Майкъл Дж. Съливан
Изумрудената буря (18)

Глава 17
Замъкът на четирите вихъра

Траник беше побеснял. Уесли отказа да предприеме каквото и да било срещу Ройс и стражът бе изтъкнал, че според имперския закон всички елфи подлежат на арест. Уесли бе признал това, ала бе добавил, че в сегашните обстоятелства не разполага нито с вериги, нито със затвор. Също така бе посочил, че сега не се намират на територията на Новата империя и че докато не се върнели обратно в земите й, той щял да преценява закона.

— Мой дълг е да изпълня мисията — рече Уесли на стража. — Един вързан човек само ще попречи на изпълнението й, още повече ранен и не показващ желание да избяга.

Ройс наблюдаваше всичко това леко развеселен. Траник не мирясваше и накрая Уесли се предаде, приближавайки се до Ройс.

— Ще ми дадеш ли думата си, че няма да се опитваш да избягаш от мен или страж Траник, преди мисията да е приключила?

— Имате думата ми, сър — отвърна Ройс. — Нищо не би ме накарало доброволно да се отделя от страж Траник.

— Ето — доволно рече Уесли.

— Той е елф! Каква стойност има думата на един елф! — Траник се извиси над Уесли, изражението на стражевото лице накарало капитана да отстъпи. — Като секретар по ериванските дела, мой дълг е да прочистя империята от гнусотата им. Настоявам моментално да ми предадеш елфа!

Уесли се поколеба. Мнозина крале отстъпваха пред предизвикателството на един страж, а Траник бе по-заплашителен от всички такива, които Ейдриън бе срещал досега. Лешоядовите му маниери и пронизващ поглед бяха поведе от стряскащи.

Ейдриън бе напрегнат. Знаеше, че стражът вече е мъртъв, ала би предпочел партньорът му да избере времето и мястото. Ако Уесли се съгласеше да му предаде Ройс, щеше да се разрази битка, в края на която само един от двамата щеше да е жив. Ейдриън остави пръстите си леко да докоснат петите на мечовете, отбелязвайки си позицията на Бърни.

Уесли издаде брадичка и устоя на погледа на Траник.

— Може да е елф, сър, но също така е и част от екипажа ми.

— Твоят екипаж? Та ти вече нямаш кораб. Ти си само едно хлапе, което си играе на капитан! — изрева ядосано стражът.

Уесли се вцепени.

— Ами вие на какво си играехте долу в трюма, сър? Това ли наричате изпълнение на дълга си?

Това свари Траник неподготвен.

— О, да, офицерите знаеха за нощните ви посещения на товара. Корабът беше малък, сър, и офицерските каюти се намираха точно отгоре. Чувахме ви всяка нощ да ги измъчвате и дори повече. Не съм голям почитател на елфите, но, в името на Марибор, съвестта поставя известни граници на тормоза! Не, сър, нямам намерение в скоро време да ви предам матрос Мелбърн. Дори и да вярвах, че ще се отнесете достойно към него, имам нужда от колкото се може повече ръце, а както и двамата знаем, вие не сте човек на честта.

— Колко жалко да видиш такъв обещаващ младеж да си захвърля живота — изсъска Траник. — Ще се погрижа да бъдеш екзекутиран.

— За целта трябва да се върнем в Аврин. Нека се надяваме и двамата да доживеем това.

* * *

С първите лъчи на зората екипажът на „Изумрудената буря“ напусна селото и още веднъж пое из дебрите на джунглата, отправяйки се на север от долината на Удоро по тесен, едва видим път. Дъждът бе наквасил добре земята, но поне беше спрял. На третия ден пътят им бе препречен от пропасти и скали. Вървяха из опасни места, където една невнимателна крачка можеше да запрати човек в дълбоки бездни. Пристъпваха по въжени мостове, протегнали се над бушуващи реки, следваха скалисти процепи надолу към мрачни долини. В дефилетата бе мрачно дори и по това време на деня. Дърветата се мержелееха като фантоми. Камъните приличаха на готвещи се за скок животни, а чепатите клони разкъсваха мъглата като чудовища.

Ройс се бе възстановил, макар поведението му да си оставаше същото. Бе в състояние да крачи сам през по-голямата част от деня, а благодарение на мехлема на Фан Ирлану, раните му вече не се нуждаеха от превръзки.

Откриха телата на четвъртия ден след престоя в селото. Трупове, облечени в дрехи като тези на Диладръм и винтусите, лежаха на пътеката. Над тях се виеха мухи, смрадта на мърша бе надвиснала над мястото. Бяха умрели преди известно време, много тела бяха лишени от крайници или можеха да се похвалят със следи от отхапване.

— Животни? — попита Уесли.

— Може би — Диладръм погледна на изток. — Но може би Пантерата не е в състояние да удържа зверовете си, както ни каза Буранду.

— Гхазел са направили това?

Диладръм поспря, за да огледа околната джунгла.

— Не е възможно да се каже, ала тези тела са на седмици, а джунглата не би ги оставила да гният. Животните не харесват Гхазел и ще отбягват миризмата им, дори и ако това означава пропускането на безплатен обяд.

— Това е Хингара — Диладръм посочи към трупа на смуглия дребосък с червена шапка. — Той е гид, също като мен. Пое към Замъка на четирите вихъра с група като нашата преди седмица. Беше добър човек. Познаваше джунглата добре, а както можете да видите, групата му е била голяма — към тридесет човека. Що за животно би нападнало такава огромна група? Глутница вълци? Лъвове? Не, те не биха нападнали толкова много хора. И що за животни биха могли да ги избият до крак, без да дадат и едничка жертва? Но Гхазел…

— Какво за тях? — попита Уесли.

— Те са като призраци. Хингара не би могъл да ги усети. Представете си същества с ловкостта на маймуни, ала със силата и жестокостта на тигри. Притежават зверски инстинкти и човешки разсъдък. В дъждовен ден могат да подушат човек от три левги разстояние. Този маршрут беше безопасен, ала се страхувам, че нещата са се променили.

— Но тук телата са само осемнадесет — отбеляза Уесли. — Ако е поел на път с тридесет души, къде са останалите?

Диладръм задържа погледа си върху офицера.

— Къде ли би могло да са?

Уесли сгърчи лице.

— Да не искаш да кажеш, че са били взети за храна?

— Това правят — Диладръм посочи към разкъсаните и осакатени тела. — Някои са изяли още на място, обзети от шемета на битката, но останалите предполагам са отнесли в леговището си, където са пирували с месо на шиш и топла кръв от черепите им.

— Няма как да знаеш това! — рече Уесли.

Диладръм поклати глава.

— Както казах, само предполагам. Никой не знае какво става в лагерите им — както никой елен не знае какво се случва в кралската трапезария.

— От думите ти излиза, че ни превъзхождат.

— И в джунглата действително е така. Тук те са ловците, а ние сме жертвите. Казах ти, че след селото пътят ще стане труден. Няма да палим огън, няма да готвим и няма да опъваме шатри. Единствената ни надежда да оцелеем, е да се промъкнем незабелязани.

— Не трябва ли да ги погребем? — попита Уесли.

— Недокоснатото от животните трябва да остане недокоснато и от нас. Така бихме оповестили присъствието си на цялата джунгла. Не е добре и да се влачим. Трябва да вървим с цялата си възможна бързина.

* * *

Сега пътуваха по нанадолнище, следвайки бързоструйна река, чието дефиле бе разсякло планините. Колкото повече се спускаха, толкова по-високо се издигаше растителността и по-мрачно ставаше. Спряха да лагеруват до брега, където реката се виеше край едри камънаци. Без огън и шатри всъщност не беше кой знае какъв лагер. Свиваха се на пясъка, посипал извивката на реката, ядейки студено осолено месо. Ройс седеше в крайчеца на лагера и наблюдаваше как Траник наблюдава него.

Бяха играли тази игра всяка нощ след напускането на селото. Ройс бе сигурен, че Бърни е напълнил главата на Траник с множество истории за войната му срещу Диаманта. Траник изглеждаше невъзмутим, ала Ройс бе убеден, че думите на Бърни са оказали ефект. Без Стаул, със съмнително лоялния Бърни, Траник бе значително отслабен. Конфронтацията му с Уесли издаваше нарастващото му отчаяние, а неуспехът му бе пореден провал. Балансът се бе променил — от ловуващ се превърна в плячка, а Ройс ставаше все по-силен с всеки изминал ден.

Ройс се наслаждаваше на играта. Харесваше му да гледа сенките под очите на Траник да нарастват, породени от намаляващия сън. Обожаваше начина, по който Траник се извърта и очите му бясно дирят Ройс при всяко прошумоляване на животно край пътеката. Крадецът никога не се съсредоточаваше върху умствени мъчения, ала в случая с Траник правеше изключение.

Бързата реакция на Ройс бе спасила живота му. Макар че щеше да умре от кръвозагуба, ако Ейдриън и останалите не го бяха намерили, или от треска, ако тенкинската жена не му бе помогнала, самата рана бе повърхностна. В продължение на няколко дни се бе преструвал на по-слаб. Болеше го, когато натискаше раната, все още изпитваше известни затруднения с движенията, но иначе отново бе същият като преди.

Ройс би продължил играта, ала ставаше твърде опасно. Неподчинението на Уесли бе променило нещата. Възможностите пред стража изчезваха. Опитът да извие ръцете на Уесли бе последният му гамбит. Докато Уесли стоеше начело, Уайът, Грейди, Дърнинг и По щяха да стоят на негова страна. Ройс знаеше, че Траник вижда в лицето на Уесли пешка, застанала на пътя му, която трябваше да бъде премахната. Време беше да се оправи със стража.

Ройс легна заедно с останалите, но си избра място в малък гъсталак. Само за малко полежа там, преди да напълни с листа одеялото си и да изчезне в джунглата.

Траник бе избрал да нощува близо до реката, което Ройс сметна за много мило от негова страна, тъй като възнамеряваше да хвърли тялото по силното течение. Заобиколи лагера, стигайки до мястото, където спяха Бърни и Леви, ала Траник го нямаше.

* * *

Тряс! Дънерът се разцепи.

Ройс се бе отместил в последния момент. Стрела стърчеше от мястото, където бе приклекнал само преди мигове.

Траник отчаяно се мъчеше да презареди арбалета си.

— Нима мислеше, че ще ме свариш в леглото? — рече той. — Наистина ли смяташе, че ще ме убиеш толкова лесно, елфче?

Опъна тетивата.

— Не трябва да се страхуваш от мен. Тук съм да ти помогна. Мой дълг е да помогна на всички ви. Ще прочистя мрака от сърцата ви. Ще ви облекча от тежестта на скверния ви живот. Вече не е нужно да бъдете обида за Марибор. Аз ще ви спася!

— А кой ще спаси теб? — отвърна Ройс.

Намираше се само на няколко фута от предното си място. Траник сведе очи за миг, за да постави нова стрела. Вдигна арбалета, но когато погледна, Ройс беше изчезнал.

— Какво искаш да кажеш? — попита Траник, надявайки се Ройс да издаде позицията си.

— Виждаш адски добре в тъмното, Траник — рече Ройс отдясно.

Стражът се обърна и стреля, ала болтът само прошумоля из храсталака.

— Е, не съвсем — отбеляза Ройс, появявайки се отново, ала този път доста по-близо. Траник моментално започна да подготвя арбалета за нов изстрел.

Оставаха му още две стрели.

— Също така успя да се промъкнеш из дърветата, без да те видя. И се промъкна зад мен. Това наистина е забележително. На колко си, Траник? Обзалагам се, че си доста по-стар, отколкото изглеждаш.

Стражът постави стрела и вдигна очи, но противникът му отново бе изчезнал.

— Накъде биеш, елфе? — попита Траник, държейки арбалета до бедрото си. Опирайки се на едно дърво, той се огледа.

— Двамата с теб си приличаме — рече зад гърба му Ройс.

Траник се извъртя. Видя движение из храстите и стреля. Изстрелът пропусна и той изруга. Отново заопъва тетивата.

— Заради това ли го правиш? — попита Ройс. — Затова ли измъчваш елфи? Тях ли пречистваш — или себе си?

— Млъкни! — ръката на Траник се подхлъзна и тетивата поряза пръстите му. Трепереше.

— Тъй като не можеш да убиеш елфа в себе си, измъчваш и убиваш всички, които намериш.

Беше по-близо.

— Казах да млъкнеш!

— Колко елфическа кръв е нужна, за да отмие греха, самият ти да си такъв?

Още по-близо.

— Проклет да си! — изпищя той, борейки се с арбалета, който отказваше да сътрудничи на треперещите пръсти.

Опъна тетивата назад, но в бързината тя не се закачи и се освободи. Затисна с крак клупа в предния край на оръжието и опъна. Сега пък заяде. Отчаяно натисна манивелата, която отказа да се завърти, сетне се счупи.

Ужасѐн, Траник спря дъха си. Замъчи се да опъне тетивата с голи ръце. Дърпаше с цялата си мощ, ала не му достигаха сили. Даваше на Мелбърн прекалено много време. Захвърли арбалета и изтегли кинжала си.

Чакаше. Слушаше. Завъртя се. Погледна.

Беше сам.

* * *

— Ставай — гласът на Ройс изтръгна Ейдриън от съня, докато приятелят му се движеше из лагера. Познаваше този тон и моментално скочи на крака.

— Какво има?

— Компания — рече Ройс. — Буди всички.

— Какво става? — замаян от съня попита Уесли. Екипажът бавно се разбуждаше.

— Тихо — прошепна Ройс. Приклекна с изтеглен кинжал, взирайки се в мрака.

— Гхазел? — попита Грейди.

— Нещо — отвърна Ройс. — Много неща.

Сега и останалите чуха — пропукване на клонки и шумолене на листа. Всички изтеглиха оръжията си.

— С гръб към реката! — извика Уесли.

Пред тях се появи светлина, сетне изгасна, появи се друга. Още две проблеснаха отдясно, а звукът от движение ставаше все по-силен. Доувин Траник се довлече обратно в лагера, предизвиквайки няколко любопитни погледа.

Вниманието на всички бе насочено към звуците, идващи откъм дърветата.

Сенчести фигури носеха факли из джунглата. Бавно излязоха от храсталаците. Двадесет се появиха от всички страни. Първоначално приличаха на някакви чудовищни зверове. Когато излязоха на просеката, Ейдриън видя, че са хора — набити, яки диваци с боядисани в бяло лица, костни брони, украсили главите си с пера. С лекота се движеха през гъсталака. В ръцете си носеха грубовати сопи, брадви и копия. Мълчаливо ги заобиколиха.

— Идваме с мир! — извика Диладръм на тенкински със слаб глас. — Тук сме да видим Ерандабон. Носим му съобщение.

Приближавайки се, мъжете започнаха да крещят и да вият, размахвайки оръжия. Някои се зъбеха, други се биеха по гърдите или удряха босите си крака в земята.

Диладръм повтори думите си.

Един от по-едрите мъже, носещ украсена брадва, пристъпи към него.

— Какво съобщение? — запита тенкинът с грубоват глас.

— Запечатано писмо — отвърна Диладръм. — Трябва да бъде дадено единствено на военачалника.

Мъжът ги изгледа внимателно. Ухили се и кимна.

— Следвай.

Макар това да бе най-доброто възможно развитие, Диладръм обърса чело с ръкав, докато обясняваше разговора на останалите.

Тенкинът даде заповеди. Факлите бяха угасени и останалите потънаха обратно в джунглата. Главатарят остана с пътниците, докато последните бързо раздигаха лагера. Сетне, правейки им знак да го последват, затича сред дърветата, главнята му посочваше пътя. Наложи толкова бързо темпо, че всички едва си поемаха дъх — а Булард едва не умря. Диладръм изкрещя напред за почивка или поне да вървят по-бавно. Отговори му единствено смях.

— Новите ни приятели не изгарят от съобразителност към един старец — изпъшка Булард между две хрипливи вдишвания.

— Достатъчно! — викна Уесли, вдигайки ръка. Екипажът на „Изумрудената буря“ не се нуждаеше от дълги убеждавания, за да спре. Тенкинът и факлата му продължиха напред, изчезвайки сред дърветата. — Ако той иска да търчи, нека го стори.

— Не го прави — вметна Ройс. — Угасил е факлата и се крие сред дърветата. Също така неколцина се намират от двете ни страни, както и зад нас.

Уесли се огледа и каза:

— Не виждам нищо.

Ройс се усмихна:

— Каква полза от елф в екипажа, ако не бъде използван?

Уесли повдигна вежда, погледна отново към дърветата, накрая се отказа. Извади тапата от меха си с вода, отпи и го подаде на останалите. Насочвайки вниманието си към историка, седящ приведен на земята, той попита:

— Как сте, господин Булард?

Булард повдигна зачервеното си лице. Потеше се обилно, косата прилепваше по темето му. Не каза нищо, устата му бе прекалено заета да поема въздух, но съумя да се усмихне и кимне.

— Добре — рече Уесли. — Да продължим, но този път ние ще определим темпото. Да не им позволяваме да ни изтощят.

— Ай — рече Дърнинг, обърсвайки уста. — Нищо чудно да ни въртят в кръг, докато паднем от изтощение, след това да се нахвърлят отгоре ни и да ни прережат гърлата.

— Може би това се е случило на онези, които видяхме. Възможно е да са го сторили тъкмо тия — изказа предположение Грейди.

— Отиваме някъде — отвърна Ройс. — Надушвам морето.

До този момент Ейдриън не бе обърнал внимание, но сега също можеше да усети солта във въздуха. Каквото бе взел за вятър сред дърветата, всъщност се оказа гласът на океана.

— Да продължим, господа — рече Уесли. Потегляйки, зърнаха факлата на тенкина отново да се появява пред тях. Уесли не затича подире й, поддържайки удобна скорост. Факлата се върна, след няколко опита да ги примами, се отказа. Факлоносецът тръгна с тяхното темпо.

Сега вървяха по стръмно нанадолнище. Пътят скоро премина в камениста пътечка, която разсичаше скала. С наближаването на зората видяха целта си. Каменна крепост се издигаше високо върху скалист нос, който се врязваше в океана и охраняваше естественото пристанище в подножието си. Замъкът на четирите вихъра изглеждаше древен, вятърът и дъждът безмилостно брулили камъните, докато не ги изравнили по цвят с мрачния гранит под тях. Замъкът бе построен от масивни блокове. Трудно бе за проумяване, че са били местени от хора. Демонстрирайки същата аскетичност като тенкините, бе лишен от украшения. Кораби изпълваха заливчето откъм подветрената страна. Бяха стотици, всичките със свити черни платна.

Когато наближиха огромните порти, гидът им спря.

— Оттук насетне не се разрешава да се носят оръжия.

Уесли се намръщи при превода на Диладръм, ала не протестира. Такъв беше обичаят дори в Аврин. Човек не можеше да очаква да влезе въоръжен в замъка на един лорд. Предадоха оръжията си. Ейдриън забеляза, че нито Ройс, нито Траник дадоха някакви.

Траник бе се държал странно, откакто се бе върнал в лагера. Не бе казал и дума, а очите му не се отделяха от Ройс.

Влязоха в крепостта, където дузина добре въоръжени стражници надничаха иззад бойниците, а мнозина други стояха край пътя им. Вътре цареше разруха. Каменни блокове бяха паднали и лежаха строшени на земята.

Вътрешността на замъка също не бе по-бодра. И тук вековната немара бе взела своето, свела нявга великата постройка до пещера. Корени и гъбички красяха коридорите, а по ъглите теченията ревниво бяха струпали сухи листа. Прах, мръсотия и паяжини закриваха древните стенописи, скулптури и резби.

По стените тенкините бяха опънали грубовати дълги знамена, изобразяващи бяла тенкинска брадва върху черен фон. Точно както в Удоро, множество щитове висяха от тавана, подобно на прилепи в пещера. Огромна камина заемаше едната стена на помещението, където димеше цял дънер. На пода имаше тигрова кожа, чиято глава се взираше със зеленикави очи и пожълтели зъби. В другия край на залата имаше каменен трон. Основата му се бе пропукала заради обвилите краката му увивни растения. Отгоре му бяха струпани множество животински кожи, върху които беше се разположил мъж с налудничав поглед.

Главата му представляваше буря от косми — бели и черни, хвръкнали във всички посоки. Дълбоки белези разсичаха лицето му. Гъсти вежди се надвесваха над експлозивните му очи, които бързо се стрелкаха наоколо, въртейки се в очните кухини като топчета за игра, опитващи се да се освободят от черепа. Беше гол до кръста, с изключение на жилетка от кокалчета. Дългите му пръсти разсеяно си играеха с голяма окървавена брадва, положена в скута му.

— Кой е това? — запита военачалникът на тенкински. — Кой влиза в залата на Ерандабон непоканен и необявен? Кой крачи из гората на Ерандабон като стадо? Кой се осмелява да посещава Ерандабон в неговото леговище, неговото свещено място?

Странна сбирка от хора го заобикаляха. Всички очи се бяха насочили към влезлите. Беззъби, татуирани мъже разливаха напитки, а жени със сплъстени коси се олюляваха напред-назад в такта на нечуващи се ритми. Една от тях бе легнала гола на копринена възглавница, с огромна змия, увита около тялото й, на която шепнеше нещо. До нея стар плешивец с жълти нокти, дълги колкото пръстите му, рисуваше странни фигури по пода. Залата бе потънала в дим от туланови листа, които димяха в голям мангал.

В най-тъмните сенки на помещението имаше и други. Ейдриън едва ги различаваше в гъстия пушек и проблясването на огъня. Те се бяха скупчили в мрака, издавайки отсечени звуци, като воя на цикадите. Познаваше добре този звук. Виждаше само смътни сенки, движещи се върху камъните. Мятаха се нервно, напрегнато, като глутница гладни кучета, движенията им твърде паникьосани и бързи, за да принадлежат на хора.

Диладръм избута Уесли напред. Той си пое дъх и каза:

— Аз съм кадет Уесли Белстрад, действащ капитан на каквото е останало от екипажа на „Изумрудената буря“ — кораб на Нейно Имперско Високопреосвещенство, потеглил от Акуеста. Нося съобщение за Вас, Ваша светлост.

Поклони се дълбоко. На Ейдриън му се струваше комично, момче от такова благородно семейство да се прекланя пред такъв като Ерандабон Гайл, комуто съвсем малко не достигаше, за да бъде изцяло луд.

— Лорд Ерандабон чакаше новини — мъжът на трона заговори на апелански. — Лорд Ерандабон броеше луните и звездите. Вълните се плискат, кораби идват, мракът нараства, а Ерандабон все чака. Седи и чака. Чака и седи. Голямата сянка расте на север. Боговете отново идат, носейки смърт и ужас за всички. Неумиращите ще стъпчат земята под нозете си, а Ерандабон го карат да чака. Къде е това съобщение? Говори! Говори!

Уесли пристъпи напред, изваждайки писмото от куртката си, ала спря, забелязвайки счупения печат. Докато се колебаеше, пернат боядисан гърчавел му грабна писмото, изръмжавайки му като куче:

— Не приближава се до велик Ерандабон с нечисти ръце!

Пернатият подаде съобщението на военачалника, който го огледа за миг, очите му бясно въртейки се напред-назад. По лицето му изгря отвратителна усмивка, сетне разкъса бележката и започна да яде парчетата. Не му отне много време, а докато ядеше, никой не продума. Преглъщайки последната хапка, той вдигна ръка и рече:

— Заключете ги.

Уесли изглеждаше вцепенен, когато тенкински пазачи го сграбчиха.

— Какво става? — запротестира той. — Ние сме представители на Авринската империя! Не мож…

Ерандабон се изсмя гръмко, докато пазачите го влачеха.

— Почакай! — разнесе се друг глас. — Бе уредено! — Траник пъргаво избегна воините и се приближи разгневен. — На мен и хората ми трябва да бъде предоставен безопасен път. Тук съм да взема гхазелски водач, който да ни преведе през Гранданз Ог!

Ерандабон се изправи на крака и вдигна брадвата си, карайки Траник да застине насред крачка.

— Оръжия донесе ли? Храна за Многото даде ли на Ерандабон? — викна военачалникът.

— Корабът потъна! — викна Траник в отговор. — И сделката не се отнасяше до оръжията или елфите!

Долитащите откъм мрака звуци се усилиха. Изглежда притесняваха дори тенкините. Плешивият спря да чертае фигурите си и потрепери. Жената със змията ахна.

Ерандабон не им обърна внимание, докато ломотеше в ярост.

— Не! Отнасяше се до отворените врати на Делгос! А доказателства за това? Какви доказателства има Ерандабон? Стоите затворени и ако Дръминдор не падне, вие ставате храна за Многото! Ерандабон реши тъй! Кой си ти да се противопоставяш на Ерандабон?

— Кой си ти да се противопоставяш на Ерандабон? — заскандира тълпата. Военачалникът махна с ръка и тракането отново се усили. Пазачите пристъпиха напред с копия.

* * *

— Вече знаем какво е правела империята със събираните елфи — промърмори Ройс, прокарвайки пръсти по рамката на вратата.

Тенкините ги бяха затворили в тъмници, намиращи се в основата на крепостта. Прозорци нямаше. Единствената светлина се процеждаше през малката решетка на вратата, край която премигваха факли в железни поставки.

Ейдриън и Ройс имаха късмет да попаднат в една килия с Уесли и Уайът, а останалите бяха затворени в други подобни килии. Звукът от разговорите им долиташе като неразбираем шепот.

— Отвратително — рече Уесли, стоварвайки се на пода и отпускайки глава в ръцете си. — Признавам, че никога не съм имал слабост към онези с елфическа кръв — отправи извинителен поглед към Ройс, — ала това е гнусно отвъд всякаква представа. Империята да одобри такъв подъл и безчестен акт е… е…

— Вече знаем и за какво е флотилията в залива — рече Ейдриън. — Възнамеряват да нападнат Делгос и изглежда им донесохме заповедта за атака.

— Но Дръминдор е непревземаема по море — рече Уесли. — Смятате ли, че този Ерандабон знае това? Всички тези кораби ще бъдат изпепелени в мига, в който влязат в обсег.

— Няма — каза Ройс. — Дръминдор е била саботирана. Когато изпуснат дима при следващото пълнолуние, крепостта ще експлодира, което вероятно ще унищожи и Тур Дел Фур. Сетне армадата може да плува необезпокоявана.

— Какво? — попита Уесли. — Няма как да знаеш това.

Ройс не каза нищо.

— Има — рече Ейдриън.

По лицето на Уесли се изписа разбиране.

— Печатът беше счупен. Прочел си писмото?

Ройс продължи да изследва вратата.

— Как ще експлодира? — попита Ейдриън.

— Комините са били блокирани.

— Не — Ейдриън поклати глава. — Само Грейвис знаеше как да направи това, а той е мъртъв.

— Мерик някак си е узнал. Прави същото, което и Грейвис бе опитал. Блокирал е изходите. Когато се опитат да отворят шахтите по пълнолуние, газът и стопената скала няма да има къде да идат. Цялата планина ще избухне. Това е имал предвид Мерик под накланяне на везните в полза на империята. Делгос подкрепя националистите, финансирани главно от Корнелиус ДеЛур. Елиминирайки Гаунт, те отсякоха главата на бунта. Сега ще му отсекат и краката. Разрушаването на Делгос ще означава, че Новата империя трябва да се разправи единствено с Меленгар.

— Но онези кораби в пристанището не бяха само тенкински. Повечето бяха гхазелски — изтъкна Ейдриън. — Гайл мисли, че ги използва като свои кучета, ала гоблините не могат да бъдат обуздани. Той не може да ги контролира. Империята поднася Делгос на Ба Ран Гхазел. Веднъж сдобили се с тази позиция, гоблините ще станат заплаха за Новата империя, много по-голяма от националистите.

— Съмнявам се, че на Мерик му пука — рече Ройс.

— Откраднал си писмото от мен и си го прочел? — попита Уесли. — И ни остави да го предадем на военачалника, знаейки, че то ще сложи началото на инвазия?

— Нима казвате, че не е трябвало? Това бяха заповедите ви, одобрени от двамата регенти.

— Но даването на Делгос в ръцете на този… този… побъркан… и на Гхазел… това е… това е…

— Това е вашият дълг, който трябва да изпълните в качеството си на офицер на Новата империя.

Уесли беше втрещен.

— Баща ми винаги казваше: „Рицарят изтегля меч по три причини: за да защити себе си, да защити слабите и да защити своя лорд.“ Ала винаги добавяше: „Никога не се защитавай срещу истината, никога не защитавай слабостта у другите и никога не защитавай безчестен лорд.“ Не виждам как някой би видял чест в това да даваш деца на гоблините за храна или да връчиш на тепсия цяло кралство на гхазелските орди.

— Защо го остави да връчи писмото? — попита Ейдриън.

— Прочетох го едва тази нощ, когато спряхме да починем. Това бе последният ми шанс да надзърна. Сметнах, че ако се покажем със съвсем празни ръце, щяхме да бъдем убити.

— Няма да бъда съучастник в това… това… зверство! Трябва да попречим Дръминдор да бъде разрушена — обяви Уесли.

— Нали осъзнавате, че това би било измяна? — попита го Ройс.

— Нареждайки всеки мъж, жена и дете в Тур Дел Фур да бъдат предадени в кръвожадните ръце на Ба Ран Гхазел, императрицата е извършила измяна към своите поданици. Аз съм този, който остава лоялен — лоялен на честта.

— Сигурно би ви утешило да узнаете, че е малко вероятно императрица Модина да е издала тази заповед — каза му Ейдриън. — Познаваме я — срещали сме се, преди тя да стане императрица. Никога не би направила нещо подобно. Бях в двореца в деня, преди да отплуваме за Акуеста. Не тя е начело. Регентите стоят зад това.

— Едно нещо е сигурно — ако попречим на Мериковия план, няма да е нужно да го търсим повече. Той сам ще ни намери — додаде Ройс.

— Аз съм виновен за всичко — въздъхна Уесли. — Първата ми задача и ето до какво доведе.

— Не се укорявайте. Справихте се добре — потупа го по рамото Ейдриън. — Ала дългът ви е вече изпълнен. Изпълнихте задачата, възложена ви от вашия лорд. Сега всичко зависи от вас.

— Страхувам се, че не разполагам с много алтернативи — каза Уесли, оглеждайки килията.

— Колко остава до пълнолунието? — попита Ейдриън.

— Около две седмици, предполагам — отговори му Ройс.

— Твърде много време ще ни отнеме да пътуваме по суша. За колко ще стигнем дотам по море, Уайът? — поинтересува се Ейдриън.

— Загърбили вятъра, пътуването ще ни отнеме много по-малко от идването. Седмица и половина, може би две.

— Значи все още имаме време — рече Ейдриън.

— Време за какво? — попита Уесли. — Затворени сме в тъмницата на един побъркан, на края на света. Само да оцелеем ще бъде истинско постижение.

— Твърде сте песимистичен за един младеж — рече му Ройс.

Уесли се изсмя:

— Добре, матрос Мелбърн, как предлагаш да се промъкнем до пристанището, да отвлечем пълен с гоблини кораб и да отплаваме край армадата, когато дори не можем да излезем от тази килия?

Ройс леко побутна вратата и тя се отвори.

— Отключих, докато се оплаквахте — каза той.

Лицето на Уесли изразяваше удивлението му.

— Ти не си просто моряк, нали?

— Чакайте тук — рече Ройс, измъквайки се.

Нямаше го няколко минути. Не чуха нито звук. Когато се върна, следваха го По, Дърнинг, Грейди, Диладръм и винтусите. По кинжала на Ройс имаше кръв, в ръце държеше връзка ключове.

— Ами останалите? — попита Уесли.

— Не се притеснявайте, няма да ги забравя — рече с дяволита усмивка Ройс. Тръгна и останалите го последваха. Пазач лежеше мъртъв сред локва кръв, а крадецът вече се намираше при вратата на последната килия.

— Не ни трябва спасяване — долетя гласът на Дефо иззад вратата. — И аз самият можех да отворя, ако исках да изляза.

— Не съм тук, за да спасявам теб — каза Ройс, отключвайки.

Бърни отстъпи и изтегли кинжала си.

— Не се меси, Бърни — каза му Ройс. — Досега си изпълнявал задача. Това разбирам. Но застанеш ли между Траник и мен, нещата стават лични.

— Матрос Мелбърн! — сопна се Уесли. — Не мога да ти позволя да убиеш мистър Траник.

Ройс не му обърна внимание и Уесли се обърна към Уайът, който сви рамене в отговор.

— Той изгори цял кораб с елфи и е отговорен за изчезването на дъщеря ми. Нека умре.

Доктор Леви отстъпи настрана, оставяйки Траник с опрян в стената гръб, стиснал кинжала си. По стойката и начина, по който държеше оръжието, Ейдриън виждаше, че стражът не бе ножар. Траник се потеше, очите му бяха напрегнати.

— Мога ли да зная защо ще убивате Траник? — внезапно попита Булард, заставайки между двамата. — Онези от вас, които възнамеряват да избягат, биха оползотворили по-добре времето си в други дейности, които не включват накълцването на човек в килията му.

— Ще отнеме само секунда — увери го Ройс.

— Възможно, възможно, ала аз те моля да не го правиш. Не казвам, че не заслужава смърт, ала кой си ти, че да му я дадеш? Траник ще умре, и то доста скоро, предполагам, като се има предвид накъде сме се запътили. Ала мисията ни е жизненоважна не само за империята, но и за цялото човечество. Ще имаме нужда от него за успешното й завършване.

— Млъкни, дърт глупак! — изръмжа стражът.

Това привлече вниманието на Ройс, макар да не откъсваше очи от Траник.

— Каква мисия?

— Да открием много древна и изключително важна реликва, наречена Рога на Гилиндора, която ще е нужна твърде скоро, уви.

— Рогът? — повтори Ейдриън.

— Да. Предвид сегашните обстоятелства не смятам за разумно да изнасям уроци по история, ала е достатъчно да кажа, че е в интерес на всички ни Траник да остане жив — засега.

— Съжалявам — отвърна Ройс, — ала ще трябва да се оправяте без…

Вратата към отсека на килиите се отвори и двама войници с метални брони пристъпиха вътре. Виждайки мъртвия пазач, побягнаха обратно.

Ройс се втурна подире им. Бърни бързо затвори вратата на килията.

— Вървете! — подкани ги Булард.

Те изтичаха нагоре по стълбите. Докато стигнат върха, коридорът ехтеше от гръмки гласове.

— Измъкнаха се — изръмжа Ройс.

— Досетихме се от виковете — рече Ейдриън.

Намираха се на кръстопът. Еднакви коридори се простираха и в четирите посоки. Закрепени в стенни гнезда пламъци проблясваха на дълги интервали, оставяйки дълги сенчести отрязъци.

Ройс погледна назад към килиите и тихичко изруга.

— Пада ми се, задето се поколебах.

— Някаква представа накъде да тръгнем? — попита Уайът.

— Насам — каза Ройс.

Поведе ги с бърза крачка, сетне внезапно спря и им направи знак да се скрият в една стая. Миг по-късно притича отряд войници. Уесли понечи да тръгне, но Ройс го задържа. Минаха още двамина.

— Сега вече тръгваме — каза им той. — Но стойте зад мен.

Ройс продължи да крачи из множеството виещи се коридори, спирайки от време на време. Изкачиха се още два етажа и избегнаха друга група войници. Ейдриън видя изумлението от уменията на Ройс, изписано по лицата на останалите. Изглеждаше сякаш може да вижда през стените или знае разположението на всеки пазач. За Ейдриън това не беше нищо ново, но дори и той бе впечатлен от напредъка им, като се има предвид, че Ройс вървеше начело на цяло шествие.

Неочаквано се отвори врата и неколцина тенкини буквално се сблъскаха с Диладръм и един винтус. Ужасени, двамата затичаха по един коридор. Смаяните тенкини не бяха воини и бяха не по-малко изплашени от Диладръм, затваряйки се обратно в стаята. Ройс викна на Диладръм да спре, но нямаше ефект.

— По дяволите! — изруга първият, впускайки се подир Диладръм. Останалите се мъчеха да не изостават, търчейки слепешката след него. Завивайки, Ейдриън едва не помете Ройс, чийто път бе запречен от двама тенкини. Труповете на Диладръм и винтуса лежаха сред локва кръв. Малка армия отряза пътя им за отстъпление.

— Кои сте вие да се противопоставяте на Ерандабон? — заскандираха воините.

— Назад! — заповяда Ейдриън, избутвайки Уесли и останалите в ниша, която предоставяше поне малко закрила. Откачи една факла от стената и двамата с Ройс заеха защитна позиция.

Тенкините се впуснаха в атака, крещейки.

Ройс привидно избегна нападението, ала най-първият воин падна мъртъв. Ейдриън заби факлата в лицето на втория тенкин. Използвайки краката си, Ройс подхвърли меча на мъртвия към Ейдриън, който го улови тъкмо навреме, за да обезглави следващия.

Двама воини се впуснаха към Ройс, който просто се оказа на различно място от очакваното. Движенията му се сляха — и още двама се строполиха. Ейдриън пристъпи напред, докато Ройс сритваше оръжията на избитите към Уайът, Дърнинг и Уесли. Сега Ейдриън стоеше в центъра.

Трима нападнаха. Трима се свлякоха мъртви.

Останалите се отдръпнаха, смаяни. Ейдриън се въоръжи с още един меч.

Пляс! Пляс! Пляс!

Военачалникът вървеше към тях, ръкопляскайки ухилен.

— Това си ти, Галенти. Тъй хубаво е отново да си сред нас!