Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Братството на черния кинжал (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lover Mine, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 132 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2013)
Начална корекция
asayva (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2015)

Издание:

Дж. Р. Уорд. Единствена любов

Американска. Първо издание

ИК „Ибис“, София, 2012

Редактор: Любка Йосифова

Коректор: Милена Моллова

ISBN: 978-619-157-031-7

История

  1. — Добавяне

25.

По-късно Леш щеше да си помисли, че никога не знаеш с кого ще се пресече пътят ти. Никога не си наясно как едно просто решение да завиеш наляво или надясно би променило всичко. В някои случаи изборът нямаше значение. В други те поставяше в напълно неочаквана ситуация.

Засега обаче все още му предстоеше да достигне до осъзнаването на този факт. Просто шофираше между фермите и разсъждаваше за времето.

Тъкмо минаваше един часът.

— Още колко остава?

Леш хвърли поглед към спътничката си. Проститутката, която беше прибрал от една пряка в центъра на града, изглеждаше доста прилично и имаше достатъчно силикон в тялото си, че да бъде порнозвезда, но пристрастеността й към наркотиците я беше направила мършава и раздразнителна.

А също и отчаяна. До такава степен, че му беше струвало само сто долара да я убеди да се качи в колата му, за да я заведе на „парти“.

— Не много — отговори той и отново насочи вниманието си към пътя пред себе си. Беше разочарован до крайност. Когато беше разигравал тази сцена в главата си, Хекс беше вързана и със запушена уста на задната седалка… Далеч по-романтично. Вместо това трябваше да се задоволи с тази нещастница. Но не можеше да воюва срещу действителността, в която се беше озовал. Имаше нужда да се храни и баща му го очакваше, за да свършат необходимото, а откриването на Хекс щеше да му отнеме повече време, отколкото имаше на разположение.

Едно от най-лошите неща, с които се налагаше да се примири, беше, че кучката на седалката до него беше човек. Далеч по-малко полезна от жена-вампир, но се надяваше, че щом има яйчници, щеше да върши работа, когато му се налагаше да пие от кръвта й. Така и не беше успял да открие създание от другия пол от неговия вид.

— Знаеш ли какво? — произнесе тя завалено. — Някога бях модел.

— Наистина ли?

— В Манхатън. Но нали разбираш, онези мръсници… никак не ги е грижа за теб. Само искат да те използват. Нали разбираш?

Добре. Първо трябваше да забрави за фразата „нали разбираш“. И второ, нима в Коддуел й беше по-добре?

— Харесвам колата ти.

— Благодаря — промърмори той.

Тя се наведе към него, а гърдите й изскочиха от деколтето на розовото й бюстие. Дрехата имаше мазни петна от мръсни ръце от двете си страни, като че не я беше прала от няколко дни, а от нея се излъчваше изкуствен аромат на череши, пот и дим от трева.

— Знаеш ли, харесвам те…

Тя плъзна ръка по бедрата му, а главата й потъна в скута му. Когато почувства, че се опитва да разкопчае ципа му, той хвана един кичур от изрусената й до бяло коса и я дръпна нагоре.

Тя дори не усети болка.

— Да не започваме отсега — каза той. — Почти стигнахме.

Жената облиза устни.

— Разбира се. Добре.

Простиращите се от двете им страни поля бяха окъпани от лунната светлина, а облицованите с дъски къщи, които бяха осеяли безформените парчета земя, блестяха в бяло. Повечето сгради имаха включено осветление на верандите и това беше всичко. Полунощ беше далече след времето за лягане на обитаващите околността. Което обясняваше защо беше добре да има своя територия тук, в земята на ябълковия пай и американските флагове.

Пет минути по-късно те спряха пред фермерската къща и паркираха близо до входната врата.

— Тук няма никой друг — отбеляза тя. — Ние ли сме първи?

— Да. — Той угаси двигателя. — Нека…

Изщракване в близост до ухото му го накара да замръзне на място. Говорът на проститутката вече не беше завален.

— Излизай от колата, мръснико.

Леш завъртя глава и почти целуна дулото на деветмилиметровия пистолет. Ръцете на уличницата, стискащи оръжието, бяха напълно спокойни, а в очите й блестеше хладнокръвие, което не можеше да не уважи.

Изненада, помисли си той.

— Излизай — нареди остро тя.

Леш се усмихна бавно.

— Стреляла ли си някога преди?

— Много пъти. — Тя дори не мигна. — И нямам никакъв проблем с кръвта.

— Ами добре. Браво на теб.

— Излизай…

— И какъв е планът? Ще ме изхвърлиш от колата? Ще ме застреляш в главата и ще ме зарежеш тук мъртъв? После ще вземеш колата, часовника и портфейла ми ли?

— И намиращото се в багажника ти.

— Нужна ти е резервна гума ли? Просто за информация — можеш да купиш такава във всеки гараж на „Файърстоун“ или „Гудиър“.

— Нима мислиш, че не знам кой си?

О, беше повече от сигурен, че няма и най-малка представа.

— Защо не ми кажеш какво знаеш?

— Виждала съм тази кола. Виждала съм и теб. Купувала съм наркотиците ти.

— Клиентка. Колко мило.

— Излизай.

Когато той не помръдна, тя отмести пистолета само на сантиметър встрани и натисна спусъка. Куршумът уцели прозореца зад него и той се вбеси. Беше едно да си играе игрички и съвсем друго да съсипва собствеността му. Тя насочи дулото на пистолета обратно между очите му, а той се дематериализира.

Прие форма от другата страна на колата и я наблюдаваше как започна да откача и да се върти на мястото си, а фризираната й коса се мяташе ту на една страна, ту на друга.

Готов да й даде някой и друг урок на тема планове, той отвори вратата и я измъкна навън за ръката. Беше детска игра да поеме контрол върху оръжието и нея самата. Само с едно движение. После пъхна пистолета в колана на гърба си и я повлече в задушаваща хватка през гърдите.

— Какво… какво…

— Нареди ми да изляза от колата — произнесе в ухото й. — И го направих.

В евтините й курвенски дрешки, крехкото й тяло беше леко като листо, носено от вятъра. В сравнение с битките с Хекс, това тук беше като нечие издихание на фона на ураганна буря. Каква скука.

— Да влезем вътре — процеди той, като наклони глава към шията й и докосна със зъби югуларната й вена. — Другият гост на партито сигурно вече ни очаква.

Докато се опитваше да се отскубне от хватката му, обърна лицето си към него. Леш се усмихна, разкривайки блестящите си зъби. Писъкът й прогони един бухал от клоните над главите им и той запуши устата й със свободната си ръка, а после я избута към входната врата.

Вътре миришеше на смърт, благодарение на ритуала по официалното приемане от предишната вечер и намиращата се в кофите кръв. Това обаче, донякъде представляваше предимство. Когато той светна лампите със силата на волята си и жената се озърна из стаята, се скова от ужас и припадна. Много любезно от нейна страна. Поставянето й на масата и завързването протекоха много по-лесно.

Той задържа дъха си, взе кофите и ги занесе в кухнята, изплакна ги в мивката, почисти ножовете и му се прииска господин Д. все още да беше наоколо, за да се занимава с гадостите.

Точно прибираше маркуча на мястото му, когато му хрумна, че момчето, което беше станало един от тях предишната вечер, го нямаше никъде. Занесе кофите в трапезарията и ги намести под китките и глезените на уличницата, а после бързо огледа етажа. Не откри нищо и изтича на втория етаж.

Вратата на гардероба в спалнята зееше отворена, а на леглото лежеше закачалка, като че от нея е била свалена риза. По стените около душа в банята още се стичаха струйки вода.

Какво ставаше, по дяволите?

Как се беше измъкнало проклетото хлапе? Нямаше кола, така че единствената възможност беше да върви по шосето. И после да се качи на стоп. Или пък да открадне някой от пикапите на фермерите. Леш слезе на долния етаж и установи, че уличницата беше дошла в съзнание и се бореше с парцала в устата си, а очите й бяха изскочили от орбитите, докато се гърчеше върху масата.

— Няма да отнеме много време — обеща той и се загледа в тънките й крака. И върху двата имаше татуировки, но бяха направени безразборно, без тема, която да ги свързва. Просто случайни драсканици, някои от които личаха ясно, а други бяха съсипани или чрез нескопосан опит да бъдат освежени, или от белези.

Ято пеперуди в ярки цветове, предположи той. Може би в началото идеята е бил такава.

Той закрачи наоколо, отиде до кухнята, а после се върна в трапезарията и отново се запъти към коридора. Звуците от блъскащите се в масата токове на обувките й и ударите на голата й кожа в повърхността на плота станаха по-тихи, когато се отдалечи, а Леш продължаваше да се чуди къде беше новият и защо баща му закъсняваше.

Половин час по-късно все така нямаше какво да прави и изпрати мислен сигнал до Другата страна.

Баща му не отговори.

Леш се качи на горния етаж и затвори вратата, тъй като реши, че не се концентрира достатъчно, защото е разгневен и ядосан. Седна на леглото, опря длани в коленете си и се успокои. Когато сърцебиенето му стана бавно и ритмично, той пое дълбоко въздух и изпрати нов сигнал… Отново нищо.

Може би нещо се беше случило с Омега.

Завладян от емоции, той реши да отиде в Дънд. Молекулите му се разбъркаха порядъчно, но когато се опита да приеме форма от Другата страна, беше блокиран. Отхвърлен. Отрязан. Сякаш се беше блъснал в масивна стена и когато се върна в проклетата вехта спалня на фермерската къща, тялото му се справи с шока чрез порив на гадене.

Какво ставаше, по дяволите? Мобилният му телефон звънна, той го измъкна от джоба на сакото си и се намръщи при вида на номера.

— Ало? — каза в слушалката.

Прозвучалото в ухото му кикотене беше младежко.

— Здравей, загубеняко. Обажда се новият ти шеф. Познай кой беше повишен току-що. Между другото, татенцето ти нареди повече да не го безпокоиш. Беше лош ход да предложиш жена… Би трябвало да познаваш баща си по-добре. О, и от мен се очаква да те убия. До скоро.

Смехът на новия се разнесе в ухото му и се заби в главата му, а разговорът беше прекъснат. И не от него.

 

 

Хекс не беше бременна. Или поне доколкото доктор Джейн можеше да прецени. Но благодарение на този свой кратък престой в царството на паниката на Хекс й се губеше пътуването им до имението. Мисълта, че съществува и най-малката вероятност да е…

Все пак не беше носила обръчите си, а тяхната цел беше да унищожават симпатските й наклонности, включително и овулацията й.

Какво щеше да прави, ако беше?

Добре, трябваше да се отърси от тази гадост незабавно. Бог й беше свидетел, че имаше да се тревожи за безброй „действително съществуващи“ проблеми. Пое дълбоко въздух и вдъхна аромата на Джон, а после се концентрира върху силните ритмични удари на сърцето му под ухото й. Не мина много време, преди сънят да я обори, а комбинацията от изтощението, замайването след храненето и потребността да се откъсне за кратко от живота я запратиха в безпаметна дрямка на задната седалка на джипа.

Събуди се от усещането, че я повдигат и отвори очи. Джон я носеше през някакъв паркинг, който беше подземен, ако се съдеше по подобните на пещера таван и стени. Вишъс, който беше изненадващо всеотдаен в помощта си, отвори тежка стоманена врата и от другата страна изникна… нейният кошмар.

Дългият безличен коридор беше покрит със светли плочки, имаше бетонови стени и нисък таван с луминесцентни лампи по него. Миналото я завладя, предишните й преживявания заеха мястото на случващото се в момента. В ръцете на Джон тялото й от отпуснато стана неудържимо и тя започна да се бори срещу хватката му в опит да се освободи. Мигом настъпи суматоха и всички се втурнаха към нея, а наоколо зазвучаха силни крясъци, сякаш се включи аларма. Когато почувства далечна болка в челюстта, осъзна, че тя е тази, която крещи.

А после изведнъж видя лицето на Джон.

Той някак си беше успял да я обърне към себе си и сега се намираха лице в лице, а ръцете му я стискаха здраво. След като гледката на този безличен коридор беше заменена с неговите сини очи, споменът за миналото избледня и вниманието й беше ангажирано изцяло с него.

Джон не реагира. Просто остана спокоен и я остави да се взира в него. Тя имаше нужда именно от това. Закова поглед в очите му и ги използва, за да успокои съзнанието си.

Когато той кимна, тя също му кимна в отговор и той продължи напред. От време на време отклоняваше поглед от лицето й, че да следи къде върви, но винаги го връщаше обратно към нея.

Очите му винаги се насочваха обратно към нейните.

Чуха се гласове, отваряха се и се затваряха врати и после всичко около нея беше покрито със светлозелени плочки. Беше се озовала в помещение за прегледи с хирургическа лампа над главата и медицински инструменти, подредени в шкафове със стъклени врати. Когато Джон я положи на масата, тя отново изгуби контрол над себе си. Белите й дробове отказаха да изпълняват задължението си, сякаш въздухът около нея беше отровен, а очите й зашариха из стаята, регистрирайки всевъзможни предмети, които подсилиха паниката й — хирургически инструменти, медицински уреди и масата… Масата.

— Добре, пак я губим. — Тонът на доктор Джейн беше неизменно спокоен. — Джон, доближи се.

Лицето на Джон отново се изпречи пред това на Хекс и тя прикова поглед в него.

— Хекс? — разнесе се гласът на доктор Джейн зад гърба му. — Ще ти дам успокоително…

— Без лекарства! — веднага дойде отговорът й. — Предпочитам да съм ужасена… отколкото безпомощна.

Дишането й беше болезнено накъсано и всяко леко повдигане на гръдния кош я убеждаваше за пореден път, че животът е изпълнен с много повече страдание, отколкото с радост. Тези моменти бяха прекалено много, прекалено много пъти беше завладявана от болка и страх. Прекалено много мрачни сенки не просто се промъкваха, а направо поглъщаха целия блясък на живота й.

— Пуснете ме… Пуснете ме да си вървя… — Когато очите на Джон се разтвориха широко тя осъзна, че е напипала един от кинжалите му, измъкнала го е от калъфа му и сега се опитваше да го сложи в дланта му. — Моля те, пусни ме да си вървя. Не искам да оставам на този свят… Избавете ме от мъките ми завинаги…

Всички около нея замръзнаха по местата си и липсата на движение привлече вниманието й. Рейдж и Мери стояха в ъгъла. И Рив беше там. Както и Вишъс и Зейдист. Никой не говореше, нито помръдваше дори на сантиметър.

Джон взе кинжала от ръката й и това я накара да се разплаче. Защото той никога не би го използвал. Не и срещу нея. Нито сега… Нито когато и да било. А на нея й липсваше сила да го стори сама.

Изведнъж потисканите досега чувства в нея изригнаха на повърхността. Погледът й зашари обезумяло наоколо, когато рафтовете започнаха да вибрират, а компютърът върху бюрото в ъгъла започна да се тресе.

Но Джон беше до нея и реагира. При това бързо. Започна да жестикулира и само миг по-късно всички напуснаха помещението. С изключение на него.

В опит да не експлодира тя погледна към ръцете си. Те трепереха така силно, че наподобяваха пърхащите криле на муха… И докато се взираше в тях, достигна до самото дъно.

Писъкът, откъснал се от устните й, беше така чужд, пронизителен и изпълнен с ужас.

Джон не помръдна от мястото си. Дори когато тя закрещя отново. Нямаше намерение да ходи никъде. Той просто беше… там.

Тя се вкопчи в чаршафите и ги придърпа около тялото си, като беше наясно, че е на прага на пълен срив. Пропукването на душата й беше настъпило при изминаването на онзи коридор, а сега тя се разпадаше на хиляди парчета. Чувстваше се, сякаш в стаята има две нейни копия — едното върху масата, което крещеше като лудо, а от очите му се ронеха кървави сълзи, а другото седеше в най-далечния ъгъл, напълно спокойно и разумно, и наблюдаваше другото й аз и Джон.

Щяха ли някога двете части да се съберат в едно цяло? Или завинаги щеше да си остане извратено създание, съставено от две половини?

Съзнанието й избра наблюдаващото копие пред истеричното и тя се оттегли в онзи тих ъгъл, откъдето ставаше свидетел на риданията си, довели я почти до задушаване.

Кървавите вадички, стичащи се по белите като хартия страни, не я отвратиха, нито пък широко отворените налудничави очи или епилептичните махове на ръцете и краката й. Почувства състрадание към жената, доведена до такова състояние. Онази, която бе пазила в себе си всичките си емоции.

Жената беше родена с проклятие. Беше вършили злини и й бяха причинявани такива. Беше си наложила да бъде твърда като стомана.

Сгреши обаче, като се заключи в себе си и си постави всички тези ограничения. В случая не ставаше дума за сила, както винаги беше повтаряла сама на себе си. Това беше само начин на оцеляване…

И тя просто не можеше да продължи да живее така.