Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джон Кори (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Panther, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране
ehobeho (2014)
Редакция
maskara (2015)
Допълнителна корекция
hammster (2016)

Издание:

Нелсън Демил. Пантерата

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2012

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка ИК „Бард“: Десислава Петкова

ISBN: 978–954–655–353

Печат „Полиграфюг“ АД — Хасково

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция от hammster

10.

Както беше обещал, Том Уолш ни уреди среща с отдел „Външни работи“ на Държавния департамент за запознаване с културните особености. ОВР се намира тук, на Федерал Плаза 26, което е удобно, но това не пречи заниманието да си остава все същата гадост.

Във вторник, осем сутринта, се срещнахме с г-н Бъкминстър Харис (откъде белите аристократи измислят тези имена?) в малка заседателна стая без прозорци. Г-н Харис ни помоли да го наричаме Бък и ни покани да седнем.

Бъкминстър Харис беше добре облечен джентълмен около шейсетте и предположих, че е видял известна част от света по време на дългата си и несъмнено бляскава кариера в Държавния департамент. Това вероятно бе последната му задача, преди да се оттегли в някой аристократичен анклав на североизток, където да пише мемоари за „Йейл Юнивърсити Прес“. Дотогава обаче ни беше писано да прекараме сутринта заедно.

Явно тази седмица за Йемен щяха да пътуват само двама души, Кейт и моя милост, така че групата беше малка и сплотена. Кейт, естествено, имаше бележник, така че не ми се наложи да се притеснявам, че съм забравил моя.

На стената бе окачена цветна карта на Йемен, а на масата имаше диплянки на Държавния департамент. Обещах си да не забравям за тях.

Г-н Харис се настани по-удобно и започна:

— Е, значи отивате в Йемен?

Че защо иначе щях да съм тук?

— Бях там по време на гражданските войни — уведоми ни той.

— Колко бяха те? — поинтересувах се.

— Доста.

— Ясно. И кой победи?

— Северът — отвърна той.

— Добре. Нали?

— Южняците бяха последователи на Маркс.

— Карл или Гручо?

Той се изкиска и продължи:

— А северните племена са диви, изостанали и фундаменталисти.

— Радвам се, че добрите са спечелили.

Реших, че Бък ще ме изкара в коридора да ми чете конско, но той се усмихна и рече:

— Разказаха ми за вас.

Сериозно?

— Доколкото разбирам, вече сте били в Йемен.

— Точно така. За кратко. През две и първа.

— Е, там нищо никога не се променя, освен към по-лошо.

— С нетърпение очаквам да видя това развитие.

Той отново се усмихна.

— Това е страна, която можеш да обичаш и мразиш едновременно.

Всъщност това е страна, която обичаш да мразиш. Но това беше час на Бък и нямах намерение да се изявявам като онези тъпи ученици, които прекарват един месец някъде и се опитват да впечатлят учителите си с малоумните си наблюдения.

Бък продължи с типичния за учителите акцент:

— Столицата на Йемен се нарича Сана. Южен Йемен, известен също като Адан, с А, също имаше столица — град Аден, с Е.

Известен също като Лайнарника, с главно Л.

— Страната беше обединена през хиляда деветстотин и деветдесета след поредната война, спечелена от Севера — осведоми ни той. — Все още обаче на юг има много сепаратисти, както и движение за възстановяването на имама като владетел в Сана.

Кейт спря да си води бележки и каза:

— Водено от главатаря Хюсеин ал Хути.

Бък се зарадва, че има поне един умен ученик в класа си, и се усмихна.

— Да, много добре. Виждам, че сте се подготвили.

На кого изобщо му пука? Не отивах в Йемен, за да създавам приятелства и да обсъждам политика. А за да се опитам да наритам един задник, който се нуждаеше от наритване. Пардон — да заловя главния заподозрян в атаката срещу „Коул“ и да го предам на американското правосъдие. Е, все пак тук можех да науча нещо, което би могло да ми е от полза. Всъщност едва ли.

Бък каза няколко думи за въстаниците на ал Хути и племенните главатари. Слушах го с половин ухо. Главатарите са интересно нещо. Бих искал да съм главатар.

— Има десетки бедуински племена, всяко от които контролира своя район — каза Бък. — А сега към цялото това политическо и обществено разделение трябва да добавим и Ал Кайда, която спечели влияние в някои градчета и села. Йемен е провалена държава — заключи той.

Аха. Значи не си заслужава дори бомбата.

Бък разказа накратко историята на Йемен, която бе предимно история на граждански войни, революции и нашествия. Имаше също и период на британско колониално владичество в Адан до 60-те години на миналия век, когато британците се изнесли след поредната война.

— На юг ще видите следи от британското управление — каза Бък. — Например статуята на кралица Виктория в Аден, запазена по някаква причина от йеменците. — И добави: — Фундаменталистите често я забулват.

Наистина я видях, когато бях там. Но я бях взел за статуя на Елтън Джон в женски дрехи.

— След изтеглянето на британците Южен Йемен стана марксистки, единствената арабска комунистическа страна в света — продължи Бък. — Ще видите също и някои следи от съветското присъствие в Аден от онзи период, като грозна архитектура, водка на черно и руски нощен клуб с руски стриптийзьорки и проститутки.

Няма ли да кажеш и адреса?

— През този период имаше серия войни между Севера и Юга, редуващи се с преговори за обединение. След рухването на Съветския съюз руснаците се изтеглиха и се стигна до обединяване, но след това Югът размисли и започна нова война за разделяне, която се оказа неуспешна и доведе до сегашното обединяване.

Кое поред?

— Бях в Сана през този период — уведоми ни Бък. — Беше голяма касапница и белезите все още са налице. Местните жители са свикнали с войните, което доведе до нещо като национална психоза, и именно затова Йемен представлява военен лагер.

Хвърлих поглед към Кейт. Май започваше да схваща, че Йемен не е точно Швейцария на Близкия изток.

Бък продължи:

— По време на Войната в Залива Йемен застана на страната на Саддам Хюсеин, което раздразни техния голям и силен съсед Саудитска Арабия. Саудитците отговориха с прогонването на няколкостотин йеменски гастарбайтери от страната си.

Които сега бяха в Бруклин.

— В момента между Саудитска Арабия и Йемен има гранични спорове. Двете страни имат дълга граница, включваща областта на Ар Руб ал Хали, известна като Пустия район, обширна площ от нажежена пустиня и подвижни пясъци. Районът включва граничната провинция Хадрамаут, което означава „Мястото, откъдето идва смъртта“.

Йеменската комисия по туризма определено трябва да помисли за преименуването на онова място. Така де, Пустия район само по себе си звучи достатъчно зле, та какво остава за Идващата смърт.

— И изгубилият граничния спор трябва да задържи въпросното място, така ли? — поинтересувах се.

— Там има нефт — обясни Бък и продължи: — Границата в района е зле защитавана и се предполага, че именно оттам минават членовете на АКАП, Ал Кайда в Арабския полуостров.

Ясно. Може би именно там Пантерата е водил онази престрелка със саудитските войници. Зарадвах се, че няма да ми се наложи да ходя на това място. Нали така?

— Тази кратка история ни довежда до атаката срещу „Коул“ през октомври двехилядната година — завърши Бък. — Както знаете, оттогава САЩ установиха присъствие в Йемен, но то е доста несигурно и мисията ни може да приключи внезапно, ако йеменците размислят или се стигне до смяна на правителството.

Хубаво би било.

Бък измъкна от куфарчето си украсен извит нож и го извади от ножницата с думите:

— Мога да ви прережа гърлата с това.

Не и ако се докопам пръв до пистолета си, Бък.

Бък се усмихна.

— Но само ако сте заспали. Това се нарича джамбия и се носи от повечето мъже в Йемен — обясни той. — Можете да си купите джамбия от някоя сергия за сувенири срещу три долара, но направените от истински майстори могат да струват хиляди долари. Тази е много стара, с полускъпоценни камъни и дръжка от рог на носорог. Цената й е около пет хиляди долара и според предишния й собственик е убила най-малко шестима души. Никога не искайте от някого да ви покаже джамбията си — посъветва ни Бък. — Извади ли се от ножницата, тя трябва да се използва.

— Има една стара арабска бойна песен — продължи той. Не я изпя, а се задоволи с рецитиране: — „Препуска сам ужасен конник, със сабя йеменска, другар единствен; по нея няма други украшения, освен резки по хладната стомана“.

Аха. Бях чувал тези думи и преди, от един пич на име Гейб Хейтам, арабоамериканец от АТС, когато работех по случая Асад, Лъва.

Бък вече говореше за религия. Деветдесет и осем процента от населението били мюсюлмани, останалите — християни, юдеи и индуисти.

— Преди създаването на Израел през четирийсет и осма властите в Сана били толерантни към евреите си, които са част от наследството им от времето на цар Соломон и Савската царица. Мнозина йеменци са били юдаисти преди появата на исляма.

Сериозно? Може би това обясняваше йеменските деликатесни магазини в Бруклин.

— Повечето евреи избягали в Израел след четирийсет и осма — уведоми ни Бък. — На думи йеменската конституция гарантира религиозната свобода на малцинствата, но в страната не са останали църкви и синагоги, в които да се провеждат служби. Подобно на повечето ислямски страни, приемането на друга религия от мюсюлманин е забранено и наказуемо, обикновено със смърт. Не проповядвайте вярата си — предупреди ни той. — Това е углавно престъпление. Можете обаче да цитирате Стария и Новия завет, тъй като мюсюлманите ги смятат за свещени текстове. Опитайте се обаче да научите и малко цитати от Корана.

— От какъв корен?

— От Корана, господин Кори.

— Аха.

— Йеменците говорят арабски, срещат се и древни диалекти — продължи Бък. — Йеменският арабски се смята за най-чистата форма на езика, непроменена в продължение на хиляди години поради изолираността на страната. Мнозина арабисти, в това число и западни, посещават Йемен, за да изучават езика. Мислете за йеменския арабски като за английския на Шекспир, само че много по-стар.

— Вие говорите ли арабски? — попитах.

Той ми отговори на арабски.

— Лесно ви е да го кажете — отбелязах.

Кейт случайно ме срита под масата.

— Секс — каза Бък.

Понадигнах се в стола.

— Секс — повтори той. — Всички знаем или си мислим, че знаем за отношението на мюсюлманите към секса, така че няма да повтарям всичко, което сте чували, а само ще обобщя. Сексът извън брака е забранен, а прелюбодейството се наказва със смърт.

— Ясно. Майната им на бракоразводните адвокати. Я да си наточа джамбията.

Бък се усмихна.

— Това не би трябвало да е проблем за щастливо женена двойка.

Така си беше, но все пак трябваше да попитам:

— Мъжете наказват ли се със смърт, ако чукнат нещо странично?

— Обикновено не, но…

— При мен се наказват — прекъсна го Кейт.

— Просто питах.

— Хомосексуализмът често се наказва със смърт, но изнасилването обикновено се урежда с плащане на обезщетение на семейството на жертвата — съобщи ни освен това Бък. — Но ако изнасилвачът твърди — а те винаги го твърдят, — че сексът е бил по взаимно съгласие, жертвата, ако не може да представи четирима свидетели на обратното, понякога бива убивана от семейството си. Наричат го убийство на честта.

Добре, знаехме всичко това, но все пак беше разтърсващо да го чуеш.

След това Бък премина към брака и семейството.

— Полигамията е законна според ислямския закон и един мъж може да има до четири съпруги. Полигамията в Йемен обаче не се среща често.

— Защо? — попита Кейт.

Защото кой мъж ще иска четири жени да му казват да изхвърли боклука?

— Защото — отвърна Бък — повечето мъже не могат да си позволят повече от една съпруга.

Повечето мъже, Бък, не могат да си позволят и една съпруга.

— Браковете най-често са уредени — продължи Бък.

— Имат ли сайтове за запознанства? — поинтересувах се.

— Да, но жените на снимките са забулени и нямат хобита, интереси, професии и образование.

Забавно. Бък ми харесваше. Дори Кейт се разсмя.

— Според традицията идеалният брак е този между братовчеди — уведоми ни Бък.

Също като в Кентъки.

— На жените се гледа като на подчинени и те трябва да се подчиняват на своите бащи, съпрузи, братя и дори на синовете си.

Май се очертаваше добра година.

— Йеменската конституция заявява, че жените са равни на мъжете, но след това включва много аспекти от шериата, които обезсилват това равенство. Например в съда показанията на един мъж се равняват на показанията на две жени.

— Как може това да се нарече равенство? — попита моята съпруга юрист.

— Бък току-що ти каза — обясних. — Едно е равно на две. Проста математика.

Получих второ сритване. Тази мойта жена да не страдаше от синдрома на неспокойния крак?

Бък ни каза също, че йеменците имали най-висока раждаемост в арабските страни — често семействата били с по шест до десет деца, — така че явно се случваше нещо, след като онези воали се сваляха.

— Населението им продължава да расте бурно и в момента йеменците са над двайсет милиона, предимно млади, в малка бедна страна с оскъдни природни ресурси — каза Бък. — Това е демографска бомба със закъснител, която предстои да избухне, и повечето анализатори предсказват социални катаклизми в близките десет години. Вече ги виждаме — добави той.

— Като увеличаването на йеменски деликатесни магазини в Бруклин — казах аз, припомняйки си Набеел.

— Всъщност има голяма емиграция към Америка, Западна Европа и богатите на петрол страни на Арабския полуостров, което служи като предпазен клапан за Йемен и е източник на пари отвън. В страната обаче остават милиони безработни младежи.

Аха. Спомнях си ордите младежи, мотаещи се безцелно по улиците и сокаците на Аден. Сигурна рецепта за неприятности и великолепна почва за вербовчиците на Ал Кайда.

Бък приключваше с любовта и брака. За мъжете разводът е лесна работа — просто казваш три пъти: „Развеждам се с теб“, — но за жените е почти невъзможен. Предбрачните договори съществуват и са в сила, освен ако не ти се падне съдия боклук, както се случи с мен.

Бък премина на темата за облеклото!

— Деветдесет процента от населението носят традиционно арабско облекло, което едва ли се е променило особено от библейски времена. Купете си традиционни дрехи — посъветва ни той.

— Защо? — попитах.

— Просто за забавление — отвърна Бък. — Можете също да ги носите, когато обикаляте из улиците и сокаците. Самият аз често се обличах като местен, когато излизах от посолството.

— Можете ли да ни покажете снимка? — поинтересувах се аз.

Той се усмихна и ни описа типичното йеменско облекло. Мъжете покриват главата си с тоб или шивал, обикновено бял; на север се обличат в бял футех или роба, а на юг носят бял саронг. Бельото е опция.

Спомних си, че понякога носят върху робите и опърпани западни якета, чиито джобове са натъпкани с кат и пълнители. Освен това всички носят сандали и цялата страна остро се нуждае от педикюр.

Двете неща, без които един мъж никога не излиза от къщата си, са камата и пушката. Правото да носиш оръжие в Йемен прилича по-скоро на задължение и деветдесет процента от мъжете на възраст от четиринайсет нагоре мъкнат автомат, обикновено АК-47, и всеки може да види сметката на всичките си приятели и съседи само за няколко секунди, ако включи на автоматична. Странно, но случаите на безразборна стрелба са малко, а престъпността — ниска. Така де, всеки е въоръжен до зъби, така че не е зле да си помислиш хубаво, преди да влезеш в някой магазин и да кажеш: „Това е обир“. Всеки присъстващ може да ти отнесе главата. Нали така?

Небезразборната стрелба е друга тема. Повечето надупчени имат някаква причина да са надупчени. Обикновено нещо свързано с политика, чест или делови спор, който не може да се уреди с една почерпка с кат. Освен това западняците рядко стават жертви на въоръжен грабеж. Ако някой опре дуло в гърба ти, малко вероятно е да чуеш: „Парите или живота“. Вместо това чуваш: „Ела с мен“. Западняците се отвличат не само заради пари, но и като начин бедуините да излагат централното правителство и или да го изнудват — едно от любимите занимания на племената. Тези отвличания се наричат „принудително гостуване“ и жертвите често казват, че не са им отнемали нищо, освен може би някой часовник или накит, предложени като подарък, докато чакаш пристигането на откупа. Храната и квартирата не са безплатни, нали се сещате. Да, не говорим, че получавате и едно изключително изживяване.

Признавам, че при първото ми посещение в Йемен бях малко шокиран, когато видях, че почти всеки мъж носи автомат. След около седмица обаче изобщо не забелязвах — всъщност вниманието ми привличаха мъжете без автомати. Кои бяха тези смотаняци?

Както и да е, Бък приключи с мъжкото облекло и продължи с дамското. Почти всички жени носеха балто, тоест нещо като бурка — скриващо цялото тяло покривало, което, подобно на първия „Форд Модел Т“, се предлага във всеки цвят, стига да е черен.

След това Бък премина към воалите:

— Много малко жени показват лицата си на публични места и онези, които го правят, често биват тормозени от фундаменталистите.

— Защото са грозни ли?

— Не, господин Кори, защото е неприлично.

— Аха. — Започнах да се чудя дали ще получа в досието си сертификат, че съм минал курса по запознаване с културните особености.

— Колкото до западните жени — Бък погледна Кейт, която е от Минесота, а Минесота си е доста на запад, — за тях не е задължително да се забулват, но ще се чувствате по-удобно на улицата, ако покривате косата си с хиджаб — забрадка, с която може да се скрие и лицето.

— Нямам намерение да си покривам лицето — заяви Кейт.

Бък кимна в знак на солидарност със сънародницата си, но все пак я посъветва:

— Най-добре е да носите костюм с панталон и дълги ръкави, но трябва да е широк. В селските райони има случаи със западни жени, които били подигравани и дори замеряни с камъни заради неприличното си облекло.

Хм, какво можеш да кажеш за подобно отношение? Нищо.

Бък си погледна часовника и обяви:

— Петнайсет минути почивка.