Серия
Нощен свят (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Daughters Of Darkness, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 19 гласа)

3

— Не изглежда много добре — рече Кестрел, надничайки над рамото на Роан.

— О, боже! — каза Роан и седна на стъпалото.

Старата леля Опал се беше превърнала в мумия. Кожата й беше жълто-кафява, твърда и гладка. Почти лъскава. Всъщност това беше почти всичко, което беше останало от нея, просто кожена обвивка и костите в нея. Нямаше коса. Очните й гнезда бяха тъмни дупки с изсъхнала тъкан отвътре. Носът й се беше сплескал.

— Бедната ни леля — рече Роан, чиито кафяви очи се бяха насълзили.

— И ние ще изглеждаме така, като умрем — каза Кестрел замислено.

Джейд тропна с крак.

— Не, момичета, вижте? Слепи ли сте? Погледнете тук! — Не на себе си от вълнение, тя посочи с крак гърдите на мумията. От домашната рокля на сини цветя стърчеше гигантска треска. Беше дълга почти колкото стрела, дебела в единия край и заострена в другия, който изчезваше в тялото на леля Опал. От едната й страна все още се виждаха следи от бяла боя.

Още няколко заострени пръта лежаха на пода на зимника.

— Горката жена — каза Роан. — Вероятно е паднала, докато ги е носила.

Джейд се спогледа с Кестрел. В златистите очи на сестра й се четеше раздразнение. Малко бяха нещата, за които Джейд и Кестрел бяха на едно мнение, но Роан беше едно от тях.

— Роан — каза Кестрел отчетливо, — тя е била намушкана.

— О, не!

— О, да! — възкликна Джейд. — Някой я е убил. И този някой е знаел, че тя е вампир.

Роан клатеше отчаяно глава.

— Но кой би могъл да знае това.

— Ами… — замисли се Джейд. — Да речем, друг вампир.

— Или ловец на вампири! — предположи Кестрел.

Роан я погледна смаяна.

— Но такива няма по света. Това са само страшни приказки за деца, нали?

Кестрел сви рамене, но златистите й очи потъмняха.

Джейд се размърда неспокойно. Само преди малко се беше чувствала толкова свободна по пътя, сетне се бе радвала на приятния покой на всекидневната, а сега… това. Обзе я някаква пустота и самота.

Роан седна на стълбите, твърде уморена и погълната в мисли, за да вдигне кичура коса, залепнал за челото й.

— Може би не трябваше да ви водя тук — каза тя тихо. — Може би тук е още по-зле.

Роан не каза нищо повече, но Джейд улови следващата й мисъл: „Може би е по-добре да се върнем.“

— Нищо не може да бъде по-зле — извика Джейд ожесточено. — По-скоро бих умряла, отколкото да се върна. — Говореше искрено. Да се върне и да зависи от всеки срещнат мъж? Да се омъжи и да стане жертва на безброй ограничения? И да вижда онези неодобрителни лица, готови да осъдят всичко различно, всичко, което не се прави така, както е било правено през последните четиристотин години?

— Не можем да се върнем — отсече тя.

— Не, не можем — потвърди сухо Кестрел. — В никакъв случай. Освен ако не искаме да свършим като пралеля ни Опал. Или като… — тук тя направи многозначителна пауза — … прачичо ни Ходж.

Роан вдигна глава.

— Дори не споменавай това!

Джейд чувстваше стомаха си свит като юмрук.

— Те не биха направили това — рече тя, опитвайки се да отблъсне спомена, който се възкресяваше в паметта й. — Не биха постъпили така със собствените си внучки. Не и с нас.

— Щом не можем да се върнем назад — каза Кестрел, — значи трябва да продължим напред. Трябва да решим как ще я караме без помощта на леля Опал… особено ако наоколо се навърта ловец на вампири. Но първо да видим какво ще правим с това. — Тя кимна по посока на тялото.

Роан само поклати безпомощно глава. Сетне огледа зимника, сякаш можеше да намери отговора в някой ъгъл. Погледът й се спря на Джейд. Той се задържа там и Джейд почувства радарната система на сестра й да се включва.

— Джейд! Какво е това в якето ти?

Джейд се чувстваше твърде изтерзана, за да я лъже. Тя разгърна якето си и показа на Роан котетата.

— Нямах представа, че куфарът ще ги убие.

Роан пък се чувстваше твърде потисната, за да се ядоса на сестра си. Тя завъртя очи нагоре и въздъхна. Сетне бързо погледна отново към Джейд:

— Но защо ги носиш тук долу?

— Не съм ги носила долу. Само търсех лопата. Смятах да ги погреба в задния двор.

Последва дълга пауза. Джейд погледна сестрите си и те на свой ред се спогледаха. След това трите погледнаха котетата… и накрая леля Опал.

 

 

Мери-Линет плачеше.

Беше прекрасна, съвършена нощ. Просто идеална за наблюдения. Неподвижният топъл въздух създаваше забележителна видимост. Имаше съвсем малко разсеяна светлина и никакво директно лъчение. Старата викторианска къща в подножието на хълма, на който се беше разположила Мери-Линет, беше почти тъмна, с изключение на няколко малки прозорчета. Госпожа Бърдок неизменно следеше за това.

Горе Млечният път минаваше диагонално през небето като река. На юг, където Мери-Линет току-що бе насочила телескопа си, се виждаше съзвездието Стрелец, което винаги повече й приличаше на чайник, отколкото на стрелец с лък. И точно над чучура на чайника имаше бледорозово петно, което изглеждаше като пара.

Но това не беше пара. Това беше облак от звезди. Звездна мъглявина, която носеше името Лагуна. Там от праха и газа на мъртви звезди се раждаха нови горещи светила.

Мъглявината се намираше на четири хиляди и петстотин светлинни години и в този момент Мери-Линет гледаше именно към нея. Седемнайсетгодишно момиче с купен на старо телескоп с Нютонов рефлектор наблюдаваше светлината от раждащи се звезди.

Понякога тя се изпълваше с такова благоговение и… копнеж, че й се струваше, че може да се разпадне на късчета.

Сега, понеже наоколо нямаше жива душа, Мери-Линет можеше да остави сълзите си да се стичат свободно по страните й, без да се преструва, че това е от алергията й. Малко по-късно се наложи да седне и да избърше носа и очите си в ръкава на тениската.

„О, хайде стига. Престани — каза си тя. — Държиш се като луда.“

И защо й трябваше да се сеща за Джереми. Сега той непрекъснато изплуваше в ума й по начина, по който изглеждаше през онази нощ, когато бе дошъл да наблюдава с нея затъмнението. В спокойните му кафяви очи имаше някаква искра, сякаш действително се вълнуваше от онова, което виждаше, сякаш в онзи момент той я разбираше.

„Аз познавах нощта“ *, нашепваше романтично един сантиментален глас в нея, опитвайки се да я разплаче отново.

— Да, точно така — отговори му цинично Мери-Линет и посегна към пакетчето с чипс, което държеше под градинския си стол. Невъзможно беше да се чувстваш романтично и поразен от величието на вселената, докато ядеш чипс „Читос“.

„А сега Сатурн“, помисли си тя, избърсвайки оранжевите трохи от пръстите си. Беше чудесна нощ за наблюдение на Сатурн, защото пръстените му бяха почти във вертикално положение.

Трябваше да побърза, защото Луната изгряваше в 23:16. Но преди да завърти телескопа към Сатурн, тя хвърли един последен поглед към мъглявината Лагуна. Всъщност насочи обектива малко на изток от планетата, където знаеше, че има един куп от по-бледи звезди. Но не можа да ги види. Очевидно зрението й не беше достатъчно остро. Ако имаше по-голям телескоп, ако живееше в Чили, където въздухът е сух, и ако можеше да се издигне над земната атмосфера, тогава може би щеше да има някакъв шанс. Но сега-засега разполагаше само с човешките си очи. Зеницата на човека се разширява най-много до девет милиметра, а с това не може да се постигне бог знае какво.

И точно когато Сатурн беше в полезрението й, от фермата откъм гърба й дойде силна светлина. Това не беше малката крушка на верандата, а мощна луминесцентна лампа, каквито слагаха в плевниците, която освети задната част на имота като прожектор.

Мери-Линет се отдръпна от телескопа в недоумение. Светлината не й пречеше толкова да наблюдава Сатурн, чиито пръстени тази вечер изглеждаха като тънка сребърна линия, минаваща през средата на планетата. Но все пак беше странно, защото госпожа Бърдок никога не палеше нощем осветлението откъм гърба на къщата.

„Момичетата — помисли си Мери-Линет. — Племенничките. Те вероятно бяха пристигнали и госпожа Бърдок им показваше владенията си.“ Изпълнена с любопитство, тя разсеяно посегна към бинокъла си.

Той беше добър, марка „Селестрон Ултимас“, лъскав и лек. С него тя гледаше всичко — от тайнствени небесни обекти до кратерите на Луната. Но точно в този момент бинокълът приближаваше десет пъти задния двор на къщата на госпожа Бърдок.

Самата госпожа Бърдок я нямаше никаква. Тя виждаше градината, бараката за инструменти и ограденото пространство, където старата дама държеше козите си. А също и три момичета, осветени от яркото сияние на луминесцентната лампа. Едното имаше кестенява коса, другото златиста, а косата на третото беше с цвета на пръстените на Юпитер — сребриста. Като звездна светлина. Те носеха нещо, увито в найлон. Черен найлон. Това, ако Мери-Линет не бъркаше, беше голяма здрава торба за боклук.

Какво правеха те, за бога!

Като че ли се канеха да закопаят нещо.

Най-ниското момиче взе лопата. При това си служеше умело с нея, защото само за няколко минути успя да изкорени всичките ириси на госпожа Бърдок. След това я смени момичето със златистата коса и последна лопатата взе кестенявото момиче.

Сетне те вдигнаха предмета в найлоновата торба, който макар и дълъг повече от метър и половина, изглеждаше лек, сложиха го в изкопаната от тях дупка и започнаха да го зариват.

„Не — каза си Мери Линет. — Това е нелепо. Не си въобразявай глупости. Би трябвало да има някакво логично и съвършено просто обяснение.“

Проблемът беше, че не можеше да намери такова.

„Не, не, не. Това не ти е «Задният прозорец» * и ти не се намираш в «Зоната на здрача». Те просто заравят нещо. Нещо… обикновено.“

„Но какво друго, освен труп можеше да е дълго малко повече от метър и половина, да е вдървено и да трябва да бъде пъхано в найлонова торба за боклук, преди да бъде заровено?“

Докато Мери-Линет си мислеше тези неща, сърцето й биеше бясно и… И като че ли нещо й се губеше. А, да, къде всъщност беше госпожа Бърдок?

Адреналинът пулсираше болезнено в дланите и стъпалата й. Мери-Линет чувстваше, че губи контрол над себе си, което й беше страшно неприятно. Ръцете й трепереха толкова силно, че трябваше да свали бинокъла от очите си.

С госпожа Бърдок всичко е наред. Тя е добре. Такива неща не се случват в истинския живот.

Какво би направила в тази ситуация Нанси Дрю[1]?

Изведнъж, въпреки обзелата я паника, Мери-Линет почувства, че всеки момент ще прихне. Нанси Дрю, разбира се, веднага би се отправила надолу, за да разследва. Тя щеше да подслуша какво си говорят момичетата, скрита зад някой храст, и щеше да разкопае градината, веднага щом влязат в къщата.

Но такива неща не се случват в живота. Мери-Линет по никакъв начин не можеше да си представи как копае в нечия съседска градина посред нощ. Щяха просто да я хванат и всичко щеше да се превърне в унизителен фарс. Госпожа Бърдок щеше да излезе навън, жива и разтревожена, и Мери-Линет щеше да умре от смущение, докато се опитва да й обясни какво прави там.

На книга всичко това можеше да е забавно. Но в истинския живот тя дори не искаше да си го помисля.

Този ред на мисли си имаше и своята добра страна, защото Мери-Линет разбра колко абсурдни са подозренията й. Дълбоко в себе си тя очевидно знаеше, че госпожа Бърдок е добре. Защото в противен случай нямаше да стои тук, а веднага щеше да се обади в полицията, както би постъпил всеки здравомислещ човек.

Изведнъж я обзе умора. Стига толкова астрономически наблюдения за днес. Погледна часовника си под рубинената светлина на фенерчето с червен филтър. Беше почти единайсет. И без това оставаха само единайсет минути до момента, когато Луната щеше да изгрее, окъпвайки цялото небе със сиянието си.

Но преди да сгъне телескопа си и да се спусне надолу по хълма, тя вдигна отново окуляра към очите си и погледна още веднъж през него.

Градината беше пуста. Правоъгълник от прясно изкопана пръст, показваше мястото, където нещо беше положено в земята. В следващия момент луминесцентната лампа беше изгасена.

„Не пречи да се отиде там и утре — помисли си Мери-Линет. — Всъщност и без това смятах да се отбия, за да поздравя момичетата с добре дошли. Освен това трябва да върна онези градинарски ножици, които татко взе от госпожа Бърдок, и ножа, който тя ми даде, за да отворя заялата капачка на резервоара си. И тогава, разбира се, ще видя госпожа Бърдок и ще се уверя, че всичко е наред.“

* * *

Аш достигна най-високото място по виещия се път и се спря да се полюбува на ярката точка, която пламтеше на южния небосклон. Небето над тези разпръснати провинциални градове наистина изглеждаше много по-близо. Оттук Юпитер, царят на планетите, приличаше на НЛО.

— Къде беше? — попита един глас от тъмнината. — Чакам те вече от часове.

— Питаш ме къде съм бил. А ти къде беше? — отвърна Аш с ръце в джобовете, без да се обръща. — Бяхме се разбрали да се срещнем на онзи хълм, Куин. — Той посочи с глава към едно възвишение.

— Не е вярно. Ставаше дума за този хълм и аз те чакам тук през цялото време. Но да забравим за това. Те тук ли са?

Аш се обърна и тръгна бързо към автомобила със сгъваем покрив, който беше спрял встрани от пътя с угасени светлини. Облегна се с лакът на вратата и надникна вътре.

— Тук са. Казах ти, че ще дойдат. Това е единственото място, където можеха да дойдат.

— И трите ли?

— Разбира се, че и трите. Моите сестри винаги се държат заедно.

Куин сви презрително устни.

— Вампирите ламия имат изумително здрави семейни връзки.

— А пък създадените вампири са толкова изненадващо… ниски — отвърна Аш спокойно, поглеждайки отново към небето.

Очите на Куин просветнаха като черен лед. Малката му стегната фигура беше съвършено неподвижна в колата.

— Намекваш, че не съм пораснал достатъчно, нали? — каза той много тихо. — Един от твоите предци се погрижи за това.

Аш се повдигна и седна на капака на колата, провесвайки надолу дългите си крака.

— Самият аз си мисля да спра да раста тази година — каза той невъзмутимо, все още гледайки надолу към хълма. — Осемнайсет години е добра възраст.

— Може би да, ако имаш избор — рече Куин, чийто глас беше като шумоленето на падащи мъртви листа. — Опитай да бъдеш на осемнайсет в продължение на четиристотин години, без да има никакъв изглед това да се промени.

Аш се обърна и отново му се усмихна.

— Поднасям ти извиненията си. От името на цялото ми семейство.

— А на мен пък ми е мъчно за твоето семейство. Редфърнови си имат известни неприятности напоследък, нали? Какво бях чул…? Първо, чичо ти Ходж нарушил закона на Нощния свят и получил заслужено наказание…

— Той ми е прачичо, и то не по кръвна линия — прекъсна го учтиво Аш, вдигайки пръст във въздуха. — Той беше от фамилията Бърдок, а не Редфърн. И това беше преди десет години.

— И после леля ти Опал…

— Пралеля ми Опал…

— … изчезна безследно. Прекъсвайки всякакви връзки с Нощния свят. Очевидно, защото предпочита да живее някъде на края на света. При това със смъртните.

Аш сви рамене, вперил взор в южния хоризонт.

— Сигурно е хубаво да ловуваш сред смъртните на края света. Без никаква конкуренция, без вмешателствата на Нощния свят и без Старейшини, които да ти поставят ограничения. Взимаш, колкото искаш.

— И никакъв контрол — добави Куин кисело. — Няма значение, че живее тук, но тя очевидно е насърчила и сестрите ти да се присъединят към нея. Длъжен си бил да съобщиш за тях, когато си открил, че са си пишели тайно.

Аш сви рамене, чувствайки известна неловкост.

— Законът не забранява да се пишат писма. Аз нямах представа какво са си наумили.

— Не става дума само за тях — каза Куин със смущаващо кротък глас. — Знаеш, че има слухове и за онзи твой братовчед — Джеймс Расмусен. Хората говорят, че се влюбил в смъртно момиче. Че тя умирала и той решил да я промени, без да е получил разрешение…

Аш скочи от капака й се изправи.

— Никога не давам ухо на слухове — каза той бързо и неискрено. — И не това е проблемът, който е на дневен ред, нали?

— Да. Проблемът са сестрите ти и кашата, която са забъркали. А въпросът е в това, дали ти ще можеш да овладееш ситуацията.

— Не се тревожи, Куин. Мога да се справя с това.

— Не мога да не се тревожа, Аш. Не знам как изобщо допуснах да ме въвлечеш в това.

— Нямаше избор. Ти просто изгуби на покер.

— А ти мамеше. — Куин гледаше малко по-нататък, присвил тъмните си очи, а устата му беше като права линия. — Мисля, че трябва да кажем на Старейшините — отсече рязко. — Това е единственият начин да гарантираме пълно разследване.

— Не виждам защо трябва да е толкова пълно. Те са тук само от няколко часа.

— Сестрите ти са тук само от няколко часа. Но от колко време е тук леля ти? Десет години?

— Какво имаш против леля ми, Куин?

— Нейният съпруг беше предател. Тя също е предател заради това, че насърчи онези момичета да избягат. И кой знае какво е правила тук през последните десет години? Кой знае на колко смъртни е казала за Нощния свят?

Аш сви рамене, докато разглеждаше ноктите си.

— Може би не е казала никому нищо?

— Но е възможно да е разказала и на целия град.

— Куин — каза Аш търпеливо, сякаш говореше на малко дете, — ако леля ми е нарушила Законите на Нощния свят, тя трябва да умре. Заради честта на семейството. Всяко петно върху нея хвърля сянка и върху мен.

— Това е единственото нещо, на което мога да разчитам — каза Куин полугласно. — Собственият ти интерес. Ти винаги се стремиш да бъдеш номер едно, нали?

— Това не важи ли за всички?

— Не всички са толкова безочливи в това отношение. — Куин замълча и после добави: — Ами сестрите ти?

— Какво за тях?

— Можеш ли да ги убиеш, ако се наложи.

Аш дори не трепна.

— Разбира се. Ако се наложи. Заради семейната чест.

— Ако те са казали и думичка за Нощния свят…

— Те не са глупави.

— Но са наивни. Могат да бъдат подведени с хитрост. Ето какво се случва, когато живееш на остров, напълно изолиран от обикновените хора. Така никога не научаваш колко коварна може да бъде човешката сган.

— Е, добре, но ние знаем колко коварна може да бъде — усмихна се Аш. — И как да се справяме с нея.

Куин се усмихна за първи път, очарователно, почти замечтано.

— Да, знам твоите виждания по въпроса. Добре. Оставям те да се погрижиш за това. Не е нужно да ти казвам, че трябва да провериш всеки смъртен, с когото тези момичета са контактували. Направи всичко така, както трябва, и може би ще спасиш честта на семейството си.

— Да не говорим пък за неудобствата, с които е свързан един публичен съдебен процес.

— Ще се върна след седмица. И ако дотогава не си сложил нещата под контрол, ще отида при Старейшините. Нямам предвид Старейшините от фамилията Редфърн. Ще отнеса нещата до Обединения съвет.

— Прекрасно — рече Аш. — Слушай, Куин, защо не си намериш някакво хоби? Може би трябва да идеш на лов. Струваш ми се доста потиснат.

Куин не обърна внимание на думите му и попита:

— Знаеш ли откъде да започнеш?

— Разбира се.

Бележки

[0] Популярен криминален филм на британския режисьор Алфред Хичкок. — Б.Пр.

[1] Млада героиня от популярна детективска поредица за деца и юноши. — Б.Пр.