Майкъл Дж. Съливан
Изумрудената буря (12)

Глава 11
Качулатият

Качулатият се отдалечи.

Ариста се притисна по-дълбоко към сенките под стъпалата на таверната. Искаше да изчезне, да стане невидима. Робата й бе станала мръснокафява, сливайки се с изцапаното дърво. Беше той — човекът, когото Линет бе описала. Търсеше я. Чу звука на ботушите му върху калдъръма. Те се забавиха, поколебаха се, сетне се усилиха.

Връща се отново!

Високата, мрачна фигура за трети път изникна в края на алеята. Спря. Ариста задържа дъха си. Уличните фенери открояваха ужасяващ силует, облечен в черен плащ с вдигната качулка и дебел шал, скриващ лицето. Под наметалото носеше меч — можеше да чуе издайническото потропване.

Бавно направи една крачка към скривалището й, сетне още една. Спря. Лъчите на светлината разсичаха облачетата на дъха му. Огледа се. Постоя няколко секунди, сетне се обърна тъй рязко, че токовете му задълбаха чакъла и се отдалечи. След няколко напрегнати минути Ариста внимателно изпълзя на открито.

Бе си отишъл.

На изток се появиха първите лъчи на зората. Само да можеше да се добере до палата. Тогава поне щеше да е в безопасност от асасина и далеч от неизбежните въпроси: „Коя е тя? Как го направи? Дали е вещица?“

Бе напуснала Брисбейнската алея преди някой да е попитал, ала сетне? Бе привлякла твърде много внимание — и макар да се съмняваше, че някой щеше да се досети, магическата демонстрация щеше да всее смут.

Свали робата, внимателно я скри под стълбите на таверната и се отправи към двореца. Стражниците отново не й обърнаха внимание и тя се зае с обичайните си задачи. През по-голямата част от деня имаше щастието да работи необезпокоявана, ала някъде в средата на следобеда новини за случилото се снощи достигнаха палата. Всеки говореше за това. Момче било съживено. Привечер слуховете бяха нарочили Вещицата от Меленгар като деятел. За щастие никой не заподозря чистачката Елла в провинение по-голямо от това, че е забравила да върне покривката за маса.

Ариста беше изтощена и то не само от будуването с цел да отбегне асасина. Спасяването на Уери я бе изцедило. След като свърши работата си, се върна и взе робата. Не се осмеляваше да я облече, за да не би някой да я разпознае. Свивайки я и притискайки получилия се вързоп към гърдите си, тя пое по улицата, несигурна какво да прави сега. Да остане би било пълна глупост. Поглеждайки по протежението на Гранд авеню можеше да види градските порти. Цяла вечност не се бе прибирала у дома. Толкова хубаво щеше да е да види познато лице, да чуе гласа на брат си — да си почине.

Знаеше, че трябва да се махне. Трябваше да го стори още сега, ала беше толкова изтощена. Мисълта да поеме в студения мрак сама и изгладняла, бе прекалено сурова. Отчаяно се нуждаеше от убежище, където да поспи, горещо ядене и приятелско лице, което тук означаваше само едно — Баркърови. Пък и не можеше да си тръгне, без да е прибрала четката с перлената дръжка.

В Брисбейнската алея нищо не се бе променило. Все още бе осеяна с малки огньове и сенките на грубовато струпани навеси, колички, вагони и бъчви. Сред задълбочаващия се мрак се движеха хора. Някои хвърляха поглед към нея, но не я заговаряха. Откри колата на Баркърови, над която бе опънато насмолено платнище. Едно от момчетата я забеляза и миг по-късно Линет изтърча до нея. Без да продума, тя прегърна Ариста и я притисна силно.

— Ела да хапнеш нещо — рече тя, обърсвайки бузи и повеждайки я за ръката. Постави тенджера на огъня. — Запазих ти малко за всеки случай. Трябваше да го скрия, разбира се, или лешоядите щяха и него да ометат. Не бях сигурна дали ще се върнеш…

Останалите от семейството се събраха край огъня. Финис и Хингъс седяха от другата страна. Брайс Баркър, облечен в обичайните си бяла риза и сиви панталони, беше седнал на обърната щайга и дялкаше парче дърво. Никой не продума. Ариста седна на една дървена кутия, чувствайки се странно.

Това в очите им разбиране ли е или страх?

— Елла? — най-сетне запита Линет с тих колеблив глас. — Коя си ти?

— Не мога да ти кажа това — отвърна тя след дълга пауза. Очакваше да настояват, ала вместо това кимнаха мълчаливо, като че очаквали отговора й, както тя бе очаквала въпроса им.

— Не ме интересува коя си. Винаги си добре дошла край този огън — каза Брайс. Държеше очите си вперени в пламъците, ала думите му разкриваха емоция, която тя не бе очаквала. Брайс, който си изкарваше прехраната с крещене по улиците, рядко говореше.

Линет сипа яхнията, която притопляше.

— Ще ми се да имаше още. Само ако знаех, че ще се върнеш…

— Как е Уери? — попита Ариста.

— Спа цяла нощ, но по-голямата част от деня търча наоколо, досаждайки. Всички, които го бяха видели, казват едно и също — чудо.

— Всички?

— Цял ден се отбиват хора да го видят и да питат за теб. Много от тях казаха, че имали болни деца или любими хора, които умират. Един се ядоса толкова, че срина платнището и едва не обърна колата, та трябваше Финис да търчи да доведе Брайс, който да го прогони.

— Съжалявам.

— О, недей! Моля те — никога недей да съжаляваш — помоли й се Линет. Спря, очите й навлажнявайки се отново. — Вече няма да останеш с нас, нали?

Ариста поклати глава.

— Качулатият?

— И не само.

— Ще ми се да можех да помогна — рече Линет.

Ариста се приведе и я прегърна.

— Вече го стори… повече, отколкото можеш да си представиш. Ако мога да преспя тук само още една нощ, сетне…

— Разбира се. Спи в колата. Това е най-малкото, което можем да сторим за теб.

Ариста беше твърде изцедена да спори. Покатери се вътре и в уединението на каруцата си облече робата, за да се предпази от нощния мраз. Просна се върху неудобна постеля от груб плат, която вонеше на лук и картофи, най-сетне полагайки глава. Бе толкова приятно да даде почивка на мускулите и ума си. Чуваше ги да шепнат отвън, опитвайки се да не й пречат.

— Тя е пратеник на Марибор — каза едно от момчетата, не разпозна кое. — Затова не може да каже. Боговете не им позволяват.

— Или може да е Кайл — предрешен бог, който върши добрини — рече друго. — Чувал съм, че получавал пера от наметалото на Муриел за всяко добро дело.

— Шт! Ще ви чуе! — смъмри ги Линет. — Идете да изчистите тенджерата.

Сред шепота им Ариста потъна в сън. Гръмки гласове я събудиха.

* * *

— Казахме ви, че не знаем за какво говорите! За никаква вещица не съм чувал — беше гласът на Брайс, звучеше много уплашен.

Ариста надникна. Брайс бе застанал пред държащ факла имперски войник. Из алеята други войници тропаха по вратата на щавалнята и силом влизаха в палатки.

— Сержант! — провикна се мъжът пред Брайс. — Насам!

Трима войници бързо дойдоха с дрънкащи брони и отекващи по калдъръма ботуши.

— Разрушете тоя бордей! — нареди сержантът. — Сторете същото с всички останали. Така или иначе трябва да бъдат премахнати, само загрозяват града.

— Остави ги на мира — рече Ариста, излизайки от колата. — Нищо не са направили.

— Елла! — сопна се Брайс. — Не се меси.

Сержантът рязко пристъпи към Ариста, ала Брайс застана на пътя му.

— Не закачайте дъщеря ми — заплаши той.

— Брайс, не — прошепна принцесата.

— Тук съм само за вещицата — уведоми го войникът. — Но ако настояваш, с радост ще изгоря всички палатки в алеята.

— Тя не е вещица! — проплака Линет, притискайки Уери към себе си. — Тя спаси моето бебче! Тя е пратеник на Марибор!

Сержантът бързо изгледа преценяващо Ариста, засмуквайки горната си устна.

— Вържете я! — нареди.

Двама от хората му пристъпиха напред с въже и хванаха ръцете й. Моментално нададоха болезнени викове и я пуснаха, отскачайки назад. Робата на Есрахаддон запулсира в червено. Стражниците я зяпаха ужасено, разтърсвайки наранените си ръце.

Виждайки шанса си, Ариста затвори очи и започна да се съсредоточава. Съсредоточи се върху заглушаването на уличните шумове и върху…

По лицето й експлодира болка.

Падна по гръб на земята, където остана да лежи замаяна. Погледът й се помрачаваше. Ушите й звънтяха.

— Да си ги нямаме такива! — обяви сержантът.

През насълзените си очи го видя да стои над нея, разтривайки кокалчета. Изтегли меча си и го насочи към Брайс.

— Не съм толкова тъп, че да те оставя да си правиш магии, вещице. Нито гък и сваляй робата. Веднага! Гола ще те съблека, ако трябва. Без резки движения или звуци, инак ще му отсека главата на място.

Линет беше някъде отдясно. Ариста я чу да поема ужасено дъх.

— Сваляй робата!

Ариста съблече дрехата, оставайки единствено по тънката рокля, която Линет й бе дала. Сержантът отново засмука устна и се приближи.

— Ще създаваш ли още проблеми на хората ми?

Той отново насочи меча си към Брайс.

Принцесата поклати глава.

— Добре. Вържете я здраво. Омотайте й ръцете и пръстите и намерете нещо, с което да й запушим устата.

Стражниците отново пристъпиха към нея и извиха ръцете й толкова грубо, че тя изпищя.

— Моля ви, не я наранявайте! — примоли се Линет. — Тя не е сторила нищо лошо!

Вързаха й китките, омотавайки въжетата около пръстите толкова стегнато, че кожата бе болезнено прищипана. Междувременно сержантът заповяда на Линет да вдигне робата и да му я подаде. Един от войниците грабна Ариста за косата, изправяйки я на крака. Друг хвана един от ръкавите й и го откъсна.

— Зяпай — нареди, опъвайки главата й назад. Когато тя се поколеба, войникът я зашлеви през лицето. Отново се олюля и щеше да падне, ако не беше другият стражник, който все още я държеше за косите. Ударът бе по-слаб от този на сержанта, ала отново накара очите й да се налеят. — Отвори човка!

Натика плата толкова навътре в устата й, че Ариста едва не се задуши. Омота още въже около главата й и го пристегна между зъбите. Когато увиха една намотка и около врата й, принцесата си помисли, че ще я обесят още тук.

— Сега вече ще да сме в безопасност — заяви сержантът. — Ръцете ще отрежем в двореца, а като отговориш на въпросите, ще ти клъцнем и езика.

Отвеждането й бе наблюдавано от струпала се тълпа. Ариста чу Линет да хлипа. Наближавайки Косуол, клиентите на пивница „Бейли“ наизлязоха да я видят. Стояха на прага с халби в ръка. Чу думата вещица промърморена повече от веднъж.

Стигайки площада, тя вече беше останала без дъх и се давеше. Когато изостана, държащият въжето стражник дръпна силно и Ариста падна. Лявото й коляно се удари в калдъръма на Бингъмския площад и тя изпищя, но звукът бе сведен до приглушено измучаване. Извивайки се, тя се приземи върху рамо, за да запази лицето си. Лежейки настрана, заплака от болката в крака си.

— Ставай! — заповяда войникът. Въжето край шията й се пристегна, грубите влакна впивайки се в кожата й. — Ставай, мърло!

Дръпна по-силно, влачейки я няколко инча през камъните. Въжето се опъна. Чуваше как кръвта кънти в ушите й.

— Ставай, мътните да те вземат!

Въжето се впи още по-силно. Едва можеше да си поеме дъх. Сега ударите в ушите звучаха като барабани.

— Брус? — провикна се един от стражниците. — Изправи я!

— Опитвам се!

Ново дръпване и Ариста успя да се изправи, ала сега й се виеше свят. Улицата се въртеше и накланяше. В периферното й зрение се зароди мрачина, която закриваше все по-голяма част от визията. Опита се да им каже, че се задушава. Издаде само жален стон.

Понечи да се изправи на колене, ала световъртежът се усили. Почвата под краката й изчезна и Ариста отново падна, този път по гръб. Погледна към войника, изпълвайки очите си с молба, но в отговор видя само отвращение и гняв.

— Ставай или…

Той спря и рязко погледна надясно. Изглеждаше объркан. Пусна въжето и отстъпи крачка назад.

Въжето се отпусна, кънтенето отслабна. Отново можеше да диша. Лежеше на улицата със затворени очи, щастлива да живее. Звънът на метал и тропотът на крака привлече вниманието й. Видя как евентуалният й удушвач се стоварва на улицата до нея.

Там стоеше качулатият с окървавен меч. От колана си изтегли кинжал и го хвърли. Някъде иззад нея се разнесе изсумтяване и звук като от изпуснат на земята чувал брашно.

Качулатият се втурна край нея. Тя чу болезнен вик. Чу сблъсъка на метал, сетне ново изръмжаване, последвано от гъргорещи думи. Нов сблъсък, нов вик. Ариста се извъртя, заставайки на колене. Видя го отново. Той стоеше в средата на площада, стиснал меч в едната си ръка и кама в другата. Три тела лежаха на земята. Оставаха двама стражници.

— Кой си ти? — изкрещя сержантът. — Ние сме имперски войници, действащи по заповеди.

Качулатият не каза нищо. Втурна се напред, размахал острие. Хвърли се надясно и като парира удара на сержанта, заби кинжала във врата му. Междувременно вторият войник замахна към него. Качулатият изрева, сетне се хвърли към последния стражник, побеснял. Яростта му щеше да помете войника, който се обърна и избяга. Качулатият затича подире му. Настигна го в края на улицата и го посече в гръб. Не спря да кълца жертвата си, докато виковете на онзи не утихнаха.

Ариста можеше единствено да изчаква насред площада, гледайки как качулатият се обръща. С капеща от наметалото и меча му кръв, той се приближи до нея, изправи я на крака и я поведе през тясна уличка.

Дишаше тежко, поемайки въздух през шала. Лишена от физическа и умствена сила, Ариста не се съпротивляваше. Светът се въртеше, нощта се превърна в нереалност. Не знаеше какво и защо се случва, отказа се и да се опитва да разбере.

Той я завлече в една конюшня и я изправи до недодяланата стена. Притисна ножа до гърлото й. Ариста затвори очи и задържа дъха си. Усети как стоманата се плъзва по кожата й, разсичайки въжетата. Той я завъртя, освободи китките, сетне и въжето около устата й падна.

— Последвай ме, бързо — прошепна той, хващайки я за ръка. Объркана, тя се заолюлява подире му. Гласът му звучеше някак познат.

Поведе я през лабиринт от улички, покрай тъмни постройки и над дървени огради. Скоро тя си нямаше и представа къде се намират. В един тъмен ъгъл той спря, вдигайки пръст над покритите си устни. Изчакаха малко, сетне отново продължиха. Вятърът донесе аромата на риба и Ариста чу звука на вълните. Пред себе си видя оголените мачти на закотвените край пристана кораби. Когато достигнаха една особено порутена сграда, той я отведе по задните стълби в малка стаичка и затвори вратата зад гърба им.

Тя стоеше вдървена край вратата, наблюдавайки го как запалва желязната печка. Имаше нещо в ръцете и позата на главата му — нещо странно познато. Когато огънят бе накладен, той се обърна и пристъпи една крачка към нея. Ариста отстъпи назад, опирайки гръб към вратата. Той се поколеба и сетне кимна. Разпозна нещо в очите му.

Протягайки ръка, той отметна качулката и разви шала. Мъчително бе да се гледа появилото се лице. Ужасно белязано, то бе загубило формата си в хаос от червени петна. Едно ухо липсваше, както и веждите и повечето от косата. Устата бе лишена от розовината на устните. Появата му бе едновременно ужасяваща и тъй навременна, че тя не намери думи. Избухна в радостни сълзи и го прегърна с цялата си останала сила.

— Надявам се това ще ви послужи за урок да не бягате от мен, Ваше Височество — каза й Хилфред.

Тя продължи да плаче и да го притиска към себе си, заровила глава в гърдите му. Ръцете му бавно се вдигнаха, прегръщайки я на свой ред. Ариста повдигна лице и той отметна кичур навлажнена от сълзи коса от лицето й. За повече от десетилетие като неин телохранител, никога не я бе докосвал така. Сякаш осъзнавайки това, Хилфред се изпъна и внимателно я отведе до стол, преди да посегне към шала си.

— Нали не излизаш отново? — със страх запита тя.

— Не — отвърна той и гласът му се снижи. — Градът ще бъде изпълнен със стражници. За никой от двама ни няма да е добре да се появяваме навън. Тук ще бъдем в безопасност. Наоколо няма сгради, а стаята бе отдавана под наем от слепец.

— Тогава защо си слагаш шала?

Той поспря за миг, поглеждайки го.

— Лицето ми кара хората да се чувстват… неспокойно. Важно е да се чувствате в безопасност и спокойна. Това ми е работата.

— Която вършиш отлично, ала лицето ти не ме кара да се чувствам неспокойно.

— Не ме намирате… неприятен на вид?

Ариста се усмихна топло:

— Хилфред, лицето ти е най-красивото нещо, което някога съм виждала.

* * *

Стаята на Хилфред бе много малка. Подът и стените бяха грубовати борови дъски, посивели и захабени. Имаше клатеща се маса, три стола и корабен хамак. Единственият прозорец бе замърсен от натрупаната океанска сол, пропускайки приглушена дневна светлина. Хилфред отказваше да пали свещи след мрак, страхувайки се светлината да не привлече внимание. Благодарение на печката колибата бе топла нощем, но призори я гасяха, за да не бъде забелязан димът.

Стояха вече два дни, слушайки как вятърът се пързаля по плоскостите на покрива и вие над комина. Хилфред правеше супа от миди и риба, които купуваше от стария слепец. Това бе единственото му излизане, а Ариста изобщо не си показваше носа навън. Тя спеше много. Сякаш за пръв път от години се чувстваше в безопасност и тялото й се предаде на изтощението.

Хилфред пазеше тишина, проклинайки се при всяко вдигане на шум. В нощта на втория ден тя се събуди, когато той изтърва една лъжица. Той я погледна притеснено и се сви при вида на отворените й очи.

— Съжалявам. Просто притоплях малко супа. Помислих си, че може да сте гладна.

— Благодаря ти — каза тя.

— Благодаря ти?

— Да, не се ли казва това, когато някой направи нещо за теб?

Той повдигна останките от веждите си.

— Бях ваш служител за повече от десетилетие и нито веднъж не ви чух да ми благодарите.

Това бе истината — ужасно болезнена. Какво чудовище беше тя.

— С голямо закъснение, тогава. Позволи ми да погледна превръзката ти.

— След като се нахраните, Ваше Височество.

Тя го погледна и се усмихна.

— Толкова ми липсваше.

Изненада пробяга по лицето му.

— Когато бях малка, имаше времена, в които те мразех. Главно след пожара. Първо те мразех, че не си спасил майка ми — но сетне мразех начина, по който не се отделяш от мен. Знаех, че докладваш за всяко мое действие. Ужасно е за една девойка някое по-голямо момче да я следва на всяка крачка, да я гледа как се храни, как спи, знаейки най-съкровените й тайни. Ти винаги беше мълчалив, винаги на пост. Знаеш ли, че бях влюбена в теб, когато бях на четиринадесет.

— Не — каза рязко той.

— Ти беше на… колко, седемнадесет? Правех всичко по силите си, за да те накарам да ревнуваш. Преследвах всички кавалери в двора, преструвайки се, че те се интересуват от мен, ала никой от тях не беше. А ти… ти беше тъй отвратително съвършеният джентълмен. Понасяше го стоически и това ме побъркваше. Лягах си унизена, знаейки, че ти стоиш точно пред вратата.

— Когато бях по-голяма, се отнасях с теб като с мебел — а ти се отнасяше, както винаги досега. По време на онова дело… — забеляза Хилфред да трепва и изостави мисълта. — А после смятах, че вярваш в приказките им и че ме мразиш.

Хилфред остави лъжицата и въздъхна.

— Какво? — попита тя, внезапно изплашена.

Той поклати глава и от устните му се отрони тъжен смях.

— Нищо, Ваше Височество.

— Хилфред, наричай ме Ариста.

Той отново повдигна чело.

— Не мога. Вие сте моята принцеса, а аз съм ваш слуга. Винаги е било така.

— Хилфред, познаваш ме, откакто бях на десет. Следвал си ме ден и нощ. Виждал си ме рано сутрин. Виждал си ме обляна в трескава пот. Смятам, че можеш да се обръщаш към мен с малкото ми име.

Той изглеждаше почти ужасѐн и възобнови разбъркването на тенджерата.

— Хилфред?

— Съжалявам, Ваше Височество. Не мога да се обръщам към вас по малко име.

— А ако ти заповядам?

— Заповядвате ли ми?

— Не — принцесата въздъхна. — Защо мъжете никога не се обръщат към мен по име?

Хилфред се вторачи в нея.

— Познавах го само за малко — обясни тя, без да знае защо. Никога не бе говорила другиму за Емъри. — Толкова дълго живях сама. Преди не ми правеше впечатление, нито имаше някого — до неотдавна.

Хилфред сведе поглед и продължи да разбърква супата.

— Беше убит. Оттогава чувствам тази празнота. Онази нощ бях толкова уплашена. Мислех си — не, бях убедена — че отивам да посрещна смъртта си. Изгубих надежда — и тогава ти се появи. Наистина имам нужда от приятел — и ако ти се обръ…

— Не мога да ви бъда приятел, Ваше Височество — студено й каза Хилфред.

— Защо не?

Дълга пауза.

— Това не мога да ви кажа.

В стаята се възцари мълчание.

Ариста се изправи, притискайки одеялото към раменете си. Не откъсна поглед от гърба на Хилфред, докато не го накара да се обърне към нея. Когато го стори, той избягваше да я поглежда в очите. Постави купи на масата. Тя застана пред него, блокирайки пътя му.

— Хилфред, погледни ме.

— Супата е готова.

— Не съм гладна. Погледни ме.

— Не искам да загори.

— Хилфред.

Той не каза нищо и продължи да се взира в пода.

— Защо не искаш да ме погледнеш?

Той не отговори.

Реализацията я премаза. Той не бе там да я спаси. Не бе неин приятел. Предателството бе почти невъзможно за понасяне.

— Истина е — гласът й потрепери. — Ти вярваш в историите за мен — че съм вещица, че съм зла, че съм убила баща си заради жажда за власт. За Салдур ли работиш или за друг? Заради някакво политическо предимство ли ме открадна от стражниците? Или всичко това е някакъв план за манипулирането ми — да се сдобиеш с моето доверие и да ме подмамиш да разкрия нещо?

Думите й имаха дълбок ефект върху него. Изглеждаше изтерзан, сякаш отгоре му се сипеха удари. Лицето му беше измъчено, зъбите стиснати.

— Поне можеше да ми кажеш истината — продължи тя. — Поне на баща ми дължиш това, ако не на мен. Той ти се довери. Избра те да бъдеш мой телохранител. Даде ти шанс да се издигнеш. Ти се наслаждаваше на привилегията на куртоазния живот заради неговата вяра в теб.

Хилфред се затрудняваше да диша. Загърби я и като грабна шала си, пое към вратата.

— Да, отивай! — изкрещя тя. — Върви им кажи, че не е проработило. Кажи им, че не съм захапала въдицата. Кажи на Саули и останалите копелета, че… че не съм онова глупаво момиче, за което ме мислят. Трябваше да ме оставиш овързана, Хилфред. Ще осъзнаеш, че няма да е толкова лесно да ме завлечеш до кладата!

Ръката му изкънтя върху рамката на вратата и Ариста подскочи. Хилфред се обърна рязко, в очите му пламтеше ожесточен огън, който не бе виждала преди. Тя отстъпи назад.

— Знаеш ли защо те спасих? — изрева той с разтреперан глас. — Знаеш ли? Знаеш ли?

— За… за да ме предадеш и да полу…

— Не! Не! Не сега. Тогава — ревна той, размахвайки ръка. — Преди много години, в онзи пожар. Знаеш ли защо те спасих тогава?

Тя не продума. Не помръдна.

— Не бях единственият присъстващ там. Имаше и други. Войници, свещеници, слуги, всички просто стояха и гледаха. Знаеха, че си вътре, ала абсолютно никой не си помръдна пръста. Просто гледаха как дворецът гори. Епископ Салдур ме видя да тичам и ми нареди да спра. Каза, че било твърде късно, че съм щял да умра. Повярвах му. Наистина го сторих, ала все пак продължих. Знаеш ли защо? Знаеш ли? — извика той.

Тя поклати глава.

— Защото не ми пукаше! Не исках да живея — не и ако ти умреш.

По обезформеното му лице се стичаха сълзи.

— Ала не искай от мен да съм твой приятел. Това е прекалено жестоко мъчение. Докато има стена между нас — дори и такава от думи — мога да го изтърпя — мога да го понеса.

Хилфред обърса очи с шала.

— Баща ти знаеше какво прави — о, да, знаеше точно какво прави, когато ме назначи за твой телохранител. Хиляди пъти бих умрял, за да те защитя. Но не искай от мен да съм благодарен за живота, който той ми осигури, защото това беше изпълнено с мъка съществуване. Ще ми се да бях умрял онази нощ… или поне в Далгрен. Тогава всичко щеше да е свършило. Нямаше да се налага всеки ден да се будя, мечтаейки как съм синът на велик рицар — или че ти си дъщерята на беден овчар.

Покри очи и опря глава на прага. Ариста не помнеше да го е правила, но някак бе прекосила стаята. Хвана лицето му и повдигайки се на пръсти, целуна устата му. Той не помръдна, но трепереше. Не дишаше, но ахна.

— Погледни ме — каза тя, протягайки ръце, за да покаже изцапаната дрипава рокля. — Дъщерята на някой овчар би ме съжалила — взе ръката му и я целуна. — Ще ми простиш ли някога?

Той я погледна объркано.

— За какво?

— Заради това, че съм била толкова сляпа.