Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Братството на черния кинжал (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lover Mine, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 132 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2013)
Начална корекция
asayva (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2015)

Издание:

Дж. Р. Уорд. Единствена любов

Американска. Първо издание

ИК „Ибис“, София, 2012

Редактор: Любка Йосифова

Коректор: Милена Моллова

ISBN: 978-619-157-031-7

История

  1. — Добавяне

27.

В кабинета за прегледи на подземната клиника Джон стоеше пред Хекс и се чувстваше напълно неспособен да й помогне. Тя седеше върху стоманената маса и крещеше, с ръце, вкопчени в чаршафите, с изкривено лице, широко отворена уста и стичащи се яркочервени сълзи по бялата й кожа… А той не можеше да направи нищо.

Знаеше в какво състояние се намира тя. Беше наясно, че не може да достигне до дъното на бездната, в която бе пропаднала.

Той самият се беше озовавал там. Отлично знаеше какво е да се спънеш и да се проснеш по лице, а после да изпаднеш в агония от тежкия удар… Въпреки че тялото ти дори не е помръднало.

Единствената разлика се състоеше в това, че тя имаше глас и можеше да даде криле на болката си. Ушите му пищяха, а сърцето му се късаше заради нея, но той устояваше на бушуващия вихър, който тя бе отприщила. Търпелив свидетел на случващото се, той я слушаше и стоеше до нея, защото това беше всичко, което можеш да направиш за някой, стигнал до ръба.

Но го болеше ужасно, да гледа как тя страда. Болеше го и го правеше още по-решителен, а образът на Леш придобиваше все по-ясни очертания в главата му, подобно на призрак, приемащ материално измерение. Докато тя крещеше и крещеше, той се кълнеше да отмъсти за нея с такава убеденост, че сърцето му вече не помпаше кръв, а потребност за разплата.

И тогава Хекс пое няколко големи глътки въздух. И още няколко.

— Мисля, че приключих — произнесе тя.

Джон изчака малко, за да се убеди. Когато Хекс кимна, той извади бележника си и започна да пише бързо. Показа й изписаната страница, а очите й пробягаха по нея, но й отне известно време, преди да схване същността.

— Може ли първо да си измия лицето?

Той кимна и отиде до умивалника от неръждаема стомана. Пусна студената вода и взе чиста кърпа от купчината встрани, навлажни я и се върна обратно при нея. Тя протегна ръце и Джон постави мокрия плат върху дланите й, като я наблюдаваше как бавно започна да я притиска към лицето си. Беше му трудно да я гледа така немощна и се замисли за това каква я беше познавал винаги — силна, могъща, безкомпромисна.

Косата й беше пораснала и беше започнала да се къдри по краищата, което означаваше, че ако я пуснеше дълга, щеше да стане на вълни. Боже, искаше да докосне мекотата й.

Той плъзна очи към другия край на масата и изведнъж очите му се отвориха широко. Чаршафът се беше измъкнал изпод нея… И върху кърпата, която беше увита около бедрата й, имаше тъмно петно. Той пое дълбоко въздух и усети мириса на прясна кръв. Изненада се, че не го бе доловил преди. Но пък вниманието му беше ангажирано с други неща. О… боже. Тя кървеше…

Той я потупа леко по ръката и произнесе с устни „Доктор Джейн“. Хекс кимна. Джон се втурна към вратата на кабинета като обезумял. Когато се озова в коридора, беше заобиколен от безброй разтревожени лица с доктор Джейн най-отпред в групата.

— Готова ли е за мен?

Когато Джон отстъпи встрани и започна да жестикулира нетърпеливо, лекарката се отправи към вратата. Той обаче я спря. С гръб към Хекс изписа с пръсти:

Тя е ранена някъде. Кърви.

Доктор Джейн положи ръка на рамото му и го премести, така че да сменят местата си.

— Знам. Защо не изчакаш отвън? Ще се погрижа за нея. Елена? Имаш ли нещо против да влезеш с мен? Ще ми е нужна помощ.

Съпругата на Ривендж влезе в кабинета и над главата на лекарката Джон я проследи с поглед как отива до умивалника, където започна да мие ръцете си.

Защо не ти асистира Вишъс? — изписа той.

— Само ще направим преглед с ултразвук, за да се уверим, че всичко е наред. Няма да я оперирам. — Доктор Джейн му отправи чисто професионална усмивка… което беше странно плашещо.

И после вратата се затвори под носа му. Погледна към останалите. Всички мъже бяха изгонени в коридора. Вътре при нея имаше само жени. Мислите му запрепускаха бясно и не му отне много време, преди да стигне до заключение, което просто не можеше да е вярно.

Нечия тежка ръка се стовари върху рамото му, а гласът на Ви беше тих.

— Не, трябва да останеш тук, отвън, Джон. Пусни я!

Именно тогава осъзна, че ръката му държеше здраво дръжката на вратата. Погледна надолу и си нареди да я пусне… Наложи му се да си повтори командата два пъти, преди дланта му да пусне бравата.

Вече нямаше писъци. Не се чуваха никакви звуци.

Той чакаше. И чакаше. Закрачи напред-назад и продължи да чака. Вишъс запали нова ръчно свита цигара. Блей се присъедини към него, като запали своя „Дънхил“. Куин барабанеше по бедрото си. Рот потупваше главата на Джордж, докато голдън ретривърът наблюдаваше Джон с добродушните си кафяви очи.

Най-накрая доктор Джейн показа глава през вратата и погледна към хелрена си.

— Нужен си ми.

Вишъс угаси цигарата в подметката на ботуша си и тикна фаса в задния си джоб.

— За операция ли?

— Да.

— Ще отида да се преоблека.

Мъжът се затича към съблекалнята, а погледът на доктор Джейн срещна този на Джон.

— Ще се погрижа за нея добре…

Какво не е наред? Защо кърви? — изписа той.

— Ще се погрижа за нея.

И после вратата отново се затвори.

Когато Ви се върна, все така изглеждаше като истински воин, макар и без кожените си дрехи, и Джон се помоли да е толкова добър в операционната, колкото и на бойното поле.

Очите му, подобни на диаманти, проблеснаха и той потупа Джон по рамото, преди да изчезне зад вратата на кабинета… Който очевидно в момента изпълняваше ролята на спешно отделение.

Вратата се затвори и на Джон му се прииска самият той да закрещи. Вместо това продължи да крачи напред-назад по коридора. По някое време останалите се отправиха към намиращата се наблизо учебна стая, но той не беше в състояние да отиде и да им прави компания. При всяко преминаване покрай затворената за него врата увеличаваше все повече периметъра на обиколките си, докато накрая не стигна до изхода на паркинга и после обратно до съблекалнята. Дългите му крака сякаш изяждаха разстоянието, като превръщаха петдесетте метра в някакви си сантиметри. Или поне на него му се струваше така.

На може би петата му обиколка, докато се движеше към съблекалнята, Джон се завъртя и се озова пред стъклената врата на офиса. Гледката на бюрото, шкафовете за документи и компютъра му се стори толкова позната, че го накара да почувства странно спокойствие. Но това не трая дълго, когато се приближи. С периферното си зрение забеляза пукнатините в бетонената стена отсреща, които тръгваха от една точка и се разпространяваха подобно на мрежа на паяк. Спомняше си нощта, в която се бяха появили. Онази ужасяваща нощ. Двамата с Тор седяха заедно в офиса. Джон подготвяше уроците си, а братът се беше опитвал да запази спокойствие, докато звънеше безуспешно у дома. Уелси не отговаряше и се включваше гласовата поща на телефона й, а напрежението се засилваше все повече… докато не се появи Рот с братята зад гърба си.

Новината за смъртта на Уелси беше трагична… Но после Тор беше научил точно как се бе случило. Не беше починала, защото бе бременна с първото им дете, а защото кръвта й бе пролята от лесър. Беше я убил. Беше му я отнел заедно с бебето им.

Това беше причинило пукнатините по стената.

Джон се приближи и прокара пръсти по фините резки в бетона. Тор се беше разгневил до такава степен, че буквално беше избухнал като супернова, а емоционалното претоварване го беше накарало да се дематериализира на неизвестно място. Джон така и не беше научил къде беше отишъл.

Усещането, че е наблюдаван, го накара да вдигне глава. От другата страна на стъклената врата беше Тор, просто стоеше и се взираше в него.

Погледите им се срещнаха, те стояха един срещу друг като равностоен вампир пред вампир, а не като по-млад пред по-стар. Джон вече бе пораснал. И както при много други неща, в тази ситуация нямаше връщане назад.

— Джон? — Гласът на доктор Джейн прозвуча от другия край на коридора и той се обърна, а после се затича към нея.

Как е тя? Какво стана?

— Ще се оправи. Събужда се от упойката. Ще трябва да остане на легло поне още шест часа. Научих, че се е хранила от теб. — Джон й показа китката си и лекарката кимна. — Добре. Ще съм ти благодарна, ако останеш, в случай че има нужда отново да го направи.

Като че той би отишъл някъде.

Когато Джон влезе на пръсти в кабинета, за да не обезпокои Хекс, тя не беше там.

— Преместихме я в другата стая — поясни Ви.

Преди да отиде до намиращата се в далечния край на помещението врата, той огледа останките от операцията на Хекс. На пода имаше плашещо количество кървави марли. На операционната маса имаше още кръв. Чаршафът и кърпата, в които я бяха увили, сега бяха захвърлени на една страна.

Толкова много кръв. Все прясна.

Джон изсвири силно, за да привлече вниманието на Ви.

Някой може ли да ми каже какво се е случило, по дяволите?

— Можеш да разговаряш за това с нея. — Братът извади оранжева торба за биологични отпадъци и започна да събира използваните марли, а после спря за кратко, но не погледна Джон в очите. — Ще се оправи.

Това беше мигът, в който Джон осъзна истината.

Колкото и зле да си беше мислил, че е пострадала, всъщност е било още по-зле. Много по-зле.

Обикновено при наранявания по време на битка информацията беше съобщавана на заинтересованите без колебания. Счупена бедрена кост, натрошени ребра, прободни рани. Но в случая жертвата беше жена, прегледът беше направен без мъжко присъствие и никой не обелваше и дума за направената операция.

Само защото лесърите бяха импотентни, това не значеше, че не могат да причинят други неща на…

Хладният полъх, преминал през операционната, накара Ви отново да вдигне глава.

— Един съвет, Джон. Ако бях на твое място, бих запазил предположенията си за себе си. В случай че искаш да видиш сметката на Леш. Няма смисъл Рив и сенките, при цялото ми уважение към тях, да ти отнемат онова, което се полага на теб.

Боже, братът наистина беше свестен тип, помисли си Джон.

Той кимна веднъж и се запъти към стаята на Хекс, като си каза, че въпросните мъже не бяха единствената причина да пази тайната. Хекс също нямаше нужда да научава какво се канеше да предприеме.

 

 

Хекс имаше чувството, че в матката й е паркиран автобус. Напрежението беше толкова голямо, че тя надигна глава и погледна надолу, за да провери дали не се беше разраснала до размерите на гараж. Не. Коремът й беше плосък както винаги.

Отпусна глава назад.

Струваше й се невероятно къде се намира. Действително беше претърпяла операция, сега лежеше на легло, а всичките й крайници все още си бяха по местата… И разкъсването в матката й беше зашито. Когато беше попаднала в хватката на паниката си, не беше могла да различи приятел от враг. Докато се бе намирала в умопомраченото си състояние, тя чувстваше, че не е на сигурно място, макар да беше заобиколена от познати лица, на които можеше да вярва.

Сега, когато всичко беше минало, фактът, че беше невредима и в добро състояние предизвикваше у нея странен прилив на ендорфин.

На вратата се почука тихо и тя знаеше кой е заради аромата, който се носеше оттам. Докосна косата си и се почуди как ли изглежда, но реши, че беше по-добре да не знае.

— Влез. — Джон Матю подаде глава и повдигна въпросително вежди. — Добре съм. Много по-добре. Но съм замаяна заради лекарствата.

Той се вмъкна вътре и се облегна на стената, като пъхна ръце в джобовете си и кръстоса единия си ботуш пред другия. Беше облечен с обикновена бяла тениска, което би било добро решение, ако не беше изцапана с лесърска кръв. От него се носеше аромат, какъвто е редно да излъчва един мъж — на сапун и лек мирис на пот. И изглеждаше както подобава на един истински мъж — висок, огромен и застрашителен. Боже, наистина ли беше изпуснала нервите си пред него по този начин?

— Косата ти е по-къса — отбеляза без определена причина.

Той измъкна ръце от джобовете си и ги плъзна непохватно по едва наболата си коса. Наклони глава на една страна, а мощните мускули на раменете му се напрегнаха под златистата кожа. Изведнъж тя се почуди дали някога щеше да прави секс отново. Разбира се, това бе странна мисъл, особено като се имаше предвид как беше прекарала последните… Тя се намръщи.

— От колко време ме няма?

Той вдигна четири пръста и после сви единия.

— Почти четири седмици? — Когато той кимна, тя започна старателно да приглажда подгънатия над гърдите й чаршаф. — Почти… четири.

Е, хората я бяха държали в продължение на месеци, преди да успее да се измъкне. По-малко от четири седмици би трябвало да е период, който да превъзмогне лесно.

Но тя не се канеше да остава тук, нали така. Предстоеше й не да превъзмогва травмите си, а да изпълни задача.

— Искаш ли да седнеш? — попита тя и посочи към стола до леглото си.

Беше стандартна мебел за болнично заведение и удобен колкото трън в задника, но тя не искаше той да си тръгва…

Джон кимна и се приближи. Да настани огромното си тяло върху малкия стол не беше лесна задача. Първо опита с крака, кръстосани в коленете, а после в глезените. Накрая се настани обърнат на една страна с крака под леглото й и ръка, опряна на облегалката на стола.

Тя продължаваше да си играе с чаршафа.

— Може ли да те попитам нещо?

С периферното си зрение видя, че той кимна, а после се размърда и извади бележник и химикалка от задния си джоб.

Хекс прочисти гърло и се почуди как точно да формулира въпроса си. Накрая реши вместо този, който наистина я вълнуваше, да зададе някой не толкова личен.

— Кога е бил видян Леш за последно?

Той кимна и се преви над бележника си. Докато редеше думите на листа, тя го наблюдаваше… И осъзна, че не иска той никога да си тръгва. Искаше го тук, до себе си, завинаги. В безопасност. С него се чувстваше в пълна безопасност.

Джон вдигна глава и й показа бележника. После изведнъж замръзна. По някаква причина тя не можа да фокусира погледа си и се наложи да примигне… Джон бавно дръпна ръката си.

— Почакай, не съм го прочела. Би ли… Какво? Какво не е наред? — По дяволите, сега очите й отказваха да видят ясно и него.

Джон се наведе на една страна и тя чу тих звук. После пред нея се появи носна кърпичка.

— О, по дяволите! — Тя я пое от ръката му и я притисна към очите си. — Мразя да се държа като жена. Наистина ненавиждам факта, че съм жена.

Докато тя произнасяше цяла реч на тема естроген, поли, розов лак за нокти и високи токчета, той й подаваше носна кърпичка след носна кърпичка и взимаше обратно изцапаните с червено, които вече беше използвала.

— Трябва да знаеш, че никога не плача. — Тя хвърли поглед към него. — Никога.

Той кимна. И сложи в ръката й нова салфетка.

— Мили боже. Първо крещя като луда, а сега цивря. Способна съм да убия Леш дори само заради това.

През помещението премина мразовит полъх и тя погледна към Джон… Само за да се свие на мястото си. Изражението на лицето му се беше преобразило от състрадателно в кръвожадно за части от секундата. Беше напълно сигурна, че той дори няма представа за оголените си кучешки зъби. Говорът й премина в шепот и онова, което в действителност беше искала да попита, се изплъзна от устата й.

— Защо остана? Докато бях в операционната имам предвид? — Тя откъсна поглед от неговия и сведе очи към петната върху току-що използваната салфетка. — Остана и… Изглеждаше, сякаш разбираш всичко.

В последвалата тишина тя осъзна, че познава много добре живота му. Наясно беше с кого живее, с кой се бие на бойното поле, как се бие, какво върши в свободното си време. Но не знаеше нищо лично за него. Миналото му беше като черна дупка за нея. И по някаква неизвестна причина изпитваше потребност да хвърли светлина върху него. По дяволите, отлично знаеше защо. По време на онзи невъобразим кошмар в операционната, единственото, придържало я към действителността, беше той, и странно, но вътрешно тя се чувстваше свързана с него. Той я беше видял във възможно най-тежкото й състояние, в пристъп на най-голяма слабост и пълно безумие, но не беше извърнал поглед. Не си беше тръгнал, не я беше съдил, нито беше шокиран. Като че пожарът на емоциите й ги беше разтопил, за да ги слее в едно.

Това беше нещо повече от чувство. Беше обвързаност на душите им.

— Какво се е случило с теб, Джон? В миналото ти?

Той смръщи вежди и скръсти ръце върху гърдите си. И по-важното, емоционалната му решетка изведнъж се изпълни с всякакви мрачни нюанси и тя имаше чувството, че той се кани да избяга.

— Виж, не искам да те притискам. — По дяволите! — И ако ми кажеш, че животът ти е бил изпълнен единствено с блажени моменти, ще го приема и повече няма да питам. Просто… Нормалната реакция би била да се стреснеш. Дори доктор Джейн беше сериозно притеснена, когато се върна в кабинета. Ти обаче остана плътно до мен. — Тя се втренчи в твърдото му, непроницаемо изражение. — Погледнах в очите ти, Джон. И в тях имаше нещо повече от хипотетично разбиране на ситуацията.

След дълга пауза той обърна нова страница в бележника и започна да пише бързо. Когато й показа написаното, тя можеше да разбере гледната му точка, но й се прииска да изругае.

Отговори ми какво правиха в операционната. Кажи ми какво ти има.

Да, класически вариант на: „Аз на теб, ти на мен“.

 

 

На Леш му отне само около час да се добере с мерцедеса до градската си къща заедно с проститутката. Беше на вълна оцеляване. Движеше се бързо и решително, като спря само веднъж по пътя. При това единствено, за да се отбие в едно бунгало в гората, откъдето взе нещата, нужни за мисията му.

Когато влезе в гаража на къщата, изчака вратата да се затвори напълно, преди да излезе и да измъкне проститутката от задната седалка. Внесе гърчещото се тяло през кухнята и използва сериозна доза от магията, приложена върху Хекс.

Но магическата бариера не беше предназначена за силиконовата кукла. Омега беше наясно къде се намираха лесърите му от тази страна. Можеше да ги почувства като отзвук на собственото си съществуване. И чрез него лесърите успяваха да се намират едни други.

Така че единственият начин Леш да остане скрит беше, като блокираше самия себе си. Беше му повече от ясно, че господин Д. не беше подозирал за присъствието на Хекс в спалнята. Объркването му беше очевидно всеки път, когато му наредеше да остави храна.

Разбира се, големият въпрос беше дали този вид прикритие би държало и Омега настрана. И за колко дълго.

Леш запрати проститутката в банята с такова внимание и грижа, с каквито би хвърлил там евтин сак с мръсно бельо. Тя се строполи тежко във ваната и изскимтя през лепенката на устата си, а той се върна обратно до колата.

Отне му около двайсет минути да разопакова донесеното и после подреди всичко на бетоновия под в мазето: седем пушки с рязани цеви, полиетиленова пазарска торбичка, пълна с пари, пластичен експлозив, два детонатора, ръчна граната и четири автомата.

Изкачи се по стълбите и угаси лампата в мазето, а после отиде до задната врата, отвори я и подаде ръка навън. Хладният нощен въздух преминаваше безпроблемно през защитата, ограждаща къщата, но той почувства границите й. Защитната преграда беше силна… Но трябваше да бъде по-силна.

Хайде сега при пачаврата.

Леш затвори вратата, заключи я и се запъти към банята. Беше изключително делови, когато извади ножа си, сряза въжето, стягащо китките зад гърба й, и… Тя заразмахва ръце, но той я удари по главата и тя загуби съзнание. Разрез. Разрез. Разрез. Направи три дълбоки разреза в китките и на шията й и после се облегна, за да наблюдава как кръвта й изтича на тънки струйки.

— Хайде… Кърви, кучко. Кърви.

Той погледна часовника и си помисли, че може би щеше да е по-добре, ако я беше оставил в съзнание, за да има по-учестен пулс и по-високо кръвно налягане. По този начин щеше да скъси времето за чакане.

Наблюдаваше процеса, но нямаше представа до каква степен трябваше да източи кръвта й. Червената локва под нея се увеличаваше, а розовото й бюстие беше станало тъмно.

Леш поклащаше нервно крак, докато времето отлиташе. И тогава забеляза, че кожата й беше станала не просто бледа, а сива и нивото на кръвта във ваната беше спряло да се повишава. Реши, че е приключил с този етап, разряза бюстието й, излагайки на показ ужасяващ чифт импланти и отвори гръдния й кош, като заби острието на ножа право в гръдната кост. Следващият разрез беше върху собствената му плът.

Задържа китката си над направения от него отвор и загледа как черните капки се стичат върху безжизненото й сърце. Отново не беше наясно какво количество е нужно и реши, че би било добре да е малко повече. После беше време да призове енергия върху дланта си, като с волята си накара въздушните молекули да се завъртят в подобен на торнадо вихър, докато не се превърнаха в кинетична енергия, която той можеше да контролира.

Леш погледна надолу към уличницата — тялото й беше обезобразено, гримът й беше размазан, а раздърпаната й коса подхождаше повече за някой филм на ужасите, отколкото за работещо момиче.

Експериментът му просто трябваше да успее. Заради блокиращата магия и това малко огнено кълбо върху дланта си, той вече можеше да почувства как мощта му отслабва.

По дяволите, трябваше да се получи на всяка цена.

Хвърли кълбото енергия в гръдния й кош и крайниците й заблъскаха в стените на ваната като рибешки опашки. Проблесна светлина и после изчезна. Той зачака… Помоли се…

От устните й се откъсна въздишка. Истински божи дар. Леш беше зашеметен, когато сърцето й заработи и черната му кръв бе погълната от намиращото се в гръдния й кош. Съживяването й накара члена му да потръпне. Това беше власт, помисли си той. Нещо, което не можеш да си купиш с шибаните пари.

Той беше бог, също като баща си.

Леш седна върху петите си и започна да наблюдава как цветът на кожата й се променя. Докато животът се завръщаше в тялото й, тя вкопчи ръце в ръба на ваната, а мускулите на бедрата й потръпнаха. Следващата стъпка беше нещо, което той не разбираше напълно, но нямаше да подлага на съмнение. Когато тя придоби вид, като че напълно се е завърнала към живота, той протегна ръка и изтръгна сърцето й.

Още пъшкане. Още давене.

Беше възхитен от постигнатото, особено след като положи длан върху гръдната й кост и накара плътта да се затвори. Кожата и костите й се подчиниха на волята му и тя беше същата като преди.

Само че по-добра. Защото сега щеше да му бъде полезна.

Той се пресегна и пусна душа. Струята обля тялото и лицето й, а тя замига учестено под студената вода и заразмахва комично ръце.

Колко време трябваше да чака сега? Кога би могъл да провери дали се намира една стъпка по-близо до онова, което би го поддържало във форма? Заля го вълна на изтощение и той се облегна рязко на шкафчетата под мивката. Ритна вратата, за да я затвори, опря ръце на коленете си и загледа гърченето на уличницата.

Беше толкова слаба. Толкова проклето слаба.

Тук трябваше да е неговата Хекс. Трябваше да стори това с нея, а не с някаква мизерна човешка жена.

Покри лицето си с ръце, а главата му клюмна, сякаш цялата еуфория отпреди малко се беше изпарила. Нещата не трябваше да се подредят по този начин. Планът му не беше такъв. Бягащ. Преследван. Лутащ се из света.

Какво, по дяволите, щеше да прави без баща си?