Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джон Кори (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Panther, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране
ehobeho (2014)
Редакция
maskara (2015)
Допълнителна корекция
hammster (2016)

Издание:

Нелсън Демил. Пантерата

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2012

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка ИК „Бард“: Десислава Петкова

ISBN: 978–954–655–353

Печат „Полиграфюг“ АД — Хасково

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция от hammster

42.

Конвоят продължи към Аден.

— Колкото по на юг отиваме, толкова по-слабо е присъствието на Ал Кайда — каза Майк.

— Това е добре — отвърнах от името на Клеър.

— Но после отново стават силни около Аден.

— Това е лошо.

— Освен това, когато навлезем в някогашен Южен Йемен, попадаме и в териториите на бунтовниците сепаратисти.

— В тази страна има ли изобщо някаква част, която да е… нещо като безопасна? — попита Клеър.

— Нито един квадратен сантиметър.

С мен си в безопасност, миличка.

— Поне ще сме на по-сигурно в хотела — рече тя.

Ъ… Клеър, като стана дума за хотела…

Спускахме се от централните възвишения и се движехме с добро темпо към крайбрежните равнини въпреки трафика по натоварения път между Таиз и Аден.

— До Аден ни остават още стотина километра — каза Майк.

— Новите безпилотни самолети с ракетите са на позиция — обяви Бренър по радиото. — Няма подозрителна активност по пътя. Останете нащрек за коли бомби.

Тук купонът не замира нито за миг.

— Безпилотните самолети могат да останат във въздуха двайсет и четири часа, без да презареждат — уведоми ни Майк.

Точно така. А пилотът е на земята и може да се сменя със свои колеги на всеки няколко часа. Безпилотният самолет с ракети е страховита бойна система. Може би точно с нейна помощ щяхме да видим сметката на Пантерата, ако вече не го бяхме изпарили при засадата в планината. Американската военна технология е прекрасно нещо — освен ако не си от страната на получателя й.

— Къде са разположени самолетите? — попитах Майк. — И къде са центровете им за управление?

— Никой не знае — отвърна той. — Лично аз предполагам, че в Оман или в Саудитска Арабия. Или може би в Джибути от другата страна на пролива.

— Значи не са тук?

— Не и в тази шибана страна.

— Ясно.

Беше почти един следобед, което беше добре, като се има предвид, че пътувахме по стария кервански път, макар да не бях видял нито една камила. Засадата всъщност не ни забави — тъкмо обратното, раздвижи нещата. Най-енергично си размърдваш задника, когато някой започне да стреля по теб.

Пресякохме новата магистрала, която идваше от Сана и продължаваше право на юг към Аден. Пътят беше добър и се чудя дали ако бяхме поели по него, щяхме да имаме подобно вълнуващо преживяване като онова по керванския път. Бях сигурен, че управляващите безпилотните самолети бяха дали идеята за маршрута. В крайна сметка ЦРУ — които контролират самолетите — бяха получили онова, което искаха — демонстрация на американската мощ, мъртви лоши и един инцидент.

— Ще успеете ли да се върнете в Сана преди мръкване? — попитах Майк.

— Може би… Ще видим какво ще нареди Бренър.

Използвах отговора му, за да метна въдицата.

— Той изглежда свестен тип.

— Свестен е — съгласи се Майк и замълча за момент. — Но понякога прекалява с рисковете.

Което означаваше, че излага на риск всички други. Може би нямаше какво да губи. А може би просто беше намерил нова тръпка в живота.

— Спомена, че имал дама в Щатите — казах.

— Да. Веднъж беше тук. Жестока е.

— Значи няма забежки в посолството?

Майк осъзна, че се е разприказвал прекалено много за шефа си, и отвърна:

— Никакви, за които да знам. — И добави: — Пък и без това тук е предимно мърша.

— Това не го чух — обади се Клеър.

Разсмяхме се.

— Мисля, че е готин — продължи Клеър. — Но е малко стар за мен.

Какво? Та той беше най-много с пет години по-голям от мен. Направо бях смазан. Прииска ми се да бях загинал при засадата на Ал Кайда.

Вече бяхме в крайбрежната равнина и забелязах отпред крайпътен знак, един от малкото, които бях видял през изминатите четиристотин километра. Насочих бинокъла си към него. Пишеше нещо на арабски, но отдолу различих АДАН — с „а“, — както и ГОВЕРНАТ.

— Навлизаме в бившия Южен Йемен, известен също и като Адан — каза Майк. — Тук в известен смисъл е почти като друга страна.

Всъщност навремето си е била друга страна, но въпреки това казах:

— Прилича ми на същия кенеф.

— Мисленето тук е различно. Малко по-модерно, може би заради британското влияние и присъствието на руснаците, а и заради всички кораби, пристигащи в пристанището на Адан от цял свят.

— Аха. Като „Коул“.

— Ал Кайда е нещо ново в Аден — отвърна Майк. — Южен Йемен деградира.

Всъщност целият Близък изток деградираше.

След около половин час бяхме в покрайнините на Аден. Погледнах на югоизток, където знаех, че се намира „Шератон“, и не видях издигащ се към небето стълб дим. Добър знак.

Хотел „Шератон“ се намира извън града, на един полуостров, който се врязва в Аденския залив. Ландшафтът е оформен от изгаснал — да се надяваме — вулкан, има високи хълмове и отвесни скали над плажове. Районът е много живописен, но труден от гледна точка на сигурността.

Пред нас имаше някакъв строеж и голяма табела с надпис СТРОИТЕЛНА КОМПАНИЯ БЕН ЛАДЕН на английски, което ми напомни за думите на полковник Кент в Сана. Бях сигурен, че повечето намиращи се в Йемен членове на фамилията Бен Ладен са добри граждани, но беше някак стряскащо да видиш подобен знак — все едно в Германия да се натъкнеш на АВТОСАЛОН НА ФОЛКСВАГЕН АДОЛФ ХИТЛЕР. Нали ме разбирате? Май нямаше да е зле да сменят името на компанията.

Минахме покрай летището и започнахме да се изкачваме към възвишенията над плажовете.

Виждах „Шератон“ долу — бяла модерна шестетажна сграда, спокойно къпеща се в лъчите на слънцето. Под хотела имаше ивица бял пясък и палми, а по-нататък се ширеха спокойните сини води на Аденския залив. Рай. Не обаче.

— Изглежда много приятно — каза Клеър.

Изглеждаше като мишена.

— Събужда ли спомени? — попита ме Майк.

— Много.

Спуснахме се по тесен път покрай подножието на отвесните скали и хотелът изникна точно пред нас.

— Девет-девет — обади се Бренър. — Пристигнахме. Браво на всички.

Майк и другите шофьори надуха клаксони и влязохме в паркинга на хотела.

Пак бях тук.