Дж. Р. Уорд
Единствена любов (12)

8.

Пролетта на 1671 г., Древната страна

Дариъс се материализира в гъстата гора, приемайки форма до входа на пещерата. Оглеждаше нощта и се вслушваше в шумовете в търсене на нещо, което си струва да бъде чуто… Сърните потропваха с копита покрай потока, вятърът свистеше между клоните на боровете и той долавяше собствения си дъх, но нямаше хора или лесъри. Само още миг… и той се шмугна под една надвиснала скала, за да се озове в естествено оформена ниша, появила се там преди векове. Колкото по-навътре влизаше, толкова по-гъст и наситен с мирис, който той ненавиждаше, ставаше въздухът. Плесенясалата пръст и студената влага му напомняха военния лагер и макар да бяха минали двайсет и седем години от напускането на този ад, спомените от времето, прекарано с Блъдлетър бяха достатъчни да го накарат да потръпне дори сега. Стигна до стената в дъното и прокара ръка по влажната неравна скала, докато не откри метална ръчка, с която освободи механизма на една тайна врата. Последва приглушено проскърцване и част от камъка се плъзна вдясно. Той не дочака отдръпването на целия панел, а се вмъкна в мига, когато успя да побере масивния си гръден кош странично в отвора. Озовал се вътре, той използва друга ръчка и изчака, докато панелът се върне обратно на мястото си. Дългата пътека до Светилището на Братството беше осветена от факли, които горяха яростно и оформяха трепкащи сенки по тавана и стените. Беше изминал около половината разстояние, когато до ушите му стигнаха гласовете на братята. Очевидно на срещата присъстваха много от тях, като се имаше предвид симфонията от басове. Мъжките тонове се припокриваха и бореха за надмощие. Той вероятно пристигаше последен.

Когато стигна до желязната порта, извади тежък ключ от горния си джоб и го вкара в ключалката. Отварянето изискваше прилагането на сериозна сила дори от негова страна. Огромното крило можеше да се отмести само ако желаещият да влезе докажеше, че е способен да го помръдне. Когато проникна в просторното подземно пространство, Братството вече се беше събрало и с неговата поява срещата им можеше да започне.

Той се настани до Агъни, а гласовете притихнаха и Рот поздрави присъстващите. Братството уважаваше лидера на расата им. Макар той да не беше воин като тях, беше кралска особа с ценни качества, чиито мъдри съвети и благоразумна сдържаност бяха от огромно значение във войната срещу лесърите.

— Воини мои — заговори кралят, — призовах ви тук тази вечер с важни новини и молба към вас. През деня в дома ми дойде пратеник доген и помоли за лична среща. След като отказа да изложи проблема си пред моя секретар, той изгуби самообладание и заплака. — Ясните зелени очи на монарха огледаха лицата на присъстващите, а Дариъс се почуди накъде водеше разговора. Вероятно не в добра посока, помисли си той. — В този момент се намесих аз. — Кралят затвори очи за миг. — Господарят на догена го беше пратил с възможно най-лоши новини. Необвързаната дъщеря на семейството е изчезнала. Оттеглила се за почивка рано и всичко било наред, докато прислужницата не й занесла храна по средата на деня, като мислела, че може да е гладна. Стаята й била празна.

— Кога е била видяна за последно? — попита определеният за лидер на Братството Агъни.

— Преди Последното хранене. Отишла при родителите си, казала им, че няма апетит и че ще се оттегли за почивка. — Погледът на краля продължи да обхожда лицата на братята. — Баща й е честен мъж, който ми е правил лични услуги. По-важни обаче са делата, вършени от него в полза на расата ни в ролята му на лийдайър на Съвета. — Из пещерата се разнесоха ругатни, а кралят кимна. — Точно така, става дума за дъщерята на Сампсън.

Дариъс скръсти ръце пред гърдите си. Новините бяха много лоши. Дъщерите на глимерата бяха като най-скъпоценни бижута за бащите си… Докато не бъдеха предадени под грижите на друг достоен мъж, който да ги третира по същия начин, тези жени бяха старателно закриляни и пазени от външния свят… Не изчезваха просто така от семейните си домове. Биха могли обаче, да бъдат отвлечени.

Като всяка рядкост, тези жени с изключително знатно потекло имаха висока стойност и както винаги, когато опираше до глимерата, индивидът имаше по-малко значение от семейството. Биха платили откуп не за да спасят живота й, а репутацията на рода й. Наистина не беше нещо нечувано девица да бъде отвлечена и държана за пари, което предизвикваше ужас сред останалите.

Обществото на лесърите не беше единственият източник на зло в този свят. Беше известно, че вампирите също имаха престъпници в обществото си.

Гласът на краля резонира из пещерата, дълбок и настоятелен.

— Като мои лични гардове искам да намерите разрешение на тази ситуация. — Очите му се заковаха в Дариъс. — И има един, когото ще помоля специално да се заеме с поправянето на това зло.

Дариъс се поклони ниско още преди молбата да беше изречена. Както винаги, той беше напълно готов да изпълни всяка поръка от своя крал.

— Благодаря ти, боецо мой. Уменията ти на дипломат ще са от помощ в този опустошен дом, както и познанията ти на етикет. И когато разкриеш кой е злодеят, съм напълно убеден в способностите ти да се погрижиш нещата да намерят… нужния завършек. Възползвай се от услугите на стоящите рамо до рамо с теб и най-важното, намери я. Никой баща не бива да понася тази ужасяваща празнота.

Дариъс не можеше да не се съгласи.

Задачата беше възложена мъдро от мъдър крал. Дариъс имаше умения на дипломат, това беше вярно. Но се чувстваше особено отдаден на жените, след като беше изгубил майка си. Не че другите братя не биха се впуснали с подобна целеустременост, с изключение може би на Харм, който имаше много мъгляви представи за стойността на жените. Но Дариъс беше онзи, който би приел тази отговорност най-присърце и Рот беше преценил отлично това. Със сигурност щеше да има нужда от помощ и той се озърна, за да реши кого да избере, като местеше поглед по мрачните, но вече отлично познати му лица. Спря да се оглежда, когато забеляза сред тях едно, което не му беше известно. От другата страна на олтара до брат Харм стоеше негова по-тънка версия. Момчето беше тъмнокосо, със сини очи също като баща си и определено имаше потенциал да развие широки рамене и масивен гръден кош, каквито имаше и Харм. Но приликата свършваше дотук. Харм се беше облегнал арогантно на стената на пещерата, което не беше изненадващо. Предпочиташе битките пред разговорите и отделяше на последните твърде малко време и внимание. Момчето, от своя страна, изглеждаше запленено до крайност, а интелигентните му очи се бяха заковали в краля.

Ръцете му бяха зад гърба. Въпреки че стоеше привидно спокоен, той не спираше да кърши ръце далече от погледа на останалите, като го издаваше движението на раменете му.

Дариъс можеше да разбере как се чувства момчето. След тази среща всички щяха да излязат на бойното поле и синът на Харм за първи път щеше да бъде подложен на изпитание срещу врага.

А не беше въоръжен както трябва.

Току-що излязъл от лагера, оръжията му не бяха по-добри от онези, които Дариъс беше притежавал… Непотребните боклуци на Блъдлетър. Което беше тъжно. Дариъс не беше имал баща, който да се погрижи за него, но Харм бе длъжен да го направи за сина си, като му осигури добре балансиран и добре изработен кинжал, не по-лош от неговия собствен.

Кралят вдигна ръка и погледна към тавана.

— Нека Скрайб Върджин закриля събралите се тук с цялата си милост и да благослови войниците, готови да излязат на бойното поле.

Братята нададоха бойни викове и Дариъс се присъедини с пълно гърло. Ревът им изпълни пещерата, като ехтеше и рикошираше в стените. Докато оглушителният звук се усилваше все повече и повече, кралят протегна ръка. От сенките зад трона се появи дете на около седем години, но изражението на лицето му беше много по-зряло. Рот, син на Рот, беше също както и другото момче копие на своя баща, но сходството между двойките спираше до тук. Бъдещият крал беше свят не само за родителите си, но и за расата.

Този малък мъж беше бъдещето, техният водач… Доказателство, че въпреки гоненията от страна на Обществото на лесърите, вампирите щяха да оцелеят.

Той беше съвършено безстрашен. Докато много малки деца биха се свили уплашено зад родителите си при вида дори на един брат, младият Рот стоеше гордо изправен, взираше се в мъжете пред себе си и знаеше, въпреки крехката си възраст, че някой ден ще командва силните гърбове и юмруци на стоящите пред него.

— Вървете, воини мои — нареди кралят. — Вървете и размахайте кинжалите си със смъртоносна сила.

Прекалено кръвожадно за ушите на едно толкова малко дете, но по време на война нямаше полза следващото поколение да бъде щадено. Рот, син на Рот, никога нямаше да излезе на бойното поле, той беше прекалено ценен за расата им, но щеше да бъде обучаван, за да е наясно с какво се сблъскват намиращите се под негово командване.

Кралят се взря в наследника си, а старческите му очи се замъглиха от гордост, щастие, надежда и обич.

Колко по-различни бяха отношенията между Харм и неговия син. Момчето стоеше до баща си, но при вниманието, което получаваше, със същия успех можеше да стои до непознат. Агъни се наведе към Дариъс.

— Някой трябва да се погрижи за това момче.

Дариъс кимна.

— Така е.

— Тази вечер го доведох от лагера.

Дариъс погледна към брата.

— Наистина ли? А къде беше баща му?

— Между бедрата на една жена.

Дариъс изруга тихо. Беше всеизвестен факт, че братът имаше брутален нрав въпреки потеклото и доброто си възпитание. Многото му синове може и да обясняваха липсата на загриженост от негова страна, но в никакъв случай не я извиняваха. А и, разбира се, другите му синове не подлежаха на приемане в Братството, защото майките им не бяха Избраници. Въпреки това Харм изглеждаше напълно незаинтересован.

Бедното момче стоеше като отлъчено и Дариъс си припомни своята първа нощ на бойното поле, как не се беше сближил с никого… Как се беше страхувал да срещне врага с голи юмруци и минимална тренировка, колкото да подсили куража му. Не че братята не ги беше интересувало как се справя. Но те трябваше да се погрижат и за себе си, а той трябваше да докаже, че може да стои сам на собствените си крака.

Този млад мъж очевидно се намираше в същото затруднено положение, само че той имаше баща, който би трябвало да облекчи нещата за него.

— Всичко хубаво, Дариъс — обърна се Агъни към него, когато кралят отиде при братята, за да се сбогуват и се подготви за тръгване. — Ще придружа краля и принца.

— Всичко хубаво, братко. — Двамата се прегърнаха набързо, Агъни се присъедини към Рот и напуснаха пещерата.

Торчър се зае да разпределя териториите за нощните патрули и двойките започнаха да се оформят. Дариъс погледна към сина на Харм между главите на останалите.

Момчето се беше облегнало на стената и стоеше сковано, а ръцете му все още бяха зад гърба. Харм изглежда не се интересуваше от нищо друго освен да се пъчи пред другите. Торчър сложи два пръста в устата си и изсвири.

— Братя мои! Внимание! — В пещерата настъпи гробна тишина. — Благодаря ви. Наясно ли сме с териториите?

Последва дружно потвърждение и братята започнаха да напускат пещерата, а Харм дори не погледна към сина си. Просто се насочи към изхода. Момчето измъкна ръце иззад гърба си и ги потърка една в друга. Пристъпи напред и произнесе името на баща си веднъж… Два пъти. Братът се обърна, а изражението на лицето му беше, като че се бе сблъскал с неприятно задължение.

— Е, хайде, идвай…

— Може ли — намеси се Дариъс и застана помежду им. — За мен ще е удоволствие да поема ангажимента за него. Ако това не те обижда, разбира се. — Истината беше, че изобщо не се интересуваше дали обижда някого. На момчето му трябваше нещо повече от онова, което баща му щеше да му предложи, а Дариъс нямаше намерение да стои отстрани и да гледа как се случва нещо нередно.

— Мислиш, че не мога да се погрижа за родния си син ли? — тросна се Харм.

Дариъс се обърна и двамата се озоваха лице в лице. Предпочиташе мирното разрешаване на даден въпрос, когато опреше до спорна ситуация, но с Харм това не беше възможно. И Дариъс беше напълно способен да отвърне на силата със сила.

Братята замръзнаха по местата си, а Дариъс понижи глас, макар намиращите се наоколо да можеха да чуят всяка дума.

— Дай ми момчето, а аз ще го върна невредим при изгрев-слънце.

Харм изръмжа, издавайки звук като вълк, озовал се сред прясна кръв.

— Същото ще направя и аз.

Дариъс се наведе още по-близо до него.

— Ако го поведеш в битка и той умре, ще носиш това бреме на плещите си завинаги. — Макар истината да беше, че съвестта му едва ли би пострадала. — Дай ми го и ще ти спестя тази участ.

— Никога не съм те харесвал, Дариъс.

— И въпреки това, докато бяхме в лагера, нямаше нищо против да оправяш победените от мен. — Дариъс оголи кучешките си зъби. — Като се има предвид колко много ти допадаше това, бих казал, че изпитваше значително уважение към мен. А сега да говориш така… Ако не ми позволиш да се погрижа за момчето, ще те съборя на пода и ще те бия, докато не отстъпиш.

Харм прекъсна контакта с очи помежду им и вдигна поглед над рамото на Дариъс, погълнат от миналото. Дариъс знаеше отлично какъв спомен е изплувал в съзнанието му. Беше от онази нощ в лагера, в която Дариъс го беше победил и беше отказал да получи наградата си, но не така бе постъпил Блъдлетър. „Брутално“ беше прекалено мека дума за последвалото и макар на Дариъс да не му беше приятно да повдига въпроса, безопасността на момчето си струваше цената.

Харм знаеше кой би победил в юмручна схватка.

— Вземи го — каза той. — И прави с него, каквото пожелаеш. Аз се отричам от него като мой син тук и сега.

Братът се завъртя и излезе навън…

И отнесе със себе си всичкия въздух, намиращ се в пещерата. Воините го наблюдаваха как си тръгва, а тишината беше по-пронизителна от бойния им вик преди малко. Да се откажеш от потомството си беше в пълно противоречие с принципите на расата им и означаваше пълна разруха — също както дневната светлина по време на семейна сбирка около трапезата.

Дариъс се приближи до младия мъж… Най-скъпа Скрайб Върджин. Застиналото посивяло лице на момчето не излъчваше тъга. Сърцето му не беше разбито. Дори не беше засрамено.

Чертите му представляваха същинска маска на смъртта.

Дариъс протегна ръка и каза:

— Приеми моите поздрави, синко. Аз съм Дариъс и ще бъда твой защитник по време на битките. — Младежът примигна. — Ела с мен, синко. Сега ще отидем до скалите. — Внезапно Дариъс почувства острия поглед на младежа, който очевидно търсеше признаци на съжаление или принуда. Нямаше да открие такива. Дариъс знаеше отлично в каква ситуация се намираше момчето и осъзнаваше, че всякаква проява на размекване щеше да го накара да се почувства още по-опозорен.

— Защо? — последва дрезгав въпрос.

— Ще отидем да намерим изчезналата жена — отговори Дариъс кротко. — Ето защо.

Погледът на момчето се закова в Дариъс. После младежът положи длан на сърцето си и заяви с поклон:

— Ще се старая да бъда в услуга, а не в тежест.

Беше толкова трудно да си нежелан. А още по-трудно беше да държиш главата си изправена след такова публично оскърбление.

— Как се казваш? — попита Дариъс.

— Тормент. Аз съм Тормент, син на… — Той прочисти гърло. — Аз съм Тормент.

Дариъс пристъпи към младия мъж и положи ръка на рамото, на което все още предстоеше да заякне.

— Ела с мен.

Момчето го последва целеустремено… Далече от публиката… Навън от пещерата… В нощта.

Промяната в сърцето на Дариъс настъпи някъде между първата стъпка от предприетото от него и мига, в който се дематериализираха заедно. За първи път почувства, че има свое собствено семейство… Защото макар и във вените на Тормент да не течеше неговата кръв, той беше приел грижата за него. И по тази причина би застанал пред острието заради момчето, ако се стигнеше до там и би пожертвал себе си. Такъв беше кодексът на Братството, но само по отношение на братята. Тормент още не беше част от тях. Беше въведен сред тях по силата на потеклото си и това му беше позволило достъп до гробницата, но нищо повече. Ако не успееше да се докаже, щеше да бъде отхвърлен завинаги.

Беше вярно, че според кодекса, ако момчето бъдеше тежко ранено на бойното поле, можеше да бъде изоставено там да умре.

Но Дариъс нямаше да позволи това да се случи.

Винаги беше искал да има син.