Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джон Кори (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Panther, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране
ehobeho (2014)
Редакция
maskara (2015)
Допълнителна корекция
hammster (2016)

Издание:

Нелсън Демил. Пантерата

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2012

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка ИК „Бард“: Десислава Петкова

ISBN: 978–954–655–353

Печат „Полиграфюг“ АД — Хасково

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция от hammster

58.

Няколко минути изследвахме мястото, където ни бяха настанили, като в хода на проучванията открихме щайга с бутилирана вода и торба местен хляб.

Чет се извини и се качи до мафража, за да се обади по телефона, вероятно на шефа си в Сана или може би на управлението на мисията във Вашингтон. Освен това трябваше да говори и с наземната станция за управление на безпилотните самолети, която можеше да е къде ли не по света. И докато правеше всичко това, може би щеше и да подъвче малко.

Замо беше минал в снайперистки режим — вървеше от прозорец на прозорец и оглеждаше терена с мерника си за нощно виждане.

— Страхотна позиция — уведоми ни след малко. — Само дето долу има прекалено много камъни за прикритие. Няма как обаче да се скрият между скалите.

Замо гледаше на живота през оптичен мерник. Някой друг пък щеше да види красива гледка. Позицията определя гледната точка.

С Кейт също погледнахме към двора долу. Шестимата бедуини, които ни бяха докарали, явно щяха да останат с двамата пазачи на микробуса. Виждах ги на отслабващата лунна светлина, насядали в кръг на някакъв килим. Май си правеха чай на походен спиртник и бъбреха оживено.

Чет се върна и каза:

— Безпилотните самолети не засичат необичайна или подозрителна активност в района.

Сигурно им беше казал, че осмината бедуини в двора са на наша страна. Проблемът с въздушното разузнаване, било то и последен писък на високите технологии, е в това, че не може да чете мисли и чувства, нито да предсказва намерения. Именно там е ролята на човешкото разузнаване, или ЧОРАЗ. Проблемът с човешкия интелект пък е в това, че съвсем не всички представители на вида Homo sapiens оправдават името му.

— До зазоряване остава съвсем малко — каза Бренър, който беше нашият човек по сигурността. — Затова предлагам да останем будни, а после да дежурим и да спим на смени.

Сигурен бях, че на всички ужасно им се спи, но трябва да направиш каквото е нужно, за да избегнеш Големия сън.

Недалеч от района за сън имаше килим, който вероятно играеше ролята на дневна, и Бък предложи да седнем на него.

Кейт и Бренър донесоха бутилки вода и торбата хляб.

И тъй, седяхме по турски, пиехме вода и си подавахме една сплескана питка, която според Бък се наричаше тавва. Сигурно в превод означаваше „прясна преди седмица“.

Чет не изглеждаше особено гладен или уморен и предположих, че е подъвкал кат на мафража. Може би в това растение имаше нещо. Чет попита дали имаме нещо против, ако пуши, като полушеговито ни напомни, че утре така или иначе всички може да сме мъртви. Е, Чет, щом се изразяваш по този начин…

Замо избра да застане на пост и изгаси всички лампи, с изключение на една до килима, след което продължи да обикаля от прозорец на прозорец, като същевременно следеше и стълбището.

— Мисля, че ръката го боли — казах на Бренър, когато Замо беше в другия край на помещението.

— Взема антибиотици — отвърна Бренър.

Точно в моменти като този си даваш сметка, че се нуждаеш от добре изглеждаща лекарка.

Побъбрихме за шейх Муса и бедуинските племена.

— За йеменските бедуини има най-много романтични истории в Близкия изток — сподели с нас старият арабист Бък. — Всички се страхуват най-много от тях и най-малко ги разбират.

На кого го казваш.

— В полупустинните райони като провинция Мариб разликата между традиционния номад бедуин, който пасе кози и язди камили, и бедуините, които са уседнали земеделци, е замъглена — продължи Бък. — Десетилетия суша и векове войни и климатични промени са принудили уседналите бедуини да се върнат към номадския начин на живот. Мариб е люлката на йеменската цивилизация и в древността е бил много по-зелен и населен. Сега, с идването на пустинята, населението отново се връща към номадския начин на оцеляване преди появата на земеделието.

— Във всички слоеве на обществото тези хора се вкопчват най-вече в Корана, пушката си и шериата — каза Чет, който по принцип не беше голям фен на арабите.

Бък се съгласи и продължи:

— През седемдесетте Южен Йемен се превръщаше в открито и просветено общество. Британците и руснаците бяха оставили белега си върху образованите йеменци, но всичко това вече го няма.

Наред с пивоварната.

— Тук има петрол — уведоми ни още Бък. — Бедуините обаче на практика не виждат никакви пари от него и това ги кара да негодуват. Туризмът носи приходи, но някои племена са враждебно настроени към чужденците, а проблемите със сигурността се засилиха още повече с появата на Ал Кайда. Мариб се намира в икономическа депресия, политическа нестабилност и социални размирици и се превръща в екологична катастрофа с наближаването на пустинята.

— Значи моментът е подходящ да си купиш евтино крепост — предположих аз.

Бък се усмихна и призна:

— Всички ние, които мечтаем за един по-добър Йемен и по-добър Близък изток, се заблуждаваме.

— Единственото, което поддържа Близкия изток жив, е петролът — каза Чет. — Когато петролът свърши, тук отново ще настъпи Средновековие. Завинаги.

— Внимавай какво си пожелаваш — посъветва го Бък. — Когато петролът свърши тук, ще свърши и на твоята бензиностанция. Но както и да е, виждате каква е ситуацията в Мариб. Затова се опитваме да… да управляваме тази нестабилност в интерес на Америка. Всичко е заради петрола — призна той. — А Ал Кайда не се отразява добре на търсенето, добиването и транспортирането на петрола. Племената могат да са ни от помощ за елиминирането на Ал Кайда, ако правителството в Сана беше честно с тях. Онзи идиот Али Абдула Салех обаче краде петрола от племенните земи и прибира парите. Племената търпят Ал Кайда, защото тя обещава да дели богатството с тях. Така че трябва да балансираме деликатно между властите, племената и саудитците, които са в конфликт с йеменското правителство заради петрола и по повечето други въпроси.

— Но първо трябва да се справим с Ал Кайда, която е нов играч — обади се Чет. — И нов проблем.

Бък се съгласи и каза:

— Шейх Муса е заклет враг на президента Салех и правителството.

— И защо? — попитах аз.

— Защото Муса е силно свързан със саудитската кралска фамилия, взривил е няколко тръбопровода по крайбрежието, иска милиони от петрола и се обявява против централното правителство по всеки въпрос и на всички нива. Освен това е вдъхновяваща фигура за другите шейхове, търсещи силен лидер, който да ги обедини срещу правителството.

Иначе казано, шейх Муса фигурираше в, черния списък на президента Салех. И една от онези мисли в подсъзнанието ми изведнъж се изясни — Булус ибн ал Дервиш може да не беше единственият главатар, който трябваше да умре при атаката на безпилотните самолети. Бък беше говорил за това в Ню Йорк.

Всички останали като че ли си мислеха същото, но никой не каза нищо.

Чет също би трябвало да знае това — нали имаше контрол върху безпилотните самолети.

— Някои от действията ни може и да не изглеждат справедливи, но ги правим за доброто на страната ни — каза той. — Има и по-голяма картина.

В тази игра винаги има по-голяма картина.

Бък разви темата:

— Нуждаем се от съдействието на йеменското правителство във войната ни срещу Ал Кайда, а президентът Салех се нуждае от услуга.

Схванах. Танто за танто. Ние отърваваме йеменското правителство от Муса, а то пък позволява на американците да започнат операция в Мариб с използването на „Хелфайър“, за да се отървем от Пантерата. Пантерата си заслужаваше онова, което щеше да получи от нас, но дори да беше двоен играч, шейх Муса едва ли заслужаваше да умре при американска ракетна атака.

— Това не е подобаващ начин да се отблагодарим на шейх Муса за помощта и гостоприемството му — отбелязах.

Бък сви рамене.

— Случват се инциденти, както ще обясним на саудитците. А и ако убием Пантерата, семейството на шейха и племето му ще получат петте милиона долара.

— Покойният шейх сигурно би се зарадвал да го научи.

Кейт, която обмисляше всичко това, се обърна към Бък и Чет.

— Трябваше да ни кажете тази информация, преди да дойдем тук.

— Получихте я още в Ню Йорк — отвърна Бък. — Би трябвало сами да дойдете до това заключение.

Бившият войник Бренър, който сигурно беше убил повече лоши от всички нас, взети заедно (с изключение на Замо), каза:

— Убивал съм от засада войници, които просто си вървяха и не представляваха заплаха за мен, но никога не съм убивал човек, който ми помага.

Ти няма да убиеш никого — малко остро отвърна Чет. И добави: — Това не беше част от моя план, но сега е част от заповедите ми. Не се нуждая от вашето съдействие или одобрение. А само от мълчанието ви.

— Дадохме ви тази информация като приятелски жест — мило каза Бък. — Вие, Джон, Кейт и Пол, сте професионалисти и сте достатъчно интелигентни да разберете, че играем дълга и сложна игра. Целта ни е да унищожим Ал Кайда в Йемен и да отмъстим за „Коул“, а също и за единайсети септември и всички други атаки на Ал Кайда срещу американци и американски интереси, както и срещу интересите на целия Запад, а също така да не позволим Йемен да се превърне в плацдарм на Ал Кайда за бъдещи удари срещу страната ни.

Не забравяй петрола.

— Може да не харесваме президента Салех, но той е единственото, с което разполагаме между себе си и Ал Кайда в Йемен — продължи Бък.

Да бе. Един мъртъв бедуински шейх, какво толкова? Дори не го познавам. Въпреки всичко работата смърдеше.

Освен това тази нова информация обясняваше защо Чет не се безпокоеше от евентуален сблъсък с полковник Хаким и СПС. Сделката беше сключена и правителството в Сана ни даваше зелена светлина да се справим с Пантерата, ако покрай това се погрижим и за шейх Муса.

Всеки път, когато получавах нова информация, нещо неясно досега се изясняваше. Сякаш белех лук — виждаш още лук, който става все по-малък и по-малък. А в центъра има нещо, което може би не искаш да виждаш. Но не мисля, че още бях стигнал дотам.

— Предполагам, че шейхът няма да бъде изпарен по едно и също време с Пантерата — казах на Чет и Бък. — Прав ли съм?

— Да — отвърна Чет. — Но това ще стане малко след като се махнем оттук.

Естествено. Не можем просто да седим в микробуса и да гледаме как шейх Муса става на парчета от „Хелфайър“, докато бедуините му ни гледат и може би говорят по мобилните си телефони с бедуинските си приятелчета, които са с Муса на мястото на атаката. Нещо като: „Ало, Абдул, една американска ракета току-що се стовари върху шейха ни“.

Освен това бедуинът на мястото на атаката трябваше да се погрижи за момчетата от Ал Кайда. Ние също трябваше да навестим касапницата, за да съберем парченца от Пантерата и хората му, преди да скочим в самолета.

— И как ще обясните този ужасен инцидент на саудитците? — попитах.

Чет ми отговори с откровения отговор на ЦРУ:

— Не ти е нужно да знаеш.

— Лично аз съжалявам, че се налага да… пожертваме шейх Муса — увери ни Бък, — но двамата с Чет искаме да разберете защо няма да има пречки от страна на йеменските сили за сигурност.

— Казваме ви го и защото може някой ден да бъдете попитани за това. Джон, Кейт, Пол: вие не знаете нищо за случилото се, след като сте напуснали Мариб.

Не отговорих. Хрумна ми обаче, че като ни казва да не казваме нищо, след като се махнем оттук, Чет също намеква, че ако не обещаем да си държим устите затворени, може и да си останем тук. Или отново ме хващаше параноята?

Нещо намирисваше и смятах да обсъдя това с Кейт и Бренър, както се бяхме разбрали в Аден. Междувременно отговорих:

— Добре. Разбирам.

Погледнах Кейт и тя също ме разбра и каза:

— Нямам проблем с това.

Бренър усети накъде духа вятърът и каза:

— Съжалявам, бях се разсеял и не ви слушах.

Чет кимна, стана, бръкна в брезентовия си чувал си и извади бутилка коняк „Хенеси“. Добър ход, Чет.

Чет пусна бутилката да обикаля и всички отпихме, после повторихме обиколката.

Небето на изток започваше да изсветлява и дочух песни на птици. Черен гарван кацна на перваза на един прозорец, после влетя вътре и предпазливо тръгна към нас.

Чет отчупи парче хляб, метна го към птицата и тя моментално го грабна. Не стреляй по птиците, Чет.

Появиха се още гарвани и бе метнат още хляб, а конякът продължаваше да обикаля.

Дойде утрото — едно от малкото неща, на които можеш да разчиташ в Йемен, наред със смъртта.

С Кейт се съгласихме да поемем първата стража и сменихме Замо, който буквално падна в сламата и моментално заспа — с кубинките и с пушката на гърдите.

Бък, Чет и Бренър също легнаха с оръжия и кубинки.

— Ще тръгнем към хотел „Билкис“ в един следобед — каза Бък. — После отиваме при руините. Много ще ви харесат.

Сигурен съм, че и на белгийците са им харесали, ако не се брои онзи проблем.

Отидох до източния прозорец и се загледах как далечният равен хоризонт става все по-светъл и по-светъл.

Някъде там се спотайваше Булус ибн ал Дервиш. Трудно беше да повярвам, че този откачен загубеняк от Пърт Амбой е дошъл чак тук, за да се превърне в Пантерата.

И още по-трудно можех да повярвам, че аз бях дошъл чак тук, за да го намеря и да го убия.

След ден-два щяхме да видим чий житейски път ще приключи.