Майкъл Дж. Съливан
Изумрудената буря (22)

Глава 21
Дръминдор

Поведени от бързоходен тенкин, малцината останали от екипажа на „Изумрудената буря“ напуснаха Замъка на четирите вихъра през поредица влажни пещери към основата на скалите, където водата ги миеше. В едно малко заливче ги чакаше платноход. По-малък и по-тесен от тартаната, корабът имаше две палуби, но само една мачта. Уайът бързо го огледа, обявявайки го за добър, а По провери натоварените провизии и докладва, че са достатъчни за едномесечно пътуване.

Бързо се покачиха на борда. По и Ейдриън отблъснаха кораба от брега, а Уайът грабна кормилото. Дърнинг и Ройс изтичаха на мачтата и вдигнаха платното, което се изду красиво. Вятърът бе толкова силен, че корабчето се втурна напред, поваляйки По. Той стана и отиде на носа.

— Погледнете ги. Те са навсякъде — рече, указвайки с ръка към стотиците черни платна, изпълнили залива като рояк пчели.

— Да се надяваме, че ще ни пропуснат — рече Дърнинг.

— Ще минем — каза им Ейдриън. Той седеше на една бъчва, въртейки шапката на Уесли из ръцете си. Ейдриън бе отказал да остави Уесли и Грейди в ръцете на Ерандабон. Телата им също се намираха на борда, за да бъдат погребани в морето. Запази шапката на Уесли. Не знаеше защо.

— Той беше добър човек — рече Ройс.

— Да.

— И двамата бяха такива — додаде Дърнинг.

Малко трудно бе само петимата да управляват платнохода, но нещата щяха да се подобрят, след като вземеха Банър и Грейг от Дагастан. Корабът беше бърз. Бяха уверени, че ще достигнат Тур Дел Фур навреме. Армадата тенкински и гхазелски кораби изглежда все още се събираше.

— Джейкъб, настрой фока. Обръщам я два румба — рече Уайът, стискайки кормилото. — И всички да се размърдат. Архипелагът Ба Ран не е място за лениви моряци.

С напускането на залива разбраха истинския смисъл на Уайътовите думи. Тук морето бе осеяно с различни по големина и височина скали. Зъбести канари разкъсваха мъглите, бурни вълни се разбиваха внезапно, а водите гъмжаха от черни триъгълни платнища, изрисувани с бели линии, смътно напомнящи череп. Гхазелските кораби ги забелязаха веднага. Пет от тях рязко промениха курс.

Разсеклите вълните черни кораби на Ба Ран Гхазел караха дакките да изглеждат като некомпетентни лодкари.

— Вдигни проклетото знаме! — викна Уайът, но Ройс вече вдигаше черния флаг с белите знаци, който заоблизва вятъра.

Последва един напрегнат момент, в който Ейдриън наблюдаваше приближаващите се кораби. Започваше да се проклина, задето се е доверил на Ерандабон Гайл. Ала след като издигнаха флага, корабите свиха встрани като група акули, поемайки предишния си курс.

Уайът завъртя кормилото, насочвайки ги към Дагастан. Нареди на Ройс да застане на марса и да се оглежда за рифове. Сетне на борда се възцари мълчание, нарушавано единствено от виковете на Ройс, който оповестяваше препятствия, както и заповедите на Уайът. Отне им само няколко часа да оставят зад гърба си и последното островче, едновременно с архипелага, загърбвайки и черните платна. Платноходката навлезе в открито Гхазелско море.

Екипажът се успокои. Уайът насочи стабилен курс. Облегна се на парапета, улови пръски в шепа и обърса лице, вглеждайки се в океана. Ейдриън стоеше до него с наведена глава, все още държейки шапката на Уесли.

Ерандабон бе пратил вестоносец до Ейдриън, след като бяха напуснали арената. Не бяха открили Али. Всички предни доставки били предадени на гоблините седмици по-рано. Знаеше, че жените, особено младите, биват смятани за деликатес. Тя бе мъртва, най-вероятно изядена от висшестоящ гоблин, наслаждавал се на пиршеството, стараейки се момичето да остане в съзнание колкото се може по-дълго. За Гхазел писъците бяха гарнитура.

Ейдриън въздъхна.

— Уайът… трябва да ти кажа нещо. Али…

Уайът зачака.

— Като част от сделката накарах Гайл да потърси дъщеря ти. Резултатите не бяха добри. Али е мъртва.

Уайът отново впери поглед в океана.

— Направил си това част от сделката? Търсенето на дъщеря ми?

— Да, Гайл не беше много доволен, но…

— Ами ако беше отказал?

— Нямаше да приема.

— Но тогава е щял да убие всички ни.

Ейдриън кимна:

— Тя е твоя дъщеря. Ако смятах, че е жива, Ройс и аз щяхме да се заемем, дори и ако това означаваше да се върнем обратно сред островите на Ба Ран, но… Много съжалявам. Ще ми се да бях направил повече — погледна към шапката в ръцете си. — Ще ми се да бях направил много повече.

Уайът кимна.

— Все още можем да спасим Тур Дел Фур — продължи Ейдриън. — Без теб не бихме имали никакъв шанс. Успеем ли, тя няма да е умряла напразно.

Уайът се обърна. Понечи да каже нещо, сетне отново извърна глава.

— Зная — рече боецът, отново прехвърляйки шапката из ръце. — Зная.

* * *

Грейг и Банър бяха много доволни да ги видят. Нощите ставаха студени, а припасите бяха намалели заплашително. Вече им се бе наложило да продават въжета и платна, за да си купят храна. Набързо продадоха дакканския кораб, тъй като тенкинският съд бе много по-бърз, пък и вече натоварен.

Уайът насочи носа към дома, улавяйки силните есенни пасати. Колкото по-близо се приближаваха към вкъщи, толкова по-студено ставаше. Южните течения, които сгряваха Калис, не достигаха до Делгос и скоро вятърът стана щипещо студен. Кратка буря покри платната и перилата с тънък слой лед.

Уайът продължи да стои при кормилото, будувайки, докато почти не се строполи. Ейдриън реши, че след като не бе успял да намери Али, Уайът бе насочил силите си към спасяването на Делгос. По някакъв начин усещаше, че всички те са го сторили. Мнозина добри люде бяха умрели, трябваше да сторят нещо, за да не бъдат тези саможертви напразни. Дори Ройс, още веднъж сполетян от морска болест, успя да се покатери до върха на мачтата, където замени гхазелския флаг с шапката на Уесли.

Обясниха на Грейг и Банър събитията от изминалите седмици, както и плана на Мерик и нуждата да достигнат Дръминдор преди пълнолуние. Всяка нощ гледаха как луната издига все по-пълно лице над водите, незаинтересувана от надпреварата им с времето. Уайът съумяваше да улови всеки повей, придавайки на съда допълнителна скорост. На два пъти Ройс забеляза червени платна край левия борд, ала те оставаха на хоризонта и бързо се стопяваха.

Поради недостига на работна ръка и неразположението на Ройс, Ейдриън предложи да работи на такелажа. Дърнинг го обучаваше. В началото боецът не се справяше особено добре, беше прекалено едър, но все пак успя да схване основните понятия. В течение на няколко дни без напътствия можеше да се справя с повечето от маневрите. Нощем По готвеше, докато Ейдриън се упражняваше да връзва възли и гледаше звездите.

Вместо да пътуват край крайбрежието към Уесбаден, решиха да рискуват и заплуваха на запад през Дагастанския залив. Рискът едва не ги потопи, тъй като попаднаха на чудовищна буря. Уайът майсторски направляваше кораба, впуснал се сред вълните с наполовина свити платна. Виждайки лицето на кормчията при една светкавица, Ейдриън сериозно се зачуди дали Уайът не си е изгубил ума. На сутринта небето се изчисти и всички можаха да видят шапката на Уесли, все така развяваща се на вятъра.

Рискът си бе струвал. Два дни преди пълнолунието заобиколиха Делгоския рог и влязоха в залива Терландо.

* * *

На приближаване към залива бяха спрени от пристанищните власти, на които черните платна не се понравиха, да не говорим за шапката на Уесли. Задържан под заплашителните дула на Дръминдор, корабът бе основно претърсен, преди да получат разрешение да преминат под моста между двойните кули. Дори и тогава бяха съпроводени до котвено място петдесет и осем, хелинг двадесет и две в западното пристанище. Познавайки града и пристанищните власти, Уайът предложи да предупреди управниците за предстоящата инвазия и саботажа.

— Аз съм дотук, другари — обяви Дърнинг веднага щом корабът достигна сушата. Топменът носеше малък вързоп на рамото си.

— Ами корабът и припасите? — попита Грейг. — Ще ги продадем, полага ти се дял.

— Задръжте го — чака ме работа.

— Ами ако не… — Грейг се отказа, тъй като Дърнинг изчезна сред тесните улички. — Това изглеждаше малко рязко — очевидно бърза да иде някъде.

— Или просто се радва да е отново сред цивилизацията — изтъкна Банър.

Никое друго пристанище не приветстваше моряците като Тур Дел Фур. Ярки сгради с пищни орнаменти ги посрещаха в град, изпълнен с музика и веселие. Повечето от магазините и таверните обгръщаха доковете, където гръмки знаци се надпреварваха за внимание: ПИЯНИЯТ МОРЯК — ЗАПОВЯДАЙТЕ НА БОРДА! ПРЯСНО ГОВЕЖДО И ПТИЧЕ МЕСО! ЛУЛИ, БРИЧОВЕ, ШАПКИ! ПРИСТАНИЩНИТЕ ДАМИ (ИЗЦЕЖДАМЕ СОЛТА!)

За наскоро получили надниците си моряци, люлели се по вълните над две години, тези табели обещаваха рай. Единствената странност оставаше в размера и формата на сградите. Западните украшения не можеха напълно да скрият историята на някога джуджешкия град. Над всеки праг имаше табела, която предупреждаваше влизащия да си ПАЗИ ГЛАВАТА.

Чайки кръстосваха синьото небе. Водата се плискаше по хълбоците на корабите, които проскърцваха като живи същества, почиващи си след дълъг набег.

Ейдриън пристъпи на кея до Ройс.

— Чувстваш се несигурен, а?

— Да отговоря на някогашния ти въпрос… Не, не смятам, че трябва да ставаме моряци. Ще съм щастлив никога вече да не видя кораб.

— Поне не трябва да се притесняваш от сухоземна болест.

— И все пак като че земята се клати под краката ми.

Петимата си купиха прясна риба и я изядоха на вълнолома. Вслушваха се в моряшките песни, долитащи от кръчмите, а ноздрите им бяха изпълнени с миризмата на пристанището. Когато Уайът се върна, лицето му беше почервеняло от гняв.

— Ще продължат с изпускането на дима! Изобщо не ме изслушаха! — викна той, тичайки по кея.

— Ами инвазията? — попита Ейдриън. — Каза ли им за нея?

— Не ми повярваха! Дори Ливът Глим, пристанищният началник — а някога служехме заедно! Две години спяхме в една двуетажна койка, а сега проклетото копеле отказва, понеже „не можем да преобърнем цялото пристанище, само защото някой си мисли, че ще има нападение.“ Казва, че други кораби не били докладвали нищо подобно, че нямало да направят нищо, докато новините за армадата не бъдат потвърдени от други капитани.

— Тогава ще е твърде късно.

— Опитах се да им кажа това, но те забърбориха как трябвало да регулират налягането при пълнолуние. Обиколих всички управници в града, но никой не ми обърна внимание. Скоро започнаха да подозират мен. Отказах се, когато заплашиха да ме затворят. Съжалявам.

— Може би ако отидем всички?

Уайът поклати глава.

— Няма да има полза. Представяш ли си? След всичко което преживяхме, идваме тук, без да можем да променим нищо! Освен…

Той погледна към Ейдриън.

— Освен? — рече По.

Ейдриън въздъхна и погледна към Ройс, който кимна.

— Какво пропускам? — отново реплика на По.

— Дръминдор е била построена преди хиляди години от джуджета — обясни Ейдриън. — Тези огромни кули са пълни с каменни зъбчати колела и стотици лостове. Пристанищните власти на Тур Дел Фур са запознати с действието на едва малка част от тях. Знаят само как да освобождават натрупалото се налягане.

— А ние знаем как да го изключим — рече Ройс.

— Да го изключите? — запита По. — Как ще изключите вулкан?

— Не вулкана — системата — продължи Ейдриън. — Има главен превключвател, който е свързан с цялата верига. Бъде ли дръпнат, крепостта спира да задържа налягане, вулканът започва да се освобождава сам. Така няма да може да спре инвазията, но няма и да се взриви.

— Това с какво ще помогне?

— Ако не друго, поне ще предотврати вдигането на града във въздуха. Когато черните платна се появят, хората ще имат време да се евакуират, може би дори да организират защита. Щом изключим системата, двамата с Ройс можем да пропълзим в комините да видим какво е направил Мерик. Ако успеем да ги отпушим навреме, ще можем отново да включим главния превключвател и да изпържим армада изненадани гоблини.

— Ние можем ли да помогнем с нещо? — попита Банър.

— Не и този път — каза му Ейдриън. — Можете ли да се оправите с кораба сами?

Уайът кимна.

— Трудно ще бъде без мачтови, но ще измислим нещо.

— Добре. Тогава изчезвайте оттук, преди флотилията да е довтасала. Ти беше добър помощник, По. Навъртай се около Уайът и един ден ще станеш капитан. С това трябва да се справим сами.

* * *

Според легендите джуджетата бяха съществували векове преди появата на хората. По времената, в които джуджета и елфи се борели за надмощие, първите имали могъща и достойна нация, управлявана от джуджешки крале, със собствени закони и традиции. Това били златни времена на огромни пиршества, възхитителни постижения и могъщи герои. Сетне елфите спечелили войната.

Силата на джуджетата била разрушена завинаги, а появата на хората погубила и малкото останало. Макар джуджетата да не бяха поробени като елфите, човеците не се доверяваха на синовете на Дром. Страхувайки се от появата на обединено джуджешко кралство, хората бяха изгонили брадатите дребосъци от родната им Делгос, свеждайки ги до преследвани номади. Въпреки ненадминатите джуджешки умения, хората не им позволяваха да се събират на прекалено големи групи. И джуджетата се бяха научили да се крият. Някои приемаха човешките нрави и обичаи, опитвайки се да се слеят. Културата им бе унищожена от вековете, малко бе останало от някогашната им слава — с изключение на разказваното от камъните. Много малко джуджета — и още по-малко човеци — притежаваха въображението да си представят времена, в които джуджетата са владеели половината свят. Освен ако в момента пред очите им не се издигаше Дръминдор — каквато бе ситуацията с Ройс и Ейдриън.

Светлината на залязващото слънце обливаше гранитната скала, карайки я да засияе като сребро. Стените се издигаха на стотици футове, изникнали от планинските скали. В далечината арката на двойните кули изглеждаше тъничка. Върховете им леко димяха, изпускайки черен пушек. Породената от него мъгла се виеше високо. Мащабите на крепостта спираха дъха.

Разполагаха само с една нощ и следващия ден да повторят същия номер, който бяха изпълнили преди години. Нощта бе паднала по времето, когато вече бяха купили необходимото снаряжение. Измъкнаха се от града и закрачиха по козите пътеки, отвели ги в основата на самата крепост.

— Тук ли беше? — попита Ройс, спирайки се и изучавайки основата на кулата.

— Че откъде да знам? — отвърна Ейдриън, чиито очи се плъзгаха по южната кула. Тя закриваше всичко друго — солидна черна стена, в която се разплискваше лунната светлина. — Така и не мога да разбера защо дребосъци са строили такива гигантски неща.

— Може би компенсират — рече Ройс, отпускайки няколко дължини въже.

— По дяволите, Ройс, оттогава минаха осем години. Бях в по-добра форма. Бях по-млад, а ако си спомням, заклех се никога да не го правя отново.

— Затова не трябва даваш клетви. Сториш ли го, съдбата моментално запретва ръкави да ти ги затъкне в гърлото.

Ейдриън въздъхна, отметнал глава:

— Височка си е кулата.

— И ако джуджетата все още я поддържаха, щеше да е непревземаема. За наше щастие не е така. Трябва да се радваш — изминалите осем години са я разяли допълнително. Ще е по-лесно.

— Това е гранит, Ройс. Той не ерозира кой знае колко за осем години.

Ройс не каза нищо, продължавайки да се занимава с въжето, сетне провери ремъците и си нахлузи шиповете за катерене.

— Помниш ли, че миналия път за малко да падна?

— Сега не стъпвай там.

— А думите на красивата дама от селото? Една светлина ще угасне?

— Или се покатерваме, или оставяме мястото да гръмне. Оставяме мястото да гръмне — Мерик печели. Мерик печели — бяга и не намираш Дигън Гаунт.

— Въобще не съм си представял, че толкова се интересуваш дали ще намеря Гаунт — Ейдриън отново повдигна глава към кулата. — Поне не чак толкова.

— Честно ли? Изобщо не ме е грижа. Цялото ти това приключение е една глупост. И като намериш Гаунт, после какво? Ходиш подире му като негов телохранител през остатъка от живота си? Ами ако той е като Белънтайн? Това забавно ли ще е? Убеден съм, че ще е вълнуващо, тъй като всеки мечоносец ще иска да го убие, но кого го е грижа? Няма награда, няма смисъл. Гузен си — това мога да разбера. Избягал си от баща си и не си могъл да се извиниш. И заради това трябва да захвърлиш остатъка от живота си, ставайки нечий иконом? Заслужаваш много повече.

— Някъде в тези думи май имаше комплимент, така че ти благодаря. Но ако не правиш това, за да ми помогнеш да открия Гаунт, защо тогава?

Ройс поспря. Извади шапката на Уесли от една чанта. Сигурно я бе свалил, преди да напуснат кораба.

— Той си рискува кожата за мен три пъти. Последният докара смъртта му. Няма начин тази крепост да бъде вдигната във въздуха.

* * *

Даже в мрака Ройс намираше места за ръцете и краката си, които Ейдриън не би видял и посред бял ден. Пълзеше по кулата като паяк, докато не достигна до първата ниша. Там заби началната опора и пусна въже към Ейдриън. По времето, когато последният се изкачи до нея, Ройс вече забиваше следващия кол и му отпускаше нова дължина. Продължиха да се изкачват така, откривайки незначителни пукнатини, където хилядите години разруха бяха разкрили спойките между блоковете. Вековните процепи позволяваха на Ройс да се катери по онова, което нявга е било гладък, лъскав камък.

Два часа по-късно дърветата под тях приличаха на дребни храсталачета, а ледените ветрове ги шибаха като лястовици в плевня. Бяха преодолели само една трета от пътя.

— Време е — надви воя на вятъра Ройс. Заби клин, привърза въже към него и слезе.

Ейдриън изстена.

— Мразя тази част.

— Съжалявам, приятелче, нищо не мога да направя. Нишите са все оттам — Ройс посочи към прорезите от другата страна на дълбока пукнатина.

Ройс привърза въжето към ремъците си и се прикачи към Ейдриън.

— Гледай мен — каза му Ройс. Хващайки въжето, той затича по камъка. Достигайки края на процепа, скочи, залюлявайки се като махало. Прескочи на другата страна само на няколко инча от процепа, вкопчвайки се в камъка като буболечка върху листо. Бавно се повдигна и заби нов кол. След като привърза въжето, махна на Ейдриън.

Ако Ейдриън не успееше, щеше да се плъзне в нищото, където щеше да увисне безпомощно — и то ако въжето го задържеше. Силата на падането като нищо можеше да скъса нишките или да изтръгне кола. Напълни дробовете си със студен въздух, приготви се и затича. От другата страна Ройс се приведе към него. Достигна ръба и скочи. Вятърът захвърча край лицето му, замъглявайки очите му със сълзи. Удари се в стената достатъчно силно, за да види звезди. Усети кръв и се зачуди дали е изгубил предните си зъби. Опората се измъкна изпод пръстите му и той започна да пада. Ройс понечи да го сграбчи, но беше твърде късно. Ейдриън полетя надолу.

Спусна се около три инча.

Увисна на въжето, което партньорът му бе прикрепил в мига, когато Ейдриън се бе приземил. Боецът изстена болезнено, бършейки кръвта от лицето си.

— Видя ли? — викна в ухото му Ройс. — Този път мина много по-добре!

Продължиха да се изкачват нагоре, намиращи се в сравнителния завет на тристранните комини. Вече се намираха прекалено високо и Ейдриън виждаше единствено проблясващите светлинки на пристанищния град. Всичко друго бе потънало в мрак. Спряха да починат в една ниша, сетне отново продължиха нагоре.

Ройс се изкачваше все по-високо и по-високо. Ръцете на Ейдриън го боляха от стискането на въжето и от няколкото пъти, в които се бе плъзнал. Краката му, изтощени и слаби, потрепваха опасно. Вятърът бе немилостив. Завихрил се край комина, той с все сили се мъчеше да ги събори. Слънцето изгря и Ейдриън наближаваше ръба на изтощението си, когато най-сетне достигнаха моста. Бяха изминали две трети от пътя, но за щастие не им се налагаше да се изкачват до самия връх.

Изглеждащ тънък от земята, в действителност мостът бе дебел четиридесет фута. Повдигнаха се през ръба, изтеглиха въжета. Приседнаха в сенките, за да си починат.

— Ще ми се да видя Дърнинг да се покатери по това — рече Ройс, поглеждайки надолу.

— Не смятам, че някой би могъл да го стори — каза Ейдриън. — Нито че ще е достатъчно луд, та да опита.

Дузини охраняваха портите при основите на кулата, ала мостът беше пуст. Смяташе се за невъзможно някой да проникне от върха, а студеният вихър караше работниците да стоят вътре. Ройс побутна високите каменни врати.

— Заключено? — попита Ейдриън.

Ройс кимна:

— Да се надяваме, че не са сменили комбинацията.

Ейдриън се изкикоти.

— Миналия път ти отне осемнадесет часа, точно след като рече: „Дай ми само минутка.“

— Би ли ми напомнил защо изобщо те взех? — попита Ройс, прокарвайки пръсти по релефните изображения на вратата. — А, ето.

Внимателно постави пръсти и натисна. Тежкият камък се плъзна навътре като по възглавница от въздух, завъртайки се безшумно. Над главите им се издигаха огромни катедрални сводове. Лъчи сутрешно слънце навлизаха през далечните тавански прозорци, разкриващи сложен лабиринт от мостове, балкони, арки и зъбчати колела. Някои бяха разположени хоризонтално, други стояха изправено. Едни бяха с размера на медна монета, а имаше и високи няколко етажа, по-дебели от къща. Някои се въртяха неспирно, тласкани от нагорещената морска вода. Повечето от колелата стояха неподвижно, чакайки. От механизмите идваше единственото движение. Те бяха и единственият източник на звук.

Ройс огледа обстановката.

— Празно — рече най-накрая.

— Така беше и последния път. Изненадан съм, че не са затегнали сигурността.

— Да, понеже едно-единствено проникване за векове налага поставянето на охрана.

— Утре ще съжаляват.

Откриха стълбите — ниски, плитки стъпала, построени за малки нозе. Ройс и Ейдриън прескачаха по няколко наведнъж. Приклякайки под ниските арки, Ейдриън почти трябваше да пропълзи през входа до Голямата стая. Така бе кръстил помещението при последната им визита. Стаята също беше обширна, но името бе дошло заради намиращия се вътре главен механизъм. Огромното зъбчато колело бе високо колкото кула на замък — а само една четвърт от него бе видима, останалото се губеше в пода. Бе поръбено с огромни зъбци, напомнящи бойниците на замък, само дето по-големи — много по-големи. Към него се допираха две други колела, на свой ред свързани с други такива.

— Превключвателят беше на върха, нали? — попита Ройс.

— Така мисля — да, там беше Грейвис, когато го намерихме.

— Добре, аз ще се заема с това. Ти се оглеждай.

Ройс скочи на едно от по-малките колела и закрачи нагоре по зъбците, сякаш бяха стълби. Заскача от едно на друго, дордето достигна голямото колело. То беше по-трудно за катерене поради мащабите си, ала за Ройс това не представляваше проблем. Скоро се изгуби от поглед, а няколко минути по-късно гръмко стържене на камъни отекна из помещението. От тавана се спусна огромен каменен стълб, който застана между два зъбеца, спирайки огромното колело.

Когато Ройс се върна, лицето му бе щастливо ухилено.

— Така бих искал да видя изражението на Мерик, когато мястото не се взриви. Дори и Гхазел да завладеят града, с месеци ще си чеше главата. Няма как да знае за този превключвател. Грейвис знаеше, само защото негов предтеча е бил сред архитектите на това място.

— А ние знаем, защото го сварихме на местопрестъплението — Ейдриън се замисли. — Смяташ ли, че Мерик може да е наблизо, очаквайки фойерверките?

Ройс въздъхна.

— Не, разбира се. На негово място нямаше да ме намериш на сто мили от радиуса на експлозията. Дори сега не искам да съм тук. Не се притеснявай, познавам го. Фактът, че планината няма да избухне, ще го побърка. Трябва само да намекнем правилните неща на неправилните хора и няма да е нужно да го търсим — той сам ще ни намери. Сега ела. Да видим дали ще открием какво е запушило комините, така че да пуснем отново механизма и да сготвим някой и друг гоблин.