Дж. Р. Уорд
Единствена любов (75)

71.

Когато на следващата вечер нощта се спусна над имението на Братството, Тормент, син на Харм, пъхна оръжията си по местата им и извади якето си от дрешника. Не излизаше да се бие, но въпреки това имаше чувството, че му предстои да се срещне с враг. И щеше да отиде сам. Беше поръчал на Ласитър да разпусне, да си оправя педикюра или да се занимава с някоя подобна глупост, защото имаше нещо, което трябваше да свърши сам.

Падналият ангел просто беше кимнал и му беше пожелал успех. Като че ли знаеше през какъв точно огнен обръч се канеше да премине Тор. Боже, фактът, че нищо не успяваше да го изненада, беше почти толкова вбесяващ, колкото и всичко друго у него.

Но работата беше там, че Джон бе дошъл преди около половин час, за да съобщи радостната новина. Усмихваше се така широко, че имаше голяма вероятност лицето му да замръзне в това си състояние, а това беше наистина прекрасна гледка. Животът можеше да бъде толкова странен. А това в повечето случаи означаваше, че нещастия застигаха онези, които не ги заслужаваха. Не и в този случай обаче. Не и в този, слава богу.

Беше му трудно да посочи две създания, които да бяха по-достойни за щастие.

Тор напусна стаята си и закрачи по коридора със статуите. Радостната вест за обвързването на Хекс и Джон се беше разнесла из домакинството и беше подействала като така необходимата им стимулираща инжекция. Особено за Фриц и останалите догени, които обожаваха да устройват големи тържества. И ако се съдеше по звуците, разнасящи се от долния етаж, вече бяха започнали с подготовката. Или беше това, или банда рокери си бяха организирали състезание във фоайето. Не. Оказа се, че бръмченето идва от няколко машини за полиране.

Тор поспря, опря ръце в парапета и се загледа надолу към мозайката във фоайето, където бе изобразено цъфтящо ябълково дърво. Докато наблюдаваше догените, лъскащи клоните и ствола, той реши, че на моменти животът умее да бъде справедлив и честен. Наистина беше така. И заради това успя да събере нужните му сили за онова, което се канеше да стори.

След като слезе по главното стълбище на бегом, той помаха на догените, докато отскачаше от пътя им, и после се втурна навън. В двора пое дълбоко въздух и се стегна. Имаше два часа до церемонията, което беше добре. Не беше сигурен колко време щеше да му е нужно.

Затвори очи и се дематериализира, за да приеме форма на терасата на дома си, къщата, в която той и любимата му бяха живели цели петдесет години.

Когато вдигна клепачи, не погледна към къщата. Вместо това вдигна глава и заоглежда нощното небе над покрива. Звездите се виждаха непомрачени от блясъка на луната, която все още не се беше издигнала достатъчно високо.

Къде ли бяха неговите мъртви, почуди се той. Кои сред многобройните миниатюрни светлинки бяха душите на онези, които бе изгубил? Къде ли бяха неговата шелан и детето им? Къде беше Дариъс? Къде бяха всички онези повалени по тежкия път, по който крачеха собствените му ботуши и оттеглили се във вечността на Небитието?

Дали наблюдаваха какво се случва тук долу? Дали виждаха добрите и лошите дела? Липсваха ли им онези, които бяха останали след тях? Знаеха ли колко липсват на близките си те самите?

Тор бавно сведе глава и си наложи да се стегне. Но болката беше нетърпима, дори само от гледката на мястото. Символиката беше недвусмислена — огромна дупка във фасадата на къщата му. От стъклената плъзгаща се врата на някогашната стая на Джон беше останала само рамката.

Подухна лек ветрец и завесите в стаята се развяха леко.

Беше толкова очевидно. Самият той приличаше на къщата. След загубата на Уелси, у него беше останала една празна дупка. Все още му беше трудно дори мислено да назове името й. А камо ли да го произнесе.

Встрани от къщата бяха струпани шперплатови плоскости, както и кутия с пирони и чук. Фриц ги беше донесъл веднага след като Тор беше разбрал за станалото, но той бе наредил на догена да не поправя нищо.

Тор сам ремонтираше къщата си. Винаги.

Тръгна към къщата, а подметките на ботушите му стъпваха върху парчетата стъкло, осеяли плочите на терасата, и шумът го съпровождаше, докато не стигна до прага. Извади ключодържател от джоба си, насочи го към къщата и натисна бутона на алармата. Чу се далечно бипкане, което означаваше, че охранителната система е регистрирала сигнала и се беше изключила.

Вече можеше да влезе. Детекторите за движение бяха дезактивирани и той можеше да отвори всяка врата или прозорец в къщата.

Вече можеше да влезе вътре.

Да.

Вместо да прекрачи прага, той отиде до шперплатовите плоскости, взе една от тях и я занесе до счупената врата. Опря я на стената и се върна за пироните и чука.

Отне му около половин час да покрие дупката и когато се отдръпна, за да прецени работата си, реши, че изглежда ужасно. Останалата част от къщата имаше безупречен вид въпреки факта, че в нея не бе живял никой от убийството на Уелси насам. Всичко беше здраво залостено и някогашните членове на персонала бяха така добри да се грижат за градината и да проветряват къщата веднъж месечно, макар да се бяха преместили да служат на друго семейство извън града. Интересно, че когато се беше върнал към живота и се беше опитал да им плати за онова, което вършеха тук, те бяха отказали категорично. Бяха му върнали парите, придружени с любезна бележка.

Явно всеки скърбеше по свой собствен начин.

Тор постави чука и останалите пирони върху неизползвания шперплат и обиколи къщата. От време на време надничаше през прозорците. Всички завеси бяха спуснати, но независимо от това погледът му успяваше да проникне през плата, за да зърне призраците, живеещи между стените.

Видя себе си, седнал до кухненската маса, а Уелси готвеше изправена пред печката. Двамата имаха разправия заради това, че предишната нощ беше оставил оръжията си неприбрани. Отново. Боже, винаги го беше възбуждала, когато му триеше сол на главата.

Когато стигна до дневната, си спомни как я бе грабвал в обятията си и я бе карал да танцува с него, докато той тананикаше валсова мелодия в ухото й. Тя му беше подхождала толкова много. Тялото й беше създадено за него, както и неговото — за нея.

Когато стигна до входната врата… си припомни как се беше прибирал с цветя. На всяка годишнина. Любими й бяха белите рози.

Стигна до алеята и се обърна с лице към гаражите, съсредоточи вниманието си върху клетката отляво, по-близката до къщата.

Същата, от която Уелси беше излязла със своя рейндж роувър онзи последен път. След нападението срещу нея братята бяха взели джипа и се бяха отървали от него. Тор дори не беше поискал да научи какво се беше случило с него. Никога не беше питал. И никога не би го направил.

Ароматът на парфюма и кръвта й бяха нещо, което не би могъл да понесе дори хипотетично.

Поклати глава, докато се взираше в затворената врата. Никога не знаеш кога е последният път, когато виждаш някого. Не знаеш, че това е последната ви разправия или последния път, когато правите секс или че се вглеждаш в очите на любимата си за последно. Но веднъж отиде ли си, не можеш да спреш да мислиш за това ден и нощ.

Заобиколи гаража и откри вратата, която търсеше. Блъсна я с рамо, за да я отвори. По дяволите, още миришеше по същия начин — на бетон, на маслото от корвета му, на изпаренията от косачката и машината за отстраняване на плевели. Натисна ключа на лампата. Помещението беше като музей на една отдавна отминала епоха. Разпознаваше предметите от един живот, в който те бяха намирали приложение… Но със сигурност нямаха място в настоящото му съществуване.

Тор се опита да се концентрира. Отиде до стълбището, водещо към втория етаж. Таванското помещение над гаража беше напълно довършено и отоплено. Беше пълно с еклектична смесица от сандъци от деветнайсети век, кашони от двайсети век и пластмасови контейнери от двайсет и първи век. Дори не погледна онова, което беше дошъл да вземе, а хвана раклата, в която то се пазеше открай време и я затътри на долния етаж. Нямаше как да се дематериализира с нея обаче.

Щеше да му е нужен превоз. Защо не се беше сетил за това? Хвърли поглед през рамо и видя шевролета „Стинг Рей“ от шейсет и четвърта година, който собственоръчно беше възстановил. Беше прекарвал часове над двигателя и корпуса, понякога дори и през деня… а това влудяваше Уелси.

„Хайде, скъпа, покривът няма да се разтвори над главата ми.“

„Тор, казвам ти, че прекаляваш.“

„Хм, дали да не прекаля и с нещо друго?“

Той стисна очи и прогони спомена. Отида до колата, като се чудеше дали ключът все още е на мястото си… Бинго.

Отвори шофьорската врата и се настани зад волана. Гюрукът беше свален, както винаги, защото той не би могъл да се побере вътре, ако покривът беше на мястото си. Натисна педала на съединителя с десния си крак и завъртя ключа… Колата нададе рев, като че беше чакала прекалено дълго и й беше омръзнало да бъде пренебрегвана. Резервоарът беше наполовина пълен, нивото на маслото беше добро и двигателят работеше отлично.

Десет минути по-късно той отново включи алармената инсталация и излезе от гаража на заден ход, с раклата, привързана отзад. Закрепването й беше лесно. Беше постлал одеяло, за да предпази боята, после беше наместил сандъка и накрая го беше овързал здраво.

Все пак щеше да се наложи да се движи бавно. Което не беше проблем. Макар че нощта беше студена и ушите му замръзнаха, преди да беше успял да измине и няколко километра. Но отоплението работеше здраво, а и чувстваше волана стабилен в ръцете си. Докато пътуваше обратно към имението на Братството, имаше усещането, че е преминал през смъртоносно изпитание. Въпреки това не чувстваше триумф, че го бе издържал.

Но все пак беше сложил край на един етап от живота си. И както Дариъс би казал, беше готов да гледа напред.

Поне що се отнасяше до изтребването на врага.

Да, нямаше търпение да започне. От тази вечер това щеше да бъде смисълът на живота му. И той беше готов да се заеме със задълженията си.