Включено в книгата
Оригинално заглавие
Opowieści biblijne, (Пълни авторски права)
Превод от полски
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 4 гласа)

Авраам, Исаак и Иаков

Семейството на Авраам живее в Ур

Тара имал трима синове: Аран, Аврам и Нахор. Най-големият от тях, Аран, умрял преждевременно и оставил само един син, Лот. Аврам взел за жена Сара, неедноутробната си сестра, която се оказала неплодна жена. Тара живеел много заможно. Имал прекрасна къща с многобройна прислуга и притежавал роби, стотици овце, злато и сребро, а също така и синове, които го замествали в работата и надзиравали пастирите по пасищата около града. Освен това Тара се занимавал с търговия, понеже отдавна бил скъсал с живота на пътуващ пастир. Така той бил уважаван патриций в славния град Ур Халдейски, както го нарича Библията. Липсата на каквито и да било сведения в Библията за тоя град ще попълним с данни, които ни дава археологията и историята. Столицата на стародавните шумери още тогава била на повече от хиляда години. Между гъсто притиснатите къщи кипели от човешка врява тесни, криви и непостлани улици. През човешката маса си пробивали път кервани от натоварени магарета или отреди от царски трабанти. Само тогава, когато се появявали достопочтените фигури на жреци с бели ленени одежди, човешките тълпи им давали път с израз на смирено уважение. Високо над покривите на града доминирала конусообразна пирамида с храм на бога на Луната Нанар на върха си. Тая постройка била един от ония „зикурати“, прочути не само в страната на Тигър и Ефрат, но дори в далечния Египет, където от много отдавна съществували пирамидите на фараоните, причислявани към чудесата на света. По онова време околността на Ур изглеждала като същинска цъфтяща градина. Между мрежата от изкуствени канали и каналчета, които докарвали съживителна вода от ленивото течение на Ефрат, се къпели в слънцето шахматните ниви с ечемик и варива, маслинови горички, палмови градини и тучни ливади. Докъдето стигало окото, се виждали полуголи, изпечени от слънцето до бронзов цвят селяни и роби, които вършели полската работа. По Ефрат се плъзгали лодки, натоварени до връх със стоки. Пред портата и край стените на града лагерували пътуващи търговци и номади с уморените си от дългия път стада.

Тара решава да се пресели в Харан

Къщата на семейството на Тара се намирала в града до самата защитна стена. Едноетажна, изградена от тухли и белосана с вар, тя изглеждала внушителна, така както приличало за един свободен гражданин на Ур. През малък пруст веднага след входната врата, където гостът можел да измие краката и ръцете си във воден басейн, се влизало в постлан двор, пълен със светлина и въздух. Каменни стъпала водели към етажа. Там имало отделни стаи, свързани отвън посредством галерия, която била подпирана от четири стълба. От наклонения покрив, който се издавал и над галерията, дъждовната вода могла да се изтича свободно в двора и оттам по канал на улицата. Зад стълбището се намирали клозетът от теракота, кухнята, килерът, банята и помещение, в което робини мелели на хромели брашно. В партера имало светилище със статуя на семейния бог, а под каменния под били прибирани в глинени ковчези умрелите членове на рода. Тара се занимавал със стопанството, издавал разпореждания, водел сметки и търгувал. Всяка сутрин и вечер извършвал поклонение пред домашния бог, а в празник отивал под пирамидата и се молел там пламенно на бога на Луната, докато жреците, облечени с великолепни одежди, вървели на върволица нагоре и надолу по стъпалата при сребристите звуци на тръби и пеенето на храмовия хор. Могло е да се предполага, че животът на Тара ще мине в спокойно изобилие. Та нали дочакал твърде напреднала възраст и значително богатство. И все пак един ден той решава да затвори вратите на къщата си, да се откаже от удобствата, да напусне завинаги родния си град и да тръгне в ново скитничество към далечно градче, което се наричало Харан и се намирало в поречието на горен Ефрат, край неговия приток Нар Балих. В далечните епохи първите пътешественици и посредници в търговията станали номадите, които карали стадата си от пасище на пасище и при тия пътувания отивали много далеко. Отначало номадите разменяли своите произведения — кожи, тъкани от козя козина, мазнини, масло, мляко и месо — срещу стоки, които те не произвеждали. С течение на времето открили, че могат да увеличат печалбите си, като купуват стоки в един град и ги продават изгодно в друг. За тая търговия им благоприятствувал фактът, че постоянно били на път, а хората, заседнали по селата и градовете, с готовност се ползували от тяхното посредничество. По тоя именно начин Тара стигнал до богатство. По-късно той дошъл до убеждението, че е по-добре да се откаже от номадския начин на живот, да се настани за постоянно в Ур и да се занимава с посредничество между приятелските, често дори роднински номадски племена и купувачите на техните стоки. От тия пътуващи търговци и скотовъдци той узнал интересни неща за градчето Харан и околността му. Харан се намирал при един от най-големите пътища на Стария свят. Този отъпкан от керваните път идвал от Персийския залив, вървял нагоре по Ефрат, в съседство с Харан завивал рязко към югозапад, минавал през градовете Кадес и Дамаск, прекосявал Ханаан по брега на Средиземно море и стигал до границите на Египет. Той бил много обиколен път. Защо практичните търговци са минавали стотици километри, вместо от Ур да се спуснат направо на запад към Ханаан? Защото тогава би трябвало да пресекат страхотната безводна Сирийска пустиня. На такова нещо биха могли да се осмелят само с камили, но по това време камилите още не били опитомени от човека и едва в XII век пр.н.е. те се появили като товарни животни. Опитомили ги бедуините в далечните краища на Арабия, в оная тайнствена страна, която излязла късно на историческата арена. Тара навярно е знаел, че околностите на Харан били необикновено плодородни, че имали овощни градини, обработени ниви и просторни пасища. Знаел е, че водата там е изобилна, защото Ефрат и Нар Балих напоявали почвата и в това отношение никога не разочаровали земеделците. Освен това — а то може би е било най-важното нещо — Харан бил станал международно пазарище. Там спирали на почивка търговските кервани и извършвали размяна на ценни стоки, докарани от Месопотамия и Египет. Следователно Тара е могъл там да се посвети с полза за себе си на търговията, без да изоставя традиционното за рода си скотовъдство. Между това работите в Ур не вървели добре. Могъщият цар на Вавилон и велик законодател Хамураби се стремял да наложи на победените народи една държавна религия и за тая цел издигнал своя племенен бог Мардук над всички други богове в Месопотамия. Градовете, които се съпротивявали, наказвал с меч и огън, а жителите откарвал в робски труд. На ревностните почитатели на бога на Луната, а към тях принадлежал и Тара, не оставало нищо друго, освен да се изселят някъде, където не достигала ръката на царя-гонител. По тоя начин в Харан се събрала разнородна колония от емигранти. С течение на времето там бил издигнат внушителен храм и Харан станал втори след Ур най-важен център на култа на бог Син. Всред тия свои единоверци Тара имал много познати, приятели и близки роднини, затова с цялата си душа се стремял към непознатата страна на новите обещания.

Тара, Нахор и Аврам в новото отечество

В Харан на семейството на Тара провървяло добре. Тара продължил да се занимава с търговия, а на синовете си възложил грижата за стадата, които пасели по крайградските ливади. Тук бил изключително хубав край, благосклонен към трудолюбивите хора. Градчето, пълно с куполообразни къщички, блеснали на слънцето с ослепителна белота, се простирало между зелени хълмове. Шумолели там денем и нощем потоци, от които лъхала свежест, а лъките и планинските склонове били обсипани със стобагрени цветя. На запад, под наситеното със слънце небе, се виждала планинската верига Антитаврия. Аврам, който се е грижел за поверените му стада, много пъти прекарвал нощите край огъня при своите пастири. Това били приятно хладни нощи, пълни с блажена тишина, които настройвали към размисъл. Аврам по цели часове летял с поглед по мигащите звезди, следял пътя им в простора, подобен на черен балдахин, и все по-дълбоко разбирал огромната шир на света, неговото величие, красота и хармония. В сърцето му се будело раздвоение: вярата му в бога на Луната се рушала все повече и повече. Докато един ден в ума му блеснала мисълта, че творецът на вселената, слънцето, луната и звездите могъл да бъде само един Бог, могъщ, вездесъщ, невидим, благосклонен, но и неумолим в гнева си. Аврам съвсем не се е крил с това си ново разбиране; проповядвал го открито в града. Около реформатора на религията се събрала групичка верни и предани хора. Към почитателите на новия бог се присъединила жената на Аврам Сара, братовият му син Лот и най-близката прислуга, за която винаги бил добър работодател. Жителите на Харан, закоравели почитатели на бог Син, се отстранили от Аврам като от отстъпник. Малката община на новата религия, обградена със стена от антипатия, започнала да живее свой собствен живот. Строгият пуритански морален кодекс на тия сектанти, тяхното възвръщане към простотата на праотците им от периода на чергарското пастирство, жертвите им от овни, принасяни по възвишенията на някакъв непознат и точно неопределен бог — всичко това им навлякло презрение и заклеймяване. Дори Тара и Нахор не скъпели укорите си към Аврам, а особено ги дразнело това, че със своето богохулно учение заблудил и младия Лот. Семейният инстинкт всред хората от Изток е особено силен, затова, докато Тара бил жив, в дома им не се променило нищо. Продължавали да си помагат в стопанството и по-нататък в семейството царяло образцово съгласие. Но дошъл денят, когато Тара се простил с живота. Както говори традицията на поколенията, бил на двеста и петдесет години. Аврам и Нахор справедливо поделили помежду си голямото му богатство и родът се разделил на два клона. От тоя момент нищо вече не свързвало Аврам с града, където изпитал толкова унижения и шикании. Бил вече на седемдесет и седем години, но въпреки това почувствувал внезапно влечение към чергарския живот на дедите си, към живота на открито, под черни шатри от козя козина. Там бил широкият полъх на простора и свободата, там могъл на воля да извършва поклонение пред своя бог и да му принася жертви върху олтари от полски камъни, там могъл да приучва хората си към чистота на обичаите и да ги пази от съблазните на градския живот.

Пътуване към Ханаан

Един ден Аврам дал знак за заминаване. Решил да се отправи за Ханаан, за която страна се носели слухове, че е слабо заселена, че има хубави пасища и че там дори съществуват възможности за започване на търговия, щом през цялата дължина на страната вървели търговски кервани за Египет. Заминали за там вече цял ред семитски пастирски племена, за да търсят по-добри условия на живот. Защото в държавите между Тигър и Ефрат ставало все по-тясно, а непрестанните войни, увеличаващите се данъци и гнетът от страна на администрацията — все по-непоносими. Ханаан не слизал от устата на пастирите и търговците, затова няма нищо чудно, че Аврам видял в тази далечна страна обещана от Бога земя. Керванът, който напуснал портите на Харан, свидетелствувал за заможността на неговия собственик. Начело яздели Аврам, Сара и Лот, седнали върху големи и силни осли. Току зад тях се нижели стотина осли, натоварени с хранителни припаси, с мехове с вода, с шатри и вързопи с имущество. По-отзад пастири карали стада кози и овце, а похода приключвала личната армия на Аврам от триста роби, въоръжени с лъкове и прашки. По онова време пътищата не били безопасни; трябвало да се държи сметка за евентуални нападения от страна на пустинни разбойници. Никой от търговците или племенните шейхове не се осмелявал да пътува без въоръжен отряд. До Ханаан имало повече от хиляда километра, но пътешествениците нямали причини да се оплакват от скука. По пътя, по който се движели, царяло непрестанно движение. Често срещали кервани, които се връщали от Египет, и тогава от брадатите търговци узнавали множество интересни новини за Ханаан и могъщото царство на фараоните. Минавали също през села и градчета, а веднъж дори минали край стените на голям град, който се наричал Кадес. След много седмици пътуване за своя радост видели преславния Дамаск. Аврам решил да спре там за по-дълго време, за да даде заслужена почивка на хората и животните. Заповядал да опънат шатри в ливадите пред градската порта, а сам побързал да отиде при местния владетел с дарове и да го моли за гостоприемство. В Дамаск се говорело на арамейски език, много близък до еврейския, следователно не му било трудно да се разбере с местните жители. Както бива обикновено с простолюдието, жителите оглеждали с любопитство хората на Аврам. А наистина имало какво да видят. Между черните шатри се суетели мъже, жени и деца. Облеклото им не приличало на белите бурнуси, с които се обличали бедуините от близката пустиня. Мъжете носели около бедрата си полички на червени и сини ленти. Когато бивало студено, обличали върху голото си тяло ризи с къси ръкави и намятали върху раменете си пъстри наметала, които нощем им служели за покривка. Жените, изглежда, обичали зеления цвят, защото този цвят именно преобладавал в техните премени. Под плащ, който се спущал на фалти до средата на прасците, носели цветни туники. А главите си увивали като с бурнус с много дълъг цветен шал, чиито краища се спущали по плещите чак до края на плаща. Както се вижда, не презирали кокетството и украшенията. Косите си почерняли с антимон, на клепачите придавали по-тъмен оттенък с помощта на малахит и стрит тюркоаз, а устата и бузите си червили с червена охра. На ръцете и краката носели сребърни гривни, а на шията огърлици от пъстри мъниста. Когато се здрачавало, пришълците от далечния Харан сядали около огнища и при съпровод на малки лири пеели провлечено тъжни, странно вълнуващи песни. А децата, приспивани от мелодията, заспивали сладко в прегръдките на майките си. Аврам тичал из града, пазарял се ожесточено и купувал вещи, необходими му при по-нататъшното пътуване. При това той завързал многобройни познанства. Веднъж се запознал с един млад, доста отракан жител на Дамаск, Елиезер, който се оказал много услужлив. Аврам го приел като собствен син и му определил ръководна работа в стопанството си.

В Обещаната земя

Настъпил моментът на раздялата с Дамаск, но хората на Аврам тръгнали без желание, защото със своите базари и весела гълчава градът им доставял много развлечения. Те скитали по цели дни сред човешката гмеж и с възхищение разглеждали стоките, произхождащи от далечни страни на света. Харесвала им също така и най-близката околност. Навсякъде се стелели обработени ниви и ливади, а по леките склонове на възвишенията се виждали маслинени горички и овощни градини, които се огъвали под тежестта на зарзали и бадеми. Без да обръща внимание на намусените лица на домашните си, Аврам заповядал да се тръгва. Дълъг керван от натоварени осли и жално поблейващи овце и кози се отправил към юг. След известно време той достигнал планински и предпланински райони; пътят се виел все по-високо и по-високо. На границата между Сирия и Ханаан отляво се показала безкрайната Сирийска пустиня, а отдясно се стрелнал във висините Хермон, мощен планински масив, от който взема началото си реката Йордан. Тогава Ханаан бил страна предимно още дива и слабо заселена. По долините, където почвата подхождала за обработка, се срещали разпръснати нарядко градчета или по-скоро крепости, които служели за седалище само на местните владетели и въоръжените им дружини. Населението обаче живеело извън стените в бараки и шатри и се занимавало със земеделие и лозарство. В крепостта търсело убежище само в случай на опасност, когато се появявали разбойнически пустинни племена, които върлували из Ханаан и търсели плячка. Аврам старателно избягвал долините и по-големите селища. Държал се само о скалистите плата, където могъл свободно да пасе стадата си. Никой не му пречел при тоя поход. Местните жители били свикнали с номадските кервани, които прекосявали надлъж и нашир страната, за да търсят пасища. Ако се убедели, че номадите нямат враждебни намерения, с готовност вършели с тях разменна търговия. Чрез разузнавачи, изпратени да разберат какво представлява Аврам, узнали, че той има със себе си триста въоръжени души, та предпочитали да го оставят на мира. След кратък престой в Сихем Аврам опънал шатри в местността Ветил. На възвишението между Ветил и Гай издигнал олтар на Бога и му принасял жертви в знак на благодарност за досегашното покровителство. Но тамошните пасища се изчерпали и той трябвало да продължи пътя си; такава била съдбата на пастирите. Сега минавал от пасище на пасище през Хеврон и Беер Шебе, докато най-сетне стигнал в южната част на Ханаан, наричана Негеб, която граничела с Египет. Ханаан, толкова хвален от пътуващите търговци, в същност му донесъл само разочарования. По платата, където можел да се движи свободно, пасищата се оказали доста слаби, а дърветата толкова малко, че често липсвало гориво за готвене. Дори вода трябвало да носят от много далечни разстояния. Твърде често Ханаан бил сполитан от суша. Такова именно бедствие изненадало Аврам, когато се намирал в Негеб. Пасищата се превърнали в изпепелена степ, хората и животните били заплашени от гладна смърт. Доведен до крайност, Аврам стигнал до границите на Египет и помолил фараоновите чиновници за гостоприемство.

Как Сара станала жена на фараона

Египтяните били свикнали с тоя род посещения. Не било рядкост пастирски племена да бягат от сушата и да търсят убежище при тях. Заселвани били обикновено по просторните, малко използувани пасища около устието на Нил. Гранична стена, наричана „Княжеската стена“, кули и бдителни стражи имали за задача да отблъскват нападенията на пустинните разбойници, но на спокойните пастири не пречели да влизат, след като бивали проверени от граничния пост. Естествено египетските чиновници искали от тях данък за тая услуга, а понякога дори им вземали всички хубави момичета, за да ги изпратят в харемите на сановниците, па дори на самия фараон. Аврам знаел това и когато се приближавал до египетската граница, дръпнал жена си Сара настрана и казал: „Зная, че си хубава жена; щом египтяните те видят, ще кажат: това е жена му и ще ме убият, а тебе ще оставят жива. Затова казвай, че си моя сестра, за да ми върви добре поради тебе и да не загубя живота си по твоя вина.“ Сара била послушна съпруга. За да спаси мъжа си, съгласила се на тая хитрост и се представила като сестра на Аврам. Направила това с чиста съвест, защото и без това била негова неедноутробна сестра и не се отдалечавала много от истината с това си твърдение. Князете донесли на фараона за нейната хубост и той я взел в харема си. Скоро тя толкова му харесала, че той обсипал мнимия й брат с щедри дарове. Скоро Аврам „… имал овце и волове, и осли, и роби, и робини, и ослици, и камили“. Египет обаче бил сполетян от големи бедствия и фараонът, като търсел причината, узнал цялата истина. Убеден, че се е изложил на гнева на еврейския бог, понеже държи в харема си жената на техния началник, повикал Аврам при себе си и го попитал с укор: „Какво съм ти направил аз! Защо не ми каза, че тя е твоя жена?“ Аврам се оправдавал, както могъл, фактът обаче си останал факт: монархът бил измамен, а това изглеждало на обида на величеството. Но фараонът или от страх да не разгневи наново чуждия бог, или пък воден от неугасналата му още любов към Сара, не само простил на Аврам, но му позволил да напусне границите на държавата с цялото имущество, с което го бил надарил дотогава. Аврам се върнал в Ханаан с жена си Сара и с Лот по-богат, отколкото бил преди пристигането си в Египет.

Страшното приключение на Лот

Аврам се върнал във Ветил, където на времето си бил издигнал олтар на своя Бог. Неговият братов син Лот се оженил и организирал свое скотовъдно стопанство. Скоро се оказало, че там е тясно за двете размножаващи се стада, затова пастирите на Аврам и Лот започнали свади и сбивания за правото да ползуват пасища. Скоро на Аврам омръзнали тези семейни разправии, повикал Лот и рекъл: „Нека да няма спор между нас, между моите пастири и твоите пастири, защото сме роднини. Ето цялата страна е пред тебе! Отдели се от мене. Ако тръгнеш наляво, аз ще тръгна надясно; а ако ти тръгнеш надясно, аз — наляво.“ Аврам великодушно оставил на Лот сам да си избере земята, а той с готовност се възползувал от това. Избрал си долината на южния бряг на Мъртвото море, където имало изобилни пасища, и се заселил в Содом, въпреки че градът бил известен с разпуснатостта на жителите си. Аврам се заселил в долината Мамре, в околността в Хеврон. Там, в сянката на клонести дъбове, опънал шатри и издигнал нов жертвен олтар на Господа Бога. Един ден при него дотърчал пратеник със страшна вест. В зелената долина край южния бряг на Мъртво море — там, където Лот пасял стадата си, освен Содом и Гомора имало още три града. Владетелите на тия градове били васали на цар Еламу и дванадесет години му плащали послушно данък, но на тринадесетата година му отказали послушание. Тогава цар Еламу се съюзил с трима царе от поречието на Ефрат, тръгнал с армията си срещу бунтовниците и им нанесъл страшно поражение. Владетелите на Содом и Гомора паднали в боя, остатъците от разбитата им войска избягали в планините. Победителите с грамадна плячка и много пленници вече се връщали към своите държавички. Откаран бил и Лот заедно със семейството му и с цялото имущество. Аврам скочил, без да се колебае, и полетял да спасява пленения Лот. Начело на 318 въоръжени слуги и съюзени съседи тръгнал да преследва неприятеля, без да обръща внимание на огромното му числено превъзходство. При градчето Дан, на северната граница на Ханаан, войската на месопотамските крале била спряла на лагер. Сред разноезичните войници царяла разпуснатост и безгрижие. Опиянени от победата и от задигнатото вино, те легнали да спят, без да поставят нощни стражи. Аврам разделил хората си на малки отреди и атакувал лагера от всички страни под прикритието на нощта. Той предизвикал такава паника сред изненаданите неприятели, че те се разбягали. Преследвал ги почти до Дамаск и се върнал триумфално в Ханаан, като водел освободените пленници заедно с Лот и карал обратно заграбеното от нападателите имущество. Новият цар на Содом заедно с царете на останалите четири града го посрещнал като спасител. Излязъл да го посрещне с хляб и вино и Мелхиседек, цар и върховен жрец на града Салим, който го благословил в името на Йехова, всевишният Бог, когото той почитал така ревностно, както Аврам.[1] Аврам принесъл в жертва на Бога една десета част от плячката, а когато царят на Содом го помолил да му върне само хората, а останалата плячка да задържи, отговорил гордо: „Заклевам се в името на Йехова, всевишния Бог, твореца на небето и земята, че няма да взема нито нишка, нито ремък от сандал, нито нищо няма да взема от това, което е твое, за да не кажеш после: «Аз обогатих Аврам.»“ Помолил само да даде припадащата им се част от плячката на началниците на приятелските племена, Анер, Ешкол и Мамре, които го подкрепили в победоносния поход.

Аврам се безпокои за потомство

Аврам бил непрекъснато измъчван от съмнения. Насън бил чул гласа Йехова, който го уверявал, че Ханаан ще стане отечество на неговите потомци. А в това време нямал и нямал син. Изглеждало, че негов наследник ще стане Елиезер от Дамаск. Наистина той го осиновил, но все пак бил домашен слуга и човек не от неговата кръв. Като виждала мъката на мъжа си, бездетната Сара се смилила и решила да прибегне към прастария закон на дедите. Тоя закон позволявал безплодната жена да доведе на мъжа си робиня и синът от такава връзка бил признаван за законен наследник на рода с всичките права на първороден. Изборът й паднал на египетската робиня Агар. И наистина, за радост на Аврам, Агар забременяла. Скоро обаче в къщата настъпили недоразумения. Агар не знаела граници в хвалбите си, че носи в своето лоно син на Аврам, и започнала да се държи все по-дръзко. Сара, измъчвана от ревност и страх за положението си в семейството, отишла при мъжа си да му се кара и да: го обвинява, че той е виновен за всичко. Аврам само въздъхнал примирен и в желанието си да не се меси в женски работи, казал: „Ето, твоята слугиня е в ръцете ти; прави с нея каквото щеш.“ Той не предполагал, че в гнева си Сара ще отиде толкова далеко, та ще прогони робинята от къщи. Обляна в сълзи, Агар тръгнала, където й очи видят. Тя се скитала без цел из пустинята и като нямала къде да подслони глава, заспала под голо небе при един кладенец. Тогава й се явил ангел и попитал: „Агар, слугиньо Сарина! Откъде си дошла и къде отиваш?“ А тя отговорила: „Бягам от лицето на господарката си Сара.“ Тогава ангелът й рекъл: „Върни се при господарката си и й се покори.“ На Агар вече дошло до гуша бездомничеството и с готовност послушала ангелския глас. Върнала се в къщи и се разкаяла пред господарката си. Скоро тя родила син, когото нарекли Исмаил.

Аврам става Авраам

От това време минали тринадесет години. Аврам бил вече на 99 години, а синът му Исмаил израсъл като буен и много непослушен момък. Един ден Бог поръчал на Аврам да обедини подчинените си в един народ и в една религиозна община. За тая цел му заповядал всички мъже и момчета, без оглед на това, дали са свободни или роби, да бъдат обрязани в знак на сключен с Бога съюз. Той установил също задължително за всички времена обрязване на децата от мъжки пол — когато станат на осем дни. Който не поиска да се подчини на този обред, се изключвал сам от племето. Аврам, който някога получил името си в чест на един от многото месопотамски богове, решил да го промени в знак, че скъсва с идолопоклонското си минало, и се нарекъл Авраам, което означава „баща на много народи“. Едновременно на жена си Сара дал името Сарра, което отговаря на титлата „ваше височество“[2]. Промяната на имената от страна на Аврам било акт на даване на княжеско достойнство, което трябвало да го постави наравно с царете на съседните държавици и да го издигне над хората от собственото племе.

Посещението на трима тайнствени мъже

Това самоиздигане не променило обаче живота на Авраам. Той продължавал да живее в шатра, запазил простотата на обичаите, а подчинените си останал добър и справедлив баща. Един ден след работа той седял пред входа на шатрата си. Денят бил горещ. Унесен от музиката на дъбравата и пчелите, потънал в дрямка. По едно време чул стъпки и когато се сепнал, видял трима непознати пътници. Послушен на пастирския закон за гостоприемството, той се поклонил пред пришълците и ги въвел в шатрата си. Поръчал да им дадат вода, за да се измият, и изтърчал при Сарра: „Бързо замеси тесто от три мери най-хубаво брашно и изпечи питки.“ А сам отишъл при стадата, избрал едно младо теле и заповядал да го опекат. Върху платно пред шатрата робите наслагали кани с мляко и съдинки с масло, месо и хляб. Авраам поканил гостите да се нахранят, а сам в знак на почит не седнал, но стоял отстрани и им подавал съдинки, като ги канел да ядат. Скоро гостите се нахранили и попитали: „Къде е жена ти Сарра?“ „В тая шатра“ — отговорил Авраам. Тогава най-достойният от пътниците му казал, че Сарра ще има син. Жената чула тия думи в шатрата, а понеже била вече твърде стара, това й се сторило невероятно. Тя не могла да сподави смеха си, когато помислила скришом: „Сега, когато съм прецъфтяла, а мъжът ми е вече старец!“ Тайнственият мъж се обидил, когато чул смеха й, и с укорителен глас попитал: „Защо Сарра се смее и мисли: «Нима наистина ще мога да родя, когато вече съм остаряла?» Нима има нещо невъзможно за Йехова?“ Смутена, Сарра отричала, че прихнала в смях. Но гостът възразил и отвърнал: „Не, ти се смееше!“ След малко гостите станали и тръгнали към Содом. Авраам ги изпратил малко по пътя и тогава се ориентирал, че гощавал у дома си Бога и двама ангели. Узнал също, че Бог отива в Содом и Гомора с намерение да накаже тия градове за техните беззакония. На Авраам се сторило, че това е в противоречие с понятието за справедливост. Попитал Бога дали ако в Содом се намерят петдесет невинни хора, е правилно да загинат и те заедно с грешниците. На това Бог отговорил, че ще пощади града, ако намери в него петдесет праведници. Това обаче не успокоило съвестта на Авраам. Като подчертал смирено, че е само прах и пепел пред Бога, пак го попитал дали няма да пощади града и в случай че намери в него само четиридесет и пет праведници. „Няма да го унищожа“ — отвърнал му Йехова. Авраам и сега не отстъпил. Попитал последователно дали Бог ще накаже града в случай че срещне там четиридесет или тридесет или дори двадесет богоугодни хора. При всяко запитване Бог отговарял търпеливо, че ще спре наказващата си ръка. Когато накрай Авраам споменал за десет невинни, Бог му дал успокоителен отговор и като свършил прекалено дългия разговор, се отдалечил. Тогава Авраам се върнал в къщи.

Содом и Гомора

Бог не отишъл лично в Содом, а изпратил там двама свои ангели. Било вече вечер, когато небесните пратеници срещнали пред градската порта Лот. Братовият син на Авраам се поклонил и ги поканил в дома си. Но те, както прилича на хора, които разбират от добри маниери, отказали учтиво и твърдели, че предпочитат да останат на улицата. Лот обаче настоявал така горещо, че накрай те приели да се възползуват от гостоприемството му. Зарадваният домакин заповядал на робите да опекат квасен хляб и да сложат маса за пир, а когато гостите се нахранили, приготвил им постеля да нощуват. Те обаче още не били успели да си легнат, когато пред къщата се събрали най-лошите жители на Содом и с крясъци искали да им се дадат подозрителните чужденци. Лот смятал за свой свещен дълг да защищава гостите, които се намират под негов покрив. Това му налагал законът за гостоприемството, втълпен му от деди и прадеди. Затова излязъл пред къщи, затворил предвидливо вратата зад себе си и заклинал содомците да не нанасят зло на пришелците: „Имам две дъщери — извикал той отчаян до крайност, — които още не са живели с мъж, позволете да ви ги доведа; постъпете с тях, както искате, стига да не сторите зло на тия хора, защото те са под мой покрив!“ Но тълпата останала глуха към всички молби. Тя нападнала Лот и така го изтезавала, че може би щяла да го убие, ако ангелите в последния момент не го издърпали в къщи. Разярени до крайност, че жертвата им се е измъкнала, нападателите се мъчели да изкъртят вратата и да уловят чужденците. Тогава ангелите загубили търпение и ослепили всички мъже, които натискали вратата. Содомците изпаднали в ужас. С плач и викове блуждаели объркани, докато най-после се пръснали из града, като вървели слепешката напред. Пред къщата настанала тишина и тогава ангелите разкрили на Лот кои са и каква мисия им е възложил Бог. Заповядали му да вземе жена си и двете си дъщери с техните годеници и веднага да напусне осъдения на унищожение град. Лот повярвал на чуждите мъже, но неговите бъдещи зетьове, твърде самоуверени неверници, се подигравали с вестта на чуждите пришълци и не мислели да напуснат родния си град. На разсъмване, когато било вече време за път, дори Лот бил обзет от съмнение. Той се бавел безкрай, докато най-сетне ангелите го взели подръка и насила го извели от града. Пред портата ангелите поръчали на членовете на семейството на Лот да тръгнат към планината и да не смеят да погледнат назад. Бегълците били вече в градчето Соар, когато чули зад себе си страхотен гръм. Върху града се изсипал порой от сяра и огън. Земята била разтърсена страхотно и къщите се превърнали в куп димящи развалини. Никой от грешните жители не оцелял жив от катастрофата. Над Содом и Гомора се проснало мълчанието на смъртта. За съжаление жената на Лот, съблазнена поради женско любопитство, не послушала строгата заповед на ангелите и се огледала назад. И веднага се превърнала в солен стълб.

Как цар Авимелех бил заблуден

Авраам свил шатрите и тръгнал обратно за южен Ханаан. Той спрял на лагер в пасищата между градовете Кадес и Сур. Там често гостувал на царя на Герар Авимелех, с когото Авраам се сприятелил; понеже и тоя път представял Сарра за своя сестра, царят я взел в харема си. Тогава Бог заплашил Авимелех с наказание и му заповядал да върне Сарра обратно на мъжа й, без да засегне нейната чест. Разочарованият владетел повикал Авраам при себе си и го попитал с укор: „Какво направи ти с нас? С какво съгреших аз против тебе, та щеше да нанесеш голям грях върху мен и върху царството ми?“ Авраам започнал да се оправдава: „Помислих, че в това място няма страх божий и че ще ме убият за жена ми; а тя и наистина ми е сестра: тя е дъщеря на моя баща, само че не е дъщеря на майка ми и стана моя жена; когато Бог ме изведе от бащиния ми дом да странствувам, аз и рекох: «Направи ми това добро: в което място отидем, навред: казвай за мене: той ми е брат.»“ Авимелех простил това коварство, дал на Авраам право да живее в неговото царство и дори му подарил овце, волове и крави, роби и робини. Освен това му наброил хиляда сребърника за Сарра, за да обезщети срама й, който изпитала всред жителите на Герар.

Раждането на Исаак

Когато Авраам навършил сто години, божието обещание се изпълнило: Сарра родила син. Упоена от щастие, тя се смеела по цели дни и искала всички наоколо също да се радват. Когато кърмела бебето, не могла да се начуди и повтаряла в себе си: „Кой би рекъл на Авраам: Сарра ще кърми деца? Защото родих син в старините му.“ В памет на радостното събитие тя дала на детето името Исаак, което има връзка с думата „смея се“. Детето се развивало благополучно и след няколко години почнало да си играе с неедноутробния си брат Исмаил. Сарра гледала тия забави с нарастващо недоволство. Защото я преследвала мисълта, че след смъртта на Авраам главната част от имота ще се падне на Исмаил като първороден, а Исаак ще трябва да се задоволи с остатъците. Под влияние на тая мъка в нея се надигнала неприязън към египетската робиня Агар и детето й. Накрая решила да се отърве завинаги от тях и рекла на Авраам: „Изпъди тая робиня и сина й, защото синът на тая робиня не бива да наследи заедно с моя син Исаак.“ Авраам дълго се съпротивявал на искането на жена си, понеже се бил привързал искрено към младата и хубава египтянка, а Исмаил обичал с истинско бащинско чувство. Когато обаче Бог се намесил в тая работа и заявил, че тъкмо Исаак, а не Исмаил е определил за баща на поколенията, Авраам с болка на сърцето изпълнил желанието на Сарра. На другия ден сутринта отправил на път нещастните изгнаници. Дал им хляб и вода в мех, прегърнал ги нежно и ги посъветвал да тръгнат за Египет, където Агар имала роднини. Пътуването било дълго и опасно. По пустинните поля без пътища водата в меха се свършила и самотните странници били заплашени от смърт поради жажда. Агар оставила Исмаил под едно дърво и се отдалечила на разстояние колкото един хвърлей на стрела, за да не гледа предсмъртните мъки на сина си. Седнала на пясъка, обърната с гръб към него, и заплакала горко. Тогава се явил ангел господен, казал й да вземе сина си и я завел до един кладенец, където те угасили жаждата си и напълнили празните мехове. Защото Бог искал Исмаил да оцелее, понеже го определил за праотец на арабските племена. Спасените изгнаници от дома на Авраам се настанили щастливо в пустинните краища на страната. Исмаил станал неповторим стрелец и великолепен ловец. След известно време постъпил на военна служба при египтяните и воювал в техните наемнически части. Майка му го сватосала за египтянка. Авраам никога вече не се срещнал със своя отхвърлен син.[3]

Исаак на жертвения олтар

Един ден Бог поискал да изпита Авраам, за да установи до каква степен му е предан. Затова му наредил да принесе в жертва любимия си Исаак, като го изгори. Авраам възлагал всичките си надежди през живота на този си единствен син. Потресен до дъното на душата си от заповедта на Бога, той все пак се съобразил послушно с волята му и приел да принесе тежката жертва. Станал през нощта скрито от Сарра, насякъл дърва за кладата, приготвил провизии и като взел сина си и двама роби, за да му прислужват, тръгнал на път. На третия ден стигнал в подножието на планините. Поръчал на слугите си да спрат заедно с осела долу, а сам, придружен от Исаак, се изкачил на самия връх. На сина си заповядал да носи дървата за огъня, а сам държал в едната си ръка пламнала факла, а в другата — остра кама. По пътя Исаак попитал: „Татко… ето огъня и дървата, а где е агнето за всесъжение?“ Авраам отговорил: „Бог ще си предвиди, синко, агне за всесъжение.“ На върха на планината направил каменен олтар, вързал ужасения Исаак и го сложил върху дървата. След това вдигнал камата, за да го убие, но Бог в последния момент спрял ръката му чрез свой ангел и го благословил, защото послушал заповедта му и бил готов да пожертвува първородния си син. За награда още един път обещал на Авраам, че потомството му ще бъде многобройно като звездите на небето и пясъчните зърна край морето. Точно в тоя момент един загубил се овен заплел рогата си в тръните. Авраам го принесъл в жертва на Бога вместо Исаак и тръгнал обратно за в къщи.

Смъртта на Сарра

В договора си със съюзния цар Авимелех Авраам получил право да пасе стадата си и да се ползува от кладенците на неговата страна. Но тая страна твърде много му напомняла тъжните минути, свързани със загубата на любимата Агар и на първородния му син Исмаил. Затова той се пренесъл в Хеврон, където някога водел щастлив живот под шумящите дъбове в долината Мамре. Там обаче, за негова мъка, умряла Сарра. Тя била вече на сто двадесет и седем години и навярно причината за смъртта й са били трудностите на далечното пътуване. Авраам отишъл при местния цар на хетите и с много поклони го молил да му разреши да погребе скъпите останки на неговата земя. Владетелят го приел благосклонно и му предложил място в хетското гробище. Но това не било удобно за Авраам поради религиозни съображения. Освен това се страхувал да не би, като използува гробището на хетите, те неправилно да помислят, че това е израз на подчиняването му на техния цар. Авраам бил привързан към свободата на пастирския живот и ревниво пазел религиозната си и племенна независимост. Затова не приел предложеното място в хетското гробище и помолил царя да се застъпи пред богатия хет Ефрон, който притежавал пещерата Макпелах, удобна за семейна гробница. Ефрон се оказал великодушен човек и поискал да отстъпи пещерата даром. Авраам не искал да се съгласи на това и настоявал да плати за нея. Накрай я купил за четиристотин сребърни сикли. Сарра била погребана в пещерата при тържествени погребални обреди. В погребението участвували много хети, сред които Авраам се радвал на голяма почит. Пещерата Макпелах в околността Мамре станала семейна гробница на първите патриарси, място за вечна почивка на Авраам, Исаак и Иаков.

Как бил сватосан Исаак

Авраам бил вече в напреднали години и било време да се помисли за жена на Исаак. Тя в никой случай не би могла да бъде хетка при ханаанчанка, защото би внесла в къщата чужда кръв и чужди богове. Благодарение на пътуващи търговци Авраам знаел, че в Харан живее семейството на брат му Нахор. Само там, между роднините си, трябвало да се огледа за подходяща жена на сина си. Затова Авраам повикал при себе си доверен слуга и му поверил мисията на сгледник. За път му дал десет камили заедно с прислуга и щедри дарове за годеницата и нейните родители. След дълго пътуване през страната около Ефрат керванът се спрял при един кладенец край град Харан. Пътниците били уморени. Камилите клекнали в очакване да ги напоят. Настанал предвечерният час, когато жените идвали на кладенеца за вода. Слугата на Авраам решил в себе си, че ще избере за любима на Исаак девойката, която му даде с най-голяма готовност вода за пиене. Слънцето стигнало до небосклона, светът потънал в златисто-червена светлина. От града започнали да излизат групички жени, които приказвали и се смеели весело. Между тях имало една изключително хубава и стройна девойка. Тя носела стомна на рамото си и вървяла с такава несравнима прелест, че очите на хората се смеели. Пратеникът на Авраам се поклонил учтиво и помолил да му даде вода да пие. Девойката се усмихнала ласкаво и бързо му подала пълната стомна. После веднага се разшетала пъргаво, наляла вода във ведро и напоила камилите. Тя вършела това с такава готовност и умение, че веднага харесала на пратеника. Той я попитал изискано как се казва и чия е дъщеря. За негово удивление се оказало, че се нарича Ревека и е дъщеря на Ватуил и внучка на Нахор. „Ето че Бог в своята благосклонност направи още при портата да попадна на дъщеря на рода Тара“ — помислил сгледникът. Той вече не се съмнявал, че е намерил идеалната жена за Исаак, която притежава всички качества, искани от Авраам от бъдещата му снаха: хубост, мил характер и къщовност. След като си свършила работата, Ревека поканила пътниците да пренощуват под покрива на нейните родители и твърдяла, че у тях ще се намери място и паша дори за десет камили. Тогава пратеникът, спечелен вече напълно от добротата на младата девойка, извадил от пътническата си торба обици и гривни от чисто злато и с тържествен жест на лицето ги връчил на девойката. Изненадана, Ревека погледнала смаяна подарените накити и не знаела дали бива да приеме такъв скъп подарък. Веднага обаче в ней взело връх женското любопитство и всред възгласите на възхита от страна на другите девойки се нагиздила с тия накити. После изтърчала към къщи, за да се похвали с подаръците и да съобщи на родителите си за пристигането на пратеника. Да посрещне госта излязъл брат й Лаван. Той го въвел в къщи, дал му вода да се измие, а камилите откарал под навеса, разседлал ги и им дал паша. В това време в къщата била приготвена вечеря и гостът поканен на масата. Но пратеникът не искал да яде, преди да каже по каква работа е дошъл. Той разказал за Авраам и неговия син Исаак, за тяхната голяма заможност и накрай извадил донесените дарове: съдове от злато и сребро, прекрасни тъкани, както и други ценни предмети. Домакините с възхищение разглеждали щедрите дарове, тогава сватът се поклонил и помолил за ръката на девойката за Исаак. Родителите се съгласили с готовност на тоя брак, но въпреки осветения обичай окончателното решение оставили на самата Ревека. Повикана в стаята и попитана дали иска да отиде в чужда страна, за да се ожени за непознат й човек, девойката отговорила кратко и решително: „Искам.“ Дали на Ревека за път робини, тръгнала с нея и някогашната й кърмачка. Жените били настанени на камилите и керванът тръгнал към Ханаан всред плач и нежни прощавания. Исаак не можел да дочака кервана с годеницата си. Често се измъквал на пътя и като засланял очи с длан, напрягал поглед да види дали най-сетне керванът няма да се появи на хоризонта. Един ден надвечер той чул дрънкането на медни звънчета и след малко от облака прах се показала върволица от камили, които се движели лениво. Като стоял така и се мъчел да познае дали това са вече те, Ревека го видяла и попитала свата: „Кой е тоя мъж, който иде към нас през полето?“ „Това е моят господар“ — отговорил слугата на Авраам. Девойката веднага слязла от камилата, покрила лицето си, както прилича на годеница, и застанала смирено пред бъдещия си съпруг. Зарадван, Исаак я въвел в шатрата на починалата Сарра в знак, че сега неговата жена ще бъде майка на рода, а веднага след това съгласно стародавната традиция всред сватбени тържества се състояла венчавката на младата двойка. Синът на Авраам така горещо обикнал жена си Ревека, че това облекчило скръбта му по починалата майка.

Авраам се жени повторно

На Авраам омръзнало да живее като вдовец. Почувствувал нов прилив на младост, решил да се ожени втори път и си избрал за съпруга жена на име Кетура. От нея имал шест сина, а после множество внуци. Това многобройно потомство от втория брак могло по нежелан начин да усложни наследствените въпроси. Исаак искал баща му преди смъртта си, докато още не е късно, да му осигури правата на първородство. Авраам бил измъчен от семейните разправии, но в същност трябвало да признае, че Исаак е прав. Не е било позволено да се пренебрегва вековното родово право и да се раздробява имотът. Главният наследник могъл да бъде само първородният син. С тежко сърце решил Авраам да отстрани синовете и внуците от втората си жена. Надарил ги щедро и ги посъветвал да отидат на изток от Ханаан, където лесно могли да намерят невладени още от никого пасища и да започнат нов живот. С течение на времето от тяхната кръв там се създали нови племена, които, при все че произхождали от Авраам, били чужди и враждебни на поколенията на Исаак. Авраам умрял, когато бил на сто седемдесет и пет години. Погребали го при Сарра в пещерата, купена от хета Ефрон. На погребалните тържества пристигнал от далечната пустиня Исмаил, синът на нещастната Агар.

Близнаците на Исаак и Ревека

Исаак и Ревека се обичали много. Но в къщата им се настанила тъгата, защото след двадесетгодишен брак нямали деца. Най-сетне Бог чул техните трогателни молитви и Ревека усетила, че е бременна. Исаак бил вече на шестдесет години, когато тя родила близнаци. Пръв видял дневната светлина Исав и затова бил смятан за първороден син. Вторият бил наречен Иаков, което би могло да се преведе „дръж за петата“, понеже при раждането държал брат си за петата.[4] Братята съвсем не си приличали един на друг и никога не живеели в съгласие. Ревека се оплаквала, че още в утробата й се биели, а когато порасли, мъчно можело да се повярва, че са близнаци. Исав бил едър и плещест, а освен това риж и с косми по цялото тяло. Той се отличавал с буйния си нрав, обичал грубоватите шеги и с готовност се борел с другите мъже от къщи. Лековерен, добродушен и наивен, той обаче лесно изпадал в гняв и тогава ставал опасен. По цели дни обикалял околността, за да дири лов, или пък пребивавал по пасищата, където дружал със слугите пастири. Съвсем не обръщал внимание на външния си изглед, не се грижел за облеклото си, което миришело на пръст и кози. Той обичал да живее в широките простори, на слънце и свобода. Никога не мислел за това, какво ще му донесе утрешният ден. Когато се връщал в къщи, не се грижел за работите в стопанството. Когато бил гладен, сядал да яде; когато бил жаден, пиел, когато му се доспивало, лягал където и да било и спял. Напълно друг човек се оказал Иаков. Той винаги вървял по утъпканите пътеки и се грижел за стопанството, с една дума, бил примерен, работлив и послушен син. Исав го смятал за некадърник и се отнасял към него с леко презрение. Защото не предчувствувал колко хитър и проницателен бил в същност тоя мамин син. Старият Исаак проявявал явна слабост към Исав. Навярно му импонирал със сръчността си като ловец и с физическата си сила. Това били мъжки качества, които му напомняли за прадедите от периода на чергарството. Освен това Исав обичал баща си по свой начин, с излиятелна добродушност, забавлявал го и го развеселявал, а когато се връщал от лов, винаги му донасял убития дивеч. Иаков пък бил любимец на Ревека. Тя смятала Исав за недодялан простак и малко се срамувала за него. Самата мисъл, че той ще стане главен наследник на рода, гонела съня от очите й. Тя се страхувала, че този лекомисленик ще опропасти родовия имот, докато Иаков, стопанин и търговец по призвание, ще бъде отстранен с жалки остатъци от наследството. Денем и нощем си блъскала главата как да отклони нещастието и да насочи работите така, че първородството да бъде дадено на Иаков.

За паница леща

Един ден Иаков стоял при огъня в кухнята и си готвел леща. Тогава дошъл Исав и го помолил да му даде да яде. Бил уморен и гладен като вълк. Цял ден бил тичал по дивеча, но не убил нищо. А когато бивал гладен, трябвало да яде, и то веднага, такава била натурата му. Иаков съвсем не мислел да дели с него сготвената си храна. Исав лакомо поемал с носа си вкусната миризма и настоявал все по-упорито. Тогава брат му го попитал уж на шега: „Ще ми продадеш ли първородството за паница леща?“ „Ще го продам!“ — отговорил Исав, без да мисли. „Заклеваш ли се?“ „Заклевам се!“ — рекъл лекомисленикът. При това не мислел нищо. Колко пъти бил проклинал и заклинал, когато изпадал в ярост; такъв бил обичаят на пастирите и ловците. Когато искали да изразят чувствата си, не умеели да сдържат езика си. Но за Иаков клетвата била нещо свято и неотменимо, затова той смятал, че придобил правото на първородство. Исав се заловил с охота за яденето, без съвсем да предчувствува какви големи последствия ще повлече подир себе си неговото лекомислие.

Щастията и нещастията на Исаак

Краят Хеврон, където Исаак живеел от много години, бил сполетян от суша и глад. Тогава Исаак решил да се пресели в страната на Авимелех, цар на Герар и понякога приятел на Авраам. Когато пристигнал там, местните хора нямали думи за възхищението си от хубостта на Ревека. От страх да не го убият и да не отвлекат жена му насила, той разправял навсякъде, че тя е негова сестра. Случило се, че веднъж цар Авимелех погледнал през прозореца и се учудил силно. Ето че Исаак се закачал с Ревека не така, както обикновено братята се закачат със сестрите. Повикал го при себе си и казал: „Ето тая била твоя жена, а защо ти каза: тя ми е сестра?“ Исаак се засрамил и отвърнал: „Защото си мислех да не би да умра поради нея.“ Царят го укорил строго: „Какво стори с нас? Без малко някой от народа ми щеше да лежи при жена ти и щеше да ни вкараш в грях!“ Все пак той простил лъжата на Исаак, както на времето простил на Авраам; а на народа си обявил, че ако някой посмее да докосне Ревека, ще бъде осъден на смърт. В страната Герар Исаак отглеждал добитък и за пръв път се заловил и за земеделие. В тая работа имал голям успех и често пъти събирал стократно голяма реколта. Скоро станал много богат човек, имал многобройни стада от овце и добитък, както и много слуги. Това събудило завист всред местното население. Пастирите на Герар започнали да се карат и бият с него за кладенците, които на времето бил изкопал Авраам. Исаак се пренасял от място на място, но щом изкопаел нов кладенец, зложелатели го засипвали с пясък. Най-сетне той решил да се пресели във Варсавия, където построил олтар на Господа. Там при него дошъл Авимелех заедно със своя приятел и вожд на войските му, за да го помоли да прости сторените му неправди. Исаак го попитал с огорчение: „Защо дойдохте при мене, след като ме намразихте и ме изпъдихте от вас?“ На това Авимелех отговорил: „Ние явно видяхме, че Господ е с тебе и затова рекохме: да положим между нас и теб клетва и да сключим с теб съюз, за да не ни правиш зло, както и ние не сме те докоснали, а сме ти правили само добро и те пуснахме с миром; сега ти си благословен от Господа.“ И така между евреите и местния цар бил сключен нов съюз. Исаак устроил за гостите пир, а когато те се нахранили и напили, пуснал ги да си вървят в къщи с мир.

Коварството на Ревека и Иаков

На старини Исаак престанал да вижда и не разпознавал дори най-близките си. На това отгоре имал неприятности с Исав, който се оженил за две хетки, без да се съобразява с племенната традиция и без да се грижи за чистотата на родовата кръв. Въпреки това не преставал да го обича и продължавал да го смята за първороден син. Веднъж той го повикал при себе си и казал: „Ето, аз остарях и всеки момент мога да умра. Вземи сега сечивата си, тула си и лъка си и иди на полето и улови ми дивеч, сготви ми ястие, каквото обичам, и ми донеси да ям, за да те благослови душата ми, преди да умра!“ Исав веднага тръгнал на лов, за да изпълни желанието на стария си баща. Ревека подслушала разговора и в главата й се родил хитър план. Тя решила да се възползува от отсъствието на Исав и да сложи на негово място Иаков, като изтръгне с измама за него благословията на мъжа си, каквато се давала само на първородния син. Когато Иаков узнал за възнамеряваната измама, разтревожил се и започнал да протестира: „Брат ми Исав е космат, а пък аз съм човек гладък. Баща ми може да ме попита и аз ще бъда пред очите му измамник и ще навлека върху себе си проклятие, а не благословия.“ Ревека разсеяла страховете му и му поръчала да докара две козлета. Тя приготвила от тях гозба, облякла Иаков с дрехата на Исав, за да лъха от него миризма на поля, а ръцете и шията му увила в кожата на козлетата. Облечен по тоя начин, Иаков се изправил пред Исаак и като се представил за Исав, поднесъл му гозбата. Слепият баща се удивил, че първородният му син се върнал толкова скоро от лов и за да се убеди, че няма грешка, докоснал Иаков с ръце. „Гласът е глас на Иаков — мърморел той, — но ръцете са ръце на Исав.“ Щом се нахранил и пил вино, отново го обзели съмнения. Поискал мнимият Исав да го целуне и се успокоил, когато почувствувал миризмата на дрехите, пропити от пот. Тогава казал зарадван: „Ето дъха от сина ми като дъх от пълна нива, която Бог е благогословил!“ Веднага след това пристъпил към тържествена благословия, която правела сина първороден и главен наследник. Когато Исав се върнал от лов, узнал по какъв подъл начин е бил лишен от наследство. Бащината благословия била мистичен акт с неотменима сила на действие, дори когато била измъкната с измама. Исаак и Исав вече не могли да отменят извършения акт. Исав бил обзет от неудържим гняв и се заканвал, че ще убие Иаков. Но с оглед на любимия си баща се въоръжил с търпение и решил да изпълни заканата си едва след неговата смърт.

Стълбата на Иаков

Уплашена за живота на Иаков, Ревека му рекла: „Ето, брат ти Исав се заканва да те убие; затова, сине мой, послушай сега думите ми: стани, та бягай при брат ми Лаван в Харан; и поживей при него няколко време, докле утихне яростта на брат си, докле утихне гневът на брат ти против тебе и той позабрави какво си му сторил. Тогава ще пратя да те приберат оттам.“ На Исаак също било удобно, че Иаков ще отиде в Харан. Защото там могъл да намери другарка за живота от собствения си род и да избегне грешката, която извършил Исав, като се оженил за хетки. Изглежда, че старият баща му бил вече простил недостойната измама, понеже се сбогувал нежно с него и го благословил за добър път. Иаков тръгнал на далечен път като беден странник с торба на гръб и тояга в ръка. Защото трябвало да се измъкне нощем крадешком, когато страшният Исав спял дълбоко в шатрата си. Целия път изминал пеш и спял под голо небе. Един ден, когато се мръкнало, той сложил камък под главата си и заспал уморен от целодневното си пътуване. Тогава сънувал извънредно дивен сън: видял стълба, която отивала високо на небето; по нея вървели ангели, а на най-високото стъпало се бил облегнал Йехова, който заговорил много ласкаво към него: „Аз съм Господ Бог на твоя отец Авраама и Бог на Исаак. Земята, на която лежиш, ще я дам на тебе и на потомството ти; и потомството ти ще бъде като земния пясък; и ще се разпростреш към морето и към изток, към север и към юг… Аз съм с тебе…“ Сутринта Иаков се събудил и се заклел пред Йехова, че ще го признава за свой Бог и ще му дава десятък, ако го запази от опасностите, ако не му поскъпи хляба и му позволи да се върне в дома на баща си. За спомен на необикновеното видение той поставил свещен камък, който помазал с елей, а мястото, където сключил съюз с Бога, нарекъл Ветил, което значи „дом на бога“.

Как се надхитрявали Лаван и Иаков

Иаков пристигнал в Харан надвечер. Около кладенеца при градската порта се трупали пастири, за да напоят добитъка. Иаков ги попитал дали познават Лаван, внука на Нахор. Точно в тоя момент се появила красива пастирка, която водела стадо овце. „Ето това е дъщеря му Рахил!“ — извикали пастирите. Като видял братовчедка си, Иаков се развълнувал и със сълзи в очите я целунал по бузата. Рахил се върнала в къщи и съобщила на баща си за пристигането на роднината. Лаван се затекъл с всички сили към кладенеца, прегърнал силно Иаков и го завел в къщата си. По време на вечерята разпитвал безкрай за Исаак и Ревека, а когато се наслушал до насита, попитал сестриника си какво го води в Харан. Иаков помолил вуйчо си да го приеме на служба като свой домашен слуга. Лаван бил практичен човек и попитал сестриника си какво възнаграждение ще иска за своята работа. Двете му дъщери слушали жадно разговора и поглеждали боязливо към братовчеда си. Иаков ги изгледал замислено и преценявал нещо в себе си. По-голямата девойка, Лия, имала болни очи и изобщо не се отличавала с хубост. Но по-малката, Рахил, била толкова красива, че той не могъл да откъсне очи от нея. Най-сетне се покашлял, за да си придаде смелост, и отговорил на вуйчо си: „Ще ти служа седем години за по-малката ти дъщеря Рахил.“ При такова рязко поставяне на работата Лаван се засмял, а понеже това споразумение сметнал за полезно за себе си, съгласил се с готовност. Иаков се заел да гледа добитъка на вуйчо си. Той разбирал великолепно тая работа, затова стадата почнали да растат, както никога дотогава. Седемте години изминали като седем дни. Дошъл моментът да му се плати за службата. Лаван уверил Иаков, че ще изпълни споразумението и на сватбата на Рахил поканил множество гости. Сватбените тържества се състояли много шумно, не липсвало нито ядене, нито вино, пируващите не си скъпили нищо и се забавлявали до насита. Към края на деня съгласно сватбения обичай младоженецът се отправил към тъмно помещение, където тъстът трябвало да му доведе любимата. За радост на гостите Иаков отивал нататък с доста колеблива крачка, защото виното му било отнело силите. Всичко обаче станало точно така, както искала традицията. На сутринта, когато в стаята станало светло, Иаков се събудил трезвен, но какво било изумлението му, когато вместо Рахил видял при себе си Лия. Веднага разбрал, че Лаван го измамил позорно и по тоя начин се отървал от грозната си дъщеря. Изпълнен с възмущение, той скочил от постелята и се затекъл при тъста си, когото започнал да кори буйно. Но старата лисица съвсем не се смутила от укорите и с най-невинен израз на лицето казала: „У нас няма обичай да се омъжва по-малката дъщеря преди по-голямата.“ Дръзкият отговор убол страшно Иаков. Той се разтреперал от гняв, крещял, заплашвал и вдигнал такава врява, че къщата се превърнала в ад. Но Лаван запазил спокойствие и щом зет му, уморен от виковете, попритихнал малко, предложил му да поработи при него още седем години и тогава ще получи Рахил. Какво могъл да стори нещастникът? Ще не ще, трябвало да се съгласи на нов договор, за да придобие любимата си Рахил. Тоя път обаче не излязъл глупав и поискал тъстът да му плати предварително за бъдещата служба. И наистина сватбата с Рахил станала една седмица след неприятната случка. Ето така Иаков се сдобил с две жени. Не може да му се чудим, че фаворизирал Рахил, а с Лия се държал като мащеха. Вършел това обаче с цената на домашното спокойствие, защото ревнивите сестри се надпреварвали да печелят симпатията на мъжа си и често между тях започвали свади. На всичко отгоре съдбата сякаш се подиграла с Рахил. Защото се оказало, че тя е неплодна, докато Лия, тая домашна пепеляшка, всяка година дарявала Иаков със син, докато най-сетне потомците му от нея станали четирима. Тази грозотия не знаела мярка в хвалбите си. Когато кърмела децата си, къпела се в хвалби и не скъпяла жлъчните подхвърляния към прекрасната си, но силно угнетена сестра. В своята мъка Рахил отишла толкова далече, че цялата вина за нещастието си струпала върху своя мъж. „Направи да имам деца, защото иначе ще умра!“ — извикала тя в отчаянието си. Иаков се възмутил и й отвърнал горчиво: „Нима аз, а не Бог ти отказва потомство?“ Рахил не виждала друг изход и най-сетне решила да се възползува от стария закон на своето племе: избрала една хубава робиня на име Вала и я дала на мъжа си като наложница. Вала наистина забременяла скоро от него. Когато щяла да роди, Рахил я държала на коленете си, за да бъде зачетен законът и детето на робинята да бъде признато за нейно собствено дете. По тоя начин се родило момче на име Дан. Рахил сега сияела от радост и викала възбудено: „Отсъди ми Бог и послуша гласа ми и ми даде син!“ Радостта й станала още по-голяма, когато Вала родила още един син! Тогава Рахил казала с чувство на облекчение: „Силна борба се борих със сестра си и надвих!“ Сега пък Лия станала унила, защото изведнъж престанала да ражда и явно губела почва в тоя майчински двубой. Затова и тя последвала примера на сестра си и избрала за мъжа си наложница със звучното име Зелфа. Красивата наложница спечелила симпатии в очите на Иаков и за две години му родила двама сина. Колко с повишен дух се чувствувала Лия, когато придобила превъзходство над сестра си. „Блазе ми, защото жените ще ме наричат блажена!“ Случаят пожелал, когато синът й Рувим прибирал и връзвал ожънатата пшеница, да намери в стърнището рядко растение, мандрагора, резултатно лекарство срещу безплодието. Той се затекъл при майка си, за да може тя отново да ражда синове. Хитрата Рахил бързо научила това, изтичала при Лия и настояла сестра й да й даде малко от чудотворното биле. Но щастливата притежателна на лекарството съвсем не мислела да помага на сестра си и отвърнала сърдито: „Нима ти е малко, дето си завладяла мъжа ми, та искаш да вземеш и от мандрагорите на сина ми?“ Укорената Рахил си отишла потисната и се тревожела за бъдещето. А имала основателни причини за това, защото Лия родила още двама сина и една дъщеря, следователно в края на краищата могла да се похвали с шестима синове и дъщеря от собствената си утроба, както и с двама синове от робинята Зелфа. Изглеждало, че Лия е вече непобедима. Но ето изведнъж — някакво чудо — Рахил сякаш застава отново да се съревновава със сестра си и ражда син, когото нарича Йосиф. Значи най-сетне преодоляла безплодието си. Дали с помощта на мандрагората, трошичка от която може би е успяла да си откърши скрито в момент на невнимание от страна на ревнивата си сестра? Минали вторите седем години служба и Иаков решил да се върне в Ханаан. При това той се пазарял с Лаван за допълнително възнаграждение като награда, че така прилежно и полезно е работил за негово благо. „Защото ти имаше малко добитък, преди да дойда аз — изтъквал му търпеливо, — а откак съм аз тук, той се увеличи много и Йехова те благослови.“ Лаван търсел нови и нови извъртания. Но притиснат до стената, започнал да омеква, особено защото в същност трябвало да признае, че зет му има право. Като видял колебанията му, Иаков предложил да продължи да му служи, но ако както сега, така и в бъдеще му принадлежат всички кози, овце и овни, които са капчести и петнисти. Лаван се смеел в шепи на наивността на зет си и с готовност приел условието за новия наемен договор. Защото стадото му било предимно от черни и бели овце и кози, а петнисти и капчести имало като за лекарство. Затова той се зарадвал, че ще се ползува срещу много ниска цена от помощта на Иаков. Но сгрешил много в сметките си, понеже забравил, че Иаков се научил да гледа добитък още когато бозал млякото на майка си и разбирал отлично сложното изкуство за кръстосване на животните. Иаков насъбрал пресни клонки, нацепил кората им така, че да се виждат бели чертички. Така нацепените клонки слагал при водопой. Като пиели вода, овцете така се заглеждали в тия клонки, че раждали агнета с пъстра и капчеста вълна. Много късно Лаван забелязал по какъв застрашителен начин растели петнистите животни, а черните и белите намалявали и намалявали. Най-сетне стигнало дотам, че Лаван обеднявал все повече, а Иаков ставал богат притежател на неизброими стада овце, овни и кози, а също така на множество робини и роби, камили и товарни осли. С една дума, тоя път хитрецът намерил майстора си. Естествено всичко това не могло да се хареса на синовете на Лаван. Виждайки, че хитрият им зет почти до дъно е обрал техния имот, те ударили на голям плач и се вайкали с думите: „Иаков завладя всичко, що имаше баща ни, и от бащиния ни имот натрупа цялото това богатство…“ В своя защита Иаков поддържал, че Бог поискал да накаже Лаван заради неговите извъртания и затова направил така, че се увеличавали петнистите и капчестите животни. „И така Бог отдели част от имота на вашия баща — оправдавал се той пред жените си — и го даде на мене.“ Жените, както обикновено при влюбени жени, застанали на страната на мъжа си в тоя семеен спор. Сега, когато Иаков им признал при голяма тайна, че Бог му поръчал да се връща в Ханаан, с цяло сърце одобрили това и по тоя начин дали воля на недоволството си, което хранели отдавна към своя баща: „Не смята ли ни той за чужди? Защото ни продаде и дори изяде нашето сребро; затова всичкото богатство, което Бог отне от баща ни, е наше и на децата ни; и тъй, прави всичко, каквото Бог ти е казал!“

Бягството на Иаков

Огорчението и напрегнатостта в дома на Лаван ставали непоносими. Иаков основателно се страхувал, че синовете на тъста му ще се опитат да вземат насила имота, който придобил със своето остроумие и труд. Затова решил да се измъкне тайно от Харан. Не знаел обаче, че Рахил се вмъкнала в бащиния си дом и присвоила идолите на домашните богове, които от стародавни времена покровителствували рода на Тара. Керванът на Иаков бил огромен: състоял се от камили, товарни осли, овце, овни и кози, както и от двете му жени, двете наложници и единадесетте синове на Иаков, без да се смятат многобройните слуги със семействата им. Затова не било лесно да избягат незабелязано от Ханаан. И все пак Лаван едва на третия ден забелязал бягството. Свикал бързо синовете си и начело на въоръжената си прислуга тръгнал да преследва беглеца. Но по пътя Бог му заповядал да не е посмял да стори зло на Иаков и да не довежда работите до проливане на кръв. Седем дни продължила гонитбата, Лаван настигнал Иаков в планината Галаад, където точно в тоя момент опъвал шатрите си. Разсърденият тъст се приближил до беглеца, който го очаквал начело на въоръжените си хора, и рекъл с укор: „Какво стори ти? Защо ме излъга и отвлече дъщерите ми като с оръжие пленени? Защо побягна тайно и се скри от мене и не ми обади? Аз щях да те изпратя с веселба и песни, с тимпани и гусли. Ти ми дори не даде да целуна внуците и дъщерите си; неразумно ти постъпи. В ръката ми има сила да ви сторя зло; но Богът на вашия баща вчера ми говори и рече: пази се, не говори на Иаков ни добро, ни лошо. Добре, тръгнал си, понеже с нетърпение желаеше да се намериш в бащиния си дом — но защо си откраднал боговете ми?“ Иаков се смаял от тия думи, защото не знаел нищо за кражбата. Той уверявал, че ще накаже крадеца със смърт, ако бъде открит, и позволил на тъста си да извърши пълен обиск на кервана му. Лаван претърсил шатрите на Иаков, на Лия и на двете наложници, а накрай се отправил към шатрата на Рахил. Виновницата бързо заровила идолите в тора на камилите и клекнала отгоре им. Лаван не могъл и да помисли, че идолите могат да бъдат скрити на такова неприлично място и, разбира се, не ги открил. На свой ред Иаков се разсърдил на тъста си, че го преследвал така разпалено и го унизил с извършения обиск. Припомнил му всичките несправедливости, които понесъл от него през двадесетте години служба: „Какво намери между тия неща, които са мои? — оплаквал се той огорчен. (Ако си намерил нещо), сложи го пред моите и твои роднини и нека те кажат кой от нас има право. Двадесет години бях у тебе; твоите овце и кози (които пазех), не се багнеха. Овни от твоето стадо не съм ял. Месото на разкъсаните от дивите зверове брави не съм ти носил; мои брави ти давах срещу тях. При мене търсеше, ако нещо ти се откраднеше в ден или през нощта. Денем се изморявах от жега, а нощем — от студ, и сънят бягаше от очите ми. Такива бяха моите двадесет години в твоя дом. Работих ти четиринадесет години за двете ти дъщери и шест години за добитъка ти; а ти десет пъти промени наградата ми. Да не беше с мен бащиният ми Бог, Авраамовият Бог и страхът от Исаака — ти щеше сега да се изправиш без нищо.“ Лаван твърдял, че всичко, което бил взел Иаков, е в същност негова собственост. Въпреки това не искал да търси правата си и се съгласил зет му да замине за Ханаан. „Дъщерите са мои дъщери; децата са мои деца; добитъкът е мой добитък и всичко, що виждаш, е мое: мога ли да сторя нещо на моите дъщери и децата им, които те са родили?“ Тогава той предложил на Иаков да сключат съюз. В знак на съгласие на височината Галаад издигнали грамада от камъни. Лаван нарекъл тая грамада Иегар-Сахадут, а Иаков — Галаад. При това Лаван добавил: „Нека тая грамада да бъде отсега нататък доказателство за нашето съгласие. (…) Това възвишение от камъни и този паметен камък, който поставих в знак на съгласие между мене и тебе, ще напомнят, че нито аз ще тръгна към тебе с лошо намерение, нито ти ще минеш покрай тях, за да тръгнеш към мене с лошо намерение. Богът на Авраам и Богът на Нахор, Богът на техните бащи нека да бъде съдия между нас.“ След като се нахранили заедно, Лаван целунал дъщерите и внуците си, а после се отправил заедно със синовете си обратно към къщи.

Иаков се бори с Бога

Иаков прекрачил границата на Ханаан и спрял на лагер на едно място, което нарекъл Маханаим (лагер). От местните хора узнал обезпокоителни неща за брат си Исав. Той се бил заселил край Мъртво море, на платото Сеир, т.е. на „Косматото“, „Обраснало с дървета“ платно, и станал владетел на земята Едом. Занимавал се главно с лов в дивите планини, но и вършел разбойничество, ако му се паднел случай за това. Естествено това не му донесло добра слава между заселените в долините ханаанци. Чутите вести не вещаели нищо добро за Иаков, затова сърцето му се свило от страх. Защото той нямал чиста съвест и смятал, че брат му не е забравил извършената преди двадесет години несправедливост към него. Иаков изпратил пратеници при него с молба за прошка, а когато пратениците се върнали и му съобщили, че Исав иде да го посрещне, придружен от отряд въоръжени бойци, изтръпнал и започнал да се моли на Бога с думите: „Благоволи… и ме избави от ръцете на брат ми, от ръцете на Исав; защото аз се боя от него да не би, като дойде, да убие мене и майките с децата. Ти рече: аз ще ти правя добро и ще направя като морския пясък твоето потомство, което от множество не ще може да се изброи.“ След това предприел всички мерки, за да се осигури пред евентуално нападение от страна на брата си. Ослите, воловете, камилите, овцете и хората разделил на две групи и ги поставил на такова разстояние, та поне едната група да има време да избяга, ако другата бъде атакувана. Освен това решил да спечели Исав с щедри дарове: „Ще го умилостивя с дар, който ще ме изпревари — разсъждавал той в себе си, — а като го видя след това, може би ще се отнесе милостиво към мене.“ И той отделил от кервана си двеста кози, двеста козли, двеста овце, двеста овни, тридесет камили заедно с малките им, четиридесет крави, двадесет бика, двадесет ослици и десет ослета. Това грамадно стадо разделил на три равни части и изпратил поотделно на равни разстояния една от друга, та постепенно да настройват брата му помирително. Нощта Иаков прекарал в лагера и тогава му се случило извънредно странно приключение. Сънувал, че се бори с Бога. „Няма да те пусна, докато не ме благословиш!“ — извикал той дръзко, сякаш имал работа с равен на себе си. Борил се с него с всички сили и в края на краищата го принудил да го благослови като законен наследник на Исаак. Бог се борил с него до разсъмване, а като не могъл да се измъкне от прегръдките му, докоснал жилата на бедрото му така, че тя веднага изсъхнала. Като се освободил, благословил го и му поръчал от тоя момент да носи и прозвището „Израил“, което означава „този, който се е борил с бога“. Когато се събудил сутринта, Иаков забелязал, че куца с единия си крак. Чувствувал се обаче укрепнал духом, защото нощното приключение разпръснало съмненията и двоуменията му, които отдавна тровели неговото спокойствие. Правото на първородство, придобито незаконно, Бог легализирал с благословия, определил го на това отгоре за баща на рода, който ще трябва да добие владичество над другите народи. Мястото, където станало това, Иаков нарекъл Пенуел, т.е. „Лице на бога“, а в памет на това събитие синовете на Израил вече никога не ядели жилите от бедрата на убитите животни.

Срещата с Исав

Най-сетне Исав се появил начело на бойците си. Но въпреки божията благословия Иаков все още се страхувал от засада. При вестта, че брат му е вече близо, той с тревожна бързина разделил семейството си на три групи, начело изпратил двете наложници с децата, после пуснал след тях Лия с нейното потомство, а на самия край оставил Рахил с Йосиф, понеже най-много обичал именно тях. Убедил се обаче, че на семейството му не било причинено никакво зло. Тогава се осмелил да отиде при брат си и най-смирено му се поклонил седем пъти чак до земята. Оказало се, че Исав забравил някогашната несправедливост към него. С нежна излиятелност грабнал Иаков в прегръдките си и се разплакал от неудържима радост. Когато Исав видял групата от жени и деца, не могъл да скрие удивлението си и трябвало да се увери дали това действително е семейството на брат му. „Това са децата, с които Бог надари милостиво своя слуга“ — обяснил Иаков и тогава наложниците с децата си и слугите се приближили и отдали поклон. Едва сега обърнал внимание на огромните стада, които Иаков карал пред себе си. „За кого са всички тия стада?“ — попитал той, а когато Иаков отвърнал бързо, че те са за него, дълго не искал да чуе за каквито и да било подаръци. Щедрите дарове приел едва след усилени настоявания; нещо повече, канил брат си в своето планинско гнездо и му предлагал заедно да изминат по-нататъшния път. Но Иаков все още не вярвал на Исав. Наглед приел поканата, оправдал се обаче, че не може да пътува заедно с него, понеже трябва да се движи много бавно и често да се спира на дълги престои, за да не мори животните и поради бързината да няма значителни загуби в стадата си. Обещал обаче, че непременно ще тръгне подир брата си и ще му гостува в неговия дом на платото Сеир.

Как синовете на Иаков отмъстили за сестра си.

Иаков само чакал кога Исав ще изчезне зад хоризонта към Едон, за да се отклони веднага от пътя. Бързо преминал през брода на река Йордан и се спрял при града Сихем. Емор, тукашният цар, му позволил да се настани в неговата страна за постоянно, поради което Иаков купил там парче земя и опънал шатри. Скоро обаче се случило нещо потресаващо, което объркало плановете му. Сихем, най-големият син на царя, отвлякъл дъщеря му Дина, която излязла да погледа момичетата, които живели по тия места, и я изнасилил. Младият княз, изглежда, не бил такъв негодник, щом се влюбил в жертвата си, и бил готов да се ожени за нея. Незабавно отишъл заедно е баща си при Иаков, за да моли за ръката й. По това време синовете на Иаков работели на полето, а когато се върнали и узнали за постъпката на княза, пламнали от страхотен гняв. По онова време отвличането на сестрата било смятано за небивало унижение, което според пустинните обичаи би могло да се отмъсти само с проливане на кръв. Потомците на Тара били горди пастири, които обичали свободата. Те не разбирали градските хора, у които достойнството, чувството за чест и расовата солидарност не били вече ценени толкова много. Когато видял гнева на Иакововите синове, цар Емор се разтревожил силно и дори започнал да моли смирено: „Сихем, моят син, е обикнал с цялото си сърце вашето момиче. Дайте му го за жена. Сродете се с нас; вие ще ни дадете вашите дъщери за жени, а нашите дъщери вземете за ваши жени. Ще живеете с нас и тая страна ще бъде и за вас; можете да се заселвате в нея, да се движите свободно, както и да купувате земя като ваша собственост.“ А разкаяният Сихем добавил от своя страна: „Проявете само благосклонност към мене, а тогава, каквото поискате, ще го дам. Определете ми дори най-висока цена за момичето и най-голям подарък, готов съм да дам толкова, колкото кажете, стига само да ми дадете момичето за жена.“ Колко малко е разбирал цар Емор еврейските пастири, щом им предлагал да се обединят с него в един народ! Иаков и синовете му тъкмо от това се страхували като от огън. Те не искали да се разтопят в местното чуждо им по религия и раса население. Те до такава степен са се грижели за чистотата на племето си, та са тръгнали за жени на далечен път за Харан, а синовете, които вземали за жени девойки от чужда раса, презирали като отстъпници. Синовете на Иаков поставили условие, което според тях било неприемливо за цар Емор. Те поискали самият той, синовете му и всички други мъже от неговия народ да се подложат на обрязване. „Само тогава ще ви дадем нашите дъщери и ще вземем вашите дъщери за жени — уверявали те, — тогава ще се заселим заедно с вас и ще станем един народ. Но ако не ни послушате и не се обрежете, ще си отидем оттук заедно с нашето момиче.“ Ала колко изненадани се почувствували, когато царят приел и това условие. Наистина силна трябва да е била любовта на Сихем към Дина! Оказало се обаче, че царят също се ръководел тайно от практични сметки. Защото, когато убеждавали поданиците си да се съгласят на колективно обрязване, изтъкнал им между другото следното: „Тия хора са приятелски настроени към нас. (…) Под това условие те се съгласяват да заживеят между нас и да се съединят с нас, ако всеки мъж у нас бъде обрязан, както те са обрязани. Щом се съгласим с това им искане, тогава и техните стада, и тяхното имущество, и всичкият им добитък ще принадлежат и на нас. Стига само да се съгласим с тяхното искане, и тогава ще останат с нас.“ Изглеждало, че конфликтът ще се свърши със споразумение. Мъжете от град Сихем и околността били обрязани. Но на третия ден, когато поради незаздравелите им още рани лежали безсилни по къщите си, братята Симеон и Леви събрали хората си, избили до крак жителите на Сихем и освободили сестра си от двореца, а останалите братя в това време опустошили околността на врага, отвлекли в робство жените и децата и всичкия добитък. Иаков не бил посветен в тоя заговор, затова безкрайно много се разтревожил от кървавата постъпка на синовете си. Той повикал Симеон и Леви и започнал да ги укорява горчиво: „Вие ми създадохте неприятност, защото поради вас ще ме мразят жителите на тая страна, ханаанците и ферезейците. Защото аз имам малък брой хора и ако те излязат заедно срещу мен, ще ми нанесат поражение, ще загина аз и цялото ми семейство.“

Иаков във Ветил и в Мамре

Наложило се бързо да се отдалечат от Сихем, преди съседните племена да се освободят от ужаса и да потърсят отмъщение за коварното кърваво нападение. Когато настъпила нощта, Бог се явил на Иаков и му рекъл: „Върви във Ветил и се засели там. И там издигни олтар на Бога, който ти се показа, когато бягаше от брата си Исав.“ На другия ден сутринта Иаков събрал хората си, за да се очистят от греховете и се отрекат от всякакво идолопоклонство. „Ще се откажете от предметите на сегашния си култ: ще се очистите и ще смените дрехите си. Защото ще отидем във Ветил и там ще издигна олтар на Бога, който ме чу в моето нещастие и ми помагаше, където и да бъдех.“ Различните предмети на фалшивия култ, донесени от Месопотамия, като например идолите на домашните богове и огърлиците и амулетите, които носели на ушите си, били заровени в земята под един голям дъб близо до Сихем в знак на новото помирение с Бога на Авраам. Когато тръгнали на път, велик страх овладял жителите на околните градове, затова никой не ги преследвал. Като стигнал във Ветил, Иаков издигнал олтар на Бога и нарекъл това място Ел-Ветил, защото тук му се показал Бог, когато бягал от брат си. В знак на благодарност към Бога за досегашното покровителство Иаков му принесъл в жертва животни и елей. Бог отново му се показал и още веднъж потвърдил новото му име — Израил, а след това му рекъл: „Аз съм Бог всемогъщи; плоди се и се множи; народ и много народи ще се народят от тебе, и царе от чреслата ти ще произлязат. Земята, която дадох на Авраам и Исаак, ще дам на тебе и на потомството ти ще дам след тебе тая земя.“ А когато тръгнал от Ветил и се движели към Ефрат, по-сетнешния Витлеем, Рахил започнала да ражда и когато родила на Иаков син, умряла при раждането. Понеже много страдала, преди смъртта си дала на детето името Бенони, което означава „син на страдание“, но Иаков, зарадван от раждането на дванадесетия си син, заменил името му на Вениамин, което означавало „син на десница“. Изглежда, че не било писано на Иаков да живее спокойно в Ханаан. Защото, когато се заселил край Мигдал Едер, случило се, та синът му Рувим завързал непозволена любов с наложницата на Иаков, Вала. Потиснат от тоя нов удар, Иаков се преместил в Мамре, където старият му баща Исаак с копнеж очаквал завръщането на сина си. След като го прегърнал и му се нарадвал до насита, Исаак завършил живота си на сто и осемдесет години. На погребението дошъл Исав и двамата братя при пълно съгласие погребали баща си в семейната гробница Макпелах, където вече почивали Авраам и Сарра.

Бележки

[1] Предполага се, че Салим е Йерусалим, тогава град на евзейците, по-късно столица на Израил. — Б.а.

[2] „Аврам“ произлиза от вавилонското „Аби-раму“, което значи „бащата е: издигнат“. Тук бащата е богът на Луната. „Сара“ е име, близко до вавилонската дума „Шаррату“, което означава „княгиня“. — Б.а.

[3] Арабите и до днес твърдят, че произхождат от Исмаил, и вярват, че Исмаил и майка му са погребани в Мека под черния камък Кааба, който представлява най-голямата святост на исляма. Тази традиция е отразена в Корана. — Б.а.

[4] „Дръж за петата“ означавало у евреите „елиминирай, отстрани някого“, „спечели превъзходство пред някого“. — Б.а.