Дж. Р. Уорд
Единствена любов (77)

73.

По-късно Хекс щеше да каже, че добрите неща, както и лошите, идваха по три. Не беше имала личен опит в това отношение… За „добрите неща“, не за бройката.

Благодарение на кръвта на Джон Матю и умелата работа на доктор Джейн тя беше на крак още на следващата нощ след схватката с Леш и знаеше, че се е върнала към нормалното си състояние, защото беше поставила коланите си. И подстрига косата си. И отиде до къщата си на река Хъдсън за дрехи и оръжия.

И прекара около четири часа, правейки секс с Джон. Също така се беше срещнала с Рот и явно се беше сдобила с нова работа. Слепия крал я покани да се присъедини към братята и битките им. След първоначалния й шок той беше подчертал, че уменията й са изключително полезни и повече от желани в тази война… И сега щеше да й се удаде възможност да убие някой и друг лесър. Страхотна идея. Беше напълно приемлива за нея.

Освен всичко друго се беше нанесла официално в стаята на Джон. Кожените й панталони и тениските й висяха в дрешника му редом с неговите, ботушите им бяха подредени в стегната редица, а всичките й ножове, пистолети и други играчки стояха заключени в огнеупорната му каса. Дори мунициите им бяха складирани заедно.

Прекалено много романтика.

Да, всичко вървеше по план.

С изключение на факта, че сега седеше на това огромно легло и потъркваше кожените си панталони с потни длани вече почти половин час. Джон беше слязъл да потренира във фитнеса преди церемонията и тя се радваше, че си е намерил занимание другаде. Не искаше да я види така нервна.

Защото се беше оказало, че в добавка към фобията й от медицинските процедури имаше и още един малък проблем. От мисълта да застане пред публика и да бъде център на внимание по време на церемонията по обвързването, стомахът й се свиваше. Изненадата не беше кой знае каква. Все пак в работата й като професионален убиец винаги целеше да остава незабелязана. А и тя си беше интровертен тип по две причини: обстоятелствата и характера й.

Изтегли се нагоре върху възглавниците и се облегна на таблата на леглото, кръстоса крака в глезените и взе дистанционното. Малкото черно приспособление марка „Сони“ веднага се захвана със задълженията си, на екрана се появиха образи и тя започна да сменя каналите със скоростта на пулса си.

Не беше само проблемът, че на церемонията по обвързването щяха да присъстват много гости. Премисляйки всичко тя се запита как ли би протекла церемонията, ако бе водила нормален живот. В нощи като тази повечето жени щяха да облекат рокля, подготвена специално за случая, и да си сложат семейните бижута. А после щяха да очакват с нетърпение предаването им на техния избраник от гордите им бащи, а майките им щяха да подсмърчат, докато произнасят клетвите си. Хекс щеше да мине по пътеката съвсем сама, облечена в кожени панталони и тениска, защото това бяха единствените дрехи, които някога беше притежавала.

Докато телевизионните канали се сменяха пред очите й, пропастта между нея и „нормалното“ й изглеждаше огромна като самата история на живота й и представата за „нормално“. Всички факти — от смесената й кръв до почтената двойка, която я беше отгледала и случилото се с нея след напускането на дома им — бяха издълбани в студения камък на миналото.

Нищо не можеше да ги промени.

Поне беше научила, че онези чудесни мъж и жена, които се бяха опитали да я отгледат като свое собствено дете, най-накрая се бяха сдобили с бебе. Синът им беше пораснал здрав и силен, беше се обвързал и ги беше дарил с внуци. Всичко това правеше раздялата с тях по-поносима. Но всичко друго в живота й, с изключение на Джон, имаше лош завършек. Боже, вероятно именно това беше основната причина за нейната нервност. Обвързването й с Джон й се струваше прекалено хубаво, за да е истина… Тя се намръщи и се надигна в леглото. После разтърка очи. Това, което виждаше на екрана, не беше възможно… Или пък беше?

Опита се бързо да уцели правилния бутон, за да увеличи звука…

— … призракът на Ратбун, който се подвизава в това имение от времето на Гражданската война. Какви изненади очакват нашите изследователи на паранормалното?

Гласът зад кадър замлъкна, а камерата се приближаваше все повече и повече към портрет на мъж с тъмна коса и налудничав поглед. Мърдър.

Би разпознала това лице при всякакви обстоятелства.

Скочи от леглото и се втурна към телевизора… като че това щеше да помогне. На екрана се появи картината на красива гостна стая, последвана от панорамни кадри от парка около бяла плантаторска къща. Говореха за специално предаване на живо… По време на което щяха да се опитат да покажат призрака на активист от Гражданската война, за когото имаше безброй твърдения, че все още броди из коридорите и земите на имението, в което някога беше живял.

Отново се заслуша в коментарите, като отчаяно се опитваше да разбере къде е въпросното имение. Вероятно би могла… Съвсем близо до Чарлстън, Южна Каролина. Там се намираше. Отстъпи назад, прасците й се блъснаха в леглото и тя седна. Първата й мисъл беше да отиде на място и да провери дали става въпрос за бившия й любовник или за истински призрак. Или пък просто някой амбициозен телевизионен продуцент вдигаше прекалено много шум.

Но логиката надделя над първоначалния й импулс. Последния път, когато беше видяла Мърдър, той й даде ясно да разбере, че не желае да има нищо общо с нея. Само защото образът върху някакво старо маслено платно прилича на него, не означаваше, че той се е настанил във въпросното имение и се прави на Каспар.

Макар че портретът си го биваше. А и да тероризира хората беше съвсем в негов стил.

По дяволите… Тя му желаеше всичко най-добро. Наистина беше така. И ако не беше убедена, че ще е точно толкова добре дошла, колкото и тайната, която бе пропуснала да сподели с него в началото на връзката им, би предприела пътуването. Но понякога най-доброто, което можеш да сториш за някого, е да стоиш настрана от него. Той имаше адреса на къщата й при река Хъдсън. Знаеше къде да я намери.

Боже, надяваше се наистина да е добре.

Почукването на вратата я накара да вдигне глава.

— Хей — подвикна тя.

— Това значи ли, че мога да вляза? — прозвуча плътен мъжки глас.

Тя се изправи на крака и се намръщи, като си помисли, че със сигурност не звучеше като доген.

— Да, отключено е.

Вратата се отвори със замах, за да разкрие… ракла-куфар. Ракла-куфар за дрехи. Стар модел ракла-куфар „Луи Вюитон“. И тя предположи, че онзи, който я държеше в ръцете си, беше брат… ако се съдеше по ботушите и кожените панталони, които се виждаха под товара му.

Освен ако Фриц не беше заменил обичайното си облекло с нещо от гардероба на Ви. И не беше качил петдесет килограма.

Раклата се снижи достатъчно, че да разкрие лицето на Тормент. Братът имаше сериозно изражение, но той по начало не беше от най-жизнерадостния тип… И предвид всичко, случило се в живота му, едва ли някога щеше да бъде.

Той прочисти гърло и кимна към намиращото се в ръцете му.

— Донесох ти нещо. За церемонията.

— Ами… С Джон не сме правили списък с подаръците. — Тя го покани с жест да влезе. — В оръжейните магазини май не приемат сватбени поръчки. Но благодаря.

Братът пристъпи през прага и остави раклата на земята. Тя беше висока около метър и половина и широка към деветдесет сантиметра. Изглежда се отваряше по средата.

В последвалата тишина очите на Тормент обходиха лицето й и за пореден път тя имаше странното усещане, че мъжът знае прекалено много за нея. Той се прокашля.

— Обичаят повелява при обвързване семейството на жената да осигури дрехите за церемонията.

Хекс отново се намръщи.

— Аз нямам семейство. Наистина нямам.

Боже, този сериозен и изпълнен със знание поглед наистина я плашеше… Симпатската й същност излезе наяве, за да проучи емоционалната му решетка, преценявайки, претегляйки.

Добре. В това нямаше никаква логика. Дълбоката тъга, гордостта и радостта, които изпитваше… биха били разбираеми само ако я познаваше. А доколкото й беше известно, те бяха чужди един за друг.

За да открие отговора тя се опита да проникне в съзнанието и спомените му… Но той я блокираше и не я допускаше в главата си. Вместо да долови мислите му, тя видя единствено сцена от „Годзила“.

— Какъв си ми ти? — прошепна.

Братът кимна към раклата.

— Донесох ти нещо… което да облечеш.

— Добре, но повече ме интересува защо го правиш. — Казаното със сигурност прозвуча като проява на неблагодарност, но добрите маниери открай време не бяха силната й страна. — Защо изобщо те интересува?

— Конкретните причини не са от значение, но са напълно достатъчни. — В превод това означаваше, че не възнамерява да навлиза в подробности. — Ще ми позволиш ли да ти ги покажа?

При обикновени обстоятелства тя щеше да откаже директно, но денят не беше обикновен и тя не се намираше в обичайното си настроение. И имаше странното усещане, че блокирайки съзнанието си, той предпазваше нея. Не искаше да узнае за събития, които биха могли да я разтърсят до дъното на душата й.

— Да. Добре. — Тя скръсти ръце пред гърдите си и се почувства неловко. — Отвори я.

Ставите на брата изпукаха, когато той коленичи пред раклата и извади от задния си джоб месингов ключ. Чу се изщракване и той освободи ключалките в горния и в долния край, а после застана зад раклата куфар. Но не я отвори. Вместо това пръстите му я докосваха с нежност… А емоционалната му решетка почти се срина заради болката, която изпитваше.

Загрижена за психическото му равновесие, тя вдигна ръка, за да го спре.

— Почакай. Сигурен ли си, че…

Той дръпна двете вратички и отвори широко предната част на раклата… Метри червен атлаз… От вътрешността й се изсипаха метри кървавочервен атлаз и се разстлаха върху килима.

Истинска рокля, предназначена за церемония по обвързване. Такава, която се предаваше от жена на жена. Рокля, която би накарала дъха ти да спре, дори да не си падаш по момичешки глупости.

Хекс стрелна брата с очи. Той не поглеждаше към подаръка, който й беше донесъл. Погледът му беше впит в срещуположната стена на стаята, а лицето му излъчваше примирение, като че ли това, което правеше, го убиваше.

— Защо ми я даваш? — прошепна тя, разбирайки какво й е донесъл. Знаеше малко неща за брата, но беше наясно, че неговата шелан е била убита от врага. И това очевидно беше роклята на Уелесандра от тяхната церемония. — За теб е истинска агония.

— Защото всяка жена трябва да облече подходяща рокля в този важен за нея момент. — Отново му се наложи да прочисти гърлото си. — Тази рокля е обличана за последно от сестрата на Джон, когато се обвърза с краля.

Хекс присви очи.

— Значи е от Джон?

— Да — отговори той дрезгаво.

— Лъжеш ме… без да искам да те обиждам, усещам, че не ми казваш истината. — Тя погледна надолу към червения атлаз. — Невероятно красива е. Но не мога да разбера защо си тук и ми предлагаш да я облека… По емоциите ти разбирам, че тя представлява нещо много лично и дори нямаш сили да я погледнеш.

— Както вече казах, имам причини за това, но би било… чудесно да се обвържеш, облечена в нея.

— Защо е толкова важно за теб?

Бяха прекъснати от женски глас.

— Защото той беше там от самото начало.

Хекс се обърна. На прага, в рамката на вратата, стоеше облечена в черно фигура с качулка на главата и първата й мисъл беше, че е Скрайб Върджин… Само че изпод робата не струеше светлина. Втората хрумнала й мисъл беше, че решетката на тази жена… представляваше копие на нейната собствена.

Бяха направо идентични.

Фигурата се приближи, накуцвайки, и Хекс усети как се препъна, вървейки заднишком, и се блъсна в нещо. Политна и се опита да се задържи за леглото, но не успя и падна на пода. Решетките им бяха напълно еднакви не по отношение на емоциите, а в самата си структура. Еднакви… Като на майка и дъщеря. Жената посегна с ръце към качулката си и бавно вдигна плата, покриващ лицето й.

— Мили… боже.

Възклицанието се откъсна от устата на Тормент и гласът му накара жената да извърне към него оловносивите си очи. Тя се поклони бавно.

— Тормент… син на Харм. Един от моите спасители.

Хекс отбеляза разсеяно, че братът потърси опора в раклата пред себе си, като че коленете му бяха решили да си вземат непредвиден отпуск. Но повече я вълнуваха чертите върху разкрилото се пред нея лице.

Бяха толкова подобни на нейните, малко по-закръглени и деликатни… По-деликатни със сигурност… Но костната структура беше същата.

— Майко… — произнесе Хекс, останала без дъх.

Очите на жената се насочиха обратно към нея и тя заоглежда лицето й с интерес.

— Няма съмнение… красива си.

Хекс докосна бузата си.

— Как…

Когато се намеси настоятелно, гласът на Тормент изразяваше потрес.

— Да… Как?

Жената се приближи още малко, накуцвайки… и на Хекс мигом й се прииска да знае кой и как я беше наранил. Макар че във всичко това нямаше никаква логика… Бяха й казали, че родната й майка е умряла по време на раждането й… Не искаше това тъжно и прекрасно създание, облечено в роба, някога да е било наранявано.

— В нощта на твоето раждане, дъще моя… аз умрях. Но когато се опитах да вляза в Небитието, не ми беше позволено. Скрайб Върджин обаче, при цялата й милост, допусна да потърся уединение от Другата страна и аз останах там в служба на Избраниците и в очакване на… смъртта си. Все още служа на една Избраница и се наложи да дойда тук, за да се грижа за нея. Но… Истината е, че дойдох главно, за да те намеря. Дълго те търсих и се молех за теб в Светилището… И сега, когато те виждам, съм напълно наясно, че има много неща, които се налага да разбереш и да ти бъдат обяснени, както и много причини за гнева ти… Но ако си склонна да отвориш сърцето си за мен, ще съм щастлива да ти покажа… обичта си. Мога да те разбера, ако сметнеш, че е прекалено късно за това.

Хекс примигна. Колкото и нелепо да изглеждаше, не можа да стори нищо друго… освен да попие в себе си огромната тъга на другата жена.

Най-накрая в опит да разбере нещо от случващото се, каквото и да е, тя се опита да проникне в съзнанието на покритата с роба фигура, но не стигна далече. Също както и Тормент, тя я блокираше и беше невъзможно да долови каквито и да е конкретни спомени и мисли. Долавяше някакъв емоционален контекст, но не и подробности. Знаеше обаче, че жената казва истината.

И въпреки безбройните случаи, в които се беше чувствала изоставена от онази, която й бе дала живот, тя не беше глупава. Като се имаше предвид какъв бе баща й, не можеше да се предполага, че обстоятелствата около зачеването й са били щастливи.

Ужасяващи беше по-точно казано.

Хекс винаги бе чувствала, че е била проклятие за майка си и сега, когато се беше озовала лице в лице с нея, не изпитваше озлобление към смирената жена пред себе си.

Изправи се на крака и почувства колко покрусен и смаян беше Тормент. Тя самата не изпитваше нещо много по-различно. Но нямаше да обърне гръб на тази възможност… На този дар, който съдбата й предоставяше в нощта на обвързването й.

Тръгна бавно по килима. Когато се приближи до майка си, забеляза, че жената беше много по-дребна от нея, по-ниска и по-крехка по природа.

— Как е името ти? — попита тя остро.

— Казвам се… Ноуан — последва отговорът. — Аз съм Ноуан.

Пронизително изсвирване с уста накара всички да обърнат глави към вратата. Джон стоеше там със сестра си, кралицата, до себе си, а в ръката си държеше малка червена торбичка с надпис „Бижутерия Маркъс Райнхард“. Очевидно не беше ходил да тренира. Беше отишъл заедно с Бет в света на хората… за да й избере пръстен за церемонията.

Хекс огледа събралите се и живата картина, която оформяха: стоящия до раклата за дрехи Тормент, Джон и Бет до вратата, и Ноуан, застанала до леглото.

Щеше да помни този миг до края на дните си. И макар в главата й да се въртяха повече въпроси, отколкото отговори, тя намери у себе си сили да даде отговор на безмълвния въпрос на Джон във връзка с мистериозната й гостенка.

И всъщност той беше причината тя да можеше да отговори. Винаги гледай напред. В миналото имаше прекалено много неща, за които беше по-добре да си останат в летописите на историята. Тук, в тази стая, с всички тях наоколо, тя трябваше да гледа напред.

Прочисти гърлото си и произнесе силно и ясно:

— Джон… Това е майка ми. И тя ще стои до мен по време на церемонията.

Джон изглеждаше напълно слисан… Но бързо превъзмогна удивлението си. Като съвършен джентълмен се приближи до Ноуан и се поклони ниско. После изписа нещо с ръце и Хекс преведе с дрезгав глас.

— Каза, че е благодарен за присъствието ти тази нощ и че си добре дошла в този дом.

Ноуан прикри лицето си с ръце, очевидно завладяна от емоции.

— Благодаря… ви. Благодаря ви.

Хекс не си падаше по прегръдките, но много я биваше да подкрепя другите да не паднат, така че хвана здраво тънката ръка на майка си преди горката жена да се беше свлякла на килима.

— Всичко е наред — каза на Джон, който очевидно се притесни, че е обидил жената. — Чакай! Не гледай натам, не бива да виждаш роклята ми.

Джон замръзна полуизвърнат.

— Рокля — произнесе с устни.

Да, беше трудно да се каже кое беше по-шокиращо: появата на майка й след триста години или факта, че се канеше да напъха задника си в рокля. Но никога не знаеш какво ще ти поднесе животът, нали така? И понякога изненадата не беше лоша. Никак дори.

Първата… Джон.

Втората… рокля.

И третата… майка й.

Вечерта беше прекрасна, наистина прекрасна.

— Хайде, да вървим — каза тя и прибра роклята обратно. — Трябва да се облека… Не искам да закъснявам за собствената си церемония.

Избута раклата навън от стаята, като отказа помощ от мъжете, а после помоли Ноуан и Бет да я придружат. Все пак ставаше дума за майка й и сестрата на Джон и нямаше да е зле да започнат да се опознават… А какъв по-добър начин за това от разкрасяването й за нейния бъдещ хелрен.

За един достоен мъж.

За любовта на живота й.

Днешната нощ беше наистина най-хубавото нещо, което някога й се беше случвало.