Дж. Р. Уорд
Единствена любов (13)

9.

На трийсет километра от Чарлстън, Южна Каролина

— Да му се не види. Бива си ги тукашните дървета.

Да, това обобщаваше нещата. Когато ванът със сателитна чиния на предаването „Изследователи на паранормалното“ напусна шосе номер SC124, Грег Уин натисна спирачката и се наведе напред към волана.

Просто… идеално.

Край алеята, водеща към плантаторската къща, растяха огромни дъбове, от чиито масивни клони висеше полюшван от лекия вятър испански мъх. Красивата сграда с колони се издигаше в дъното на обрамчената от дървета алея, на около осемстотин метра разстояние, подобно на очарователна дама, разположена в креслото си, а обедното слънце хвърляше върху фасадата й лимоненожълти отблясъци. Водещата на „Изследователи на паранормалното“ Холи Флийт се наведе към Грег от задната седалка.

— Сигурен ли си, че сме на правилното място?

— Предлагат легло и закуска, нали така? — Грег натисна газта. — Сградата е отворена за посетители.

— Звъня им четири пъти.

— Не ми отказаха.

— Но и не ти върнаха обаждането.

— И какво от това.

Просто трябваше да се справи с това. Специалните епизоди на „Изследователи на паранормалното“ се излъчваха в най-гледаното време и бяха на път да преминат към по-високите цени за реклама на телевизията. Още не можеха да се мерят с „Американ айдъл“, нямаше спор, но бяха разказали играта на най-новите серии на „Обладани от магия“ и ако тази тенденция се запазеше, парите щяха да завалят. Дългото отклонение към къщата сякаш ги отвеждаше не само по-навътре в собствеността, но и назад във времето. Когато се озърна наоколо, той очакваше да види по ширналите се зелени ливади войници от Гражданската война, а под дърветата да се разхожда Вивиан Лий. Покритата с чакъл алея водеше посетителите до главния вход и Грег паркира встрани, в случай че на друга кола се наложеше да ги отмине.

— Вие стойте тук. Аз ще надникна.

Когато излезе от колата, той закопча черния си шлифер, за да прикрие ризата „Ед Харди“, и дръпна ръкава върху златния си „Ролекс“. Ванът с логото на „Изследователи на паранормалното“, представляващо лупа над неясен призрак беше достатъчно лъскав сам по себе си, а без съмнение къщата беше притежание на някой местен. Обикновено лъскавият стил на Холивуд не се ценеше така високо, както в Лос Анджелис, а това място се намираше толкова далече от пластичните операции и фалшивия тен, колкото изобщо беше възможно.

Докато вървеше към вратата, обувките му „Прада“ издаваха скърцащ звук по ситните камъчета на алеята. Бялата къща представляваше проста правоъгълна триетажна постройка с веранди на първия и втория етаж и скатен покрив, но стоеше солидно заради елегантността на пропорциите и огромните си размери. И за да допълнят приликата й с изискана дама, на всички прозорци имаше богато драпирани завеси, а през прозорците се виждаха висящите от високите тавани полилеи.

Не беше типичният пансион, предлагащ легло и закуска.

Входната врата беше достатъчно голяма дори за катедрала, а чукчето представляваше месингов лъв с размер, близък до действителния. Той повдигна чукчето и го остави да падне на мястото си.

Докато чакаше, се обърна, за да се увери, че Холи и Стан са си там, където ги беше оставил. Подкрепление беше последното, от което се нуждаеше, като се имаше предвид, че едва ли щяха да погледнат на него като на нещо повече от пътуващ търговец и с представянето си нямаше да насърчи широко отваряне на вратата. Честно казано, ако не бяха снимали в Чарлстън, той едва ли би дошъл лично до тук, но половин час шофиране дори не можеше да се определи като отклоняване от пътя, така че усилието си струваше. Снимките в Атланта нямаше да започнат поне още няколко дни и имаха време да се позанимаят тук. И по-важното, той беше готов на всичко, за да…

Вратата се отвори със замах и Грег не можа да сдържи усмивката си, когато видя стоящия пред него. Ставаше все по-добре. Мъжът имаше типичния вид на английски иконом, от лъщящите обувки до черната жилетка и сакото.

— Добър ден, господине. — И говореше с акцент. Не съвсем британски, нито френски, но със сигурност европейски. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Грег Уин. — Протегна ръка. — Звънях ви няколко пъти. Не съм сигурен дали сте получили съобщенията ми. — Ръкостискането на иконома беше кратко.

— Да, така е.

Грег зачака мъжът да продължи. Когато не последва нищо, той прочисти гърло.

— Ами… Надявах се да ни позволите да извършим малко проучване в прекрасната ви къща и градина. Легендата за Елиаху Ратбун е доста впечатляваща. Искам да кажа… Отзивите на гостите ви са невероятни. Екипът ми и аз…

— Позволете да ви прекъсна. Няма да допуснем никакво филмиране и звукозаписи на наша територия…

— Готови сме да платим.

— … за нищо на света. — Икономът се усмихна твърдо. — Сигурен съм, ще разберете, че държим на уединението си.

— Честно казано, не ви разбирам. Какво ще навреди, ако ни позволите да се поогледаме? — Гласът на Грег стана по-тих и той се наведе напред. — Освен ако, разбира се… вие самият не оставяте тези стъпки посред нощ. Или може би карате свещта в спалнята на горния етаж да се движи във въздуха с корда. — Изражението на иконома не се промени, той продължи да излъчва високомерие.

— Мисля, че се канехте да си тръгвате.

Това не беше коментар. Нито предположение. Нито въпрос. Но Грег се беше справял и с по-костеливи орехи от някакъв си фръцльо в пингвински костюм.

— Сигурно имате много посетители заради тези истории за духове. — Грег още повече снижи глас. — Телевизионната ни публика е огромна. Ако мислите, че сега имате много гости, помислете какво ще стане с бизнеса ви, след като станете национално известни. И дори тази история да е нагласена от вас, ние пак ще работим във ваша полза, вместо във вреда. Ако разбирате какво имам предвид.

Икономът отстъпи назад и понечи да затвори вратата.

— Приятен ден, господине…

Грег блокира вратата с тялото си. Дори да не се вълнуваше толкова много от случая, не обичаше да му бъде отказвано. И както винаги фактът, че го бяха отрязали, изостри повече от всичко интереса му.

— Бихме искали да отседнем за тази нощ. Правим проучвания във връзка с Гражданската война в района и ни е нужно място за спане.

— Боя се, че нямаме свободни стаи.

В този миг, като че пратена от Бог, на главното стълбище се появи двойка с куфарите си. Грег се усмихна, докато ги наблюдаваше над рамото на иконома.

— Вече май не е така препълнено както преди малко. — Решавайки да приложи друга тактика, той лепна на лицето си изражение, казващо „Няма да създавам проблеми“. — „Не“ означава „не“, разбирам. Няма да правим никакви записи, били те аудио или видео. Кълна се в живота на баба си. — Вдигна ръка и произнесе силно. — Здравейте, насладихте ли се на престоя си?

— Беше невероятно! — отговори приятелката, съпругата, любовницата или каквато там беше. — Елиаху съществува.

Приятелят или съпругът кимна в желанието си да отбележи точки.

— Не й вярвах. Искам да кажа, духове… хайде стига. Но наистина… и аз го чух.

— Видяхме и светлината. Чувани ли сте за светлината?

Грег притисна шокирано длан към гърдите си.

— Не, каква светлина? Разкажете ми всичко…

Те започнаха подробно да описват „невероятните и чудни събития“, на които било така „невероятно и чудно“ да станат свидетели през „невероятната си…“.

Очите на иконома се присвиха до цепки. Очевидно маниерите му надделяха над желанието да убива и той отстъпи встрани, за да остави Грег да разговаря с напускащата двойка, но температурата във фоайето беше паднала до точката на замръзване.

— Я почакай, това не е ли… — Мъжът се намръщи и наклони глава. — Мили боже, вие не сте ли от предаването…

— „Изследователи на паранормалното“ — допълни Грег. — Аз съм продуцентът.

— Водещата… — Мъжът хвърли поглед към придружителката си. — И водещата ли е тук?

— Разбира се. Искате ли да се запознаете с Холи?

Мъжът остави куфара, който носеше и натика тениската си в панталоните, така че да бъде по-прилепнала към тялото му.

— Да, може ли?

— Тъкмо си тръгвахме — прекъсна го половинката му. — Нали така, Дан?

— Но ако аз… ние… имаме възможност да…

— Тръгваме веднага. Искам да се приберем вкъщи по светло. — Тя се обърна към иконома. — Благодаря ви за всичко, господин Грифин. Престоят ни беше прекрасен.

Икономът се поклони грациозно.

— Моля, заповядайте отново, госпожо.

— О, ще дойдем пак. Мястото е идеално за сватбата ни през септември. Просто невероятно.

— Да, просто невероятно — повтори годеникът, като че искаше отново да спечели благоволението й.

Докато двойката излизаше през входната врата, Грег не настоя на запознанството с Холи, макар че мъжът спря и погледна назад, сякаш се надяваше Грег да ги последва.

— Ще отида за багажа ни — обърна се Грег към иконома. — А вие можете да подготвите стаите ни, господин Грифин.

Въздухът около мъжа сякаш се сгъсти.

— Имаме само две стаи.

— Чудесно. И тъй като личи, че сте човек с принципи, двамата със Стан ще се настаним заедно. Заради доброто име на хотела. — Икономът повдигна вежди.

— Така е. Ако вие и приятелите ви бъдете така добри да изчакате в салона вдясно от вас, ще наредя на камериерката да подготви спалните ви.

— Фантастично. — Грег потупа мъжа по рамото. — Дори няма да усетите, че сме тук.

Икономът демонстративно се отдръпна.

— Едно предупреждение, ако позволите.

— Казвайте.

— Не се качвайте на третия етаж.

Е, това не беше ли същинска покана… И реплика, излязла директно от някой филм на ужасите.

— В никакъв случай. Кълна ви се.

Икономът пое по коридора, а Грег се показа навън и направи знак на екипа си. Холи слезе от вана и бюстът й с размер двойно „D“ заподскача под черната тениска, с която беше облечена, а джинсите й имаха толкова ниска талия, че плоският й и хванал тен от слънцето корем беше целият на показ. Беше я наел не заради ума й, а заради фигурата й на кукла Барби и въпреки всичко тя беше предложила повече от очакваното. За разлика от мнозинството куклички, не беше съвсем тъпа, но в никакъв случай не беше и умна, затова пък притежаваше свръхестествената способност да се представя по възможно най-печелившия за нея начин.

Стан плъзна настрани вратата на вана, излезе навън, като примигваше учестено и отметна дългата си провиснала коса на една страна. Непрестанно дрогиран, той беше идеалният за този тип работа: технически експерт, но достатъчно кротък, че да приема нареждания.

Последното, което искаше Грег, бе някой творец зад камерата.

— Вземете багажа — извика им Грег. Което в превод означаваше, че трябва да донесат не само личните си чанти, но и мини оборудването. Неведнъж им го беше обяснявал. Той влезе обратно вътре, а току-що напусналата хотела двойка потегли в откритата си кола, като мъжът наблюдаваше наведената пред вана Холи, вместо да гледа къде кара.

Тя имаше подобен ефект върху повечето мъже. Още една причина да я държи в екипа си. Е, това и фактът, че нямаше нищо против малко секс от време на време.

Грег влезе в салона и се огледа, без да бърза. Маслените платна бяха достойни за музейна колекция, килимите бяха персийски, а по стените имаше ръчно рисувани пасторални сцени. Върху всяка възможна повърхност имаше сребърни свещници, а мебелите не бяха изработени през двайсет и първи или двайсети век… Нито може би дори през деветнайсети. Журналистът в него се пробуди и закрещя. Пансионите, предлагащи легло и закуска, дори тези от първа категория, не бяха обзаведени така. Тук ставаше нещо. Или пък легендата за Елиаху се грижеше тук всяка нощ страшно много хора да полагат глави върху възглавниците.

Грег се приближи до един от по-малките портрети. Беше на млад мъж в средата на двайсетте си години, нарисуван в друго време и на друго място. Той седеше на стол с висока облегалка, краката му бяха кръстосани и беше спуснал елегантните си ръце встрани. Тъмната му коса беше опъната назад и вързана с панделка, за да разкрие впечатляващо лице. Дрехите бяха… Е, Грег не беше историк, така че откъде можеше да знае, по дяволите, но със сигурност изглеждаха като нещо, което биха носили Джордж Вашингтон и приближените му.

Това беше Елиаху Ратбун, помисли си Грег. Тайният противник на робството, който винаги оставял запалена свещ, та желаещите да се спасят да намерят пътя… Мъжът умрял в защита на кауза, която дори на север все още не била узряла… Героят, който спасил толкова много хора, за да бъде погубен в самото начало на живота си.

Това беше техният призрак.

Грег оформи рамка с пръсти и се озърна из помещението, а после я насочи отново към лицето на мъжа.

— Това ли е той? — прозвуча гласът на Холи зад гърба му. — Наистина ли е той?

— А аз си мислех, че снимките в интернет са добри. — Грег се ухили през рамо, а тялото му потръпна от вълнение.

— Той е направо… великолепен.

Също както и миналото му, тази къща и всичките й посетители, които твърдяха, че е обитавана от духове. Майната му на пътуването до онзи приют в Атланта. Това беше материалът за следващото им шоу.

— Задачата ти е да обработиш иконома — каза Грег тихо. — Знаеш какво имам предвид. Искам достъп до всичко.

— Няма да спя с него. Не съм привърженичка на некрофилията, а този тук е по-стар и от Господ.

— Молил ли съм да лягаш по гръб? Има и други начини. Имаш на разположение тази вечер и утре. Искам да направим нещо изключително.

— Искаш да кажеш…

— Ще излъчваме на живо от тук след десет дни. — Той отиде до прозорците, които гледаха към редица от дървета, а дъските на пода проскърцваха при всяка негова стъпка.

Награди „Еми“, гответе се за нас, рече си Грег.

Просто идеално.