Серия
Нощен свят (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Daughters Of Darkness, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 19 гласа)

6

— Защо просто не я убихме? — попита Кестрел.

Роан и Джейд се спогледаха.

Малко бяха нещата, за които Роан и Джейд бяха на едно мнение, но Кестрел беше едно от тях.

— Първо, разбрахме се да не правим това тук. Ние не използваме способностите си…

— И не се храним с хора. Нито ги убиваме — довърши Кестрел познатата мантра. — Но ти вече използва способностите си. Влезе в телепатичен контакт с Джейд.

— Наложи се да й кажа каква история съм съчинила за леля Опал. Всъщност трябваше да се погрижа за това по-рано. Трябваше да предположа, че някой може да дойде да пита за нея.

— Тя е единствената, която пита. Ако я убием…

— Не можем просто така да започнем да убиваме хора в новата си къща — отсече Роан. — Освен това тя каза, че семейството й я чака. Всички ли трябваше да избием.

Кестрел сви рамене.

— Не трябва да слагаме началото на кръвна вражда — каза Роан още по-рязко.

— А какво ще кажете да й повлияем? — предложи Джейд. Тя седеше с Тиги в ръцете си и целуваше кадифената черна главица на котето. — Можем да я накараме да забрави за подозренията си или да й внушим, че се е видяла с леля Опал.

— Това би било добра идея, ако беше само тя — обясни търпеливо Роан. — Но не е така. Можем ли да повлияем на всички, които посещават къщата? Ами хората, които се обаждат по телефона? Ами учителите? След няколко седмици вие трябва да тръгнете на училище.

— А може би просто трябва да се откажем от училището — каза безгрижно Кестрел.

Роан поклати глава.

— По-добре да решим нещата веднъж завинаги. Необходимо ни е някакво разумно обяснение за отсъствието на леля Опал.

— Трябва да преместим леля Опал — каза Кестрел решително. — Трябва да се отървем от нея.

— Не, не. Може да се наложи да предадем тялото.

— В този му вид?

Роан и Кестрел се впуснаха в спор. Джейд положи брадичка на главата на Тиги и зарея поглед към кухненския прозорец, мислейки си за Марк Картър, който имаше толкова галантно сърце. Достатъчно беше само да си спомни за него, за да почувства едно приятно забранено вълнение. Там, където живееше преди, нямаше смъртни, скитащи се на свобода, и затова не съществуваше и изкушението да наруши Законите на Нощния свят и да се влюби в някого от тях. Но тук… да, Джейд почти можеше да си представи как се влюбва в Марк Картър. Като едно обикновено човешко момиче.

Тя потръпна в унес. Но точно когато се опитваше да реши какво правят човешките момичета, Тиги изведнъж се надигна. Изплъзна се от ръцете й, скочи на кухненския под и побягна. Козината на гърба му беше настръхнала.

Джейд отново погледна към прозореца. Там нямаше нищо. Но изведнъж почувства…

Тя се обърна към сестрите си.

— Тази вечер в градината имаше нещо — рече тя. — И аз не можах да го подуша.

Роан и Кестрел все още спореха и не я чуха.

 

 

Мери-Линет отвори очи и кихна. Беше се успала. Слънцето сияеше по краищата на тъмносините завеси в стаята й.

„Ставай и отивай да работиш“, каза си тя. Но вместо това остана да лежи, опитвайки се да изтрие съня от очите си. Мери-Линет беше нощна птица и не беше от най-ранобудните.

Стаята й беше боядисана в здрачно синьо. Тя сама беше залепила фосфоресциращите звезди и планети на тавана. На огледалото на тоалетната й масичка имаше стикер от онези, които се лепяха на броните на колите, чийто надпис гласеше: Давам Път Само На Астероиди. На стените имаше огромна релефна карта на Луната, постер от „Алманаха на звездоброеца“ и фотографии на Плеядите, мъглявината Конска глава и пълното слънчево затъмнение от 1995 г.

Това беше убежището на Мери-Линет, мястото, където можеше да се скрие, когато за пореден път откриеше, че хората не я разбират. Тя винаги бе обичала нощта.

Прозя се и тръгна, залитайки, към банята, грабвайки пътьом чифт джинси и една тениска. Вчесваше си косата, докато слизаше по стълбите, когато чу гласове от всекидневната.

Гласът на Клодин… и още един мъжки глас, но не на Марк — през уикендите той обикновено гостуваше на приятеля си Бен. Това беше глас на непознат.

Мери-Линет надникна през кухнята. На кушетката във всекидневната седеше мъж. Виждаше само тила му, който беше пепеляворус. Тя сви рамене и понечи да отвори хладилника, когато чу собственото си име.

— Мери-Линет й е много добра приятелка — говореше Клодин бързо с обичайния си лек акцент. — Помня, че преди няколко години тя й помогна да поправят една кошара за кози.

„Те говорят за госпожа Бърдок!“

— … Защо гледа кози ли? Мисля, че беше казала на Мери-Линет, че те са й от полза, тъй като вече не може да излиза от къщата толкова често.

— Колко странно — рече непознатият. Гласът му беше ленив и равнодушен. — Чудя се какво ли е имала предвид.

Замръзнала на мястото си и следейки вече внимателно случващото се във всекидневната, Мери-Линет видя Клодин да свива леко рамене по нейния очарователен начин.

— Предполагам, че е имала предвид млякото, което козите й дават. Така на нея не й се налага да ходи всеки ден в магазина. Но не знам. Ще трябва да я попитате сам за това. — Тя се засмя.

„Няма да е толкова лесно — помисли си Мери-Линет. — Какъв беше този мъж и защо се интересуваше от госпожа Бърдок?“

Но, разбира се. Той беше полицай или нещо такова. Агент от ФБР. Но нещо в гласа му я накара да се усъмни в предположението си. Беше прекалено млад и за полицай, и за агент, освен ако не смяташе да се инфилтрира в гимназията „Деуит“ като служител на Отдела за борба с наркотиците. Мери-Линет се прокрадна малко по-навътре в кухнята, откъдето се виждаше по-добре. Оттам можа да разгледа отражението му в огледалото.

Но я очакваше разочарование.

Непознатият определено не беше агент на ФБР. И колкото и да й се искаше той да е някой проницателен, находчив и енергичен детектив, истината беше друга. Това беше просто най-красивият младеж, когото някога беше виждала в живота си. Висок и елегантен, той седеше кръстосал дългите си крака под масичката за кафе. Имаше остри черти, леко наклонени зли очи и обезоръжаваща ленива усмивка.

„Не просто ленива — помисли си Мери-Линет, — а нелепа и невъзмутима. Може би дори малко глуповата.“ Тя не се впечатляваше от привлекателни момчета, освен ако не бяха стройни, тъмнокоси и интересни, като например Джереми Лавет. Бляскавите момчета, които приличаха на големи ефектни котараци, нямаха особена причина да развиват ума си. Те бяха погълнати от себе си и суетни. А коефициентът им на интелигентност стигаше единствено за това да преминат в по-горния клас.

Непознатото момче създаваше впечатлението, че не е в състояние да излезе от унеса си или да стане сериозно, дори от това да зависеше животът му.

„Не ме интересува какво прави тук. Мисля да се кача горе.“

Точно в този момент момчето на кушетката вдигна ръка и разшава пръсти в знак на приветствие. То се беше извърнало наполовина. Не виждаше Мери-Линет, но беше ясно, че се обръща към някого, който стои зад него. Сега тя видя профила му в огледалото.

— Здравей.

— Мери-Линет, ти ли си? — извика Клодин.

— Да. — Мери-Линет отвори хладилника и затършува шумно в него. — Търся някакъв сок. И после излетявам навън.

Сърцето й биеше силно от смущение и раздразнение. „Е, добре, той сигурно ме е видял в огледалото. И вероятно си е помислил, че го зяпам, съдейки по самодоволната му физиономия. Сигурно всички го зяпат, където и да отиде. Е, какво пък, голяма работа!“

— Почакай! — каза Клодин. — Ела тук за малко.

„Не!“ Мери-Линет съзнаваше, че реакцията й е детинска и глупава, но нищо не можеше да направи. Тя блъсна една бутилка със сок от кайсии в друга с минерална вода.

— Ела да се запознаеш с племенника на госпожа Бърдок — извика Клодин.

Мери-Линет замръзна на мястото си пред отворения хладилник, откъдето вееше студ, загледана с невиждащи очи в термометъра в дъното. Сетне остави сока от кайсии на мястото му и без да гледа, си извади една кола от стек с шест кутии.

„Какъв племенник? Не си спомням да съм чувала за никакъв племенник.“

Но тя не беше чувала и за племенничките на госпожа Бърдок, не и преди да дойдат тук. Госпожа Бърдок просто не говореше много за семейството си.

Значи той е неин племенник… затова и се интересува от нея. Но дали той знае? Дали е на страната на момичетата? Или ги преследва? Или…

Дълбоко объркана, тя влезе във всекидневната.

— Мери-Линет, това е Аш. Той е дошъл на гости на леля си и сестрите си — обясни Клодин. — Аш, това е Мери-Линет, която е много добра приятелка на леля ти.

Аш се изправи с лениво изящество. Приличаше досущ на котарак, който се протяга сънливо.

— Здравей.

Той й протегна ръка. Мери-Линет го докосна с пръсти, които бяха студени и влажни от кутията с кола, погледна го в очите и отговори на поздрава му:

— Здравей.

Само дето не стана точно така. Щом влезе, Мери-Линет заби поглед в килима, което й даде възможност да разгледа добре маратонките му марка „Найк“ и скъсаните колене на джинсите му. Когато той се изправи, вниманието й беше привлечено от тениската му, на която имаше странно изображение — черно цвете върху бял фон. Вероятно емблемата на някаква рок група. След това, когато ръката му влезе в полезрението й, Мери-Линет протегна своята автоматично, промърмори неясен поздрав и го погледна в очите точно когато го докосна. И точно тогава стана нещо необяснимо.

Контакт.

Нещо се случи.

Хей, не те ли познавам?

Не, тя не го познаваше. И точно това беше най-странното. Не го беше виждала никога и въпреки това имаше чувството, че би трябвало да го познава. Стори й се също, че някой прониква в нея и докосва гръбнака й с оголена електрическа жица, по която тече ток. Усещането беше изключително неприятно. Стаята като че ли се обагри в розово. В гърлото й заседна буца и сърцето й блъскаше в гърдите. Което също беше неприятно. Но всички тези усещания вкупом пораждаха една трепетна замаяност, която й напомняше… за онова, което чувстваше, когато гледаше мъглявината Лагуна. Или когато си представяше галактики, които се събираха в купове и свръх купове, все по-големи и по-големи, докато размерът им надхвърлеше границите на въображението й и не я обземеше чувството, че пропада в някаква безкрайна бездна.

И ето че сега тя пропадаше отново. Не виждаше нищо друго, освен очите му. И тези очи бяха странни, подобни на призми и променящи цвета си като звезда, наблюдавана през плътен слой от атмосферата. Ту сини, ту златни, ту виолетови.

„О, моля те, не ме гледай с тези очи. Не искам това.“

— Колко е приятно да видиш ново лице тук, нали? Иначе животът ни е толкова скучен и еднообразен каза Клодин искрено и дори малко развълнувано. Мери-Линет излезе от унеса си и реагира така, сякаш Аш й беше предложил мангуста, вместо ръката си. Тя отскочи назад, избягвайки старателно погледа му.

Имаше чувството, че е била само на косъм от падане в минна шахта.

— Добре — каза Клодин с очарователния си акцент. — Хм. — Тя въртеше кичур от тъмните си къдрави коси, нещо, което правеше само когато беше изключително нервна. — Може би вие двамата вече се познавате?

Настъпи мълчание.

„Трябва да кажа нещо — помисли си Мери-Линет, взирайки се в камината от дялан камък. — Държа се като луда и поставям Клодин в неловко положение. Но какво все пак се случи преди малко. Няма значение. По-късно ще се тревожиш за това.“

Тя преглътна, сложи усмивка на лицето си и каза:

— От колко време си тук?

Грешката й беше, че го погледна. И всичко пак се повтори. Не толкова ярко, колкото преди, но отново почувства през нея да преминава нещо като електрически удар.

И той на свой ред изглеждаше като котарак, който е станал жертва на такъв удар. Целият настръхнал. Нещастен. Смаян. „Е, поне беше буден“, помисли си Мери-Линет. Те двамата се взираха един в друг, докато стаята отново се завъртя и отново се обагри в розово.

— Кой си ти? — попита Мери-Линет, отказвайки се от всякакви любезности.

— А ти коя си? — отвърна той със същия тон.

Двамата се гледаха навъсено.

Клодин цъкаше с език, бършейки покапалия по масата доматен сок. Мери-Линет донякъде се чувстваше неудобно пред мащехата си, но сега не й беше до нея. Цялото й внимание беше погълнато от момчето пред нея. Опитваше се да му се противопостави, да се защити от него, да се отърси от странното чувство, че е парченце от пъзел, което току-що беше съвпаднало идеално с друго.

— Сега, виж… — каза тя напрегнато и почти едновременно с нея той каза отривисто:

— Виж…

И двамата спряха, разменяйки си гневни погледи. Най-после Мери-Линет успя да откъсне очите си от неговите. Нещо глождеше ума й…

— Аш — каза тя накрая, досещайки се какво е то. — Аш. Госпожа Бърдок спомена нещо за теб… за някакво момче на име Аш. Не знаех, че е говорила за племенника си.

— Всъщност съм внук на сестра й — каза Аш не особено уверено. — И какво друго каза тя?

— Каза, че си малко лошо момче и вероятно с времето ще станеш още по-лош.

— Е, била е права — отвърна Аш и изражението му малко се смекчи, сякаш беше стъпил на позната земя.

Сърцето на Мери-Линет биеше вече по-бавно. Тя също откри, че ако е концентрирана, може да отблъсне странните усещания. Важното беше да не го гледа в очите.

„Поеми си дълбоко въздух — каза си тя. — Още веднъж. Добре, да видим сега как стоят нещата. Остави онова, което се случи преди малко. Забрави го. После ще мислиш за него. Кое е сега най-важното?“

Най-важно беше, че това момче е брат на онези момичета. Възможно беше да има пръст в случилото се с госпожа Бърдок. Ако не беше свързан с това, вероятно можеше да помогне с някаква информация. Като например дали леля му е имала завещание и ако е имала, кой е получил семейните скъпоценности.

Мери-Линет погледна Аш — с крайчеца на очите си. Той определено изглеждаше по-спокоен. Вече не беше толкова настръхнал. Гърдите му се повдигаха по-бавно. Те и двамата бяха минали на по-ниска предавка.

— Значи Роан, Кестрел и Джейд са твои сестри — рече тя с цялото учтиво равнодушие, което успя да събере. — Те изглеждат мили момичета.

— Не знаех, че ги познаваш — каза Клодин и едва сега Мери-Линет забеляза, че мащехата й е на вратата, подпряла изящното си малко рамо на касата, скръстила ръце пред гърдите си, държейки кухненска кърпа в едната от тях. — Аз казах на Аш, че все още не си се срещала с тях.

— Марк и аз ходихме там вчера — каза Мери-Линет. И в мига, в който го изрече, очите на Аш проблеснаха. В тях имаше нещо и после то изчезна, преди да отгатне какво е то. Но я обзе чувството, че стои на ръба на пропаст под напора на леден вятър.

„Защо? Какво лошо имаше в това, че се е запознала с момичетата?“

— Значи ти и Марк… а Марк трябва да ти е брат?

— Точно така — отговори Клодин от вратата.

— Някакви други братя и сестри?

Мери-Линет премигна.

— Ти какво, преброяване на населението ли правиш?

На лицето на Аш се появи лошо подобие на предишната му ленива усмивка.

— Просто предпочитам да знам кои са приятелите на сестрите ми.

„Интересно защо?“

— За да прецениш дали ги одобряваш ли? — каза тя гласно.

— Всъщност да. — Той се усмихна отново, този път малко по-успешно. — Ние сме старомодно семейство. Много старомодно.

От изненада Мери-Линет остана с отворена уста. Сетне изведнъж я обзе необяснима радост. Вече не беше нужно да мисли за убийства, за розови стаи и за това какво знае това момче. Достатъчно беше да си мисли какво щеше да му направи.

— Значи вие сте старомодно семейство — каза тя, пристъпвайки крачка напред.

Аш кимна.

— И ти командваш парада, така ли?

— Тук, да. А вкъщи, баща ми.

— И смяташ да кажеш на сестрите си с кого да дружат и с кого не. А може би определяш и приятелите на леля си?

— Всъщност аз тъкмо обсъждах… — Той махна с ръка по посока на Клодин.

„Знам какво си обсъждал“, каза си Мери-Линет. Тя направи още една крачка към Аш, който продължаваше да се усмихва.

— О, не — каза Клодин. Тя махна с кърпата си за съдове. — Не се усмихвай.

— Аз харесвам темпераментните момичета — заяви Аш с вид на човек, който бе търсил най-неприятното нещо, което можеше да бъде казано. След това с престорена смелост й намигна, протегна ръка и докосна Мери-Линет под брадичката.

В този момент се чу пращене и във въздуха прехвърчаха искри. Мери-Линет отскочи назад. Същото направи и Аш, поглеждайки ръката си, сякаш го беше предала.

Изведнъж на Мери-Линет й се прииска да събори Аш на земята и да скочи отгоре му. Никога преди момче не беше събуждало такива чувства у нея.

Тя потисна този внезапен импулс и вместо това го срита през глезените.

Аш извика и отскочи още крачка назад. Сънливото самодоволство отново бе изчезнало от лицето му. Той определено изглеждаше разтревожен.

— Мисля, че е по-добре да си вървиш — каза Мери-Линет любезно. Тя самата беше смаяна от себе си. По принцип не беше склонна към насилие. Може би дълбоко в нея имаше неща, за които никога не беше подозирала.

Клодин беше отворила уста от изумление, поклащайки глава. Аш продължи да подскача, но очевидно не смяташе да си ходи. Мери-Линет отново предприе настъпление и макар да беше половин глава по-висок от нея, Аш отстъпи. Взираше се в нея с нещо подобно на няма почуда.

— Хей! Виж, ти наистина не знаеш какво правиш — каза той. — Ако знаеше… — И в този момент Мери-Линет отново видя как лицето му изведнъж престана да изглежда глуповато и приветливо. Като проблясване на нож под лъч светлина. В погледа му имаше нещо, което казваше „Опасност!“

— О, върви да тормозиш някой друг — каза Мери-Линет и отново се приготви да го ритне.

 

 

Аш отвори уста и отново я затвори. Все още държейки се за крака, той погледна към Клодин и успя да й изпрати една обидена, нещастна и очарователна усмивка.

— Много ви благодаря за…

— Махай се!

Усмивката изчезна от лицето му.

— Точно това и правя. — Аш тръгна, куцайки, към вратата, следван от Мери-Линет.

— А как се казваш, между другото? — попита той вече навън, сякаш най-накрая беше намерил остроумната забележка, която до този момент му беше убягвала. — Мери? Мерилин? Млин? М.Л.?

— Името ми е Мери-Линет — каза тя с равен глас и сетне добави почти шепнешком: — „Наричат ме, синьоре, Мери-Линет.[1]“ — Миналата година в училище беше чела „Укротяване на опърничавата“.

— О, така ли? Пък аз съм чувал да ти викат Злата Мери-Линет? — Той все още отстъпваше.

Мери-Линет се сепна. Значи той също беше чел тази пиеса, макар да не изглеждаше достатъчно умен, за да цитира Шекспир.

— Весело гостуване при сестрите ти — каза тя и затвори вратата. Сетне се облегна на нея, давайки си време да се успокои. Пръстите и лицето й бяха изтръпнали, сякаш всеки момент щеше да припадне.

„Ако тези момичета бяха убили брат си, щях да ги разбера — помисли си тя. — Но всички те са странни и в цялото им семейство има нещо много откачено.“

Толкова откачено, че чак я плашеше. Ако вярваше в предчувствия, щеше да бъде дори още по-уплашена. Дълбоко в сърцето си усещаше, че предстояха да се случат лоши неща.

Клодин я гледаше втренчено от всекидневната.

— Просто забележително — рече тя. — Ти току-що изрита наш гост. Защо го направи?

— Той отказа да си тръгне.

— Знаеш какво имам предвид. Познавате ли се двамата?

Мери-Линет сви неопределено рамене. Вече по-малко й се виеше свят, но в ума й се тълпяха безброй въпроси.

Клодин се вгледа в нея внимателно и поклати глава.

— Напомняш ми за малкия ми брат… Когато беше на четири години, той събаряше момичетата по очи в пясъка и по този начин им показваше, че ги харесва.

Мери-Линет остави думите й без коментар.

— Клод, какво търсеше Аш тук? За какво си говорихте?

— За нищо — отвърна Клодин, вече губейки търпение. — Водихме съвсем обикновен разговор. Но защо питаш, при положение че толкова много го мразиш? — Виждайки обаче, че Мери-Линет я гледа в очакване, тя въздъхна и продължи: — Той проявяваше особен интерес към разни странни факти от живота в провинцията. Всякакви местни истории.

Мери-Линет изсумтя презрително.

— Разказа ли му за Голямата стъпка?

— Разказах му за Вик и Тод.

Мери-Линет се вцепени.

— Шегуваш се! Защо?

— Просто защото се интересуваше от такива неща. Когато хората са изгубени във времето…

— Искаш да кажеш, когато на хората им се губи определено време.

— Както и да е. Ние просто водихме учтив разговор. Той е мило момче. Finis.

Сърцето на Мери-Линет биеше бързо.

Клодин беше права. Нямаше съмнение в това. Тод и Вик бяха свързани по някакъв начин с онова, което се беше случило със сестрите и госпожа Бърдок. Но каква беше връзката?

„Ще отида и ще разбера това“, каза си Мери-Линет.

Бележки

[1] „Укротяване на опърничавата“ от У Шекспир, II действие, I сцена. Превод В. Петров. — Б.Пр.