Нелсън Демил
Пантерата (81)

80.

— Можем да вземем доказателства от мястото на атаката — казах на Бренър, докато пътувахме към колибата на козаря. Можехме да се отбием в някой „Севън Илевън“ за пликчета.

— Ще оставим СПС и БНС да направят това, а също да ни снимат. Така полковник Хаким ще си помисли, че си е заработил своите два и половина милиона — отвърна Бренър.

— Точно. — И шейх Муса си беше въобразявал, че си заработва своите пет. Дори аз вече нямах доверие на американците.

Трябваха ни по-малко от двайсет минути да стигнем на мястото на атаката, но можех да я видя и надуша доста преди това.

Двата джипа на Хаким отбиха по пътеката към колибата и спряха.

Всички слязохме от колите и продължихме пеша към останките от постройката. Миризмата на изгоряла гума и бензин се засилваше, както и тази на овъглени тела. Кейт закри лицето си с хиджаба.

Въпреки ентусиазма ми да видя това гледката беше малко потресаваща. Повечето тела бяха цели, макар и разкъсани от шрапнели — тела на бедуини в пропити с кръв роби и тела на членове на Ал Кайда с футехи. По земята лежаха пръснати калашници, сандали, шивали и дори мобилни телефони.

Там, където бяха паднали ракетите, земята бе почерняла и във всички посоки имаше пръснати човешки останки. Спомних си какво ми беше разказвал един стар ветеран от Виетнам за точното преброяване на жертвите след въздушен или артилерийски удар. „Броиш ръцете и краката и делиш на четири“.

Бренър, който беше виждал подобни неща, не изглеждаше потресен; Замо също. Кейт обаче бе малко изкарана от равновесие, а онези от БНС я зяпаха, така че Замо я отведе обратно при джипа.

Полковник Хаким заговори пръв:

— Виждате какво се е случило тук. Отцепих района и ще съдействам на американските власти по всякакъв начин.

— Бихме искали да снимате всичко, а също хората ви да съберат образци от телата на всички членове на Ал Кайда, които могат да бъдат идентифицирани по облеклото — каза Бренър.

Хаким като че ли не го разбра.

— Това пък защо ви е?

— Разполагаме с ДНК на Булус ибн ал Дервиш — обясни Бренър. — Семейството му живее в Америка.

Полковник Хаким не отговори и на Бренър му се наложи да дава още обяснения.

— Така ще можем да идентифицираме ал Дервиш, а също и по пръстовите му отпечатъци, ако бъдете така добри да съберете колкото се може повече пръсти.

Полковник Хаким отново не отговори, така че аз взех думата.

— Нужна ни е положителна, научно доказана идентификация. Доказателство, че ал Дервиш е умрял при атаката.

Този път полковник Хаким кимна.

— Всички са умрели. Никой не се е измъкнал.

Е, не беше така. Поне един бедуин беше оцелял и се беше обадил на приятелчетата си в Крепостта на гарвана. Така че имаше вероятност да са оцелели и други бедуини, а може би и членове на Ал Кайда. Макар че едва ли сред тях беше Пантерата, който се беше намирал под прицела на първата ракета.

— Пантерата е мъртъв — каза Хаким.

Двамата с Бренър се спогледахме: Нещо тук не беше наред.

— Успяхте ли да го идентифицирате? — попитах.

Полковникът махна към парчетата от човешки същества, сякаш казваше: „Ти майтапиш ли се?“

— Намерих шивала на шейх Муса — каза той. — За мен това е достатъчно доказателство, че е мъртъв.

Лично аз бих се задоволил с носа, но… добре, шейхът е мъртъв, а това е точка в полза на президента Салех. Става дума обаче за Пантерата, полковник. За лошия.

Закрачих бавно през зоната на поражението. Имаше много запазени глави, прикрепени или не към телата си, но около половината от тях бяха брадати, а повечето лица бяха обезобразени от шрапнелите или изгарянията. Сигурно и собствената майка на Пантерата нямаше да го разпознае. Освен това се оглеждах и за Набеел, който при последната ни среща имаше мърлява брада, но хората изглеждат различно, когато са мъртви.

Една глава лежеше по лице върху парче килим и я сритах, за да я обърна. По-голямата част от лицето липсваше.

Бренър дойде при мен, по-далеч от Хаким, и каза тихо:

— Или не схваща какво му казвам, или си имаме проблем с разпознаването.

Кимнах и си спомних видеозаписа. Шейх Муса се беше поколебал за момент, преди да хване ръката на Пантерата и да я целуне. Дали Муса беше несигурен относно самоличността на госта си? За мен повечето брадати мъже изглеждат еднакво, та какво остава за брадати араби. Със същия успех можеха да носят и хиджаби. Явно и Муса беше имал момент на съмнение.

Полковник Хаким дойде при нас и каза:

— Можете да се поздравите за успешната атака.

Добре. Браво на нас.

— Съветвам ви да съберете каквото ни трябва и да го откарате колкото се може по-бързо на летището в Сана — каза му Бренър. — Там ще ви чакат.

— И вземете малко лед от Мариб — добавих. — В хотел „Билкис“ сигурно имат.

Така и така не им трябваше лед за коктейли.

— Това, което искате, е светотатство — уведоми ни полковник Хаким. — Всички тези останки трябва да бъдат погребани възможно най-бързо, съгласно изискванията на религията ни.

Досещах се какво предстои и не исках да водя религиозни спорове с този тип, затова казах:

— Вижте какво, полковник, хайде да бъде ясно и лесно за всички ни. Вземате кичур коса от всяка глава и брада, номерирате ги и ги доставяте в посолството. Ние ще направим ДНК тестовете и ще си получите парите. Как ви звучи?

Полковник Хаким не успя да измисли някакво възражение, но все пак каза:

— Мисля, че се опитвате да промените уговорката.

— Ни най-малко — уверих го. — Плащаме куп пари за мъртви главатари на Ал Кайда. Вие обаче не можете да ми кажете коя от тези глави е на ал Дервиш. Нали така?

— Знаете, че е бил тук. И знаете, че всички тук са мъртви. Ерго и тъй нататък.

— Не знаем дали е бил тук — посочих. — Нито пък вие.

И вече започвах да си мисля, че не е бил. По дяволите.

Стояхме и се опитвахме да измислим как да решим въпроса. Вонята на отворени коремни кухини и изгоряло месо беше нетърпима и се смесваше с острата миризма на димящи коли и гориво. От всичко това стомахът ми се обръщаше. Всеки, който си мисли, че войната е страхотно занимание, трябва да помирише нещо подобно.

— Трябват ни само малко косми — напомних на полковник Хаким. — Така че няма да има неуважение към мъртвите. Става ли?

— Това е невъзможно.

Дрън-дрън, Хаким.

— Имаме проблем — казах на Бренър.

Той кимна и зададе на полковник Хаким въпроса, който беше повдигнат в джипа.

— Накъде отивахте с конвоя си?

— Това е моя работа, господин Бренър.

— Работата ни е обща — напомни му Бренър.

Полковник Хаким не отговори и сигурно си мислеше, че двата и половина милиона му се изплъзват. Можеше също да си мисли, че щом ще изгуби парите, защо да не се отърве и от нас. Или пък да ни отвлече за откуп и да представи похищението като работа на племената. В Йемен всичко беше възможно.

— Отивах към Крепостта на гарвана — каза накрая Хаким.

Бренър кимна.

— Защо?

— Има оцелял от атаката — призна полковникът. — От Ал Кайда. Каза ми, че един бедуин от Крепостта на гарвана, някой си Ясир, когото сигурно познавате от престоя си там, се е обадил на Ал Кайда по мобилния си и им е казал, че американците не били отвлечени и че всъщност са гости на шейх Муса.

Двамата с Бренър се спогледахме.

— Както казах, достатъчна е една къртица, а къртица се намира винаги — рече Бренър.

Така си е. И обикновено е човекът, когото подозираш най-малко. И как е щял да се облажи Ясир заради това, че ни е натопил? Може би със стоте хиляди, които Пантерата щеше да плати на Шейх Муса за американците. А това щяха да са много повече пари за него, отколкото делът му от петте милиона на шейха. Е, алчният Ясир беше мъртъв и вече не съжалявах особено, че съм му видял сметката.

— Гениалният план на Чет се оказа пълен провал — казах аз. — Не е взел предвид човешкия елемент.

И как би могъл? Самият той не беше човек.

Бренър се съгласи и добави:

— Дори планът му да ни убие не успя.

Това беше почти смешно.

С две думи, ако е знаел, че всъщност сме гости на шейх Муса, Пантерата е знаел също, че американците няма да са в колибата на козаря при срещата между него и шейха, както и че самата среща е измама и капан.

— Пантерата не е тук и не е мъртъв — казах аз.

Бренър кимна и погледна новия ни партньор полковник Хаким.

— Не разбирам защо отивахте към Крепостта на гарвана.

Полковник Хаким като че ли се опитваше да спаси поне нещо от наградата си.

— Оцелелият от Ал Кайда ми каза също, че джихадистите от лагера на Ал Кайда сред хълмовете се готвят да атакуват крепостта и да заловят американците.

— Май го знаехме от самото начало — казах на Бренър.

Бренър кимна, после попита Хаким:

— И какво щяхте да правите при крепостта?

— Намерението ми беше да ви се притека на помощ — отвърна полковникът.

Какъв приятен човек. Изпълнява дълга си. Всъщност ако полковник Хаким беше тръгнал да прави пари, това беше добър начин да постигне целта си. Аз обаче се съмнявах, че е искал да се бие с Ал Кайда. Най-вероятно се е надявал да стигне до Крепостта на гарвана преди Ал Кайда, за да арестува или атакува традиционния си враг — бедуините — и да обяви, че е спасил американците от неприятеля. И че усилието му заслужава известно количество американски долари.

Не се беше получило, но полковник Хаким продължаваше да се опитва да измисли как да направи пачка. Пантерата беше жив, така че това също не бе проработило, а спасяването на американците от бедуините се беше провалило. И какво му оставаше?

— Оценяваме намеренията ви, но както виждате, не се нуждаем от спасяване — каза му Бренър.

— Човекът от Ал Кайда, който оцеля при атаката, ми каза, че бедуинът Ясир му съобщил, че в Крепостта на гарвана имало шестима американци — каза полковник Хаким.

— Двама си тръгнаха — уведоми го Бренър.

Хаким се позамисли, после каза:

— Май видях от платото да се вдига пушек.

Е, това беше дълга история, така че я съкратих и я сведох до обяснението:

— Имахме проблем с бедуините.

Хаким кимна и сподели:

— Коварни са.

Пълни аматьори са, полковник. В сравнение с теб.

— Според оцелелия от Ал Кайда джихадистите трябвало да започнат атаката си срещу крепостта след срещата с шейх Муса — добави полковник Хаким. — Но само ако американците не присъстват на тази среща.

— Ясно. Жалко, че я пропуснахме.

Жалко също, че и Пантерата я беше пропуснал. С две думи, той беше готов да жертва куп свои хора, за да види дали срещата е капан, както си и беше, а самият той се беше скрил някъде другаде.

— Пантерата ли е трябвало да води атаката срещу крепостта? — попитах.

— Зададох същия въпрос на оцелелия от Ал Кайда, но той не знаеше — отвърна Хаким.

Ясно. Пантерата предпочиташе да не споделя. Благодарение на което все още беше жив.

— Хората ми не съобщават да са се натъкнали на сили на Ал Кайда по пътя до Крепостта на гарвана — каза Хаким.

Защото силите на Ал Кайда в лагера бяха превърнати на хамбургери от американските ВВС. Това обаче не му влизаше в работата.

Спомних си как внезапно бяхме станали несимпатични на бедуините в двора на крепостта.

— Знаем, че при атаката е имало и оцелял бедуин — казах на Хаким. — Обадил се е на приятелите си и им е съобщил за случилото се тук. Къде е този човек?

— За съжаление умря от раните си — уведоми ни Хаким.

— Рани от ракета или от дупка от куршум в главата? — поинтересувах се.

Полковник Хаким реши да изясни нещата за протокола и лично за мен:

— Няма значение.

Наистина хладнокръвен и корав кучи син.

— Направихме тази сделка — американците и моето правителство — и тя беше успешна — продължи полковник Хаким.

— Получихте си мъртвия шейх, но не мисля, че ние получихме мъртва пантера — отвърнах.

— Мисля, че и вие сте получили своето — каза Хаким. — Но ако не сте, това не е нито по моя вина, нито по вина на моето правителство.

Правилно. Вината беше на Чет. Всъщност Чет беше изпързалян от йеменското правителство. Те бяха знаели, че ще си получат мъртвия шейх, и изобщо не им беше пукало дали американците ще си получат своята мъртва пантера. Сега се бяхме оказали завинаги в лайняния списък на бедуините, а Пантерата все още беше някъде наоколо.

— Онзи оцелял от Ал Кайда още ли е жив, или е умрял от рана от куршум? — попитах.

— Мисля, че още е жив — отвърна Хаким.

Продължаваше да се опитва да сключи някаква сделка, но нямаше какво толкова да предложи. Въпреки това реших да си затворя очите.

— Ако човекът от Ал Кайда е още жив и ако можем да разговаряме с него, уговорката ни си остава.

Иначе казано, няма да получиш нищо.

Полковник Хаким кимна и ни поведе към второто хъмви.

Качихме се в откритата каросерия. В нея лежеше възрастен мъж с бяла брада, който не изглеждаше такъв късметлия, какъвто всъщност бе. Освен това не приличаше на джихадист, а по-скоро на бедуин, но беше гол, така че нямаше как да се ориентирам по дрехите му.

Някой го беше превързал и раните му не изглеждаха много тежки; нямаше изгаряния, така че явно не се бе намирал близо до експлозиите. Трепереше и си помислих, че едно одеяло няма да му се отрази зле, но БНС и СПС не бяха прочути с грижите си за ранените си пленници, както се бях уверил в Гумдан.

В каросерията имаше пейки и полковник Хаким ни покани да седнем. Самият той се настани срещу нас.

Раненият мъж беше в полусъзнание, но Хаким го свести с ритник.

Човекът отвори очи. Хаким му каза нещо на арабски и онзи отговори.

Мъжът явно искаше вода и Хаким повика някакъв от БНС, който дойде с манерка и лисна малко от съдържанието й върху лицето на пленника. Хаким взе манерката и каза:

— Този човек се представя като Алтаир, което означава реещ се в небето орел.

По-скоро приличаше на умиращ паток, но както и да е.

Алтаир гледаше мен и Бренър и останах с впечатлението, че не ни харесва. Може би беше свързано по някакъв начин с ракетите „Хелфайър“.

— Не прилича на джихадист — казах на Хаким.

— Алтаир, когото познавам по име, е пръв съветник на ал Дервиш — уведоми ни полковникът. — Приятел на фамилията ал Дервиш. И може би не е истински член на Ал Кайда.

Интересно. И какво ли е посъветвал Пантерата относно срещата?

Бренър явно си мислеше същото. Обърна се към Хаким.

— Попитайте го защо е дошъл тук, щом е смятал, че американците ги няма и че срещата може да се окаже капан.

— Вече го питах — уведоми ни Хаким. — Каза, че не вярвал на информацията на Ясир.

Явно не беше повярвал, в противен случай сега нямаше да е тук и в такова окаяно положение.

— Алтаир лично ли е разговарял с Ясир? — попитах.

— Вече го питах — повтори Хаким. — Каза, че получил съобщението от един джихадист, който се бил чул с Ясир.

Ясно. А откъде Ясир е имал телефонния номер на джихадист от Ал Кайда? Нека помисля. Е, може би от същия, който му е дал онези снимки.

— Ясир се е обадил на човек на име Набеел ал Самад, нали? — попитах аз.

— Всъщност името е точно това — отвърна Хаким. — Откъде знаете?

— Аз съм детектив. Това предупреждение било ли е предадено на ал Дервиш?

— Разбира се — отговори Хаким. — Алтаир ми каза, че му го е съобщил лично.

— А джихадистите знаели ли са?

Хаким погледна Алтаир, после отново се обърна към мен.

— Каза ми, че били знаели, но не съм сигурен, че е вярно.

Ясно. Пантерата е запазил информацията за себе си и е бил единственият, който е реагирал на предупреждението. Изпратил е подставено лице, което да го представлява, и е използвал хората си, за да види какво ще стане на срещата. Ако няма капан и ако американците са налице, всичко е наред. Ако обаче е клопка, откриването й е щяло да му струва само десетина от бойците му. Не беше кой знае колко за Пантерата, който попиляваше живота на хората си за каузата — а тя беше най-важното нещо за Булус ибн ал Дервиш.

Пантерата обаче беше изпратил на срещата най-малко един старши съветник — Алтаир, приятел на семейството му. Защо? Може би е бил готов да рискува стареца, за да изглежда срещата убедителна. И явно Алтаир е бил готов да рискува заради шефа си. И ако срещата е била легитимна, Алтаир е щял да съветва подставеното лице как да се пазари с шейх Муса.

Бренър стигна до същото заключение.

— Алтаир е бил готов да поеме голям риск заради шефа си, а шефът му е бил склонен да изпрати него и хората си на среща, приличаща на капан.

Именно. Пантерата наистина искаше американците и не му пукаше кого трябва да изложи на риск, за да се добере до тях — стига да не рискува самият той.

Спомних си какво ни беше казал Рахим ибн Хаям в Гумдан за стила на работа на Пантерата и се обърнах към Хаким.

— Кажете на този тип, че шефът му е страхливец. Че излага хората си на опасност, а самият той се крие в дупката си, също както при атаката срещу инсталацията на „Хънт Ойл“. Кажете на Алтаир, че не дължи вярност на ал Дервиш.

Хаким кимна и преведе, а Алтаир отговори, като ме заплю. След това прояви нахалството да поиска още вода. Полковник Хаким, самото въплъщение на състраданието, изля манерката върху лицето му. Добра тренировка за давене.

— Предполагам, че сте го питали къде се намира Пантерата — казах на Хаким.

— Разбира се. Отговори, че не знае.

— Вярвате ли му?

Хаким сви рамене.

— Само малцина избрани знаят къде е скривалището на Пантерата.

Естествено. И тип като Алтаир би трябвало да е един от избраните. Реших да сменя темата.

— Питайте го дали Набеел ал Самад е бил тук.

Алтаир чу името и отговори на Хаким.

— Набеел ал Самад не е бил тук — преведе полковникът.

Мътните да го вземат. Исках топките на Набеел в пликче. Но щях да го намеря някой ден. Може би в Ню Йорк.

Като ветеран от войната, Бренър поиска да знае къде се е намирал Алтаир по време на самата атака.

Хаким попита и Алтаир отговори. Хаким се усмихна.

— На стареца му се допикало и отишъл зад каменната ограда. Казва, че Бог го спасил.

Или простатата му. Или в последния момент се е сетил, че килимът на заместника на Пантерата и шейх Муса може да не е сред най-безопасните места наоколо. И че е време да препикае камъните.

— Какво ще правите с този човек? — попита Бренър.

— Вероятно ще го застрелям — прозаично отвърна Хаким.

— Може да затворите в Гумдан, да го закърпите и да продължите разпитите — предложих аз.

— Той няма какво повече да каже — увери ни Хаким.

— Йеменското правителство не обича да държи затворници от Ал Кайда — уведоми ме Бренър. — От Ал Кайда си имат начин да се измъкват от затворите и да злепоставят властите, или да радикализират другите затворници — обясни той. — Така че повечето биват убивани при залавяне или умират по време на разпитите.

Звучеше ми малко грубо, но ми хрумна по-добра идея и се обърнах към Хаким.

— Ако Алтаир наистина е старши съветник на Пантерата, както казвате, то той със сигурност знае къде се крие шефът му.

— Може и да е така, но няма да ни каже дори да го подложим на мъчения — отвърна Хаким. — Или дори ако му говорите лоши неща за шефа му.

— Опитайте друг подход — посъветвах го. — Предложете му свобода и, да кажем, сто хиляди долара. Американците ще гарантират свободата му и парите.

Хаким се замисли и май видя шанс да гушне парите за себе си, след което пак да застреля Алтаир. Така че направи офертата. Алтаир не отговори, но пък и не плю.

— Напомнете му отново, че ал Дервиш е пратил него и хората си като овце на заколение — казах аз.

Хаким сви рамене и преведе на Алтаир, който отново не отговори. Когато не отговарят, значи има напредък.

— Може би Пантерата си мисли, че старец като него може да бъде жертван — добавих аз. — Кажете му го.

Хаким го направи и Алтаир затвори очи, с което даде да се разбере, че няма какво повече да каже.

Е, сега какво? Помислих си, че щом си партньор с полковник от СПС, изгледите ти за успех са по-добри. И ми хрумна идея.

— Трябва да се изпикая — казах и скочих от каросерията.

Бренър ме последва.

— Как искаш да продължим? — попитах го.

— Трябва да се свържем с посолството колкото се може по-скоро, за да докладваме за състоянието си и за случилото се тук — отвърна той.

— Точно така трябва — съгласих се.

— В такъв случай първата ни работа утре е да стигнем до посолството.

— Да. Но си мисля, че Чет и Бък са си отворили плювалниците някъде и може да си имаме известни проблеми в посолството.

Например да бъдем заключени в бомбоубежището в очакване на шефа на тукашния отдел на ЦРУ.

— Не мисля, че си прав за проблема… но така или иначе, двамата със Замо трябва да докладваме в посолството лично — отвърна Бренър и се замисли. — Ти и Кейт обаче бихте могли да отидете направо на летището в Сана и да хванете първия полет извън Пясъчландия.

— Добра идея. Аз обаче имам друга. Готов ли си?

Той кимна предпазливо.

— Мятаме Алтаир в джипа и го откарваме при хълмовете. Той ни показва къде е лагерът на Ал Кайда, а ние му показваме какво могат да правят еднотонни бомби. И че ако Пантерата е бил в лагера, най-вероятно е мъртъв, а ако не е бил, трябва да умре, защото е задник, страхливец и абсолютно некомпетентен некадърник. После ще го помолим най-любезно, да ни покаже къде е скривалището на Пантерата. И ако го направи, ще го спасим от полковник Хаким, ще му дадем една хубава награда и ще го пратим на Бахамите. Какво мислиш?

— Мисля, че си луд.

— Добре. Виж, Пол, Алтаир е единствената ни връзка с Пантерата и съм сигурен, че дъртият кучи син знае къде се спотайва онзи задник. Просто трябва да опитаме.

Бренър се замисли за момент.

— Идеята всъщност не е ужасна, но определено не сме оторизирани да си измисляме наши си мисии.

— Защо не? Някой е оторизирал Чет да ни разкара, така че можем да правим каквото ни скимне.

Бренър пое дълбоко дъх.

— Нямаме подкрепления, логистична помощ и комуникации, а освен това мунициите ни са малко.

— Имаме си обаче нов партньор. Той разполага с всичко необходимо и ще го вземем с нас. Хаким е оторизиран да прави каквото му скимне — добавих.

— Всъщност Хаким би трябвало сам да направи това.

— Хаким е некомпетентен, вероятно мързелив и не дава пет пари за Ал Кайда или Булус ибн ал Дервиш — посочих аз.

— Но пък иска наградата.

— Точно така. И затова ще дойде с нас. И без това ни е нужен преводач.

Бренър мина в мислителен режим и започна да претегля всички за и против дали да се махне от кенефа, или да нагази в него още по-дълбоко.

— Алтаир може и да не издържи пътуването.

— Изглежда добре. Як дърт пръч е той. Или орел. Пък ако умре — умре. По-добре, отколкото да получи куршум в главата от Хаким.

— Мисля, че престоят ти тук е бил по-продължителен от разумното — уведоми ме Бренър.

— Луд съм си от години. Когато се върнеш у дома, ти ще си дадеш сметка колко си бил смахнат тук.

Той се усмихна насила, помисли и каза:

— Добре… ако Хаким е съгласен и ако дойде с нас, да опитаме.

— Добре. Значи ще завършим мисията.

— Ами Кейт? — попита Бренър.

— За нищо на света не би пропуснала това.

Бренър понечи да коментира това, но полковник Хаким, който искаше да разбере какво са намислили новите му партньори, дойде при нас и попита:

— И какво ще правите сега?

— Радвам се, че се поинтересувахте.

Обясних му плана си и той ме изслуша мълчаливо, като от време на време кимаше.

— Ако успеем да убием или заловим Пантерата, ще се погрижа да получите трите милиона, които искате — уверих го. — Бедуините ни помогнаха, но един от тях ни предаде и Пантерата е жив.

Така че майната им.

Полковник Хаким пак кимна, но отбеляза:

— Старецът може да не издържи подобно пътуване.

— Е, ако не издържи — не издържи.

— Знаете ли къде се намира въпросният лагер? — попита полковник Хаким.

— Алтаир знае — уверих го.

— Но няма да ни каже.

— Сигурен съм, че можете да го накарате да ни каже.

— Може би. Имам една идея къде може да е.

— Добре. А аз случайно имам координатите му. Имате ли карта на този район?

— Разбира се.

— Е, в такъв случай на практика сме там.

Полковник Хаким се отдалечи и двамата с Бренър тръгнахме към нашия джип.

— Ами Замо? — попитах аз.

— Той обича да търси джихадисти из планините.

— Естествено. Кой не обича?

И тъй, операция „Чистка“ продължаваше, макар и без Чет, Бък и Вашингтон. Никакви сложни планове, никакви високи технологии, никакви Джон и Кейт в ролята на стръв. Просто типове из хълмовете, опитващи се да се избият един друг по старомодния начин.