Включено в книгата
Оригинално заглавие
Opowieści biblijne, (Пълни авторски права)
Превод от полски
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 4 гласа)

Народна приказка или истина?

Разказът за Йосиф от много отдавна се е радвал на голяма популярност я е влязъл във фолклора на ония народи, които са намирали в Библията храна за своето въображение. В това няма нищо чудно. Защото това е типична народна приказка с жива фабула, пълна с необикновени събития, облъхната от приказен, почти баладен чар. Нейното нравствено заключение е отговаряло на духовните нужди на простия, онеправдан човек, вечно жаден за справедливост.

В тоя разказ има още нещо, което заслужава възхищение. В него не срещаме герои, които са само лоши или само добри, с черни или бели характери. На младини Йосиф бил непоносим самомнителен хлапак, разгален от баща си мамин син, но в по-късните години под влияние на страданията и неугасналия копнеж по близките си съумял да се промени и да намери сили за великодушие. В пристъп на гняв неедноутробните му братя се отнесли с него позорно, но, както се оказало по-късно, те не били по начало негодници. Цял живот ги измъчвала съвестта им, обичали искрено стария си баща, по паричните въпроси се отличавали с честност, а когато Вениамин бил заплашен с робство, решили да споделят с него нещастната му съдба и с това били готови за най-голяма саможертва.

Това проницателно познаване на човешката природа в цялата и сложност, тази снизходителност към човека с неговите недостатъци говори за голяма житейска мъдрост, необикновена за епохата на варварството. Еврейските овчари, автори на разказа за Йосиф, са били хора със сурови обичаи, недодялани и изпълнени с предразсъдъци. И все пак, като живеели в степите всред дивите скали, успели да си изработят известна самородна чувствена зрелост и познаване на човешката душа, което им прави чест. Разбира се, някой би могъл да каже, че историята на Йосиф е в същност дитирамб в чест на родовата солидарност, толкова характерна за народите на Изтока, следователно нещо разбираемо и естествено у семитите. Да, можем да се съгласим с това. Все пак то не изключва факта, че в начина, по който се развива фабулата и рисуват характерите, прави впечатление, зрелият поглед върху нещата на тоя свят. Благодарение на това именно качество разказът за щастливата и нещастната съдба на Йосиф винаги е разчувствувал хората и е запазил неугасваща свежест.

Известно време учените вярвали, че ще намерят произхода на тоя разказ в литературата на народите, които са съседствували с Палестина, както многократно се е случвало във връзка с други разкази от Стария завет.

Било е време, когато се смятало, че са намерени следи, които водят към египетската литература. В тъй наречения папирус на Орбиней е разчетен разказ „За двамата братя“, типична за оная епоха приказка с нравствено заключение. Там се говори за женения Анубис и за по-младия му брат Бата. Бата нямал жена и работел в стопанството на по-големия си брат. Един ден жената на Анубис поискала да го съблазни. Но младежът с възмущение отхвърлил нейните умилквания. Тогава разпуснатата жена го обвинила пред мъжа си, че я изнасилил и й нанесъл побой, когато се опитала да се защищава. Анубис изпаднал в ярост и убил невинния Бата.

Египетският разказ наистина напомня епизода между Йосиф и жената на Потифар. Но приликата се свежда само до тази случка, която в библейската фабула представлява единствено дребен откъс. Дори можем да се съмняваме, че той е зает от египетската литература. Темата за невярната жена и прелюбодеянието е била по онова време много модна, затова се повтаря в разказите на много други народи от древния Изток и навярно е била обект на разкази и в Ханаан. В резултат трябва да се приеме, че очарователният разказ за приключенията на Йосиф със своята несравнима оригиналност е творба на еврейското въображение.

Но дали е само творба на въображението? Дали на дъното на този разказ не се крие нещо, което наистина се е случило? Защото се знае, че паметните исторически факти обрастват в народната традиция с легенди, и то често пътя до такава степен, че е мъчно да се различи истината от измисленото. Нишката за съдбата на Йосиф е може би легендарна, това обаче не изключва възможността някаква част от евреите наистина да се е заселила в Египет, където й вървяло добре. Дори е възможно с тия преселници да са били Иаков и синовете му и един от тях на име Йосиф, да е направил великолепна кариера в двора на фараона.

Учените си блъскат главите над тия въпроси, а понеже не разполагат с никакви исторически документи, трябва да се задоволят с изграждането на хипотези, до които стигат с помощта на дедуктивния метод. Да тръгнем тогава по следите на техните разсъждения. Това ще бъде необикновено увлекателна екскурзия. Тя ще ни даде възможност да надникнем в тайните на начините, с които си служат учените при реконструкцията на историята. Освен това ще ни даде известно естетическо задоволство, каквото изпитва умът в случаите, когато разрешава логично проблема въз основа на разпръснатите следи.

Въз основа на твърде сложни пресмятания, които няма да привеждаме тук именно поради тяхната сложност, се установило сред учените убеждението, че Иаков е живял 250 години след Авраам. В такъв случай историята за Йосиф би трябвало да се случи в XVII в. пр.н.е. Сочените от учените дати се колебаят между 1730 и 1630 година. Малко преди това Египет преживял най-бурния период от дълговечната си история. Около 1780 г. страната е разтърсена от революционни размирици. Въстанал потиснатият народ: селяни, занаятчии, войници и робите от големите феодални владения. За известно време угнетеното, население дори поело държавната власт в ръцете си. Резултатите от тоя катаклизъм се чувствували продължително време и в XVII век Египет бил парализирана от безсилие държава.

В момента на това политическо западане държавата била разтърсена отново от още по-страшно нещастие. От изток нахлула безкрайна пълна от чужди бойци и връхлетяла върху страната като планинска лавина. Нашествениците, целите в брони и въоръжени с дълги мечове, се носели със светкавична бързина върху бронирани бойни коли, теглени от коне. Египтяните за пръв път през живота се срещнали с тоя коз начин на воюване; разпенените коне и колите, от които като ежови бодли стърчат пики, предизвикали всред тях страхотна паника. Техните войници се биели пещ и почти голи; докато успеят да употребят своите копия, прашки и лъкове, те бивали смазвани от конските копита и от колелата на колесниците. Те просто се оказали безпомощни пред наложената им бързина на боя. Непобедимата от векове египетска мощ била превърната на пух и прах и блясъкът на фараоните угаснал за почти две столетия.

Това нашествие било извършено от хиксосите. Техните вождове възприели всички външни атрибути на фараоните и се задържали около 150 години в победения Египет, като смазвали с огън и меч всички прояви на бунт. Наистина те окупирали само Долен Египет с делтата на Нил, но провинциалните князе в Горен Египет станали техни васали и плащали тежък данък.

Столица на новите господари на Египет бил град Аварис, разположен в източната част на делтата.

Името хиксоси било превеждано по различен начин: в миналото се смятало, че то означава „вождове на пустинята“ или „царе на пастирите“. В резултат на последните изследвания обаче се постигна съгласие, че трябва да се превежда по-скоро като „владетели на чужди страни“. Хиксосите били семити и говорели на език, който най-вероятно е бил; близък до ранната форма на развитие на еврейския език. От надписите по скарабеите[1] знаем, че техните вождове носели типични семитски имена, като например Анатер, Хиан, Якобер. Предполага се обаче, хиксосите са представлявали само малък висш слой от бойците, а обикновените войници са образували недисциплинирана сбирщина от най-различни пустинни и планински племена, разбойници, авантюристи и скитници от разни раси и езици. Това е било хищническа, жадна за кръв и разбойничества паплач, която връхлетяла върху Египет като облак от скакалци.

Изглежда, че нашествието на хиксосите е било резултат на големите етнични преврати, които преживявала Месопотамия, оная неспокойна титла на народите. През второто хилядолетие от Север нахлули азиатските племена хурити. Те изтласкали семитските народи, а между тях и хиксосите в Сирия и Палестина. Археологичните разкопки в Иерихон показаха, че тоя древен град е бил владян известно време от хиксосите. Следователно вероятно завоевателите на Египет по онова време са държали хегемония и над населението на Палестина.

Сега се явява въпрос, какво общо има с тия събития Йосиф и семейството му. Днес учените са съгласни, че емиграцията, на седемдесетте евреи в Египет е станала през времето на хиксосите. Навярно родът на Иаков се е увлякъл от общата вълна на нашествието или пък е пристигнал в Египет след завладяването му от хиксосите. Там той намерил любезен прием, защото бил близък роднина на окупаторите, които са имали интерес да привличат в превзетата страна колкото е възможно повече азиатци. Еврейският историк Йосиф Флавий говори за хиксосите като за свои прадеди, а египетските текстове от XVI в. пр.н.е. съобщават за ханаански чергарски племена, които се били заселили в Египет.

Върху тая политическа основа много съмнителни неща в библейския разказ намират логическото си обяснение. Преди всичко например въпросът за издигането на Йосиф на поста наместник в държавата. Мъчно може да се повярва, че при нормални условия истинските египтяни биха пожелали да поверят висок пост на един от азиатците, към които хранели презрение. В книгата Битие 46, 34 четем за евреите буквално: „… защото египтяните се гнусят от всеки овчарин“. Съвсем естествено е, че хиксоските фараони, които не са се доверявали на местното население, са имали по-голямо доверие в расово и езиково близките си азиатци, доведени от Ханаан. Дори и фараоните от египетски произход понякога са водели такава персонална политика. Фараонът Ехнатон, създателят на монотеизма и почитател на бога на слънцето Атон (1377–1352 пр.н.е.), се е борил с опозицията на жреците, аристокрацията и дори на широките маси, верни на традиционния бог Амон. При това положение той подбирал сътрудниците си от потиснатите слоеве, на които могъл да вярва повече. В гробницата на един от неговите висши чиновници е намерен следният надпис:

„Бях човек от нисък произход по баща и майка, но царят ме постави на крака. Даде ми възможност да се издигна… Бях човек без собственост, а той в своята щедрост ми даде всекидневна храна, на мене, който някога трябваше да прося за парче хляб.“

В Тел ел-Амарна (развалините на столицата на този фараон) е открит саркофаг на сановник, който бил на служба при Ехнатон. Той се наричал. Нехемем и бил азиатец. А везирът на същия фараон Янхаму станал всемогъщ в двореца, при все че бил от семитската раса.

От тия факти можем да заключим, че внезапното издигане на Йосиф не е било нещо невъзможно. Впрочем той администрирал в Египет в съгласие с типичната за окупатора политика на гнета. Като се възползувал от седемте гладни години, не раздавал житото безплатно, а заповядал да му се плаща със злато, сребро и скъпоценности, после със земя и най-сетне със собствената свобода. По тоя начин той лишил от имот и хвърлил в робство независимия земеделец и отслабил класата на земевладелците. Цялата земя и хората, които са я обработвали, станали собственост на фараона. Навярно от тоя момент в Египет датира системата на поданството и неограничената царска власт. Само жреците избегнали тази съдба, защото сами трупали запаси от храна в големите си имения, а хиксосите са се съобразявали с влиянието им и не посмели да им пречат. Следователно по вина на Йосиф в Египет е била извършена основна икономическа революция с много трайни резултати.

Казахме вече, че в своята история Египет е преживял няколко кървави революции. Споменът за тях живеел всред покорените маси. Непосредствена причина на въстанията били бедствията от глад, които навестявали периодично страната всеки 10–15 години. За тяхната сила ни съобщава египетският богаташ на име Ипувер. В неговото изложение между другото намираме такъв израз: „Бедният стана собственик на богатства и докато по-рано не беше в състояние да си направи сандали, сега е притежател на съкровища.“ На друго място четем: „Децата на князете биват разбивани в стените, всички бягат от града… Този, който нямаше къде да подслони глава, сега е собственик на легло, който нямаше лодка, е собственик на кораб, който нямаше парче хляб, сега има складове с храна… Който е спал по-рано без жена поради бедност, лесно намира дама от благороден произход.“ И последния многозначителен цитат: „Столицата на царя беше превзета за един час. Бедняците взеха царя в плен. Дворяните бяха изгонени от царските къщи. Чиновниците бяха избити, документите им взети.“

Несъмнено хиксоският фараон си давал сметка за тази революционна традиция в Египет и затова се е страхувал да не би нов бунт на народните маси да разклати неговата власт, особено защото е бил чужд, мразен деспот. Затова, когато се явил Йосиф с разумен план да предотврати бъдещото бедствие на глад, бил посрещнат като човек на провидението. С това се обяснява неговото всемогъщо положение в двора и милостите, с които го обсипвал фараонът.

Някой скептично настроен би могъл да подхвърли тук, че цялата тази изкусна структура на разсъждение се основава само на много лаконични бележки в Библията и преди всичко на предположения, защото съвсем не е доказано окончателно, че евреите са се заселили в Египет през владичеството на хиксосите. Библейската хронология е досега много проблематична, следователно не може да се твърди съвсем сигурно кога Иаков и родът му са се преселили в Египет. Това е могло да стане както преди идването на хиксосите, така и след тяхното пропъждане.

Отговор на тези съмнения ни дава прекрасният анализ на библейския текст, направен от френския египтолог Пиер Монте в книгата му „L’Egypte et la Bible“. Въпросът се свежда до следните бележки:

Иаков, както вече знаем, се е настанил в областта Госен, която се простира на изток от делтата на Нил. Йосиф като наместник естествено е живеел в столицата, при фараона. Щом узнал за пристигането на близките му, незабавно се качил на колесницата и полетял да посрещне баща си. После се върнал при фараона, за да му докладва за пътуването си. От Библията по несъмнен начин излиза, че тия събития са настъпили едно след друго в много кратко време, ако не дори в един ден.

В книгата Битие 45, 10 Йосиф съобщава на баща си, че ще живее в областта Госен, следователно близо до него. Това съобщение налага заключението, че столицата, в която е живеел Йосиф, трябва да се е намирала недалеко от областта Госен, значи в самата делта. Тя в никакъв случай не би могла да бъде един от градовете Мемфис, Фаюм или Тива. Те са се намирали много далеко от Госен и пътуването на Йосиф с колесница би трябвало да продължи няколко дни. Впрочем, както твърди френският египтолог Масперо, в Египет поради липсата на подходящи пътища никога не са си служели с колесница за дълги разстояния. По правило такива пътувания се извършвали с големи лодки по главната съобщителна линия, каквато е бил Нил.

Всичките гореспоменати обстоятелства са следователно нещо като пътепоказател, чиито стрелки са насочени към Аварис, столицата на хиксосите. Сега вече знаем, че Аварис се е намирал в делтата на Нил, защото неговите развалини заедно с множество хиксоски печати са изкопани в съседство със съвременното село Сан ел-Хагар. Следователно, щом Йосиф е управлявал в Аварис, отпадат всички съмнения: историята за неговия живот трябва да се помести в епохата на хиксоското владичество. По-къснешна дата е абсолютно изключена, понеже след прогонването на нашествениците чистите фараони-египтяни от XVIII династия са преместили столицата в Тива. Както виждаме, хиксоската теория се основава на съвсем солидни предпоставки и днес е призната от много учени.

В библейския разказ прави впечатление историческата точност при възсъздаването на египетските обичаи. Това преди всичко се отнася до погребалните обреди при смъртта на Иаков и Йосиф. Техните тела са били балсамирани в период от четиридесет дни, а мумиите сложени в дървени ковчези. Още Херодот съобщава, че процесът на балсамирането продължавал в Египет четиридесет дни, което впрочем се потвърждава и от текстовете на папируси, намерени в гробниците на фараони и сановници.

Нека си спомним, че Йосиф е бил остриган, преди да бъде представен на фараона. Тая подробност, на пръв поглед неважна, е красноречива в тоя смисъл, че също свидетелствува за познаването на египетските отношения. В Египет не е било позволено на никого да носи брада, тази привилегия е имал само фараонът, който впрочем си е слагал изкуствена брада. Йосиф, като евреин, сигурно си е пуснал брада и затова бил остриган, както е изисквал дворцовият ритуален протокол.

Така стои работата и с тържественото поемане от страна на Йосиф на поста наместник на фараона. Ходът на тържествата съвпада с онова, което сме узнали от папирусите и стенописите в гробниците. Новият сановник е получавал от ръцете на фараона огърлица, скъпа дреха и съпруга от висок род като знак за своето достойнство. През време на тържествените шествия той е заемал една от позлатените дворцови колесници и се е движил веднага след колесницата на фараона. След прогонването на хиксосите египтяните запазили обичая да си служат с коне, затова този церемониал се е задържал в Египет.

В библейския разказ е знаменателно и това, че привежданите имена са също така истински египетски. Фараонът е дал на Йосиф името Цафнат-Панеах, което означава „Бог казва: да живее“. Жена му е носела името Асенат или Асенета, т.е. „принадлежаща на (богинята) Нет“ (богиня, почитана в делтата на Нил), а Путифар или Потифар или Потифера представлява деформирано името „Па-ди-па-Ре“, което означава „(този), когото е дал (бог) Ра“.

Накрая струва си да се добави още, че в разказа за Йосиф имаме работа с пълно познаване на египетската топография. От дадените подробности не е трудно за човека да се ориентира за положението на страната Госен, а косвено може дори да идентифицира столицата, в която е пребивавал Йосиф.

С две думи, реалните, от които е изградена египетската декорация, са издържали победоносно изпитанията на съвременните научни изследвания. Днес мъчно можем да си трошим копията в защита на това, дали Йосиф е бил историческа личност, но няма никакво съмнение, че разказът е бил създаден в самия Египет. Негови автори са били хора, които са познавали толкова подробно тази страна, че непременно трябва да са живели там през дълъг период от време. В това обстоятелство имаме потвърждение, че някаква част от евреите — възможно е тя да е била родът на Иаков — наистина се е заселила в делтата на Нил, в плодородната област Госен.

Не е дори изключено библейският разказ да е ехо от историческия факт, че някой от евреите, на име Йосиф, е стигнал до висок пост в двора на фараона. По-късно около неговата личност се е създала легенда, дело на евреите, които са се гордеели със своя знаменит прадядо.

Щом обаче е било така, тогава защо няма нито една бележка за Йосиф в египетските хроники? Те обикновено са много подробни и точни, а постът на наместник, заеман от семит — това събитие е било особено важно, за да може да се премълчи. Тая празнина в египетската историография се е струвала подозрителна и много съмнителна, що се отнася до историчността на Йосиф.

Забравя се обаче нещо много основно. Хиксосите били толкова намразени, че египтяните унищожавали всичко, което напомняло за тяхното управление. Дори летописците покриват с мълчание периода на тяхната окупация, период на страдания и унижения на египетското царство. Записките на летописците се прекъсват внезапно в 1730 г. и едва след 1580 г. пр.н.е. се възобновяват. Жертва на тази акция за изтриване на 150-годишна история по силата на нещата е трябвало да стане и Йосиф, слепият изпълнител на хиксоската политика и виновник за дълбоките икономически изменения, непопулярни между египтяните. Неговите действия по-късно са се отразили болезнено върху евреите, които след смъртта на Йосиф останали още дълго в областта Госен.

Бележки

[1] В случая амулети или украси, изобразяващи скарабей — вид голям чер бръмбар, почитай от египтяните като свещен — Б.пр.