Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джон Кори (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Panther, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране
ehobeho (2014)
Редакция
maskara (2015)
Допълнителна корекция
hammster (2016)

Издание:

Нелсън Демил. Пантерата

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2012

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка ИК „Бард“: Десислава Петкова

ISBN: 978–954–655–353

Печат „Полиграфюг“ АД — Хасково

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция от hammster

62.

Тръгнахме на юг по застлан, но рушащ се път и след десетина минути завихме по още по-лош, водещ към някакво възвишение, върху което се виждаха тъмните жилищни кули на Стари Мариб.

Спряхме до една порутена стена на края на града, слязохме и се огледахме. Имахме ясен изглед надолу по склона. Наоколо не се виждаше жива душа.

— Пол ще остане тук със Замо — каза Бък. — Джон, Кейт и аз ще влезем в града за около половин час, за да разгледаме.

— Бил съм в Южен Бронкс — казах му. — Ще остана.

— Аз пък искам да разгледам и искам да си с мен — заяви Кейт.

— Ако няма да ни отвличат на това място, защо сме тук? — попитах Бък.

— Защото трябва да ни видят.

— Тук няма жива душа, Бък.

— Наоколо има хора, които забелязват всичко и всеки на подобни места — обясни той. — Особено западняците. И всички имат мобилни телефони и номера, на които да се обадят.

Все едно говореше за провинциалното градче на Кейт в Минесота.

— Трябва да дадем на потенциалните похитители достатъчно време, за да разберат къде сме и да съберат хора за отвличането — обясни Бък. — Похищението ни трябва да изглежда истинско.

Тук определено се виждаше мисловната дейност на ЦРУ — умни хора, измислящи тъпи неща. Или пък Бък просто искаше да разгледа Стари Мариб.

— Не е ли необичайно, че не сме наели бедуини да ни охраняват? — попитах във връзка с това, че похищението ни трябваше да изглежда истинско. — Или полицаи от Бюрото за национална сигурност?

— Навремето човек можеше да дойде тук и сам — отвърна Бък. — Сега обаче е по-добре да не се прави така, макар че авантюристите — или незнаещите — все още идват без въоръжена охрана.

— Добре. А безпилотните самолети следят ли ни?

— Разбира се.

Представих си как Чет седи в микробуса си и ни наблюдава. Дали да му махна?

— Освен това ескортът ни е наблизо и можем да ги повикаме при нужда — добави Бък.

Или когато сме готови да ни отвлекат.

Замо сложи чувала със сериозното оръжие на капака на джипа си, а Бренър застана отзад, за да прикрива гърбовете ни.

Бък поведе и двамата с Кейт го последвахме в града със скритите си пистолети и открит фотоапарат.

Неасфалтираните улици на Стари Мариб изглеждаха пусти, но забелязах в прахта свежи кози барабонки и следи от хора.

Жилищните кирпичени кули се издигаха на височина до осем етажа, с изключение на онези, които се бяха срутили от възрастта или са били разрушени от египетските ВВС в Трийсет и деветата гражданска война или както там се казваше. Повече от половината град си беше заминал, но все още можеха да се видят оцелели основи, пълни с пясък и отломки.

— Преди тук е имало няколко хиляди души. Сега са останали само десетина семейства.

От това място те побиваха тръпки. Тъмните кирпичени постройки приличаха на многоетажни къщи, обитавани от духове. Цареше мъртвешка тишина, нарушавана от шантав вятър, който шепнеше по улиците и в черупките на сградите. Сред развалините и по улиците танцуваха малки прашни вихрушки. В ума ми натрапчиво се завъртя думата „постапокалиптичен“.

Искам да кажа, това място миришеше на смърт — също като стара пепел и гниещо… нещо.

Погледнах Кейт. Изглеждаше омагьосана, но и изпълнена с безпокойство.

— Отговори ми честно — каза ми Бък. — Не е ли интересно?

— Не.

Бък се изкиска. Прекарваше си великолепно. Посочи един огромен крайъгълен камък на една от кулите и заяви:

— Това е от някакъв савски храм. Виждате ли надписите?

Кейт прилежно отиде до Бък и разгледа каквото там имаше за разглеждане. Аз не откъсвах поглед от улицата.

Бък намери и квадратна каменна колона, вградена във входа на сградата.

— Това също е от времето на Савското царство. Може би е на три хиляди години.

— Какво пише? — попитах.

— Янки, вървете си у дома.

Смешно. Но идеята не беше лоша.

— Хълмът всъщност се състои от много пластове, образували се от продължителното обитаване на едно и също място — обясни Бък. — Някой ден археолозите ще го разкопаят чак до първото човешко селище на това място.

И ще намерят най-ранния деликатесен магазин на света.

Както и да е, беше време за връзка и се обадих на Бренър по сателитния си телефон.

Той вдигна.

— Случва ли се нещо при вас? — попитах го.

— Не. Пропускам ли нещо интересно?

— Виждам мъртъвци.

— Снимай ги.

— Естествено.

Продължихме да се мотаем. Бък сновеше навсякъде, разглеждаше разни камънаци с шантави надписи, които можеше да са оставени и от марсианци. Направи куп снимки и постепенно започнах да вярвам, че наистина сме туристи.

— Искате ли да влезем в някоя къща? — попита Бък.

— Не.

— Можем да се качим на мафража. Гледката ще е великолепна.

— Бък, тези кули всеки момент могат да се срутят — казах остро. — Не искам да съм дори на улицата до тях.

— Ами… добре. Но ако видим истински похитители или Ал Кайда, ще трябва да се скрием в някоя кула.

— Предпочитам улична престрелка.

Продължихме обиколката и Бък, чиито познания изглеждаха неизчерпаеми, обясни:

— Ислямът има противоречиво отношение към предислямската култура и артефакти. Някои мюсюлмани възприемат тези древни езически култури като видимо доказателство, че ранните араби са били цивилизовани и много развити. Фундаменталистите обаче отхвърлят всичко предислямско и езическо и често унищожават артефактите — по същия начин, по който ранните християни са унищожавали и обезобразявали статуите и храмовете на езическия Рим.

— Вярно. Отчупвали са хуйовете на статуите:

— Точно така. Фундаменталистите тук правят същото.

Вече можем ли да си тръгваме?

Бък обаче не беше свършил.

— Бедуините имат известен афинитет към тези руини. Савците са техни преки прадеди. Хора като Булус ибн ал Дервиш обаче искат да заличат всички свидетелства, че преди исляма в Близкия изток е имало цивилизация. Именно затова западните археолози са били заплашвани тук. И това е причината много от атаките срещу западняци да се извършват в и около езически археологически обекти тук и другаде в Близкия изток.

Аз пък си мислех, че западняците са нападани на археологически обекти, защото ходят именно на такива места. И защото въпросните места са изолирани. Точно това се е случило с белгийците. Трябвало е да си останат в Сана. Всъщност можели са да отидат да разгледат Париж.

Все пак разбирах какво казва Бък. Идващите тук западняци бяха като хората, посещаващи африкански резервати — искат да видят диви животни, а дивите животни гледат на тях като на обяд, влизащ сам в трапезарията им.

Във всеки случай, намирахме се на подходящото място. Или на неподходящото място.

— Римляните са обсаждали този град — каза Бък. — Мариб е бил обсаждан десетки пъти и е оцелял до въздушното нападение на египтяните през шейсет и седма.

Реактивните самолети и еднотонните бомби са гадно нещо.

— Войната е безчувствена — тъжно рече Бък и се огледа.

Старият воин от Студената война май се размекваше. Така де, това беше нищо в сравнение с термоядрен Армагедон.

Излязохме на открит участък и Бък каза, че това някога е било сук. По площада скитаха кози, имаше и мъници — имам предвид деца, а не ярета. Та значи децата ни забелязаха и ни зяпнаха така, сякаш виждат призраци. Май туристите тук бяха рядка гледка.

Накрая успяха да съберат кураж и десетина затичаха към нас с викове: „Бакшиш! Бакшиш!“

— Кажи им да ни изведат оттук и ще им платим — казах на Бък.

Бък кимна и каза нещо на арабски. Децата зарязаха козите, наобиколиха ни и ни поведоха към колите.

Мразя да използвам деца като щит, но пък си плащахме.

Около половин час след като влязохме в Стари Мариб се върнахме там, откъдето бяхме тръгнали.

— Хареса ли ви? — попита Бък.

— Беше чудесно. Невероятно — възкликна Кейт.

Пълна гадост, ако питате мен.

Излязохме от руините и се зарадвах да видя, че Замо и Бренър не са отвлечени или убити.

Платихме на калпазаните и ги посъветвах:

— Когато пораснете, гледайте да се махнете оттук. — Само стойте настрана от Пърт Амбой.

Бренър искаше да се повози със Замо, така че Бък се качи зад волана с мен на мястото на стрелеца и Кейт отзад. Бък отново тръгна пръв и се спуснахме по хълма, за да продължим към следващите мъртви руини — трона на Савската царица.

Представих си заглавието в „Ню Йорк Поуст“: „Петима янки изчезват, докато гледат Савската царица“.

Или: „Бедуини отмъкват наши момчета“.

Ясно де, всичко това е наужким. Част от хитроумен план на, ЦРУ.

А какво ще кажете за това? „Пантера пулверизирана от «Предатор» в перфектно планирано покушение“.

Яко, нали?

Първо обаче беше ред на приятелското похищение.