Майкъл Дж. Съливан
Изумрудената буря (6)

Глава 5
Нарушеното мълчание

Макар да беше рано, Нимбус вече чакаше пред затворената врата на Амилиния кабинет, прегърнал куп пергаменти. Усмихна се широко при вида й.

— Добро утро, Ваше Благородие — поклонът му бе толкова дълбок, колкото можеше да си позволи без да разсипе свитъците. — Прекрасен ден, не смятате ли?

Амилия изръмжа в отговор. По принцип сутрин бе кисела, а днешната програма включваше и среща с регент Салдур. Ако имаше нещо, което можеше да развали нечий ден, то именно това попадаше във въпросната категория.

Тя отвори кабинета с ключ, който носеше около врата си. Този кабинет й бе даден като възнаграждение за успешното представяне на императрицата преди месец.

При назначението на Амилия, Модина бе почти на умиране. По това време младата императрица не бе произнесла и дума, беше опасно слаба и стоеше с безжизнено изражение, което дори трудно можеше да бъде определено като такова, тъй като не изразяваше нищо. Няколко месеца по-късно владетелката започваше да се подобрява. Бе съумяла да запомни кратка реч, но в деня на презентацията беше изоставила приготвения текст и публично изказа благодарност на Амилия.

Никой не бе по-шокиран от секретарката, ала Салдур смяташе, че точно тя е замислила всичко. Вместо да избухне, той я бе поздравил. От този ден отношението му към Амилия се промени — сякаш си бе осигурила пропуск в клуба на непочтените амбиции. В неговите очи тя не само бе в състояние да манипулира умствено нестабилната императрица, но и желаеше да го прави. Новата й титла бе резултат на повишеното му мнение — главна имперска секретарка.

Приемаше наставления от Салдур, докато Модина оставаше в мрачното уединение на лудостта си. Едно от новите й задължения бе четенето и отговарянето на кореспонденцията, адресирана до императрицата. Регентът й бе възложил това почти веднага след като разбра, че тя може да чете и пише. Получи и отговорността да определя кой може да се среща с императрицата. По принцип това беше позиция на неимоверна власт, ала в нейния случай се оказа просто фарс, защото абсолютно никой не посещаваше Модина.

Новото звание на Амилия бе грандиозно, ала кабинетът й беше малка стая със старо бюро и няколко рафта. Студена, влажна и оскъдна стая — ала нейна. Всяка сутрин бе изпълнена с гордост, когато сядаше зад бюрото. Чувство, с което Амилия не бе запозната до този момент.

— Още писма? — попита тя.

— Страхувам се, че да — отвърна Нимбус. — Къде желаете да ги оставя?

— Остави ги върху купчината. Сега разбирам защо Салдур ми възложи тази работа.

— Това е изключително престижна отговорност — увери я Нимбус. — Де факто вие сте гласът на Новата империя. Вашите думи биват взети за слова на императрицата, за гласа на полубожество.

— Значи вече съм глас божи?

Нимбус се усмихна замислено:

— В известен смисъл е така.

— Имаш откачен поглед върху нещата, Нимбус. Наистина.

Той винаги съумяваше да я ободри. Чудато шарените му дрехи и глупавата напудрена перука я караха да се усмихне дори и в най-мрачните дни. На всичкото отгоре царедворецът откриваше радост във всичко, сляп за неизбежното бедствие, което Амилия знаеше, че ги дебне на всяка крачка.

Нимбус изсипа писмата в коша до бюрото й, сетне измъкна плочка и бегло я прегледа, преди да заговори.

— Тази сутрин имате среща с лейди Рашамбо, баронеса Фаргал и графиня Ридъл. Настояха да говорят лично с вас относно отказите да получат аудиенция с Нейно Върховно Високопреосвещенство. Трябва да направите посвещение от името на императрицата на новия паметник на Столичния площад. Това е по обед. Също така материалите пристигнаха, но трябва да дадете указания на кроячката за новата рокля. И, разбира се, следобед имате среща с регент Салдур.

— Някаква представа за какво иска да ме види?

Нимбус поклати глава.

Амилия се отпусна в стола си. Бе сигурна, че срещата е свързана със заканите на Модина към онзи чиновник. Нямаше представа как да обясни действията на императрицата. Това бяха единствените думи, изговорени от нея след речта.

— Желаете ли да ви помогна с отговорите? — запита Нимбус със състрадателна усмивка.

— Не, аз ще го сторя. Не може и двамата да си играем на богове, нали така? Пък и ти си имаш своя работа. Кажи на кроячката да е в стаята на Модина след четири часа. Това ще ми даде време да посмаля купчината. Премести посещенията на благородничките непосредствено преди обяд.

— Но тогава имате посвещение.

— Именно…

— Отлично разпределение — похвали я Нимбус. — Желаете ли да сторя нещо друго?

Амилия поклати глава. Той се поклони и излезе.

Разположената край нея купчина нарастваше с всеки изминал ден. Взе напосоки писмо и се зае с работа. Задачата не беше трудна, ала беше монотонна и отегчителна, тъй като всеки отговор бе идентичен.

Кабинетът на императрицата ви уведомява със съжаление, че Нейна светлост и Високопреосвещенство императрица Модина Новронска не е в състояние да ви приеме поради липса на време, предизвикана от неотложни държавни дела.

Бе отговорила само на седем писма, когато на вратата се почука. Вътре колебливо надникна прислужница. Новото момиче. Бе започнала едва вчера, работеше тихо, което Амилия бе в състояние да оцени. Секретарката кимна и момичето безмълвно пристъпи вътре, понесло кофа, парцал и инструменти за почистване, внимавайки изключително много да не изтропат по пода.

Амилия си припомни собствените си дни на прислужница. Като кухненски работник рядко й се налагаше да чисти стаи, само когато заместваше някоя болна камериерка. Мразеше да работи в присъствието на благородници. Те бяха непредвидими. В един момент бяха дружелюбни, в следващия те заплашваха с бой. За Амилия бе загадка как успяват да са тъй капризни и жестоки.

Гледаше как момичето пристъпва към работа. Слугинята лазеше на четири крака, търкайки пода с четка, обилно наквасявайки униформата си с вода. Писма очакваха Амилия, ала прислужницата я разсейваше. Чувстваше се гузно, че не й обръща внимание. Грубо беше.

Трябва да поговоря с нея. Още когато си помисли това, Амилия знаеше, че ще бъде грешка. Новото момиче виждаше в нейно лице аристократка, главната имперска секретарка на императрицата, би се ужасила от едно „добро утро“.

Може би няколко години по-възрастна от Амилия, слугинята бе стройна и красива, макар облеклото й да се стараеше да развали това. Носеше рокля, определено не по мярка, и ленена престилка. Фигурата й оставаше мистерия, скрита под гънките на униформата. Всички прислужнички се обличаха в идентичен стил — с изключение на глупавите и амбициозните. Работиш ли сред онези, които са свикнали да угаждат на всеки свой каприз, най-добре беше да не се набиваш на очи.

Амилия се опита да прецени дали момичето е омъжено. След речта на Модина забраната за напускане на замъка бе вдигната. Така че бе възможно слугинята да има семейство в града. Зачуди се дали се прибира всяка нощ — или подобно на Амилия бе напуснала всичко, идвайки да живее в замъка. Вероятно имаше няколко деца, красивите селянки се омъжваха млади.

Амилия се укори, задето зяпа прислужницата, вместо да работи, ала нещо в момичето бе привлякло вниманието й. Начинът, по който слугинята се движеше и по който държеше главата си, не изглеждаше съвсем на място. Гледаше я как потапя четката в кофата и чисти пода, движейки я като художник. Разливаше вода, ала не се стараеше особено да изтърка мръсотията от пода. Едит Мон щеше да я набие. Главната прислужница бе жесток надзирател. Амилия бе опитала каиша неколкократно за много по-дребни провинения. Стана й мъчно за бедното момиче. Много добре знаеше какво я очаква.

— Добре ли се отнасят с теб? — чу се да пита Амилия, въпреки намерението си да запази мълчание.

Момичето вдигна глава и се огледа.

— Да, ти — увери я Амилия.

— Да, милейди — отвърна слугинята, вдигайки глава.

Тя гледа право към мен, смаяно си помисли Амилия. Даже с нейния отговарящ на баронеса ранг Амилия изпитваше затруднения да отвръща на погледа дори на по-нисшестоящи аристократи, а момичето я гледаше прямо.

— Можеш да ми кажеш, ако не го правят. Зная какво е да… — тя спря, осъзнавайки, че прислужницата няма да й повярва. — Наясно съм, че новите слуги често биват тормозени от останалите.

— Справям се отлично, милейди — рече тя.

Амилия се усмихна, опитвайки се да я успокои.

— Нямах предвид обратното. Доволна съм от теб. Просто зная колко е трудно да започнеш на непознато място. Искам да знаеш, че мога да ти помогна, ако имаш затруднения.

— Благодаря Ви — рече тя, ала Амилия долови съмнение в гласа.

Благородник да предлага помощ срещу тормозещи слуги вероятно бе шок за момичето. На нейно място Амилия щеше да заподозре някакъв капан, може би тест, целящ да провери дали ще говори зле за останалите. Признаеше ли проблеми, благородникът като нищо можеше да я махне от двореца. При никакви обстоятелства Амилия не би признала нещо пред аристократ, без значение какви доказателства за благоразположение получеше.

Почувства се глупаво. Между аристократите и обикновените хора имаше пропаст — за добро или зло, тя вече се намираше от другата страна. Кондиционирането и на двете категории бе прекалено силно, за да бъде просто захвърлено. Реши да спре да измъчва бедното момиче и да възобнови работата си. Ала точно тогава момичето остави четката и се изправи.

— Вие сте лейди Амилия, нали?

— Да — отвърна запитаната, изненадана от внезапната откритост.

— Вие сте главната секретарка на императрицата?

— Колко добре си осведомена. Хубаво е, че се ориентираш бързо. На мен ми отне известно време да…

— Как е тя?

Амилия се поколеба. Прекъсването бе изключително неуместно, а да се пита така открито за Нейно Високопреосвещенство беше неимоверно храбро. Ала Амилия бе разчувствана от загрижеността й за Модина. Може би това момиче не бе свикнало да общува с благородници. Начинът, по който бе гледала Амилия, вероятно разкриваше непознаване на етикета. Едит Мон бързо щеше да й налее тези уроци.

— Добре е — отвърна Амилия. Сетне по навик добави. — Беше болна. Все още е, но вече се подобрява с всеки изминал ден.

— Никога не съм я виждала — рече слугинята. — Виждала съм вас, канцлера, регентите, камерхера, но никога не съм я зървала из залите или на трапезата.

— Тя предпочита уединението. Трябва да разбереш, че всекиму се иска да се срещне с императрицата.

— Предполагам се придвижва през тайните проходи?

— Тайни проходи? — Амилия се изкикоти на демонстрираното въображение. — Не, не ги използва.

— Но аз съм чувала, че този дворец е много стар и пълен със скрити стълбища и тайни коридори, водещи до най-различни тайнствени места. Истина ли е?

— Не зная — отвърна Амилия. — Кой ти е напълнил главата с тези неща?

Прислужницата моментално запуши уста засрамено. Сведе очи към пода.

— Простете, милейди. Не исках да бъда тъй нагла. Ще се върна към работата си.

— Всичко е наред — отвърна Амилия, докато слугинята отново потапяше четката си. — Как се казваш, мила?

— Елла, милейди.

— Добре, Елла, ако имаш проблеми или други въпроси, разрешено ти е да ме попиташ.

— Благодаря Ви, милейди. Много любезно от Ваша страна.

Двете се върнаха към задълженията си. Скоро прислужницата приключи, събра си нещата и се отправи към вратата.

— Довиждане, Елла — рече Амилия.

Чувайки името си, прислужницата се усмихна и кимна. Амилия хвърли поглед към ръцете й, стиснали кофата и парцала с дръжка, изненадана от дългите нокти. Елла забеляза погледа, промени хватката си, така че да скрие върховете на пръстите си, след което излезе.

Амилия гледаше известно време подире й, чудейки се как работещо момиче може да си остави такъв хубав маникюр. Прогони тази мисъл и отново се зае с писмата.

* * *

— Предполагам осъзнаваш, че те започват да подозират — рече Амилия, след като кроячката приключи с вземането на мерки и излезе.

Секретарката се изправи и закрачи из стаята. Модина стоеше под тесния прозорец, застанала в единствената ивица светлина, влизаща в стаята. Така най-често я сварваше Амилия. Седеше с часове, взирайки се навън, вперила поглед в облаците и птиците. Сърцето на Амилия се късаше всеки път, щом видеше Модина да жадува света, който й бе отнет.

Императрицата не реагира. Яснотата от вчерашния ден бе изчезнала. Ала я чу. Амилия бе убедена в това.

— Не са глупави — продължи последната, оправяйки възглавница. — След речта ти и вчерашния инцидент с чиновника, само въпрос на време е. Трябваше да останеш в стаята си и да оставиш нещата на мен.

— Той нямаше да те послуша — продума императрицата.

Амилия изтърва възглавницата.

Обръщайки се колкото се може по-безгрижно, тя хвърли поглед през рамо и видя Модина все така да се взира през прозореца с типичното си зареяно изражение. Амилия бавно вдигна възглавницата и я дооправи. Сетне каза:

— Може би щеше да ми отнеме известно време, но съм сигурна, че щях да го убедя да ни отпусне материалите.

Зачака със стаен дъх.

Мълчание.

Точно когато бе решила, че това е бил един от редките изблици на разбиране, Модина заговори отново:

— Нямаше. Ти се страхуваш от него, той знае това.

— А ти не се?

Отново мълчание. Амилия зачака.

— Вече от нищо не се страхувам — отвърна императрицата. Гласът й бе занесен и слаб.

— Макар да не те е страх, би ти било неприятно, ако ти отнемат прозореца.

— Да — отвърна простичко Модина.

Амилия гледаше как императрицата затваря очи и подлага лицето си на слънчевите лъчи.

— Ако Салдур разобличи маскарада ти — ако реши, че просто си се преструвала на луда, подвеждайки регентите в продължение на цяла година — може да те заключи някъде, откъдето не би могла да навредиш. Биха могли да те захвърлят в някоя мрачна дупка и да те оставят там.

— Зная — отвърна императрицата, все още затворила очи и наклонила глава. Обляна в светлина, тя почти сияеше. — Но няма да им позволя да те наранят.

На Амилия й отне малко време да осъзнае думите. Чу ги достатъчно ясно, ала значението им я осени тъй неочаквано, че несъзнателно седна на леглото. Връщайки се в мислите си назад, едва сега осъзна какво бе сторила Модина. Речта на императрицата бе предназначена за нейната прислужница — да лиши Етелред и Салдур от възможността да наранят Амилия. Малцина някога бяха защитавали последната. Невъобразимо бе Модина — лудата императрица — да се излага на такъв риск. Подобно събитие бе толкова вероятно, колкото нагласящ се в нейна угода вятър или слънцето да я попита за разрешение дали да изгрее.

— Благодаря ти — само това съумя да каже. За пръв път се почувства неловко в присъствието на Модина. — Трябва да вървя.

Тя се отправи към вратата. Тъкмо когато ръката й докосваше резето, Модина заговори отново.

— Не беше изцяло преструвка.

* * *

Чакащата в кабинета на регента Амилия осъзна, че не бе чула и дума от разговорите си с благородничките или посвещението, състояли се по-рано сутринта. Погълната от разговора си с Модина — от самия факт, че изобщо бе проведа разговор с Модина — не обръщаше внимание на нищо друго. Ала разсейването й изчезна в мига, в който Салдур се появи.

Регентът изглеждаше импозантен както винаги в елегантните си роба и плащеница в пурпурно и черно. Бялата коса и набразденото лице му придаваха дядовски вид, ала в очите му липсваше топлина.

— Здравей, Амилия — рече той, минавайки покрай нея и настанявайки се зад бюрото. Кабинетът му бе драматично разкошен. Десет пъти по-голям от нейния, бе обзаведен изключително елегантно. Великолепен килим покриваше полирания под, множество масички обграждаха канапета и фотьойли. На една от тях имаше сложно украсен дървен шах. Камината беше огромна, изработена от фино изсечен мрамор. По рафтовете редом с книгите имаше гарафи с алкохол. Между тях и прозорците бяха окачени картини на религиозна тематика. Една от тях изобразяваше познатата сцена на Марибор, коронясващ Новрон. Масивното бюро, зад което седна Салдур, бе черен махагон, полиран до блясък. Върху него имаше букет цветя. Цялото помещение ухаеше на тамян — миризма, която Амилия бе усещала само веднъж, при посещението си в катедрала.

— Ваша милост — почтително отвърна тя.

— Седни, мила — каза Салдур.

Амилия си намери стол и механично се настани в него. Нямаше мускул в тялото й, който да не бе напрегнат. Щеше й се Модина да не бе говорила с нея сутринта — тогава откровено можеше да настоява, че не е знаела. Не я биваше в лъжите и нямаше представа как да се отнесе към разпита на Салдур, за да получи най-лекото наказание за себе си и императрицата. Все още не бе сигурна какво точно да каже, когато регентът заговори.

— Имам новини за теб — рече той, сключвайки пръсти върху плота. — Още няколко седмици няма да бъде оповестено, ала ти трябва да знаеш предварително, за да можеш да започнеш приготовленията. Искам да бъдеш дискретна, докато аз не го обявя, разбра ли?

Амилия кимна.

— След четири месеца, по време на Зимния фестивал, Модина ще се омъжи за регент Етелред. Не смятам за нужно да ти изтъквам важността на това събитие. Самият патриарх лично ще проведе церемонията. Всички очи ще бъдат вперени в двореца… и императрицата.

Амилия не каза нищо, едва успя да накара главата си да кимне отново.

— Ти трябва да се увериш, че нищо посрамващо няма да се случи. До този момент съм много доволен от работата ти, затова ти давам възможността да се докажеш за пореден път. Ти ще бъдеш отговорна за организацията на церемонията. Ще трябва да изготвиш списъка на гостите и съответните покани. Камерхерът ще ти помогне с това. Също така ще трябва да координираш готвачите относно менюто. Чувам, че си била в добри отношения с главния готвач?

За пореден път Амилия кимна.

— Отлично. Трябва да има украшения, забавления — със сигурност музика, може би фокусник или трупа акробати. Церемонията ще се проведе тук, в залата за тържества. Това ще улесни нещата. Освен това трябва да се погрижиш и за сватбената рокля — достойна за императрица.

Виждайки изписаното по лицето й напрежение, Салдур добави:

— Отпусни се, Амилия, този път трябва да я накараш да произнесе само една дума… Да.