Дж. Р. Уорд
Единствена любов (21)

17.

До ушите на Хекс достигнаха звуците от ръкопашен бой, носещи се от долния етаж и ако се съдеше по миризмата, проникваща под вратата, само можеше да си представя какво се беше случило с малкия лесър, който й носеше храната.

Очевидно една част от долния етаж току-що беше пребоядисана в лесърски десен.

Беше изненадана, че братята бяха решили да откъснат крайниците на мръсника един по един, докато се намираха в къщата. Според чутото от нея, Бъч О’Нийл обикновено вдишваше убийците, за да им попречи да се върнат обратно при Омега. Но на долния етаж? Би се изненадала, ако беше останало нещо, което да може да бъде събрано с друго, освен с парцал за под.

А дали пък това не беше съобщение до Леш?

Силният шум от касапницата беше последван от продължителна тишина и после от звука на много стъпки. Сега, когато не беше останало нищо за убиване, те си тръгваха.

В гърдите й отново се надигна паника и усилията, които полагаше, за да се стегне, бяха почти физически… Но бог й беше свидетел, че нямаше да се предаде. В тази ситуация можеше да разчита само на себе си. Тя беше собственото си оръжие, съзнанието и тялото й бяха единствените неща, които Леш не можеше да й отнеме.

Ако ги изгубеше, все едно беше мъртва.

По дяволите, това не беше толкова важно. Но ако ги загубеше, нямаше да може да вземе Леш със себе си, когато напуснеше този свят.

Тази мисъл даде сили на Хекс да продължи напред. Тежката ситуация, в която се намираше, я принуждаваше да овладее емоциите си, които в противен случай биха помели здравия й разум. Блокира и заключи в себе си всички чувства, които бе изпитала, докато стоеше до Джон Матю.

На повърхността нямаше нищо.

Докато превключваше на бойна вълна, тя осъзна, че не бе чула нито пукот, нито бе видяла проблясък, което значеше, че не бяха пронизали лесъра. А при тази наситена миризма беше склонна да се обзаложи, че бяха оставили тялото.

Леш щеше да побеснее. Беше го чувала как говори с малкия тексасец и макар да би го отрекъл, беше привързан към мръсника. Трябваше да се възползва от тази негова слабост. Да подкладе яростта му още повече. Може би тогава нещо у него щеше да се пречупи…

Обгърната от настъпилата тишина и сладникавата воня, тя закрачи наоколо и се озова пред прозореца. Без да мисли за силовото поле, вдигна двете си ръце и се опря на рамката… Отскочи назад в очакване на болката, но вместо това почувства само гъделичкане.

Нещо в затвора й се беше променило…

Потискайки зараждащата се в нея надежда, тя отново внимателно доближи длани до преградата и я натисна. Трябваше да направи обективна оценка на ситуацията, но промяната беше очевидна и дори да не беше така съсредоточена, тя пак щеше да я забележи. Еластичната тъкан бе станала податлива. Това беше безспорен факт.

Въпросът беше защо. И дали би отслабнала още или това беше нещо, от което трябваше да се възползва на мига. Очите й обходиха прозореца. На пръв поглед нямаше нищо необичайно в затвора й и тя опря ръка в стъклото, за да се убеди още веднъж… Да, беше права. Дали Леш бе умрял? Или ранен?

В този момент пред къщата спря голям черен мерцедес и тя почувства, че кучият син е вътре. И дали причината беше, че е пил от вената й, или пък в това, че силовото поле отслабваше, но емоционалната му решетка беше кристално ясна за симпатската й същност. Той се чувстваше самотен. Разтревожен… И слаб. Я виж ти.

Това не съответстваше ли напълно на почувстваното от нея отслабване на блокадата? И също така обясняваше защо още не беше дошъл за нея. Ако беше на мястото на Леш и не се чувстваше особено силна, тя също би изчакала до изгрева, преди да влезе в къщата.

Или пък би отпрашила нанякъде, за да си осигури сериозно подкрепление.

Но нали за това бяха мобилните телефони? Когато мерцедесът напусна квартала и нямаше никакви признаци за завръщането му, тя отстъпи две крачки назад от прозореца. Напрегна бедра, приклекна в позиция за атака, сви дланите си в юмруци и наклони тялото си леко назад. Пое дълбоко въздух и…

Замахна с десния си юмрук, като вложи цялата сила в рамото си и удари преградата така силно, че ако беше челюстта на някой мъж, би се раздробила на парчета.

Магическата стена опари ръката й и из цялата стая се разляха вълни. Затворническата й килия затрептя, като че се възстановяваше след нараняване. Преди да е успяла да се върне в първоначалното си състояние, Хекс нанесе още един удар… Стъклото на прозореца от другата страна на бариерата се счупи. В първия момент тя замръзна на място от изненада… Но след като почувства въздушното течение по лицето си и погледна към кървящите кокалчета на ръката си за потвърждение, тя осъзна, че няма какво друго да е счупило прозореца.

Мили… боже.

Бързо обмисли различните възможности за бягство, като хвърли поглед през рамо към вратата, оставена отворена от Джон и братята. Последното, което искаше, бе да излезе навън, минавайки през къщата, защото не познаваше вътрешното разпределение и нямаше представа на какво може да се натъкне по пътя си. Но инстинктът й подсказа, че вероятно е прекалено слаба, за да се дематериализира… така че ако се опиташе да излезе навън през прозореца, не знаеше дали щеше да успее да изчезне във въздуха докато скача. А това означаваше, че ще се просне долу на улицата.

Отворената врата беше най-добрата й възможност. Щеше да използва тялото си вместо юмрук и ако се затичаше, щеше да приложи дори допълнителна сила. Обърна се и опря гръб в стената, а после пое дълбоко въздух… Спринтира през стаята, възглавничките на стъпалата й пружинираха върху пода, ръцете й ритмично се движеха покрай тялото.

Тя се блъсна с все сила в бариерата. Болката беше изпепеляваща, всяка клетка в тялото й гореше и я възпламеняваше цялата. Агонията я заслепи, а блокадата я задържа на мястото й, притискайки я в капана си и ограничавайки я, карайки я да се чувства като мъртва…

Но в следващия миг се получи пробив и собствената й тежест надделя над невидимите решетки на затвора й… Проклета да беше, ако не стигнеше до отсрещния край на спалнята.

Когато се освободи, тя се удари с такава сила в срещуположната стена на коридора, че сигурно свали пласт от боята с лицето и гърдите си, като се свлече на пода.

Със замаяна глава и замъглен поглед Хекс си наложи да се стегне. Беше пробила блокадата, но все още не беше свободна. Хвърли поглед назад и се загледа в трептенето на полето, което възвръщаше целостта си… Зачуди се дали Леш ще получи някакъв сигнал, че е напуснала затвора си.

Тръгвай… Веднага. Махай се… Бягай!

Надигна се от пода и пое по коридора, а после тръгна надолу по стълбите с нестабилна походка, като се клатушкаше и препъваше. Стигна до преддверието, а вонята от кръвта на лесъра я задуши и й се догади. Побърза да се отдалечи в обратната посока, но не заради миризмата. Обикновено влизаха и излизаха през задния вход и тъй като нямаше никакво време, тя трябваше да се съсредоточи и да намери друг път за навън. Входната врата в далечината пред нея беше масивна и богато украсена, със стъклени плоскости, вградени в метална решетка. Но бе заключена единствено с четири прости резета.

Беше като да вземеш захарна пръчка от дете.

Тя пристъпи до вратата, положи длан върху механизма и събра цялата си останала енергия. Първото… Второто… Третото… И накрая четвъртото.

Отвори широко вратата и единият й крак вече беше отвън, когато чу шум откъм кухнята.

По дяволите, Леш се беше върнал. Беше дошъл за нея.

След миг вече я нямаше, паниката й даде криле. Като се имаше предвид в какво състояние се намираше, знаеше, че няма да стигне далече и реши, че най-подходящото място да се скрие е нейното жилище. Поне там щеше да е в безопасност, преди да реши какво да предприеме по-нататък.

Хекс прие форма в покритата ниша, водеща към апартамента й и освободи медната ключалка със силата на мисълта си. Когато мина през вратата, лампите със сензор за движение осветиха боядисаният в бяло коридор, тя вдигна ръка, за да защити очите си и се запрепъва надолу по стълбите. Заключи вратата с мисълта си и продължи напред, като осъзнаваше смътно, че куца.

Заради сблъсъка със стената? Заради препъването по стълбите? Кого изобщо го беше грижа?

Тя се добра до спалнята си и се затвори вътре. Автоматичното осветление се включи и тя погледна към леглото. Чисти бели чаршафи. Възглавниците бяха подредени. Завивката беше гладко опъната.

Не успя да стигне до леглото. Коленете й се подкосиха и тя просто се строполи на земята.

Не потъна в сън, когато се озова на пода. Но това нямаше значение.

Припадъкът бездруго беше по-доброто решение.

 

 

Блейлок влезе отново в облицованата с кафяв камък къща заедно с Рейдж и Вишъс само двайсет минути след като я бяха напуснали заедно с Джон. Веднага щом го бяха закарали на сигурно място в имението, те се върнаха, за да претърсят къщата. Този път търсеха дреболии като лични карти, компютри, пари, наркотици — всичко, което би им дало някаква информация.

След като беше наблюдавал кървавата баня, устроена от Джон Матю, сега Блей обърна бегло внимание на резултатите от нея и незабавно започна да отваря шкафове и чекмеджета, когато влезе в кухнята. Вишъс се насочи към втория етаж, а Рейдж се зае с предната част на къщата.

— Входната врата е широко отворена — извика Рейдж.

Значи някой беше идвал тук, след като бяха извели Джон. Лесър? Малко вероятно, защото те никога не биха оставили мястото необезопасено. Може би крадец? Братята не бяха заключили кухненската врата, когато си тръгнаха, така че вероятно някой се беше самопоканил вътре.

Ако е бил човек, гледката, с която се е сблъскал, сигурно го е побъркала. Това обясняваше втурването навън през предната врата.

Блей извади оръжието си, в случай че в къщата все пак имаше някой и продължи да преравя наоколо със свободната си ръка. Откри два мобилни телефона в чекмеджето с ножовете, никой, от които не беше зареден, но Ви щеше да се справи с това. До телефона имаше и визитни картички, но всичките бяха на хора, вероятно използвани за ремонта на дома.

Захвана се с шкафовете под плота, но после се намръщи и погледна напред. Пред него стоеше купа със свежи ябълки. Хвърли поглед към печката и видя няколко домата. А също и франзела в хартиена опаковка.

Изправи се и отиде до хладилника. Мляко. Прясна пуйка, готова да бъде сготвена. Пушен канадски бекон.

Не приличаше на затворническа храна.

Блей погледна към тавана, откъдето се чуваха тежките стъпки на преминаващия от стая в стая Ви. После погледът му се плъзна из кухнята — от кашмирения халат, поставен върху табуретка, до медните тигани, подредени върху откритите рафтове и кафе машината, в която имаше готово кафе. Всичко беше марково и ново, подредено като за снимка в списание.

Това действително отговаряше на стандартите на Леш… Но се предполагаше, че лесърите не могат да се хранят. Освен ако не се отнасяше към Хекс като към кралица, което беше малко вероятно… Явно някой в тази къща си похапваше редовно.

Килерът се намираше непосредствено до кухнята и Блей прекрачи през останките на лесъра, за да огледа обзаведеното със стелажи помещение още веднъж. Консервите бяха достатъчно, че да стигнат на едно домакинство за цяла година. Точно се канеше да излезе, когато нещо на земята привлече вниманието му. Върху иначе лъскавия като огледало дървен под се виждаха едва забележими драскотини, които оформяха полумесец.

Ставите на Блей изпукаха, когато коленичи и избута настрани прахосмукачката. На пръв поглед между дървените плоскости нямаше пукнатини, но с бързо почукване с кокалчетата на ръката си той откри кухина. Извади ножа си и потропвайки с дръжката му, установи точните размери на скрития отвор, после с острието проникна в снадката между дъските. След като направи отвор, използва фенерчето си, за да погледне вътре. Торби за боклук. С цвят на лесърска кръв. Издърпа една навън и я отвори.

— Мили… боже.

Зад гърба му се появи Рейдж.

— Какво откри?

Блей пъхна ръка в торбата и я извади пълна със смачкани банкноти.

— Пари. Много пари.

— Вземи ги. Ви намери лаптоп, а един от прозорците на горния етаж е счупен. Преди беше здрав. Затворих входната врата, за да не привличаме вниманието на хората. — Той погледна часовника си. — Трябва да изчезваме, преди слънцето да е започнало да изгрява.

— Разбрано.

Блей взе торбите и остави дупката както си беше открита, като реши, че повече доказателства за проникването им щяха да направят нещата по-весели. Не че останките от лесъра не бяха достатъчни. Какво ли не би дал, за да можеше да зърне лицето на Леш, когато нещастникът се прибереше у дома.

Всички излязоха в градината, той и Рейдж се дематериализираха, а Ви върза на късо лексуса в гаража, за да го конфискува.

Разбира се, искаше им се да останат, за да видят кой ще се появи. Но приближаването на изгрева не подлежеше на преговори.

 

 

В имението на Братството Блей влезе във фоайето заедно с Рейдж, където ги очакваха цяла редица посрещачи. Всичко намерено беше предадено на Бъч, за да го отнесе в Дупката и веднага щом Блей успя да се освободи, изтича до спалнята на Джон на горния етаж. На почукването му беше отговорено с ръмжане и когато влезе вътре, завари Куин да седи до леглото. Нощната лампа до него оформяше жълта окръжност в мрака, която го осветяваше заедно с планината, намираща се под завивката.

Джон спеше.

Куин от своя страна се намираше в царството на текилата. До лакътя му стоеше бутилка „Селекшън Сюприма“, а кристалната му чаша беше пълна с питието, което му беше станало любимо в последно време. След като той се наливаше с това, а Джон наблягаше на „Джак Даниълс“, може би беше ред и на Блей да преосмисли избора си на алкохол. Изведнъж бирата започна да му изглежда подходяща само за гимназисти.

— Как е той? — попита тихо Блей.

Куин отпи и преглътна.

— Доста зле. Повиках Лейла. Трябва да се нахрани.

Блей се приближи към леглото. Очите на Джон бяха не просто затворени, а здраво стиснати. Веждите му бяха така смръщени, сякаш се опитваше да докаже физичен закон в съня си. Лицето му беше неестествено бледо, заради което и косата му изглеждаше по-тъмна, а дишането му звучеше насечено. Някой бе съблякъл дрехите му и отмил повечето от лесърската кръв.

— Текила? — попита Куин.

Блей протегна ръка, без да поглежда, все още съсредоточен върху лицето на приятеля им. В ръката му бе тикната чаша вместо бутилка, както бе очаквал, но на него му беше все едно и отпи солидна глътка.

Е, сега поне знаеше защо на Куин текилата му харесваше толкова много.

Върна чашата, скръсти ръце пред гърдите си и се заслуша в тихото бълбукане, придружаващо повторното й напълване. По някаква причина звукът от изливането на скъпия алкохол в кристалната чаша му подейства успокояващо.

— Не мога да повярвам, че плака — промърмори Блей. — Искам да кажа… мога, но ме изненада.

— Тя очевидно е била държана в онази стая. — Бутилката текила беше поставена обратно на масичката с глухо потропване.

— И ние я изпуснахме съвсем за малко. Той каза ли изобщо нещо?

— Не, не обели и дума, когато го напъхах под душа и влязох с него.

Добре, това беше образ, който Блей не държеше да си представя. Слава богу, че Джон не клонеше в тази посока.

На вратата се почука тихо и наоколо се разнесе аромат на канела и подправки. Блей отиде и отвори на Лейла, като й се поклони почтително.

— С какво мога да ви… — Избраницата се намръщи и хвърли поглед към леглото. — О, не… Ранен ли е?

Тя се приближи до Джон Матю, а Блей си помисли: „Да, но най-вече сърцето му“.

— Благодаря, че дойде — каза Куин и стана от стола. Наведе се над Джон и нежно го побутна по рамото. — Приятелю, ще се събудиш ли за малко?

Джон се пробуди бавно, сякаш се бореше с приливна вълна, бушуваща над него. Вдигна полека глава и замига учестено, сякаш в лицето му бе плисната вода.

— Време е за ядене. — Без да поглежда през рамо, Куин протегна ръка към Лейла. — Трябва да се съсредоточиш за малко и после ще те оставим на мира.

Избраницата се поколеба… После пристъпи напред. Пое бавно дланта на Куин, като отърка кожата си в неговата, а нежният й свян накара Блей да й съчувства. Ако се съдеше по руменината, внезапно покрила лицето й, и тя като всички изпитваше влечение към Куин.

— Джон… Приятелю? Хайде, трябва да се съсредоточиш. — Куин дръпна Лейла, за да й подскаже да седне на леглото. В мига, когато тя погледна Джон отблизо, цялото й внимание бе погълнато от него.

— Господарю, събудете се и вземете онова, което съм готова да ви дам. Нуждаете се от кръвта ми.

Джон поклати глава, но Куин се намеси отново.

— Искаш ли да преследваш Леш? Няма как да стане, докато си в такова състояние. Дори не можеш да си вдигнеш шибаната глава… Извини ме за езика, Избранице. Нужна ти е сила… Хайде, не се дръж като задник, Джон.

Разноцветните очи се заковаха в Лейла и той произнесе безмълвно с устни „Съжалявам“. Тя явно му се усмихна, защото той наклони глава за момент, като че запленен от нея.

Или може би беше произнесла нещо в отговор. Сигурно беше това. Наистина.

После двамата наведоха глави и Лейла въздъхна, когато зъбите на Джон се впиха дълбоко в китката й и той започна да поглъща онова, което тя му бе предложила. Най-сетне доволен, Куин отново седна и напълни чашата си. Изпи половината и подаде останалото на Блей.

Най-добрата идея, хрумвала на някого от векове. Блей застана до високата облегалка на стола, опря едната си ръка на нея и отпи голяма глътка, а после още една, преди да върне чашата обратно. Останаха така, споделяйки питието, докато Джон се хранеше от Лейла… И в един момент Блей осъзна, че допира с устни мястото, където Куин беше поставял своите. Може би причината беше в алкохола. Или пък в чашата. Или във факта, че от мястото си усещаше наситения аромат на Куин всеки път, когато поемеше въздух…

Знаеше, че трябва да се махне.

Искаше да подкрепи Джон, но с всяка изминала минута се навеждаше все по-близо и по-близо… И по-близо към Куин. До такава степен, че ръката му почти докосваше гъстата му черна коса.

— Трябва да вървя — заяви напрегнато, върна чашата и се запъти към вратата.

— Добре ли си? — попита Куин.

— Да. Наспи се добре, а ти се пази, Лейла.

— Не трябва ли да се храниш? — настоя Куин.

— Утре.

Избраницата каза нещо мило и любезно, но той не се обърна. Просто не можеше.

И се молеше да не срещне никого в коридора. Не беше проверил колко зле изглежда положението, но беше наясно, че има ерекция… И това беше нещо, което въпреки добрите си маниери, никой мъж не би могъл да прикрие, ако е облечен в кожени панталони.