Дж. Р. Уорд
Единствена любов (49)

45.

Мили боже, Джон знаеше какво прави.

Това беше единствената мисъл, пробягала през главата на Хекс, когато дойде на себе си от умопомрачителното удоволствие, което той й бе доставил с устата си. И после отново се върна към състоянието си на наслада. Ароматът му на обвързан мъж изпълваше ноздрите й, устните му бяха така божествено прекрасни, милвайки сърцевината й, а пенисът му се потъркваше в бедрото й… Той влезе още по навътре с езика си и тя отново се разпадна на съставните си части. Топлата влага, която почувства в себе си, ласките, които бяха нежни там, където я докосваше с устните си, и по-груби, където бе брадичката му, кръговите движения на носа му върху центъра на желанието й, всичко това накара мозъка й да изключи… загуба, която я зарадва. В този пламенен миг не съществуваше нищо друго освен Джон… Нямаше минало, нямаше бъдеще, не съществуваше нищо друго освен техните тела. Времето и мястото нямаха значение и никой друг не я интересуваше.

Прииска й се да останат така завинаги.

— Искам да те усетя в себе си — простена тя и дръпна раменете му.

Джон вдигна глава и се придвижи нагоре, а възбудата му се докосваше до вътрешната страна на бедрата й и достигаше все по-близо до целта си.

Хекс го целуна страстно, притискайки силно устните си към неговите, а ръката й се плъзна между двама им, за да му покаже къде се нуждаеше от него… Масивното му тяло трепна от докосването й и тя изстена.

— О, боже…

Върхът на пениса му я разтвори и той се плъзна вътре нежно и бавно, изпълвайки я, разтягайки я. Тя изви гръбнак, за да му позволи да проникне напълно и прокара ръце надолу по гладкия му гръб в самата основа на гръбначния стълб… И дори още по-ниско, за да забие нокти в задните му части. Мускулите му се напрягаха и отпускаха под дланите й, когато той започна да се движи. Беше тежък като кола и тялото му бе толкова твърдо… но нищо от това не й пречеше. Извивките й бяха достатъчно, за да допълнят и паснат на неговото тяло. А и тя отново бе така близо до края, че белите й дробове горяха за глътка въздух.

Сключила глезените си на гърба му, тя се движеше заедно с него, а телата им бяха така плътно долепени едно до друго, че дъхът им се смесваше. После Джон повдигна горната част на тялото си и заби юмруци от двете й страни в постелката, като отпусна тежестта си върху изваяните мускули на ръцете си, за да придаде още повече мощ на тласъците си.

Лицето му представляваше еротична маска на така познатите й черти, устните се бяха отдръпнали от удължените му бели зъби, а челюстта му беше стегната така силно, че бузите му бяха хлътнали. С всеки тласък мускулите на гърдите и корема му се напрягаха, а потта по кожата му блестеше на приглушеното осветление. Видът му съответстваше на онова, което чувстваше, потънал дълбоко в нея и това я възбуди повече от всичко друго.

— Пий от вената ми — простена тя към него. — Хайде… пий!

Заля я вълната на още един оргазъм и той мигом се насочи към шията й и впи зъби в кожата й, като в същия миг стигна до кулминацията си. Веднъж достигнал я, не можеше да спре. Продължаваше да се движи, да пие и да потръпва в нея, разтърсвайки я мощно и изпълвайки със соковете си женствеността й.

Но тя искаше точно това.

Когато най-накрая се успокои, той не просто спря да се движи, а направо се строполи върху нея. Тя плъзна ръце към раменете му и го задържа, когато той облиза лениво с език следите от зъбите си върху шията й.

Понякога се налага да търкаш много здраво, за да почистиш нещо както трябва. Деликатни и нежни кръгови движения с мека гъба или кърпа просто не биха могли да премахнат мръсотията. Стореното току-що от тях беше нещо повече от основно почистване.

И като се имаше предвид, че възбудата му бе все така твърда, тя знаеше, че ги очаква още много.

Джон вдигна глава и погледна надолу към нея. В очите му имаше тревога и той внимателно погали косата й.

Хекс се усмихна.

— Добре съм. Повече от добре.

На красивото му лице се появи закачлива усмивка, означаваща: „Няма спор по въпроса“.

— По-кротко, здравеняко. Да не мислиш, че можеш да ме накараш да се изчервя като някое момиченце? — Той кимна, а тя завъртя очи. — Трябва да си наясно, че не съм от жените, които припадат само от една страстна целувка.

Джон Матю изглеждаше много мъжествен, когато повдигна леко вежда, и тя можеше да се закълне, че почувства как бузите й леко поруменяха.

— Чуй ме, Джон Матю. — Тя хвана брадичката му. — Няма да ме превърнеш в една от онези женички, които си загубват ума по любовника си. Няма да стане. Не съм устроена така.

Гласът й беше строг и тя говореше напълно сериозно… Само че в мига, в който той размърда таза си и огромният му пенис проникна в нея, тя измърка. Да, измърка.

Звукът й беше напълно неприсъщ и тя би го натикала обратно в гърлото си, стига да можеше. Вместо това издаде още един от онези стонове, които определено не бяха в стила на едно кораво мъжко момиче.

Джон сведе глава и засмука едната й гърда, като някак успяваше да продължи с леките тласъци. Дори не толкова леки. Тя вдигна ръце и отново ги зарови в гъстата му коса.

— О, Джон…

И после той застина на място, отдели устни от зърното й и се усмихна така широко, че беше цяло чудо как предните му зъби още не бяха изпопадали. Изражението му казваше: „Падна ли ми?“.

— Ти си истинско копеле — рече тя през смях.

Джон кимна. И отново се притисна към нея с целия си ръст. Тя се почувства прекрасно от тази демонстрация кой командва в случая. Наистина прекрасно. Това някак я накара да го уважава още повече, но пък тя винаги беше харесвала проявата на сила във всичките й форми.

— Да знаеш, че няма да се предам.

Той сви устни и поклати глава в смисъл „О, не, разбира се, че не“. И после се отдръпна леко от нея. Тя простена тихо и заби нокти в хълбоците му.

— Къде си мислиш, че отиваш?

Джон се засмя тихо и разтвори бедрата й широко, придвижи се надолу и се озова там, откъдето беше започнал… С уста върху женствеността й.

Името му прозвуча силно, рикоширайки в стените, докато той й даряваше онова, за което тя копнееше.

 

 

Старателното игнориране на звуците от секс беше умение, добре развито от Блей в последно време.

Когато излезе от фитнеса, той чу през вратата на залата за рехабилитация да се произнася името на Джон и ако се съдеше по тона и силата, то едва ли беше споменато по време на непринуден разговор за времето. Освен ако Хекс не беше метеоролог под прикритие и Джон не й даваше най-великата прогноза за времето в живота й.

Браво на тях. Като се имаше предвид колко тежко му беше на Джон, това беше истинска благословия.

Блей се замисли за миг дали да не се върне обратно в къщата, но реши, че Куин можеше да проточи секса колкото си иска и за него беше прекалено рано да се връща в стаята си. Влезе в съблекалнята и си взе бърз душ, а после се облече в медицинска униформа от колекцията на Вишъс и излезе в коридора. Тръгна към офиса и когато влезе вътре, затвори плътно вратата. Ослуша се и установи, че не се чува нищо, а той искаше именно това. За нещастие според часовника му беше успял да убие само час и половина. А като си помислеше, че винаги беше смятал бързия душ за нещо прекрасно.

Обмисляйки възможностите си, той реши да седне зад бюрото. В крайна сметка избягваше звуците, издавани от Хекс и Джон, от чисто благоприличие. А не желаеше да чува Лейла и Куин от чувство за самосъхранение. По-добре първите, отколкото вторите.

Настани се на въртящия се стол и се втренчи в телефона. Сакстън се целуваше невероятно. Наистина невероятно. Блей затвори за кратко очи, изпълнен с топлина, сякаш някой беше запалил огън в стомаха му. Посегна към слушалката… Но не можа да се реши. Ръката му беше увиснала във въздуха над нея, но не я вдигаше.

После си спомни как Лейла беше излязла от банята му, за да отиде при Куин.

Вдигна слушалката и набра номера на Сакстън, като се чудеше какво изобщо прави, докато изчакваше да се свърже.

— Ало…

Блей се намръщи и се изправи в стола.

— Какво става? — Дълга пауза. — Сакстън?

Чу се кашляне и хриптене.

— Да, аз съм…

— Сакстън, какво става, по дяволите?

Последвалото мълчание беше плашещо.

— Много ми харесва да те целувам. — Сподавеният му глас стана тъжен. — И беше прекрасно… — Още едно прокашляне. — … да бъда с теб. Мога да се взирам в лицето ти с векове.

— Къде си?

— Вкъщи.

Блей отново погледна към часовника си.

— Къде е това?

— На герой ли се каниш да се правиш?

— Налага ли се?

Този път кашлицата беше продължителна.

— Боя се… че трябва да затварям.

Чу се изщракване и разговорът приключи.

С инстинкти, изострени до крайност, Блей мина през килера и влезе в подземния тунел. Дематериализира се, за да приеме форма пред една врата на няколкостотин метра от главната сграда. Застанал пред входа на Дупката, той се обърна към обектива на охранителната камера.

— Ви, имам нужда от теб.

Докато чакаше, се помоли на Скрайб Върджин Вишъс да е… Тежката врата се отвори и от другата й страна стоеше Ви с мокра коса и черна хавлиена кърпа около кръста. Наоколо кънтеше парчето на Джей Зи „Кралско настроение“ и се носеше аромат на турски тютюн.

— Какво става?

— Спешно ми трябва един адрес.

Подобните на лед очи на Ви се присвиха, а татуировката на лявото му слепоочие потръпна.

— Какъв адрес търсиш?

— Този, на който е регистриран мобилния телефон на един цивилен. — Блей му продиктува цифрите, които преди малко беше набрал.

Ви завъртя очи и отстъпи назад.

— Лесна работа. — И наистина се оказа така. Само след няколко кликвания с мишката, Ви вдигна поглед. — „Сиена Корт“ номер двайсет и едно нула пет… Къде отиваш, по дяволите?

Блей отговори през рамо, докато минаваше покрай кожените канапета и широкоекранния телевизор.

— Излизам през входната ти врата.

Ви се дематериализира и блокира изхода.

— Знаеш, че слънцето ще изгрее след двайсет и пет минути, нали?

— Тогава не ме задържай тук нито секунда повече. — Блей впи очи в брата. — Пусни ме.

Явно нежеланието му да води преговори беше изписано на лицето му, защото Ви изруга тихо.

— Действай бързо или не се връщай. — Братът отвори вратата, а Блей се дематериализира на мига… и прие форма на трилентовия булевард „Сиена Корт“, от двете страни на който имаше викториански къщи в различни цветове. Стигна до двайсет и едно нула пет. Табелката с номера беше в отлично състояние и зелена на цвят, а рамката беше в черно и сиво. Над предната, както и над страничната врата светеха фенери, но вътре беше тъмно.

В което имаше логика. Ако се съдеше по това как прозорците отразяваха светлината, от вътрешната им страна бяха спуснати капаци. Нямаше влизане през тях.

След като нямаше шанс да проникне вътре, тъй като въпросните капаци със сигурност бяха стоманени, Блей отиде до входната врата и позвъни.

Бледата слънчева светлина, идваща от изток, загря гърба му, макар лъчите да не бяха достатъчно силни дори да хвърлят сянка. По дяволите, къде ли бе поставена камерата? Ако приемеше, че Ви му е дал верния адрес… А той винаги беше прав… значи би трябвало да има система за наблюдение… О, да, очите на лъва, играещ ролята на чукче на вратата.

Той се наведе напред, така че лицето му да бъде близо до обектива на камерата и заблъска с юмруци.

— Пусни ме, Сакстън. — Раменете и гърба му се нагряваха все повече.

Изщракването на ключалката и завъртането на топката на вратата го накараха да прокара ръка през влажната си коса.

Вратата се открехна, а вътрешността на къщата беше потънала в мрак.

— Какво правиш… — Прокашляне. — … тук?

Блей се вцепени, когато подуши кръв. Използва масивното си рамо и бутна тежката врата.

— Какво става, по дяволите?

Гласът на Сакстън отслабваше все повече.

— Върви си у дома, Блейлок. Колкото и да ти се възхищавам, в момента не съм в състояние да приема никого.

Само че на него не му минаваха тези. С бързо движение Блей затвори вратата след себе си, за да не позволи на слънчевите лъчи да проникнат.

— Какво се е случило? — попита, макар да се досещаше. Инстинктът му подсказваше онова, което искаше да знае. — Кой те е бил?

— Точно се канех да си взема душ. Може би ще искаш да се присъединиш. — Блей преглътна мъчително, а Сакстън се засмя леко. — Добре, ще се заема сам с това, а ти изпий чаша кафе. Защото явно ще ми гостуваш през целия ден. — Последва звук от заключването на вратата и после Сакстън затътри крака… което означаваше, че вероятно накуцва. Макар да не можеше да го види в плътния мрак, по шумовете съдеше, че е завил надясно. Блей се поколеба. Нямаше смисъл да поглежда часовника си. Беше наясно, че с шансовете му да се върне обратно в имението беше свършено.

Наистина щеше да остане за целия ден.

Сакстън отвори вратата към мазето, разкривайки слабо стълбище. На меката светлина се виждаше, че красивата му руса коса беше изцапана с нещо ръждиво на цвят. Блей се втурна напред и го хвана за ръката.

— Кой ти причини това?

Сакстън отказа да погледне към него, но силното му потрепване говореше ясно за онова, което вече беше разкрил и гласът му. Беше уморен и изпитваше болка.

— Нека само кажем… че в скоро време няма да ми се допуши пура.

Онази пряка до бара… По дяволите. Блей си беше тръгнал пръв, но беше предположил, че Сакстън е сторил същото.

— Какво стана, след като си тръгнах?

— Няма значение.

— Напротив, има.

— Ще бъдеш ли така любезен… — Отново проклетата кашлица. — … да ми позволиш да се върна в леглото? Особено ако се каниш да се държиш сприхаво. Не се чувствам много добре.

След тези думи Сакстън го погледна през рамо.

Дъхът на Блей секна.

— О… боже мой — прошепна.