Майкъл Дж. Съливан
Изумрудената буря (24)

Глава 23
Луната на есенното равноденствие

Ройс и Ейдриън започнаха да проверяват дулата — огромни каменни тунели, през които стопената лава изхвърчаше към морето. Бяха дузини, всеки от които насочен в различна посока, а достъпът им до сърцето на планината бе отрязан от прегради, контролирани от зъбчати колела. Продължиха да се катерят нагоре, докато не стигнаха до горния отвор и над тях не се появи небето.

Слънцето бе изгряло и разкрилата се гледка накара стомахът на Ейдриън да подскочи в гърлото му. Намираха се над моста. Светът изглеждаше много малък и тъй далечен. Тур Дел Фур се бе свел до малка купчинка сгради, сгушени в малко заливче. Около него се издигаха планини, приличащи на хълмове. Морето мязаше на локва, из която нещо проблясваше. Отне му миг да осъзнае, че това са гребените на вълните. Сметнатото за насекоми, всъщност бяха чайки.

Никое от дулата не бе запушено, никоя от преградите не бе повредена.

— Може би е другата кула? — попита Ейдриън, след като излязоха и от последния тунел.

Ройс поклати глава.

— Дори и ако е блокирана, налягането ще излезе през тази. И двете трябва да са затворени. Значи не са шахтите или преградите. Нещо друго е — нещо, което сме пропуснали и което може да блокира всички дула едновременно. Трябва да има друг превключвател, който заключва всички прегради.

— И как ще го намерим? Видя ли колко много зъбчати колела има вътре? Всяко едно от тях би могло да бъде. Трябваше да доведем Магнус.

— Да, с негова помощ лесно бихме го намерили — след година-две. Я погледни това място — Ройс посочи към кулата, където проникналите слънчеви лъчи отскачаха от ръбовете на милион каменни колела. Някои се въртяха бавно, други бясно, трети едва помръдваха, навсякъде имаше лостове. Каменните ръчки стърчаха като стрели, обсипали бойно поле. Подобно на зъбчатите колела, те също бяха с най-разнообразни размери — някои миниатюрни, други с големината на дървесен ствол. — Истинско чудо е, че изобщо са се научили да изпускат налягането.

— Именно — рече Ейдриън. — Никой не знае за какво са по-голямата част от тези ръчки. Пристанищните власти не пипат нищо, страхувайки се да не разрушат света или нещо подобно, нали? Значи каквото и да е направил Мерик, сигурно е, че тукашните си нямат и представа. Трябва да е някакъв лост, който не е помръдван от векове, може би дори хиляди години. Ще има следи от скорошно движение, нали?

— Вероятно.

— Значи просто трябва да го намерим.

Ройс се взря в него.

— Какво?

— Остават ни само няколко часа, а ти говориш за откриването на зрънце в обширен плаж.

— Зная! И когато измислиш нещо по-добро, ще последваме твоя план. Дотогава да търсим.

Изминаха часове, още нищо не бяха намерили. Вътрешността на Дръминдор усложняваше дилемата — представляваше лабиринт от коридори, арки и мостове. Често виждаха къде искат да отидат, ала не знаеха как. Поне късметът остана на тяхна страна, защото зърнаха изключително малко хора. Видяха само неколцина работници и още по-малко пазачи. Проникващата през покрива слънчева светлина засия с яркостта на следобеда, сетне отслабна с приближаването на залеза, а те все още не бяха постигнали целта си.

Накрая се отправиха към основата на кулата.

Това бе последният им шанс. Приблизително четиридесет войника охраняваха базата, които се славеха с жестокото си отношение към навлеци. Но все пак, каквото и да бе сторил Мерик, най-вероятно го бе направил на механизма, контролиращ пускането на лавата. Спускайки се по поредно виещо се стълбище, двамата поспряха в една ниша непосредствено пред голямо помещение. Надничайки в него, видяха, че прилича до голяма степен на вътрешна градина или театър, с четири обгръщащи го балкона, разположени един над друг.

— Ето — посочи Ройс към долната стая, която излъчваше жълто сияние. — Там трябва да е.

Бавно се запромъкваха надолу по стълбите. Заплетени инкрустации от бронз и кварц красяха пода, уловил сиянието от отворения праг. Въздухът се нагорещи, довявайки в лицата им миризма на сяра.

— Това трябва да е — прошепна Ройс.

Огледаха обгърналите стените над тях балкони, след което бавно и внимателно пристъпиха напред към сияещата врата.

— Спрете! — командата отекна в мига, в който бяха достигнали средата на стаята. — Легнете по лице с разперени ръце и крака.

Те се поколебаха.

Двадесет арбалетчици изникнаха иззад колоните, обградили Ройс и Ейдриън от три страни. Удряйки крак, се появиха и копиеносци. Те се разпръснаха, оформяйки две линии. Още дузина воини дотичаха от страничния коридор от втория етаж, слизайки надолу по двама, отрязвайки пътя им за бягство.

— Сега лягайте по корем или ще ви посечем на място.

— Не сме тук да създаваме проблеми. Дойдохме… — думите на Ейдриън бяха пресечени от изсвистяла стрела, забила се на не повече от един фут пред тях.

— Веднага! — изкрещя гласът.

Легнаха.

Щом го сториха, веднага ги наобиколиха войници, които им взеха оръжията.

— Трябва да ни изслушате. Задава се инвазия…

— Вече чухме за призрачната ти армада, господин Блекуотър. Захвърли игричките.

— Истина е! Ще бъдат тук тази нощ, а ако не поправите кулата, Делгос ще падне!

— Вържете ги!

Донесоха вериги, щипци и мангал. Пристигнаха ковачи и се заеха да оковават китките и краката им.

— Изслушайте ме! — викна Ейдриън. — Поне проверете механизмите за освобождаване на налягането, вижте дали са в изправност.

Единственият отговор бе звънтенето на чуковете, затягащи оковите им.

— Нищо няма да ви коства да проверите — продължи Ейдриън. — Ако греша, няма да има значение. Ако съм прав и изобщо не погледнете, погребвате Делгоската република. Просто ме послушайте. Ако не друго, поне ще млъкна.

— И прерязването на гърлото ще свърши тази работа — рече гласът. — Но ще пратя работник, ако двамата не се съпротивлявате.

Ейдриън не бе сигурен за каква съпротива говори той, тъй като ковачът тъкмо прикачваше друга верига към крака му, ала не каза нищо.

Гласът издаде заповед и пазачите ги изправиха на крака. Трудно бе да вървят по стълбите с оковани нозе. Ейдриън няколко пъти едва не се строполи, но скоро достигнаха главната порта в дъното на крепостта.

Гигантските каменни врати безшумно се отвориха. Късното следобедно слънце огря контингент чакащи пристанищни войници. Командирът на крепостната охрана пристъпи напред и тихо заговори с капитана на пристанищните власти.

— Не смяташ, че тези юнаци винаги висят тук, нали? — прошепна Ейдриън. — Издадени сме.

— Не се ли сети, когато се обърнаха по теб към име?

— Мерик?

— Кой друг?

— Това е малко пресилено. Как би могъл да ни очаква? Дори ние не знаехме, че ще сме тук. Не може да е толкова умен.

— Такъв е.

По стълбите дотърча един работник, отсечено поздравил командира.

— Е? — попита командирът на крепостта.

Работникът поклати глава.

— Механизмът е в изправност — никакви повреди.

— Отведете ги — заповяда командирът.

* * *

Затворът на Тур Дел Фур бе закътан зад един хълм. Приличаше на голяма каменна кутия в края на булевард Аван, с малко прозорци и заострена ограда. Ройс и Ейдриън бяха добре запознати с репутацията му. Повечето затворници обикновено умираха през първата седмица — екзекутирани, самоубили се или станали жертва на бруталност. Ролята на магистрата се свеждаше до определяне на типа екзекуция. Опрощаването не беше сред възможните варианти. Тук пращаха само най-сериозните случаи. Дребните крадци, пияниците и нарушителите на обществения ред отиваха в далеч по-снизходителната Портсайдска тъмница. Ала този затвор бе края на пътя за пратените в него — буквално.

Ройс и Ейдриън висяха приковани към стената за китките и глезените в килия номер три, където бяха прекарали последните няколко часа. Помещението бе по-дребно от онези в Калис. Нямаше прозорец, табуретка, кофа — нямаше дори слама. Не се различаваше особено от каменно килерче с желязна врата. Единствената светлина се процеждаше в цепката до пода.

— Ужасно си тих — обърна се към мрака Ейдриън.

— Опитвам се да разбера нещата — отвърна Ройс.

— Да разбереш? — Ейдриън се изсмя, макар крайниците му да горяха. — Приковани сме в очакване на екзекуцията си, Ройс. Няма какво толкова да му мислиш.

— Не това. Искам да разбера защо не открихме проблеми с шахтите.

— Защото там имаше милион ръчки, а ние търсехме една-единствена.

— Не мисля така. Какво каза ти, когато се изкачихме на моста? Че друг освен мен не би могъл да се покатери. Смятам, че си прав. Мерик не би могъл. Той е гений, не елф. Винаги съм се представял по-добре от него, когато е ставало въпрос за физически умения.

— И?

— Една мисъл не ми дава мира, откакто ни доведоха тук. Как би могъл Мерик да се промъкне в Дръминдор, за да я саботира?

— Открил е друг начин да влезе.

— На нас това ни отне седмици, забравил ли си?

— Може да е подкупил някой вътрешен, а може и да е платил някому да проникне.

— Кого? — Ройс се замисли. — Това е твърде важно, за да се довери на човек, който би могъл да го стори — ще се нуждае от такъв, за когото знае, че ще го направи.

— Но как можеш да бъдеш сигурен, че някой може да стори нещо, освен ако… — Ейдриън замлъкна, внезапно започващ да осъзнава. — Това не ми харесва.

— През цялото време следвахме две писма — и двете написани от Мерик. Първото смятахме за случайно намерено. Ами ако умишлено е било изпратено до Олрик? Всички знаят, че работим за Меленгар.

— Което ни отвежда до „Изумрудената буря“ — рече Ейдриън.

— Именно. Където получаваме следващото писмо — предназначено за побъркания тенкин в джунглата. В което случайно се споменава, че Дръминдор ще избухне.

— Никак не ми харесва накъде биеш — промърмори Ейдриън.

— А ако Мерик е знаел за главния превключвател?

— Това е невъзможно. Грейвис е мъртъв. Премазан, ако не ме лъже паметта, под едно от онези огромни колела.

— Да. Той е мъртъв, ала лорд Вайрон не е. Вероятно се е хвалил как спасил Дръминдор, наемайки двама крадци.

— И все пак изглежда прекалено съвършено — Ейдриън се опитваше да се самоубеди. — Да, в ретроспекция наистина изглежда, че пъзелът се подрежда, обаче твърде много неща са могли да се объркат.

— Именно. Затова на борда на „Бурята“ е имало човек, който да следи за изпълнението на плана — Дърнинг. Видя ли как хукна в мига, в който стигнахме пристанището? Знаел е какво предстои и е искал да избяга.

— Трябваше да те оставя да го убиеш.

Мълчание.

— Кимаш, нали?

— Нищо не съм казал.

— Копеле — промърмори Ейдриън.

— И знаеш ли какво е най-лошото?

— В момента имам доста такива неща и не зная кое да сложа най-отгоре в списъка, така че давай.

— Направихме точно това, което Мерик не би могъл. Той ни използва, за да изключи Дръминдор.

— Значи не е саботирал нищо? Ето защо Гайл се изсмя, когато му казах, че Дръминдор ще избухне. Знаел е, че няма да се случи. Мерик е обещал, че крепостта ще е непокътната. Мерик е истински гений.

— Май споменах това няколко пъти.

— И сега какво? — попита Ейдриън.

— Нищо. Той ни надви. Седи си някъде с чаша топъл сайдер, усмихвайки се самодоволно, вдигнал крак над купчината пари, които е получил.

— Трябва да ги предупредим да задействат главното колело.

— Давай.

Ейдриън започна да вика, докато прозорчето на вратата не се отвори, обляло вътрешността на килията със светлина.

— Трябва да говорим с някого. Важно е.

— Какво има?

— Осъзнахме каква грешка сме направили. Били сме измамени. Трябва да кажеш на командира на Дръминдор, че сме задействали главния прекъсвач. Можем да му покажем къде е и как да го изключи.

— Вие двамата не мирясвате, а? Не съм сигурен дали наистина сте саботьори или просто откачени. Едно нещо е сигурно — ще разберем как сте проникнали, след което ще ви убием.

Прозорчето се затвори, оставяйки ги отново в мрак.

— Голяма полза имаше от това — рече Ройс. — Сега по-добре ли се чувстваш?

— Копеле.