Дж. Р. Уорд
Единствена любов (72)

68.

Смъртта беше нещо мръсно, болезнено и общо взето предвидимо… С изключение на случаите, в които й хрумнеше да не се държи както подобава и да прояви странното си чувство за хумор.

Един час по-късно Хекс отвори леко очи и осъзна, че не се намира в мъгливите поля на Небитието… а в клиниката на Братството. От гърлото й бе издърпана тръба. А в гърдите й сякаш бе забит ръждив харпун. Вляво от себе си чу изплющяването на гумени ръкавици.

Гласът на доктор Джейн беше тих.

— Сърцето й спира два пъти, Джон. Овладях вътрешното кървене… Но не знам…

— Мисля, че е будна — каза Елена. — Връщаш ли се при нас, Хекс?

Е, очевидно вече го беше направила. Чувстваше се ужасно. След като през годините я бяха промушвали толкова пъти, не можеше да повярва, че сърцето й продължава да бие… Но да, беше жива.

На косъм, но все пак жива.

Бялото като тебешир лице на Джон влезе в полезрението й и в контраст със смъртната му бледност сините му очи пламтяха. Тя отвори уста… Но единственото, което излезе от нея, бе въздух. Нямаше сили да говори.

— Съжалявам — произнесе с устни.

Той се намръщи. Поклати глава, пое ръката й и я погали…

Явно беше припаднала, защото когато се събуди, Джон крачеше до нея. Какво, по дяволите… О, местеха я в друга стая… Защото вкарваха някой друг… Някой, привързан към носилка. Жена, ако се съдеше по черната плитка, висяща отстрани.

В съзнанието й изникна представата за болка.

— Болката е навсякъде — промърмори Хекс.

Джон обърна глава.

— Какво? — произнесе той беззвучно.

— Който и да е това, изтъкан е от болка^[1].

Отново изгуби съзнание… Събуди се, хранейки се от китката на Джон. И отново припадна.

В съня си видя отделни епизоди от живота си от време, което не си спомняше съзнателно. Бяха особено депресиращи. Твърде много пъти се беше озовавала на кръстопът, когато нещата можеха да тръгнат по различен начин, но провидението отново я бе запращало в месомелачката. Твърде много пъти, за да ги преброи. Но съдбата беше като времето — неизменна, безмилостна и не се интересуваше от мнението ти.

И въпреки всичко, докато съзнанието й се луташе под тежестта на отпуснатото й тяло, тя имаше чувството, че всичко се беше подредило както трябва, че пътят, по който бе поела, я беше отвел именно там, където трябваше да стигне — обратно при Джон.

Макар в това да нямаше никакъв смисъл. Все пак тя го беше срещнала едва преди година. И този кратък период трудно можеше да обясни дългото минало, което очевидно ги свързваше.

Но може би именно така нещата придобиваха смисъл. Когато си в безсъзнание, под действието на морфина, на прага на Небитието… всичко изглеждаше различно. И времето, както и приоритетите, се променяха.

От другата страна на вратата, в съседната стая, Пейн примигваше учестено и се опитваше да разбере къде я бяха преместили. Обаче нямаше нищо, по което да може да се ориентира. Стените на помещението бяха покрити със светлозелени плочки и наоколо изобилстваше от блестящи предмети и шкафове за съхранение на различни вещи.

Поне транспортирането й дотук беше извършено бавно, внимателно и в относителен комфорт. Бяха вкарали нещо във вената й, което я беше успокоило и отпуснало… и тя беше благодарна, каквото и да бе то. Но в действителност призракът на собствената й смърт беше по-плашещ от изпитвания дискомфорт или евентуалното й бъдеще от тази страна. Лекарката наистина ли беше споменала името на близнака й? Или то беше плод на объркания й ум? Тя не знаеше отговора. Но искрено желаеше да го научи.

Когато я докараха, с периферното си зрение забеляза, че в стаята имаше много присъстващи, в това число и лекарката, и Слепия крал. Имаше една руса жена с миловидно лице… И тъмнокос воин, когото другите наричаха с името Тормент.

Изтощена, Пейн затвори очи, а жуженето на гласовете им я накара да се унесе… Но онова, което я върна в съзнание, беше внезапното усещане, че в помещението е влязъл още някой, когото познаваше добре и появата му предизвика у нея по-голям шок от факта, че се бе отървала от майка си.

Когато Пейн отвори очи, Ноуан се приближи към нея, накуцвайки по гладкия под, а качулката на робата прикриваше лицето й от погледите на останалите. Зад нея се виждаше Слепия крал, с ръце, скръстени пред гърдите, а миловидното му светло куче и красивата му тъмнокоса кралица стояха от двете му страни.

— Какво… ти си тук? — заговори Пейн дрезгаво, с ясното съзнание, че думите й звучаха по-объркано, отколкото течеше мисълта й. Низвергнатата Избраница изглеждаше много притеснена, макар Пейн да не беше сигурна какво я кара да мисли така. Може би го бе почувствала. Едва ли го беше видяла, като се имаше предвид, че черната роба на Избраницата я покриваше напълно.

— Поеми ръката ми — продума Пейн. — Нека ти помогна да се успокоиш.

Ноуан поклати глава под качулката си.

— Дойдох, за да помогна на вас. — Пейн се намръщи, а Избраницата хвърли поглед назад към Рот. — Кралят ми позволи да остана в неговото домакинство, за да бъда ваша прислужница.

Пейн преглътна, но пресъхналата й уста не предложи облекчение на сухото й гърло.

— Недей да служиш на мен. Бъди тук… Служи на себе си.

— Наистина… Ще правя и това. — Мекият глас на Ноуан изведнъж стана напрегнат. — След заминаването ви отидох при Скрайб Върджин… И молбата ми беше уважена. Вие ме вдъхновихте да предприема дълго отлагано действие. Държах се като страхливка… Но вече няма да го правя благодарение на вас.

— Аз… се… радвам… — Макар че определено не й беше ясно какво беше сторила, че да я мотивира по този начин. — Благодарна съм ти, че си тук…

Вратата в далечния ъгъл се отвори със замах и в стаята влетя облечен в черно мъж, от когото се носеше миризмата на смърт. По петите му вървеше личната лекарка на Братството, а когато той спря рязко, призрачната жена постави длани върху раменете му, като че да го успокои. Подобните на диаманти очи на мъжа се приковаха в Пейн и въпреки че тя не го беше виждала никога, знаеше кой е той. Сякаш се взираше в собственото си отражение.

От очите й най-неочаквано бликнаха сълзи, защото всичко, което знаеше за него, беше, че не е между живите.

— Вишъс — прошепна тя отчаяно. — О, братко мой…

Само след миг той беше до нея от плът и кръв. Изключително интелигентните му очи изучаваха чертите й и тя имаше чувството, че изражението им, както и цветът, бяха същите като нейните. Сякаш собствената й изненада и объркване бяха изписани върху неговото сурово и красиво лице.

Очите му… О, тези блестящи като диаманти очи. Те бяха нейните собствени. Беше ги виждала да я наблюдават от безброй огледала.

— Коя си ти? — попита той дрезгаво.

Изведнъж тя почувства нещо в напълно изтръпналото си тяло… И причината за огромната тежест не беше физическо нараняване, а вътрешното й страдание. Той не знаеше коя е тя, бяха живели разделени заради една лъжа и това беше трагедия, която едва можеше понесе.

Гласът й придоби сила.

— Аз… във вените ми тече същата кръв като твоята.

— Мили боже… — Той вдигна облечената си в черна ръкавица ръка. — Сестра ми?

— Трябва да вървя — намеси се лекарката припряно. — Счупването на гръбначния й стълб е отвъд границите на моя опит. Трябва да отида и да доведа…

— Намери проклетия хирург — изръмжа Вишъс с очи, все още приковани в тези на Пейн. — Открий го и го доведи тук… Без значение какво ще ти струва.

— Няма да се върна без него. Имаш думата ми.

Вишъс се обърна към жена си и притисна устните си към нейните в кратка, но страстна целувка.

— Боже… Обичам те.

Призрачното лице на лекарката придоби плътност, докато те се взираха един в друг.

— Ще я спасим, довери ми се. Ще се върна веднага, щом мога… Рот ми даде разрешението си и Фриц ще ми помогне да докараме Мани тук.

— Проклетата слънчева светлина. Прекалено бързо се зазорява.

— И бездруго бих искала да останеш тук с нея. Двамата с Елена трябва да наблюдавате жизнените й показатели, а и Хекс все още е в критично състояние. Искам да се погрижите за тях.

Когато той кимна, жената изчезна във въздуха, а миг по-късно Пейн почувства как топлата длан на Вишъс обгръща нейната. Беше ръката без ръкавицата и връзката помежду им я успокои по начин, който не можеше да опише.

Вярно, че беше изгубила майка си… Но ако преживееше това, все още щеше да има семейство. От тази страна.

— Сестра ми — промърмори той. Не беше въпрос, а констатация.

— Братко мой — изстена тя, преди ясното съзнание да й се изплъзне и да се унесе отново.

Но щеше да се върне при него по един или друг начин. Вече никога нямаше да изостави близнака си.