Майкъл Дж. Съливан
Изумрудената буря (10)

Глава 9
Елла

— Ново съобщение от сър Бректън, сър — оповести чиновникът, подавайки малък свитък на имперския канцлер. Възрастният мъж се върна на бюрото в малкия си кабинет и прочете бележката. Смръщване дръпна чертите на лицето му.

— Този човек е непоправим! — избухна канцлерът, без да се обръща конкретно към някого, сетне придърпа празен пергамент и потопи перото си.

Вратата се отвори рязко и канцлерът подскочи.

— Не можеш ли да почукаш?

— Съжалявам, Бидингс, да не те стреснах? — попита графът на Чадуик, завлачил елегантния си плащ. На ръката си бе преметнал чифт ослепителни ръкавици и хрупаше червена ябълка.

— Винаги го правиш. Смятам, че ти доставя садистично удоволствие.

Арчибалд се усмихна.

— Видях да пристига съобщение. Някакви новини от „Изумрудената буря“?

— Не, беше от Бректън.

— Бректън? Какво иска? — Арчибалд се настани в срещуположния фотьойл и отпусна ботуши върху табуретката за крака.

— Без значение колко пъти му казвам да чака и прояви търпение, той отказва да проумее, че ние знаем повече от него. Иска разрешение да нападне Ратибор.

Арчибалд въздъхна.

— Отново? Предполагам вече виждаш с какво е трябвало да се оправям всички онези години. Той и Ендън са толкова твърдоглави, че…

— Бяха — поправи го канцлерът. — Сър Ендън умря в Далгрен.

Белънтайн кимна:

— Отличен човек отиде на вятъра — отхапвайки отново от ябълката, продължи с пълна уста. — Да му пиша ли аз? В крайна сметка е мой рицар?

— Би помогнало, ако можехме да му кажем защо не е нужно да напада.

Арчибалд поклати глава.

— Салдур и Етелред все още настояват за дискретност относно…

Канцлерът спря думите му с вдигане на ръка. Белънтайн изглеждаше объркан и канцлерът посочи към камериерката, коленичила край прозорците с четка в ръка.

Арчибалд подбели очи.

— О, моля те. Наистина ли мислиш, че чистачката е шпионин?

— Винаги съм смятал, че е по-добре да си сгрешил, залагайки на сигурното. Не е нужно тя да е шпионин, за да увиснеш за измяна.

— Та тя дори не знае за какво говорим. Пък и я погледни. Надали ще седне да се хвали в някоя кръчма. Нощем не ходиш да се надуваш по пивниците, нали, девойче?

Елла поклати глава, без да вдига поглед. Кафявата й, сплетена от пот коса, продължи да виси пред лицето й.

— Видя ли! — каза Арчибалд с покровителствен тон. — Все едно да си мериш думите, защото в стаята имало диван или стол.

— Визирах по-фина опасност — каза му Бидингс. — Ако стане нещо. Някакво нещастно стечение на обстоятелствата, довело до провалянето на плана — вината винаги трябва да бъде хвърлена върху някого. Какъв късмет да открият тогава бъбрив граф, който не си държал устата затворена дори пред една малоумна камериерка.

Усмивката на Белънтайн изчезна моментално.

— Третият син на посрамен барон не се издига до длъжността на имперски канцлер с глупост — обяви Бидингс.

— Разбрах те — Арчибалд отново погледна към слугинята, този път с омерзено изражение. — Най-добре да се върна в кабинета на Салдур, за да не почне да ме търси. Откровено казано, Бидингс, започва да ми омръзва да стоя в този дворец.

— Все още не те приема?

— Не, не мога да прескоча секретарката й. Тази лейди Амилия е много лукава. Прави се на простодушна и гледа с невинни очи, ала охранява императрицата непоколебимо. А Салдур и Етелред изобщо не помагат. Настояват, че тя възнамерявала да се омъжи за Етелред. Това трябва да е лъжа. Просто не мога да си представя Модина да сключва брак с този дърт лос.

— Особено, когато би трябвало да избере млад сръндак като теб?

— Именно.

— И желанието ти е породено от истинска любов, разбира се. Изобщо не си мислил, че оженването за Модина би те направило император?

— Като човек, издигнал се от трети син на посрамен барон до имперски канцлер, изненадан съм, че изобщо ме питаш.

— Арчи! — долетя гласът на регент Салдур, кънтейки по коридора.

— При Бидингс съм! — провикна се в отговор през вратата Арчибалд. — И не ме наричай…

Бе прекъснат от внезапното втурване на слугинята с кофа в ръка, изхвърчала от кабинета:

— Изглежда и тя не харесва особено Салдур.

* * *

Ариста бе намокрила роклята си с вода и грубата тъкан прилепваше към краката й. Тънките платнени обувки съпровождаха тичането й с неприятно шляпане. Гласът на Салдуровия глас я накара да затича по-бързо.

Бе се отървала на косъм, но все пак се чудеше дали дори самият Салдур, познаващ я от малка, щеше да я разпознае сега. В превъплъщението й не бе имало нищо магическо, ала това не го правеше по-малко неразпознаваемо. Носеше мръсни парцали, нямаше грим, а някога сияйната й коса сега беше сплъстена слама. Бе просветляла, избелена от слънцето, същевременно почернило кожата й. Но промяната не се свеждаше до външния вид. Понякога, когато зърваше собственото си изражение, й трябваше момент да осъзнае, че вижда себе си, а не някаква бедна селянка. Момичето с блестящите очи бе изчезнало, мрачен дух обитаваше изтерзаното тяло.

Изключителната абсурдност на ситуацията представляваше най-голямата защита. Никой нямаше да повярва, че разглезена, егоистична принцеса доброволно би се наела да търка подовете в палата на врага си. Съмняваше се, че дори умът на Салдур би могъл да се издигне достатъчно, за да види зад илюзията. Дори и ако на някои хора се стореше позната — а изглежда имаше неколцина такива — умовете им просто не биха стигнали дотам. Да се достигне до мисълта, че чистачката Елла е принцесата на Меленгар, бе толкова нелепо, колкото и идеята, че прасетата владеят дар слово или че Марибор не е бог. Реализацията изискваше отворен към нови идеи ум, а такива в палата липсваха.

Единственият друг, за когото се притесняваше, освен Салдур, бе секретарката на императрицата. Тя не беше като другите — бе забелязала Ариста. Амилия гледаше маскировката й с подозрителни очи. Салдур очевидно бе поставил най-добрите и най-умните си хора край императрицата. Ариста правеше всичко по силите си да отбягва секретарката.

Северно от Ратибор принцесата се бе сляла с група бежанци, отправили се към Акуеста. Пристигнаха месец по-рано. Магията за откриване на местонахождение я бе отвела в самия дворец. Оттук нещата се усложняваха. Ако бе по-уверена в магията и своите умения да я прилага, щеше веднага да се отправи към Меленгар с новините, че Гаунт е затворен в имперския палат. Но сега се нуждаеше лично да види Дигън. Успя да постъпи на работа като камериерка, надявайки се да повтори магията на различни места в замъка, ала нещата не протекоха по план. Стриктно наблюдавана от главната прислужница Едит Мон, рядко й оставаше достатъчно свободно време и уединение, за да направи заклинанието. При няколкото удали й се възможности димът указа посока, ала лабиринтът от коридори обезсмисляше всеки опит да бъде последван. Лишена от магията, Ариста реши да открие с подслушване къде е затворен Гаунт, същевременно опознавайки двореца.

— К’во си правила сега? — изкрещя Едит Мон на Ариста, когато последната влезе в миялната.

Ариста си нямаше представа как изглежда един хобгоблин, но смяташе, че приликата с Едит Мон ще да е доста голяма. Тя беше едра и силна. Огромната й глава стоеше върху раменете като камък, премазала някогашния врат. Лицето, сипаничаво и петнисто, осигуряваше идеалната основа за широкия нос с ширнати ноздри, през които тя дишаше шумно, особено в моментите на гневност — както правеше и сега.

Едит изтръгна кофата от ръцете й.

— Непохватна брантия! Най-добре се моли да си го изляла връз себе си. Чуя ли, че си оставила локва в коридора…

Мон вече три пъти беше заплашвала да я бие с пръчка, ала бе прекъсвана всеки път — дважди от главния готвач. Ариста не бе сигурна какво да прави, ако се стигнеше до това. Едно беше да търка подове, ала да се остави да бъде набита от дърта вещица — съвсем друго. Ако Едит се опиташе, щеше да открие, че новата камериерка крие много изненади. Принцесата често се развличаше с мислите какво проклятие би било най-подходящо за Едит Мон. В момента обмисляше достойнствата на подкожните червеи, ала на глас рече:

— Ще има ли нещо друго за днес?

Старата жена я прониза с поглед.

— О! Смяташ се за нещо, налтъй? Мислиш, че си по-добра от нас, че гъзът ти е от сребро. Да, ама не! Даже нямаше семейство. Зная, че живееш в оназ алея с останалите бягащи. На една усмивка от курвалъка си, тъй че аз на твое място бих внимавала, сладурче.

Неколцина от останалите кухненски работници се изкикотиха. Някои дори рискуваха да си навлекат гнева на Едит, спирайки работата си, за да наблюдават сеира. Миячките на чинии, чистачките и камериерките бяха под нейно ръководство. Останалите — готвач, касапин, пекар, виночерпец — бяха ръководени от Ибис Тинли, ала заставаха на страната на Едит — в крайна сметка Елла беше новото момиче. В живота на онези от миялната чуждите наказания бяха идентични на забавление.

— Това да или не означава? — спокойно запита Ариста.

Очите на Едит се стесниха заплашително.

— Не, обаче утре ш’изчистиш всяко цукало в замъка. И не само да ги изпразниш, моля-моля. Искам ги изтъркани.

Ариста кимна и мина покрай нея. В този миг студена вода се посипа отгоре й — Едит бе изляла кофата върху нея.

В стаята гръмна всеобщ смях.

— Срамота, дето водата не беше чиста. Нямаше да ти навреди едно баняне — изкикоти се Мон.

Глъчката рязко затихна с появата на Ибис от килера.

— Какво става тук? — гръмовният му глас привлече вниманието на всички.

— Нищо, Ибис — отвърна Едит. — Просто обучавам една от новите.

Готвачът видя Ариста да стои сред нарастваща локва, мокра от глава до пети. Цялата й рокля бе подгизнала, тънката материя неблагопристойно прилепваше към тялото й, карайки я да скръсти ръце пред гърдите си.

Ибис се намръщи.

— Какво има, Ибис? — ухили му се Едит в отговор. — Не ти ли допадат методите ми на обучение?

— Не, не бих казал. Защо винаги се отнасяш така с тях?

— Какво ще направиш? Ще вземеш Елла под крилото си, както направи с оная уличница Амилия? Тази може да стане архиепископ!

Отново гръмна смях.

— Кора! — излая Ибис. — Донеси на Елла покривка да се увие.

— Внимавай, Ибис. Ако я скапе, камерхерът тебе ще обвинява.

— А ако Амилия научи, че си я нарекла уличница, може да си изгубиш главата.

— Тази малка преструвана не й стиска да ме пипне с пръст.

— Възможно е — рече главният готвач. — Ала тя вече е една от тях и се обзалагам, че всеки благородник, който чуе, че си обидила човек от тяхното съсловие… може да го приеме лично.

Усмивката на Едит изчезна, а заедно с нея и смеха.

Кора донесе покривка, която Ибис прегъна два пъти, преди да я увие около раменете на Ариста.

— Надявам се да имаш друга рокля вкъщи, Елла. Тази нощ ще бъде студено.

Ариста му благодари и излезе. Вън вече беше мрачно — и както Ибис бе прогнозирал, студено. Есента бе в разгара си и нощният въздух сепна мокрото й тяло. Градината беше почти празна, само няколко закъснели колари издърпваха колите си през главната порта. Между централната кула и конюшните притичваше паж, мъкнещ дърва, но по-голямата част от обичайната активност в двора липсваше. Премина през портите. Стражите не й обърнаха внимание, както всяка вечер досега. В мига, в който стигна моста и излезе извън защитата на крепостните стени, вятърът я нападна с пълна сила. Стисна зъби, за да не извика, притисна ръце към тялото си, чиито пръсти вече почервеняваха. Трепереше тъй силно, че едва ходеше.

Никакви подкожни червеи. Това не е достатъчно зло.

— Олеле! — възкликна мисис Баркър, притичвайки да посрещне влязлата в Брисбейнската алея Ариста. — Какво е станало, дете? Пак ли онази Едит Мон?

Ариста кимна.

— За какво този път?

— Разлях малко вода.

Мисис Баркър поклати глава и въздъхна.

— Ела до огъня и опитай да се изсушиш, преди да си измръзнала до смърт.

Отведе Ариста до общия огън. Брисбейнската алея бе буквално края на пътя в Акуеста — кална пътечка зад Бриктъновите помещения за щавене на кожи. Тук се установяваха новодошлите без пари, близки или връзки. Късметлиите се разполагаха под платнища, колички и коли, с които бяха пристигнали. Останалите просто се притискаха към стената на кожарската работилница, опитвайки се да намерят завет. Така бе правила и принцесата — преди Баркърови да я вземат под крилото си.

Брайс Баркър изкарваше седем медни дневно, крещейки обявления из градските улици. Всичко това отиваше за прехрана на трите му деца и съпругата. Линет Баркър се занимаваше с шиене. Когато времето застудя, бяха предложили на Ариста място под тяхната кола. Познаваше ги само от няколко седмици, а вече ги обичаше като свое семейство.

— Ето, Елла — каза Линет, донасяйки й стара рокля. Въпросната не бе нищо повече от парцал, отънял и с оръфани ръбове. Бе донесла и робата на Есрахаддон. Ариста отиде зад ъгъла и се преоблече. Предоставената от мисис Баркър дреха изобщо не помогна, ала робата мигновено прогони ледените тръпки с безкомпромисната си топлота.

— Великолепна роба, Елла — каза й Линет, възхищавайки се как пламъците на огъня карат въпросната да блести. — Откъде я имаш?

— Един… приятел ми я завеща, след като почина.

— Съжалявам — рече тъжно мисис Баркър. Сетне изражението й се промени от тъга към загриженост. — Което ми напомня, някакъв мъж е питал за теб.

— Мъж? — попита Ариста, сплащайки покривката. Ако нещо се случеше с последната, Едит щеше да обвини Ибис.

— Да, по-рано днес. Говорил е с Брайс на улицата и споменал, че търсел млада жена. Описал те идеално, макар да не знаел името ти.

— Как е изглеждал? — Ариста се надяваше притеснението да не се е прокраднало и в гласа й.

— Ами — заекна Линет — това е въпросът. Носел качулка и омотан около лицето си шал. Брайс нямало как да го огледа.

Принцесата придърпа робата към себе си.

Той тук ли е? Дали убиецът е успял да ме проследи?

Линет забеляза настъпилата промяна и запита:

— Неприятности ли имаш, Елла?

— Брайс казал ли му е, че живея тук?

— Не, разбира се. Може да е много неща, ала не е глупав.

— Оставил ли е име?

Линет поклати глава.

— Може да питаш Брайс, когато се върне. Двамата с Уери отидоха да купят брашно. Всеки момент трябва да се върнат.

— И като стана дума — рече Ариста, изваждайки монети от наквасената рокля, — ето три медни тенента. Тази сутрин ми платиха.

— О, не. Не бихме могли…

— Естествено, че можете! Позволявате ми да спя под колата ви и ми пазите багажа, докато съм на работа. Дори ми позволявате да се храня с вас.

— Ама три! Това ти е цялата заплата, Елла. За теб няма да остане нищо.

— Ще се оправя. Понякога ми дават да ям в замъка, пък и нуждите ми са семпли.

— Ще ти трябват нови дрехи, а и нови обувки за зимата.

— Както и на децата ви. Няма да можете да си позволите това без допълнителните три медни седмично.

— Не, не… не можем. Много мило от твоя страна, но…

— Мамо! Мамо! Ела бързо! Уери! — Финис, най-големият син на Баркърови, дотича с викове. Изглеждаше ужасѐн, очите му бяха пълни със сълзи.

Линет повдигна полата си и затича, следвана от Ариста. Бързо стигнаха до Косуол авеню, където пред пекарната се бе струпала тълпа. Разбутвайки зяпачите, двете видяха момче да лежи в безсъзнание на калдъръма.

— Мили Марибор! — проплака Линет, коленичейки до сина си.

Брайс бе застанал на колене върху камъните, държейки Уери в ръце. Те и туниката му бяха подгизнали. Очите на момчето бяха затворени, сплъстените му коси като че потопени в червено мастило.

— Падна от тавана — с треперещ глас отвърна на незададеното им питане Финис. — Сваляше един тежък чувал с брашно, понеже пекарят каза, че щял да ни продаде две чаши на цената на една, ако му помогнем. Тейко и аз му рекохме да ни изчака, ама той изтича нагоре, както прави винаги. Дърпаше наистина здраво, тогава му се хлъзнаха ръцете. Политна назад и…

Финис говореше бързо с все по-развълнуван глас, докато най-накрая вълнението го задави.

— Удари си главата на калдъръма — рече непознат с бяла престилка и фенер в ръка. Ариста си помисли, че той трябваше да е пекарят. — Наистина съжалявам. Не мислех, че момчето ще се нарани така.

Линет не му обърна внимание и изтръгна детето от съпруга си, притискайки Уери към гърдите си. Започна да го люлее, все едно беше новородено.

— Събуди се, миличък — нежно прошепна тя. Сълзи прокапаха по окървавените му бузи. — Моля те, бебче, в името на Марибор, моля те, събуди се. Моля те…

— Лин, скъпа — заговори Брайс.

— Не! — изкрещя му тя и притисна детето още по-силно.

Ариста се взираше с буца в гърлото. Очите й се изпълваха тъй бързо, че не можеше да вижда ясно. Уери бе чудесно момче, игриво, дружелюбно. Напомняше й на Фанън Пикъринг, което само влошаваше нещата. Ала Фанън бе умрял с меч в ръка, а Уери беше само на осем, надали бе докосвал оръжие в краткия си живот. Не можеше да проумее защо подобни неща се случват на добри хора. По бузите й се стичаха сълзи, докато гледаше дребната фигурка да умира в майчините си ръце.

Принцесата затвори очи, обърсвайки сълзите. Когато ги отвори, забеляза неколцина от тълпата да се отдръпват.

Робата й сияеше.

Излъчвайки бледа светлина, лъскавият плат заливаше околните с бяла лъчистост. Линет видя сиянието — на лицето й изгря надежда. Погледна към Ариста с молещи очи.

— Елла, можеш… можеш ли да го спасиш? — запита с треперещи устни и изпълнен с отчаяние поглед. Ариста започна да оформя думата не, ала Линет бързо заговори отново. — Можеш! — настоя тя. — Зная, че можеш! Винаги съм знаела, че в теб има нещо различно. Начина ти на говорене, движенията ти. Как забравяш името си — и тази… роба! Можеш да го спасиш, зная! Моля те, Елла.

Тя замлъкна и преглътна, тресейки се тъй силно, че главата на Уери се олюля.

— О, Елла, зная… зная, че това е много повече от три медни, но той е моето бебче. Ще му помогнеш, нали? Моля те, моля те, Елла.

Ариста не можеше да си поеме дъх. Чувстваше как сърцето й кънти в ушите, а тялото й трепери. Всички я наблюдаваха мълчаливо. Дори Линет спря молбите си. Ариста се чу да произнася през треперещи устни:

— Положи го на земята.

Линет нежно остави телцето на Уери. Крайниците му бяха безжизнени, главата необичайно извита на една страна. От раната му продължаваше да струи кръв.

Принцесата коленичи до него и положи ръка на гърдите му. Все още дишаше, ала тъй плитко, тъй слабо. Затваряйки очите си, Ариста започна да напява. Чу разтревоженото мърморене на зяпачите, прогонвайки ги от ума си един по един. Усещаше сърцата на насъбралите се около нея мъже и жени, заглуши и тях. Съсредоточи се върху звука на вятъра. Тихо и нежно вееше той, вихрейки се между сградите, по улиците, плъзгайки се върху камъните. Над себе си почувства блясъка на звездите и усмивката на луната. Ръката й бе положена върху телцето на момчето, ала пръстите й почувстваха струните на инструмента, на който копнееше да свири.

Нежният вятър се усили. Лекото завихряне премина във вихрушка, вихрушката — във вихър, а вихърът — във виелица. Косата й се разхвърча бясно, ала тя дори не забеляза — пред нея лежеше празнота, а отвъд имаше далечно сияние. Тя го виждаше в мрака, мътен силует, очертан в светлината, смалявайки се. Тя му извика. Той спря. Тя прокара пръсти по струните и силуетът се обърна. Сетне плесна ръце с цялата си сила. Разнесе се гръмовен звук.

Когато отвори очи, светлината от робата й бе угаснала, а тълпата ликуваше.