Включено в книгата
Оригинално заглавие
Opowieści biblijne, (Пълни авторски права)
Превод от полски
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 4 гласа)

Златният век на Израил

Първосвещеник Илий и раждането НА Самуил

В Ефремовата планина се намирало градчето Раматаим. Там живеел левитът Елкана заедно с двете си жени: Ана и Фенана. Фенана имала синове и непрекъснато се подигравала на Ана, че била бездетна. Всяка година, когато цялото семейство отивало в Силом, за да принесе дарове пред свещената шатра, в която се намирала скинията, угнетената жена отправяла топли молитви към Йехова да я дари със син и обещавала, че ще го даде да служи в храма като назорей. По това време първосвещеник и едновременно съдия бил Илий, високо морален и благочестив човек, но вече много стар и немощен. Веднъж, когато седял на пейка пред храма и се греел на слънце, първосвещеник Илий забелязал потъналата в молитва Ана. Нещастната съпруга на Елкана се молела пламенно, като движела устните си беззвучно. Това учудило безкрайно стареца, защото той бил навикнал да гледа как поклонниците излагали с пълен глас своите грижи и желания. Затова помислил, че жената е дошла пияна пред храма и започнал да я кори. Ана му отговорила със съответното смирение: „Не, господарю мой; аз съм жена, която душевно скърби; вино и сикер не съм пила, а изливам душата си пред Господа.“ Илий се трогнал от тъжната съдба на жената и я изпратил със следните думи: „Иди си с миром и Бог Израилев ще изпълни молбата ти, за която го моли“. След по-малко от година от това предсказание Ана родила син и го нарекла Самуил. Но щом той станал юноша, майка му, която помнела даденото от нея обещание, го отвела в Сидон, за да служи на Йехова до края на живота си. Тя донесла в дар на първосвещеника три телета, една ефа брашно и мех с вино, помолила се и изпълнена с радост се върнала в Раматаим. От тоя момент Самуил служел в храма и по тоя начин се подготвял за свещеник. Той винаги ходел облечен с чиста дреха от бял лен, понеже майка му често идвала в Силом, за да го изпере или да му донесе нови дрехи. На достопочтения Илий не била писана спокойна старост. Защото синовете му, свещениците Офни и Финеес, непрекъснато злоупотребявали с положението си и с това му създавали много огорчения. Те изтръгвали от поклонниците прекалени даждия и дори развратничели с жените, които се събирали пред вратата на светилището. Когато поклонниците варели месо, те с тризъби вилици вадели от тенджерите им най-добрите късове. Тяхната алчност, своеволие и разврат предизвикали всред израилтяните всеобщо недоволство. Илий ги укорявал с все сили и ги подканял да се върнат в правия път. Но те не го слушали и продължавали да вършат зло. Сломен от възрастта си, немощен и почти сляп, първосвещеникът се измъчвал страшно, но нямал нито сили, нито желание да се противопостави на синовете си, което създавало впечатление, че той се отнася снизходително с тях. Самуил растял в тази развратена и престъпна среда, но водел безукоризнено чист живот и служел вярно на Йехова. С течение на времето, когато станал млад свещеник, поклонниците започнали да разнасят по целия Израил вести за неговия висок морал. Дори Илий, при все че не бил престанал да обича развратените си синове, възлагал цялата си надежда на него и дълбоко в душата си го смятал за свой наследник. Самуил бил толкова ревностен свещеник, че дори нощите прекарвал в храма. Веднъж той чул някакъв глас, който го зовял по име. Винаги готов да услужи, той веднага побързал да отиде при Илий, убеден, че той именно го вика. Оказало се обаче, че първосвещеникът спи дълбоко, а когато Самуил го събудил — не знаел нищо. Същото се случило и втората нощ. Едва третия път старецът разбрал, че това е гласът на Йехова. Тогава той поучил Самуил как да се държи, когато отново чуе името си. Самуил постъпил според съвета на учителя си. Щом Йехова му заговорил, той паднал ничком и го попитал какво желае. И тогава узнал неща, които го потресли дълбоко. Сутринта Илий настоял Самуил да му повтори нощния си разговор. Но той давал уклончиви отговори и едва когато бил притиснат до стената, със смутен израз на лицето открил, че Йехова, разгневен от разпътния живот на негодните синове на Илий, решил да погуби рода на първосвещеника. Старецът навел глава под тежкия удар, но отговорил със смирено покорство: „Той е Господ; каквото му е угодно, това да направи.“ Вестта, че Самуил разговаря с Бога, бързо обиколила целия Ханаан. От този ден израилтянските племена виждали в него божий помазаник, пророк и мъдрец. Неговата святост станала за тях единствената морална опора през периода, когато първосвещеникът и синовете му били загубили народното доверие.

Погубването на династията на Илий

Филистимляните покорили племето на Иуда и след това започнали война с племето на Ефрем. Те победили в битката при Авен, където ефремците дали четири хиляди убити. Тогава ефремските вождове си спомнили, че Мойсей и Исус никога не влизали в бой без ковчега на завета, в който живеел Йехова. Поражението си при Авен приписали именно на отсъствието на ковчега и веднага изпратили за него в Силом левити начело със свещениците Офни и Финеес. Щом позлатеният ковчег с крилатите херувими върху него се появил в стана, бойците надали силен вик на радост и добили нова смелост в боя. Пламнало второ сражение. Въпреки надеждите си обаче израилтяните понесли ново, този път съкрушително поражение. На бойното поле останали тридесет хиляди убити, а ония остатъци от войската, които се спасили от погрома, се хвърлили в паническо бягство. Най-страшната катастрофа обаче било това, че ковчегът, светото обиталище на Йехова, попаднал в ръцете на омразните необрязани филистимляни. От египетско време поколенията на Иаков никога не се били намирали на дъното на такова унижение и провал. Тогава Илий бил вече на деветдесет и осем години. Грохнал и почти ослепял, той седял на столче край пътя и очаквал изхода на битката. Сърцето му треперело за съдбата на ковчега и при все че вярвал непоклатимо в неговата магическа сила, дълбоко в себе си се укорявал, че се поддал на увещанията на синовете си и позволил да го вземат от храма. По едно време дотърчал задъхан и покрит с прах боец, който бил оцелял от битката. Когато Илий чул вестта за поражението, както и за смъртта на двамата си синове и за загубването на светия ковчег, изхлузил се в несвяст от стола, счупил си врата и се разделил с живота след четиридесет години нещастно носене на достойнството на първосвещеник. Под влияние на вълнението си жената на Финеес, която била бременна, внезапно почувствувала родилни болки и родила син всред агония. Утешавали я, че наистина загубила мъжа си, но ще остави потомък, тя обаче оплаквала преди всичко загубата на ковчега и в предсмъртно страдание прошепнала: „Отнета е славата на Израил, защото е отвлечен ковчегът божий!“

Извънредно странната съдба на Ковчега на Завета

След поражението при Авен Израил потънал в траур. Филистимляните нахлули в областта на ефремците и разрушили Силом, религиозната и светска столица на израилските племена. В развалините изчезнала и светата шатра на Мойсей, единственото законно светилище на Йехова. За израилтяните започнал дълъг период на робство и гнет, на безпомощност и на пълно отпадане духом. Но след известно време в тоя най-тъмен период на нещастие заблестял първият лъч на надеждата. От филистимските градове идвали някакви странни, но повдигащи духа слухове, които народът си предавал от уста на уста, от село на село, от град на град. Един на друг израилтяните си разказвали, че филистимляните откарали ковчега на завета в Азот и го сложили в светилището на върховния си бог Дагон. На другия ден, когато влезли в светилището, с ужас видели, че статуята на Дагон се търкаля на пода в подножието на ковчега. Тогава те отново поставили статуята на цокъла. Но на следващия ден пак я намерили да лежи на земята, и то със счупени ръце и глава. В същото време в страната нахлули несметни количества мишки, които изяждали реколтата и разнасяли отвратителна болест. Жителите на Азот свикали на съвещание филистимските князе и заявили, че искат на всяка цена да се отърват от опасния трофей. Тогава ковчегът бил пренесен в град Гет. Но и там веднага избухнала страхотна епидемия, която погубила безброй хора. Когато най-сетне опасната военна плячка била прехвърлена в град Аскалон, неговите жители започнали да протестират бурно и да се оплакват: „Донесоха при нас ковчега на Бога Израилев, за да изморят нас и народа ни!“ Свикано било ново съвещание на филистимските князе. Сега не се намерил нито един град или село, което би искало да приеме у себе си златния ковчег, при все че неговата стойност била огромна. Хората треперели от страх поради магическата му сила, която по толкова пагубен начин се проявила във филистимските градове. Накрая филистимските предсказвачи посъветвали князете ковчегът да бъде върнат на израилтяните. Натоварили го на кола, в която впрегнали неотдавна отелени крави. Добавили и кутийка с умилостивителни дарове, доставени от петте главни филистимски града. Кравите били пуснати сами, без колар. И, о, чудо, въпреки че телетата им били затворени в обор, те не тръгнали към тях, а противно на майчинския си инстинкт се насочили с жално мучене към израилската граница. След седем месеца плен ковчегът се върнал при своя народ. Във Ветсамис израилтяните жънели пшеница, когато за свое радостно изумление видели колата със свещения ковчег. Те веднага го свалили от колата и сложили върху голям камък всред една нива. После насекли колата на парчета и принесли кравите на всесъжение пред Господа. Но при това си позволили да извършат и светотатство. Подведени от грешно любопитство, надникнали в ковчега, за да видят какво имат там. Тогава Йехова се разсърдил и погубил петдесетте хиляди жители на Ветсамис. Ковчегът бил изпратен в Кириатиарим, където бил оставен под грижите на Аминадав и сина му Елеазар. Там останал до тържественото му пренасяне от Давид в Йерусалим.

Обновителят Самуил

Настанали тежки години на робство и унижения. Силом лежал в развалини и поради това Самуил се пренесъл за постоянно в родния си град Раматаим. Неговата звезда светела с все по-ярък блясък. Той имал видения, пророчествувал и обявил война на ханаанските богове. Основал училище за пророци, в което заедно с учениците си изпадал в религиозен екстаз с помощта на музика, барабани и танци и вестял близката победа на Йехова над угнетителите на Израил. Постепенно цялата страна била овладяна от вихъра на фанатична омраза към филистимляните. Самуил не бил нито вожд, нито боец, но действувал като обновител и мъдър учител на народа. Той бил не само първосвещеник, но и светски съдия. Три пъти в годината отивал във Ветил, Галгал и Масифа, където разглеждал и решавал съдебни процеси; всички племена приемали присъдите му без съпротива. Израилският народ отново имал свой вожд; под негово предводителство той тръгнал по трудния път на вътрешното си възраждане и политическо обединяване. Минали двадесет години. Самуил свикал в Масифа общо събрание на израилтяните, за да ги склони към единство в приближаващата се борба за освобождение. Разтревожени, филистимляните изпратили голяма армия, за да потушат още в зародиша им първите искри на съпротивата. Когато сражението щяло да започне, внезапно се развихрила страхотна буря. Светкавиците и гръмотевиците предизвикали паника и смут във филистимските редове. Възползувани от суматохата, израилтяните връхлетели като фурия върху врага и му нанесли болезнено поражение. Поробителите потърсили спасение в бягство и се оттеглили на своя територия. Митът, че са непобедими, бил толкова силен, та сами били повярвали в него. Затова сътресението, което изпитали поради неочакваното поражение, им отнело за дълго време желанието за завоевателни експедиции. От този момент Самуил могъл да се посвети спокойно на работата за укрепването на своята власт. Раматаим станал светска и религиозна столица на Израил. Великият пророк и съдия създал там ново светилище на Йехова и оттам ръководел живота на Израил. Той чертаел далечни планове. Желаел създаденият от него строй да се установи за постоянно, а религиозната и светска власт да стане наследствена за неговия род. Затова подготвя двамата си синове в изкуството да управляват, като ги назначил за съдии във Вирсавия. Впрочем той бил и в напреднала възраст, та се нуждаел от отмяна. Но ето че по странна ирония на съдбата плановете му били осуетени поради същите причини, които огорчили последните години на Илий. Синовете на Самуил също се оказали негодници. Деморализирани и алчни, те се поддавали на подкупи и издавали несправедливи присъди. Накрая довели работите дотам, че всички започнали да презират съдийството. Самуил бил вече твърде стар и твърде снизходителен към синовете си, за да се противопостави на злото. Израилският народ започнал да гледа с все по-голяма антипатия на въведения от него строй, особено когато и филистимляните започнали да стават предизвикателни, и оттук се явила необходимостта да бъде избран силен вожд, който да поведе народа на борба за защита на свободата си. Съседните народи имали свои царе и израилтяните дошли до убеждението, че само монархическият строй би могъл да ги спаси. Те обаче уважавали Самуил до такава степен, че го оставили той да избере кандидата за цар. Представителите на племената отишли в Раматаим и се обърнали към него със следните думи: „Ето ти остаря, а синовете ти не вървят по твоите пътища; затова постави ни цар, който да ни съди, както е у другите народи.“ Самуил се почувствувал дълбоко засегнат от това искане. Ето как му се отплащат за неговите благодеяния към народа! С мрачен израз на лицето обмислял какво да стори, за да избегне ограничаването властта на първосвещеника и да запази теократичния строй, как да осигури наследството на своите синове. Той заявил, че ще даде отговора си на другия ден. Когато на другия ден посланиците се събрали у дома му, заявил им, че Йехова му се явил през нощта и пълен с огорчение казал: „Чуй народния глас във всичко, що ти говорят, защото те не отхвърлиха тебе, а отхвърлиха мен, за да не царувам над тях; както постъпваха от оня ден, когато ги изведох из Египет и до днес, като ме оставиха и служеха на други богове, тъй постъпват и с тебе.“ Но предупреждението, че отстраняването на Самуил от властта и избирането на цар ще обиди Йехова, не дало никакъв резултат. Пратениците упорито настоявали за цар. Тогава Самуил се опитал да ги уплаши, като им изложил всичките опасности, които могат да произлязат от монархията: „Той ще взема синовете ви и ще ги прави свои колесничари и свои конници и те ще препускат пред колесниците му; и ще ги постави да бъдат хилядници и петдесетници, да му обработват нивите, да жънат житото му и да правят войнишко оръжие и всичко потребно за колесниците му; ще взема дъщерите ви да правят благовонни мазила, да готвят ястия и пекат хляб; ще взема най-добрите ви ниви, лозя и маслинени градини и ще ги дава на слугите си; ще взема десятъка от сеитбите ви и от лозята ви и ще го дава на скопците си и на слугите си; ще взема робите ви и робините ви, най-добрите ви момци и ослите ви и ще ги употребява за своя работа: ще взема десятък от дребния ви добитък и вие сами ще му бъдете роби.“ Пратениците обаче не се уплашили от тия мрачни предричания и продължавали да настояват за своето. На Самуил не останало нищо друго, освен да обещае с тежко сърце, че ще се огледа за подходящ кандидат за царския трон.

Как Саул бил помазан за цар

В Гива, в земята на ефремците, живеел човек на име Кис, чиито синове били известни със своята смелост, хубост и висок ръст. Между тях особено се отличавал Саул, изключително напет младеж, с една глава по-висок от всички други израилски мъже. По онова време град Гива се намирал под филистимска окупация. Той бил седалище на военен губернатор, който с помощта на силен гарнизон и шайка бирници изтръгвал от покорените жители тежки данъци. Семейството на Кис се занимавало със земеделие и животновъдство. Следователно това са били прости селяни със здраво тяло и здрав дух, неразвалени от градския живот. Освен това те се радвали на всеобщото мнение, че са добри синове на Израил, които не са се помирили с робството и са останали ревностни изповедници на Йехова. Един ден ослиците им се загубили някъде. Кис веднага наредил на Саул да вземе един от слугите и да тръгне да търси изчезналите животни. Двамата със слугата прекосили ефремската планина, както и земите Шалиш, Шаалим, Вениаминовата земя и земята Цув, но не намерили ослиците. Когато наближили град Раматаим, Саул решил да се върне в къщи, защото се страхувал, че баща му ще почне да се безпокои поради толкова дългото му отсъствие. Но слугата посъветвал да помолят за помощ свещеника и пророка, който живеел в близкия град. Тази мисъл харесала на Саул, но той се стеснявал да отиде при светия мъж без дарове. На това слугата рекъл: „Ето в ръката ми има четвърт сикла сребро; ще я дам на човека божий и той ще посочи пътя ни.“ Като тръгнали по указанията на срещната по пътя девойка, при портата на града те попаднали на Самуил. През нощта пророкът имал видение, че Йехова ще изпрати мъж от Вениаминовата земя, който ще избави израилския народ от филистимското робство. Затова, щом видял едрия и строен Саул, вътрешен глас му пошепнал, че се намира лице с лице с човека, достоен за царския трон. Той веднага го поканил на вечеря и му предрекъл, че ще намери загубените си ослици. Изненадан от подчертаната любезност на достопочтения свещеник, Саул се оправдавал със стеснение, че не заслужава тази почит, че произхожда от най-малкото племе и от най-скромния дом между домовете на Вениамин. Но Самуил успокоил скрупулите му и не само го завел у дома си, но го сложил на почетното място на трапезата между тридесет други гости, като му слагал най-хубавите късове месо. После го отвел на покрива на къщата си, където разговарял с него до късна нощ. Рано сутринта го събудил и отвел вън от града. По едно време изказал желание да поговори с него на четири очи и го помолил да отпрати слугата си. Щом останали сами, той помазал с елей Саул за цар. Младият пастир и земеделец бил безкрайно изумен от всичко това и никак не могъл да повярва, че то става в съгласие с волята на Йехова. Убедил се едва тогава, когато по пътя му се случило точно онова, което му предсказал пророкът. Най-напред при гроба на Рахил срещнал двама вениаминци, които го уведомили, че ослиците се намерили и че баща му чака нетърпеливо завръщането му. После, когато прекосявал околностите на Таворската планина, поздравили го трима поклонници и от даровете, които носели за светилището в Раматаим, му дали два хляба. Най-важна обаче била третата среща. Щом пристигнал в родния си град Гива, видял група пророци, които слизали от планината. При акомпанимента на арфи, пищялки и тимпани набожните мъже подскачали в танцова стъпка, жестикулирали с ръце и пеели с прегракнали гласове, като едновременно вестели някакви неразбираеми пророчества. Саул наблюдавал като омагьосан техните екзалтирани действия и постепенно почнал да чувствува, че в него навлиза дух божий. Въвлечен в течението на общия религиозен екстаз, сам не забелязал кога започнал да танцува, да пее и пророчествува. Хората, които се стекли от близките ниви и познавали Саул като прост и трезвен селски син, не могли да се начудят на държането му. „Какво е станало с Кисовня син? — питали се те един друг. — Нима и Саул е между пророците?“ Този въпрос не издигал авторитета на Саул. Тогавашните пророци, между които имало множество мошеници и шарлатани, се влачели на групи из страната, досаждали с просията си и срещу храна или милостиня предсказвали бъдещето на всеки, който поиска. Хората се отнасяли към тях със суеверен страх, но вътре в себе си ги презирали. Между насъбралите се току се чували пренебрежителни въпроси: „А кой е техният баща?“ Саул също не спечелил симпатиите на хората и оттогава излязла хапливата поговорка: „Нима и Саул е между пророците?“ Актът на помазването бил извършен при най-голяма тайна; Саул не издал дори на най-близките си какво му се е случило в Раматаим. Дошъл обаче моментът, когато станало необходимо да се получи утвърждение на избора от страна на израилското население. За тази цел Самуил свикал общо събрание в Масифа и при все че продължавал да се чувствува огорчен от отстраняването на неговото семейство, представил честно своя кандидат за одобрение. Съгласно неговата препоръка Саул бил избран за цар. Новият вожд, макар че блестял с физическата си сила и смелостта си, все пак бил скромен човек. Изборът го смутил толкова много, че той се скрил между колите и товарните животни. Станало необходимо да го издърпват насила оттам, а когато той се изправил пред избирателите едър и с една глава по-висок от другите, израилтяните възкликнали с небивал ентусиазъм: „Да живее царят!“ После Самуил написал правата, които определяли властта на царя, и разпуснал народа по домовете му. А Саул тръгнал за Гива начело на значителен брой бойци, които веднага се поставили под негова заповед. През време на избора излязло наяве, че много израилтяни гласували против Саул и дори след извършения избор се изказвали презрително за него и не му оказвали съответната почит. Саул обаче познавал добре живота. Като мъдър и умерен човек той се преструвал, че не чува техните подстрекателства, и не им отмъщавал.

Първата победа на Саул

Минавали години. Саул не могъл да упражнява явно и напълно своята власт, защото в Гива, както и в много други израилски градове, имало филистимски гарнизони. Затова той продължавал да върви след воловете на нивата и си създал собствено семейство. Имал вече двама пораснали синове, от които Ионатан се отличавал като храбър младеж. На изток от Йордан в планинската част на Галаад се намирал израилският град Иавис. Царят на амонитяните Наас го обсадил и се готвел за решителна атака. Обсадените жители поискали да влязат в преговори с него. Гордият владетел отговорил, че ще приеме капитулацията, но заявил, че ще заповяда да се извади на всекиго дясното око, което впрочем, както признал открито, готвел и за всички други израилтяни. Под предлог, че искат да обмислят тия условия, иависяните успели да издействуват примирие за срок от седем дни и използували това, за да изпратят пратеници при Саул с молба за помощ. При вестта за тежкото положение на братския град в Галаад из целия Израил се разнесли плачове и вайкания, а Саул, пламнал от гняв, отново изпаднал в състояние на пророчески екстаз. Той разсякъл на парчета двата вола, с които орял земята, и разпратил късове на всички племена със заплашителното предупреждение, че всеки, който не вземе участие в свещената война, го очаква съдбата на воловете. Израилтяните били обзети от силен страх и веднага във Везек се събрала огромна армия. Саул тръгнал с нея срещу амонитяните, нахлул в стана им при Иавис и ги разгромил в кървава разправа. Така той станал народен герой, но проявеният от него ентусиазъм за малко не довел до братоубийствена война. Неговите почитатели искали да се разправят кърваво с противниците му, които в Масифа се опитвали да осуетят на всяка цена избора му за цар и продължавали да сплетничат против него. Саул обаче въздържал неуместните си ревнители да не опетнят с проливане на братска кръв радостния ден на победата. Самуил свикал ново събрание в Галгал. Там Саул бил утвърден още един път за цар, а победата била почетена с принасяне на жертви и богат пир за бойците. За Самуил дошъл тъжният момент на раздяла със светската си власт на съдия. Той от младини управлявал своя народ, остарял и побелял в тази служба. Синовете му, върху които градял всичките надежди на рода си, му създали болезнено разочарование. Сега той се изправил пред събранието и заговорил с разтреперан глас: „Ето ме: свидетелствувайте против мене пред Господа и пред неговия помазаник кому съм взел вола, кому съм взел осела, кого съм обидил и кого съм притеснил, от кого съм взел дар и затворил очи спрямо делото му — и аз ще ви го върна.“ И трогнатият народ отговорил: „Ти не си ни обиждал, нито си ни притеснявал и от никого нищо не си взел.“ Като предал властта на Саул, Самуил съвсем не се отрекъл от върховната власт в страната. В качеството си на първосвещеник и представител на Йехова на земята продължавал да се чувствува упълномощен да ръководи съдбата на Израил, бил убеден, че е издигнат над народа и над току-що помазания цар, който трябва да му бъде послушен. И като доказателство за свръхестествената си сила предизвикал дъжд и гръмотевици, при все че било сезон за жътва на пшеницата, когато не валят дъждове. Народът се уплашил поради това чудо не само от Йехова, но също и от Самуил, когото бил засегнал с искането си да има цар. Той се навел пред него с набожно смирение и викал умолително: „Помоли се за рабите си пред Господа, твоя Бог, за да не умрем; защото към всичките си грехове прибавихме още един грях, когато искахме за себе си цар.“ Като си осигурил по този начин последната дума по религиозните и политическите въпроси на Израил, Самуил се върнал в Раматаим, където по онова време се намирало седалището на първосвещеника.

Как Саул се изложил на омразата на свещениците

Цар Саул разпуснал събраната войска и задържал под оръжие само три хиляди отбрани бойци. Хиляда поставил под заповедите на своя син Ионатан. Той бил войнствен и темпераментен младеж. Една нощ атакувал филистимския гарнизон в Гива, разгромил го и убил командира му. Родният град на Саул бил освободен. Радостната новина се разнесла като светкавица по целия Израил и дала импулс за общо въстание. Саул разпратил заповед, с която призовавал израилските бойци в Галгал, където се образувала въстаническа армия. Филистимляните оценили опасното положение и концентрирали силите си в Михмас, на изток от Бет-Авен. Това било отлично въоръжена армия. Тя се състояла не само от многобройни пехотни части, но също така от хиляди бойни коли, впрегнати в жребци, особено опасни за пехотните войски. Войската на Саул не притежавала добро оръжие, само Саул и Ионатан имали железни мечове и копия. Това положение на нещата било плод на предвидливата филистимска политика. През годините на своето господство филистимляните пазели до такава степен монопола си върху желязото, че покорените евреи нямали право да имат дори ковачи и били принудени да ходят във филистимските градове, когато се налагало да наострят лемеж, мотика, брадва или лопата. Не можело да става и дума някой от израилтяните да има меч или копие. За това се грижели филистимските гарнизони, които прекосявали Ханаан надлъж и нашир и извършвали щателни проверки по къщите. Затова няма нищо чудно, че появяването на страшната филистимска армия предизвикало ужас. Хората напускали къщите и се криели в планинските пещери, в крепостите и кулите за отбрана. Някои се прехвърляли през Йордан, за да търсят убежище в планинските дебри в областите Гад и Галаад. В това време. Саул се намирал в Галгал. Той чакал там седем дни Самуил, който трябвало да отправи молитви към Йехова и да принесе всесъжение. Заразена от общата паника, войската се топяла от ден на ден, докато накрая при Саул останали само шестстотин най-верни бойци. Положението било отчаяно. Всеки момент могло да се стигне до първото сблъскване с врага, а в това време сражението без подкрепата на Йехова неизбежно щяло да се свърши с поражение. И тогава Саул се решил на постъпка, която могла да бъде сметната за узурпиране на първосвещеническите права. Той наредил да се изгради олтар за всесъжение и сам принесъл жертва на Йехова. Когато Самуил пристигнал в лагера и узнал за това своеволие, пламнал от страхотно възмущение. Той си позволил и дори да заплаши, че Йехова ще детронира Саул и ще си избере друг, по-послушен цар. Не помогнали никакви оправдания, първосвещеникът напуснал лагера, без да се сбогува, и се върнал в седалището си.

Героичният подвиг на Ионатан

Конфликтът с духовенството и лишаването му от неговата подкрепа дълбоко потресли Саул, но не сломили духа му. Изоставен почти от всички, той все пак издържал напора при Галгал на цялата филистимска сила начело само на шепа свои смелчаги. Но при тези условия не могло да става и дума за бой на открито поле, оставала му само партизанската война, непрестанното тормозене и атакуване на отделна част от редовната войска на врага. В тази партизанска война му помагал енергично неговият син Ионатан, до безумие смел и храбър младеж. Един ден, съпроводен само от своя оръженосец, той нападнал ненадейно филистимския лагер, убил двадесет души и предизвикал такава паника, че останалата войска избягала в ужас. Саул не бил предупреден за опасната акция на сина си, затова, като чул крясъците във филистимския лагер, наредил да се провери кой от хората му е излязъл от Гива и по този начин установил отсъствието на Ионатан. Веднага тръгнал на помощ и почнал да избива бягащите врагове. Тогава включените принудително във филистимската армия израилски части преминали на негова страна. А когато се присъединили и израилтяните, които се криели в съседните пещери и планински теснини, поражението на филистимляните се превърнало в страшен погром. Те били преследвани чак до Бет-Авен. Израилтяните били крайно изморени, но Саул решил да продължи битката, защото до свечеряването било още далеко. „Проклет, който вкуси хляб до довечера — заявил той на войниците си, — докле не отмъстя на своите врагове.“ Израилските бойци наистина не докоснали нито хляба, нито яденето, защото се страхували от царя. Ионатан обаче не знаел за проклятието на баща си и когато в гората намерил хралупа с пчели, мушнал върха на тоягата си в пита мед и хапнал от него. Късно му съобщили войниците за заповедта на баща му. Младият Ионатан не се разтревожил особено много и дори разкритикувал баща си, като твърдял, че поражението на филистимляните щяло да бъде много по-голямо, ако израилтяните не били принудени да се бият гладни. Надвечер отрудените и изгладнели победители се нахвърлили върху плячката. Те колели на бойното поле овце, волове и говеда и ядели лакомо сурово месо заедно с кръвта. Когато узнал за този грях, Саул заповядал строго животните да бъдат убивани върху камъни, та кръвта да може свободно да изтече в земята. Настанала нощ. Царят наредил да се издигне жертвеник, принесъл жертва и чрез свещеника попитал Йехова дали да преследва филистимляните до сутринта, за да ги избие до крак. Не получил обаче никакъв отговор. Тогава разбрал, че някой е нарушил неговата клетва и изложил цялата войска на божия гняв. И веднага излязло наяве, че виновник е Ионатан. Не помогнали и пламенните уверения на сина, че нарушил обещанието, без да знае за него. Саул го осъдил на смърт. Спасила го обаче войската, която не искала да позволи да бъде „награден“ по този начин героят от Гива и освободителят на израилския народ. „И косъм няма да падне от главата му на земята — викали бойците възмутени, — защото днес той действуваше с Бога.“ Саул трябвало да се откаже от по-нататъшното преследване и филистимляните избегнали пълното си поражение. Наистина те се затворили в стените на своите градове, но продължавали да представляват заплаха за Израиля.

Окончателното скъсване със Самуил

След като се върнал в родния си град Гива, Саул не заспал върху лаврите си. Той си давал сметка, че рано или късно ще се стигне до решителна разправа с филистимляните. И при подготовката си за нея посветил всичките си старания за формиране на военни части, като включвал в тях всеки, който му се струвал енергичен и храбър. В желанието да си осигури тила той воювал победоносно с трансйорданските царе на моавците, адомитяните и едомците, на север принудил към послушание арамейското царство Сова, а вътре в страната придобил възможност за свободно движение, като покорил ония ханаански градове, които били запазили дотогава независимостта си. По този начин той създал силна израилска държава. Освен Ионатан имал още двама синове и две дъщери. Продължавал да води прост живот на цар-селянин и се задоволил с една жена. За вожд на войската назначил братовчеда си Авенир, негов неотстъпен другар през време на мир и война. Чакала го обаче още една задача. Пустинното пространство от планината Синай чак до южната граница на Ханаан заемали амаликитците. Те били разбойнически племена, които произхождали от Амалик, внук на Исав, следователно се намирали в близко родство с едомците. Израилтяните имали непрекъснати неприятности с тях. При Рефидим воювали с Мойсей и Исус, а на времето си подкрепяли царя на Моав — Еглон, и заедно с мадиамците опустошавали ханаанската земя, докато Гедеон не ги разгромил в долината Израел. Сега те отново вдигнали глава. Ордите им опустошавали южните области на Ханаан, грабели, убивали и изчезвали в пустинята, преди да дойде помощ срещу тях. Най-лошото обаче било това, че те се съюзявали с филистимляните за борба срещу израилтяните. Зает с други войни, Саул отлагал за по-късно решителната разправа с разбойниците. Това огорчило Самуил. Той отишъл в Гива, припомнил на Саул, че го помазал за цар, за да брани Израил, и му заповядал веднага да тръгне с цялата войска срещу амаликитците: „Иди сега и порази Амалика и изтреби всичко негово (не вземай за себе си нищо от тях, а унищожи и предай на заклятие всичко негово); не го щади, а предай на смърт от мъж до жена, от момък до кърмаче, от вол до овца, от камила до осел.“ Саул тръгнал послушно начело на почти цялата си армия, разгромил амаликитците в областта Негеб, избил до крак пленниците, без да пощади дори жените и децата, а царя им Агаг взел в плен. Позволил си обаче непростим грях, като нарушил военната заповед на Самуил. Жал му било да унищожи огромната военна плячка, овцете, овните, говедата и другото ценно имущество на амаликитците. Не само това, възхитен от геройското държане на цар Агаг, подарил му живота. Щом Самуил узнал за това нарушение, веднага тръгнал за планината Кармил, където по това време Саул издигал паметник в чест на победата си. Срещата между двамата първи мъже на Израил била необикновено бурна. Първосвещеникът обвинил рязко царя в непослушание и казал: „Задето ти отхвърли думата на Господа, то и той те отхвърли, за да не бъдеш цар.“ В същност това било детрониране. Саул е трябвало да се съобразява с големия морален авторитет на пророка и покорно го помолил да прости греха му. От страх да не би слуховете за конфликта между първосвещеника и царя да предизвикат безпокойство всред населението той молил настоятелно пророк Самуил да остане в стана и да го придружава в похода му до Галгал. Но Самуил, който бил непримирим, отвърнал враждебно: „Няма да се върна с тебе, защото ти отхвърли думата Господня и Господ тебе отхвърли, за да не бъдеш цар на Израиля.“ След тия думи Самуил се обърнал гърбом и се готвел да напусне царската шатра. Това била явна демонстрация, която се равнявала на обявяване на война и не могла да остане незабелязана от войската, затова Саул, който искал на всяка цена да скрие конфликта, се опитал да задържи първосвещеника със сила и при боричкането между двамата откъснал парче от плаща му. Тогава Самуил измърморил: „Днес Господ изтръгна царството Израилево от тебе и го даде на твоя ближен, който е по-добър от тебе.“ Но все пак накрая отстъпил пред настояванията на царя и го придружил до Галгал; народът не узнал какво било станало между тях. Но щом пристигнали на мястото, Самуил заповядал да доведат цар Агаг пред олтара на Йехова и там го разсякъл собственоръчно пред очите на верните, за да се изпълни клетвата на херема. Скоро след това заминал за Раматаим и оттогава никога вече не искал да се срещне със Саул. Нещо повече, той се оплаквал открито, че бил извършил грешка, като избрал Саул за цар. При това се позовавал на Йехова и казвал, че Господ също съжалява, задето направил Саул цар на Израил. Скоро започнал да се оглежда за нов кандидат за трона. Но понеже се страхувал, че Саул ще го обвини в заговор и предателство, вършел това при най-голяма тайна. Един ден той тръгнал за Витлеем под предлог, че иска да принесе жертва на Йехова. Старейшините на града трябва да са знаели нещо за конфликта, защото поради страх от Саул не го посрещнали особено охотно и направо го попитали за целта на посещението му. Първосвещеникът обаче ги успокоил и успял да ги убеди, че дошъл само с религиозни цели. Но щом настанала нощ, измъкнал се тихо и отишъл при Иесей, чийто род спадал към племето Иуда и във Витлеем се радвал на голямо уважение. Иесей имал седем синове. Самуил поискал да му бъдат представени, а когато огледал шестте по-възрастни, не могъл да се реши кого да избере. Поради това попитал кой е най-младият, наричан Давид. Давид бил момче с рижа коса и разумни очи, дребен на ръст, но строен и гъвкав в движенията си. От краткия разговор излизало, че е и необикновено развит и практичен. Освен това умеел да свири, защото, като прекарвал много време по пасищата, научил се да свири на арфа. Свирил толкова хубаво и с такова чувство, че пророкът се развълнувал дълбоко, а когато освен това узнал, че набожните песни, които пеел Давид, са негова собствена творба, последните му съмнения изчезнали. Той не могъл да намери по-добър кандидат за цар. Извадил от торбата си рог с елей и в присъствието на братята помазал Давид за бъдещ цар. Обредът се извършил в семеен кръг, затова никой във Витлеем дори не предполагал, че в града се намира бъдещият цар на Израил. В това време Саул се намирал в Гива, където си построил крепост на една недостъпна скала. Самуил в същност го детронирал и открито предупредил, че Йехова ще си избере друг цар. Напуснат от свещениците и от оная част на обществото, която му била вярна, той на всяка крачка чувствувал своята самота. Навсякъде виждал заговори и враждебни действия, ръководени от ръката на неумолимия първосвещеник. Дни и нощи той прекарвал в непрекъсната мисъл за своето положение и до такава степен разстроил нервите си, че все по-често изпадал в меланхолия. Като гледали мрачните му и безжизнени от безсъние очи, в които сякаш се криело безумие, дори най-верните хора от дворцовата служба дошли до заключението, че Духът Божи го е напуснал и са го овладели злите сили. За най-добро лекарство на тоя вид болести по онова време навсякъде било смятано влиянието на музиката. Някой, който може би е бил в споразумение със Самуил, препоръчал на Саул едно скромно пастирче от Витлеем, което свирело отлично на арфа. Момчето било доведено незабавно в Гива. Царят посрещнал Давид благосклонно. При вида на рижото момче, от което лъхала свежата хубост на младостта, той се усмихнал с отдавна невиждана усмивка. А когато изпод пръстите на свирача потекъл поток от успокоителни звуци, с безкрайно чувство на облекчение почувствувал, че всичките му бълнувания изчезват, че оздравява. Оттогава, колкото пъти изпадал в меланхолия, изпращал във Витлеем за Давид, та той с оздравителната сила на свирнята си да му помогне да се отърси от злите мисли.

Как Давид победил Голиат

Филистимляните отново тръгнали срещу израилтяните и като се готвели за бой, разположили се на лагер край градчето Сокхот на иудейска земя. Саул решил да ги пресрещне и им прегради пътя към своята държава. Двете враждебни армии заели бойни позиции по срещуположните хълмове. В долината, която ги деляла, отделни бойци се сблъсквали в двубои. Никой от израилтяните обаче не смеел да приеме призивите на Голиат, филистимски гигант от град Гет. Облечен с тежка броня, въоръжен с мощен меч и дълго копие, той излизал всеки ден пред израилтяните, а понеже никой от тях не искал да приеме двубоя с него, отправял им най-грозни обиди. Както цар Саул, така и неговите военачалници начело с Авенир, а и други бойци се скрили в шатрите от срам и унижение. Четиридесет дни подред от сутрин до вечер ги обливал потокът от подигравки и ги преследвал презрителният смях на великана. Неговият рязък бас се удрял като високо ехо по планините и долините, промъквал се упорито в ушите и мозъците на угнетените израилски бойци. Саул се пенел в безсилен яд. Той обещавал несметни богатства, освобождаване от данъчни тежести и ръката на най-голямата си дъщеря на онзи смелчага, който би излязъл на бой с филистимлянина. Но никой не смеел да стори това; такъв ужас будел Голиат. Във войската служели тримата най-големи синове на Иесей. Давид, като най-малък, останал в къщи и само от време на време носел храна на братята си. Когато един ден той се явил в лагера, Голиат обиждал и пръскал с кал всичко, което било свято за израилтяните. Възмутен от тази ненаказана дързост, Давид заявил на братята си кратко и ясно, че ще приеме предизвикателството. Опитните бойци му се изсмели и го нарекли недоизпечен хлапак, а когато настоявал, че ще изпълни безумното си намерение, те се разсърдили не на шега и му заповядали колкото е възможно по-бързо да се върне в къщи. Вестта за дръзкото пастирче развеселила много Саул. Той веднага го повикал в шатрата си и му обяснил с бащинско добродушие: „Ти не можеш да се противопоставиш на този филистимлянин, нито да се биеш с него. Защото си малък, а този е боец още от младини.“ Но Давид упорито настоявал на своето. Хвалел се как убивал лъвове и мечки, когато нападали стадото му, показвал мускулите си и гъвкавостта на своето тяло. Саул, увлечен от горещия ентусиазъм на момчето, най-сетне дал съгласието си за двубоя. Дори облякъл момчето със своята броня и шлем, препасал му меч и заповядал да се разхожда из шатрата, за да се увери, че ще може да носи това облекло и оръжие. Но Давид не се чувствувал добре с тежката броня и признал, че предпочита да отиде да се бие така, както е, с леката туника на пастир. Тогава Саул почнал да се смее, махнал с ръка в знак на помирение и му разрешил да прави, каквото иска. Като тръгнал срещу страшния филистимлянин, Давид взел само тоягата и прашката си. По пътя се спрял при един бърз поток и старателно си избрал пет остри камъка. След това продължил към долината, където трябвало да стане двубоят, и си тананикал под носа набожни песни. Щом Голиат видял пастирчето, задавил се от такъв смях, че хълмовете затреперали. Когато се успокоил, започнал жестоко да се подиграва на рижата коса и слабото телосложение на Давид. Най-много го развеселило обаче това, че слабакът бил въоръжен само с тояга. Той се престорил на обиден и викнал с цяло гърло: „Та нима аз съм пес, че идваш при мене с тояга?“ Но в същия миг му блеснала мисълта, че израилтяните изпращат това хлапе, за да го изложат на смях. Той почнал да псува и проклина и да заплашва, че ще изхвърли за храна на птиците и хищниците тялото на дръзкия смелчага. Давид не се увлякъл в този шумен словесен двубой, напомнил само много сериозно на великана да се приготви за смърт, защото след малко ще бъде труп по волята на Йехова. По хълмовете настанала пълна с напрежение тишина. Филистимляните нетърпеливо чакали смъртния удар на непобедимия атлет, а израилтяните следели с разтреперани сърца движенията на дръзкия си земляк-дете, който с такава наивна самоувереност отивал към неизбежна смърт. Голиат държал в огромната си ръка дълъг меч и се готвел за удара. На приближаващия се противник гледал като вълк на беззащитна овчица. Къпейки се в гордото чувство на своето превъзходство, той дори не благоволил да обърне внимание на движенията на младежа. В това време Давид извадил крадешком един камък от торбата и го сложил на прашката, а после замахнал с цяла сила. Камъкът прорязал въздуха и се забил дълбоко в челото на великана. Мощното тяло рухнало безсилно на земята. Всред възгласите от ужас на филистимляните и на радост на израилските войници Давид скочил в миг към оглушалия Голиат, изтръгнал меча от ръката му и с един удар му отсякъл главата. Неочакваното поражение предизвикало неописуема паника всред филистимляните. Израилтяните незабавно се възползували от общата суматоха и връхлетели върху тях с такава ожесточеност, че цялата филистимска войска се пръснала и почнала да сее по пътя безброй трупове. Преследвайки неприятеля, израилтяните се спрели едва при стените на филистимските градове Екрон и Гет. Целият филистимски обоз заедно с голямо стадо добитък и заграбеното имущество на израилтяните паднал в ръцете на Саул. Давид му предал като военен трофей главата на Голиат, а сам окачил у дома си бронята, шлема и меча на победения великан. Най-ценната придобивка, която получил при тоя двубой обаче, била военната слава и популярността всред израилския народ.

Давид, Саул и Ионатан

В награда за победата Давид получил командуването на значителен отряд бойци и по този начин станал най-младия военачалник в историята на Израил. Ионатан, син на царя и престолонаследник, сключил с него горещо и искрено приятелство още при първата среща. В знак на привързаността си към него му връчил скъпоценния си плащ, туниката, меча и военния колан. Въпреки младата си възраст Давид се справял добре с ролята си на военачалник. Той се връщал победител от ред походи срещу филистимляните. В израилските градове го посрещали с голям ентусиазъм. За жените, старците и младежта станал като божество. Те винаги излизали да го посрещнат с танци, като пеели и отмервали ритъма на тимпани. Не се знае кога и къде се е родила в негова чест песента, която обикаляла по улиците на градовете и скоро стигнала до Гива:

Саул уби хиляда,

а Давид десет хиляди.

Нейното съдържание уболо силно Саул. Защото тя явно го обиждала и издигала военните заслуги на Давид над всичко, което той самият бил направил през дългите години на войни за израилския народ. Това била горчива и незаслужена несправедливост. Два дни и две нощи се измъчвал от подозрението, че Самуил е инспиратор на тази обидна песен и че кой знае дали Давид също не участвува в заговора. Защото според Саул това не било празна фантазия, щом народът се отвръща от него на всяка крачка. Същият този народ, който само до неотдавна му оказвал толкова любов и възхищение. Резултат на чия интрига би могло да бъде това, ако не на първосвещеника, на непримиримия му враг, който някога му дал открито да разбере, че ще се стреми да го лиши от трона. Мъката, безсънието и тежките обиди до такава степен помрачили ума му, че понякога той плещел глупости. В двореца зацарила угнетеност, прислугата не смеела да повиши глас и само шепнела по ъглите: „Зъл дух от Бога нападна Саул и той беснее в къщата си.“ Отново изпратили за Давид, та музиката му да излекува оболялото сърце на царя. Младият арфист влязъл в стаята и веднага започнал да движи пръсти по струните, като измъквал странно хубави акорди. Саул го погледнал с обезумели очи, сякаш не го познавал. След известно време той се пробудил от вцепенението си, а в очите му пламнал мрачният огън на омразата. Внезапно грабнал копието, което било опряно на трона, и го запокитил към Давид. Младежът успял да се отклони в последния миг и копието със свистене се забило в стената. Саул изведнъж си дал сметка, че много малко липсвало, за да извърши безумно деяние. Убиването на популярния между израилтяните герой би могло да повлече след себе си неизмерими последствия. В желанието си да успокои Давид той го назначил за хилядник и го изпратил на война срещу филистимляните. Младият военачалник и този пътя вървял от победа към победа и печелел все по-голяма слава и любов всред народа. Наред с това и завистта на царя растяла. Наистина той не смеел да излезе открито срещу Давид, но тайно обмислял план за действие. Един ден уведомил Давид чрез пратеник, че ще му даде най-голямата си дъщеря Мерова за жена, ако му донесе като военна плячка краеобрязъци на сто победени филистимляни. Задачата била крайно опасна и Саул разчитал, че съперникът му няма да се върне от този безумен лов. Давид веднага се досетил към какво се стреми царят. Под предлог, че не се чувствува достоен да стане негов зет, помъчил се да избегне тази експедиция. Но Саул настоявал все по-силно, така че накрай на Давид не останало нищо друго, освен да изпълни задачата. Веднага тръгнал на път, като взел със себе си малък отряд от най-верните си другари по оръжие. Той устройвал засади на филистимляните и след кратко време се сдобил не със сто, а с двеста краеобрязъци. Саул се почувствувал излъган в скритите си надежди и решил поне да унизи Давид. Въпреки обещанието си отказал му ръката на най-голямата си дъщеря и му предложил по-малката, на име Мелхола, която впрочем била доволна от тази замяна, защото отдавна била влюбена в младия герой. Бракът обаче не премахнал напрежението в царския двор. Давид се мусел на Саул, че го измамил, защото с най-голямата дъщеря били свързани по-добри изгледи за наследяването на трона. От своя страна Саул подозирал Давид, че е в заговор с първосвещеника, и заплашвал, че ще заповяда да бъде убит.

Мелхола и Ионатан спасяват Давид

В тия трагични моменти Ионатан се оказал истински приятел. Без да мисли, че може да се изложи на гнева на баща си и че Давид е опасен негов съперник като претендент за престола, предупредил го за опасността, която го заплашва. И го убедил да се скрие в съседните планини, а самият той отишъл при баща си, за да се застъпи за него. След дълги увещания успял да укроти Саул и Давид се върнал в царския двор. Съгласието обаче не продължило дълго. Давид нанасял нови и нови победи над филистимляните, а това будело завист и страх у Саул. В миг на гневно умопомрачение за втори път запратил копие срещу ненавистния си съперник, но пак не го улучил. Този път Давид разбрал, че работата не е шега. Щом настанала нощ, измъкнал се от двореца и побягнал в своята къща в града. Тогава Саул изпратил подире му убийци. Мелхола в последния миг спасила мъжа си. Накарала го да избяга през прозореца, а после облякла с негови дрехи една кукла, сложила я в леглото и я покрила плътно със завивка. Щом войниците от царската стража влезли, тя им посочила леглото и казала, че Давид лежи тежко болен. Но Саул бил неотстъпчив и заповядал гневно: „Донесете ми го на легло, за да го убия.“ Тогава играта на Мелхола излязла наяве и тя била доведена пред лицето на царя. Избегнала обаче наказанието, като се оправдавала, че Давид я бил заплашвал със смърт, ако не му помогне да избяга, и че извършила измамата по принуда. В това време Давид се отправил за първосвещеника Самуил, на когото разказал за своите неприятности в царския двор. По едно време дошла вест, че към Раматаим идват царски войници със заповед да хванат беглеца. Първосвещеникът излязъл насреща им, придружен от много пророци, които с танци, песни и възгласи, се привели в състояние на върховна религиозна екзалтация. Суеверните войници ги наблюдавали с нарастваща боязън, докато накрай сами се увлекли във вира на лудешките танци. Благодарение на това Давид успял да се скрие и войниците се върнали в Гива с празни ръце. Саул още два пъти изпращал други войници за Давид, но и те се поддавали на силния чар на пророците и не изпълнили заповедта. Тогава царят решил да отиде лично в Раматаим и да хване неуловимия беглец. Но щом влязъл в града, Самуил и пророците дотърчали да го посрещнат, като танцували и пеели под звуците на тимпани и свирки. Отначало Саул гледал изпод око какво вършат, но постепенно у него се обадила старата емоционалност от времето на младостта му, когато сам принадлежал към тия пророци. Овладян от настроението на религиозен екстаз, той се присъединил към шествието на жестикулиращите и пеещи мъже. Започнал да се върти в кръг, да ломоти с пяна на уста и да изпада в състояние на крайна екзалтация — свличал дрехите от себе си и накрай, останал съвсем гол, паднал в безсъзнание на земята. Лежал така през целия ден в несвяст, а когато най-сетне се събудил, Давид вече не бил в града. През това време преследваният нещастник се върнал в Гива, за да се оплаче от съдбата си на Ионатан, единствения си приятел. „Що сторих аз, в що съм крив — жалел се той, — с какво съгреших пред баща ти, та търси душата ми?“ Ионатан го утешавал, както могъл, и му заявявал, че може да разчита на неговата помощ, че ще го предупреди навреме за опасността, понеже баща му бил свикнал да го посвещава в плановете си. Но Давид отговорил с глас, пълен със съмнение: „Баща ти добре знае, че аз намерих благоволение в твоите очи, затова си дума: «Нека не знае за това Ионатан, за да не се огорчи.»“ Най-лошото било, че на другия ден щяло да има пир, какъвто Саул устройвал в началото на всеки месец за най-приближените си сътрудници. Това било едновременно и върховен държавен съвет, от който не бивало да отсъствува никой от хората му. Отсъствие без оправдателна причина в същност би означавало непослушание и би повлякло окончателна немилост. Давид още не бил загубил надежда, че ще се помири със Саул, и затова не искал да изгаря мостовете зад себе си, а едновременно, като познавал избухливия характер на царя, страхувал се да се покаже на пира. Затова помолил Ионатан да уведоми баща си, че трябвало да замине за Витлеем на някакво домашно празненство. Същевременно двамата приятели се уговорили, че Давид ще се скрие в планинската околност на Гива и ще чака там за вест как Саул е реагирал на неговото извинение. Ако запази спокойствие, това ще бъде благоприятен знак, ако обаче при вида на празното място на масата изпадне в обикновения си неудържим гняв, тогава няма да може да разчита на помирение. Ионатан изпълнил молбата на приятеля си и се изложил на сърдитото поучение на баща си: „Недостойни и непокорни сине! Нима не зная, че си се сдружил с Иесеевия син за срам на себе си и за срам на майка си? Защото през всички дни, докле Иесеевият син живее на земята, няма да устоиш ни ти, ни царството ти; а сега прати и го доведи при меле, понеже е обречен на смърт.“ Предупреждението на бащата, че ще загуби трона в полза на Давид, ако продължава да го подкрепя, не успяло да разклати безкористното и благородно приятелство на Ионатан. С нескривано огорчение той попитал баща си какво е сторил Давид, та да заслужава смърт. В отговор Саул се разсърдил страшно. В неудържимия си гняв грабнал копие и го запратил към сина си. Не улучил обаче и острието се забило в дървената стена на стаята. Ионатан станал от масата възмутен и се отправил за жилището си. Потресен до дъното на душата си от случилото се, той през целия следващ ден не турил залък в уста. Когато се свечерило, измъкнал се от двореца и предупредил Давид никога да не се показва пред очите на царя. Настанал трогателен момент на раздяла. Давид три пъти се поклонил пред верния си приятел, но Ионатан го грабнал в прегръдките си и го целунал с най-голяма сърдечност. При сбогуването си двамата ронели сълзи и се клели един пред друг във вярност до гроб: „Иди си с миром; а това, в което се клехме двама в името Господне, думайки: «Господ да бъде между мене и тебе, между моето семе и твоето семе», да бъде навеки.“

Избиването на свещениците и скиталчеството на Давид

Давид се отправил за град Номва, седалище на изтъкнатия свещеник Ахимелех, който начело на осемдесет и пет свещеници принасял жертви на Йехова в тамошното светилище. Ахимелех бил страхлив човек, затова Давид не му издал, че е в немилост, а заявил, че пристига с тайна мисия от царя. Свещеникът нямал друга храна под ръка, та го нахранил с жертвен хляб и дори му връчил в дар меча на Голиат, който бил пазен в светилището. Когато узнал от случайни хора, че царят тръгнал лично да го преследва, Давид побързал да отиде във филистимския град Гет, където цар бил Анхус. Лъжел се обаче, ако смятал, че няма да го познаят. Уличните минувачи веднага познали в него славния победител на Голиат. За да избегне отмъщението на филистимляните, на Давид хрумнала необикновена идея. Душевноболните били смятани за овладени от духове, затова се радвали на неприкосновеност — и Давид се престорил на умопобъркан. Влачел се по улиците, бръщолевил несвързано, мъчел се от ъглите на устата му да тече слюнка, а когато минавал покрай портите на къщите, драскал по тях някакви тайнствени знаци. Жителите на Гет дълго вървели подире му със суеверен страх, но накрай събрали смелост, вързали го и го завлекли пред лицето на царя си. Анхус изгледал умопобъркания с отвращение и като не знаел какво да прави с него, заповядал да го пуснат на свобода. Давид офейкал от опасния град и се заселил в една планинска трудно достъпна пещера близо до стария град Адолам, на двадесет и пет километра югозападно от Йерусалим. Понеже се страхувал за съдбата на близките си, повикал ги при себе си чрез доверен пратеник. В същото време от всички краища на страната започнали да се стичат при него най-различни хора: жадни за приключения авантюристи, преследвани от закона бегълци, бедняци, търсени за неплатени данъци или дългове, както и мечтаещи за военна слава младежи. От тази пъстра и недисциплинирана сбирщина Давид формирал стегната дружина от шестстотин души верни му тялом и духом побойници. Начело на тях той извършвал дръзки нападения за храна, разбивал от засада дребни части царска войска и срещу данък пазел населението от филистимски нападения. С една дума, станал главатар на банда, която живеела от разбойничество и принудителни откупи. Саул, доведен до скъсване на нервите от тази партизанска война, преследвал Давид с все по-голяма ярост, като вдигнал на крак цялата си войска. По едно време Давид почувствувал, че под краката му става горещо. Тогава се промъкнал в Моав, за да остави семейството си под покровителството на тамошния цар, а после се върнал в иудейската земя и се скрил в гората Херет. Между това Саул узнал, че свещеник Ахимелех помогнал на Давид да избяга, като го снабдил с храна. Доносчик станал един от наемниците по произход от Едом, на име Доик. Царят вече нямал никакви съмнения, че свещениците са в заговор с Давид и че му разчистват пътя към трона. Веднага тръгнал с войска към град Номва, за да накаже тамошните свещеници за техните интриги и предателство. Напразно Ахимелех се оправдавал, че станал жертва на измама от страна на Давид. Саул останал глух към неговите обяснения и заповядал на войниците си да го убият. Тогава за пръв път се сблъскал с болезнен неуспех. Войниците от личната му гвардия, като се почне от военачалниците, та се свърши с най-малкия войник, отказали да изпълнят присъдата. Всички се страхували да посегнат на свещената особа на свещеника и да се обременят със светотатство. Саул никога дотогава не се бил намирал в такова неприятно положение. Тогава на помощ му се притекъл доносчикът Доик. В желанието си да спечели благоволението на царя, дошъл начело на своите побойници и заявил, че е готов да изпълни заповедта. Саул кимнал с глава и бандата от наемници нападнала с кръвожаден бяс града и избила всички свещеници, включително и Ахимелех, а после изклала цялото население заедно с жените и децата. Саул бил до такава степен огорчен от въображаемите предатели, че наредил да бъдат изклани дори говедата, ослите и овцете. От тоя погром оцелял само синът на Ахимелех, свещеник Авиатар. Той се измъкнал през нощта от димящите и постепенно загасващи пепелища на града, стигнал до Давид и станал негов най-доверен човек.

Как Давид пощадил Саул и се влюбил в Авигея

Давид узнал, че филистимляните обсаждат град Кеил. Без да се колебае, побързал да отиде на помощ и отървал града от заплашващата го опасност. Но местните жители му се отплатили с подло предателство. Чрез нарочен пратеник съобщили на Саул, че Давид се намира в техния град и че ще му го предадат, ако дойде веднага. Свещеникът Авиатар обаче разкрил навреме заговора и Давид успял да се измъкне от клопката. Оттогава пребивавал с другарите си по оръжие в планинските пустинни места, където можел лесно да лавира, когато бъде преследван. Един ден, когато се криел в пустинята край град Зиф, при него дошъл Ионатан преоблечен, за да го предупреди за намеренията на баща си и да го увери в непоколебимото си приятелство. Но жителите на Зиф били привърженици на царя и му съобщили мястото, където пребивавал Давид. Саул пристигнал с най-голяма бързина и обкръжил възвишението, където се криел Давид заедно със своите шестстотин бойци. Изглеждало, че съдбата на обградените е вече решена. Но тогава дошла страшна вест, че филистимляните неочаквано нахлули в земи, които заемали израилтяните. Саул бил принуден незабавно да вдигне обсадата и да тръгне срещу врага. Но веднага щом отблъснал нашествието, подновил преследването на Давид, като го следвал по стъпките му из пустините и планинските дебри. С небивала настървеност водел със себе си три хиляди бойци, та на всяка цена да пипне в ръцете си омразния съперник. Веднъж при един от тези походи влязъл в една пещера за естествена нужда. Случило се така, че в тъмните кътища на пещерата се криел Давид заедно с няколко свои другари. Сега той могъл да убие царя, но не искал да се опетни с кръвта на божия помазаник. Само се прокраднал тихо и отрязал полата на Сауловата дреха. После, когато начело на войската Саул тръгнал да продължи пътя си, Давид се показал на върха на една скала и като размахал отрязаното парче от царската дреха, почнал да се подиграва със следните думи: „Кого преследваш ти, царю израилски, кого преследваш? Подир мъртво псе, подир една бълха?“ Друг път Давид се осмелил на още по-голяма дързост. Съпроводен от оръженосеца си, той се вмъкнал нощем в царския стан и влязъл в шатрата, където Саул и неговият главнокомандуващ Авенир спели дълбок сън. Придружителят на Давид искал да убие царя, но той се отвращавал от такова убийство. Само взел копието, което било опряно до възглавницата на царя, и канчето с вода, а после преминал щастливо покрай неприятелските постове и се върнал при своите хора, които го очаквали с безпокойство. На разсъмване отново се изправил на върха на недостъпна скала и почнал да се подиграва с Авенир, че толкова зле бдял за безопасността на господаря си. Като го изложил за смях пред войниците, Давид поискал да му пратят някого, за да вземе обратно канчето за вода и копието. Саул, засрамен от цялата тази случка и донякъде трогнат от рицарската постъпка на Давид, прекъснал преследването и се върнал в Гива. Давид трябвало да се грижи за прехраната на дружината си. Овце, говеда, кози и други провизии грабел предимно от филистимляните, но никога не бутнал стадата на сънародниците си. От тях само събирал редовно възнаграждение в натура за пазенето на стадата и домовете им от нападенията на бедуинските и филистимските обирници. В степта край Маон пасял овцете си някакъв богаташ на име Навал. Грамадното му състояние се състояло от три хиляди овце и хиляда кози. Давид никога не бил вземал от него откуп, при все че пазел и неговите стада, защото станувал наблизо и самото му присъствие плашело разбойниците. Веднъж дочул, че Навал откарал овцете си на планината Кармил, за да ги остриже и прибере вълната. Тогава изпратил при него десет младежи с молба за провизии, като им казал: „Възлезте на Кармил, идете при Навала, поздравете го от мое име и кажете тъй: «Мир на тебе, мир на твоя дом, мир на всичко твое!»“ Богаташът обаче бил скъперник и с не особено добри обноски. Той се разгневил и викнал грубо на пратениците: „Кой е тоя Давид, кой е тоя син Иесеев? Сега има много раби, които бягат от господарите си; нима да взема хляба си и водата си, и месото, което съм приготвил за стригачите на овцете ми, и да дам на човеци, които не зная отде са?“ Отказът разсърдил страшно Давид. Той тръгнал веднага на път начело на четиристотин бойци, за да даде урок на дръзкия богаташ. Но тогава умната и хубава жена на Навал на име Авигея се скарала на мъжа си за глупостта му и веднага побързала да пресрещне страшния главатар и да го укроти. На осли му докарала в дар двесте хляба, два меха с вино, пет сготвени овни, пет мери печено жито, сто вързопчета сухо грозде и двесте низи смокини. Щом се приближила до Давид, слязла от осела и му се поклонила смирено доземи, като заговорила умолително: „Нека господарят ми не обръща внимание на тоя зъл човек, Навал; защото каквото му е името, такъв е и той: Навал[1] му е името и безумието му е с него. А аз, твоя робиня, не видях слугите на моя господар, които си пращал.“ Хубостта и чарът на жената направили на Давид шеметно впечатление. И той й отвърнал развълнуван: „Благословен Господ Бог израилев, който те прати днес насреща ми, и благословен да е твоят разум.“ После я уверил, че нищо не заплашва съпруга й, и се сбогувал с нея със следните думи: „Иди с миром у дома си; ето, послушах гласа ти и почетох лицето ти.“ В това време Навал в края на стриженето на овцете устроил в дома си богат пир и се напил до безсъзнание. Когато най-сетне изтрезнял, Авигея му обяснила каква голяма опасност била надвиснала над главата му. Тази вест така го потресла, че той получил сърдечна атака и умрял след десет дни боледуване. Щом Давид узнал това, предложил на Авигея да му стане съпруга. Без да се колебае, овдовялата жена възседнала един осел и придружена от пет прислужнички, тръгнала за стана на Давид. Там му се поклонила смирено доземи и рекла: „Ето, рабинята ти е готова да бъде слугиня, за да мие нозете на слугите у моя господар.“ Давид имал две жени: Мелхола, която по-късно Саул му взел и дал за жена на Фалтий, един от верните му хора, както и още една израилска жена, Ахиноама, но истински обичал само Авигея.

Давид на служба при филистимляните и трагичната съдба на Саул

Давид разбрал, че в своята ожесточеност царят няма да се успокои, докато не го убие или не го улови жив. Налагало се да избяга вън от границите на Израил и да потърси убежище там, където ръката на Саул няма да може да го стигне. Злата му участ и скиталчеството като изгнаник го довели до състояние на дълбока депресия. По-късно талантливият поет ще вложи в устата му следните, изпълнени с искрена болка думи (Псалом 55, 2–3):

Помилуй ме, Боже,

Защото човек иска да ме погълне;

Нападайки всеки ден,

Притеснява ме.

Моите неприятели всеки ден търсят да ме погълнат,

Защото мнозина са, които въстават против мене.

Той нямал друг изход, трябвало да се реши на унизителна и болезнена стъпка: предложил да постъпи на служба при Анфус, цар на филистимския град Гет. Някогашният враг го приел с най-голяма готовност. Не била за пренебрегване помощта на шестстотин изпитани в сражения бойци. Впрочем за него било от полза Израил да продължава да отслабва от вътрешни династически спорове. Сега можел да подклажда тези спорове, като насъсква Давид срещу Саул. Давид получил като ленно владение градчето Секелаг, разположено близо до Газа. Той се настанил там с войската си и с цялото си семейство, включително двете си жени Авигея и Ахиноама. Анхус му наредил да върши нашествия на израилска земя, но Давид нито мислел да напада сънародниците си. Вместо това опустошавал селищата на амаликитците, вековни врагове на еврейските племена. Той избивал до крак населението заедно с жените и децата, за да няма свидетели за неговите нашествия, а когато предавал на Анхус заграбените говеда, осли, камили и друго имущество, казвал, че това е плячка, взета от израилтяните. Доверчивият филистимски цар му повярвал и като потривал ръце, хвалел се със следните думи: „Той стана омразен на народа си Израиля и ще ми бъде слуга довеки.“ Филистимляните се готвели за нова война срещу Саул. Анхус призовал и Давид с неговите шестстотин души. Но филистимските царе и князе не вярвали на израилтяните и решително настоявали за отстраняването им от войската. Тогава Давид се върнал в Секелаг в същност доволен, че не е принуден да излезе срещу сънародниците си, което би било сметнато за предателство. Оказало се обаче, че през време на отсъствието му амаликитците обърнали Секелаг в пепелище като ответ за нападенията му срещу тях и отвлекли в робство много жители, между които и неговото семейство. Хората, които успели да избягат от амаликитците, посрещнали Давид с плач и укори и дори го заплашвали, че ще го убият с камъни. Давид веднага се спуснал подир нападателите, разгромил ги и освободил пленниците, включително и семейството си. Взетата плячка разделил между своите земляци, жителите на иудейската земя, за да си спечели тяхната подкрепа в бъдещата борба за царския трон. В това време град Раматаим се покрил с дълбок траур, защото пророк Самуил се разделил с живота. След Давид, който преминал на страната на филистимляните и поради това престанал по мнението на царя да се смята за претендент за престола, Саул се освободил и от втория си най-опасен противник. В желанието си да всее страх между свещениците той заповядал да бъдат хванати и избити всички техни поддръжници: предсказвачи, врачки, гадатели и магьосници. Тогава в Израил ги имало много и населението било свикнало да се ползува от услугите им, затова в страната зацарило настроение на терор и боязлива подозрителност. Във всекидневния си живот Саул бил запазил простота и чистота на обичаите. Никой не отричал големите му бойни заслуги и упоритата работа за величието на Израил. Повечето израилтяни продължавали да го обграждат с уважение и дори с обич. Авторитетът му бил толкова голям, че дори Давид не смеел да го убие, при все че на два пъти имал удобен случай. Но въпреки това постоянните машинации на свещениците и слуховете, че Самуил бил помазал Давид за цар, разстроили душевното му равновесие и го тласкали към безумни и деспотични постъпки. В каменните стени на крепостта, която си построил на недостъпна скала в Гива, той прекарвал дните си в самота и огорчение. В това време над младата израилска държава се трупали тежки облаци. Мощната армия на съюзените филистимски царе прекрачила границите. Стотици бронирани бойни колесници и хиляди бойци, облечени с железни ризници, спрели на стан в Сонам, в изреелската долина, т.е. в самото сърце на Израил. Саул пък се разположил на стан по склоновете на планината Гелвуя, откъдето се виждала цялата долина. Огромният филистимски лагер разтревожил Саул и предизвикал в него чувство на безпомощност пред неизбежната съдба. Лицето му добило израз на угнетеност и примирение. След кратка тъжна замисленост той попитал верните си другари дали наблизо няма някаква врачка, която да вижда бъдещето. Смаяните придворни му припомнили, че той бил заповядал да избият всички гадатели. Все пак, като поразпитали между населението, оказало се, че някаква стара гадателка се била скрила от преследванията близо до Аендор и тя призовавала духовете на мъртвите и ги питала за бъдещето. Саул решил да отиде при нея преоблечен. Щом настанала нощ, загърнал се с ямурлук на пътник и придружен от двама оръженосци, се измъкнал скришом от стана. Гадателката се страхувала от царските преследвачи и не искала да го пусне при себе си. Едва когато се заклел, че няма да й се случи нищо лошо, тя попитала кого трябва да възкреси. Саул помолил да повика от другия свят Самуил. С помощта на магьоснически действия призракът на пророка се явил. И едва тогава врачката се ориентирала, че тайнственият пришелец е Саул. „Защо ме излъга? Ти си Саул“ — викнала тя ужасена. Саул я успокоил отново, а понеже сам не видял призрака, попитал кой е дошъл на нейния магьоснически призив. От описанието на врачката разбрал, че това е Самуил, неговият непримирим противник от много години. Сега му се поклонил смирено и го молел за съвет как да постъпи пред тази филистимска опасност. Но Самуил дори след смъртта си останал непримирим. Той още веднъж му напомнил, че узурпирал правата на първосвещеника и с това потъпкал волята на Йехова. Затова не може да мине без наказание: в битката с филистимляните ще загине заедно със синовете си, а после ще последва унищожение на целия му род. Ужасната вест до такава степен потресла Саул, че той се строполил на земята в несвяст. Когато го свестили, не искал да яде, въпреки че бил съвсем без сили. Едва след дълги и настойчиви молби на гадателката той хапнал къшей безквасен хляб и парче варено телешко месо. На другия ден боят пламнал. Израилтяните понесли съкрушително поражение, а тия, които останали живи, се хвърлили в паническо бягство. Синовете на Саул, между тях и благородният Ионатан, паднали всред хилядите трупове на другарите си по оръжие. Саул бил ранен и успял да избяга от бойното поле. Но филистимляните го следвали по петите и когато той разбрал, че няма да може да се отърве, повикал оръженосеца си да го доубие с меча си. Но младежът не искал да извърши цареубийство и тогава Саул се самоубил. Верният слуга не пожелал да живее след смъртта на господаря си и също се пронизал с меч. Филистимляните отрязали главата на Саул и заедно с оръжието му я изложили на показ в капището на Астарта и Дагон. А трупа без главата окачили на стената на град Бет Сан. Вестта за гавренето с царския труп стигнала до жителите на град Иавис, който на времето си Саул освободил от нападението на амонитяните. В знак на благодарност те откраднали трупа на падналия цар и го погребали по достоен начин в гробището на града си. Филистимляните окупирали долината Изреел и по този начин заели стратегически удобна изходна позиция за завладяването на целия Ханаан. Създадената от Саул с големи усилия държава престанала да съществува.

Давид оплаква смъртта на Саул и Ионатан

Давид узнал за трагичните събития в долината Изреел, когато се завърнал в Секелаг след разбиването на амаликитците. Някакъв човек с изпокъсано облекло и с посипана с пепел глава се хвърлил в краката му. Всред плач и стенание той съобщил за смъртта на Саул, Ионатан и на другите двама синове на царя. Вестителят бил амаликитец, който служел в израилска наемническа част и взел участие в боя. Разпитан за подробности, той разказал, че по желание на ранения Саул го пронизал с меч и като доказателство, че това е истина, връчил на Давид царските знаци — диадемата и нараменниците. Той измислил цялата тази историйка с надежда, че Давид ще го възнагради за убиването на съперника му. В същност, когато бягал през бойното поле, натъкнал се на трупа на Саул и му взел царските знаци, преди да дойдат филистимляните. Той обаче се излъгал много в сметките си. Давид заповядал да го убият, задето се осмелил да посегне на живота на царския богопомазаник. Тъжният край на Саул потопил в дълбока скръб Давид, понеже той означавал едновременно и унищожаването на първата обединена израилска държава. А смъртта на Ионатан го хвърлила в дълбоко отчаяние. Защото загубил единствения си верен приятел, който не го изоставил в най-тежките моменти от живота му, напълно безкористния приятел, какъвто се среща рядко в живота. Никой вече не ще успее да заеме в сърцето му мястото на Ионатан. Давид плакал и се гърчел в неутешима скръб, удрял главата си в стената и късал дрехите по себе си, а заедно с него жално ридаели и се вайкали другарите му по оръжие и семейството му. До вечерта никой дори не помислил за храна, никой през цялата нощ не затворил очи. На другия ден Давид обикалял из стаите с разбито сърце, мълчалив, мрачен и изтощен от страданията. По едно време посегнал за любимата си арфа и като задвижил пръсти по струните й, дал израз на отчаянието си в следната сърцераздирателна елегия:

Твоята красота, о Израилю, е погубена върху твоите височини!

Как паднаха силните!

Не разказвайте в Гет,

Не разгласявайте по улиците на Аскалон,

Да не се радват дъщерите филистимски,

Да не тържествуват дъщерите на необрязаните.

 

Планини Гелвуйски!

Да не пада на вас ни роса, ни дъжд,

Нито да има по вас полета с плодове,

Защото там е хвърлен щитът на силните, щитът на Саула,

Като да не беше той с елей помазан.

 

Без кръв от ранени, без тлъстина от силни,

Лъкът Ионатанов не се е връщал назад,

Нито мечът Саулов се е връщал празен.

Саул и Ионатан, обични и сговорни през живота си,

Не се разделиха и в смъртта си;

Те бяха по-бързи от орли, по-силни от лъвове.

 

Дъщери израилски!

Плачете за Саула,

Който ви обличаше в багреница с украшения,

И китеше със златни накити дрехите ви.

 

Как паднаха силните в боя!

Загина Ионатан върху твоите височини.

Жалея за тебе, брате Ионатане;

Ти ми беше много драг; твоята любов беше за мене по-горе от женска любов.

 

Както майка обича единствения си син,

Така и аз те обичах.[2]

Давид бива избран за иудеиски цар и се бори за трона на Израил

Давид произхождал от коляното на Иуда. Като изгнаник и главатар на разбойническа банда той не само пазел сънародниците си от нападенията на пустинните племена, но дори поделил с тях плячката, взета от амаликитците. По този начин той си спечелил тяхната гореща благодарност и привързаност. Поради това няма нищо чудно, че след поражението на Саул го повикали в Хеврон и го избрали за иудейски цар. В същото време в трансйорданския град Маханаим, следователно далеч от местата, докъдето достигала филистимската власт, главнокомандуващият Авенир, подкрепен от десетте северни племена, обявил за цар четвъртия син на Саул — Иевостей. Той бил човек със слаба воля и лишен от влияние, затова станал безводно оръдие в ръката на всемогъщия Авенир, който от този момент упражнявал действителната власт в Израил, като се изключи племето Иуда. Давид отказал да се подчини на царя и по този начин довел до разцепване на държавата. Бунтът срещу династията на Саул, подкрепяна от по-голямата част от народа, рано или късно трябвало да доведе до вътрешна междуособица. Давид се готвел планово за нея. Понеже бил не само храбър и опитен вожд, но и сръчен, предвидлив политик, давал си сметка, че съществената причина на разцеплението бил антагонизмът, който от незапомнени времена царял между племената от Север и Юг. Затова от самото начало започнал да се старае да спечели благосклонността на северните племена и за тази цел веднага изпратил пратеници до гражданите на Иавис, за да благодарят от негово име, че са откраднали трупа на Саул и му устроили царско погребение. А по целия Израил разпространил вестта, че обявил у дома си траур, и заповядал да бъде убит амаликитецът, който се осмелил да вдигне ръка срещу царя. При тия старания той бил подпомаган с най-голяма готовност от свещениците. От времето на конфликта между Саул и Самуил и клането в Номва те били непримирими врагове на Сауловия дом, а Давид смятали за послушен изпълнител на тяхната воля. Седемте и половина години владичествуване в Хеврон били използувани от Давид, за да формира силна и храбра армия под командуването на енергичния военачалник Иоав. Той успял да приспи бдителността на филистимляните и те не се досещали нищо. Смятали го за безопасен и удобен васал, който действува в тяхна полза, понеже като провинциален узурпатор подронва единството на Израил и предизвиква разцеплението му на две враждуващи държавички. Вътрешната война започнала с кървава битка при езерото край Гаваон. По стар обичай сражението било предшествувано от двубой, в който се сблъскали дванадесет вениаминци и дванадесет иудеи. Боят бил толкова ожесточен, че всички противници загинали. Скоро след това започнала истинската битка. След сражение, което продължило през целия ден, иудейската армия под предводителството на Иоав спечелила пълна победа и бойците на Иевостей се хвърлили в паническо бягство. Асаил, брат на Йоав, се спуснал да гони омразния Авенир. Асаил бил буен младеж, но с малък опит във военната професия. Авенир на три пъти го каним да си подири друг противник. „Остави ме, да не те поваля на земята — увещавал той юношата, — с какво лице ще се явя тогава пред брата Иоав?“ Но в своята пламенна упоритост Асаил останал глух за всички предупреждения. Тогава Авенир, ще не ще, трябвало да приеме двубоя и без мъка се отървал от нападателя, като го пронизал с пиката си. Когато Иоав намерил на бойното поле трупа на брат си, разкъсал дрехите си от силна болка и се заклел, че ще отмъсти на Авенир. Войната за израилския трон била жестока и дълготрайна. Постепенно израилтяните губели почва под краката си, докато Давид придобивал все по-голямо превъзходство. В неговите редове прииждали множество бойци, и то дори от северните области. Между тях имало искрени патриоти, които с течение на времето дошли до убеждението, че само Давид може да защити Израил от филистимляните, не липсвали обаче и всякакъв друг вид бегълци, които искали навреме да преминат на страната на победителя. Вследствие на постоянните си неуспехи Авенир все повече губел влияние в Маханаим. Неговата сила се опирала на общото убеждение, че той е най-големият военачалник в Израил, с когото не може да се справи дори Давид. Сега славата му угаснала до такава степен, че вече не бил сигурен дори в подкрепата на армията. Марионетният цар Иевостей и неговите придворни започнали да се отнасят с пренебрежение към него и дори да го презират. Това скоро довело до открит конфликт. Понеже чувствувал, че властта се измъква от ръцете му, Авенир търсел начин да затвърди положението си и взел една от наложниците на Саул, на име Рицпа. Това насилие имало зловещо значение за Иевостей. По стародавен обичай право върху харема на умрелия цар имал само престолонаследникът, следователно отвличането на Рицпа могло да представлява някакъв сигнал, че Авенир готви преврат. По тоя повод избухнала бурна свада между царя и върховния вожд. Тогава Авенир напомнил на Иевостей, че само на него дължи короната си, а в даден миг престанал да се владее и заявил открито, че според него Давид ще победи Сауловия дом. Слабият и страхлив цар почувствувал в думите му заплаха, че ще се отдели от него, и уплашен, прибрал се тихо в стаите си. Авенир решил да действува незабавно, за да се спаси от гибел. Изпратил тайно пратеничество при цар Давид със съобщение, че ще премине с цялата войска на негова страна, ако му обещае неприкосновеност и му възвърне поста на върховен вожд. Давид приел предложението му при условие, че ще му доведе бившата му жена Мелхола, която Саул оженил за някого другиго. Авенир взел Мелхола насила. Мъжът й, Фалтия, бил неутешим. Той тичал подир любимата си, като се унасял в плач и кършел ръце, докато най-после Авенир загубил търпение и под заплаха, че ще го убие, заповядал му да се върне у дома си. Безсилен пред своеволието на силните, онеправданият съпруг трябвало да се примири със съдбата си. Понеже свещениците вече отдавна говорели, че Йехова е определил Давид за цар на Израил, Авенир без мъка убедил старейшините на племената да влязат в преговори, още повече, че поради понесените поражения в същност нямали друг изход. Пратеничеството на северните племена било прието добре в Хеврон. Споразумението било сключено и Давид устроил блестящ пир в чест на пратениците. В това време главнокомандуващият Иоав се намирал в стана между войниците. Изненадан от вестта за споразумението, побързал при Давид и изпълнен с огорчение казал: „Какво си направил? Ето, Авенир дохождал при тебе, защо си го отпратил и той си е отишъл? Ти знаеш Авенира, Нировия син; той е дохождал да те излъже, да узнае къде влизаш и излизаш и да разузнае всичко, що вършиш.“ На Иоав естествено не могло да се хареса, че Авенир отново си възвръща благоволението. Той виждал в него опасен съперник за поста върховен вожд и преди всичко убиец на брата си, за когото законът на рода го задължавал да отмъсти. След бурен разговор с царя Иоав решил да действува. Авенир се намирал на обратен път за Маханаим. Под предлог, че Давид иска да му каже още нещо, Иоав го примамил обратно в Хеврон и през време на разговора го пробол коварно. Давид имал няколко причини, за да не накаже убиеца. Преди всичко той бил в същност доволен, че по толкова неочакван начин се отървал от опасния си съюзник. Освен това задължението за родовото отмъщение било смятано в Израил за толкова свещено и неотменимо, че дори той самият не смеел да му се противопостави. Най-после не искал да настрои срещу себе си Иоав, понеже той станал толкова силен, че Давид просто се страхувал от него. Вестта за споразумението с Давид предизвикала в Маханаим небивала паника. Иевостей припаднал от ужас, а неговите придворни и привърженици се измъкнали тайно от двореца, за да спасяват кожата си. Един горещ ден, когато, усамотен, Иевостей бил потънал в следобедна дрямка, двама вениаминци, преоблечени като търговци на зърнени храни, се промъкнали в двореца, стигнали до спалнята и го промушили с мечове. После отсекли главата му и я отнесли на Давид с надежда, че ще бъдат възнаградени. Но се излъгали в очакванията си. Давид заповядал да отрежат ръцете и краката на цареубийците, а труповете им да бъдат окачени край езерото в Хеврон, за да бъдат предупреждение за ония, които биха поискали да посегнат на богопомазания цар. Главата на Иевостей била погребана тържествено в гробницата на Авенир. В двореца в Маханаим живеел синът на Ионатан. Той бил недъгав с двата крака. Когато баща му загинал в сражението в долината Изреел, бил едва на пет години. При вестта за поражението кърмачката му, уплашена, се спуснала да бяга и в паниката го изтървала на земята. Давид прибрал сина на убития си приятел и се грижел бащински за него. Недъгавият потомък на Саул през целия си живот се ползувал с правото да сяда на трапезата и бил третиран наравно с другите членове на царското семейство. След смъртта на Авенир и събарянето на Сауловата династия Давид става единствения сериозен претендент за израилския трон. Не само защото бил начело на победоносната армия, но и защото някога Самуил го помазал за цар. Уплашени от нарастващата мощ на филистимляните, северните еврейски племена изпратили свои представители в Хеврон, които официално предложили короната на Давид. След повече от седем години владичество в Хеврон Давид по този начин става цар на цялата израилска държава. През последвалите тридесет и три години царуване той успява да подчини филистимляните и да създаде най-могъщата държава в историята на еврейския народ.

Градът на Давид

Когато филистимляните получили сведения, че техният васал се обявил за цар на целия Израил, решили да го хванат и накажат като бунтовник. Тяхната могъща армия се появила в просторната долина Рефаим, която се намира на запад от Йерусалим и по този начин прекъснала еврейските съобщения между северната и южната част на страната. Незаетите от нея планински райони не били удобни за преминаване, защото са пресечени от многобройни теснини и скалисти долове. Давид попаднал в крайно тежко положение. Неговите войски, макар и подсилени от наплива на бойци от северните племена, не могли да се борят с бойните колесници на филистимляните. Затова решил да избегне грешката на Саул и се ограничил само в партизанска война. В това отношение той бил придобил голям опит през скиталческите си години. А имал и това превъзходство над филистимляните, че като техен васал опознал подробно военната им тактика. Филистимските части, нападани ожесточено от партизаните, постепенно губели самоувереност и при най-малката тревога се хвърляли да бягат. В удобни моменти Давид преминавал към открита, решителна атака и по този начин нанесъл две големи поражения на филистимляните. Нашествениците, изтласквани от град в град, от село в село, най-сетне се оттеглили в границите на своите държавици. За размерите на тяхното поражение и отслабване свидетелствува дори и това, че израилтяните се спуснали да ги преследват чак до стените на филистимския град Гет. От този момент филистимляните вече никога не успели да възстановят своята мощ и дори след време били принудени да признаят хегемонията на Израил. Обединената държава на Давид нямала своя столица. Хеврон се намирал твърде далеко на юг, а и като иудейски град не би бил одобрен от северните племена. Давид държал сметка за тия настроения и обърнал погледа си към Йерусалим. От четиристотин години този град принадлежал на иевусейците, следователно склонните към завист племена биха могли да го смятат за неутрален. Но не било лесно да бъде превзет. Изграден върху три хълма, охраняван посредством издаден напред редут върху недостъпната скала на Сион, той досега се бил бранил успешно срещу всички вражески нападения. Жителите му се чувствували съвсем сигурни в него и казвали шеговито, че градът би бил защитен дори от гарнизон, който се състои само от куци и слепи. Затова няма нищо чудно, че те излезли на стените и посрещнали израилтяните с подигравки. Давид провеждал атака след атака, но претърпявал само поражения. Загубил търпение, най-сетне той се обърнал към войниците си: „Оня, който пръв убие иевусеец, ще бъде княз и военачалник.“ С тази трудна задача се заел Иоав. Градът можел да бъде превзет само с хитрост, затова той обикалял из околността, разпитвал и накрая открил един таен проход до крепостта. В долината от източната страна на Йерусалим се намирал извор, от който до града водел изсечен в скалата канал. По този път Иоав се вмъкнал в крепостта с шепа бойци. Иевусейците не очаквали атака от тази страна, затова, когато видели изведнъж израилските бойци, изоставили стените, за да ги задържат. Давид се възползувал от този момент и с един силен щурм превзел града. Той избрал за столица на Израил хълма със замъка в южната част на града и го нарекъл „Градът на Давид“. Веднага пристъпил към разширяване на града и решил да си издигне дворец, достоен за велик монарх. За тази цел се споразумял с царя на Тир-Хирам. Срещу стока получил от него кедрово дърво, както и занаятчии и хора на изкуството, опитни в строителството. С тяхна помощ била издигната сграда, която по архитектурното си великолепие и украса не отстъпвала на резиденциите на най-изтъкнатите съседни царе. Давид и в друго отношение подражавал на тези монарси. Той си създал многоброен харем от наложници и жени, понеже в ония времена харемът бил видима мярка за царственост. Постепенно станал баща на многобройно потомство, което изпълвало с глъчка, смях и разправии всички кътчета на двореца. Държавният интерес изисквал Йерусалим да стане и религиозна столица на Израил. Център на култа могъл да бъде само ковчегът на завета, който от времето на Саул се намирал в малкото градче Кириатиарим. Давид тръгнал за него начело на придворните си и на тридесетхилядна армия. Ковчегът бил сложен на волска кола и ограден от свещеници-левити начело с първосвещениците Авиадар и Садок. Израилското население в масово шествие давало израз на радостта си чрез танци и песни при акомпанимента на „арфи, кимвали, свирки, систри и тимпани“. Триумфалното шествие се водело лично от цар Давид, облечен с бяла ленена свещеническа дреха. Но преди процесията да стигне в Йерусалим, Йехова дал знак за себе си по тревожен начин. По едно време уплашените от шума волове наклонили колата и свещеният ковчег щял да падне на земята, ако в последния момент не го задържал набожният човек Оза. Но докосването на ковчега било нечувано светотатство и Йехова, без да обръща внимание на добрите намерения на виновника, го поразил със смърт. Това така потресло Давид, че той заповядал веднага да се прекъснат тържествата, а ковчега оставил да се пази в къщата на един израилтянин по име Аведар. Едва след три месеца се решил да го пренесе в столицата. Народът се радвал, танцувал до забрава и пеел при акомпанимента на сребърни тръби, свирки, кимвали и тимпани. Всред тоя оглушителен шум Давид вървял като омагьосан, облечен със снежнобяла дреха на свещеник. На челото му святкала златна царска диадема, изпод която се показвала рижата му накъдрена коса. Той подръпвал струните на своята арфа и заедно с народа вървял в танцова стъпка по тесните улички на града. Току зад него, носен върху плещите на левити, ковчегът се плъзгал високо над морето от глави. Под яркото слънце той пламтял като златен факел със своите ламарини и разперените криле на херувимите. От един прозорец жената на Давид Мелхола наблюдавала шествието. Когато видяла как мъжът й танцува пред очите на простолюдието, „унизила го в сърцето си“ и не скрила това. Ковчегът бил сложен в приготвената за тази цел шатра-светилище. След принасянето на жертви, раздаването храна на хората и пира Давид се върнал в двореца. Там Мелхола го посрещнала с подигравки и рекла хапливо: „Колко се прослави днес царят израилев, като се разголи пред очите на рабините на слугите си, както се разголва един невредник!“ Дълбоко засегнат от тази подигравка, Давид я отблъснал завинаги от себе си. До края на своя живот Мелхола била в немилост и никога не родила син на мъжа си. Над нея тържествували Авигея и Ахиноама, както и множество наложници, които били щастливи майки на царски синове и дъщери. Един ден Давид повикал при себе си достопочтения пророк Натан и му рекъл: „Ето, аз живея в кедров дом, а божият ковчег стои под шатра.“ И съобщил, че желае да издигне в Йерусалим храм, който по великолепието си да надминава неговия дворец. Натан отначало одобрил идеята, но на другия ден заявил, че през нощта му се явил Йехова и забранил да се строи храм, понеже желаел, както досега, да си остане бог на пастири и да живее в шатра. Тогава Давид се видял принуден да се подчини на волята на всемогъщия и да изостави плана за украсяване на столицата си с великолепен храм, който бива изграден едва от неговия славен наследник Соломон.

Давид — създател на голяма държава

След обединението на всички израилски племена и побеждаването на филистимляните Давид разширил границите на държавата си с нови завоевания. Преди всичко подчинил Моав и Едом. Войната с амонитяните обаче избухнала въпреки волята му. Когато царят на амонитяните Наас умрял и на трона се възкачил синът му Анон, Давид изпратил до него пратеничество, за да изрази съболезнованията си, както и пожелания за успешно царуване. Но съветниците казали на младия цар: „Нима мислиш, че Давид от уважение към баща ти е пратил при тебе утешители? Не е ли пратил Давид слугите си при тебе, за да обгледат града и да изгледат в него всичко и сетне да го съсипят?“ Анон заповядал да избръснат половината от брадата на всеки от пратениците и да им подрежат дрехите наполовина, до кръста, и така унизени ги върнали в Йерусалим. Давид не могъл да остави тази обида ненаказана. Той изпратил срещу надменния Анон военачалника си Иоав начело на своята изпитана армия. Войната била обаче тежка и опасна, защото амонитяните повикали от Сирия петте си съюзни арамейски царе. Въпреки всичко главната битка се свършила с пълна победа на израилтяните. По този начин и голяма част от Сирия паднала под владичеството на Давид. Оттогава в Дамаск се намирал силен израилски гарнизон, начело на който стоял царски наместник. Благодарение на завоеванията си Давид създал голяма империя, чиято територия се простирала от Акабския залив чак до Ефрат през васалните арамейски държави, а отвъд Йордан — от Арнон до Хермон. След нанесеното им от страна на Давид поражение филистимляните постепенно губели политическата си независимост. Израил окончателно възтържествувал над враговете си и започнал единствения в своята история период на величие. Сега Давид се заел с вътрешното организиране на държавата. Основата на неговата сила била войската и затова той посветил най-голямо внимание на нея. В областта на въоръженията обаче не въвел никакви подобрения; все още си служел с пехотни части, въоръжени с пики, прашки и мечове. Бойната колесница, страшното оръжие на филистимляните, не съумяла някак да спечели неговото признание. А пък имал отличен удобен случай с малки разноски да формира многоброен отряд, значителна част с колесници, защото от арамейците взел хиляда и седемстотин коли заедно с конете им. Но вместо да ги включи в своята армия, той заповядал да бъдат изгорени, а на конете да бъдат подсечени надкопитните кости. Задържал си само сто впряга за нуждите на двореца; с тях се разхождали из Йерусалим синовете му и по-знаменитите придворни. Главният стълб на армията представлявал „отрядът на храбреците“, съставен от шестстотинте му въоръжени другари от времето на скиталчеството. Давид ги обсипвал с милости и привилегии, раздавал им взетата от враговете земя и ги отличавал с високи постове. Този военен елит бил допълнен от две части наемници: едната — съставена от тъй наречени „керетим“ и „пелетим“, т.е. от бойци от критско-филистимски произход, а другата — от филистимляните, наети от град Гет. В случай на война с помощта на тръби и светлинни сигнали било свиквано опълчението, което се състояло от всички мъже, способни да носят оръжие. Главното командуване на армията се намирало в ръцете на Иоав. Непосредствено на него били подчинени трима главни командири и тридесет командири от по-долен ранг. Те всички заедно образували военен съвет, подчинен на заповедите на самия цар. Давид изградил и гражданска администрация на страната по египетски образец. Начело стоял съвет на старейшините и пръв министър. Най-важните чиновници били двамата царски ковчежници, окръжните събирачи на данъците, писарите, а също и седем главни управители, които завеждали нивите, лозята и градините на царя, както и неговите стада от овце, говеда, осли и камили. В страната зацарил ред и благоденствие. Защото Давид обогатявал съкровището си, както и съкровището на храма, с грамадни военни плячки от злато, сребро и мед. Той не убивал пленниците, а ги пращал на работа като роби в царските имоти и в двореца. Сложил в ред и религиозните работи, като установил духовна йерархия и определил на левитите служба в зависимост от тяхното значение и ранг. Що се отнася до първосвещеническото достойнство, той се натъкнал на известни трудности. В Гаваон, където се намирало главното светилище, първосвещеник бил Садок, непосредствен потомък на Елеазар. Своето повишение в такъв сан той дължал на Саул след клането на свещениците в Номва. Но в Йерусалим се намирал Авиатар, единственият свещеник, оцелял от Номва и верен другар на царя през периода на неговото скиталчество. Давид не могъл да отстрани Садок, за да не се изложи на недоволството на северните племена. Той намерил изход от тази трудност, като провъзгласил двама първосвещеници: Садок и Авиатар.

Похищението на жената на Урий

Докато Иоав опустошавал страната на амонитяните и обсаждал град Рава, Давид пребивавал в двореца си в столицата. Един ден, като се разхождал из стаите, погледнал през един прозорец и в отсрещния дом видял красива жена, която се миела разголена. Той пламнал от голяма страст към нея и от прислугата узнал, че това е Вирсавия, жена на хетна Урий, един от тридесетте заслужили командири на армията. Заедно с Иоав той се намирал в страната на амонитяните и Давид се възползувал от отсъствието му, за да съблазни Вирсавия. След известно време се оказало, че жената е бременна. Тогава царят намислил подъл план, за да се отърве от онеправдания съпруг. Чрез куриер наредил на Иоав да му изпрати Урий с доклад за хода на войната. Храбрият командир пристигнал в двореца и направил подробен доклад. Давид го приел с лицемерно благоволение, нагостил го на масата си и надвечер го изпратил в къщи, като го посъветвал да си почине след тежкото пътуване. Но Урий си легнал да спи на пода всред стражата на двореца. Попитан на другия ден защо не е отишъл при жена си, отговорил с достойнство: „Ковчегът божий, Израил и Иуда са под шатри, и господарят ми Иоав и слугите на господаря ми прекарват на полето, а аз да вляза в къщата си да ям, да пия и да лежа с жена си!“ Тогава Давид го изпратил при Иоав със запечатано писмо, в което между другото написал: „Поставете Урий там, гдето ще има най-силна битка, и отстъпете от него, за да бъде ударен и да умре.“ Иоав послушно изпълнил позорната заповед и верният Урий, изоставен от войниците в битката, паднал сам при стените на Рава. Вирсавия, която оплаквала горестно мъжа си, била взета от Давид в харема му. Скоро за негова голяма радост тя му родила син. Постъпката на царя предизвикала страшно възмущение в Йерусалим. Скоро пред него се изправил Натан, уважаван пророк в целия Израил. Царят го настанил да седне до него с всички прояви на уважение, а той с пълен с тъга глас му разказал следната случка: „В един град имаше двама човеци — единият богат, а другият сиромах; богатият имаше твърде много дребен и едър добитък, а сиромахът нямаше нищо освен една овчица, която беше купил малка и отхранил, и тя беше пораснала при него заедно с децата му; тя ядеше от хляба му, пиеше от чашата му, спеше на гърдите му и му беше като дъщеря: при богатия човек дойде един странник; и нему се досвидя да вземе от овцете или от воловете си, за да сготви обед на странника, който бе дошъл при него, а взе овчицата на сиромаха и сготви нея на човека, който бе дошъл при него.“ Давид викнал възмутено, че богаташът заслужава смъртно наказание. Натан погледнал царя в очите и рекъл подчертано: „Ти си оня човек.“ После заявил, че Йехова му е много сърдит и че ще го накаже със смъртта на сина, който му родила Вирсавия. Давид разбрал сега грозотата на своето престъпление и се разкаял искрено. Това обаче не задоволило Йехова и детето заболяло тежко. Седем дни то се борило със смъртта. Царят изпаднал в отчаяние, постел и легнал по очи на земята, молел Йехова за милост. Семейството му и прислугата напразно го уговаряли да стане и да се нахрани, а когато детето умряло, никой нямал смелост да го уведоми за загубата. Но Давид забелязал, че всички са уплашени и шепнат нещо помежду си по ъглите. Когато най-сетне узнал истината, веднага станал от пода, умил се, намазал се с благовонни масла и отишъл в храма да се помоли. След като се върнал в двореца, заповядал да му донесат храна и се нахранил до насита. Домашните не могли да се начудят. Когато го попитали на какво се дължи тази внезапна промяна, отговорил съвсем естествено: „Докле детето беше живо, аз постих и плаках, понеже мислех: кой знае не ще ли се смили над мене Господ и не ще ли остави детето живо? А сега то умря; защо да постя? Нима мога да го върна? Аз ще отида при него, но то няма да се върне при мене.“ Вирсавия станала най-любимата му жена, особено когато след една година отново му родила син. Той бил Соломон, бъдещият цар на Израил.

Нова простъпка в царския дворец

Потомството на Давид било многобройно и свадливо. Синовете и дъщерите на жените и наложниците се борели с интриги и клевети за благоволението на баща си. Давид не умеел да държи здраво семейството си и да сложи кръст на тия подлости. Дворецът станал гнездо на поквара и низост. Един ден царският двор бил потресен от голям скандал. Амнон, първородният син на Давид и престолонаследник, горял от буйна страст към прекрасната Тамар, родна сестра на неедноутробния му брат Авесалом. Девойката упорито отхвърляла неговите ухажвания и пазела своята девственост. Разкъсван от страст, Амнон непрекъснато слабеел. Това забелязал приятелят му Ионадав и го попитал: „Защо тъй линееш?“ „Аз любя Тамар, сестрата на брата ми Авесалом“ — открил му Амнон. Тогава приятелят му внушил хитрата мисъл да се преструва на болен и да помоли царя Тамар да се грижи за него. Девойката не предчувствувала, че това е клопка, приготвила храна и я отнесла на Амнон в леглото. Младежът грабнал неочаквано момичето в прегръдките си и започнал да плещи страстно: „Дойди, легни с мене, сестро.“ „Не, братко, недей ме безчести, защото тъй се не постъпва у Израиля; не извършвай това безумие. И аз къде ще се дяна с безчестието си? И ти, ти ще бъдеш безумник у Израиля; поговори с царя; той не ще откаже да ме даде на тебе.“ Но Амнон, сляп и глух за всичко, я вмъкнал насила в леглото и изнасилил. На другия ден се разбрало каква била любовта му. След като постигнал целта си, девойката изведнъж му омръзнала и той й заповядал да се махне от спалнята му. Нещастната Тамар се разплакала и рекла: „Да ме изпъдиш е по-голямо от първото зло, що ми стори.“ В отговор Амнон повикал прислужника си и заповядал: „Изпъди тая навън и заключи вратата подире й.“ Обезчестеното момиче посипало главата си с пепел, разкъсало дрехата си и така се раздирало, че скоро целият двор узнал за изнасилването. Давид имал толкова голяма слабост към Амнон, че не могъл да намери сили да го накаже, при все че вътре в себе си страдал от неговата постъпка. За общо изумление Авесалом преглътнал позора на семейството си, което било още по-странно, защото той и сестра му, като деца на Мааха, дъщеря на царя на Гесур, Талмай, имали царски произход. Честта изисквала съблазнителят да бъде преследван с кърваво отмъщение от страна на оскърбените. Вместо това минали две години, а Авесалом не само че не направил нищо, но, напротив, бил винаги изключително любезен с Амнон. Хората, които поради тази причина започнали да го презират, не знаели, че под маската на усмивките се била спотайвала ненавист и жажда за мъст. Дори самият Амнон се подлъгал от тази хитра игра и престанал да се пази. По повод стриженето на овцете, което представлявало голямо семейно тържество, Авесалом поканил цялото царско семейство на пир в имението си във Ваал-Хацор. Давид намерил за себе си някакво извинение, но се съгласил да отидат всичките му синове, между които и Амнон. Това било хитро приготвена клопка. В даден момент, когато Амнон лежал опит с вино, прислугата на Авесалом го разсякла с мечове. На трапезата, покрита с гозби и с кани с вино, настъпила паника. Останалите синове на Давид скочили на ослиците си и се понесли към столицата. Но в Йерусалим ги изпреварила вестта, че всички без изключение паднали убити от ръката на отмъстителя. Давид и близките му изпаднали в страхотно отчаяние. Те късали дрехите си, тръшкали се по пода на двореца и с високи стонове оплаквали унищожението на цялото мъжко потомство на царския дом. За щастие скоро се оказало, че съобщението било фалшиво. Синовете пристигнали в двореца, посрещнати радостно от придворните. Царят се разплакал с чувство на голямо облекчение и прегърнал всички поред с бащинска нежност. В това време Авесалом, след като си отмъстил, избягал при дядо си Талмай, цар на Гесур. Там прекарал три години и чакал момента, когато баща му ще му прости убийството. С посредничеството се заел Иоав и след усилени старания издействувал позволение Авесалом да се върне в дома си в Йерусалим. Бащата обаче не искал да го види пред очите си, така му бил сърдит. Авесалом се намерил в незавидно положение. Бил царски син, а не могъл да прекрачи прага на двореца. След две години немилост загубил търпение. Отново помолил Иоав да посредничи, за да влезе във връзка с баща си, този път обаче Иоав му отказал решително. Тогава той си послужил с брутален натиск. Заповядал да подпалят житото на Иоав и го заплашил, че ще му нанесе и други щети, ако продължава да отказва. Ще, не ще, главнокомандуващият бил принуден да се съгласи, а понеже имал голямо влияние пред царя, най-сетне постигнал помирение между сина и разгневения баща. В същност Давид дори бил доволен от това развитие на работата и при срещата целунал нежно Авесалом след дългата разлъка.

Бунтът на Авесалом

Авесалом бил смятан от всички за най-хубавия мъж в Израил. Всичко в неговия външен изглед било благородно: стойката, изразителните очи и мъжествените, правилни черти на лицето. Най-голямата му украса била буйната лъскава коса, която трябвало да реже всяка година, иначе би се огънал под нейната тежест. Понеже умеел да се държи любезно дори с простите хора, станал любимец на народа. Когато пременен и блестящ от скъпоценности летял през града на колесница, предшествуван от петдесет войници от гвардията, уличната тълпа го приветствувала с ентусиазъм. За жените той бил принцът от приказките, за когото се въздиша при скритите мечти, а за мъжете — гордост и надежда на Израил. С течение на времето станал също така най-голям любимец и гордост на баща си. Давид му позволявал всичко, притварял очи пред неговото лекомислие, разкошен начин на живот, суетност и любов към блясъка. Обичта му към сина така го заслепила, че той изслушвал с непоколебимо равнодушие всички предупреждения и критични бележки. Не предчувствувал, че под маската на красотата и блясъка на потомъка му се крие склонност към най-черно предателство. Авесалом бил вече на тридесет години и бързал да заеме царския трон. За тая цел правел всичко, за да спечели благоволението на масите. Когато минавал по улиците, целувал всеки, който го поздравявал. Хората говорели с възхищение: това е наш човек. Също така често бивал при градската порта, където Давид съдел поданиците си. Тогава отвеждал настрани тези, които загубвали процеса, и им обяснявал, че царят е постъпил несправедливо с тях и че той би издал присъда в тяхна полза. По такъв хитър начин сеел антипатия към баща си и си печелел все по-широки кръгове от приятели. Постепенно той обхванал цялата израилска страна в мрежата на своите интриги. С посредничеството на тайни пратеници бунтувал северните племена и те му обещали въоръжена подкрепа в случай, че избухне въстание. Те смятали Давид за узурпатор и никога не му простили, че съборил тяхната родна династия на Саул. Старата антипатия и презрение към южното племе на Иуда не им позволявали да се примирят с факта, че то наложило своя цар на целия Израил. Авесалом помолил баща си да му позволи да отиде в Хеврон, където, както уверявал, желаел да принесе жертва на Йехова за благодарност, че могъл да се върне от изпитание в Йерусалим. Давид не предчувствувал коварството, съгласил се и Авесалом незабавно тръгнал на път, придружен от двеста свои привърженици. Когато пристигнал в Хеврон, изпратил призиви до заговорниците и за кратко време събрал многобройна армия, която се вербувала от почти всички северни племена. Провъзгласен за цар от бунтовниците, Авесалом се отправил в бърз поход към Йерусалим. Давид узнал в последния момент за избухването на страшното въстание. В най-голяма паника напуснал столицата и тръгнал да бяга пеш към Йордан. Придружавала го гвардията от неговите шестстотин стари другари по оръжие, както и двете части от филистимски наемници, предани му с цялото си тяло и душа. Взел също така и цялото си семейство, като оставил в двореца само десет наложници, за да се грижат за дома. Първосвещениците Садок и Авиатар също се присъединили към бегълците заедно с цялото духовенство и дори взели със себе си ковчега на завета. По пътя Давид се успокоил и незабавно пристъпил към действия в защита на трона. Преди всичко наредил на свещениците да се върнат в Йерусалим и чрез шпиони да му съобщават всичко, което става там. Сбогуването било много болезнено. Царят и неговите най-близки се разплакали от силна скръб, покрили главите си с наметала в знак на траур и боси се изкачили на Маслинената планина, откъдето можел да се види отдалечаващият се ковчег. Те били загубили всичко: столицата, родния дом и най-светия предмет на религиозния култ. Пред тях се простирал дългият и несигурен път на бездомно скиталчество. Малко по-късно до Давид стигнала вест, че съветник на Авесалом е Ахитофел. Той бил известен с големия си ум, поради което това съобщение разтревожило силно Давид. Авесалом, инспириран от неговите съвети, можел да стане опасен. Трябвало да се попречи по някакъв начин на това. Царят, опитен във военните хитрости, си послужил със саботаж. Той поръчал на най-верния си съветник Хусий да се върне в Йерусалим, да се представи за враг на Давид и да спечели доверието на Авесалом. В новата си роля на съветник Хусий трябвало да се противопоставя на съветите на Ахитофел и чрез първосвещениците да донася за най-тайните планове на бунтовника. Когато Авесалом заел столицата, не предчувствувал, че се е уплел в невидима мрежа от фалшиви приятели и шпиони. Давид продължил пътя си и един ден минавал покрай град Бахурим в земята на вениаминците. Там го срещнал един човек на име Семей от Сауловия род, който започнал да хвърля камъни по него и да го ругае със следните думи: „Махай се, махай се, убиецо и беззаконнико! Господ обърна против тебе всичката кръв на дома на Саула, вместо когото ти се възцари, и Господ предаде царството в ръцете на сина ти Авесалом; и ето ти си в неволя, понеже си кръвопиец.“ При: тия думи към царя се обърнал верният му слуга Авеса и рекъл: „Защо това мъртво псе злослови господаря ми, царя? Ще ида и ще му сваля главата.“ Но Давид възпрял възмутения си ревнител, защото не искал да влошава и без това изострените вече отношения със северните племена. Затова, когато вървял по пътя, дръзкият Семей, който се движел по височината, безнаказано отправял най-отвратителни обиди и замервал царя с камъни, та гвардията била принудена да го пази с щитовете си. Едва когато бегълците преминали отвъд Йордан, разбеснелият се преследвач се върнал в къщи. В същото това време Авесалом свикал в Йерусалим военен съвет, за да изработят план за по-нататъшната кампания. Ахитофел го посъветвал в знак на победата да си присвои царските наложници, а сам се предложил да тръгне незабавно по следите на Давид и да го убие преди той да успее да организира съпротива. Но Хусий, който съгласно плана успял да спечели благоволението на Авесалом, запротестирал горещо. Той обърнал внимание на това, че Давид е опитен вожд особено в партизанската война. Въпреки слабите си въоръжени сили той би могъл да победи Ахитофел и тогава уплашените северни племена ще почнат презглава да се отказват от Авесалом. Затова съветвал най-напред да се проведе обща мобилизация в целия Израил и към решително сражение да се пристъпи с многобройна, добре организирана армия. Този план на действие се харесал както на Авесалом, така и на целия военен съвет. Ахитофел прозрял скритите замисли на Хусий, но понеже възраженията му не били чути, оседлал осела си и се върнал в къщи, където се обесил от отчаяние. Уведомен посредством първосвещениците за хода на съвещанията, Давид използувал бавенето, за да събере колкото може повече войска. В Израил той имал още много почитатели. Голям брой младежи навлезли в редовете на войската му, а богати поддръжници, като Сови, Махир и Верзелий, го снабдявали с одеяла, глинени съдове, пшеница, ечемик, брашно, грухано просо, боб и леща, пържени зърна, мед и масло, овце и краве сирене. След някое време Авесалом преминал Йордан и се настанил на лагер в Галаад. Наближавал моментът на генералната битка. Давид, който все още обичал разбунтувания си син, заповядал строго да пазят живота му. Битката завършила с пълно поражение на въстаниците. Авесалом, който яздел муле, при бягството си стигнал до един клонест дъб и закачил косата си в клоните. Мулето се понесло по-нататък, а той останал между земята и небето. Въпреки заповедта на Давид Иоав го пронизал с три пики, а десет войници разсекли треперещото тяло с мечовете си. Трупът бил хвърлен в един горски дол и засипан с камъни. Смъртта на сина наскърбила страшно Давид. Той покрил главата си, разплакал се и завикал: „Сине Авесаломе! Сине, сине Авесаломе! О, да бях умрял аз вместо тебе, Авесаломе, сине мой, сине!“ Така се вайкал той през целия ден, докато най-сетне Иоав загубил търпение и измърморил, че навярно на него са му по-близки враговете, отколкото приятелите, които излагат живота си за него. Давид решил да се върне в столицата. Сега от всички страни се стекли привържениците му, за да го придружат при триумфалното завръщане. Преди да прекрачи Йордан, дошли и неотдавнашните му противници, за да се покорят пред победителя и да измолят прошка. Между тях бил и Сива от Сауловия дом с дванадесетте си синове, а също така и оня Семей, който го оскърбил толкова тежко през време на бягството му. Поради неговите настоятелни молби царят не само му простил вината, но дори се заклел, че никога няма да посегне на живота му. Решил също така да възнагради ония, които му останали верни в тежките моменти. Особено благодарен бил на Верзелий за това, че така щедро го снабдявал с провизии. „Дойди с мене и аз ще те храня в Йерусалим“ — увещавал го той. Но на това Верзелий му отговорил: „Много ли ми остава да живея, та да отивам с царя в Йерусалим? Сега съм на осемдесет години; ще различа ли добро от лошо? Ще разбере ли рабът ти вкуса на това, което ще яде и ще пие? И ще мога ли да чувам гласа на певците и певиците? Защо прочее рабът ти да бъде тегота за своя цар-господар? Рабът ти ще придружи още малко царя отвъд Йордан; за какво прочее царят ще ме наградява с такава милост? Позволи на раба си да се върне и да умре в своя град, при гроба на баща си и на майка си.“ Помолил обаче Давид да вземе в двора си неговия син, Кимхан. Царят се сбогувал сърдечно със стареца, Давид преминал Йордан и се отправил към столицата. По пътя между израилтяните и иудеите възникнал спор за реда в триумфалното шествие. Някогашните противници се позовавали на десетократното си числено превъзходство и настоявали да бъдат първи, но иудеите им възразили остро и не отстъпили нито крачка. Веднага Израил се вдигнал за втори път на въстание под водачеството на вениаминеца Савей. Давид възложил потушаването на бунта на командира Амесай, което предизвикало завистта на Иоав. И когато последният срещнал съперника си на пътя, прегърнал го лицемерно за поздрав, но в даден момент го хванал за гърлото и промушил с меча си, а тялото оставил без пазач на пътя. Едва чужди минувачи пренесли убития от пътя в съседната нива и го покрили с плащ. По това време Иоав имал вече такова положение, че Давид не посмял да го накаже, но дълбоко в душата си никога не му простил коварното убийство. Савей се затворил заедно с въстаниците в крепостта Авел-Бет-Маах. Жителите на града обаче в желанието си да избягнат унищожението го убили и прехвърлили през стената отсечената му глава в знак на капитулация. Така завършил вторият бунт на северните племена срещу хегемонията на Иуда. Пристигнал в Йерусалим, Давид сложил в ред домашните си работи. Десетте наложници, които станали жертва на насилието на Авесалом, затворил в отделна къща, където останали като вдовици до края на живота си.

Рицпа — Антигона на Израил

В продължение на три години в Израил царял глад. Давид попитал свещениците-гадатели как може да усмири гнева на Йехова. И тогава узнал причината за нещастието. Исус Навин бил обещал на гаваонците, че Израил никога няма да вдигне меч срещу тях. Но Саул нарушил клетвата и се мъчел да ги избие, за да завземе града им. Сега кръвта на избитите гаваонци тежала върху потомците на Саул. Давид повикал при себе си останалите живи гаваонци и ги попитал по какъв начин може да ги обезщети за нанесеното им зло. В отговор те поискали да им бъдат предадени седемте потомци на Саул, за да ги разпънат на кръст при портите на Гаваон. Царят се съгласил с молбата им и седемте членове на Сауловия род увиснали на кръст. После телата им били захвърлени на полето за храна на хищниците и птиците. Това било безкрайно страшна съдба, защото непогребаните мъртъвци не могли да имат спокойствие след смъртта. Между нещастните жертви се намирали и двамата синове на Рицпа, една от наложниците на цар Саул. Отчаяната майка облякла траурно облекло, легнала при труповете на любимите си деца и плашела денем и нощем животните и птиците. Хранена от милостиви хора, тя стояла там на пост от април, когато започвала жетвата на пшеницата, чак до октомври, първия месец от дъждовния сезон. Полята замирали под огненото слънце, цветя и трева се превръщали на пепел, хората се криели на сянка от жегата, а тя, безчувствена към всичко, седяла при синовете си с упоритостта на нежната майчина любов. Славата на нещастната Рицпа се разнесла по целия Израил. Давид се уплашил от засилващото се недоволство на народа и заповядал разпнатите да бъдат погребани. По този случай той си спомнил, че телата на Саул и синовете му още се намират в трансйорданския град Иавис. В желанието си да успокои възмущението на северните племена, устроил им достойно за царе погребение и при внушителни тържества пренесъл праха им в родната им гробница в Гива, където почивал техният баща и дядо Кис.

Дворцови интриги

През последните години на живота си Давид станал грохнал старец. Кръвта му изстинала до такава степен, че той не могъл да се стопли дори в леглото. Тогава слугите решили да му намерят млада девойка, която да спи с него и да топли тялото му. Търсили я по целия Израил, докато най-сетне намерили в град Сунам прекрасна девойка по име Ависага. Красивата сунамитка изпълнила добре задачата си: нощем топлела стария цар, а денем вършела всичко около него, като му служела вярно и ревностно. Никой вече не се съмнявал, че дните на царя са преброени. Въпросът за наследяването на престола ставал все по-щекотлив, защото за короната претендирали двама съперници: Адония и Соломон. Адония, син на Агита, блестял с мъжката си хубост и блестящ ум. Подкрепян от северните израилтяни и влиятелна партия, начело на която стояли Иоав и първосвещеникът Авиатар, той се чувствувал толкова самоуверен, че почнал да се държи като цар и да пътува по града с великолепна колесница, обграден от свита от петдесет души придворна стража. Соломон не могъл да се сравнява с него по популярност, но имал зад себе си друга, не по-малко влиятелна партия, начело с първосвещеника Садок и пророк Натан. Освен това за него държал военният елит, а именно гвардията от шестстотинте стари другари по оръжие на Давид, както и двете части от филистимски наемници. Изворът на неговите шансове да наследи трона се състоял в това, че като син на най-любимата жена на Давид — Вирсавия, бил любимец на баща си. Колкото повече царят отивал към края си, толкова по̀ се засилвала и борбата между двете котерии. В двореца, край леглото на умиращия, се развихрил цял ад от интриги, раздори и сплетни. Адония, който очаквал всеки момент края на царя, решил навреме да разчисти пътя си към трона. Той устроил голям пир за своите привърженици при извора Рогел, който пир всъщност бил военен съвет. В него участвували Иоав, Авиатар, всичките царски синове с изключение на Соломон, както и много водачи на северните племена. Тревожната вест за това събрание стигнала до двореца. Пророк Натан отишъл веднага при Вирсавия и настоял тя незабавно да съобщи на мъжа си, че без негово пълномощие Адония се обявил за цар. Същевременно обещал, че самият той ще се яви малко по-късно, за да потвърди истинността на думите й. Обвинението било фалшиво или най-малко предивременно, но в борбата за власт никоя от страните не подбирала средствата. Вирсавия се навела над леглото на болния цар и рекла: „Господарю мой, царю! Ти се кле на рабинята си в Господа, твоя Бог: син ти Соломон ще царува подир мене и той ще седне на моя престол. А сега ето Адония се прогласил за цар, пък ти, господарю мой, царю, не знаеш за това. Той заклал много волове, телци и овци и поканил всички царски синове, свещеник Авиатар и военачалника Иоав, а Соломон, твоя раб, не поканил.“ След малко в спалнята влязъл Натан и потвърдил, че Адония се обявил за цар. Тогава Давид се пробудил от старческата си немощ. Той поръчал веднага да повикат най-близките му доверени лица и заповядал: „Вземете със себе си слугите на вашия господар, качете Соломон, моя син, на мулето ми и го заведете в Гион; нека го помаже там свещеник Садок и пророк Натан за цар над Израиля, затръбете с тръба и извикайте: «Да живее цар Соломон!»“ Така и станало. На връщане в двореца новият помазаник бил съпроводен от тълпи радостни йерусалимчани, които свирели със свирки и непрекъснато възкликвали: „Да живее цар Соломон!“ Вестта за коронацията достигнала до заговорниците, когато те в най-добро настроение пирували при извора Рогел. Ужасени, те се разбягали по градовете си, а Адония потърсил убежище в светилището, където се хванал конвулсивно за жертвеника. Но Соломон се заклел, че няма да падне косъм от главата му, ако не кове нови заговори в бъдеще. Тогава Адония отдал чест на новия владетел и се върнал посрамен у дома си. Давид чувствувал, че краят му наближава. Повикал Соломон при леглото си и му напомнил, че трябва винаги да служи вярно на Йехова. Поръчал му освен това да построи в столицата храм и да употреби за тая цел златото, среброто и различния строителен материал, който той бил натрупал. През живота си Давид трябвало да се съобразява с Иоав, на когото дължал ред победи над враговете. Сега, на смъртното легло, той си спомнил всички унижения, които изпитал от негова страна. Убийството на Авесалом, подлото убиване на Амесай, последния предателски заговор с Адония и Авиатар — всичките тези престъпления върховният вожд извършил безнаказано, понеже станал толкова силен, че дори царят не смеел да го подведе под отговорност. Затова Давид задължил Соломон да уреди тези стари сметки с опасния велможа и да го накаже със смърт. Той също така не могъл да се примири с мисълта, че оставил жив оня Семей, който през време на бунта на Авесалом го обиждал толкова дръзко край стените на Бахурим. Самият той наистина се заклел, че няма да го накаже, защото не желаел да изостря още повече отношенията си с разбунтуваните северни племена, но тази клетва не задължавала неговия престолонаследник. Затова поръчал на Соломон да се разправи кърваво с този дързък израилтянин, който си позволил да обижда величеството. Давид помнел и приятелите си. Особено желаел да се отблагодари на Верзелий за това, че го снабдил с храна, когато той, изоставен от целия Израил, трябвало да се крие по планините от Авесалом. Сега той получил обещание от Соломон, че ще има грижата потомците на верния старец винаги да живеят в благоденствие в Йерусалим и да се радват на почетно място на царската трапеза. Веднага в столицата се състояла тържествената коронация на Соломон. Върху жертвеника били изгорени хиляда бика, хиляда овни и хиляда агнета. Обредът на помазването извършил първосвещеник Садок, верен поддръжник на новия цар. След четиридесет години царуване Давид се разделил със света на осемдесетгодишна възраст. На сина си оставил в наследство държава, чиито граници се простирали от Дамаск до Египет, от източните краища на Трансйордания до Средиземно море на запад.

Соломон — цар на Израил и на Иуда

Соломон бил само на двадесет години, когато стъпил на престола, но се оказал владетел със силна воля и сръчен дипломат. Неговите противници, които разчитали на младостта и на липсата на опит у новия монарх, бързо се разочаровали и трябвало да се примирят. Адония, Иоав и Авиатар, лишени от всякакво влияние, пребивавали в Йерусалим и може би щели да се измъкнат щастливо от трудностите, ако Адония в своята тъпа самоувереност не извършил пагубна по резултатите си грешка. Един ден Вирсавия се смаяла, когато той влязъл в стаята й. С тревога тя попитала заклетия враг: „С мир ли си дошъл?“ „С мир“ — отговорил Адония смирено. Попитан за целта на неочакваното му посещение, той рекъл с нескрита горчивина: „Ти знаеш, че царството се падаше на мен и цял Израил обръщаше погледите си към мене като към бъдещ цар… Сега те моля за едно: не ми отказвай.“ Въпреки че Адония не могъл да се въздържи отново да изрази правото си на трона, добрата жена се съгласила да изслуша молбата му. Тогава той открил целта на посещението си: „Моля те, поговори на цар Соломон, понеже той няма да ти откаже, да ми даде за жена сунамитката Ависага.“ Вирсавия била поизненадана от това искане, но обещала да се застъпи за него пред сина си. Соломон посрещнал майка си със съответната почит, но когато узнал за какво става дума, възмутил се и отказал решително. Той подозирал, че в молбата на Адония се крие някаква нова интрига. Оженването със сунамитката, следователно с една от наложниците на Давид, могло да му даде основания за възобновяване спора за трона, защото според стария обичай само законният цар имал привилегията да наследява харема след умрелия си баща. Нервиран от тази случка, Соломон си спомнил поръченията на баща си и решил да свърши с водача на враждебния лагер. Новоназначеният върховен вожд Ванея получил заповед да ликвидира Адония и Иоав. Ванея изненадал претендента за трона в дома му и изпълнил смъртната присъда над него. Иоав обаче успял да се скрие в двора на храма, където могъл да се ползува от правото на убежище. Но Ванея осквернил светото място и промушил с меча си Иоав при самия жертвеник на Йехова. Като се отървал по този начин от двамата си най-страшни врагове, Соломон подарил живота на първосвещеник Авиатар. Само го свалил от високия пост и го изпратил на доживотно изгнание в Анатот, глухо селище недалеч на северозапад от столицата. Оттогава в Израил отново имало само един първосвещеник, а именно Садок, верен поддръжник на Соломон. Въпреки желанието на Давид Семей бил оставен жив. Соломон му позволил да си построи къща в Йерусалим и му подарил живота при условие, че никога няма да напусне без позволение стените на града. Но Семей бил дързък човек и се отнесъл пренебрежително към предупреждението. Един ден няколко негови роби избягали по посока на филистимския град Гет, за да потърсят убежище при тамошния цар Анхус. Без да поиска позволение за излизане от Йерусалим, Семей се спуснал да преследва бегълците. Но щом се върнал в столицата, Соломон не приел неговите оправдания и заповядал на върховния вожд да изпълни и над него смъртна присъда.

Разказ за двете майки

В някогашната столица на Саул — Гива, се намирал жертвеник, смятан за голяма светост в Израил. В желанието си да се хареса на северните племена, Соломон отишъл там на поклонение и при голяма тържественост принесъл в жертва хиляда глави добитък. Когато си легнал, явил му се насън Йехова и го призовал да го помоли, за каквото иска, и той ще изпълни желанието му. Царят го помолил да му даде разумно сърце, та да бъде справедлив съдия за поданиците си. На Йехова се харесала скромността на царя. Затова той го надарил не само с мъдрост, но му обещал още богатства и слава, които ще надминат богатствата и славата на всички царе по света. Зарадван, Соломон се върнал в Йерусалим, принесъл щедри жертви пред скинията и устроил за всички жители на града богат пир. След тези тържества той седнал на съдийското кресло край портите на града, за да разрешава споровете между своите поданици. По едно време пред него били доведени две жени. Въпросът, който му изложили, бил особен и изключително труден за разрешаване. Като плачела и се кълняла, че говори истината, обвинителката разказала следното: „Аз и тая жена живеем в една къща и родих при нея в тая къща; на третия ден, след като родих, роди и тая жена; ние бяхме заедно и в къщата при нас нямаше никой външен човек; само ние двете бяхме в къщата. През нощта умря синът на тая жена, защото бе легнала връз него, и тя станала през нощта, взела моя син от мене, когато аз, твоята робиня, съм спала, и го турила до гърдите си, а своя мъртъв син турила до моите гърди; сутринта станах да накърмя сина си, и ето, той беше мъртъв; а когато на виделина се взрях в него, това не беше моят син, когото бях родила.“ Обвиняемата отрекла горещо, че била откраднала детето на съседката си. Двете жени кресливо се обвинявали в лъжа и така се наострили една срещу друга, че може би щели да си издерат очите, ако не ги разделили. След като помислил малко, царят грабнал меч и заповядал: „Разсечете живото дете на две и дайте половината на едната и половината на другата.“ Тогава обвинителката викнала с разтревожен глас: „О, господарю мой! Дайте й това дете живо и не го убивайте.“ А другата жена казала с най-спокоен глас: „Нека не бъде ни мое, ни твое, сечете.“ Тогава царят посочил жената, която молела да бъде запазено детето живо, и рекъл: „Дайте на тая живото дете и го не убивайте; тя е негова майка!“ Тогава израилският народ почнал да се страхува от царя, защото се убедил, че никой няма да успее да скрие истината от неговата мъдрост.

Соломон — добър ръководител на държавата

Соломон получил в наследство силна държава, която живеела в благоденствие и мир. Сключеният от Саул договор за приятелство с богатия цар на Тир — Хирам, продължавал да бъде в сила. Освен това младият цар постигнал голям дипломатически успех, защото фараонът му дал дъщеря си за жена, и като зестра присъединил към Израил град Газер, който бил отнет от филистимляните. Родството с египетската династия осигурило границата откъм юг и засилвало политическата мощ на Израил. За пръв път от незапомнени времена еврейските племена могли да се отдадат без пречки на мирен труд. Паметта за това блажено време ще се запази в потомствата, а един от по-къснешните летописци ще запише следната възхвала: „И живееха Иуда и Израил без никакъв страх, всеки при своето лозе и под своята смокиня — от Дан чак до Вирсавия, през всичките дни на Соломон.“ Соломон се оказал не само сръчен дипломат, но и предвидлив ръководител на държавата. Най-високите постове в администрацията поверил на предани привърженици и приятели. По този начин службите пръв министър, началник на двора, главнокомандуващ на армията, командир на личната стража, писари и секретари, както и на главен събирач на данъците се намерили в ръцете на напълно сигурни и доверени хора. Освен това, научен от неприятния опит, царят се стремял към укрепване на своята власт чрез отслабването на израилските племена. За тази цел той разделил държавата на дванадесет административни окръга, който само отчасти се покривали с областите на отделните племена. Начело на всеки окръг поставил свой наместник и началник на гарнизона. Всеки окръг бил задължен един месец през годината да доставя храна за двора и армията. Дълбоки реформи били извършени и в армията. Давид имал вяра само в пехотата. А лично той яздел осел. След победата си над сувския цар Адраазар той заповядал да се изгорят колесниците и да се прережат жилите на всички коне. Запазил си само сто колесници с впряга им за нуждите на двореца. Следователно Соломон получил в наследство престаряла армия, която не отговаряла на нуждите на момента. Сега той преодолял дълбоко вкорененото предубеждение на израилтяните към конете и организирал могъщ конен корпус от четиринадесет хиляди бойни колесници. Модернизирал също така и военния обоз чрез въвеждането на коли и конен впряг. Освен това из разни израилски градове построил конюшни, между другото и в град Мегидон, където настанил най-многобройния отряд от новата конница. Задължението да се доставя фураж и слама тежало последователно на всеки окръг от държавата. Благодарение на тези разпоредби мощта на Израил растяла, а Соломон се прославил като мъдрец.

Соломон строи храм

През четвъртата година от своето царуване Соломон решил да изпълни последната воля на баща си и да издигне в Йерусалим храм, достоен за велик монарх. Липсвало му само благородно дърво, както и опитни в строителното изкуство занаятчии: каменари, резбари и златари. Затова той се обърнал за помощ по този въпрос към царя на Тир — Хирам, с когото бил в приятелски отношения. Незабавно между двамата бил сключен договор. Финикийският цар доставял кедров и кипарисов дървен материал по морски път в Яфа, откъдето израилски носачи го прехвърляли в Йерусалим. За да ускори сечта в ливанските планини, Соломон наредил на Адонирам да създаде работническа армия от шестдесет хиляди ханаански ангарийни работници, разделени на групи от по десет хиляди души. Всяка от тези групи отивала една след друга за три месеца в Тир, за да помага на финикийците в сечта и товаренето на материала на морски салове. Цар Хирам изпратил в Израил най-добрите си специалисти начело с отличния майстор-занаятчия Хирам, изкусен в отливането и обработката на злато, сребро и бронз. Срещу доставката на строителните материали Соломон се задължил да плаща годишно по двадесет хиляди кора пшеница, двадесет хиляди ведра вино и двадесет хиляди кора първокачествено маслиново масло. Едновременно в Израил била образувана армия от работници, привлечени на задължителна работа. Тя се състояла изключително от поробени ханаанци. Работническата армия брояла сто и четиридесет хиляди мъже; седемдесет хиляди работели в каменоломните в планините край Йордан, а седемдесет хиляди носели на гръб издяланите камъни на строителната площадка в Йерусалим. Тяхната работа била ръководена от три хиляди и шестстотин израилски надзиратели. Храма строели на хълма Офел, чийто връх бил отсечен и изравнен. За да се получи по-голямо пространство, скалата била подзидана с вертикален зид от дялани камъни, споявани с олово. Строежът на храма продължил повече от седем години. По път, който водел на върха на скалата, се влизало между стените на външния двор, където винаги било пълно с йерусалимчани и поклонници от целия Ханаан.

Втора стена обграждала вътрешния двор, същинското място за религиозните обреди. В средата се издигал жертвеник, на който горял вечен огън. В съседство имало „бронзово море“, цистерна от бронз, пълна с вода за измиване на жертвените животни. Този огромен съд, излят от Хирам в йорданските планини, се крепял на дванадесет вола от бронз, обърнати по три към четирите страни на света. Освен това на двора имало и десет бронзови съда върху колела за каране на вода. Храмът не бил голям, бил само 32 метра дълъг и 10,5 метра широк. До страничните стени, както и до задната стена били прилепени три постройки с помещения за свещениците и прислугата. Вътрешността на храма се деляла на три части: преддверие, главно помещение за религиозните обреди и „светая светих“. Това било малко помещение без прозорци, където сред тайнствен мрак се намирал ковчегът на завета. Само първосвещениците имали право да прекрачват прага на това помещение, и то веднъж в годината. От двете страни на входа за преддверието се издигали високи повече от 12 метра бронзови колони с капители с богата резба, мистични символи на силата и славата. И трите помещения смайвали с богатството и пищността на украсата. Сводовете и стените били покрити с кедрово дърво; подовете — направени от полирани кипарисови дъски; облицовката била украсена с барелефи на херувими, палми и цветя и лъщели от позлата. В средищната зала имало позлатена маса от кедрово дърво за жертвените хлябове, излят от злато олтар за кадене, десет златни свещника и много други златни ритуални предмети. През решетъчните прозорци, които се намирали високо под самия покрив, се просмуквала притъмнена светлина. Тук свещениците горели тамян върху жертвеника, принасяли свещен хляб в жертва и бдели пламъчетата на свещниците да не угасват никога. „Светая светих“ била отделена със стена от позлатено кедрово дърво. Вратите, украсени с фигури на херувими, стояли винаги отворени, но входът бил закрит с ленена завеса, върху която били избродирани с пурпурни, виолетови и златни нишки херувими, цветя и палми. Ковчегът се намирал в мрака зад тази завеса и съдържал двата каменни скрижала на Мойсей. Над него бдели две огромни фигури на херувими, изрязани от маслинови дънери и покрити с дебел слой от злато. Разперените крила се допирали отвътре, а отстрани достигали до противоположните стени на това най-свещено помещение. Щом строежът на храма бил завършен, последвало голямо тържество за пренасянето на ковчега. Давид още по-рано организирал свещеническото съсловие. От 36 000 левити 24 000 получили свещеническо звание, а останалите трябвало да се задоволят със службите на надзиратели, пазачи, писари, съдии и певци. Потомството на Аарон, към което принадлежал Садок, получило изключителното право на първосвещеническо звание. Докато израилското население се притискало глава до глава в просторния външен двор, тържеството по освещаването и пренасянето на ковчега се извършвало във вътрешния двор. Около бронзовия жертвен олтар се наредили старейшините на израилските племена, свещеници с бели ленени одежди, дворцови сановници, певци, арфисти, кимвалисти и сто и двадесет свещеници-тръбачи. Соломон, облечен с пурпурна, богато бродирана мантия и със златна царска диадема на глава, седнал на бронзов трон, покрит с резба. Зад трона се строили петстотин бойци от личната му гвардия с щитове от чисто злато. Тържествата започнали с принасянето на толкова много жертви, че не било възможно да бъдат преброени. Всред пушека и отблъскващата миризма на горено месо изведнъж прозвучали пронизителни звуци на тръби. На двора се появил ковчегът, носен високо върху плещите от левити. Озарени от златния му блясък, певци запели химн при акомпанимента на арфи и кимвали; съдържанието на този химн се покривало с по-къснешния 23-и псалом.

Повдигнете, порти, горнището си,

повдигнете се, вечни порти,

и ще влезе царят на славата!

В същия момент хорът се разделил на две групи и започнал следващата строфа:

Кой е тоя цар на славата?

а гръмкият, пълен с възхищение и радост отговор на втората група на хора гласял:

Крепкият и силният Господ,

силният на война Господ.

Въпросите и отговорите се повтаряли, докато златният ковчег бил сложен в помещението под покровителството на крилатите херувими. От момента, когато пъстрата завеса била спусната, никой освен първосвещеника нямал вече право да го види. Соломон станал от трона, вдигнал вдъхновено ръце към небето и казал с гръмък глас:

Господ каза, че благоволи да живее в мъгла;

Съградих храм тебе за жилище,

Място, дето да пребиваваш довека.

Всред неизброимото множество от вярващи царяла дълбока тишина, защото всички в съсредоточено възхищение слушали гласа на царя. Соломон млъкнал, сякаш заслушан в ехото на собствените си думи, а после с просителна молитва молил Йехова и в бъдеще да не отказва своето покровителство върху Израиля. Последвал четиринадесетдневен празник, цялата страна се веселила и пирувала при богато наредени маси. През това време върху жертвения олтар били изгорени двадесет и две хиляди вола и сто и двадесет хиляди овце. В целия Израил нямало нито един човек, неучаствувал в този великолепен израз на почит чрез даването на най-малко един вол или една овца за жертвоприношението.

Богатствата на Соломон

Соломон не се задоволил с издигането на храм на Йехова. Следващите тринадесет години той посветил на оживена строителна дейност, за да засили отбранителната мощ на страната и да си създаде столица, която да съответствува на голямата му държава. Дворцовият ансамбъл бил в непосредствено съседство с вътрешния двор на храма и се състоял от три сгради. Същинската резиденция на царя имала две крила: в едното живеел Соломон и там се помещавал и неговият харем, второто обаче, издигнато по искане на фараона, било предназначено за резиденция само на гордата египетска княгиня и нейната многочислена свита. За събрания и големи Държавни тържества служел „Домът от ливанска гора“. Това било просторна зала, сводът на която се крепял върху четиридесет и пет колони от ливански кедър. „Съдебната столица“ представлявала зала, в която царят разглеждал съдебните дела и приемал пратеничествата на чуждите владетели. Там върху подиум имало трон от слонова кост, богато украсен с позлати. За да засили защитата на границите и на главните търговски пътища, Соломон укрепявал градовете и строял нови крепости. На север обградил със здрави стени и кули градовете Хацор и Мегидон, в центъра на страната — Газер, Воторон и Ваалат. Във всички тези бастиони се намирали готови за бой конни или пеши гарнизони. Значителните разходи за въоръжение, строителство и за луксозни предмети Соломон покривал с доходи, които като непрекъснат поток се стичали от най-различни източници. Без да смятаме данъците в натура, смъквани от израилтяните, паричните данъци, търговските мита и вноските на васалите му донасяли общо шестстотин шестдесет и шест таланта злато годишно (или 22 825 килограма злато годишно). Освен това Соломон се оказал способен търговец и развил оживени търговски връзки със съседните държави. Той купувал коне в Киликия, както и в близките страни, и ги продавал в Месопотамия или Египет. От Египет пък докарвал известни по своята здравина бойни колесници и ги продавал срещу стока на съседните народи. Заловил се също така и с много изгодна морска търговия. Израилтяните нямали влечение към морето и не разбирали от корабно строителство и корабоплаване. Затова той се възползувал от помощта на приятелския цар Хирам. В Акабския залив построил пристанището Ецион-Хавер, откъдето на всеки три години флотата му тръгвала за тайнствената страна Офир. Срещу медна руда, която била добивана в близките мини и топена в металургичните пещи, корабите му докарвали ценни стоки: злато, сребро, слонова кост, сандалово дърво, както и маймуни и пауни. От сандаловото дърво царят заповядал да се направят стълбите и парапетите в двореца му. Но всички тези доходи не били достатъчни, за да покрият разноските, пилени при строителството, въоръженията и за разкоша в царския двор. Соломон взел от Хирам сто и двадесет таланта злато на заем и срещу това му заложил двадесет галилейски града. Царят на Тир тръгнал да огледа тия градове и стигнал до убеждението, че извършил лоша сделка, защото в тях царяла беднотия поради извънредно големите данъци.

Савската царица

Вести за мъдростта на Соломон и за блясъка на неговия двор се носели по целия свят. Те стигнали и до царицата на далечната държава Сава. Затова тя решила да отиде в Йерусалим, за да се запознае с великия монарх, и със собствените си очи да се убеди в истинността на разпространяваните слухове. Нейното влизане в Йерусалим било изключително великолепно. Дълъг керван от величествено стъпващи камили, нагиздени с пъстри наметала и златни украшения, возел страшни пустинни бойци, дворцови сановници, плътно закрити жени, както и неизброими дарове във формата на злато, скъпоценни камъни и благовонни масла. Царицата била скрита в заслонена лектика, която се люлеела върху камила както кораб по морските вълни. Соломон очаквал царицата в тронната зала, облечен с пурпур и злато. Щом видял екзотичната жена, той скочил от трона и изтърчал да я посрещне. С горещ поглед обгърнал стройното й тяло, което се очертавало под тънката бродирана копринена рокля, възхитил се на мургавото й лице с нежни черти, потънал в големите й черни очи, в които горял тайнствен огън. Като паун разкрил той пред савската царица цялата пищност на своята мъдрост, богатство и разкош. По цели часове разговарял с нея за всичко, което го питала, и давал ценни съвети по въпросите на управлението. Царицата се убедила колко мъдър и богат е Соломон. Тя не могла да се освободи от изумлението си, когато гледала невероятния разкош в неговия дворец, стаите, покрити с кедрово дърво, завесите, извезани с пъстри орнаменти, позлатения трон от слонова кост и неизброимите златни съдове. При един от разговорите тя казала с възхищение: „Истина е, което бях слушала в земята си за твоите дела и за твоята мъдрост, но не вярвах на думи, докле не дойдох и не видяха очите ми: и ето мене и половината не ми е било казано, мъдрост и богатство ти имаш повече, отколкото съм слушала.“ На сбогуване тя надарила Соломон с безценни съкровища, между които имало и сто и двадесет таланта злато, а той й се отблагодарил с най-различни дарове на не по-малка стойност.

Харемът на Соломон и чуждите богове

По примера на другите царе Соломон непрекъснато увеличавал харема си. В него имало жени от различни раси и религии: египтянин, моавитки, амонитки, едомитки, финикийки и хетки. Неприятността се състояла в това, че стареещият вече цар се поддавал безволно на влиянието на своите фаворитки. По тяхно увещание той въвел в Йерусалим култа на чуждите богове. Принасял им жертви дори в двора на Йехова, а по възвишенията издигнал светилища на Астарта, Ваал, Молох и на моавския бог Хамос. Тогава Йехова се разсърдил на Соломон и решил да разкъса царството му на две отделни държави. Първият сигнал за вълненията било въстанието в Едом, начело на което застанал Адер, който произхождал от тамошния царски род. Адер обаче понесъл поражение и потърсил убежище в Египет. Фараонът не само му дал убежище, но дори и дъщеря си за жена. Защото бил започнал да се страхува от мощта на Израил, и решил да го отслаби на всяка цена, като подкрепя враговете му. Удар паднал върху Соломон и от ръката на Разон, бивш предводител на войските на сувския цар Адраазар. Той избягал от царска служба и дълго време водел живот на главатар на разбойническа банда. В удобен момент нападнал Дамаск, разгромил тамошния израилски гарнизон и се обявил за цар. По този начин Соломон загубил Сирия, защото при старческата си немощ не могъл да намери сили за въоръжено потушаване на бунта. От този момент държавата на Дамаск безпокояла северните граници на Израил с непрестанни нападения и партизанска война. Най-лошото нещо обаче било това, че сред десетте северни племена започнало да расте недоволство. Данъчните тежести, принудителната работа и разбуждащото се отново чувство на завист по отношение на племето Иуда довели накрая до избухване на въстание. Причинителят на тези размирици бил Иеровоам, събирал на данъци, който дължал издигането си на Соломон. Той произхождал от племето Ефрем, следователно от Север. Виждайки все по-лошата участ на своите земляци, с които се чувствувал свързан, той се поддал на увещанията на пророк Ахия, представител на враждебната на Соломон партия, грабнал оръжието и дал сигнал за бунт. Много бързо обаче понесъл поражение и избягал в Египет. Там подобно на Адер спечелил покровителството на фараона, който го посрещнал радостно като бъдещо оръдие за разбиване единството на Израил. Соломон умрял след четиридесет години царуване и бил погребан в Йерусалим. На трона се качил синът му Ровоам.

Бележки

[1] Безумен (евр.). — Б.пр.

[2] Тази елегия, наричана „Песента на лъка“, се намирали в споменатата по-рано „Книга на праведника“. — Б.авт.