Серия
Нощен свят (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Daughters Of Darkness, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 19 гласа)

13

Джейд седеше в едно голямо кресло, държеше Тиги в скута си и го галеше по коремчето. Котето сърдито мъркаше. Тя наведе глава и се вгледа в изпълнените с възмущение блестящи зелени очи.

— Другата коза е добре — каза Кестрел от вратата, произнасяйки думата „коза“ така, сякаш не беше подходяща за едно изискано общество. — Така че можеш да пуснеш котката.

Джейд не мислеше така. В Брайър Крийк бродеше психопат и тя смяташе да държи Тиги близо до себе си, така че непрекъснато да й бъде под око.

— Няма да се храним с кръвта на тази коза, нали? — обърна се Кестрел към Роан и в гласа й прозвучаха застрашителни нотки.

— Разбира се, че не. Леля Опал го е правила, защото е била твърде стара, за да ловува — отвърна Роан разсеяно.

— Аз обичам лова — каза Джейд. — Той е дори по-вълнуващ, отколкото си мислех. — Но Роан не я слушаше. Тя хапеше устната си, загледана някъде в далечината. — Роан, какво има?

— Мислех си за ситуацията, в която се намираме. За теб и Марк, от една страна. И смятам, че трябва да поговорим за това.

Джейд почувства, че я обзема тревога. Роан беше обхваната от характерната си деловитост и когато това станеше, изведнъж можеше да се окаже, че е пренаредила мебелите в стаята ти или е стегнала багажа ти за Орегон.

— Да говорим за какво? — попита Джейд предпазливо.

— За това какво ще правите вие двамата. Той ще остане ли човек?

— Нямаме право да го променяме — каза рязко Кестрел.

— Нямахме право да правим нито едно от нещата, които извършихме тази седмица — отбеляза Роан. — И ако те отново обменят кръвта си… Достатъчни са само още няколко пъти. Ти самата искаш ли той да стане вампир? — попита тя Джейд.

Джейд не беше мислила за това. Тя харесваше Марк такъв, какъв си беше и сега. Но може би самият той би искал да се промени.

— А ти какво ще правиш с твоята? — попита тя Аш, който в това време слизаше бавно по стълбите.

— Моята какво? — Той изглеждаше сънен и сприхав.

— Твоята сродна душа. Мери-Линет ще остане ли човек?

— Това е другото нещо, за което се тревожех — рече Роан. — Мислил ли си по този въпрос, Аш?

— Нищо не мога да мисля толкова рано. По това време мозъкът ми още не работи.

— Вече е почти обед — съобщи Кестрел презрително.

— Не ме интересува кое време на деня е. Аз все още спя. — Аш се залута към кухнята. — И не е нужно да се тревожите — добави той с малко по-бодър тон. — Защото не възнамерявам да правя каквото и да било с онова момиче. Нито пък Джейд ще прави нещо с брат й. Защото се прибираме вкъщи. — Сетне той се скри от погледа им.

Сърцето на Джейд биеше силно. Думите на Аш бяха прозвучали лекомислено, но тя долови безмилостната решителност, която се криеше зад тях. Джейд погледна към Роан.

— Мери-Линет наистина ли е негова сродна душа?

Роан се облегна назад и кестенявите й коси се разпиляха като водопад върху зеления брокат на кушетката.

— Боя се, че да.

— Но тогава защо иска да си тръгваме.

— Е… — Роан се поколеба. — Сродните души невинаги остават заедно. Понякога огънят, мълниите и силните страсти им идват прекалено много. Някои просто не могат да понесат това.

„Може би аз и Марк не сме истински сродни души — помисли си Джейд. — И може би така е по-добре.“ Но в следващия момент й стана неописуемо мъчно.

— Бедната Мери-Линет — каза тя.

А в ума й отчетливо прозвуча един друг глас: Защо никой не каже „бедния Аш?“

— Бедната Мери-Линет — повтори Джейд.

Аш се появи отново.

— Вижте — каза той, сядайки на едно махагоново кресло с дърворезби. — Трябва да изясним някои неща. Необходимостта да се върнете не е просто някаква моя прищявка. Аз не съм единственият, който знае, че сте тук.

Джейд настръхна.

— Казал ли си на някого — попита Кестрел почти мило.

— Просто не бях сам, когато се обадиха от семейството, за да съобщят, че сте изчезнали. И онзи, с когото бях, беше наблизо, когато се досетих къде сте отишли. А той по случайност е изключително силен телепат. Затова считайте, че имате невероятен късмет, че успях да го убедя да ми позволи да се опитам да ви върна обратно.

Джейд се взираше в него. Тя действително смяташе, че им е провървяло. Освен това й се струваше странно, че Аш си беше навлякъл такива главоболия заради нея, Роан и Кестрел, при положение че обикновено се интересуваше само от себе си. Може би все пак не познаваше брат си толкова добре, колкото си мислеше.

— Кой е той? — попита Роан с ледено спокойствие.

— О, никой. — Аш се облегна назад и се загледа мрачно в тавана. — Всъщност това е Куин.

Джейд трепна. Куин… тази змия. Той имаше сърце като ледник и презираше човешките същества. Освен това беше от онези вампири, които взимаха Закона на Нощния свят в свои ръце, когато смятаха, че е нарушен.

— Той ще се върне в понеделник, за да види дали съм се справил със ситуацията — поясни Аш. — И ако реши, че не съм, тогава всички сме мъртви — вие, аз и вашите малки човешки приятелчета.

— Значи до понеделник трябва да измислим нещо — рече Роан.

— Ако се опита да ни стори нещо, ние знаем как да го посрещнем — каза Кестрел.

Джейд неволно стисна Тиги, карайки го да изръмжи.

 

 

Мери-Линет спеше дълбок мъртвешки сън, но сънуваше необикновено живи сънища. Ярки звезди, каквито никога не беше виждала, и звездни облаци, които потрепваха в различни цветове като Северното сияние. Сънуваше, че изпраща астрономическа телеграма в Кеймбридж, щата Масачузетс, за да съобщи, че е открила свръхнова звезда. В телеграмата уточняваше, че е направила откритието си благодарение на новите си изумителни очи. Очи, които, видени в огледалото, бяха целите зеници, също като при нощните птици и котките…

След това сънят й се промени и тя се видя като сова, която се спусна със зашеметяваща скорост от един изкорубен бор. Улови една катерица и почувства, че я обзема първична радост да убиваш, беше толкова естествено. Достатъчно беше да лети колкото може по-бързо и ловко и да улавя плячката с ноктите си.

Но сетне над нея се спусна някаква сянка. И в съня си тя с ужас осъзна, че ловците на свой ред могат да станат нечия плячка. И че нещо беше по петите й.

Събуди се дезориентирана — не толкова по отношение на това къде се намираше, а коя беше в действителност. Мери-Линет и ловец, преследван в нощта от нещо с бели зъби, проблясващи под лунната светлина. И дори когато слезе долу, не можа да се отърси от лошото чувство, което сънят остави у нея.

— Здравей — каза Марк. — Това закуска ли е или обяд?

— И двете — отговори Мери-Линет, настанявайки се на дивана във всекидневната с две фъстъковки Марк я наблюдаваше.

— Е — каза той. — И ти ли си мислиш за същото?

Мери-Линет скъса опаковката на сладкиша си със зъби.

— За кое по-точно?

— Ти знаеш.

И Мери-Линет наистина знаеше. Тя се огледа, за да се увери, че Клодин не е наблизо.

— Не мисли за това.

— Защо? — Когато не дочака отговор, той каза: — Не ми разправяй, че не си мислила какво би означавало това. Да виждаш по-добре, да чуваш по-добре, да имаш телепатични способности… и да живееш вечно. Та ние бихме могли да дочакаме трихилядната година! Нали се сещаш, войни с роботите, колонизиране на други планети и така нататък… Хайде, не ми казвай, че не си поне малко любопитна.

Но единственото, за което Мери-Линет можеше да мисли, беше един стих от Робърт Сървис: „Небесата нощни бяха оживели и пулсираха в ярки пламъци…“

— Любопитна съм — отвърна тя. — Но в това няма смисъл, защото те правят неща, които ние нямаме право да правим — те убиват!

Мери-Линет остави чашата си с мляко, сякаш беше изгубила апетит. Но истината беше, че си имаше апетит. И не беше ли точно в това проблемът? Нормално беше стомахът й да се свие само при мисълта как убива живо същество и сетне пие кръвта от топлото му тяло.

Вместо това беше изплашена. От онова, което се таеше в този нов непознат свят. И от самата себе си.

— Опасно е — каза тя на Марк. — Не разбираш ли? Ние се заплетохме в този Нощен свят и това е място, където могат да ни се случат лоши неща. Като казвам лоши, нямам предвид нещо от рода на това да те скъсат на изпит, а по-скоро нещо като…

— … Бели зъби, проблясващи под лунната светлина.

— Нещо като това да бъдеш убит завърши мисълта си Мери-Линет. — Говоря сериозно, Марк. Това не е като на кино.

Марк се взираше в нея.

— Да, но ние знаехме това и преди — рече той и тонът му сякаш казваше „Какво толкова?“

Но Мери-Линет не намери думи, с които да му обясни какво точно чувства. Тя изведнъж се изправи.

— Ако ще ходим там, по-добре да тръгваме — каза тя. — Вече е почти един.

Сестрите и Аш ги очакваха пред фермата Бърдок.

— Ти и Марк можете да седнете отпред, с мен — рече Мери-Линет, без да поглежда към Аш. — Но не мисля, че е добра идея да взимаш котката.

— Котката идва с мен — каза Джейд твърдо. — Или аз оставам.

Мери-Линет включи колата на скорост и потегли.

Когато пред погледите им се откри малката група от сгради на Мейн Стрийт, Марк съобщи:

— Ето го и деловия център на Брайър Крийк в цялото му великолепие. Типичен петъчен следобед с абсолютно пусти улици.

Не го каза с обичайната за него язвителност. Мери-Линет го погледна и видя, че брат й говори на Джейд. Самата Джейд се оглеждаше с искрен интерес, въпреки че ноктите на котката бяха впити в шията й.

— Улиците все пак не са абсолютно пусти — възкликна Джейд жизнерадостно. — Ето го онова момче Вик. И онзи другия, Тод. А също и няколко възрастни.

Мери-Линет намали, когато минаваше покрай офиса на шерифа, но не спря, докато не стигна бензиностанцията на противоположния ъгъл на кръстовището. Сетне слезе и се огледа нехайно.

Там бяха Тод Ейкърс, баща му, който беше шериф на града, Вик Кимбъл и неговият баща. Господин Кимбъл имаше ферма на изток от града. В този момент всички се качваха в колата на шерифа и изглеждаха много развълнувани. Бъни Мартен стоеше на тротоара и ги гледаше как потеглят.

Мери-Линет изведнъж се уплаши. Ето какво чувства човек, когато пази някаква ужасна тайна, помисли си тя. Безпокоиш се за всичко, което се случва, питаш се дали не е нещо, свързано с теб, и се тревожиш дали в крайна сметка няма да бъдеш заловен.

— Хей, Бъни! — извика тя. — Какво става?

Бъни се обърна.

— О, здрасти, Мери. — Тя тръгна бавно към нея. Всъщност Бъни никога не бързаше, когато пресичаше улицата. — Отиват да разследват онзи случай с коня.

— Какъв случай?

— О… не си ли чула? — Бъни сега гледаше зад Мери-Линет към Марк и четиримата непознати, които слизаха от колата. Изведнъж сините й очи станаха по-кръгли и тя посегна с ръка, за да намести меките си руси коси.

„Питам се, кой ли точно е привлякъл вниманието й“, помисли си Мери-Линет и се усмихна.

— Здрасти — каза Аш.

— Нищо не сме чули за случая с коня — върна я учтиво към темата на разговора Мери-Линет.

— О… да, един от конете на господин Кимбъл си е разкъсал гърлото в бодлива тел миналата нощ. Така говореха всички тази сутрин. Но преди малко господин Кимбъл дойде и каза, че според него не е било бодлива тел. Той смята, че някой го е направил умишлено. Прерязал е гърлото му и го е оставил да умре. — Бъни сви глава между раменете си и потръпна леко. „Доста театрално“, помисли си Мери-Линет.

— Видяхте ли? — каза Джейд. — Ето затова не изпускам Тиги от очи.

Мери-Линет забеляза, че Бъни се взира в Джейд и каза:

— Благодаря ти, Бън.

— Трябва да се връщам в магазина — рече Бъни, но не помръдна от мястото си. Сега тя гледаше Кестрел и Роан.

— Аз ще те изпратя дотам — предложи Аш кавалерски. „Ето, значи, какъв бил стилът му на действие“, помисли си Мери-Линет. — Все пак не се знае какво може да се спотайва тук наоколо.

— Сега, посред бял ден? — подхвърли Кестрел възмутено, но Аш вече вървеше до Бъни. А Мери-Линет реши, че ще се радва да се отърве от него.

— Кое беше това момиче? — попита Роан със странен глас.

Мери-Линет я погледна изненадано.

— Бъни Мартен. Познавам я от училище. Какво не е наред?

— Тя се беше вторачила в нас — отвърна Роан тихо.

— Тя се беше вторачила в Аш. А вероятно е проявила интерес и към вас трите. Вие сте нови в града и сте красиви. Навярно се пита кои момчета ще й отнемете.

— Разбирам — каза Роан, но продължи да изглежда угрижена.

— Роан, какво има?

— Няма нищо. Абсолютно нищо. Просто името й е особено, като на вампирите ламия.

— Имаш предвид „Бъни“?

— Да. — Роан се усмихна. — Вампирите по традиция кръщават децата си на неща от природата — скъпоценни камъни, животни, цветя и дървета. Затова „Бъни“[1] е типично име за нашия вид. А „Мартен“[2] не беше ли някаква невестулка?

В ума на Мери-Линет нещо отново трепна за миг… Нещо, свързано с Бъни… и някаква гора… Но сетне всичко изчезна. Не можа да си спомни нищо повече.

— Чувстваш ли нещо особено около нея? — обърна се тя към Роан. — Искам да кажа, възможно ли е да е една от вас? Защото иначе изобщо не мога да си представя Бъни като вампир. Съжалявам, но не мога.

Роан се усмихна.

— Не, нищо не чувствам. И съм сигурна, че си права. Хората също могат да имат имена като нашите. И понякога това е объркващо.

По някаква необяснима причина Мери-Линет продължаваше да си мисли за гората, която се беше мярнала в ума й преди малко.

— Знаеш ли, не разбирам защо се кръщавате на дървета. Мислех, че дървото е опасно за вас.

— Така е… и точно затова е символ на силата. Имената на дърветата са едни от най-могъщите имена в нашите очи.

Аш излезе от магазина. В същия момент Мери-Линет се обърна и потърси Джереми с поглед.

Не го видя, бензиностанцията беше пуста, но чу нещо… Звук, за който не си беше давала сметка през последните няколко минути. Удари с чук.

— Хайде да заобиколим — каза тя и тръгна, без да почака Аш да се присъедини към тях. Кестрел и Роан я последваха.

Джереми беше отзад и ковеше дълга дъска върху един счупен прозорец. Земята около него беше посипана с парчета от дебело стъкло със зеленикав оттенък. Светлокестенявата му коса падаше върху очите му, докато се опитваше да задържи дъската неподвижно.

— Какво е станало? — попита Мери-Линет, посягайки механично към десния край на дъската, за да му помогне.

Той вдигна глава и на лицето ум се изписа облекчение, когато пусна дъската.

— А, Мери-Линет, благодаря ти. Задръж за секунда.

Джереми бръкна в джоба си за пирони и започна да ги забива с чука си с бързи уверени движения. Сетне каза:

— Не знам какво е станало. Някой е счупил прозореца миналата нощ. Всичко е изпотрошил.

— Миналата нощ, изглежда, е била доста оживена — отбеляза сухо Кестрел.

Джереми се обърна по посока на гласа. И в следващия момент ръцете му се сковаха, както държеше чука и пирона. Остана дълго загледан в Кестрел и Роан, която стоеше до нея… После се извърна отново към Мери-Линет и каза бавно:

— Пак ли ти свърши бензинът?

— О, не. Не. — „Трябваше да отлея малко от резервоара, за да има повод да дойда тук“ — помисли си Мери-Линет. Нанси Дрю несъмнено би се сетила за това. — Просто се появи някакво чукане и реших, че би могъл да погледнеш двигателя… понеже последния път не го направи.

„Несвързано и жалко обяснение“, каза си тя в последвалата тишина. В това време светлокафявите очи на Джереми продължаваха да се взират изпитателно в нея.

— Разбира се, Мери-Линет — каза той без нито нотка на сарказъм. Думите му прозвучаха по-скоро нежно. — Веднага щом свърша тук.

„О, не е възможно той да е вампир. И какво правя тук въобще? Лъжа го и го подозирам, при положение че винаги е бил мил с мен. Той е от онези момчета, които по-скоро помагат на старите дами, вместо да ги убиват.“

С-с-с-с-с-с-с…

Мери-Линет трепна, когато чу това диво изсъскване, което разцепи тишината. То дойде зад гърба й и за миг, обзета от ужас, си помисли, че го е издала Кестрел. Сетне тя видя, че Джейд и Марк са заобиколили зад ъгъла и че Тиги се бори в ръцете на Джейд като малък леопард. Котето фучеше и драскаше с нокти, а черната му козина беше настръхнала. Преди Джейд да успее да го сграбчи по-здраво, то се покатери по рамото й, скочи, тупна на земята и побягна.

— Тиги! — изпищя Джейд. Тя хукна подир него, пъргава като самото коте и сребърно русите й коси се развяха след нея. Марк я последва и налетя на Аш, който точно в този момент също зави зад ъгъла. Аш се блъсна в стената на бензиностанцията.

— Е, това беше забавно — каза Кестрел, усмихната.

Но Мери-Линет не чу думите й. Джереми се взираше в Аш и изразът на лицето му беше такъв, че я побиха тръпки.

Аш отвърна на погледа му с очи, които бяха зелени като глетчерен лед. Погледите им бяха приковани един в друг, изпълнени с моментална инстинктивна омраза. Мери-Линет почувства пристъп на страх за Джереми, но той изобщо не изглеждаше уплашен. Мускулите му бяха напрегнати и очевидно беше готов да се защити.

Сетне Джереми бавно обърна гръб на Аш и се зае отново с дъската. А Мери-Линет направи онова, което трябваше да направи още в самото начало. Тя погледна ръката му. Златният пръстен върху показалеца му проблясваше и тя зърна за миг черната инкрустация върху него. Тя изобразяваше сноп цветя с формата на камбанки. Това не бяха нито ириси, нито далии, нито рози. Цветето върху пръстена отговаряше на един-единствен от знаците, които беше изброила Роан. То беше диво, растеше в околностите на Брайър Крийк и беше смъртоносно отровно.

Напръстник.

Сега тя вече знаеше.

Изведнъж й стана горещо и й прималя. Ръката й, с която държеше дъската, започна да трепери. Не искаше да помръдне от мястото си, но не можеше да остане тук.

— Извини ме… трябва да взема нещо — произнесе тя с усилие. Даваше си сметка, че всички се взират в нея, но не я беше грижа. Пусна дъската и почти побягна.

Не спря да върви, докато не се скри зад ъгъла на хотел „Колд Крийк“, чийто прозорци бяха заковани с дъски. Облегна се на стената и зарея поглед към края на града и горите отвъд него. В сноповете слънчева светлина танцуваха прашинки, които проблясваха върху тъмния фон на далечните ели.

„Толкова съм глупава. Всички улики са били налице, точно под носа ми. Защо не ги видях по-рано. Може би просто защото не съм искала…“

— Мери-Линет.

Тя се обърна по посока на тихия глас. Устоя на изкушението да се хвърли в прегръдките на Роан и да се разхлипа.

— Ей сега ще се оправя. Наистина. Това е само шок.

— Мери-Линет…

— Аз просто… просто го познавам толкова отдавна. Още не мога да повярвам, нали разбираш. Но това още веднъж доказва едно правило — хората никога не са такива, за каквито ги мислиш.

— Мери-Линет… — Роан се спря и поклати глава. — За кого говориш?

— За него, разбира се. За Джереми! — Мери Линет си пое дълбоко въздух, който й се стори горещ и задушливо прашен. — Той го е направил. Наистина го е направил.

— Защо мислиш така?

— Защо ли? Защото е върколак. — Настъпи мълчание и Мери-Линет изведнъж се почувства смутена. Тя се огледа, за да се увери, че никой не може да я чуе и сетне каза още по-тихо: — Нали?

Роан я гледаше с любопитство.

— Как разбра?

— Но ти сама каза, че черният напръстник е знакът на върколаците. А на пръстена му има точно такова цвете. А ти как разбра?

— Просто го почувствах. Вампирските сили са по-слаби на дневна светлина, но Джереми изобщо не се опитва да се крие. Той наистина е върколак.

— Сега вече съм сигурна в това — каза Мери-Линет с горчивина. — Трябваше да се досетя по-рано. Той е… единственият в града, който се интересуваше от лунните затъмнения. И начинът, по който се движи, очите му… А на всичко отгоре живее близо до Потока на бясното куче, за бога. Искам да кажа, че тази земя е собственост на семейството му от поколения наред. И… — Мери-Линет неволно подсмъркна. — … хората говорят, че са виждали там Саскуоч. Голямо космато чудовище, наполовина човек и наполовина звяр. Как ти звучи това на теб?

Роан стоеше безмълвно, със сериозен израз на лицето, но устните й потрепваха. Светът заплува пред очите на Мери-Линет и по страните й потекоха сълзи.

— Съжалявам — рече тя, слагайки ръка на рамото й. — Мъчно ми е, че трябва да изживееш това.

— Мислех, че той е добро момче — каза Мери-Линет, извръщайки глава.

— А аз и сега мисля така — отбеляза Роан. — И знаеш ли, това в действителност означава, че той не го е направил.

— Защото е добро момче ли?

— Защото е върколак.

Мери-Линет се обърна към нея.

— Как така?

— Разбираш ли, върколаците са различни — каза Роан. — Не са като вампирите. Те не могат просто да се задоволят с някакво количество кръв и после да спрат, без да наранят повече жертвата си. Върколаците убиват всеки път, когато ловуват, защото трябва да ядат. — Мери-Линет преглътна, но Роан продължи невъзмутимо. — Понякога те изяждат цялото животно, но задължително поглъщат вътрешните органи, сърцето, черния дроб… Принудени са да го правят, по същия начин както вампирите се нуждаят от кръв.

— И това означава…

— Че той не е убил леля Опал. Нито козата. Те и двете бяха непокътнати. — Роан въздъхна. — Виж. Върколаците и вампирите традиционно се мразят едни други. Те са вечни съперници и вампирите ламия възприемат върколаците в общи линии като по-низша класа. Но много от тях са достойни създания и убиват само за да се хранят.

— О! — каза Мери-Линет с глух глас. Трябваше ли това да я направи по-щастлива? — Значи момчето, което мислех за добро, просто понякога трябва да яде черен дроб.

— Мери-Линет, не можеш да го обвиняваш за това. Не знам как да ти го обясня. Върколаците не са хора, които понякога се превръщат във вълци. Те по-скоро са вълци, които понякога изглеждат като хора.

— Но въпреки това убиват — отбеляза мрачно Мери-Линет.

— Да, но само животни. Законът е много строг в това отношение. В противен случай хората много бързо ги откриват. Вампирите могат да прикрият делата си, представяйки нещата така, сякаш гърлото на жертвата е било прерязано, но когато убива върколак, всичко е очевидно.

— Добре. Сега разбирам. — „Трябва да бъда по-ентусиазирана — помисли си Мери-Линет. — Но как е било възможно да се доверя на някого, зад чиито очи се е криел върколак. Мога да им се възхищавам, както се възхищавам на един красив и вероломен хищник, но не и да им се доверявам.“

— Сега, преди да се върнем, трябва да ти кажа, че може да възникне проблем — предупреди я Роан. — Ако Джереми разбере, че си го разпознала по пръстена, той може да се досети, че сме ти разказали за… — Тя се огледа и понижи глас: — За Нощния свят.

— О, боже! — възкликна Мери-Линет, осмисляйки думите й.

— Да, това означава, че ще бъде негов дълг да ни издаде. Или сам да ни убие.

— О, боже.

— Но не мисля, че ще го направи. Той те харесва, Мери-Линет. При това много. Не мисля, че ще намери сили да те предаде.

Мери-Линет почувства, че поруменява.

— Но така той сам ще си навлече неприятности, нали?

— Възможно е, ако някой научи за това. По-добре да се върнем и да видим какво става. Може би не е разбрал, че знаеш. Или Кестрел и Аш са успели да го заблудят по някакъв начин.

Бележки

[1] Bunny (англ.) означава „зайче“. — Б.пр.

[2] Marten (англ.) — билка, невестулка. — Б.пр.