Серия
Нощен свят (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Daughters Of Darkness, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 19 гласа)

2

— Виждате ли, ние тук живеем доста изолирано — обади се Тод от задната седалка. — Наоколо няма момичета на нашата възраст и затова сме много самотни. И когато видяхме три красавици като вас, разбира се, ни се прииска да ви опознаем. Разбирате ли?

— И затова, ако откликнете, бихме могли да се позабавляваме — добави Вик.

— Да се позабавляваме? О, не — каза Роан уплашено. Джейд знаеше, че тя бе уловила намека на Вик и се чудеше как да отклони разговора в друга посока. — Кестрел и Джейд са твърде малки за такива работи. Съжалявам, но отговорът е не.

— Не бих го направила дори да съм достатъчно голяма — рече Джейд. — Но тези момчета говорят за нещо съвсем друго… Онова, което те имат предвид е… — Тук тя изпрати мислено до ума на Роан серия от образи, които получаваше от Вик.

— О, боже — каза Роан хладно. — Джейд, мисля, че се разбрахме да не шпионираш хората по този начин.

Да, но виж какви работи си мислят, каза Джейд беззвучно, решавайки, че щом е нарушила едно правило, може да наруши и всички останали.

— Слушайте… — каза Вик, чувствайки, че губи контрол над ситуацията. Той посегна към другата ръка на Джейд и я принуди да се обърне с лице към него, раздрусвайки я леко. — Не сме дошли тук да си говорим. Ясно ли ви е?

Джейд изучаваше известно време лицето му, сетне се обърна и погледна въпросително към задната седалка.

Лицето на Роан беше бледо на фона на кестенявите й коси и Джейд чувстваше тъгата и разочарованието й. Косите на Кестрел бяха мъждиво златисти, а лицето й намръщено.

Е? — обърна се Кестрел мислено към Роан.

Е? — попита Джейд по същия начин. Тя се извиваше, докато Вик я притегляше към себе си. Хайде, Роан, той ме щипе.

Мисля, че нямаме избор, каза Роан.

Джейд тутакси се обърна към Вик. Той все още я дърпаше към себе си, изненадан от това, че не бе постигнал особен успех. Джейд спря да се съпротивлява и се остави да я притегли към себе си, след това с лекота освободи едната си ръка от хватката и му нанесе бърз саблен удар точно под брадичката. Зъбите му изчаткаха и главата му отскочи назад, откривайки незащитеното гърло. Джейд се хвърли напред и заби в него зъбите си.

Изпитваше смесено чувство на възбуда и вина. Не беше свикнала да напада плячката си, докато е в съзнание и се съпротивлява, вместо да е хипнотизирана и податлива. Но тя знаеше, че инстинктите й са не по-малко добри от тези на всеки хищник, който през целия си живот бе издебвал жертвите си по тъмните улици. Собствената й генетична програма изискваше да преценява всичко, което вижда, от гледна точка на три главни въпроса: Това храна ли е? Мога ли да я получа? Къде е слабото й място?

Единственият проблем беше, че не трябваше да изпитва наслаждение от храненето, защото това противоречеше на причината, поради която тя, Роан и Кестрел бяха дошли в Брайър Крийк.

С периферията на съзнанието си Джейд следеше онова, което се случваше на задната седалка. Роан бе вдигнала нагоре ръката на Тод, с която той се бе опитвал да я задържи. Същото бе направила и Кестрел, която седеше от другата му страна.

Слисан от неочаквания развой, Тод се опита да се съпротивлява.

— Хей, хей, какво…

Роан го ухапа.

— Какво правите?

Кестрел последва примера й.

— Какво, по дяволите, правите? Кои сте вие!

За кратко той се мята диво и след това притихна, когато Роан и Кестрел по телепатичен път го доведоха до състояние на транс.

Около минута по-късно Роан каза:

— Достатъчно.

О, Роан… още малко, помоли мислено Джейд.

— Достатъчно! Наредете му да забрави за станалото и разберете дали знае къде е фермата Бърдок.

Все още хранейки се, Джейд докосна с мисълта си ума на Вик. След това се дръпна от шията му, затваряйки уста като след целувка. Самият Вик, в този момент приличащ на голяма парцалена кукла, падна отпуснато върху волана и вратата на колата, когато тя го отблъсна.

— Фермата е назад в тази посока. Трябва да се върнем при кръстопътя — каза Джейд. — Странно… — добави тя, озадачена. — Той си мислеше, че няма да си навлече неприятности с нас, заради… заради нещо, което е свързано с леля Опал. Но не можах да разбера какво.

— Може би заради това, че е луда — каза Кестрел спокойно. — А пък Тод си мислеше, че няма да има проблеми, защото баща му е Старейшина.

— Те нямат Старейшини — уточни Джейд с чувство за превъзходство. — Навярно баща му е губернатор, шериф или нещо такова.

Роан седеше намръщена, без да ги поглежда.

— Добре — рече тя. — Ситуацията беше критична и трябваше да го направим. Но сега трябва да си спомним какво се бяхме договорили.

— До следващата критична ситуация — каза Кестрел и погледна през прозореца към нощта, за да скрие усмивката си.

За да изпревари спречкването между сестрите си, Джейд каза:

— Смятате ли, че просто трябва да ги оставим тук?

— Защо не? — каза Кестрел нехайно. — Те ще се събудят след няколко часа.

Джейд погледна шията на Вик. Двете малки рани, където зъбите й бяха пронизали кожата му, вече почти се бяха затворили. До утре щяха да се превърнат в бледи червеникави белези като стари ужилвания от пчели.

 

 

Пет минути по-късно те отново вървяха по пътя с куфарите си. Но сега Джейд се чувстваше прекрасно. Тя се беше заситила с кръв, беше заредена с енергия и можеше да прелети планини. Затова крачеше бодро и размахваше куфара и клетката, в която Тиги от време на време проръмжаваше.

Приятно беше да си навън, да вървиш, обгърната от топлия нощен въздух, без някой да те гледа намръщено. Да слушаш сърните, зайците и мишките, които сноват и се хранят из моравите наоколо. Джейд преливаше от щастие. Никога не се беше чувствала толкова свободна.

— Прекрасно е, нали? — каза Роан тихо и се огледа, когато стигнаха кръстопътя. — Това е истинският свят. И ние имаме точно толкова право над него, колкото и всеки друг.

— Мисля, че това е от кръвта — отбеляза Кестрел. — По-волните хора са по-вкусни от онези, които живеят затворено. Защо скъпият ни брат никога не е споменавал за това?

„Аш“, помисли си Джейд и като че ли почувства върху себе си полъха на студен вятър. Погледна бързо назад, но не за да види дали идва кола, а дали там не се спотайва нещо много по-тихо и смъртоносно. И в следващия момент осъзна колко крехко и призрачно бе щастието, което изпитваше.

— Ще ни хванат ли? — попита Джейд Роан и изведнъж се почувства като шестгодишно момиченце, което се обръща към по-голямата си сестра за помощ.

И Роан, най-добрата голяма сестра на света, каза уверено:

— Не.

— Но ако Аш разбере… Всъщност той е единственият, който би могъл да се досети…

— Няма да ни хванат — отсече Роан. — Никой няма да разбере, че сме тук.

На Джейд й стана по-леко. Тя остави куфара си и протегна ръка към Роан, която я пое.

— Завинаги заедно — каза най-голямата сестра тържествено.

Думите й бяха повторени от Кестрел, която присви леко жълтите си очи, и от Джейд, която ги изрече с пълна решимост.

Те продължиха пътя си и Джейд отново се почувства бодра и радостна, наслаждавайки се на кадифената тъмнина на нощта.

Пътят тук беше черен, чакълът беше свършил и те вървяха покрай ливади и борови гори. Вляво дълга алея водеше до някаква ферма. И най-после, далече в края на пътя, започна да се мержелее силуетът на още една къща.

— Това е — каза Роан.

Джейд я позна от фотографиите, които леля Опал им беше изпращала. Къщата беше на два етажа, обградена с веранда, и с висок покрив, украсен с многобройни фронтони. Точно в средата на покрива се извисяваше купол, а на стряхата на хамбара имаше ветропоказател.

„Истински ветропоказател“, мислеше си Джейд, спирайки се да го разгледа с преливащо от щастие сърце.

— Страшно ми харесва — заяви тя тържествено.

Сестрите й също се бяха спрели, но на лицата им далеч не се четеше възторг, а Роан беше почти ужасена.

— Развалина — въздъхна тя. — Вижте хамбара, боята му почти напълно се е излющила. Това не се виждаше на снимките.

— А верандата — добави Кестрел услужливо — едва се държи. Може всеки момент да се разпадне пред очите ни.

— Колко работа… — прошепна Роан. — Колко работа е нужна, за да възстановим това място!

— А също и пари — допълни Кестрел.

Джейд ги погледна хладно и каза:

— Какво има да му оправяме? На мен ми харесва и така. Просто е различно.

Вдигнала надменно глава и изпълнена с чувство за превъзходство, тя взе багажа си и се отправи към къщата, около която имаше разнебитена ограда с опасна на вид порта. Оттатък портата, насред обраслата с бурени алея, беше струпана купчина с белезникави колове, сякаш някой бе смятал да поправи оградата, но не бе намерил време за това.

Джейд остави куфара и котешката клетка, посегна към портата и за нейна изненада тя се отвори съвсем лесно.

— Ето, виждате ли, не изглежда много добре, но въпреки това… — Не успя да завърши, защото в този момент портата падна върху нея. — … Но въпреки това е нашата къща — доизказа се тя, докато Роан и Кестрел й помагаха да се изправи.

— Не, това е къщата на леля Опал — поправи я Кестрел.

Роан само приглади косата си и каза:

— Да вървим.

От стълбите към верандата липсваше една дъска и още няколко от самата веранда. Джейд с достойнство прескачаше зеещите дупки. Дървената порта беше паднала върху прасеца й и удареното още я болеше. Всичко тук като че ли беше от дърво, което извикваше у Джейд приятно вълнение. В предишния й дом дървото беше на особена почит и, общо взето, се стараеха да го избягват.

„За да живееш в такъв дом, би трябвало да си ужасно внимателен — мислеше си Джейд. — Защото иначе можеш да пострадаш.“

Роан и Кестрел почукаха на вратата — Роан учтиво, с кокалчетата на ръката, а Кестрел силно, с длан. Никой не отговори.

— Изглежда, не си е вкъщи — каза Роан.

— А може да е размислила и вече да не ни иска в дома си — отбеляза Кестрел и златистите й очи проблеснаха.

— Може да е отишла да ни посрещне на друга автобусна спирка — предположи Джейд.

— О, разбира се. Сигурна съм, че това е причината — каза Роан. — Бедната стара жена сигурно ни чака някъде другаде и се пита защо ни няма.

— Понякога не си чак толкова глупава — съобщи Кестрел на Джейд, което беше голяма похвала от нейна страна.

— Е, да влезем тогава — промърмори Джейд, опитвайки се да скрие колко е доволна от чутото. — Тя ще се върне по някое време.

— Хората заключват къщите си — започна Роан, но точно тази къща се оказа отворена. Облата дръжка се завъртя под натиска на ръката на Джейд и трите момичета пристъпиха вътре.

Беше тъмно, дори по-тъмно от безлунната нощ навън, но очите на Джейд свикнаха с тъмнината само за няколко секунди.

— Хей, никак не е зле! — рече тя, когато влязоха в една позапусната, но приятна всекидневна с огромни тежки мебели, — които, разбира се, бяха направени от дърво — тъмно и полирано. Върху масите имаше мраморни статуетки.

Роан намери ключа на осветлението и изведнъж стаята бе залята от ярка светлина. Джейд премига и видя, че стените са бледозелени, а по тях са окачени дърворезби и пана в по-тъмен нюанс на същия зелен цвят. Изведнъж се почувства по-спокойна и някак защитена, сякаш цял живот бе живяла тук. Може би причината беше в масивните старинни мебели, които я заобикаляха отвсякъде…

Джейд хвърли поглед към Роан, която се оглеждаше наоколо, и видя как високата й изящна фигура постепенно се отпуска.

Сестра й се усмихна, когато срещна погледа й, и кимна с глава.

— Да.

Джейд се наслади на своето тържество — в рамките на пет минути тя на два пъти се беше оказала права, и след това си спомни за куфара си.

— Добре, да разгледаме останалата част от къщата — каза тя оживено. — Аз ще се кача на горния етаж, а вие проучете този.

— Ти просто искаш да си запазиш най-хубавата спалня — заяви Кестрел.

Джейд не й обърна внимание и забърза нагоре по широкото, застлано с килим стълбище. Имаше много спални и всяка от тях беше просторна. Тя не искаше най-добрата спалня, а просто най-отдалечената.

В самия край на коридора имаше стая, боядисана в морско синьо. Джейд затръшна вратата след себе си и сложи куфара си на леглото. Затаявайки дъх, тя щракна ключалката и отвори капака.

— О, не! О, не! Само не и това…

Три минути по-късно Джейд чу вратата зад нея да се отваря, но не си направи труда да се обърне.

— Какво правиш? — чу се гласът на Кестрел.

Джейд вдигна глава, откъсвайки се за миг от неистовите си усилия да съживи двете котенца, които държеше в ръцете си.

— Те са мъртви! — проплака тя.

— А ти какво очакваше? На тях им трябва въздух, за да дишат, глупачке! Как си мислеше, че ще издържат цели два дни в куфара ти?

Джейд подсмъркна.

— Роан те предупреждаваше, че можеш да вземеш само едно.

Джейд подсмъркна още по-шумно и погледна сърдито сестра си.

— Знам. Точно затова сложих тези двете в куфара. — Тя започна да хълца. — Поне Тиги е добре. — В същия момент Джейд падна на колене и надникна в клетката за котки, за да се увери, че наистина е така. Ушите на Тиги бяха дръпнати назад, а златистите му очи проблясваха от кълбото черна козина, която представляваше главата му. Той просъска и Джейд седна на пода. Котката беше добре.

— Срещу пет долара ще се погрижа за мъртвите котета — каза Кестрел.

— Не! — Джейд подскочи и застана покровителствено пред тях, свила хищно пръсти.

— Нямам предвид това — обиди се Кестрел. — Аз не се храня с мърша. Е, добре, ако не знаеш как да се отървеш от тях, Роан все ще измисли нещо. За бога, момиче, ти си вампир и се дръж както подобава — добави тя, докато Джейд притискаше отпуснатите телца до гърдите си…

— Трябва да ги погреба — каза Джейд. — Те трябва да получат достойно погребение.

Кестрел завъртя очи и излезе от стаята. Джейд уви малките телца с якето си и тръгна на пръсти към вратата.

„Лопата — помисли си тя. — Къде ли може да има лопата?“

Ослушвайки се за Роан, тя започна да обикаля предпазливо първия етаж. Всички стаи изглеждаха като всекидневната — внушителни и в състояние на аристократичен упадък. Кухнята беше огромна, с огнище и килер за мръсното пране до задната врата. На пода пък имаше капак, който водеше към мазето.

Джейд слезе внимателно по стълбите. Не можа да включи осветлението, защото и двете й ръце бяха заети с котетата. И пак заради котетата не виждаше краката си и трябваше да търси опипом всяко следващо стъпало. В дъното на стълбището палеца на крака й се натъкна на нещо меко и еластично, което препречваше пътя й.

Джейд протегна шия над вързопа в ръцете си и погледна надолу.

Тук беше тъмно и отгоре на всичко тя самата затуляше светлината, която се процеждаше от кухнята. Но малко по малко пред погледа й изплува очертанието на нещо, което приличаше на купчина стари дрехи. Тежка безформена купчина.

Обзе я много, много лошо чувство. Побутна купчината дрехи с върха на крака си. Тя леко помръдна. Пое си дълбоко въздух и я смушка по-силно.

В купчината имаше нещо. Нещо голямо. Джейд сведе поглед, задиша учестено и сетне изпищя.

Силен, пронизителен, призивен писък. Добави и една несловесна мисъл — телепатичния еквивалент на сирена.

Роан! Кестрел! Бързо елате тук!

Двайсет секунди по-късно осветлението беше запалено и Роан и Кестрел затрополиха надолу по стълбите.

— Колко пъти трябва да ти казвам! — започна Роан през зъби. — Ние не използваме нашите… — Но в следващия момент замълча, взирайки се надолу с широко отворени очи.

— Мисля, че това е леля Опал — каза Джейд.