Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Откровенията на Ририя (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Emerald Storm, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 43 гласа)

Информация

Сканиране
vens (2015 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2015 г.)

Издание:

Майкъл Дж. Съливан. Изумрудената буря

Американска, първо издание

Преводач: Радин Григоров

Редактор: Елиза Чернева

Илюстрации на корицата: Marc Simonetti / Bragelonne

Художествено оформление на корицата: Димитриос Аксиотис — Мичо

Печат: „Мултипринт“ ООД

ИК „Ем Би Джи Тойс“ ЕООД, 2012 г.

ISBN: 978-954-2989-18-9

История

  1. — Добавяне

Глава 1
Асасин

Мерик Мариус зареди малкия арбалет и го мушна под наметалото си. Облаци галеха луната, оставяйки него и централния площад в мрак. Оглеждайки се за движение, той запретърсва мръсните улици, притиснати от паянтови купчини. Не намери никого. По това време градът беше пуст.

Ратибор може и да е дупка, помисли си, ала поне лесно се работи тук.

Условията се бяха подобрили след скорошната победа на националистите. Нямаше ги имперските стражници, които да обхождат редовно улиците. Градът не можеше да се похвали дори с опитен шериф, тъй като новата кметица отказваше да наеме ветерани или военни, които да се грижат за реда. Вместо това бе решила да се задоволи с продавачи, обущари и фермери. Мерик смяташе решенията й за глупави, ала очакваше подобни грешки от неопитна аристократка. Не че се оплакваше — оценяваше съдействието й.

Въпреки този дефект се възхищаваше от постиженията на Ариста Есендън. В Меленгар управляваше брат й — крал Олрик, а като неомъжена принцеса тя нямаше никаква власт. Тогава бе дошла тук и повела бунт. Оцелелите граждани й бяха връчили ключовете на града. Тя беше чужденка и благородничка, а те й благодаряха, че ги управлява. Брилянтно. Самият той не би се справил по-добре.

Тънка усмивка изви Мериковите устни, докато я наблюдаваше откъм улицата. На втория етаж на Градската палата все още гореше свещ, дори и по това време. Мъждивият й силует се движеше зад завесите.

Още малко, помисли си той.

Мерик хвана оръжието си. Дълго само фут и половина, то не притежаваше пробивната мощ на традиционен арбалет. Ала пак щеше да свърши работа — целта му не носеше броня, така че не трябваше да разчита на силата на изстрела. Назъбеното острие бе намазано с венденска шарка. Недостойна за убийства отрова, тя нито убиваше бързо, нито обездвижваше жертвата. Със сигурност носеше смърт, ала след твърде дълго време — прекалено непрофесионално по негово мнение. Не я беше използвал преди и едва наскоро бе научил най-важната й характеристика — венденската шарка не се влияеше от магия. От достоверни източници Мерик бе узнал, че дори най-могъщите вълшебства биха били безсилни против тази отрова. Предвид целта му, това беше жизненоважно.

В кабинета на Ариста влезе друга фигура и принцесата седна рязко. Мерик реши, че е получила някакви важни известия. Канеше се да прекоси улицата, за да подслуша, когато вратата на кръчмата зад него се отвори. По звука на гласовете и олюляванията на двамината излезли можеше да прецени, че бяха изпили доста повече от една халба.

— Ей, Нестор, кой е оня, дето се е облегнал на стълба? — рече единият, олюлявайки се и сочейки в посоката на Мерик. Беше шишкав човечец с нос като ягода. Осезателният му рецептор отговаряше на плода не само по форма, но и по цвят.

— Че отде да знам? — отвърна другият, чийто мустак още блестеше от пяната. Бе слабоват и въпросната пяна очевидно му тежеше, защото той също се клатушкаше.

— Какво прави по туй време вънка?

— Нали ти казах, че не знам бе, муле?

— Че питай го.

Високият пристъпи напред:

— К’во правиш, шефе? Крепиш стената ли? — Нестор се приведе напред с опрени на коленете ръце, тресейки се от грухтелив смях.

— Всъщност — рече им Мариус с тъй сериозен тон, че беше почти тържествен, — чакам да връча някому титлата на градски глупак. Победителят трябваше да ми зададе най-глупавия въпрос. Поздравления. Печелиш.

Гърчавият шляпна приятеля си по рамото.

— Видя ли бе? Цяла нощ ти разправям колко съм забавен, а ти ни веднъж не се изкикоти. А сега имам нова длъжност, сигурно по-добре платена от твоята.

— О, да, бива те в забавленията — увери го приятелят му, дордето двамата се олюляваха в далечината. — Иди в театъра, ще изнасят „Конспирацията за короната“ за кмета. Тебе да пуснат на сцената — ей това ще е забавно.

Настроението на Мерик се развали. Бе видял въпросната пиеса преди няколко години. Макар показваните в нея двама крадци да бяха с други имена, бе сигурен, че изобразяват Ройс Мелбърн и Ейдриън Блекуотър. Някога Ройс и Мерик бяха изключително близки приятели — по времето, когато бяха убийци за Диаманта. Приятелството им бе загинало преди седемнадесет години в топлата лятна вечер, в която Ройс бе убил Джейд.

Макар да не бе присъствал, въображението на Мерик бе пресъздавало сцената безброй пъти. По онова време Ройс още нямаше белия си кинжал, още използваше два извити харола с черни дръжки. Познаваше техниката му достатъчно добре да си представи как тихо разсича Джейд с двете остриета едновременно. Мариус не се интересуваше, че друг беше подвел Ройс или че последният не е знаел самоличността на жертвата си. Знаеше само, че обичаната от него жена бе мъртва — и че най-добрият му приятел бе отнел живота й.

Бяха минали почти две десетилетия, а Ройс и Джейд все още го преследваха. Не можеше да помисли за единия, без другият да изникне в съзнанието му. Не можеше и да понесе да забрави. Обичта и омразата се бяха сплели завинаги, оформяйки твърде стегнат за развързване възел.

Шум и викове откъм кабинета на Ариста върнаха Мерик в действителността. Той провери оръжието си и прекоси улицата.

* * *

— Ваше Височество? — попита войникът, влизайки в кабинета.

Две кървясали очи сред разчорлена коса го погледнаха над разхвърляното бюро. Принцеса Ариста прецени посетителя за миг. Облеченият в броня мъж излъчваше отегчение.

Това няма да мине добре, помисли си тя.

— Викали сте ме? — рече той, скривайки раздразнението си само отчасти.

— Да, Ренкуист — отвърна тя, умът й най-сетне намерил прилежащото към лицето име. Не бе спала от два дни и се съсредоточаваше трудно. — Повиках те, за да…

— Принцесо, не можете да ме призовавате, когато ви скимне. Очаква ме армия, която да ръководя — и война, която да спечеля. Нямам време за бъбрене.

— Бъбрене? Не бихте повикала тук, ако не беше важно.

Ренкуист извъртя очи.

— Трябва да отведеш войската извън града.

— Моля?

— Няма начин. Хората ти създават проблеми. Получавам ежедневни доклади за войници, които тормозят търговци и разрушават имущество. Даже имаше и обвинение в изнасилване. Трябва да ги отведеш извън града — някъде, където да бъдат държани под контрол.

— Хората ми рискуват живота си срещу империалистите. Да ги храни и подслонява е най-малкото, което този мизерен град може да стори за тях. Искате да ги лиша от леглата им и от покрива над главите им?

— Търговците и фермерите отказват да ги хранят, защото не могат — обясни Ариста. — Империята конфискува градските запаси при поемането на контрола над града. Дъждовете и сраженията опустошиха по-голямата част от тазгодишната реколта. Градът няма достатъчно за собствените си жители, камо ли за армия. Есента дойде, студът наближава. Хората не знаят как ще оцелеят зимата. Не могат да се грижат за себе си, когато войници ограбват магазините и фермите им. Благодарни сме за приноса ви към завладяването на града, но присъствието ви би разрушило онова, за чието освобождение рискувахте живота си. Трябва да напуснете.

— Ако отново ги натикам в лагери с недостатъчно храна и капещи палатки, половината ще дезертират. И без това мнозина си отиват по домовете заради жътвата. Не е нужно да ви казвам, че ако тази армия изчезне, империята ще завземе града обратно.

Ариста поклати глава:

— Когато Дигън Гаунт беше начело, националистическата армия живееше под такива условия с месеци, без това да представлява проблем. В Ратибор дисциплината на войниците спада. Може би е време да настъпите към Акуеста.

Ренкуист се вцепени при самото споменаване на това име.

— Залавянето на Гаунт прави завземането на Акуеста още по-трудно. Трябва ми време да събера информация. Също така чакам подкрепления и припаси от Делгос. Да нападнеш столицата не е като да завземеш Вернес или Ратибор. Империалистите ще се сражават до последния човек, за да запазят владетелката си. Не. Трябва да останем тук, докато се подготвя напълно.

— Ако трябва, чакайте, но не тук — твърдо отвърна тя.

— А ако откажа? — очите му се стесниха.

Ариста остави на бюрото пергаментите, които държеше, но не каза нищо.

— Моята войска завзе града — изтъкна той. — Управлявате само защото аз позволявам това. Няма да приемам заповеди от вас. Тук не сте принцеса, нито аз съм ваш крепостен. Нося отговорност пред войниците си — не за града и със сигурност не пред вас.

Ариста бавно се изправи.

— Аз съм кмет на този град — рече тя с още по-властен глас. — Кмет, посочен от народа. Освен това съм стюард и действащ администратор на Ренидд, отново по волята на онези, които живеят тук. Ти и армията ти сте тук с моето разрешение.

— Вие сте принцеса от Меленгар! Аз поне съм роден в Ренидд.

— Ще се отнасяш към длъжността ми с нужното уважение и ще правиш, каквото ти кажа — без значение какви са личните ти чувства към мен.

— А ако не го сторя? — студено попита той.

Реакцията му не я изненада. Ренкуист бе професионален войник, служил на крал Урит и в имперската армия, преди да се присъедини към националистите след падането на Килнар. След изчезването на Гаунт бе назначен за главнокомандващ — позиция, за която преди изобщо не би могъл да мечтае. Сега най-сетне осъзнаваше мощта си и започваше да се самоизтъква. Ариста се бе надявала той да демонстрира същия дух като Емъри, ала Ренкуист не бе простолюден с аристократично сърце. Ако не предприемеше нещо сега, принцесата щеше да стане жертва на военен преврат.

— Градът току-що се измъкна от клещите на един тиранин, няма да позволя да попадне под петата на друг. Откажеш ли да ми се подчиняваш, ще те сваля от длъжността ти.

— И как точно ще го направите?

Ариста лекичко се усмихна:

— Помисли… Убедена съм, че ще се сетиш.

Ренкуист продължи да се взира в нея, сетне очите му рязко се разшириха, а по лицето му проблесна страх.

— Да — рече тя. — Слуховете за мен са верни. Изведи армията си от града, преди да съм почувствала нуждата от практическа демонстрация. Разполагаш с един ден. Разузнавачи са открили подходяща долина на север. Препоръчвам да лагерувате на мястото, където пътят и реката се пресичат. Достатъчно отдалечено е, за да не възникват повече проблеми. Същевременно е и на север. Хората ти ще видят, че се приближават към Акуеста, което ще се отрази благоприятно на морала.

— Не ме поучавайте как да ръководя войската си — сопна се той, макар не толкова силно и уверено, както преди.

— Извинения — кимна тя. — Това беше само препоръка. Ала заповедта да напуснете не е. Лека вечер, сър.

Ренкуист се поколеба. Дишаше тежко, ръцете му бяха свити в юмруци.

— Казах — лека вечер, сър.

Той измърмори някакво проклятие изпод носа си и затръшна вратата след себе си.

Ариста се отпусна изтощено в стола.

Защо всичко трябва да е тъй трудно?

Всички искаха нещо от нея: храна, подслон, уверения, че всичко ще бъде наред. Гражданите виждаха надежда в нейно лице, ала самата Ариста виждаше малко такава. Тормозена от безкрайни проблеми и обгърната от хора, се чувстваше странно самотна.

Положи глава на бюрото и затвори очи.

Само няколко минути дрямка, рече си тя. Тогава ще стана и ще видя как да се справя с недостига на зърно… и да погледна докладите за тормоз на затворниците.

Стотици въпроси чакаха да бъдат решени, като например кому се полага да прибере зърното от земите на загиналите фермери. Притисната от недостига на храна и суровото време, тя трябваше да реагира бързо. Поне тези проблеми не я оставяха да мисли за нейната собствена загуба. Ратиборската битка тормозеше и Ариста, както всички останали в града. Не бе понесла видими поражения — болката й се дължеше на спомен, лице, което виждаше нощем, виденията бяха съпроводени от разкъсваща сърцето болка. То никога нямаше да се излекува. Винаги щеше да има рана, белег, който да носи до края на живота си.

Когато се потопи в дрямка, дълго потисканите мисли за Емъри нахлуха в сънищата й. Седеше на ръба на леглото й, облян в лунна светлина. Дъхът й се накъсваше от очакване, когато тя се привеждаше напред да го целуне с усмихнати устни. Той внезапно се вцепени, от устата му бликна кръв — от гърдите му стърчеше стрела. Ариста се опитваше да плаче, ала не можеше да издаде нито звук. Дотук сънят не се отличаваше от предишните кошмари, но тогава Емъри заговори.

Не остава време — рече той с настоятелно лице. — Вече всичко зависи от теб.

Тя се замъчи да го попита какво иска да каже, когато…

— Ваше Височество — нечия ръка нежно докосна рамото й.

Ариста отвори очи и видя Орин Флатли. Градският писар, някога отбелязвал ударите върху наказаните на площада, бе изявил желание да стане неин секретар. Хладната му ефикасност я бе накарала да се поколебае, ала в крайна сметка тя реши, че не е престъпление да си вършиш добре работата. Решението й обаче бе правилно — той се оказа верен и усърден служител. И все пак бе притеснително да се събуди при вида на безизразното му лице.

— Какво има? — тя обърса очи, търсейки сълзите, които би трябвало да бъдат там.

— Един човек настоява да Ви види. Обясних, че сте заета, ала той настоява. Много е… — Орин се раздвижи неловко, — труден за игнориране.

— Кой е той?

— Отказа да се представи, ала каза, че го познавате. Твърди, че новините му са от първостепенна важност. Настоява да говори с вас незабавно.

— Добре — сънливо кимна Ариста. — Изпрати го след минутка.

Орин излезе. Тя поизглади роклята си, осигурявайки си поне частично достоен вид. Дългият живот сред простолюдието бе смъкнал доста границата на определяното от нея за допустимо. Оправяйки косата си пред огледалото, Ариста се зачуди къде ли е отишла принцесата на Меленгар — и дали ще се върне.

Докато се оглеждаше, вратата се отвори.

— С какво мога да…

На прага стоеше Есрахаддон, облечен в роба с неопределим цвят. Ръцете му бяха потънали в блестящите гънки. Брадата му беше по-дълга, косата му беше посивяла. Изглеждаше по-стар, отколкото си го спомняше. Не бе виждала магьосника от онова утро край река Нидвалден.

— Ти пък какво правиш тук? — тонът й се вледени.

— И аз се радвам да Ви видя, Ваше Височество.

Допусналият магьосника Орин все още не бе затворил вратите. Това се промени след кратък поглед от страна на Есрахаддон.

— Виждам, че се справяш добре и без ръце — рече Ариста.

— Човек се приспособява към нуждите си — отвърна той, сядайки насреща й.

— Не съм те поканила да сядаш.

— Не съм молил за разрешение.

Столът на Ариста я блъсна по краката, карайки я да се стовари в него.

— Как го правиш без ръце или звук? — рече тя, надвита от любопитството си.

— Не помниш ли как обяви уроците за приключени при последната ни среща?

Ариста отново се вцепени.

— Помня. Помня и как подчертах, че не желая да те виждам повече.

— Много хубаво. Обаче имам нужда от помощта ти да открия наследника.

— Отново го изгуби, а?

Есрахаддон не й обърна внимание.

— Можем да го открием с проста магия за местоположение.

— Игричките ти не ме интересуват. Чака ме цял един град.

— Трябва да направим магията незабавно. Можем да я сторим тук и сега. Имам представа къде е, но времето ни притиска и не мога да си позволя да тръгна в грешната посока. Разчисти бюрото си и да започваме.

— Нямам намерение да върша нищо такова.

— Ариста, знаеш, че не мога да направя това сам. Трябва ми помощта ти.

Принцесата го прониза с поглед:

— Трябваше да помислиш за това, преди да организираш убийството на баща ми. Ако има нещо, което трябва да сторя, то е, да поръчам екзекуцията ти.

— Не разбираш. Важно е. Хиляди животи са заложени на карта. Това е повече от твоята загуба. Много по-сериозно от загубата на стотица крале и хиляда бащи. Не си единствената, която страда. Нима мислиш, че съм се наслаждавал на хилядолетния престой в тъмницата? Да, използвах теб и баща ти да избягам. Нуждата ме мотивира — защитаваното от мен е много по-важно от всеки друг индивид. Сега прекрати тези глупости. Времето ни изтича.

— Толкова съм щастлива да не съм ти от полза — тя се подсмихна. — Не мога да върна обратно баща си, нито да те убия. Ти няма да позволиш да бъдеш заловен повторно. Това е истински подарък, възможността да ти се отплатя за онова, което ми отне.

Есрахаддон въздъхна и поклати глава:

— Не ме мразиш, Ариста. Вината е тази, която те разяжда — знанието, че за смъртта на баща ти си виновна, колкото и аз. Ала църквата е отговорна за всичко, организирайки бягството ми, което евентуално ще посочи наследника. Въведоха те в Гутария с пълното знание, че аз ще те използвам.

— Изчезвай! — Ариста скочи на крака с почервеняло лице. — Орин! Охрана!

Писарят успя да открехне вратата и надникна, ала бърз поглед от страна на Есрахаддон отново я затвори.

— Ще доведа помощ, Ваше Височество — долетя иззад вратата гласът на Орин.

— Трябва да си простиш, Ариста.

Изчезвай! — изкрещя принцесата. Замахна с ръка и вратата се отвори рязко, едва не изхвърчайки от пантите си.

Есрахаддон се изправи и пое към вратата, добавяйки:

— Трябва да осъзнаеш, че си толкова отговорна за смъртта на баща си, колкото и аз.

Ариста затръшна вратата след него и опря гръб на нея. Вината не беше моя! — искаше да изкрещи, макар да знаеше, че това ще е лъжа. В годините след смъртта му се бе крила от истината, ала вече не можеше да го прави. Колкото и трудно да бе признанието, Есрахаддон беше прав.

* * *

Есрахаддон пристъпи на мрачния централен площад. Погледна назад и въздъхна. Наистина харесваше Ариста. Щеше му се да може да й разкрие всичко, ала рискът бе прекалено голям. Макар и свободен от Гутария, все още се страхуваше, че църквата го подслушва — не всяка негова дума, както когато бе затворен, ала Моуиндули умееше да слуша от разстояние. И съответно Есрахаддон трябваше да третира всички разговори като подслушвани. Едничка небрежност, само едно изтървано име, и всичко щеше да бъде изгубено.

Времето изтичаше, ала поне вече се бе убедил, че Ариста е станала цензар. Той бе посял семето и почвата се оказа плодородна. Бе започнал да подозира уменията й в утрото на Ратиборската битка, когато Ейдриън спомена, че дъждът не се очаквало да спре. Подозираше, че Ариста е направила магията, ключова за победата на националистите. Оттогава дочуваше слухове за необичайните сили на новата кметица. Ала едва когато бе разрушила заключващата му магия с леко махване на ръка, можа да се убеди, че Ариста разбира Изкуството.

Освен него и Аркадиус нямаше други човешки чародеи. Двамата бяха жалки представители. Аркадиус беше просто стар бездарник — от тези, които цензарите наричаха факуин — елфически термин за най-невежите магьосници: знание без талант. Факуините никога не успяваха да преминат от базираната на вещества алхимия в истинската, кинетична версия на Изкуството.

Есрахаддон не се смяташе за кой знае колко по-добър. Бе не само физически сакат, но и магически инвалид. Ала сега, с появата на Ариста, човечеството отново притежаваше истински артист. Тя все още бе новак, едва дете, но с времето талантът й щеше да се развие. Един ден щеше да стане по-могъща от който и да е крал, император, воин или свещеник.

Знанието за властта й над цялото човечество бе доста повече от леко притеснителна. По време на Старата империя съществуваха предпазни мерки. Съветът на цензарите бе надзиравал владеещите Изкуството и се грижеше за правилното му прилагане. Сега всички те бяха изчезнали. Останалите магьосници, неговите братя и дори по-низшите магове, бяха мъртви. С неговата кастрация църквата смяташе цензарската заплаха за елиминирана. Сега се бе появил друг истински практикуващ Изкуството. Есрахаддон бе убеден, че никой не подозира заплахата, представлявана от принцесата.

Той се нуждаеше от нея. Макар Ариста да не осъзнаваше още, тя също се нуждаеше от него. Щеше да й обясни източника на Изкуството и употребата му. Цензарите бяха закрилници, съхранители, защитници. Пазеха тайни, които щяха да съхранят човечеството сред края на Ули Вермар.

Когато Есрахаддон бе научил истината преди хилядолетие, той се чувстваше облекчен, че няма да бъде сред онези, на които щеше да се наложи да се занимават с този проблем. Денят щеше да настъпи след векове. Каква ирония, че десетвековният му престой в Гутария бе удължил живота му до това време. Събитието, нявга отложено за недостижимото бъдеще, сега се намираше само на месеци. Позволи си да се изсмее горчиво, сетне се отправи към центъра на площада, където да седне и помисли.

Планът му бе тъй крехък и слаб, ала всички парчета си бяха по местата. Ариста се нуждаеше единствено от време, за да усъвършенства уменията си. Ейдриън знаеше, че е Пазител на Наследника, и се бе доказал достоен. Сетне идваше и Наследникът — малко вероятен избор, определено, ала същевременно напълно подобаващ.

Да, всичко ще бъде наред, заключи той. Нещата винаги се оправят накрая. Поне така казваше Йолрик.

Йолрик бе най-мъдрият сред всички им, страстно вярващ в умението на света да се самопоправя. Най-големият страх на Есрахаддон при падането на Старата империя бе Йолрик да не застане на страната на Венлин. Фактът, че все още съществуваше наследник на стария император, доказваше, че Есрахаддоновият наставник не бе помогнал на патриарха. Есрахаддон се усмихна широко. Учителят му отдавна беше мъртъв. Бе древен, още когато Есра беше момче.

Магьосникът опъна крака и се опита да изчисти ума си. Нуждаеше се от почивка, ала от векове не можеше да го стори. На почивка се наслаждаваха само людете с чиста съвест. Неговите ръце бяха прекалено оцапани с невинна кръв. Твърде много хора бяха умрели, за да се провали точно сега.

Споменът за Йолрик бе отворил вратата към миналото. През прага надникнаха лица на отдавна мъртви: семейството му, приятелите, жената, която някога се бе надявал да вземе за своя съпруга. Този живот изглеждаше като сън, но може би сегашното му съществуване бе истинската мора, кошмар, в който бе пленен. Може би един ден щеше да се събуди и да се озове отново в двореца с Неврик, Джериш и обичната Елиня.

Дали някак е оцеляла в разрухата на града?

Щеше му се да вярва в това, без значение колко малко вероятно беше.

Ами ако е повярвала в това, което говореха за мен впоследствие? Дали се е омъжила за друг, чувствайки се предадена? Дали е умряла, мразейки ме?

Трябваше да спре да мисли така. Казаното на Ариста бе истина — направените жертви бяха маловажни в сравнение с целта. Трябваше да прости. Изправи се и пое към странноприемницата. Облак покри луната, затулвайки и малкото хвърляна от нея светлина. В този миг Есрахаддон почувства пронизваща болка в гърба си. Изревавайки, падна на колене. Извивайки се, почувства как робата прилепва към кожата му сред нарастваща влага.

Кървя.

Вендериа — прошепна той. Моментално робата заблестя, осветявайки площада. В крайчеца на сиянието зърна мъж, обвит със сиво наметало. В първия миг си помисли, че това е Ройс. Имаше неговите безчувствени маниери и стойка, ала този мъж бе по-едър и по-як.

Есрахаддон промърмори някакво проклятие и четирите колони, подкрепящи навеса над мъжа, се пръснаха на трески. Тежкият покрив се срути, тъкмо когато мъжът пристъпваше напред. Силата на удара едва развя наметалото му.

С обляно от пот лице и пронизваща гърба му болка, Есрахаддон се замъчи да се изправи, за да посрещне нападателя си, безгрижно вървящ към него. Магьосникът се съсредоточи. Промърмори отново — прахта на площада се завихри в торнадо, втурнало се към фигурата. Обгърна мъжа и избухна в пламъци. Есрахаддон почувства горещината на пламъците върху лицето си. Огненият стълб окъпа площада в жълто сияние. Нападателят стоеше в средата му, обгърнат в синкави пламъци. Когато огънят затихна, продължи напред, недокоснат.

Достигайки магьосника, мъжът му хвърли любопитен поглед — както дете би изгледало странно насекомо, преди да го стъпче. Не каза нищо, но показа сребърен медальон, който носеше на врата си.

— Познато ли ти е това? — попита мъжът. — Говори се, че ти си го изработил. Страхувам се обаче, че наследникът вече няма да се нуждае от него.

Есрахаддон ахна.

— Само ако имаше ръце, щеше да го изтръгнеш от врата ми. И тогава щях да загазя, нали?

Звукът от срутването и пламъците бяха събудили неколцина от околните сгради. По прозорците наизникнаха свещи, врати се отвориха.

— Регентите ми заръчаха да ти предам, че вече не се нуждаят от услугите ти — мъжът в черното наметало се усмихна студено. Без да каже нищо повече, се обърна и потъна в лабиринта тъмни улички.

Есрахаддон бе объркан. Забитата в гърба му стрела не изглеждаше смъртоносна. Можеше да диша без проблем, значи не бе засегнала дробовете му, нито сърцето. Кървеше, но не обилно. Болката бе мъчителна, изгаряща, ала още усещаше краката си, беше сигурен, че може да ходи.

Защо ме остави жив? Защо би… отрова!

Магьосникът се съсредоточи и измърмори заклинание. То се провали. Заразмахва чукани, мъчейки се да изплете по-силна магия. И това не помогна. Усещаше как отровата се разпространява по гърба му. Без ръце беше безсилен. Който и да беше онзи с плаща, знаеше отлично какво прави.

Есрахаддон погледна към Градската палата. Не можеше да умре — не още.

* * *

Шумът откъм улицата привлече вниманието на Ариста. Все още стоеше облегната на вратата, когато откъм площада долетяха гласове и викове. Не бе ясно какво се е случило, ала думите „той умира“ сепнаха принцесата.

Откри малка тълпа, насъбрана на стълбите. Сред тях пулсираше странна светлина, сякаш къс от луната бе паднал насред площада. Приближавайки се, Ариста видя магьосника. Светлината бликаше от робата му, сияеща ярко, сетне отслабваща — в такт с бавното му, затруднено дишане. Бледата светлина открояваше локва кръв. Есрахаддон лежеше по гръб, лицето му беше призрачно бледо, почти светещо, устните — посинели. Край него бе захвърлена стрела. Отметнатите ръкави разкриваха чуканите му.

— Какво е станало? — настоя да узнае принцесата.

— Не знаем, Ваше Височество — отвърна някой от тълпата. — Той искаше да Ви види.

— Повикайте доктор Герънд — заповяда тя и коленичи край магьосника, нежно придърпвайки ръкавите му.

— Твърде късно — прошепна Есрахаддон, настойчиво вперил очи в нейните. — Не може да ми помогне… отрова… Ариста, слушай… не остава време.

Думите му долитаха бързо в накъсаните паузи. На лицето му имаше израз на отчаяние, примесено с решителност, подобно на удавник, търсещ опора.

— Поеми тежестта ми… намери…

Магьосникът се поколеба, очите му обходиха насъбралите се. Направи й знак да се доближи още.

Когато тя доближи ухо до устните му, той продължи.

— Открий наследника… отведи го със себе си… без наследника всичко пропада…

Есрахаддон се закашля и се замъчи да си поеме дъх.

— Открий Рога на Гилиндора… ще ти трябва наследника, за да го намериш… погребан е с Новрон в Персепликуис… — пое си нов дъх. — Бързо… на Зимния фестивал Ули Вермар свършва… — пореден дъх. — Те ще дойдат… без рога всички ще умрат.

Нов дъх.

— Сега само ти знаеш… само ти можеш да спасиш… патриархът… е същият…

Следващият дъх не се отрони, следващите думи не бяха произнесени. Пулсиращото сияние на робата затихна, оставяйки ги в пълен мрак.

* * *

Ариста гледаше как неприятният тебеширен дим от кичура руса коса се вие из стаята. В кабинета нямаше никакво течение, ала пушекът неотменно отиваше към северната стена, където изчезваше сред камъните.

Магията за намиране изискваше изгарянето на част от човека. Косата бе обичайният избор, макар отрязъци от нокти и дори кожа също вършеха работа. След смъртта на Есрахаддон бе поръчала да й донесат вещите на липсващия лидер на националистическата армия. Паркър бе изпратил чифт стари ботуши, разкъсана риза и вълнено наметало. Ботушите бяха безполезни, ала ризата и плащът съдържаха доста съкровища. Събра множество руси косми и парченца кожа, които насипа в кадифена кесия. Бе убедила себе си, че просто иска да види дали магията ще проработи. Когато започна заклинанието, нямаше намерение да действа. Сега не знаеше какво да прави.

За Есрахаддон наследникът значеше всичко. След бягството си от Гутария магьосникът бе посветил живота си на търсенето му дори убеждавайки Ариста да направи магия в Авемпарта, чрез която да открият самоличността на наследника и неговия телохранител. Пазителят моментално бе разпознала като Ейдриън, ала самият наследник никога не бе виждала преди. Русокосият образ бе просто лице — докато след Ратиборската битка не узна, че лицето принадлежи на Дигън Гаунт — водачът на националистите. Нямаше съмнение, че Новата империя бе отговорна за изчезването му. Цветът на дима показа, че той е жив и държан на няколко дни път северно оттук. Взираше се в стената, където димът изчезваше.

— Това е лудост — промърмори на себе си. Не мога да тръгна да търся наследника. Империята го е заловила и ще бъда убита моментално. Пък и съм нужна тук. Защо да ме е грижа за обсесиите на Есрахаддон?

Ако искаше, можеше да се самообяви за кралица на Ренидд и хората щяха да я приветстват. Можеше да владее кралство, по-голямо от Меленгар — и да бъде богата и обичана. Дълго след смъртта й песни и истории щяха да разнасят името й, а статуи и книги да увековечават образа й.

Погледна към спретнато сплатената роба в крайчеца на бюрото й. Беше донесена след погребението му. Всички негови вещи се свеждаха до това парче плат. Посвещавайки всичко на мисията си, бе умрял деветстотин години по-късно — без да я изпълни. Въпросът, каква точно беше тази мисия, продължаваше да я гризе. Лоялност към потомъка на император-хлапе отпреди хилядолетие не можеше да движи Есрахаддон с такъв фанатизъм. Пропускаше нещо.

„Ще дойдат.“

Какво означаваше това?

„Без рога всички ще умрат.“

Всички? Кои са тези всички? Не е възможно да е имал предвид абсолютно всички, нали? Може би просто е бълнувал. Случва се на умиране.

Спомни си очите му, бистри и фокусирани, втренчили се в нея като… Емъри.

„Не остава време. Вече всичко зависи от теб.“

„Сега само ти знаеш… само ти можеш да спасиш…“ Когато Есрахаддон бе произнесъл тези думи, не бе им отдала голямо значение, ала сега само те й бяха в главата. Не можеше да загърби факта, че с последния си дъх магьосникът бе споделил с нея тайните, носени хиляда години. Чувстваше, че той й е поверил скъпоценности с неизмерима стойност, ала без знанието му, те бяха само камъчета. Макар да не можеше да разтълкува словата му, невъзможно бе да игнорира нужното за вършене. Трябваше да напусне. Откриеше ли къде е Гаунт, щеше да уведоми Ейдриън и да остави останалото на него. В крайна сметка той беше пазителят — Гаунт беше негов проблем, не неин.

Принцесата прибра единствената си любима вещ — четка за коса с перлена дръжка — в торба. Надраска оставката си и я остави на бюрото. Посегна към вратата, сетне спря и се обърна. Да я вземе, изглеждаше подобаващо… почти необходимо. Прекоси кабинета и вдигна робата на магьосника. Тя увисна безжизнено в ръцете й. Никой не я беше чистил, ала кръв нямаше. И което бе по-странно, нямаше и дупка. Това я накара да се зачуди — дори и в смъртта си, той оставаше мистерия. Принцесата я нахлузи върху роклята си и установи, че й е тъкмо по мярка — макар Есра да бе почти фут по-висок от нея. Загърбвайки кабинета си, Ариста потъна в нощта.

Есенният въздух бе леден. Принцесата придърпа робата и вдигна качулката. Платът не приличаше на нищо, докосвало кожата й — лек, нежен, ала удивително топъл и удобен. Ухаеше приятно на салифан.

Замисли се дали да вземе кон. Никому нямаше да се свиди да й даде животно, но надали щеше да ходи тъй далече, пък и нямаше против да се разходи. Есрахаддон бе изтъкнал нуждата от бързане, ала би било глупаво да се втурва стремглаво към опасността. Ходенето изглеждаше подходящ начин да се изправи срещу мистериозното и непознатото. Щеше да й даде време да помисли. Предположи, че и Есра би избрал да пътува така. Просто изглеждаше подобаващо.

Напълни един мях на кладенеца и си взе храна. Фермерите, които негодуваха от храненето на войниците, винаги оставяха малко на стълбите на Градската палата. По-голямата част от храната принцесата раздаваше на бедните, което само доведе до появата на повече неща. Тя се запаси с няколко пити сирене, два самуна, ябълки, лук и репи. Не беше кой знае какво, ала щеше да свърши работа.

Нарами меха, намести раницата и се отправи към северната порта. Чуваше как стъпките й ехтят, сливайки се с останалите звуци в нощта. Колко опасно, дори глупаво, да напусне Медфорд, макар и в компанията на Ройс и Ейдриън. Само няколко седмици по-късно поемаше в мрака сама. Знаеше, че пътят й ще я отведе в имперска територия, ала се надяваше, че пътувайки сама не ще привлича внимание.

— Ваше Височество! — изненадано възкликна пазачът при появата й.

Тя се усмихна:

— Би ли отворил портата?

— Разбира се, милейди, но защо? Къде отивате?

— На разходка — отвърна тя.

Стражникът се вторачи невярващо.

— Убедена ли сте? Искам да кажа… — огледа се. — Сама ли сте?

Тя кимна:

— Уверявам те, че ще се оправя.

Пазачът се поколеба за миг, сетне отстъпи и изтегли огромното резе. Опирайки гръб в огромните дъбови врати, бавно отвори едната от тях.

— Бъдете внимателна, милейди. Някакъв странник се навърта наоколо.

— Странник?

— Няколко часа след залез се появи на вратата — беше с качулка. Видях, че не е намислил нещо читаво, така че не го пуснах да влезе. Вероятно е някъде навън и чака да отворя след изгрев. Бъдете внимателна.

— Благодаря ти, ала съм убедена, че ще се оправя — каза тя, промушвайки се край него. Вратата се затръшна зад гърба й.

Ариста пое по пътя, движейки се колкото се може по-тихо и по-бързо. Чувстваше се ободрена, въпреки очакващите я опасности. Напускането на Ратибор без сбогуване беше наложително. Щяха да настояват тя да определи приемника си и да остане за известно време, за да го напътства. Макар да не виждаше причина да бърза, притесняваше се, че прекалено дългото забавяне можеше да се окаже грешка. Пък и не искаше да рискува имперски шпионин да разкрие плана й, пращайки хора да я заловят.

Донякъде се чувстваше по-безопасно на пътя, отколкото в кабинета — бе уверена, че никой не знае къде е или къде отива. Тази мисъл бе приятна, като робата на Есрахаддон. В дните след смъртта му се притесняваше, че тя също може да е застрашена. Убиецът му бе избягал, оставяйки единствено необичайно малък арбалет в дъждовната бъчва на източния площад. Беше сигурна, че убиецът е изпратен от Новата империя, нагърбил се да елиминира надвиснала заплаха. Тя бе Есрахаддоновият чирак, помогнал за осуетяването на преврата в Меленгар, повел бунта в Ратибор. Със сигурност властващите искаха и нейната смърт.

Не след дълго забеляза проблясък недалеч от пътя — малък лагерен огън.

Недопуснатият през вратата? Възможно ли е той да е убиецът?

Не изпускаше огъня от очи, докато внимателно крачеше към него. Скоро между нея и светлината се издигна хълм и сиянието изчезна. След няколко часа вълнението й спадна и принцесата се запрозява. До разсъмване оставаха няколко часа. Ариста измъкна одеяло и си намери удобно местенце.

Така ли е нощувал всяка нощ Есрахаддон?

Никога не се бе чувствала тъй сама. В миналото Хилфред беше нейна неизменна сянка, ала две години по-рано бе напуснал. Най-много й липсваха Ройс и Ейдриън — крадец и бивш наемник. За тях тя беше само богат работодател, ала за нея те бяха най-близките й приятели. Представи си как Ройс потъва сред дърветата, за да огледа терена, както правеше при всяко лагеруване. Ейдриън й липсваше още по-силно. В ума й той се хилеше кривовато, приготвяйки отвратителната си яхния. Винаги я караше да се чувства в безопасност. Помнеше как я бе държал в Амбертън и след Ратиборската битка. Бе оплискана с вода, кал и кръвта на Емъри и ръцете му я бяха повдигнали. Никога не се бе чувствала тъй ужасно, нито нечия прегръдка бе била тъй утешаваща.

— Ще ми се да беше тук — прошепна тя.

Легнала по гръб, зарея поглед сред звездите, пръснати като прашец из безмерните небеса. Почувства се още по-самотна. Затвори очи и потъна в сън.