Майкъл Дж. Съливан
Изумрудената буря (27)

Глава 26
Разплата

Мерик влезе в залата на имперския палат. Слуги я украсяваха за Зимния фестивал, което трябваше да й придаде празничен вид, ала за Мариус тя беше просто мрачно помещение с прекалено много камънаци и твърде малко светлина. Никога не бе обичал кой знае колко Акуеста. Съжаляваше, че точно тя е столица на Новата империя — империя, чието съществуване бе подсигурил. Той би предпочел Колнора. Там поне имаше стъклени улични лампи.

— А, Мерик — поздрави го Етелред. Регентите, граф Белънтайн и канцлерът се бяха насъбрали край огромната маса. — Или да те наричам лорд Мариус?

— Наистина трябва — отвърна Мерик.

— Тогава носиш добри новини?

— Най-добрите, Ваша светлост. Делгос падна.

— Отлично — Етелред изръкопляска.

Мерик достигна масата и започна да сваля ръкавиците си пръст по пръст.

— Гхазел нападнаха Тур Дел Фур преди пет дни, срещайки само слаба съпротива. Завладяха Дръминдор и опожариха по-голямата част от града.

— А армията на националистите? — попита Етелред, намествайки се удобно в стола си, ухилил широкото си лице.

— Както се очакваше, веднага пое на юг. Повечето от тях имат семейства в Делгос. По всяко време можете да си върнете Ратибор. Дори няма да е нужна армия. Няколкостотин души ще са достатъчни. Бректън може да насочи вниманието си към Меленгар и да започне да подготвя предстоящата инвазия на Трент.

— Отлично! Отлично! — ликуваше Етелред. Салдур и канцлерът се присъединиха към него, усмихвайки се един на друг с облекчение и наслада.

— Какво ще стане, когато гоблините приключат с Делгос и решат да поемат на север? — запита графът на Чадуик. Седнал в другия край на масата, той не споделяше веселостта на останалите. — Чувам, че били многобройни, също така били страховити бойци. Ако са разрушили Делгос, какво ни гарантира, че няма да нападнат и нас?

— Убеден съм, че националистите ще попречат на тези им амбиции, милорд — отвърна Мерик. — Но дори и това да не стане, Ба Ран Гхазел не представляват заплаха за нас. Те са много суеверни и очакват някаква неминуема катастрофа да ги сполети. Искаха Дръминдор като убежище, а не като предна база за предстоящите си нападения. Това ще ви предостави нужното време да превземете Меленгар, Трент, може би дори западната част на Калис. Тогава Новата империя ще властва неоспорвана, а националистите ще бъдат само спомен. Някога независимите търговци-аристократи от Делгос ще помолят империята за помощ срещу гоблините и с радост ще й се подчинят. Така старата империя отново ще бъде факт.

Графът се намръщи и седна.

— Ти наистина си цяло чудо и напълно заслужаваш новата си титла, лорд Мариус.

— Тъй като Гаунт е вече в ръцете ви, а Есрахаддон е мъртъв, договорните ни отношения са изпълнени.

— Засега — рече му Етелред. — Няма да изпусна човек с твоите умения. Искам те в двора си. Лоялността ти ще бъде добре възнаградена.

— Всъщност вече говорих с Негова милост относно позицията на магистрат в Колнора.

— Магистрат, а? Искаш собствен град? Допада ми идеята. Смяташ ли, че ще се оправиш с Диаманта? Предполагам. Така че защо не? Смятай го за изпълнено, лорд магистрате. Но настоявам да не поемаш поста до Зимния фестивал. Искам те тук за празниците.

— Етелред ще се жени и ще бъде обявен за император — обясни Салдур. — Самият патриарх ще ръководи церемонията. Също така и ще изгорим една прословута вещица.

— Не бих го пропуснал.

— Отлично! — Етелред се ухили. — Убеден съм, че условията в града ти допадат? Ако не, камерхерът може да се погрижи.

— Къщата е идеална. Много сте любезен, милорд.

— Все още не разбирам защо просто не останеш в двореца.

— Много по-лесно е да работя, ако не бъда виждан тук прекалено често. А сега, ако ме извините, трябва…

— Тръгваш си? — попита разочаровано Етелред. — Но ти едва дойде. Такива новини трябва да бъдат отпразнувани. Не ме обричай да пирувам със стар духовник и меланхоличен граф. Ще наредя да донесат вино и говеждо. Ще има музика, танцьори и жени, ако желаеш. Какви предпочиташ, Мариус? Дебели или слаби, светли или тъмни, дръзки или хрисими? Уверявам те, камерхерът може да изпълни всяка поръчка.

— Уви, милорд, останала ми е недовършена работа, която изисква вниманието ми.

Етелред се навъси.

— Много добре, ала те искам тук за празниците. Настоявам.

— Разбира се, милорд.

Мерик излезе, докато имперските водители се поздравяваха. Отвън чакаше нова карета, теглена от четири бели коня. На капрата стоеше униформен кочияш. На седалката имаше пакет от градския шериф. Мерик бе предложил бренди за бартер и мъжът бе прегърнал възможността. Бутилка качествен ликьор в замяна на безполезните остатъци от лов на вещица — рядко му се усмихваше такъв късмет. Разопаковайки пакета, Мариус прокара пръсти по лъскавата роба.

Каретата се изкачи по Хълма и сви по улица Пирен, където се намираше един от по-заможните квартали в града. Макар къщите да не бяха огромни, бяха издигнати с вкус и елегантни. Прислужник усърдно изчакваше да поеме ботушите и наметалото, а друг стоеше наблизо с чаша топъл сайдер. Мерик вече не пиеше вино или бира, бе развеселен да види, че и за тази му привичка бе помислено. Седеше в салона, заобиколен от червеникавите мебели и облицовката от тъмно дърво, отпиваше и се вслушваше в пропукването на камината.

На вратата се почука. Почти се изправи, когато зърна един от слугите си да се отправя към фоайето.

— Къде е тя, Мерик? — чу гневен глас.

Миг по-късно лакеят въведе двамина.

— Моля седнете, господа — Мерик се отпускаше в удобния си фотьойл, греейки ръцете си на чашата. — Някой от вас ще желае ли питие, преди да пристъпим към бизнес? Слугите ми могат да ви донесат всичко, но трябва да изтъкна, че сайдерът е изключително добър.

— Казах, къде е тя?

— Успокойте се, господин Деминтал. Дъщеря ви е добре, скоро ще я видите. Брилянтно изпълнихте своята част от сделката, а аз винаги държа на дума си. Просто бих желал да обсъдя някои детайли. Чиста формалност, разбирате. Първо, нека да ви поздравя, Уайът. Нали мога да те наричам така? Свърши отлична работа. По ти дава изключително високи оценки в доклада си.

— Твърди, че си помогнал Ройс и Ейдриън да се качат на борда и че дори след неочакваното потапяне, бързата ти мисъл спасила заповедите и мисията. Изключително съм впечатлен как си спечелил доверието на Ройс — което не е никак лесно постижение, ако позволиш да добавя. Трябва да си бил изключително убедителен, което е потвърдено и от успеха ти да убедиш пристанищните власти в Тур Дел Фур, че Ройс и Ейдриън са дошли да унищожат крепостта. Убеден съм, че единствено благодарение на блестящите ти умения мисията се увенча с успех.

Мерик отпи глътка сайдер и се усмихна.

— Имам само един въпрос. Знаеш ли къде са сега Ройс и Ейдриън?

— Мъртви. Убити от гоблините или от властите на Тур Дел Фур — който е стигнал първи до тях.

— Позволи ми да се усъмня в това. Ройс не е лесен за убиване. Измъквал се е от много по-трудни ситуации. Бих рекъл, че е имал необичаен късмет, ала зная много добре как е живял. Съмнявам се, че дори смъртта би могла да го задържи дълго.

— Искам дъщеря си — веднага — тихо рече Уайът през стиснати зъби.

— Разбира се, разбира се. Господин По, ще бъдете ли тъй любезен да я доведете? Третата врата вляво — Мерик му подаде ключ. — Наистина, Уайът, ти си много способен. Бих могъл да те използвам.

— Нима смяташ, че това ми е харесало? Колко стотици умряха заради мен?

— Не мисли по този начин. Мисли като за задача, която си изпълнил с размах. Не виждам често талант като твоя. Бих могъл да се възползвам от уменията ти. Присъедини се към мен и ще бъдеш добре компенсиран. В момента работя върху друг проект, даден ми от дори още по-рентабилен възложител. В състояние съм да уредя множество добри неща за теб. Двамата с дъщеря ти можете да живеете като феодали. Какво би казал за свой собствен имот?

— Ти отвлече дъщеря ми. Единствената свързана с теб работа би била да уредя смъртта ти.

— Не бъди тъй драматичен. Ето, виждаш ли? Ето я. Жива и здрава.

По се появи, придружаващ младо момиче. Беше на около десет, със светлокестенява коса, стегната на кок. Носеше елегантна синя рокля и кожени обувки.

— Татенце! — викна тя.

Уайът притича, прегръщайки я.

— Нараниха ли те, миличка?

— Не, нищо ми няма. Купиха ми тази красива рокля и ми дадоха тези обувки. И играехме игри.

— Това е добре, сладката ми — обръщайки се към Мерик, Уайът запита. — Ами Елдън?

— Все още е в Колнора. Предполагам те чака. Уайът, наистина трябва да помислиш над предложението ми. Ако не друго, поне заради безопасността си.

Уайът бясно се извъртя.

— Свърших ти работата! Каза, че съм я бил свършил брилянтно! Защо ни заплашваш сега!

Мерик погледна момичето.

— По, в кухнята има бисквити, които на Али ще се усладят.

Уайът я притисна към себе си.

— Не се притеснявай, сега ще се върне.

— Обичаш ли бисквити? — попита я По. Момиченцето кимна, поклащайки глава. Погледна към баща си.

— Всичко е наред — кимна Уайът. — Не се бави, миличка.

По и Али излязоха, хванати за ръка.

— Не те заплашвам. Както вече казах, изключително съм доволен от работата ти. Само се опитвам да те защитя. Помисли за миг. Ами ако Ройс не е мъртъв? Той ще схване нещата, ако вече не го е сторил. Трябва да се страхуваш какво ще стори на двама ви. Ройс вероятно ще убие първо Али, докато ти гледаш.

— Той не е такъв.

Мерик се изкикоти.

— Нямаш си представа какъв е Ройс. Предполагам съдружието с Ейдриън Блекуотър го е променило. Дванадесет години с този идеалистичен мечтател са го направили почти човек, ала аз го познавам. Зная какво се крие отдолу. Виждал съм неща, които карат дори моето закоравяло сърце да потреперва. Ядосай го — и се появява демон, когото никой не е в състояние да контролира. Повярвай ми, той е такъв — и то в невъобразима степен. Не се спира пред нищо.

Али се върна с пълна шепа сладки. Улавяйки свободната й ръка, Уайът пое към вратата. На прага спря и се извърна.

— Мерик, ако думите ти за Ройс са истина, не трябва ли ти да се страхуваш?

Уайът излезе, затваряйки вратата.

Мерик отново отпи от сайдера, ала той бе изстинал.