продължи да я гали и да говори, почти напявайки думите.

— Хвърлих козата на верандата и избягах. Знаех, че всички сте вътре. Бях толкова ядосан… че убих онзи кон и продължих да тичам. Разбих прозореца на бензиностанцията. Мислех дори да я запаля, но после реших да почакам.

„Да, да и да — мислеше си Мери-Линет, докато освобождаваше и другата си китка от връвта, взирайки се в безумните очи на Джереми и усещайки животинския му дъх. — Да, разбира се. Ти си бил този, когото чухме да бяга. И не си паднал в дупката на верандата просто защото си знаел, че е там. Поправял си я. И пак ти си счупил онзи прозорец — кой друг би мразил бензиностанцията толкова много, освен някой, който работи там?“

Пръстите й освободиха напълно китката от връвта. Изведнъж я обзе диво тържество, но съумя да се овладее и да не се издаде. Стисна ръцете си в юмруци, опитвайки се да реши какво да прави. Той беше толкова силен и бърз. Ако просто се нахвърлеше върху него, нямаше да има никакъв шанс.

— И днес вие всички дойдохте в града — рече Джереми, завършвайки спокойно историята си с уста, която беше вече толкова нечовешка, че беше невероятно, че все още може да произнася с нея думи. — Аз чух как той ти говори. Знаех, че те иска… и че иска да те превърне в една от тях. Затова трябваше да те защитя.

— Знам, че си искал да ме защитиш — каза Мери-Линет с почти спокоен глас. — Вярвам ти, Джереми. — Тя напипваше зад гърба си набраздената кора на дървото. Как можеше да го нападне, при положение че нямаше дори пръчка. А дори и да имаше, дървото не беше подходящо оръжие. Той не беше вампир.

Джереми отстъпи крачка назад. За момент Мери-Линет си отдъхна. Сетне с ужас видя, че той посегна към ризата си и започна да я съблича. И отдолу под нея… имаше козина. Косми, които помръдваха и потрепваха под повея на нощния вятър.

— Аз ви проследих дотук и повредих колата ти, така че да не можете да потеглите — каза Джереми. — Чух те да казваш, че искаш да станеш вампир.

— Джереми… ние просто разговаряхме…

— Но това беше грешка — продължи той, сякаш не я беше чул. — Много по-добре е да бъдеш върколак. Ще разбереш, когато ти покажа. Луната е толкова красива, когато си вълк.

О, боже, ето какво е имал предвид той, когато й каза, че ще я защити и всичко ще й обясни. Просто е смятал да я превърне в такава като него.

„Трябва ми оръжие!“

Роан беше казала, че среброто е пагубно за върколаци и следователно старата легенда за сребърния куршум вероятно е вярна. Но тя нямаше сребърен куршум. Нито дори сребърна кама…

Сребърна кама… сребърен нож…

Погледна към колата си. Тя беше почти невидима в облаците от дим. И сред пушека се виждаха големи огнени езици на стихиен пожар.

„Прекалено е опасно — мислеше си Мери-Линет. — Резервоарът всеки момент може да избухне. Няма да мога да вляза и да изляза невредима…“

Джереми все още говореше и гласът му сега звучеше някак свирепо.

— Нощният свят няма да ти липсва. С всичките му глупави ограничения — да не се убиват хора, да не се ловува прекалено често. На мен никой не ми казва кога да ловувам. Чичо ми се опита, но аз се погрижих за него…

Изведнъж създанието — Джереми вече не беше човешко същество — замълча и се завъртя рязко. Мери-Линет видя опънатите му устни и отворената му паст, готова да разкъсва. И в същия момент разбра причината — Аш се беше размърдал.

Беше се надигнал от земята, въпреки че гърлото му беше разкъсано. Огледа се замаяно. Видя Мери-Линет и очите му като че ли се фокусираха. Сетне отмести поглед към чудовището, в което Джереми се беше превърнал.

— Нея докосвай! — изкрещя той с глас, който Мери-Линет не беше чувала никога преди. Глас, изпълнен с гибелна ярост. Тя го видя да заема позиция с бързо изящно движение, готвейки се за скок.

Но върколакът скочи пръв, също като животно. Единствената разлика беше, че все още имаше ръце и посегна с едната от тях към тисовата тояга. Тя се стовари силно близо до слепоочието на Аш, който отново се строполи на земята, а тоягата отскочи леко от килима от борови иглички.

Върколакът вече не се нуждаеше от нея. Щеше да използва зъбите си. И с тях щеше да разкъса гърлото на Аш, както бе постъпил с коня и онзи турист.

Мери-Линет се затича.

Но не към Аш. Нямаше да може да му помогне с голи ръце. Втурна се към колата и потъна в талазите от задушлив дим.

„О, боже, колко е горещо! Дано да успея да стигна дотам…“

Чувстваше горещината по бузите и ръцете си. Изведнъж си спомни нещо, което бяха учили в час по противопожарна безопасност. Падна на колене и запълзя на четири крака — там, където въздухът беше по-хладен.

И сетне чу зад себе си звук. Най-зловещото нещо, което можеше да си представи — смразяващ кръвта вой на върколак.

„Той знае какво правя. Виждал е ножа всеки път, когато отварях с него капачката на резервоара. Ще се опита да ме спре…“

Тя се хвърли слепешката в горещите кълба от дим и стигна до колата. От двигателя се издигаха ослепителни оранжеви пламъци и дръжката на вратата я изгори, когато я докосна. Започна да се бори с нея, опитвайки се да не задържа дълго пръстите си върху метала.

„Хайде, отвори се, отвори се…“

Вратата най-накрая се отвори и от вътрешността я лъхна гореща вълна. Ако беше изцяло човек, нямаше да може да издържи. Но тя бе обменила кръвта си с четирима вампири за два дни и вече не беше само човешко същество. Вече не беше Мери-Линет… Но беше ли способна да убива?

Изпод таблото изскачаха пламъци. Тя опипа димящата винилова плоскост и мушна ръката си под седалката на водача.

„Хайде, хайде! Къде си?“

Пръстите й докоснаха метал — ножа! Сребърният нож за плодове с викториански орнаменти върху него, който бе заела от госпожа Бърдок. Беше ужасно горещ. Въпреки това го хвана, извади го изпод седалката и се извърна… точно когато нещо полетя към нея.

Обръщането беше инстинктивно — трябваше да посрещне в лице онова, което я атакуваше. Едва по-късно си даде сметка, че е било възможно да се обърне и без да вдига ножа си напред към своя нападател. Можеше да го насочи назад, надолу към земята или дори към себе си. И ако тя беше някогашната Мери-Линет, навярно щеше да постъпи именно така.

Но сега ножът гледаше право напред. Към силуета, който я връхлиташе. И когато той се стовари върху нея, Мери-Линет почувства съприкосновението в китката си и по протежение на цялата си ръка.

С някакво далечно ъгълче от ума си осъзна, че острието се е забило между ребрата.

И после вече нямаше ясна представа за онова, което се случваше. Усети зъби в косите си, които изчаткаха в непосредствена близост до шията й. Хищни нокти оставиха дълги следи върху ръцете й. Нещото, което я нападна, беше космато и тежко. Не беше човек, нито дори и наполовина човек. А голям ръмжащ вълк.

Мери-Линет продължаваше да стиска ножа, макар и със сетни сили. Той рязко отскачаше в различни посоки, изкривявайки китката й под всевъзможни ъгли. Беше забит дълбоко в гърдите на вълка.

За миг той се отдръпна и тя можа да го види по-добре.

Красиво животно. Гъвкаво и силно, но с безумни очи. Което до последния си дъх се опитваше да я убие.

„О, боже, ти ме ненавиждаш, нали? Аз избрах Аш вместо теб. Раних те със сребро. И сега умираш. Сигурно се чувстваш предаден…“

Мери-Линет започна да трепери неудържимо. Нямаше повече сили. Пусна ножа и започна да отблъсква и рита вълка с ръце и крака. Пълзейки по гръб, тя успя да се отдалечи на няколко крачки. Силуетът на вълка се очертаваше на фона на огъня. Мери-Линет видя, че той се готви за един последен скок към нея.

Изведнъж се чу едно съвсем тихо и притаено пухване. Колата се люшна настрани, сякаш беше в агония и сетне нагоре се издигна голяма огнена топка.

Мери-Линет се сви на земята, наполовина заслепена, но не можеше да затвори очи.

Ето, значи, как изглеждала кола, която избухва в пламъци. Това не беше познатата голяма експлозия от филмите. Просто едно пухване. И после огънят, който се издига нагоре.

Горещината я накара да пропълзи назад, но все така не можеше да откъсне очи от стихията. Оранжеви пламъци. В това се беше превърнала колата й. Оранжеви езици, които излизаха от металния скелет на колела.

Вълкът не излезе от пламъците.

Мери-Линет се надигна от земята. В гърлото й имаше дим и когато се опита да извика „Джереми“, гласът й прозвуча като дрезгаво грачене.

Вълкът отново не се появи. И това едва ли беше чудно, при положение че в гърдите му беше забит сребърен нож и там бушуваше такъв огнен ад.

Мери-Линет седеше, обгърнала раменете си с ръце, и гледаше как колата гори.

„Той щеше да ме убие. Като всеки опитен ловец. Аз трябваше да се защитя, трябваше да спася Аш. И момичетата… той щеше да убие и тях. А после и други хора като онзи турист… Той беше умопобъркан и въплъщение на злото, защото беше готов на всичко, за да получи онова, което искаше.“

И тя беше усещала това от самото начало. Под външността на това „мило момче“ винаги е имало нещо притаено, но Мери-Линет през цялото време се беше опитвала да се убеди, че се лъже. Трябваше да се довери на интуицията си още в самото начало. Или поне в мига, когато бе разгадала тайната на Джереми Лавет.

Тя трепереше, но не можеше да плаче.

Пламъците бушуваха и от време на време лумваше рояк от малки искри.

„Не ме е грижа дали е било оправдано. Това не беше като убийството в съня ми. Не се оказа така лесно и естествено и аз никога няма да забравя начина, по който ме гледаше…“

Сетне си спомни за Аш.

Беше като вцепенена и почти бе забравила за него. Обърна се, наполовина в ужас от онова, което щеше да види. Намери сили да пропълзи до мястото, където той все още лежеше.

Толкова много кръв… възможно ли беше да е още жив? Но ако е мъртъв… ако всичко е било напразно…

Но Аш дишаше. И когато тя докосна лицето му, опитвайки се да намери място, незалято от кръвта, той се размърда. И се опита да се надигне.

— Лежи — каза Мери-Линет и се огледа. Ризата и джинсите на Джереми бяха на земята. Тя взе ризата и я притисна към шията на Аш. — Аш, не се движи…

Той се опита отново да стане.

— Не се тревожи. Аз ще те защитя.

— Лежи спокойно — каза Мери-Линет и когато не я послуша, тя го задържа нежно с ръка. — Не е нужно да правиш нищо. Той е мъртъв.

Аш се отпусна назад и затвори очи.

— Аз ли го убих?

Мери-Линет издаде сподавен звук, който не беше точно смях. Трепереше от облекчение — Аш дишаше и говореше и дори се държеше по типичния си глупашко самонадеян начин. Никога не си беше представяла, че дори само гласът му може да я прави толкова щастлива. Докато притискаше ризата към шията му, тя виждаше как раната му вече зараства. Разкъсванията бързо се превръщаха в равни розови белези.

Плътта на вампирите беше невероятна.

Аш преглътна.

— Ти не отговори на въпроса ми.

— Не. Не го уби ти. Аз го направих.

Очите му се отвориха. Те само се спогледаха за кратко. И в този момент Мери-Линет разбра, че двамата осъзнават много неща.

След това Аш каза:

— Извинявай. — И гласът му никога не беше звучал толкова смирено. Той отблъсна ризата и се надигна. — Толкова съжалявам.

Мери-Линет не знаеше кой протегна първи ръка, но скоро двамата бяха в прегръдките си. И тя си мислеше за опасности и ловци, които се смеят в лицето на смъртта. За смисъла на това да принадлежиш на нощта. И за това как никога повече нямаше да види предишното момиче, когато се погледнеше в огледалото.

— Поне всичко свърши — каза Аш. Тя чувстваше ръцете му около себе си, неговата топлина, солидност и подкрепа. — Няма да има повече убийства. Свърши се.

Наистина беше така, но и много други неща никога повече нямаше да бъдат същите.

Първото ридание се откъсна трудно от гърдите й. Толкова трудно, че Мери-Линет си помисли, че ще мине време до следващото, но се излъга. Миг по-късно тя се разхлипа неудържимо и плака дълго. Колата догоря, искрите продължиха да се издигат към небето и Аш я държеше в прегръдките си през цялото време.