Нелсън Демил
Пантерата (83)

82.

Мутрите измъкнаха Алтаир от военния джип и го сложиха да седне на земята с лице към лагера на Ал Кайда в низината. Никой не му каза нищо и го оставихме да гледа. Външно Алтаир не показа никаква емоция, само се взираше мълчаливо в осветените от луната кратери и димящи останки. Накрая сведе глава.

Бренър се обърна към полковник Хаким.

— Кажете му, че американците ще направят същото с всички лагери на Ал Кайда в Йемен.

Хаким, който вероятно имаше присъствие в тези лагери, се поколеба, но накрая преведе.

Алтаир не отговори.

— Всички долу са мъртви — продължи Бренър. — Всички, отишли с Алтаир да се срещнат с шейх Муса, са мъртви. Много от джихадистите, атакували инсталацията на „Хънт Ойл“, също са мъртви.

Хаким отново преведе и Алтаир отново не отговори, а продължи да гледа в земята.

— А Пантерата, който причини цялата тази смърт, е жив — добави Бренър.

Хаким преведе и този път Алтаир отговори.

— Казва, че Пантерата е бил в лагера, значи той също е мъртъв — преведе полковникът.

— Дрън-дрън — заявих аз. — Кажи на кучия син, че за следваща лъжа ще опита отново тазера.

Хаким кимна и му съобщи добрата новина.

Алтаир не отговори.

— Ако Пантерата е мъртъв, Алтаир спокойно може да ни каже къде е скривалището — добавих аз.

Хаким кимна и преведе, но Алтаир отново нямаше отговор.

Добре, тазерът беше пръчка, но имаше и морков.

— Кажи му, че ако ни покаже къде е скривалището на ал Дервиш, американците ще му платят сто хиляди долара и ще го пратят навсякъде, където пожелае.

Хаким преведе и трите мутри от СПС като че ли проявиха жив интерес. Ако те знаеха къде се крие Пантерата, щяха да го издадат на мига за сто хилядарки и билет за някое място по-далеч от този кенеф.

Алтаир обаче не прояви интерес.

— Казва, че ал Дервиш е умрял в лагера, че не иска американските ви пари и че ще умре в Йемен — преведе Хаким.

— Това може да се уреди.

Е, дотук с моркова. Време беше за пръчката.

Хаким си помисли същото и кимна на една мутра, която удари стареца във врата с електрически ток.

Алтаир изрева и падна на земята, замята се и накрая остана да лежи неподвижно.

Кейт се извърна и тръгна обратно към джипа.

— Продължавайте да му задавате същия въпрос и ако получавате същия отговор, повторете процеса — каза Бренър на Хаким. — Рано или късно ще ни каже къде е скривалището на ал Дервиш. Само не го убивайте, нали?

Хаким, който не се нуждаеше от съвети или окуражаване относно изтезаването, зададе отново въпроса на Алтаир, но старецът не отговори и мутрата го смушка с тазера в слабините.

Хаким повтори процедурата още два пъти и накрая Алтаир изгуби съзнание.

— Възможно е да не знае къде се намира скривалището — каза полковникът.

Е, това наистина беше възможно, но още не бяхме стигнали дотам.

Бренър погледна лежащия в безсъзнание Алтаир, наведе се и провери пулса му, след което каза:

— Той е… добре.

Може би мъничко посивял.

Е, ако Алтаир не умреше тук, Хаким така или иначе щеше да го убие. Опитвахме се да спасим живота на старчето, но то ни създаваше трудности.

Дръпнах се от Хаким и мутрите му и Бренър ме последва.

Замо, който поне шест пъти ни бе казал в джипа, че няма вяра на Хаким и хората му, стоеше при колите с готова за стрелба пушка. Аз също нямах вяра на Хаким, но всички бяхме тук, за да правим бизнес.

— Алтаир знае къде е скривалището на ал Дервиш и щеше да ни каже, ако си мислеше, че шефът му наистина е мъртъв — казах аз.

— Правилно — съгласи се Бренър.

— Не реагира добре на моркова и пръчката, така че… — Замислих се. — Така че трябва да пробваме друг подход.

— Може би с повече моркови и по-дебела пръчка.

— Не. Ние мислим по един начин, а Алтаир — по друг.

Кейт видя, че тазерната сесия е приключила, и дойде при нас.

— Някакъв напредък?

— Не. Прави се на корав.

— Стига му с тазера.

Съгласих се.

— Този тип не иска да издаде шефа си и заради това да отиде в ада. Нали така? Предпочита да вземе експресния асансьор до рая.

Бренър кимна.

— Не става въпрос за избор между живот и смърт. А за това каква смърт търси.

— Правилно. Значи трябва да му помогнем да стане мъченик.

— Как? — попита Кейт.

— Не знам. Хаким обаче знае.

Въпросният господин дойде при нас и попита:

— Какво ще правим сега?

— Полковник, струва ми се, че Алтаир не иска да умре като предател и страхливец — казах аз. — Прав ли съм?

Хаким, който може би беше и едното, и другото, се позамисли, но накрая кимна.

— Може и да е така.

— Тогава? Как да сключим с него такава сделка, която да му позволи да ни каже каквото искаме, но в същото време да го допусне в рая?

На Хаким отново му се наложи да помисли.

— Трудно. Вие сте причината за упоритостта му — уведоми ни той и обясни, без да има нужда: — Вие сте… неверници. Той не може да ви предаде шефа си, защото ще иде в ада.

— Ясно. Това го схващаме.

Всъщност Алтаир трябваше да го спомене лично между тазерите в орехчетата. Щеше да си спести много болка, а на нас — много време. Да не говорим за цялото неудобство. Е, на момчетата от СПС не им пукаше — те вършеха тези неща и по време на почивките си. Но пък може би болката беше част от пътя към спасението.

Хаким прекъсна мислите ми:

— Да не забравяме и въпроса с парите. Алтаир ги отхвърля, но ще ги поиска за семейството си. Това е едно от нещата, които притесняват мъчениците за исляма. Семействата им. Така че Алтаир ще ми каже фамилията си и ще му обещая, че семейството му ще получи парите — разбира се, в замяна на информацията, която искате.

Хаким мислеше много за пари, но този път май беше на прав път.

— Добре — казах аз. — И как ще постигнем това?

— Първо, трябва да му предложим два начина да умре — замислено отвърна полковник Хаким. — Единият ще е куршум в главата, още сега. Ще умре като победен, като пленник, а не като мъченик, умрял в джихад и отишъл направо в рая. И без обещание за пари за семейството му.

Схванах.

— Другата възможност е да умре в джихад и да стане мъченик на вярата — продължи Хаким. — Това обаче е по-трудно да се уреди.

Може би трябваше да го предизвикам на бой с ножове? Но старецът можеше да изкара късмет и вместо него аз да се отправя за рая.

— Оставете го да иде в лагера — обади се Замо, който стоеше до колите и който беше прекарал известно време в ислямски страни.

Така ли?

Хаким реши, че идеята може и да си струва.

— Да, така ще може да бъде с мъртвите мъченици, със своите джихадисти. Ще се моли сред тях и ще намери покой.

Страхотно. Първо обаче трябва да каже: „Сезам, отвори се“ при пещерата.

— Когато говорих с него по-рано, той вярваше в две неща — продължи Хаким. — Че Бог не го е спасил напразно и че не е постигнал мъченичество като бойците си.

Ясно. Чувството за вина на оцелелия. Можехме да му помогнем да се оправи с това.

— Говорете пак с Алтаир — каза Бренър на Хаким. — Само не забравяйте какво искаме от него.

Хаким каза, че напълно ни разбира, и добави:

— Не забравяйте какво аз искам от вас.

Как бихме могли да забравим?

Бренър, Кейт и моя милост отидохме при Замо до джипа, за да се разкараме от очите на Алтаир.

Мутрите на Хаким вдигнаха стареца на крака, дадоха му вода и Хаким му заговори.

След десетина минути полковникът дойде при нас.

— Алтаир каза, че според него Булус ибн ал Дервиш е бил в лагера и е умрял тук.

Това не беше новината, която исках да чуя.

— Каза също — продължи Хаким, — че тъй като смята, че шефът му е мъртъв, може да разкрие мястото, където е живял.

Така беше по-добре. Май всички разбирахме, че Алтаир лъже самия себе си, но понякога трябва да правиш това, за да спасиш душата си. Аз например ям хамбургери на Разпети петък и ги наричам вегебургери. Така де, не можеш да баламосаш Бог, но пък можеш да баламосаш себе си.

Върнахме се при ръба. Алтаир вече се препъваше надолу по склона към лагера на Ал Кайда. Отиваше си у дома.

— Той ще умре тук — каза полковник Хаким. — И това е добре.

Даже много добре.

— Или Бог отново ще го пощади и някой ден отново ще чуем за него.

— Надявам се, че няма да стане. — Но сделката си е сделка, и като стана дума за това, се обърнах към Хаким. — Къде е скривалището на Пантерата?

Хаким погледна към хълмовете отвъд низината и посочи.

— Там.

— Можете ли да бъдете малко по-конкретен?

Хаким стана конкретен и ни попита:

— Виждате ли онзи връх там? Дето прилича на корабно платно?

Да не би да ни упътваше към Ноевия ковчег?

Трудно бе да различим подробностите на лунна светлина, но ми се стори, че разбрах какво точно сочи полковникът. Замо се притече на помощ с мерника си за нощно виждане и каза:

— Виждам го. На три километра оттук, от другата страна на един неравен участък.

Кейт и Бренър също гледаха през оптичните мерници на автоматите си и потвърдиха, че го виждат ясно. Чудесно.

— Алтаир каза, че имало пътека, започваща от другата страна на лагера — уведоми ни полковник Хаким. — Ако успеете да я откриете, тя ще ви отведе до другата страна на планината и ще продължи нагоре към пещерата на Булус ибн ал Дервиш.

Фасулска работа. Или поредният куп глупости.

— Сигурен ли сте, че Алтаир казва истината? — попитах.

— Човек никога не може да е сигурен. Той обаче се закле и вярвам, че не лъже. — Хаким кимна замислено. — Разбра, че трябва да се отплати за онова, което му давам.

Тази страна май започваше да става разумна.

— Разбирам, че няма да дойдете с нас — каза Бренър.

— Не виждам защо да идвам — отвърна полковникът. — Освен това имам задължения другаде.

Да бе. Да плуваш в басейна на хотел „Билкис“. Така или иначе не исках Хаким и мутрите му да идват с нас, а и останалите споделяха нагласата ми. Можехме да се справим сами, освен ако Пантерата не разполагаше с взвод джихадисти.

— Според вас ал Дервиш сам ли е? — попитах Хаким.

— Според Алтаир ал Дервиш е мъртъв — отговори полковникът. — Но ако не е, се крие в онази пещера и е сам или най-много с един-двама доверени хора. Но не повече. — И махна с ръка към лагера: намекваше, че едва ли са останали много джихадисти, които Пантерата би могъл да покани в дупката си.

Е, единственото, което оставаше, бе разговорът за парите.

— Независимо дали ще намерим Пантерата, или не, ще бъдете възнаграден, както се разбрахме — казах на Хаким.

— Три милиона долара.

И едно малко манго в задника ти.

— Точно така.

Бренър потвърди уверенията ми и добави:

— Ще си уредим среща в Сана. В американското посолство или във вашия кабинет. Съответните хора от моето правителство ще се погрижат за наградата ви.

Вдигнах крак, защото потокът лайняни приказки вече стигаше до глезена ми.

Възможно бе Бренър да опита да уреди нещо за Хаким и предполагам, че в това нямаше нищо лошо. Както при Алтаир, към купищата лайняни приказки трябва да добавиш и малко шоколадов сладолед. Все още не се бяхме махнали оттук и Хаким можеше се окаже пречка или решение на проблема ни.

Хаким се обърна към Бренър.

— Ако се случи да заловите ал Дервиш или да го откриете мъртъв и нямате как да го откарате до Сана, ще бъда в хотел „Билкис“.

Не се и съмнявах. И хотелът нямаше да поиска нито риал от един полковник на СПС. Животът е хубав, ако си полицай в полицейска държава. Помислих си, че имам правилната работа, но в неправилната страна.

— Благодаря, полковник — отвърна Бренър. — Ще ви уведомя.

Всъщност, ако откриехме Пантерата, единственото нещо, което щяхме да транспортираме, щеше да е кутрето му. Останалото можеше да си гние сред хълмовете.

— Довиждане — казах аз. Мразя дългите сбогувания.

Кейт обаче си оставаше докрай състрадателна дама, така че попита:

— Казахте ли на Алтаир, че за семейството му ще бъдат положени грижи?

— А, да. Казах му, но не споменах за американски пари — отвърна полковник Хаким. — Така че ще трябва да обсъдим и това.

Не мисля, че Чичо Сам щеше да даде сто хилядарки на семейството на един терорист, но пък можеше да плати нещо на Хаким и полковникът да се погрижи за това. Довиждане.

Хаким обаче не беше свършил.

— Фамилното име на Алтаир е ал Дервиш — уведоми ни той.

Не знаех какво да отговоря, затова казах:

— До скоро.

Полковник Хаким и г-н Бренър си отдадоха взаимно чест и типовете от СПС се качиха във военния джип, който им бях купил.

И тъй, ето ни тук. Най-сетне сами.

Казват, че самото пътуване е целта, но това не е вярно. Пътуването си е пътуване; целта е краят. И ние наближавахме края на това пътуване. Също като Булус ибн ал Дервиш.