Дж. Р. Уорд
Единствена любов (71)

67.

Планове, планове, планове…

Или с други думи глупости, глупости. ГЛУПОСТИ.

Хекс беше съставила идеален план, когато се беше прикрила по маниера на симпатите и беше изчезнала от погледа на всички. Като професионален убиец тя се гордееше не само с успешните си акции, но и с отличния усет, който проявяваше, опреше ли до работата й, така че реваншът в този случай щеше да си го бива. Планът й беше следния: незабелязано да се промъкне до Леш и да пререже гърлото му, а после да се захване с него… докато го гледа в очите и се усмихва като откачена кучка, каквато си беше. И тогава се беше появило първото несъвършенство в плана й. Какво се беше случило с него, откакто го беше видяла за последно? Онова, което се разкри, когато той свали превръзките, я смрази. По лицето му не беше останала никаква плът, само черни лъскави мускулни влакна и плашещи на вид кости. За контраст зъбите му бяха ослепително бели. Ръцете му също не бяха в ред. Имаха форма, но не и материя. В тъмната нощ… те не представляваха нищо повече от един по-наситен нюанс на мрака.

Слава богу, че успя да се измъкне от него навреме… Но може би именно заради това разпадане беше успяла да се спаси от затвора си. Струваше й се съвсем логично силите му също да са намалели. Но както и да е… Съществуваше и втори проблем. Джон. Който в този момент стърчеше по средата на уличката и върху гърдите му липсваше единствено табелка с надпис „Простреляй ме тук“.

И беше ужасяващо ясно, че няма смисъл да се спори с него… Дори да приемеше форма до самото му ухо и да изкрещеше с пълно гърло, знаеше, че няма да го разубеди. Той се беше превърнал в звяр, застанал срещу лицето на врага, бе оголил зъби, подобно на лъв, а тялото му беше устремено напред, като че се канеше да прегази другия, подобно на булдозер.

Можеше да се обзаложи със значителна вероятност да спечели, че той щеше да умре, ако не се прикриеше, но него очевидно не го интересуваше и причината беше ясна. Ароматът на обвързването беше по-натрапчив от всякакъв звук, който би издало гърлото му. Наситеното ухание на силни подправки поглъщаше всички други миризми, от изпаренията на града до зловонието на реката и смрадта на лесър, която се носеше от гниещото тяло на Леш.

Застанал насред прашната улица, Джон се беше превърнал в първобитен вампир, защитаващ своята шелан… Случваше се всичко онова, което тя не искаше да се случи. Беше повече от ясно, че личната му безопасност не означаваше нищо за него. Инстинктът му беше по-мощен от здравия разум и обучението му. И в резултат на всичко това той нямаше да оцелее след поредното енергийно кълбо от дланта на Леш… Тази перспектива пренареди приоритетите в нейния свят.

Нов план. Вече нямаше да се прикрива. Нямаше да осакатява, обезоръжава и разфасова Леш. Нямаше да удължава болката му до безкрайност заради преживените от нея страдания. Никакви изпълнения в стил Джак Изкормвача.

Когато прие форма и се нахвърли върху Леш, тя не отмъщаваше за себе си, а спасяваше Джон. Защото, след като степенува нещата, се беше оказало, че за нея единственото важно нещо беше Джон.

Тя сграбчи Леш за кръста в същия момент, когато той понечи да изстреля енергийната бомба във въздуха и макар че го повали на земята, той успя да насочи оръжието си… и улучи Джон в гърдите.

Ударът събори любимия й на асфалта, като го отхвърли назад.

— Мръсен кучи син! — изкрещя тя в обезобразеното лице на Леш.

Копелето я сграбчи и я задържа в невероятно силната си хватка. Завъртя я и я притисна към земята, а дъхът му върху лицето й беше топъл и зловонен.

— Пипнах те — каза подигравателно той и притисна бедра в нейните, а ерекцията му предизвика чувство на гадене в стомаха й.

— Майната ти! — С едно рязко движение на главата тя го удари право в онова, което минаваше за нос… И той започна да вие. За съжаление не успя да му нанесе друг такъв чист удар, докато се бореха за надмощие и се търкаляха наоколо с преплетени крака, а отвратителният му член не спираше да се притиска в нея. Той успя да хване едната от китките й, но тя запази поне другата свободна. И когато дойде моментът, успя да вмъкне ръка помежду им, да сграбчи топките му и да ги усуче с такава сила, че ако не бяха панталоните му, сигурно щеше да ги откъсне.

Леш изкрещя някаква ругатня и замръзна неподвижно, с което доказа, че в някои отношения може и да беше полубог, но си оставаше обикновен смъртен, когато опреше до семейните бижута.

Сега Хекс контролираше положението на земята, така че го тръшна по гръб и го възседна.

— Пипнах те — тросна му се тя.

Докато го държеше притиснат към земята, яростта я завладя… и вместо направо да го прониже, тя го стисна за шията и спря притока на въздух в гърлото му.

— Не можеш да си играеш игрички с онова, което ми принадлежи.

По уродливо грозното лице на Леш се изписа ярост и въпреки здравата й хватка върху ларинкса му, някак успя да произнесе:

— С него вече добре са си поиграли. Или може би не ти е споменавал за човека, който…

Хекс удари кучия син с юмрук толкова силно, че отнесе част от зъбите му.

— Дори не смей да споменаваш за това.

— Ще говоря каквото си искам, сладурче — отвърна Леш и изведнъж й се изплъзна, превръщайки се във въздух… но не за дълго. Само миг по-късно я сграбчи в гръб и я дръпна силно към себе си. В последвалата секунда на затишие тя зърна хората, стенещи на асфалта, а после Леш я завъртя с лице към братята, за да я използва като жив щит.

Тя изобщо не си губи времето да проверява позициите им зад мерцедеса или броя на оръжията, насочени към нея и Леш. Интересуваше я единствено Джон.

И благодари на Бога, Скрайб Върджин… или който там я беше дарил с милостта си, защото той седеше на земята и се олюляваше от светлинната гадост, която задникът беше запратил към него.

Но поне беше жив.

Тя вероятно нямаше да оцелее, но Джон… Той щеше да живее. Стига тя да успееше да разкара Леш и себе си оттук.

— Вземи ме — просъска тя на мръсника. — Вземи мен и остави другите на мира. — Чу се подрънкване на метал и пред лицето й се появи автоматичен нож, чието острие проблясваше до самите й очи… Толкова близо, че можеше да разчете марката на производителя.

— Обичаш да се заемаш лично с убийствата. — Гласът на Леш не беше нормален, думите му звучаха изкривено в ушите й. — Знам го, защото видях какво стори на онзи глупак Грейди. Сервира му чудесно ястие за последно… Чудя се дали в живота си е обичал наденички толкова много, колкото му се усладиха в смъртта. — Ножът изчезна от полезрението й… и сетне почувства как върхът му се забива в скулата й и се плъзга надолу. Вятърът беше студен. А кръвта й бе топла.

Затвори очи и единственото, което можеше да стори, беше да повтори:

— Вземи ме.

— О, ще го направя. Не се тревожи за това. — Нещо влажно докосна раната на лицето й… Езикът му облизваше бликнала кръв. — Вкусът ти е точно толкова хубав, колкото го помня… Не мърдайте! Ако някой направи още една крачка напред, ще я порежа на по-лошо място. — Острието се спусна към гърлото й и Леш заотстъпва назад, като я влачеше със себе си. Хекс инстинктивно се опита да проникне в главата му, за да го манипулира, но той я блокира и тя сякаш се озова пред каменна стена. Не беше изненадващо.

Изведнъж Хекс се запита защо не беше прикрил и двама им с енергийното си поле… Той куцаше. Сигурно е бил прострелян някъде… И сега, когато се съсредоточи, успя да подуши кръвта и видя проблясването на капките по земята.

Докато Леш се движеше, погледът й отново попадна на онези нещастни човешки същества. Приличаха на трупове, бледи и вцепенени до такава степен, че тя се зачуди как изобщо успяваха да издават някакви звуци. Колата им, помисли си тя. Леш щеше да се опита да замъкне и двама им до автомобила на тези момчета. И макар да не беше в идеална форма, хватката му беше ужасно силна, а и този нож… беше напълно готов за действие. Хекс се загледа към Джон и знаеше, че завинаги ще запомни великолепния образ на готовия за мъст воин… Намръщи се, когато долови чувствата му. Странно. Онази паралелна сянка, която винаги беше усещала встрани от емоционалната му решетка, вече бе осезаема и жива като основната структура на съзнанието му.

Всъщност, докато се взираше към другия край на улицата, двете съставящи го части… се превърнаха в едно цяло.

 

 

След атаката с онази енергийна бомба Джон се чувстваше замаян и дезориентиран, но си наложи да се върне обратно в играта и някак успя да се вдигне от земята. Не можеше да чувства някои части от тялото си, а онези, които не бяха изтръпнали, крещяха от болка, но нищо от това нямаше значение. Смъртоносният му порив му вдъхваше живот и заемаше мястото на биещото му сърце, управлявайки тялото му.

Приковал поглед в случващото се на улицата, той разкърши ръце и изпъна раменете си. Вървейки назад, Леш използваше Хекс като жив щит и прикриваше с тялото й всички уязвими места по себе си. Ножът, опрян до гърлото й, беше до самата вена. Притиснат здраво… В следващия миг реалността се изопачи и деформира, зрението му се замъгли, а после отново се проясни, но той вече не виждаше улицата, на която се намираха. Замига учестено, като ругаеше наум триковете на Леш… Само че проблемът не беше в оръжието, с което беше поразен. Беше нещо, случващо се вътре в него… Видение. Дълбоко в съзнанието му изникна видение, което измести действителността…

Поле в близост до конюшня. Тъмна нощ.

Той разтърси глава и почувства облекчение, когато улицата в Колдуел се върна пред погледа му…

Поле в близост до конюшня. Тъмна нощ… Жена, важна за него, беше държана в зловеща хватка с нож, опрян в гърлото й.

И после внезапно се върна в настоящето сред изоставените складове… Където жена, важна за него, беше държана в зловеща хватка с нож, опрян в гърлото й.

О, боже… Имаше чувството, че е преживявал това и преди.

По дяволите! Беше го преживявал!

Епилептичният припадък настъпи и както се случваше винаги, разбърка невроните му и го накара да се чувства, сякаш лети вътре в тялото си.

Обикновено падаше по гръб, но обвързаният вампир в него го накара да остане на крака и му даде сили, идващи от душата, не от тялото. Любимата му се намираше в ръцете на убиец и всяка негова клетка щеше да участва в поправянето на тази нередност по най-жестокия и бърз начин. По възможно най-кървавия и светкавичен начин. Посегна към якето си за оръжието… Но къде можеше да се прицели? Леш предвидливо беше прикрил с тялото й всички жизненоважни органи, а нелепото му подобие на глава беше прекалено близо до нейната. Нямаше място за грешка. Яростта на Джон беше безгранична…

С периферното си зрение забеляза дулото на оръжие. Примигна.

Поле в близост до конюшня. Тъмна нощ… Жена, важна за него, беше държана в зловеща хватка с нож, опрян в гърлото й. Една ръка изважда пистолет…

Примигна.

Обратно в Колдуел. Любовта на живота му е в ръцете на врага.

Примигна.

Изстрел.

Гърмежът до самото ухо на Джон го върна стремително обратно в действителността, той нададе беззвучен вик и се втурна напред, като че да спре куршума.

— Не! — изкрещя без глас. — Неееее…

Само че изстрелът беше съвършено точен. Куршумът беше улучил Леш в слепоочието… на около десет сантиметра от главата на Хекс. Тормент държеше четирийсеткалибровия си пистолет с протегната право напред нетрепваща и на милиметър ръка. По някаква причина Джон не беше изненадан нито от самоличността на стрелеца, нито от точността на изстрела му, макар вероятността за такъв да беше едно на милион.

О, боже, бяха правили това и преди. Точно… както сега.

Реалността си проправи път и Джон отново беше част от случващото се. В другия край на улицата Хекс реагира на място като се наведе, когато Леш залитна. По този начин даде на Тор поле за действие и остана встрани от пътя на втория куршум, който се заби в Леш и го повали по гръб.

Джон се отърси от замайването си и се затича със сигурна стъпка към Хекс… Единствената му мисъл беше спасението на Хекс и той извади дългия двайсет сантиметра черен кинжал, прикрепен към гърдите му. Когато стигна до тях, вдигна ръка над главата си, готов да се хвърли към врага си и да го промуши… Мирисът на кръвта на Хекс промени всичко и отложи клането. О, боже… Копелето беше разполагало с два ножа. Един, притиснат към гърлото й. И друг, с който я бе пронизал в корема. Хекс се претърколи по гръб с болезнена гримаса на лицето. Докато Леш се гърчеше и притискаше ту главата, ту гърдите си, Тор дойде заедно с Куин, Блей и останалите братя. Всички бяха насочили оръжията си към врага и Джон нямаше нужда да се тревожи дали е покрит, докато преценяваше колко тежко е нараняването на Хекс.

Наведе се към нея.

— Добре съм — изпъшка тя. — Добре съм… Добре съм… — Обаче със сигурност не беше добре, а ръката, с която притискаше раната, беше покрита с лъскава кръв. Джон започна да жестикулира трескаво.

— Повикайте доктор Джейн…

— Не! — тросна се тя и хвана ръката му с окървавената си длан. — В момента ме е грижа само за едно нещо. — Погледът й се закова в Леш, а сърцето на Джон подскочи в гръдния му кош.

Зи каза:

— Бъч и Ви ще докарат ескалейда от парка „Екстрийм“… Проклети кучи синове… Имаме си компания.

Джон хвърли поглед към другия край на улицата. Там се бяха появили четирима лесъри. Доказателство, че адресът, отговарящ на регистрационния номер на хондата, беше верен, макар моментът за това да беше възможно най-неподходящият.

— Ние ще се заемем с тях — просъска Зи и групата се втурна да посрещне новопристигналите.

Вниманието на Джон беше привлечено от нечий кикот. Лицето на Леш с отвратителната си анатомия бе разтегнато в широка налудничава усмивка.

— Джон, момчето ми… Аз я чуках, Джон… Чуках я здраво и на нея й хареса.

Гневът забушува в гърдите на Джон и зовът на обвързания вампир го накара отново да вдигне кинжала си.

— Тя ме умоляваше, Джон… — Леш изпусна накъсана, но изпълнена със задоволство въздишка. — Следващия път, когато си с нея… помни, че аз…

— Никога не съм го искала! — изстреля Хекс. — Никога!

— Развратна женска — процеди подигравателно Леш. — Такава си и такава ще си останеш. Развратна и моя…

Изведнъж всичко около Джон забави темпото си — движенията им, скоростта на вятъра, носещ се над улицата, битката, започнала само на стотина метра от мерцедеса. Замисли се за преживяното на онова стълбище преди толкова много време. Представи си как Хекс бе преминала през подобно унижение и срам. Припомни си за разказа на Зи за неговото собствено премеждие, а също и за изстраданото от Тор. И насред всичко това до него достигна ехото от нещо много далечно, нещо свързано с друго отвличане и с друга несправедливо наранена жена. Друг съсипан живот.

Изведнъж отвратителното лице и разпадащото се тяло на Леш станаха олицетворение на всичко това. Гниещ материален символ на злото по света, на цялата умишлено причинена болка, на жестокостта, оскърбленията и злорадството.

Всички ужасяващи дела, продължили само миг, но оставили отпечатък за цял живот.

— Чуках я, Джон, момчето ми…

Ръката на Джон, държаща кинжала, се спусна надолу. Но в последния момент той извъртя китката си и удари Леш с дръжката право в лицето. Обвързаният вампир у него искаше да стори същото, което беше направил с онзи убиец в облицованата с кафяв камък къща… Нищо по-малко от пълно изкормване.

Но тогава щеше да отнеме на Хекс възможността за разплата… Онази човешка отрепка, която го беше наранила в детството му, се беше измъкнала безнаказано… Причиненото на Тор също нямаше да бъде поправено, защото Уелси никога нямаше да се върне.

Но Зи беше приключил със своята мъчителка. И бог му беше свидетел, че на същото имаше право и Хекс. Дори това да беше последното нещо, което тя щеше да извърши на този свят.

Очите на Джон бяха пълни със сълзи, когато отдръпна едната от окървавените й длани от раната… И я разтвори широко. Завъртя кинжала и го постави в ръката й. Очите й проблеснаха, а той притисна пръстите й около дръжката и й помогна да се надигне и да заеме подходящата позиция.

Гърдите на Леш се повдигаха и спускаха, а останалото без кожа гърло се напрягаше, докато поемаше и издишваше въздуха. Когато разбра какво му предстои, очите му без клепачи се оцъклиха, а устата му без устни се разтегли в ужасяваща усмивка. Опита да каже нещо, но от кривата му паст не излезе нито звук. Което беше добре. Вече беше казал прекалено много, беше извършил прекалено много, беше наранявал прекалено много.

Настъпваше моментът за разчистване на сметките.

Джон почувства как в прегръдката му Хекс събира всичките си сили и как отдръпна и другата си ръка от раната, за да стисне оръжието по-здраво. В очите й блестеше омраза. С внезапен прилив на енергия тя вдигна ръце и замахна към гръдната кост на Леш. Мръсникът обаче беше наясно какво следва и блокира удара, прикривайки гърдите си с ръце.

О, не, по дяволите. Джон се хвърли напред и сграбчи ръцете на копелето, принуждавайки го да остане проснат на земята, като по този начин разкри онази част от тялото му, която й беше нужна за чист и точен удар.

Когато Хекс вдигна очи към Джон, те имаха издайнически червен блясък, предизвикан от сълзите й. Всичката болка, цялата тежест, която носеше в душата си, беше така очевидна, както грозотата на Леш.

Когато Джон кимна, кинжалът му в ръката й полетя надолу и се заби право в сърцето на Леш…

Викът на Злото проехтя сред сградите, рикошира в стените и набирайки мощ, прерасна в оглушителен пукот, придружаващ яркото зарево.

Което го отведе при зловещия му баща.

Когато тътенът и светлината стихнаха, единственото, останало от Леш, беше обгорена окръжност върху асфалта и миризма на карамелизирана захар. Хекс отпусна рамене, кинжалът издрънча върху настилката на алеята и тя полетя назад, останала без сили. Джон я улови, преди да се строполи на земята, и тя погледна нагоре към него. Сълзите й се смесваха с кръвта по лицето й и се стичаха надолу по шията покрай пулсиращата точка, където беше центърът на жизнената й сила.

Джон я притисна силно към себе си, а главата й се намести точно под брадичката му.

— Той е мъртъв — изхълца тя. — О, боже, Джон… Той е мъртъв.

Тъй като ръцете му бяха заети, той успя единствено да кимне.

Краят на една ера, помисли си той и погледна към Блей и Куин, които се биеха рамо до рамо със Зейдист и Тормент срещу новодошлите лесъри.

Имаше някакво много странно усещане за приемственост. Той и Хекс може да се бяха оттеглили за кратко от бойното поле и да поемаха дъх за един мимолетен миг край пътеката на войната. Но битката в сумрачните преки на Колдуел щеше да продължи…

Без нея!

Джон затвори очи и зарови лице в къдрещата се коса на Хекс. Това беше финалът на играта — такъв, какъвто тя го бе пожелала. Да се докопа до Леш… и да се сбогува с живота.

Беше получила именно онова, което бе искала.

— Благодаря ти — чу я да произнася дрезгаво. — Благодаря ти…

Обзет от прилив на тъга осъзна, че тези две думи бяха по-добри от „Обичам те“. Те значеха за него повече от всичко друго, което би могла да каже. Беше й дал онова, за което беше копняла. Беше постъпил по начин, който за нея беше правилен.

И сега щеше да я държи в обятията си, докато тялото й изстиваше и тя напускаше света, в който той щеше да остане. Раздялата им щеше да продължи много по-дълго, отколкото броя на дните, в които я беше познавал.

Взе хлъзгавата й ръка и я разтвори още веднъж. И след това със свободната си ръка изписа върху дланта й с бавни и прецизни движения: ЩЕ ТЕ ОБИЧАМ ВЕЧНО.