Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джон Кори (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Panther, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране
ehobeho (2014)
Редакция
maskara (2015)
Допълнителна корекция
hammster (2016)

Издание:

Нелсън Демил. Пантерата

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2012

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка ИК „Бард“: Десислава Петкова

ISBN: 978–954–655–353

Печат „Полиграфюг“ АД — Хасково

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция от hammster

30.

Стигнахме до желязна врата, до която един страж подремваше след следобедния кат в бял пластмасов стол. Хаким го срита, стражът бързо скочи на крака и отвори вратата.

Хаким влезе пръв, следван от Сами, д-р Фахд, Бренър и моя милост.

Килията, вероятно стая за разпити, беше някъде три на три, осветена само от високия прозорец с решетки и една-единствена крушка. Стените бяха от варосани тухли, с интересни червеникави петна, както и няколко червени пръстови отпечатъци.

На каменния под имаше мръсен дюшек, на който лежеше млад мъж с рехава брадица, облечен в мръсна бяла затворническа пижама, окървавена около левия му крак на мястото, където кръвта се беше просмукала през превръзките. Забелязах също, че дясното му око е подуто и затворено. Освен това долната му устна бе сцепена и гърбавият му нос беше извит на една страна. Ръцете и краката му бяха оковани, като веригата на краката бе закрепена за пода.

— Окован е, за да не може да се самонарани — обясни Хаким на американските си гости.

Ама разбира се. Как така ще се самонаранява! Има си хора за тая работа.

Хаким рязко каза нещо на затворника и той бавно се надигна, седна и се облегна на стената.

— Както виждате — продължи с обясненията си Хаким, — този човек е бил ранен, докато е оказвал съпротива при задържането му от охраната на американската петролна компания.

Същите дивотии бях чувал и в затвора в Аден. Интересното е, че йеменците смятат, че трябва да лъжат американците за побоите над затворниците. Ето и моите майтапи против това. Не съм привърженик на мъченията. Те са мръсни, рисковани, непродуктивни и незаконни. Онова, което искаш от пленника, е в главата му, така че трябва да му пребиеш мозъка, а не тялото. Отнема повече време, но пък получаваш по-добри резултати.

Д-р Фахд седна на един стол пред затворника, за да провери състоянието му.

В помещението имаше още четири бели пластмасови стола и полковник Хаким покани мен, Бренър и Сами да седнем с лице към затворника. Самият той премести един стол между нас и пленника и също седна.

Когато очите ми свикнаха със слабата светлина, видях до затворника празна пластмасова бутилка и леген, пълен с нещо, което изглеждаше като и миришеше като пикня. На пода имаше фасове, както и неща, които може би бяха добре сдъвкани листа кат. Килията вонеше на сто години мизерия.

Д-р Фахд освети очите на затворника с фенерче, премери му температурата, преслуша сърцето и дробовете, след което му измери кръвното. Накрая се изправи и обяви:

— Затворникът е добре.

Всъщност затворникът изглеждаше така, сякаш е издържал десет рунда срещу Майк Тайсън. Но пък може би жизнените му показатели бяха наред.

Д-р Фахд седна в ъгъла и запали цигара. Предположих, че тук няма нищо лошо докторите да пушат.

Полковник Хаким заговори на затворника, като по всяка вероятност представяше посетителите. Чух думата „Амрика“.

Затворникът затвори здравото си око и кимна.

— Можете да започвате — каза ни Хаким.

Сами преведе, Рахим отговори и Сами, който явно беше забравил или не знаеше, че Бренър разбира малко арабски, ни каза:

— Той се чувства добре.

— Не се чувства добре — поправи го Бренър. — Освен това казва, че е жаден и гладен.

Сами хвърли поглед към Хаким.

— Щом арабският ви е толкова добър, ще освободя преводача — каза полковникът.

— Арабският ми е достатъчно добър, за да разбера, когато чуя неверен превод — отвърна Бренър.

Хаким подмина думите му и погледна към мен.

— А вие, господин Кори? Как сте с арабския?

— По-добре, отколкото вие с английския.

Това не се хареса на Хаким, но той каза нещо на стража и той излезе.

— Продължавайте — каза полковникът на Бренър.

След като се разбра, че не можем да бъдем напълно изпързаляни, Бренър взе предвид изтичащото време и започна по същество:

— Как се казва командирът ти?

Сами попита, Рахим отговори и Сами каза:

— Както вече е казал в показанията си, той знае само измислените им имена.

— Добре. Какво е измисленото име на командира му?

Сами попита и Рахим отговори: „Саид“. Добави още нещо и Сами преведе:

— Саид загинал при атаката.

Е, това май беше задънена улица.

— Откъде е бил Саид?

Отговорът бе — от Ирак.

Стражът се върна с бутилка вода и я хвърли на дюшека. Рахим я отвори и я изпи до капка.

Бренър зададе още няколко въпроса за другарите по оръжие на Рахим. С две думи, бойците не знаели истинските си имена, което беше добра предохранителна мярка, ако някой от тях бъде заловен, както се бе случило с Рахим. Знаели бяха обаче националността си и понякога родните си места и Бренър установи, че половината от тях били от нашите добри съюзници саудитците, имало и неколцина от Кувейт, страната, която освободихме от Ирак при първата война в Залива. Имало също и хора от съседния Оман, неколцина египтяни и само петима йеменци — вероятно лекуващи се от пристрастяването към кат. Интересното бе, че повечето духовни водачи били от Саудитска Арабия, а повечето от обучаващите и командирите били иракчани, бивши членове на вече несъществуващата иракска армия, наети в момента от група, наречена Ал Кайда в Месопотамия. Друго си е да знаеш как се убива — все ще можеш да продадеш уменията си някъде.

Както и да е, бившият войник Бренър зададе въпроси в стила на военното разузнаване за командната структура, екипировката, бойния дух и така нататък и получи интересна информация, която можеше да свърши добра работа на военния аташе в посолството. Само че изобщо не се доближавахме до Пантерата.

Всъщност разпитът имаше известни проблеми и двамата го знаехме много добре. Трудностите бяха свързани не само с ограниченото време, но и с това, че полковник Хаким от Службата за политическа сигурност слушаше всяка дума, така че щеше да разбере какво търсим и можеше да се сети какво вече знаем и какво не.

Ако тези хора бяха истински съюзници, това нямаше да е от особено значение. Само че те не бяха. Всъщност полковник Хаким, а може би и преводачът и докторът, спокойно можеха да имат зетьове в Ал Кайда. Помня, че имах същия проблем при разпитите в Аден.

Предвид всичко това двамата с Бренър трябваше да действаме балансирано. Това беше може би единствената ни среща със затворника и трябваше да се възползваме максимално от възможността, без да издаваме много неща на съюзниците. Или на враговете. От друга страна, искахме Ал Кайда да знае едно — че Джон Кори търси Пантерата от Пърт Амбой.

Бренър влезе в ролята на ченге и се обърна към Сами.

— Кажи на Рахим, че ако продължава да казва истината, американците ще му помогнат да се върне у дома.

Сами погледна Хаким, Хаким кимна и Сами преведе глупостите на Бренър. Така де, Рахим беше джихадист от Ал Кайда, току-що нападнал американски петролен обект, така че имаше повече изгледи да бъде репатриран от йеменците, отколкото от американците — и ако някога се озовеше на американска територия, тя щеше да се нарича Гуантанамо. Офертата обаче явно се бе сторила искрена на отчаяния Рахим и той закима енергично.

— Някой от другарите ти или лидерите живял ли е в Америка? — попита Бренър.

Сами зададе въпроса и Рахим като че ли се поколеба, след което отговори.

— Казва, че един от другарите му, египтянинът Ануар, бил живял известно време в Америка — преведе Сами. — Казва също, че бил чувал, че един от главните им командири навремето бил живял в Америка.

Бренър беше достатъчно умен да не избързва с уточняващите въпроси и смени темата.

— Получавахте ли помощ или информация от някое от племената в района на Мариб?

Рахим изслуша превода, после каза нещо, което Сами преведе като:

— Казва, че местният шейх на племето яфи взел пари от Ал Кайда за правото да преминат през земите му и да използват лагера на бедуините.

Беше интересно, че Ал Кайда е успяла да сключи сделка с местен вожд. Но пък като оставим настрана всички различия, парите си вършат работата. Или, както бе казал Бък в Ню Йорк, имало е услуга за услуга.

— Какво друго е осигурявал шейхът? — попита Бренър.

Сами зададе въпроса на Рахим и преведе отговора:

— Казва, че шейхът осигурявал храна, водачи и информация относно охраната на американската петролна инсталация. Казва също, че командирите им казали, че с тази информация атаката им ще бъде успешна.

Рахим доброволно каза и нещо друго, което винаги е добър знак, и Сами преведе:

— Казва, че охраната на американската компания като че ли ги очаквала, и сега смята, че някой ги е предал на американците или на йеменските сили за сигурност.

— Как е името на онзи шейх? — попита Бренър.

Сами преведе въпроса, но Рахим отговори, че не знае.

— Яфи са голямо племе около Мариб — каза ми Бренър. — Подобно на всички племена, те са разделени на много кланове, които понякога носят името на родовите си шейхове. Така че ако знаехме името, бихме могли да идентифицираме племето и може би да установим местоположението на лагера на Ал Кайда. — Обърна се към полковник Хаким. — Трябва да се заемете с това.

— Не ми казвайте какво да правя — рязко отвърна Хаким.

Съюзник или задник?

Бренър реши, че е задник, и ми обясни:

— СПС не обичат да напускат безопасните градове.

Помислих си, че Хаким ще се пръсне от яд, но той успя да се овладее и каза:

— Пет минути. — И добави за протокола: — Затворникът е болен и трябва да почива.

— Докторът каза, че бил много добре — посочих аз.

— Пет минути.

Бренър се обърна към мен.

— Твой ред е.

Добре. Както казах, обичам да размеквам затворника с лични въпроси и разговори за спорт, но в случая бе налице дълбока културна пропаст и разполагах с около четири минути, така че се насочих направо към основното ястие и зададох типичен въвеждащ въпрос.

— Кога за последен път видя Булус ибн ал Дервиш, ал Нумаир?

Подутите очи на Рахим се ококориха още преди превода.

Сами преведе и си личеше, че Рахим се затруднява с отговора. Накрая заговори.

Полковник Хаким се беше намръщил, а Бренър кимаше, сякаш разбира всяка дума — или поне всяка трета.

Накрая Сами преведе:

— Той казва… че ал Нумаир, Пантерата, се появил вечерта. Вечерта преди атаката. Говорил на бойците и ги уверил, че ще победят. Молили се заедно… после ал Нумаир се качил в кола и отпътувал.

С Бренър се спогледахме, след което зададох стандартен полицейски въпрос:

— Каква кола по-точно? С какъв цвят?

Сами попита и преведе:

— „Тойота Хайлукс“. Бяла.

— Много често срещано превозно средство в Йемен — уведоми ме Бренър. — И деветдесет процента от колите в тази страна са бели.

— Забелязах.

Значи Пантерата се возеше в често срещана кола, което не беше изненадващо. Изненадващото бе, че явно се придвижваше свободно през онзи племенен район.

— Колко други коли имаше с него?

Отговорът бе пет и Сами каза, че всички били бели джипове, макар че Рахим не беше сигурен за марките и моделите.

Зададох друг стандартен полицейски въпрос:

— Как беше облечен ал Нумаир?

В традиционното за Северен Йемен облекло — бял футех и шивал на главата. Никакви тениски на „Джърси Шор“. Явно Пантерата се връщаше към корените си.

Потупах камата си.

— Джамбия?

На Сами не му се наложи да превежда: Рахим кимна и каза:

— Джамбия.

— Брада?

Да. Дълга, черна.

— Как изглеждаше? Болен? Здрав? Дебел, слаб?

Сами зададе въпроса и отговори:

— Според Рахим изглеждал здрав. Но много слаб.

— Рахим знае ли, че Булус ибн ал Дервиш е американски гражданин?

Сами изглеждаше изненадан от това, но не и Рахим.

— Бил чувал подобно нещо. Но не знаел дали е истина.

При нормален разпит сега щях да спомена голямата награда и да попитам къде се крие Пантерата. Но бях сигурен, че Рахим не знае. Нямаше да ми каже дори и за пет милиона долара. А ако знаеше и ни кажеше, нямаше да сме ние онези, които първи ще се доберат до Пантерата. Някой щеше да го предупреди да си плюе на петите. А ако йеменската армия решеше да прояви инициатива, беше малко вероятно да се обърне към нас за помощ и предвид доказаната им некомпетентност Пантерата щеше да се измъкне.

Затова предпочетох да попитам:

— Къде и кога е следващата атака?

Сами преведе, Рахим отговори и Сами преведе пак:

— В лагера се говорело за нападения срещу петролопровода между Мариб и Ас-Салиф, срещу инженери, доброволци и западни туристи. Както и за атака срещу американското посолство.

Това едва ли можеше да се нарече гореща новина и се съмнявах, че някакъв нископоставен джихадист разполага с конкретна информация за времето и мястото на тези атаки. Помислих си за младия г-н Лонгоу и планираната му екскурзия до храмовете в Мариб. Може би щеше да е по-добре просто да посети уебсайта на Комисията за поощряване на туризма, да щракне върху Мариб и да приключи с това.

Понеже помнех, че големият старт на Пантерата в Йемен беше атаката срещу „Коул“ в пристанището на Аден, и знаех, че понякога престъпниците се връщат на местопрестъплението, зададох друг въпрос:

— Каква е мишената на ал Нумаир в Аден?

Рахим като че ли разбра въпроса преди той да бъде преведен и отговори на Сами на арабски.

Чух дума, която не исках да чувам — „Шератон“.

— Хотел „Шератон“ — уведоми ме Сами. — Казва, че се говорело, че там имало много американски войници и полицаи… неверници на свещената ислямска земя… Казва, че другарите му, които не участвали в атаката срещу американската петролна инсталация, сега пътуват за Аден. Но не знае нищо повече.

— Това може да е интересна информация за всеки, планиращ да отседне в „Шератон“ в Аден — казах на Бренър.

Той не отговори.

— Времето ви изтече — заяви полковник Хаким.

Направих се, че не го чувам, и се обърнах направо към Рахим.

— Благодаря за съдействието. Ако продължиш да работиш с американците, ще направим всичко възможно, за да ти помогнем да се върнеш у дома.

Сами не преведе, а Хаким стана и каза:

— Край.

Както и подозирах, Рахим, подобно на повечето образовани саудитци, всъщност разбираше малко английски и вероятно не се отказваше от контрабандни американски филми — може би „Семейство Сопрано“ или „Сексът и градът“.

— Моля, сър — каза той. — Помогнете ми. Аз помага вас.

Погледнах го. Седеше до стената и ме гледаше. Запитах се дали ако бъде измъкнат ще се върне у дома и ще заживее нормално, или ще продължи борбата. Около една четвърт от освободените от Гуантанамо джихадисти отново бяха засичани по бойните полета на Афганистан. Други пък ги арестуваха за терористична дейност в Саудитска Арабия, Ирак и Европа. Не бях сигурен за Рахим, но от опит знам, че всички затворници съжаляват за извършеното. Пуснеш ли ги обаче, съжаляват само за това, че са ги хванали.

Може би Рахим беше различен. Но дори да бе така, едва ли беше постъпил в Ал Кайда, за да защитава световния мир. И не беше тръгнал за американската петролна инсталация, за да търси работа, а със съзнанието, че ще убива хора. Ако бяха завладели обекта, джихадистите щяха да избият всички — американски и европейски цивилни, охрана, йеменски работници и всеки, живеещ или работещ там. Това не се бе случило, но изходът можеше и да е различен. И ето че сега Рахим съжаляваше.

— Моля да помогнете. Аз помага вас.

Обърнах се и излязох.