Майкъл Дж. Съливан
Изумрудената буря (25)

Глава 24
Бягството

Ариста прекара по-голямата част от нощта, сгушена в прегръдките на Хилфред. Той галеше косата й, понякога целувайки я страстно. Чувстваше се сигурна и осъзна две неща. Първо, можеше завинаги да остане в ръцете му. Второ, не го обичаше.

Той бе добър приятел, част от дома, който тя бленуваше с изгаряща жажда. Опиваше се в прегръдките му, ала нещо липсваше. Струваше й се странно да осъзнае това именно в обятията му. Ала го виждаше болезнено ясно. Не обичаше Хилфред, както не бе обичала и Емъри. Дори не бе сигурна какво точно е любовта, какво усещане представляваше, дали съществуваше изобщо.

Благородничките рядко познаваха мъжете, за които щяха да се омъжат, преди сватбения си ден. Може би ги заобичваха с течение на времето — или си внушаваха това. Поне тя знаеше, че Хилфред я обича — достатъчно силно и за двама им. Усещаше това да се излъчва от него като топлината на нажежени въглени. Заслужаваше щастие. След като бе чакал толкова дълго, тя щеше да му отдаде заслуженото. Щеше да се върне в Меленгар и да се омъжи за него. Олрик щеше да го обяви за ерцхерцог Ройбън Хилфред. Тази мисъл я накара тихо да се изсмее.

— Какво?

— Просто си спомних, че малкото ти име е Ройбън.

Хилфред се изсмя, сетне посочи лицето си:

— Изглеждам така, а вие се подигравате на името ми?

Тя обгърна главата му с длани.

— Не прави това. Смятам, че си красив.

Той отново я целуна.

Периодично Хилфред се взираше в небето, за да определи позицията на луната. Накрая при поредната си проверка заяви:

— Време е.

Тя кимна и още веднъж се превъплъти в регент Салдур.

— Все още не мога да повярвам — каза й Хилфред.

— Зная. Започвам да ставам много добра. Искаш ли да ме целунеш? — тя се изсмя на изражението му. — Помни, не прави нищо. Идеята е просто да влезем и да си излезем. Никакви побоища.

Хилфред кимна.

Излязоха от конюшнята. Ариста погледна към прозореца на Модина. Макар да бе тъмно, бе убедена, че вижда силуета й в рамката. Още веднъж си припомни последните й думи, съжалявайки, че не я помоли да дойде. Може би тя щеше да откаже, ала сега бе твърде късно. На Ариста й се щеше поне да беше попитала.

Откъм готварските помещения се появи Нипър, прозявайки се, понесъл две празни кофи. Той застина, изненадан да ги види.

Тя не му обърна внимание и пое към кулата.

Точно както преди, рицарят стоеше мирно в средата на стаята, отметнал рамене, лицето му скрито от забралото, инкрустираният меч висящ на хълбока му.

— Отивам да посетя Дигън Гаунт. Отвори.

Постовият изтегли меча си.

Имаше един кратък момент на ужас, в който сърцето на Ариста тупаше тъй силно, че се уплаши да не би рицарят да го чуе. Стрелна Хилфред с поглед и го видя да трепва, посягайки към собственото си оръжие. Сетне рицарят приклекна на едно коляно и потропа леко по пода с дръжката на меча си. Камъните моментално се отдръпнаха, разкривайки потъващо в мрака стълбище.

— Да дойда ли с Вас, Ваша милост?

Ариста се замисли. Нямаше си представа какво имаше долу. Можеше да има цял лабиринт от коридори и да й отнеме много време да открие Гаунт. Чуваше как Нипър пълни кофите си отвън. Палатът се разбуждаше.

— Да, разбира се. Води.

— Както желаете, Ваша милост.

Рицарят откачи факла от стената и слезе.

Вътре бе тъмно. Стълбището бе тясно и потискащо. Далеч напред се дочуваше слабо хленчене. Същите тежки камъни, от които бе изградена кулата, оформяха и това подземие. Ала тук имаше и орнаменти. Нищо разпознаваемо, просто абстрактни декорации. Ариста почувства, че ги бе виждала и преди. Не точно тези, ала подобни.

Тогава го усети.

Като разкъсването на конец или строшаването на яйчена черупка, по тялото й преминаха тръпки — внезапно разконцентриращи.

Тя погледна надолу. Старческите ръце бяха изчезнали, виждаше собствените си пръсти и ръкави.

Рицарят бе с гръб към тях и продължаваше да ги води. Наближавайки дъното на стълбището, той започна да се извръща с думите:

— Ваша милост, аз…

Преди да се е завъртял напълно, Хилфред я блъсна настрана.

Изтегли меча си, тъкмо когато очите на рицаря се разширяваха. Острието се плъзна по черната броня и се вклини в процепа между нагръдника и десния нараменник, забивайки се в рамото.

Рицарят извика.

Хилфред изтегли меча си. Рицарят се олюля назад, опитвайки се да изтегли собственото си оръжие. Телохранителят замахна към врата му. Оплиска ги кръв и серетът падна на земята.

— Какво стана? — попита Хилфред, вдигайки факлата.

— Стените — рече тя, докосвайки изсечените символи. — Имат руни като в затвора Гутария. Тук не мога да правя магии. Смяташ ли, че някой го е чул?

— Хлапето, което наливаше вода — рече той. — То ще направи ли нещо?

— Не зная. Трябва да затворим вратата — рече Ариста, вдигайки меча на серета и поглеждайки към светлината в горната част на стълбището. Небрежно прекосеното преди мигове сега изглеждаше тъй далечно и опасно. — Аз ще отида. Ти намери Гаунт.

— Не. Няма да Ви оставя. Може да има още пазачи. Забравете вратата. Заедно ще го намерим и ще се измъкнем — той хвана лявата й ръка и я поведе. В десницата си тя стискаше меча.

Единствената светлина по тесните коридори идваше от факлата, която носеха. Таванът се извиваше на не повече от фут над главата на Ариста, принуждавайки Хилфред да прикляква. Дървени врати, тъй ниски, че приличаха на вратички за добитък, започнаха да се появяват от двете страни на коридора.

— Гаунт! — викна Хилфред.

— Дигън Гаунт! — изкрещя Ариста.

Затичаха по тесните проходи, тропайки по врати, викайки името му, надничайки. Коридорът свършваше в двойно разклонение. Носейки само една факла, нямаше как да се разделят, дори и ако Хилфред се съгласеше. Свиха надясно и продължиха, намирайки още врати.

— Дигън Гаунт!

— Спри! — Ариста внезапно застина.

— Ка…

— Шт!

Много тихо:

— Насам!

Втурнаха се по другия коридор, ала стигнаха в задънена улица.

— Това е същински лабиринт — отбеляза Ариста.

Затичаха обратно и свиха в друга посока. Провикнаха се отново.

— Насам! Тук съм! — долетя отговор, този път по-силно.

Втурвайки се отново, пак се изправиха срещу сляп коридор.

Върнаха се и свиха в друг проход, който най-сетне изглеждаше да ги отвежда в правилната посока.

— Дигън! — викна тя.

— Насам! — долетя глас от последната килия.

Когато я достигнаха, Ариста се приведе и приближи факлата. През тясното решетъчно прозорче видя две очи. Грабна дръжката и дръпна — заключено. Опита да отвори с изумруда в дръжката на меча, ала нищо не се случи.

— По дяволите! — викна тя. — Пазачът, ключът трябва да е у него. Ох, как може да съм толкова глупава? Трябваше да го претърся!

Хилфред удари дървената врата с меча си. Солидният дъб, непоклатим като камък, устоя на удара с лекота.

— Така няма да я отворим. Мечът ти няма да свърши работа. Трябва да потърсим ключовете.

Хилфред продължаваше да сече вратата.

— Ще се върнем, Дигън! — каза Ариста, преди да се отправи обратно по коридора, носейки факлата.

— Ариста! — викна Хилфред, дотичвайки при нея.

Тръгнаха сред проходите, свивайки наляво, после надясно, след това…

— Ариста? — каза Салдур, вцепенен. Едва не се сблъскаха с него. До него стояха петима серети с изтеглени мечове, вдигнали факли.

Хилфред изблъска Ариста.

— Бягайте! — рече й той.

Салдур ги изгледа за миг, сетне поклати глава.

— Няма къде, момчето ми. И двамата сте в капан.

Салдур, чиято коса бе разчорлена, носеше бяла ленена нощна риза, над която бе хвърлил червена копринена роба. Все още пристягаше последната.

— Значи си била ти. Не бих повярвал. Беше много умна, Ариста, ала ти винаги си била такава. Винаги си завираш носа, където не трябва. И ти, Хилфред, отново при своята принцеса. Изключително галантно да отдадеш живота си за нея, ала също и напразно, а нима има чест в едно напразно дело? От тази тъмница друг изход няма. Тези мъже са серетски рицари, изключително умели и брутално обучени воини, които ще те убият, ако се съпротивляваш.

Салдур пое факлата от водещия серет, който сега изтегли и кинжал.

— Загуби си половината живот да защитаваш това момиче, чиято глупост и прибързани действия те подложиха на огнен ад и мъчения. Свали меча и се отдръпни.

Хилфред стисна оръжието си и стъпи здраво на земята.

— Когато бях на петнадесет, ти ми каза, че ще умра, ако се опитам да я спася. Онази нощ се хвърлих в огнен ад. Щом не те послушах тогава, какво те кара да мислиш, че ще го сторя сега?

Салдур въздъхна.

— Не ги карай да те убиват.

Хилфред не отстъпи.

— Спрете, моля ви! Умолявам ви! — викна Ариста. — Саули, ще направя всичко, каквото поискаш. Моля те, пусни го.

— Накарай го да положи оръжие и ще го сторя.

— Хилфред…

— Няма да го сторя, дори и да ми заповядате — каза той с тържествен глас. — Няма сила в Елан, която да ме накара да се отделя от Вас — никога вече.

— Хилфред… — прошепна тя, докато по бузите й се стичаха сълзи.

Той погледна към нея. Един от серетите видя в това възможност и замахна. Хилфред отбягна удара.

Иззвънтяха мечове.

— Не! — проплака Ариста.

Хилфред отново нанесе удар към гърлото, но рицарят приклекна. Острието издрънча в камъните, сипещо искри. Серетът го промуши. Телохранителят се олюля, но съумя да остане на крака и да нанесе удар в гърдите на рицаря. Върхът се плъзна по бронята и отскочи.

Ариста гледаше как втори рицар се хвърля напред, забивайки меч в корема на Хилфред. Острието прониза гърба му.

— Не! Не! — запищя тя, облягайки се на стената, тъй като краката не я държаха.

Бълващ кръв, Хилфред се замъчи да издигне меча си. Най-предният рицар отсече въоръжената му ръка до лакътя и кръвта оплиска Ариста.

Хилфред падна на колене. Тялото му трепереше.

— А-Арис… — заекна той.

— О, Хилфред — прошепна принцесата, а очите й горяха.

Рицарите го бяха наобиколили. Един от тях вдигна меч.

— Ариста! — изрева той.

Тя се срина, като че острието бе поразило и двама им. Просна се на пода. Не можеше да говори. Не можеше да диша. Очите й не напускаха мъртвото тяло на Хилфред, а топлата локва по пода растеше.

— Хилфред — устните й оформиха думата. Не й бе останал дъх да я изговори.

Салдур въздъхна.

— Разкарайте го.

— Ами тя?

— През толкова трудности е минала, за да влезе тук. Нека й изберем стая.