Майкъл Дж. Съливан
Изумрудената буря (19)

Глава 18
Котлето супа

Амилия се цупеше в кухнята, положила глава в ръцете си, опряла лакти върху масата на пекаря. Тук бе започнало всичко, когато бившата секретарка на Модина я бе завела в кухнята, за да я учи на обноски. Помнейки ужаса на тези отдавнашни дни, слисана тя осъзна, че онези времена бяха по-добри.

Сега в стаята на Модина се криеше вещица, която й наливаше глупости в главата. Тя беше чужденец, принцесата на вражеско кралство, а прекарваше с нея повече време, отколкото Амилия. Можеше да манипулира Модина по множество начини. Амилия се бе опитала да говори с императрицата, ала последната оставаше непоклатима в намерението си да помага на вещицата да намери Дигън Гаунт.

Амилия предпочиташе старите дни, когато Модина оставяше всичко на нея. Седейки, тя се чудеше какво да прави. Искаше да отиде при Салдур и да издаде вещицата, ала това щеше да навреди на Модина. Императрицата можеше никога да не се възстанови от подобно предателство, особено от Амилия, на която се доверяваше безрезервно. Загубата със сигурност щеше да прекърши крехкия й дух. Амилия съзираше чакащо бедствие в края на всеки път, който избереше. Чувстваше се като затворена в теглена от пощурели коне карета, лишена от възможността да достигне юздите.

— Какво ще кажеш да ти спретна малко супа? — попита я Ибис Тинли. Едрият мъж с оцапотена престилка разбъркваше огромна димяща тенджера, в която хвърли парчета целина.

— Прекалено ми е лошо, за да ям — отвърна тя.

— Не може да е толкова зле, или…?

— Нямаш си представа. Неконтролируема е. Страхувам се да я оставям сама. При всяко излизане от стаята й умирам от страх, че нещо ужасно може да се случи.

Беше късно и те бяха единствените в кухнята. Дълги сенки, хвърлени от пламъците на огнището, лазеха по стените. Кухнята бе топла и приятна, като се изключи неприятната миризма, носеща се от бълбукащата яхния на Ибис.

— Надали е чак толкова сериозно. Хайде де, не искаш ли малко супа? Правя отлична зеленчукова супа с ечемик, колкото и да е нескромно.

— Знаеш, че обожавам храната ти. Просто стомахът ми е се е свил на топка. Онзи ден в огледалото зърнах бял косъм.

— Я моля ти се, та ти си още момиче — изсмя се Ибис, сетне се сепна. — Предполагам не трябва да ти говоря така, тъй като си вече благородна и така нататък. Трябва да река „Да, Ваше Благородие“, или „Нищо подобно, Ваше Благородие! Ако ми позволите да говоря открито във ваше присъствие, осмелявам се да не се съглася с вас, защото вие сте прекрасна като котле!“ Това би бил по-подходящ отговор.

Амилия се усмихна.

— Никога не съм разбирала този ти израз.

Ибис се направи на обиден.

— Аз съм готвач. Обичам котлетата — изкикоти се. — Хапни малко супа. Нещо топло дали пък няма да ти поотпусне стомаха?

Тя хвърли поглед към тенджерата, която той разбъркваше, и сгърчи лице.

— Не мисля.

— О, не, не от това! Велики Марибор, не! Ще ти спретна нещо хубаво.

Амилия изглеждаше облекчена.

— Какво готвиш? Мирише на развалени яйца.

— Супа, ама и за животни не става. Направена е от най-гадните остатъци. Миризмата идва от гадния жълт прах, дето трябва да използвам. Опитвам се да го прикрия, колкото мога. Хвърлям малко целина и подправки, колкото да не ме гризе съвестта.

— За кого е?

— Нямам си представа, но след малко двама ще дойдат да я вземат. Честно да река… страх ме е да питам кой ще я яде.

Той поспря.

— Какво има, Амилия?

Тя се взираше в тенджерата, отчасти отворила уста. Някакъв шум по стълбите привлече вниманието й. Двама мъже влязоха в кухнята. Познаваше ги. Те бяха пазачи, по принцип охраняващи източното крило на четвъртия етаж — административният коридор, където тя и Салдур работеха. Те също я познаха и й се поклониха. Амилия благосклонно им кимна. Погледите им показаха, че това им се стори странно, но го оцениха. Сетне се обърнаха към Ибис.

— Готово?

— Секунда, секунда — промърмори той. — Подранихте.

— Дежурим от зори — оплака се единият. — Това е последната ни задача. Честно, не зная защо си играеш толкова, Тинли.

— Това ми е работата, искам да я свърша качествено.

— Довери ми се, никой няма да се оплаче. Никого не го е грижа.

— Мен ме е — отвърна Ибис. Гласът му бе достатъчно остър, за да сложи край на темата.

Стражникът сви рамене и зачака.

— За кого е супата? — попита Амилия.

Войникът се поколеба.

— Не бива да говорим за това, милейди.

Другият го сръга грубовато.

— Тя е проклетата секретарка на императрицата.

Първият се изчерви.

— Простете, милейди. Просто регент Салдур може да е доста страшничък на моменти.

В главата си Амилия се съгласи с него, ала външно остана невъзмутима.

Приятелят му се плесна по челото и подбели очи.

— Брей! Ама ти си бил голям глупак, Джеймс. Простете му, милейди.

— Какво? — Джеймс изглеждаше объркан. — Какво съм казал?

— Току-що обиди регента и показа, че не уважаваш Нейно Благородие.

Лицето на Джеймс пребледня.

— Как се казваш? — обърна се тя към другия пазач.

— Хигълс, милейди — той преглътна и отново се поклони.

— Тогава защо ти не отговориш на въпроса ми?

— Носим супата в северната кула. Знаете, онази между кладенеца и конюшните.

— Колцина затворници са там?

Двамата се спогледаха.

— Никакви няма, милейди.

— Тогава за кого е супата?

Той сви рамене.

— Просто я оставяме на серетския рицар.

— Готово — обяви Ибис.

— Това ли е всичко, милейди? — попита Хигълс.

Тя кимна и двамата изчезнаха към градината, понесли котлето.

— Сега да спретнем нещичко и за теб — рече Ибис, обърсвайки ръце в престилката си.

— Моля? — попита Амилия, все още замислена за двамата пазачи. — Не, благодаря ти, Ибис — рече тя, изправяйки се. — Струва ми се, че има нещо да свърша.

* * *

Амилия болезнено усещаше липсата на наметало, докато крачеше из вътрешния двор. Дружелюбната есен с пъстри листа и ярки небеса се бе променила в сивия мраз на приближаващата зима. Полумесец надничаше иззад облаците, гледайки как Амилия пристъпва в зеленчуковата градина, понастоящем сведена до кафява гробница. Внимателно приближи кокошарника, внимавайки да не разбуди птиците. Нямаше нищо лошо в това да е навън, никакви правила не забраняваха разхождането из двора, ала в момента се чувстваше като престъпница.

Приклекна в бараката за дърва, тъкмо навреме, за да се скрие от връщащите се Джеймс и Хигълс. След няколко минути Амилия се измъкна, заобиколи кладенеца, влезе в северната кула — затворническата кула, както вече я наричаше.

Точно както бе казано, серетски рицар стоеше на пост. Бе облечен в черна броня с червения символ на строшена корона на гърдите, закрилият лицето му шлем бе украсен с червено перо. Изглежда не й обръщаше внимание, което бе странно, като се има предвид как всички пазачи вече се покланяха на Амилия. Серетът не каза нищо, когато тя пристъпи край него и пое по стълбите. Бе шокирана, че той не я спря.

Тя се заизкачва, периодично подминавайки килии. Никоя от вратите не бе заключена и тя надникна в някои от стаичките. По земята се въргаляше стара, изгнила слама. Тънки прозорчета допускаха едва няколко лунни лъча да влязат. Към стените и пода бяха прикрепени тежки вериги. В някои от килиите имаше табуретка и кофа, но повечето бяха празни. Амилия се чувстваше неприятно в тях — не само заради студа, а защото се страхуваше, че тя самата може един ден да се озове на подобно място.

Джеймс и Хигълс бяха прави. Кулата бе празна.

Тя слезе по стълбите обратно при серета.

— Извинявай, какво точно охраняваш? Тук няма никого.

Той не отговори.

— Къде отиде супата?

Серетът отново остана безмълвен. Тъй като не можеше да види очите му през забралото, мислейки, че е заспал прав, тя пристъпи към него. Рицарят се раздвижи, като змия сграбчи меча си и го изтегли отчасти със съскащ звук, отекнал заплашително в каменната кула.

Амилия се оттегли.

* * *

— Ще й кажеш ли? — попита Нимбус.

Двамата се намираха в кабинета на Амилия, привършвайки последния от списъците с покани, върху които да започнат да работят писарите. Навсякъде се въргаляха пергаменти. На стената бе окачена схема на залата, надупчена от многобройните промени на гостите.

— Не, няма да добавя към арсенала лудости на онази вещица мистериозното изчезване на котле супа! Месеци работих, за да излекувам Модина. Няма да позволя да бъде поразена отново.

— Ами ако…

— Остави, Нимбус — Амилия се зарови из свитъците си. — Изобщо не трябваше да ти казвам. Отидох. Огледах. Нищо не видях. Не мога да повярвам, че дори това направих. Марибор да ми е на помощ. Вещицата накара и мен да преследвам фантомите й из мрака. Какво се хилиш?

— Нищо — рече Нимбус. — Просто си ви представих да се промъквате из градината.

— О, престани!

— Какво да престане? — попита Салдур, влизайки неоповестен.

Регентът пристъпи в кабинета й с подкупваща усмивка.

— Нищо, Ваша милост. Нимбус просто се шегуваше.

— Нимбус? Нимбус? — повтори Салдур, докато оглеждаше мъжа, мъчейки се да си припомни нещо.

— Той е моят асистент, ментор на Модина, бежанец от Вернес — обясни Амилия.

Салдур изглеждаше отегчен.

— Не съм идиот, Амилия. Зная кой е Нимбус. Мислех си за името. Думата е от староимперски. Нимбус, освен ако не греша, означава „мъгла“ или „облак“, нали?

Погледна към другия за потвърждение, но асистентът само сви рамене.

— Както и да е — рече Салдур, обръщайки се към Амилия. — Исках да зная как протича подготовката на сватбата. Остават само няколко месеца.

— Тъкмо изпращах поканите на писарите. Подредих ги по разстояние, така че най-далечните куриери ще поемат още в края на идната седмица.

— Отлично, а роклята?

— Кройката най-сетне е готова. Само чакаме материалът да пристигне от Колнора.

— А как е Модина?

— Отлично, отлично — излъга тя, усмихвайки се колкото се може по-убедително.

— Значи е понесла добре новините за предстоящото брачно блаженство?

— Модина приема всички новини по идентичен начин.

Салдур кимна доволен.

— Да, истина, истина…

Изглеждаше тъй мил и любезен, истински възрастен дядо. Лесно можеше да бъде подведена, ако лично не бе видяла вулкана, кипящ зад любезната обвивка. Той я извлече отново в реалността с въпроса:

— Какво си правила в северната кула снощи, мила?

Тя си прехапа езика тъкмо навреме, за да не отговори напълно откровено.

— Попаднах на двама пазачи, които носеха супа там посред нощ, което ми се стори странно, понеже…

— Понеже? — настоя Салдур.

— Понеже тази кула е празна. Е, като се изключи един серет, който изглежда пази празнотата. Знаете ли защо стои там? — попита тя, доволна от начина на отбиване на атаката, който същевременно подсилваше невинността й. Помисли дали да не изпърха с клепки, но реши да не преиграва. Все още не я бяха напуснали спомените как Салдур заповядва на пазача да я махне от очите му. Не знаеше какво бе означавала заповедта, но помнеше съжалението в очите на приближаващия се към нея войник.

— Естествено, че зная. Аз съм регент — зная всичко, което става.

— Въпросът е… супата беше прекалено много само за един рицар. И беше изчезнала с все тенджерата само за минути. Но след като знаете, предполагам това няма значение.

Салдур мълчаливо я изучаваше за миг. Изражението му бе изгубило познатото си снизхождение. Забеляза лек намек за уважение, оформящ се под свъсеното му чело.

— Разбирам — най-сетне отвърна той. Погледна през рамо към Нимбус, който се усмихваше, невинен като кученце. За свое раздразнение Амилия забеляза, че той пърхаше с мигли. Салдур не показа да е забелязал дивотиите му, сетне й напомни да постави един до друг херцогът и херцогинята Рочел до принца на Олбърн и излезе.

— Това беше зловещо — отбеляза Нимбус. — Надничаш в кулата и на сутринта Салдур вече знае?

Амилия обхождаше кабинета си, чиято големина й позволяваше само няколко крачки, ала беше по-добре от това да стои на едно място. Нимбус беше прав. В онази кула ставаше нещо странно, нещо, над което самият Салдур бдеше. Мъчеше се да измисли алтернативи, ала умът й непрестанно се връщаше към едно име — Дигън Гаунт.