Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джон Кори (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Panther, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране
ehobeho (2014)
Редакция
maskara (2015)
Допълнителна корекция
hammster (2016)

Издание:

Нелсън Демил. Пантерата

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2012

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка ИК „Бард“: Десислава Петкова

ISBN: 978–954–655–353

Печат „Полиграфюг“ АД — Хасково

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция от hammster

49.

Бързо заобиколихме полуострова и продължихме обратно към Слонската скала.

Около лодката се виждаха множество големи гръбни перки и ако двамата с Кейт бяхме сами с Чет и неговия глок, сигурно щях малко да се разтревожа. После обаче си спомних, че сме тук като стръв за пантера, а не за акули.

— Ако си спомняте, не бяхме сигурни, че зад атаката срещу „Коул“ стои Ал Кайда — каза Чет на внимателната си аудитория. — Това стана преди единайсети септември и Ал Кайда беше само една от многото терористични групи, които ни причиняваха проблеми.

Точно така. И Ал Кайда така и не пое отговорност за атаката. В арабския квартал обаче започна да се говори, че именно Ал Кайда е извършителят, и броят на постъпващите в редиците й рязко скочи, точно като след 11/9.

— До август две и първа, точно преди единайсети септември, горе-долу по времето, когато господин Кори беше тук, ние идентифицирахме Булус ибн ал Дервиш, ал Нумаир, Пантерата, като един от тримата основни организатори — продължи Чет. — Именно тогава много от случилото се започна да се изяснява. Кой друг би могъл да се сети за подобно нещо, да го организира и да го изпълни така съвършено? — риторично попита той. — Нямаше как да не е американец. Повечето от тези така наречени джихадисти са прекалено тъпи, за да могат дори да си помислят за нещо подобно, и твърде некадърни, за да го изпълнят.

Донякъде бях съгласен, но въпреки това казах:

— Някои от лидерите им са много умни и изтънчени.

— Така е, но зад тази атака виждам ум със западно образование — отвърна Чет. — Не някой като Бен Ладен, който по същество си е провинциален селяк, невеж фундаменталист и примитивен философ, чиято глава витае в облаците, когато не е пъхната в задника му.

Интересно — и може би вярно. Поне в ЦРУ си мислеха така.

— Не, бил е човек, който ни е разбирал — продължи Чет. — Човек, запознат с идиотския ни правилник. Човек, който може да е познавал донякъде разположението на помещенията в „Коул“, знаел е датата и часа, когато корабът ще влезе в пристанището, както и времето на зареждането с гориво и първата обедна смяна. Човек, който е разбирал психологическите последици от атаката срещу американски кораб, причинила смъртта на толкова много американски моряци. Онова копеле Булус ибн ал Дервиш изпитва огромна омраза към Америка и атаката е манифестация на тази омраза — унизително изритване в ташаците.

Тук нямаше какво да възразя и бих добавил, че Чет Морган също изпитва огромна омраза. Вероятно това се отнасяше за всички ни, но Чет като че ли вземаше нещата доста по-лично от повечето от нас. Така де, не бива да се въвличаме в играта с омраза, тъй като тя може да замъгли преценката и ефективността ти. Трябва да си с хладен ум и повечето хора в този бизнес са хладни до хладнокръвие. А горещата кръв не е на почит.

Чет обаче беше прекарал тук много време и сигурно бе обезсърчен и го натискаха за резултати. Освен това разполагаше с повече информация за Пантерата от нас, включително и с психологическия профил на кучия син. Както понякога се случва при дълги разследвания, разследващият бива обсебен от престъпника и започва да гледа на него като на причина за всичките си проблеми. Малко е сложно, но съм минал през това. Другото, което ми хрумна, бе, че Чет, който отначало се бе проявил като малко флегматичен, сега бе изключително възбуден, сякаш някой бе завъртял някакъв ключ в него. Или може би катът започваше да му действа. Или пък омразата.

— Тази атака така и не бе отмъстена напълно — продължи Чет. — Но ще бъде. Тези копелета, в това число и господин ал Дервиш, ще научат, че има цена за плащане.

— Знаят го — увери го Кейт. — И са готови да я платят.

— А ние сме готови да ги накараме да продължат да плащат.

Вече бе на вълна отмъщение, което бе добре по отношение на терористите, но може би не чак толкова по отношение на г-ца Мейфийлд, която бе видяла сметката на негов колега. Но това беше друга тема и вероятно не влизаше в днешния дневен ред.

Не бях сигурен, че съм преценил добре този тип, но не се съмнявах, че Бък го познава, макар че и той невинаги споделяше всичко, което знае.

Чет беше казал, че е тук от атентата срещу „Коул“, но не го помнех. От друга страна, шпионите се появяваха и изчезваха, летяха до Сана, Джибути, Оман, Катар, Бахрейн и Саудитска Арабия. И дори когато бяха в „Шератон“ в Аден, бяха почти невидими. Част от мистерията около тях.

Сигурно работата им е самотна и често оприличавам служителите от ЦРУ на вампири, които се срещат само с други вампири и нямат приятели хора. Не е любезно от моя страна. Може би завиждам на ЦРУ.

Чет продължи историята си за инцидента с „Коул“:

— Първите агенти на ФБР, изпратени в Йемен в отговор на атаката срещу „Коул“, работеха в много враждебна обстановка. Когато слязоха от самолета на летището в Аден, бяха посрещнати от йеменски войници с насочени към тях калашници. Бях с тях — добави той. — И мога да ви кажа, че си помислихме, че ще се стигне до престрелка направо на пистата. Задници.

Значи Чет бе поредният гаден американец, който не харесва йеменците. Как ще спечелим тази война срещу тероризма, ако не спечелим сърцата, умовете и доверието на ислямските си съюзници? Нали така? Вярно, те наистина са задници. Но наши задници.

Освен това бях сигурен, че Чет е бил много уплашен в деня, когато се е озовал срещу много и въоръжени до зъби йеменски войници. А когато позволиш нещо или някой да те уплаши, обикновено след това здравата се разгневяваш. И искаш да си възвърнеш мъжествеността — като убиеш някого. Също като по улиците на Ню Йорк с лоша слава. Може би това също имаше своята роля.

— Членове на йеменския парламент призоваваха за джихад срещу Америка — продължи той; — Сякаш ние бяхме направили нещо лошо. И тези призиви се предаваха всеки ден по радиото и телевизията. Повечето американци тук, туристи, работници в петролните инсталации и бизнесмени, бързо напуснаха страната.

— Посолството беше затворено и изпратихме по-голямата част от второстепенния персонал в Оман или Рияд — уведоми ни Бък.

Чет кимна и продължи:

— Йеменското правителство даваше противоречиви сигнали. Казаха, че нямат нищо против да вкараме още хора, а когато дойдохме тук, започнаха да ни заплашват.

— В правителството имаше много объркване и паника — обясни Бък.

В нашето или в тяхното?

След това Чет разказа една страшна история, която бях чувал и при предишното си идване.

— На американския екип бяха отпуснати двата етажа на „Шератон“, но една нощ хотелът беше обсаден от няколкостотин мъже, облечени в традиционно облекло, макар да пристигнаха с военни джипове и да бяха въоръжени с армейско оръжие. Веднага познахме, че са маскирани йеменски войници и може би хора от СПС. — Замълча за момент, явно припомняйки си онази нощ. — Заехме отбранителни позиции на покрива и партера и не позволихме на нито един от арабските гости да напусне хотела. Вътре все още имаше неколцина западни туристи, но те се страхуваха да се махнат, така че им дадохме пистолети за самозащита. Всички си мислехме, че ще умрем… Командирът на морските пехотинци даде само една заповед: „Вземете ги със себе си“.

Точно така. Никакво предаване. Никакви американски заложници. И когато дойдох в „Шератон“, заповедта още бе в сила. Вземете ги със себе си.

Известно време никой не проговори. Лодката продължаваше към плажа на „Шератон“. Погледнах Кейт, която като че ли бе започнала да гледа с други очи на положението тук, а може би и на съпруга си, който бе прекарал цял месец на това опасно място. Съвсем не всичко се изчерпваше с плажния волейбол, скъпа.

За Бък и Бренър историите на Чет не бяха нищо ново, но пък може би засилиха решимостта им да си свършат работата и да се разкарат оттук. При всяко изпълнение на опасен дълг идва момент, когато осъзнаваш, че си изразходвал отпуснатия ти късмет.

Бък, Бренър и Чет отдавна го бяха направили, но целта най-сетне се виждаше — само на няколкостотин километра оттук, в Мариб.

— По зазоряване всички задници, обсадили сградата, изчезнаха — продължи Чет. — Наредиха ни обаче да напуснем хотела и ни откараха с лодки до американските военни кораби в пристанището. След два дни йеменското правителство каза, че било безопасно да се върнем в „Шератон“, така че взехме флотски хеликоптери обратно до плажа. По пътя обаче хеликоптерите бяха прихванати от ракети земя-въздух и пилотите трябваше да се спуснат до морското равнище. Приближихме над водата, готови за престрелка. — Погледна към водата и приближаващия плаж, сякаш гледката събуждаше спомена, и продължи: — На брега обаче нямаше неприятелски сили. Мисля, че йеменските военни сигурно са решили, че ще обърнем хеликоптерите, когато бъдат прихванати, а когато са видели, че продължаваме напред, са се разкарали. Така се върнахме на лайняните си етажи в „Шератон“ и оттогава сме там.

Ясно. И оттогава г-н Чет Морган, привилегированото дете на световна свръхсила, е имал предостатъчно време да размишлява върху лошото посрещане, което е получил в Йемен. Дошъл тук да помага (е, ако не в действителност, то поне официално), а йеменците се отнесли с него като с лайно и заплашили да го убият. И той нямаше намерение да се махне, докато не си го върне. Разбира се, вече беше побъркан, така че дори М-16 терапията нямаше да го направи щастлив — но все пак би помогнала донякъде.

— Седмиците след атаката срещу „Коул“ бяха някак сюрреалистични… — завърши биографията си Чет. — Приличаше на някакъв фарс, в който йеменското правителство и военните бягаха в различни посоки като клоуни, каквито са си, и казваха: „Добре дошли, американци“, а после: „Янки, вървете си“. Абсолютно зациклила страна.

Както бе казала Бетси Колинс, това би било подобрение.

Намирахме се на стотина метра от плажа. Чет намали скоростта, заобиколи някакви плитчини и се насочи към Слонската скала.

По скалите имаше много чайки, но Чет ги остави на мира и вместо това показа среден пръст на момчетата от йеменската армия с тежката картечница. Определено се нуждаеше от курсове по овладяване на гнева.

— В старите времена на оръдейната дипломация, ако някоя миризлива страна нападнела западняци, се събирал флот и започвал да бомбардира пристанищния град, докато не го изравни със земята. А сега… сега примитивните вмирисани задници си позволяват твърде много и им се разминава. Ще дойде обаче ден за разплата. — Чет се замисли за момент. — Всъщност всеки ден от единайсети септември е ден на разплата. — Кимна на себе си и добави: — Колкото до господин Булус ибн ал Дервиш, този предател на страната си и масов убиец, за него денят наближава.

Надявах се да е така. Едно знаех със сигурност — че наистина ще има ден на разплата тук в Йемен, но не бях сигурен кой за какво ще се разплаща.