Нелсън Демил
Пантерата (30)

29.

Влязохме в затвора през ръждясала желязна врата и се озовахме в тънещ в полумрак каменен вестибюл, където един страж застана мирно. Последвахме полковник Хаким по смълчан коридор, чиито стени бяха покрити с разкапваща се мазилка. Тази сграда май имаше проблем с плесента.

Мислите ми се върнаха към Централния затвор в Аден — той е бил построен от британците, когато са управлявали Южен Йемен. И също бе мрачно и зловещо място, но в сравнение с това тук приличаше на истински санаториум.

Полковник Хаким ни поведе по друг смълчан коридор със затворени дървени врати. Май работното време беше свършило, но докато изкачвахме тясното стълбище към втория етаж, чух писък, последван от викове и нов писък. Хубаво е да чуеш, че някой още е на работа.

Полковник Хаким отвори една врата и влязохме в стая, където двама мъже седяха на пластмасови столове при малка маса.

Покрай стената бяха подредени шкафове за документи, а на отсрещната стена имаше прозорец с решетки и без стъкло, който пускаше слънчевата светлина и всичко, на което му хрумнеше да влети в помещението. Един вентилатор въртеше гадния въздух.

На едната стена висеше голяма снимка на доживотния йеменски президент Али Абдула Салех, мустакато подобие на Саддам Хюсеин, което отчаяно се опитваше да избегне участта на иракския си идол.

На друга стена имаше табла и афиши на арабски, които едва ли изреждаха правата на задържаните, макар че на един от тях май пишеше СЛУЖИТЕЛИТЕ ТРЯБВА ДА СИ МИЯТ РЪЦЕТЕ СЛЕД ПРЕБИВАНЕТО НА ЗАТВОРНИЦИТЕ.

Както и да е, двамата мъже вече стояха прави и нито един от тях не приличаше на затворник. Хаким представи единия като преводач, а другия като доктор.

— Затворникът не знае английски и е болен — обясни Хаким. Което можеше да се очаква.

Преводачът, млад тип със западно облекло, помоли да го наричаме Сами, а докторът, по-възрастен господин с раздърпан костюм без вратовръзка, се представи като д-р Фахд. Бренър се представи, като използва бившия си военен чин, а аз — като командир Кори. Защо пък не?

Преводачът ни покани да седнем и ние с Бренър седнахме. Хаким остана прав. Д-р Фахд също седна, отвори някакъв вестник и запали цигара. Сами извади някакво досие, прелисти го и се обърна към мен и Бренър.

— Името на затворника е Рахим ибн Хаям…

— Може ли да получим копие от това? — прекъсна го Бренър.

— Това е класифицирано досие, което няма да напусне тази стая — отвърна Хаким.

Извадих химикалката си и детективския си бележник, с който не се разделям никога, и се обърнах към Сами:

— Бихте ли ми казали името буква по буква?

— Не — намеси се Хаким. — Никакви бележки. Само ще слушате.

— Ще пуснем искане по официалните канали — каза ми Бренър.

— Затворникът твърди, че е на двайсет и две години и че по рождение е саудитски гражданин — продължи Сами. — Паспортът му бил взет от Ал Кайда, така че разполагаме единствено с думите му. Казва, че е от добро семейство от горната част на средната класа, живеещо в Медина. Учил е две години в университета в Рияд. Освен това заявява, че е добър мюсюлманин, не пропуска дневни молитви и е извършил своя хадж.

Всичко това беше добре, предполагам. Сами продължи с религиозната характеристика на затворника (бил сунит), с отдадеността му към ученията на Корана и така нататък.

Добре де, трябваше ли ми да знам всичко това? Предполагам, че по тези места тази информация е съществена. Защо ли? Нямам представа. Може би добрите мюсюлмани получават по-добра храна или един ритник по-малко в топките. Междувременно часовникът тиктакаше и Бренър спечели точка в моите очи, когато каза:

— Можем ли да преминем към другата информация?

Сами погледна Хаким. Полковникът явно разбираше, че едва ли ще може да ни изгуби още време, и кимна.

Сами обърна една страница и продължи:

— Затворникът твърди, че е бил вербуван от Ал Кайда в Медина преди четири месеца. Не знае фамилните имена на вербуващите, само измислени имена, както и че те също били саудитци. Малко след това долетял с „Йемения Еър“ в Сана със собствения си паспорт и туристическа виза. На летището бил посрещнат от двама души, които не му казали имената си, и бил отведен в къща в околностите на града, но не знае къде точно. Останал в къщата пет дни с още двама новобранци от Саудитска Арабия, като тримата прекарвали времето си в пости и молитви.

Някои типове здравата се забавляват. Нищо чудно, че са поискали да постъпят в Ал Кайда. Пътешествия, приключения, срещи с нови хора, пости, молитви, куршум и затвор, където те измъчват. Пишете и мен. Така де, какво си мислят тези хора? Това е въпросът.

— На петия ден, по изгрев-слънце, затворникът и двамата други били качени на „Тойота Хайлукс“, която ги откарала на изток по пътя за Мариб — продължи Сами. — Спирали ги на три военни пропускателни пункта, но след като показвали саудитските си паспорти и казвали, че са туристи и студенти на път към руините в Мариб, ги пускали да продължат. Шофьорът, който бил йеменец, казвал на войниците, че е платен екскурзовод. — Сами обясни: — Там има древни храмове от времето на Савската царица и пак там според преданието спрял ковчегът на Ной, така че районът е интересен за евреи, християни и мюсюлмани.

Аха. Както и за американските петролни компании и Ал Кайда. Много неща стават в Мариб. Може би Мат Лонгоу беше прав — че трябва да го видя това място.

— Пътували пет часа по шосето, след което още половин час в планините — продължи Сами. — Затворникът твърди, че не може да ни каже или покаже къде точно са се намирали и къде е свършило пътуването им, защото и на тримата им завързали очите.

Дали пък и шофьорът не е бил със завързани очи? Но като ги знам как шофират местните, това едва ли е от особено значение.

— Затворникът и двамата му сънародници пристигнали в някакъв планински лагер, който бил примитивен според описанието му — каза Сами. — Кирпичени къщи и пещери, както и няколко бедуински шатри. Може би преди лагерът е бил използван от бедуини. Според него това бил тренировъчен лагер на Ал Кайда, в който имало стотина новобранци от различни страни като Оман, Ирак, Египет и Кувейт. А също и десетина офицери, треньори и духовни водачи.

Духовни водачи? Може би имам нужда точно от това вместо началник. Как можем да сме кръстоносци без духовни водачи? Както и да е, изглеждаше, че джихадистите, в това число и Ал Кайда, имат средновековни тикви и оръжия от двайсет и първи век. А това прави войната много по-различна. Липсват ми безбожните комунисти.

Сами прелисти досието и мина нататък:

— Обучението в лагера продължило три месеца — стрелба, експлозиви, разчитане на карти и работа с комуникационно оборудване. Затворникът описва обучението като много изтощително и тежко, а храната — като лоша.

Купонът ставаше по-як с всяка минута. Но все пак трябва да се отдаде дължимото на кучите синове. Моят племенник тийнейджър дори не си чисти стаята, а Ал Кайда успява да накара тези хлапета, предимно от средната класа, да зарежат климатиците, телевизорите и течащата вода и да отидат в пущинака, за да живеят в кирпичени коптори, да ядат кози и да се учат как да станат бойци. Нещо като Армията на мира, с изключение на оръжията. Да не забравяме и Пантерата от Пърт Амбой, Ню Джърси. Какво ставаше тук?

— Затворникът казва, че в лагера имало медик, но му липсвали умения и материали — продължи Сами. — Казва, че един новобранец умрял от треска, а друг от нараняванията си след падане от една планинска пътека. В лагера имало, много болни.

Естествено. Не са имали медицинска сестра, която да им боде задниците, преди да заминат за Йемен. Иначе казано, Ал Кайда в Йемен се намираше на първа или втора фаза от развитието си — пристигнали са, организирали са лагери, имат новобранци и обучаващ персонал, но не са достатъчно силни, за да предприемат значителен ход към събарянето на правителството. Междувременно трупаха увереност и уважение чрез атаките си срещу чуждестранни обекти и индивиди — туристи, посолства и бизнес — и като не посягаха на йеменските военни, което би накарало дори една мързелива и некомпетентна армия да отвърне на удара. Да не забравяме и „Коул“, първата и засега най-зрелищна и успешна атака на Ал Кайда в Йемен, благодарение на която определено бяха забелязани.

— Когато обучението завършило, затворникът и четирийсет други заминали за района северно от град Мариб — продължи Сами. — Там живеели в овчарски колиби, чиито собственици ги нямало. И там планирали и подготвили нападението срещу американската петролна инсталация, която се намира недалеч.

Вдигна поглед от досието.

— Разпитващите са стигнали дотук, след което затворникът се разболял и трябвало да бъде настанен в затворническата лечебница.

Ясно. Винаги е налице деликатен баланс между енергичния разпит и вкарването на затворника в болницата. Или в моргата.

— Сега затворникът е малко по-добре и можете да говорите с него — увери ни Сами и изказа личното си мнение: — Това е един заблуден уплашен младеж, който плаче за родителите си и за хубавия живот в Саудитска Арабия.

А стига бе. Хлапето го чакаха десет или двайсет години в йеменски дранголник, което бе равносилно на смъртна присъда. Разбира се, освен ако Ал Кайда не го измъкне. Или ако не поеме властта тук. Тогава той щеше да се превърне в герой. Но дотогава трябваше да оцелее, а най-добрият начин да го направи беше като говори. И той нямаше нищо против да го прави, стига тези идиоти да не го убиеха преди това.

— Затворникът спомена ли кои са били лидерите му? — попита Бренър.

— Както вече казах, според твърденията му познавал другарите си само по измислените им имена — отвърна Сами.

Добре, а как стои въпросът с описанието на лидерите? Тяхната националност? Случайно един от тях да е имал акцент от Ню Джърси и да е носил тениска „Джърси Шор“? Така де, ако ми пуснеха този затворник само за два часа, щях да го изцедя напълно. Тукашните разпитващи обаче бяха некадърни садисти, както се бях убедил в Аден. Крайната им цел бяха повече имена и пълни признания. Аз пък исках да науча какво е закусвал затворникът, кое е любимото му телевизионно предаване, след което можехме да продължим нататък.

— Какво казва затворникът за отношенията между лагера и местните племена? — попита Бренър.

— Не е казвал нищо по въпроса — отговори Сами.

— Защо не е бил попитан? — поинтересува се Бренър. — Как е възможно лагерът да съществува без разрешението на племенните вождове?

Сами сви рамене.

— Може би са имали някаква уговорка. Или лагерът е бил твърде силен за местното племе. Или…

— Не разпитвайте преводача, господин Бренър — намеси се Хаким. — Той е тук само за да каже онова, което е казал затворникът.

Така си беше. Но тъй като Сами изглеждаше приказлив и готов да помогне на американците, го попитах:

— Затворникът сътрудничеше ли с другите американци, които дойдоха днес сутринта?

— Да, но се чувстваше зле, в лечебницата, така че разговорът бе кратък — отвърна Сами.

— Вие присъствахте ли, когато от ЦРУ са били тук? — попитах полковник Хаким.

— Питайте тях, не мен. — Полковник Хаким започваше да губи търпение. — А сега да видим затворника.

Д-р Фахд грабна лекарската си чанта, всички станахме и последвахме Хаким по коридора.

Не бях сигурен дали всичко това ни доближава до Пантерата, но поне беше интересно. Надзърване в начина на действие на Ал Кайда, макар и не в главите им. Може би никога няма да успея да вляза в главите им — просто сме от различни планети. Помислих си обаче, че съм разбрал нещичко за Рахим ибн Хаям, макар все още да не го бях виждал. Той бе уплашено хлапе, нямащо нищо против да говори. Може би мислеше, че няма ясна представа за голямата картина, но може би знаеше повече, отколкото смяташе, че знае.

С малко късмет Рахим може да се беше срещал с Пантерата и с още малко повече късмет Пантерата може би все още беше някъде из възвишенията на Мариб. И ако останеше там, Джон Кори щеше да му разкаже играта.