Метаданни
Данни
- Серия
- Джон Кори (6)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Panther, 2012 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Венцислав Божилов, 2012 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 24 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Нелсън Демил. Пантерата
Американска. Първо издание
ИК „Бард“, София, 2012
Редактор: Иван Тотоманов
Художествено оформление на корица: „Megachrom“
Компютърна обработка ИК „Бард“: Десислава Петкова
ISBN: 978–954–655–353
Печат „Полиграфюг“ АД — Хасково
История
- — Добавяне
- — Допълнителна корекция от hammster
42.
Конвоят продължи към Аден.
— Колкото по на юг отиваме, толкова по-слабо е присъствието на Ал Кайда — каза Майк.
— Това е добре — отвърнах от името на Клеър.
— Но после отново стават силни около Аден.
— Това е лошо.
— Освен това, когато навлезем в някогашен Южен Йемен, попадаме и в териториите на бунтовниците сепаратисти.
— В тази страна има ли изобщо някаква част, която да е… нещо като безопасна? — попита Клеър.
— Нито един квадратен сантиметър.
С мен си в безопасност, миличка.
— Поне ще сме на по-сигурно в хотела — рече тя.
Ъ… Клеър, като стана дума за хотела…
Спускахме се от централните възвишения и се движехме с добро темпо към крайбрежните равнини въпреки трафика по натоварения път между Таиз и Аден.
— До Аден ни остават още стотина километра — каза Майк.
— Новите безпилотни самолети с ракетите са на позиция — обяви Бренър по радиото. — Няма подозрителна активност по пътя. Останете нащрек за коли бомби.
Тук купонът не замира нито за миг.
— Безпилотните самолети могат да останат във въздуха двайсет и четири часа, без да презареждат — уведоми ни Майк.
Точно така. А пилотът е на земята и може да се сменя със свои колеги на всеки няколко часа. Безпилотният самолет с ракети е страховита бойна система. Може би точно с нейна помощ щяхме да видим сметката на Пантерата, ако вече не го бяхме изпарили при засадата в планината. Американската военна технология е прекрасно нещо — освен ако не си от страната на получателя й.
— Къде са разположени самолетите? — попитах Майк. — И къде са центровете им за управление?
— Никой не знае — отвърна той. — Лично аз предполагам, че в Оман или в Саудитска Арабия. Или може би в Джибути от другата страна на пролива.
— Значи не са тук?
— Не и в тази шибана страна.
— Ясно.
Беше почти един следобед, което беше добре, като се има предвид, че пътувахме по стария кервански път, макар да не бях видял нито една камила. Засадата всъщност не ни забави — тъкмо обратното, раздвижи нещата. Най-енергично си размърдваш задника, когато някой започне да стреля по теб.
Пресякохме новата магистрала, която идваше от Сана и продължаваше право на юг към Аден. Пътят беше добър и се чудя дали ако бяхме поели по него, щяхме да имаме подобно вълнуващо преживяване като онова по керванския път. Бях сигурен, че управляващите безпилотните самолети бяха дали идеята за маршрута. В крайна сметка ЦРУ — които контролират самолетите — бяха получили онова, което искаха — демонстрация на американската мощ, мъртви лоши и един инцидент.
— Ще успеете ли да се върнете в Сана преди мръкване? — попитах Майк.
— Може би… Ще видим какво ще нареди Бренър.
Използвах отговора му, за да метна въдицата.
— Той изглежда свестен тип.
— Свестен е — съгласи се Майк и замълча за момент. — Но понякога прекалява с рисковете.
Което означаваше, че излага на риск всички други. Може би нямаше какво да губи. А може би просто беше намерил нова тръпка в живота.
— Спомена, че имал дама в Щатите — казах.
— Да. Веднъж беше тук. Жестока е.
— Значи няма забежки в посолството?
Майк осъзна, че се е разприказвал прекалено много за шефа си, и отвърна:
— Никакви, за които да знам. — И добави: — Пък и без това тук е предимно мърша.
— Това не го чух — обади се Клеър.
Разсмяхме се.
— Мисля, че е готин — продължи Клеър. — Но е малко стар за мен.
Какво? Та той беше най-много с пет години по-голям от мен. Направо бях смазан. Прииска ми се да бях загинал при засадата на Ал Кайда.
Вече бяхме в крайбрежната равнина и забелязах отпред крайпътен знак, един от малкото, които бях видял през изминатите четиристотин километра. Насочих бинокъла си към него. Пишеше нещо на арабски, но отдолу различих АДАН — с „а“, — както и ГОВЕРНАТ.
— Навлизаме в бившия Южен Йемен, известен също и като Адан — каза Майк. — Тук в известен смисъл е почти като друга страна.
Всъщност навремето си е била друга страна, но въпреки това казах:
— Прилича ми на същия кенеф.
— Мисленето тук е различно. Малко по-модерно, може би заради британското влияние и присъствието на руснаците, а и заради всички кораби, пристигащи в пристанището на Адан от цял свят.
— Аха. Като „Коул“.
— Ал Кайда е нещо ново в Аден — отвърна Майк. — Южен Йемен деградира.
Всъщност целият Близък изток деградираше.
След около половин час бяхме в покрайнините на Аден. Погледнах на югоизток, където знаех, че се намира „Шератон“, и не видях издигащ се към небето стълб дим. Добър знак.
Хотел „Шератон“ се намира извън града, на един полуостров, който се врязва в Аденския залив. Ландшафтът е оформен от изгаснал — да се надяваме — вулкан, има високи хълмове и отвесни скали над плажове. Районът е много живописен, но труден от гледна точка на сигурността.
Пред нас имаше някакъв строеж и голяма табела с надпис СТРОИТЕЛНА КОМПАНИЯ БЕН ЛАДЕН на английски, което ми напомни за думите на полковник Кент в Сана. Бях сигурен, че повечето намиращи се в Йемен членове на фамилията Бен Ладен са добри граждани, но беше някак стряскащо да видиш подобен знак — все едно в Германия да се натъкнеш на АВТОСАЛОН НА ФОЛКСВАГЕН АДОЛФ ХИТЛЕР. Нали ме разбирате? Май нямаше да е зле да сменят името на компанията.
Минахме покрай летището и започнахме да се изкачваме към възвишенията над плажовете.
Виждах „Шератон“ долу — бяла модерна шестетажна сграда, спокойно къпеща се в лъчите на слънцето. Под хотела имаше ивица бял пясък и палми, а по-нататък се ширеха спокойните сини води на Аденския залив. Рай. Не обаче.
— Изглежда много приятно — каза Клеър.
Изглеждаше като мишена.
— Събужда ли спомени? — попита ме Майк.
— Много.
Спуснахме се по тесен път покрай подножието на отвесните скали и хотелът изникна точно пред нас.
— Девет-девет — обади се Бренър. — Пристигнахме. Браво на всички.
Майк и другите шофьори надуха клаксони и влязохме в паркинга на хотела.
Пак бях тук.