Дж. Р. Уорд
Единствена любов (42)

38.

Джон прие форма до улична лампа, която съвсем скоро щеше да предаде богу дух. Светлата окръжност под подобната й на жираф шия озаряваше фасадата на жилищна сграда, която би изглеждала далеч по-добре при пълен мрак. Тухлите и хоросанът нямаха червен и бял цвят, а кафяв и още по-кафяв. Изпочупените стъкла на прозорците бяха запушени с тиксо и стари одеяла. Дори полегатото стълбище, водещо към преддверието, беше осеяно с пукнатини и дупки, като че някой го беше обработвал с бургия. Сградата бе съвсем същата като през последната нощ, която бе прекарал тук, с една-единствена разлика: жълтата ограничителна лента, прикрепена към входната врата.

Най-сетне! Отдавна й беше време да я съборят.

Хекс се появи от сенките и се присъедини към него, а той се постара да изглежда спокоен… Но знаеше, че не се справя. Голямото пътешествие из дебрите на скапаното му минало беше по-трудно за преживяване, отколкото беше очаквал и наподобяваше на влакче в увеселителен парк. Веднъж щом се качиш и потегли, няма бутон, с който да го спреш. Кой да предположи, че историята на съществуването му трябваше да върви с предупреждение за бременни жени и епилептици.

Да, беше невъзможно да се откаже по средата. Тя щеше да се разочарова, ако не стигнеше до края. Очевидно беше наясно с всичко, което той изпитваше… и ако се предадеше, щеше да почувства и провала му.

— После си попаднал тук? — прошепна тя.

Джон кимна и я поведе покрай главната фасада на сградата, завиха зад ъгъла и се озоваха на алеята отзад. Докато се приближаваха към аварийния изход, се почуди дали ключалката все още е счупена… Освободи резето с минимални усилия и двамата влязоха вътре. Мокетът в коридора наподобяваше пръстения под на някоя колиба, отъпкан до крайност и покрит с отдавна попили във влакната му засъхнали петна. Целият коридор беше осеян с празни бутилки от алкохол, опаковки от вафли и угарки от цигари. Вонята, която се носеше във въздуха, като че идваше изпод мишниците на бездомник. Цели кофи с ароматизатор не биха могли да променят, макар и малко този ад за обонянието.

Докато Куин се промъкваше през аварийния изход, Джон зави наляво към стълбището и започна да се изкачва по него, от което му се прииска да закрещи. Докато вървяха, плъхове пробягваха с цвърчене пред тях, а миризмата ставаше все по-наситена и по-остра, сякаш на горните етажи нещо се разлагаше.

Когато стигнаха до втория етаж, той ги поведе по коридора и спря пред стена, върху която имаше голямо петно. Мили боже… Петното от вино все още си стоеше… Но защо беше изненадан? Кой да го почисти?

Отмина още една врата и се насочи към онова, което някога бе представлявало едностайното му жилище. Джон бутна вратата и влезе вътре…

Боже! Всичко беше, както го бе оставил.

След него никой не беше живял тук, което вероятно бе логично. Хората постепенно бяха започнали да напускат сградата още по негово време… Е, поне онези, които можеха да си позволят по-добро жилище, се бяха изнесли. Бяха останали само наркоманите. А свободните апартаменти бяха заети от бездомници, промъкнали се като хлебарки през счупените прозорци и разбитите врати на партерния етаж. Кулминацията в демографския отлив беше настъпила с поставянето на ограничителната лента на вратата. Сградата официално бе обявена за необитаема. И туморът на мизерията беше обхванал всичко. Докато стоеше загледан в списанието за бодибилдинг, което бе оставил на леглото до прозореца, сякаш бе сграбчен и пренесен назад във времето, макар ботушите му да бяха здраво стъпили в настоящето.

Естествено, когато отвори вратата на неработещия хладилник… вътре все още стояха кутиите протеинов шейк с аромат на ванилия, които дори и гладните бездомници не бяха докоснали.

Хекс се разходи наоколо и после спря пред прозореца, през който той се беше взирал навън в продължение на толкова много нощи.

— Искал си да бъдеш различен от онова, което си бил.

Той кимна.

— На колко години беше, когато те откриха? — Той й показа с пръсти и очите й се разшириха. — На двайсет и две?! И не си имал представа, че си…

Джон поклати глава и отиде до списанието. Докато прелистваше страниците, осъзна, че се беше превърнал именно в онова, което бе желал: в огромен и зъл гадняр. Кой да предположи? Някога беше представлявал просто един мършав претранс, зависещ от милостта на всичко и всички… Хвърли списанието обратно на леглото и сложи край на мислите си. Беше склонен да й покаже почти всичко. Но не и онази част. Никога… Онази част от миналото му…

Нямаше да ходят до първата сграда, в която беше живял сам и тя нямаше да научи защо я беше напуснал, за да се настани на този адрес.

— Кой те въведе в нашия свят?

— Тормент — произнесе той с устни.

— На колко години беше, когато напусна сиропиталището? — Той й показа с пръсти. — Шестнайсет? И си дошъл направо тук? Директно от дома?

Джон кимна и отиде до шкафа над мивката. Отвори едната вратичка и откри единственото, което бе оставил там. Своето име. И дата.

Отстъпи встрани, за да позволи на Хекс да прочете написаното. Помнеше как го беше надраскал набързо. Тор го беше чакал на улицата, а той бе изтичал до горе, за да си вземе колелото. Беше го написал като декларация за… И той не знаеше за какво.

— Нямал си никого — промърмори тя, докато гледаше към вътрешността на шкафа. — И аз бях така. Майка ми е умряла при раждането ми и бях отгледана от чудесно семейство… с което знаех, че нямам абсолютно нищо общо. Напуснах ги на ранна възраст и никога не се върнах, защото мястото ми не беше там… и нещо ми подсказваше, че за тях беше по-добре да си тръгна. Нямах представа, че съм наполовина симпат и в света не ме очакваше нищо… Но трябваше да тръгна. За щастие срещнах Ривендж и той ми разясни каква съм. — Тя хвърли поглед през рамо. — Колко често се случва в живота почти да пропуснеш шанса си? Не е ли смайващо? Ако Тор не те беше открил…

Преобразяването му щеше да настъпи и той щеше да умре по средата му, защото нямаше да получи нужната му кръв, за да оцелее. По някаква причина не желаеше да мисли за това. Или пък за факта, че в миналото и двамата с Хекс са били еднакво самотни и объркани.

— Хайде — произнесе с устни. — Да вървим към следващата спирка.

Леш шофираше към фермерската къща по черен път сред царевичните полета. Свръхестественото му прикритие беше на мястото си, така че Омега и новото му момче за всичко да не могат да го открият. Освен това носеше бейзболна шапка, шлифер с вдигната яка и ръкавици. Чувстваше се като Невидимия човек.

По дяволите, искаше му се наистина да бе невидим. Не можеше да понася образа си в огледалото и след като беше изчакал час-два, за да види какви други части от него ще окапят, докато се превръща в жив мъртвец, не беше напълно сигурен дали да изпитва облекчение, че няма промяна в състоянието му.

Засега се беше разпаднал само донякъде. Мускулите му все още висяха по костите.

Паркира мерцедеса в борова горичка на около четиристотин метра от целта си и слезе от колата. Тъй като беше използвал всичките си сили, за да поддържа прикритието си, не можеше да се дематериализира. Така че му се наложи да върви до съборетината и се подразни, задето му се налага да полага толкова усилия само за да движи тялото си. Но когато стигна до облицованата с дъски къща, почувства прилив на енергия. На алеята бяха паркирани три таратайки… И той разпозна всичките до една. Бяха собственост на Обществото на лесърите. Къщата беше претъпкана. Вътре имаше поне двайсетина души, които си устройваха купон. През прозорците можеше да види буренцата с бира и бутилките, а кучите синове пушеха и смъркаха бог знае какво. Къде ли беше малкото копеле?

О… Точно навреме. Появи се четвърта кола, нямаща нищо общо с другите три. Блестящата й боя сигурно струваше повече от тунингования двигател под капака, а с това неоново осветление под бронята приличаше на НЛО, готвещо се да кацне. Хлапакът изскочи иззад волана и изглеждаше също така лъскав като автомобила си. Беше си купил чисто нови джинси и скъпо кожено яке и запали цигарата си със златна запалка.

Е, това щеше да е тестът.

Ако влезеше вътре, за да се присъедини към купона, значи Леш се беше заблудил относно хитростта му… И Омега не се беше сдобил с нищо повече от добър партньор за чукане. Но ако Леш беше прав и малкият мерзавец беше нещо повече от това, партито щеше да стане наистина интересно.

Леш придърпа реверите си още по-плътно върху висящата плът, която сега представляваше шията му, и се постара да не обръща внимание на това колко е лепкав. Някога той бе на мястото на това хлапе. Беше си въобразявал, че е нещо специално и че блясъкът ще го съпътства вечно. Но както и да е. Щом Омега беше склонен да изрита собствената си плът и кръв, този нещастник, представлявал някога човешко същество, също не би оцелял дълго.

Когато един от наливащите се вътре се втренчи право в Леш, той си помисли, че си играе с огъня, приближавайки се толкова много до къщата, но всъщност не го беше грижа. Нямаше какво да губи и в никакъв случай не мечтаеше да прекара остатъка от дните си във вид на дишащо парче месо.

Да бъде грозен, слаб и лепкав не му допадаше.

Зъбите му затракаха от студения вятър и той си помисли за Хекс, а спомените го стоплиха. Направо не можеше да повярва, че се е разделил с нея едва преди няколко дни. Струваше му се, че са изминали векове, откакто последния път я бе чувствал под себе си. Откриването на първата рана над китката му беше началото на края… Само че тогава не го знаеше.

Беше решил, че е просто драскотина.

Да бе!

Вдигна ръка, за да прокара пръсти през косата си, но те срещнаха козирката на бейзболната шапка и той си припомни, че вече нямаше какво да приглажда назад. Беше му останал само гол череп.

Ако имаше повече сили, би започнал да протестира и да беснее срещу несправедливата си и жестока съдба. Животът не би трябвало да е такъв. Не беше редно той да е онзи, който стои отвън и наблюдава. Винаги е бил центърът, водачът, избраният.

По някаква глупава причина се замисли за Джон Матю. Когато нещастникът беше записан в тренировъчната програма за бойци, представляваше просто един претранс, с име на брат и с белег във формата на звезда на гърдите си. Идеалната мишена за тормоз и Леш добре си беше поиграл с него.

По онова време изобщо не можеше да си представи какво е да си аутсайдер. Как това те кара да се чувстваш безполезен боклук. Как наблюдаваш околните и би дал всичко, за да си един от тях. Добре, че не е бил наясно. Иначе щеше да се замисли дали да се занася така с онзи загубеняк.

И ето го сега, облегнал се на грапавата студена кора на дъба, гледаше през прозорците на къщата как някакво друго златно момче живее неговия живот. Почувства, че е време за промяна в плановете му. Дори това да беше последното нещо, което ще стори, щеше да се погрижи копелето да получи подобаващ край.

Беше по-важно дори от Хекс.

Не го мотивираше толкова фактът, че мръсникът бе посмял да го сложи в списъка за отстраняване, а желанието да изпрати послание на баща си. В крайна сметка той беше гниеща ябълка, която не бе паднала далече от дървото.

А идеята за отмъщение беше сладка, много сладка.