Включено в книгата
Оригинално заглавие
Opowieści biblijne, (Пълни авторски права)
Превод от полски
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 4 гласа)

Истината и легендата за основателите на Израилското царство

Най-блестящият период в историята на Израил обхваща годините 1040–932 пр.н.е., т.е. малко повече от сто години. Ако прибавим и успешното управление на Самуил, най-големият пророк след Мойсей и кръстник на монархията, този период няма да надмине век и половина. Колко нищожен откъс от време е това в историята на Израил! Същинската епоха на обединеното царство се пада през владичеството на трима израилски царе: Саул (1040–1012), Давид (1012–972) и Соломон (972–932). В 932 г. пр.н.е. става откъсването на десетте северни племена и се създават две враждуващи помежду си царства: Израил и Иудея.

Почти всичко, което знаем за тази епоха, дължим само на Библията или по-точно на четирите книги на царствата, както и на двете книги-хроники, наричани още „Паралипоменон“ („неща изпуснати, отминати“), понеже гръцките преводачи смятали погрешно, че книгите-хроники съдържат сведения, които са изпуснати в по-предишните книги.

Що се отнася до времето, когато били написани тези книги, мненията на изследователите на Библията са различни. Дълго време се е смятало, че Соломон и пророците Гад и Натан са авторите на Книгата на Самуил.[1] Талмудът, а заедно с него и някои изследователи на Библията поддържат, че автор на трета и четвърта книга на царствата бил Йеремия.

Книгите-хроники трябва да са били създадени през втората половина на IV в. пр.н.е., което личи от многобройните арамейски чуждици в езика на текста.

Едно във всеки случай е сигурно: окончателната редакция е дело на свещениците-преписвачи, които са се намирали под влиянието на религиозните реформи на иудейския цар Иосия (640–609 пр.н.е). За това ясно говори подчертаната тенденция да се оценяват историческите събития в теократичен дух. Според тия предпоставки първото задължение на царете било да служат на Йехова и да се подчиняват на първосвещениците. Оценката на дейността им е в зависимост от това, до каква степен са изпълнявали този постулат.

Саул се заплел в остър конфликт с първосвещеника и затова не е погледнат с добро око от редакторите. Обратно, Давид, верен слуга на свещеничеството, се радва на безкрайната им снизходителност. Някои негови престъпления те се мъчат да потулят, като ги представят за резултат на случайно стечение на обстоятелствата, други пък оправдават с религиозни съображения. Така например Давид бил ликвидирал седемте преки потомци на Саул по категорично искане на Йехова.

С изключение на незначителен брой случаи към записването на историята на тази епоха, запазена в устните предания, са се заловили след изтичането на продължително време, а в някои случаи дори след няколкостотин години. Съвсем естествено, това е трябвало да повлияе върху достоверността на споменатите библейски книги. Въпреки това трябва да се каже, че те съдържат множество сведения, които можем да приемем за исторически сигурни. Това се отнася преди всичко до събитията, описани с поразително реалистични, колоритни и драматични подробности, следователно с белези на автентично изложение.

Вече самият факт, че редакторите на Библията не са премълчали ред дела и престъпления, които не правят чест на такива национални герои като Давид или Самуил, свидетелствува по убедителен начин, че те са се основавали на някакви автентични исторически източници. Разбира се, те не са се ръководили от идеята за безпристрастен исторически обективизъм; такъв вид концепция е бил съвсем чужд на хората от ония времена. Навярно редакторите не са могли да премълчат тези не особено поучителни факти, защото са били твърде добре известни в Израил. Погубването на рода на Саул или идолопоклонството на Соломон в Йерусалим — това са събития, които сигурно не са се били изтрили от паметта на еврейските поколения.

Накрая измежду множеството легенди, митове и народни приказки, както и нелогичности, резултат на безкритичното съпоставяне на различни, много пъти противоречащи си източници, се успява да се изчоплят шепа основни факти, които позволяват да се реконструира отчасти действителната картина на тази епоха от израилската история.

Първата книга на царствата започва с кратко, но много драматично житие на първосвещеника Илий и неговите синове. Колко истина има в описанието на тази трагична личност? Сигурно няма да прекалим в предположенията си, ако кажем, че първосвещеник с такова име е съществувал наистина и благодарение на голямото си благочестие е спечелил авторитет сред всички израилски племена.

Впрочем вътрешнополитическите отношения са благоприятствували на Илий във всяко отношение. Силом, религиозната столица на Израил, се е намирала в земята на ефремците, многобройно и влиятелно племе. Освен това градът бил в центъра на страната, следователно не бил заплашван от врагове, докато племената, които живеели на север, изток и юг, е трябвало да се бранят отчаяно срещу напора на съседните народности. Племето на Иуда, което отдавна съперничело с ефремците за първенството в Израил, попаднало под хегемонията на филистимляните и поради това временно престанало да играе каквато и да била политическа роля. Оттук сякаш от само себе си възникнало господството на ефремците, което довело до съсредоточаването за известен период на светската и религиозната власт в ръцете на първосвещеника Илий.

За пръв път от смъртта на Мойсей се осъществила старозаветната мечта на йеховистите: израилският народ получил теократично управление. Това управление обаче, опряно върху моралния престиж само на един човек, не могло да разчита на дълготрайност. Илий разбрал това, поради което се стараел постът на първосвещеник и съдия да стане наследствен в рода му. Тия му планове обаче били осуетени от неговите синове. Тяхната надменност, разпуснатост и поквара отблъсквали хората от съществуващите политически отношения и станали сериозна опасност за намеренията на първосвещеника Илий. Но той бил вече твърде стар, за да противодействува срещу създалото се разложение.

Катастрофата на неговото семейство и загубата на ковчега на завета може би щяха да означават едновременно безвъзвратен край на теокрацията, ако отново не я издигнал пророк Самуил.

Първите две книги на царствата съвсем премълчават военните и политическите последствия от поражението при Афек. Но от бележките, пръснати из другите библейски книги, може да се заключи, че филистимляните са постигнали пълна победа. Те придобили контрол върху централната част на страната и настанили свои гарнизони в много израилски градове. Това положение, продължило почти двадесет години, чак до момента, когато на историческата сцена излиза цар Саул.

Многозначителен е и фактът, че редакторите на Библията дори с една дума не споменават за съдбата на тогавашната столица на Израил — Силом. На внимателния читател ще направи впечатление фактът, че Самуил, който наследява Илий, не останал в свещения град, където се намирали шатрата на Мойсей и ковчегът, а се премества за постоянно в Раматаим.

Каква съдба е сполетяла Силом? Мъглив отговор на този въпрос намираме в пророчеството на Йеремия. В глава седма (стр. 12) четем буквално: „Но идете на моето място в Силом, дето по-преди бях отредил да пребъдва моето име, и вижте какво направих с него поради нечестието на моя народ Израил.“ Допълнение на това сведение може да бъде стих 9 от двадесет и шеста глава: „И тоя дом ще стане като Силом, и тоя град ще запустее.“

Тия цитати не оставят никакво съмнение, че Силом е бил сравнен със земята от филистимляните и просто престанал да съществува като израилска столица. Това поражение се врязало толкова дълбоко в паметта на народните маси, че дори след четиристотин години Йеремия го привежда като пример за божия гняв. Изглежда, че за редакторите на Библията това е било твърде неприятно събитие, твърде неудобно за духовниците, за да могат да го споменат. Те потулили работата по много сръчен начин, като сложили главната тежест върху триумфалното шествие на ковчега на завета из филистимските градове.

Тайната бе разяснена окончателно от археологията. През 1926–1929 г. една датска експедиция, откри развалините на град Силом на 22 км на юг от град Сихем. Дори на едно от възвишенията бе идентифицирано мястото, където вероятно се е намирала свещената шатра с олтара на Йехова и ковчега. Най-важното обаче е, че развалините на града, които произхождат, както се установи, от средата на XI век пр.н.е., носят явни следи от пожар и бурно разрушение. По тоя начин можа безусловно да се установи, че Силом е станал жертва на филистимските нашественици.

Може да се приеме също така за сигурно, че в пламъците е загинала и шатрата на Мойсей, най-ценната национална старина на Израил. Какво е станало обаче с ковчега? Всичко, което узнаваме за съдбата му, е прекалено фантастично, прекалено много изглежда на легенда, за да може да му се повярва.

Ако филистимляните наистина са го взели, тогава защо са се отказали от него след седем месеца? Никой разумен човек няма да повярва в разказа за статуята на бог Дагон, в най-добрия случай може да се съгласи с теорията, че суеверните филистимляни по случайно съвпадение на обстоятелствата, докоснати по това време от някаква епидемия, са приписали бедствието на разгневения израилски Бог, когото държали у себе си в плен. Това не би било в противоречие с онова, което знаем за манталитета и религиозните представи на хората от античния свят. Ако те са почитали своите племенни богове, това съвсем не значи, че не са вярвали в съществуването и магическата сила на чуждите, враждебни им богове. Поради това в разказа за старинните перипетии в съдбата на ковчега може да има някаква капка от истина.

В този разказ има един епизод, който ни поразява със загадъчността си. Във Ветсамис Йехова поразил със смърт чак петдесет хиляди и седемдесет израилтяни, защото някои от тях се осмелили да надникнат вътре в ковчега. Ясно е, че това е версия на фанатизирани, овладени от суеверие йеховисти. Но, както сочи чудовищната цифра на жертвите, коренът на тази версия е било някакво наистина страхотно събитие, чието ехо се е врязало дълбоко в паметта на поколенията.

Правени са ред предположения за изясняването на този загадъчен инцидент. Някои изследователи предполагат, че израилтяните са откраднали ковчега от храма на Дагон. Филистимляните са се спуснали да ги преследват и ги настигнали във Ветсамис. Там се стигнало до битка, в която загинали споменатият в Библията брой израилски бойци. Ковчегът обаче бил спасен и скрит в Кириатиарим. Тази теория обаче има една слаба страна. Защо в такъв случай, питаме, редакторите на Библията са представили падналите в защита на ковчега бойци като светотатственици, които Йехова наказал със смърт?

Съществува и друга хипотеза, която излиза от предпоставката, че ковчегът никога не е попадал в ръцете на филистимляните и че веднага след поражението при Афек е бил отнесен в Кирнатиарим. Според тази версия кървавото клане на жителите на Ветсамис било наказание от страна на другите израилски племена, понеже отказали да участвуват във войната срещу филистимляните. Оттук произхождат неблагосклонните бележки за тях в библейското изложение. Естествено няма начин да се установи колко истина има в тази хипотеза за вътрешна война, прави обаче впечатление странното държане на жителите на Ветсамис, които през периода на тежките борби с филистимляните най-спокойно прибирали пшеницата по нивите, сякаш войната в защита на независимостта и на ковчега не ги засягала.

 

 

Управлението след нещастния Илий било поето от възпитаника му Самуил. Това обаче не станало веднага след поражението при Афек. Едва след като изтекли много години на реформаторска мисия и на разпространяване чистия иеховизъм, Самуил успял да засили своето влияние до такава степен, че да стане фактически владетел на Израил. Заедно с това той възстановил теократическия строй, толкова много компрометиран от предшественика му.

Евреите причисляват Самуил към най-големите си пророци. Дори католическата църква го смята за светия и предтеча на Христос, Свети Йероним поддържа, че император Аркадий (378–408 г. н.е.) пренесъл праха му от Раматаим в Турция, откъдето на свой ред дъщеря му Пулхерия (405–453) го взела в Константинопол, та при религиозни тържества да го сложи в специално построен мавзолей.

Самуил несъмнено е съществувал наистина. Времето обаче е изплело около неговата личност толкова легенди, че редакторите на Библията в същност не са знаели вече точно кой е бил той и в какво се е състояла неговата дейност.

Може да се приеме, че целият комплекс от разкази за неговата майка, раждане, разговор с Йехова и предсказания относно дома на Илий представлява творба на народната фантазия.

В текста намираме редица взаимно изключващи се сведения, които затъмняват историческия образ и в значителна степен понизяват достоверността на изложението. Ще приведем тук един пример. В началото на разказа Самуил е славна в целия Израил личност. Но в девета глава вече той се явява като местен гадател, за когото Саул узнава едва от своя прислужник. Значи изтъкнатият и благочестив свещеник изведнъж е редуциран до ролята на местен пророк, който срещу малко възнаграждение дава съвети как да се намерят заблудилите се ослици.

Днес естествено не можем да стигнем до истината. Противоречието навярно е възникнало поради това, че редакторите на Библията са слели в една фабула две различни народни предания, без да се помъчат да ги координират логично.

Следователно на нас не ни остава нищо друго, освен да приемем за истина онова, което в съществената нишка на разказа притежава всички елементи на истина. Почти сигурно е, че Самуил е бил първосвещеник и съдия, че след смъртта на Илий и разрушаването на Силом е преместил резиденцията си в Раматаим, че е помазал Саул за цар, а после в резултат на конфликт за прерогативите на свещениците му противопоставил Давид като съперник за трона. Тези голи факти, които се намират в основите на изградения библейски разказ, изглеждат близки до истината — защото се свързват логично с известната ни от другаде картина на обществено-политически отношения в античния свят. Както излиза от изкопаните документи, свещениците или жреците са се мъчили да установят теократичен строй и в такива страни като Шумер, Асирия и Египет. Конфликтите, които са се явили на тази основа между светската власт и духовната йерархия, били често явление и в съгласие със закономерността на обществените процеси. Благодарение на своя морален престиж, както вече знаем, Самуил успял да установи теократичния строй в Израил. И той като Илий е полагал усилия първосвещеническото достойнство и съдийската служба да станат наследствени в неговото семейство.

Библията твърди, че тези планове били осуетени от негодните му и подкупни синове. Очевидно това обяснение е силно опростено и има характер по-скоро на нравствено поучение, защото причините за упадъка на теокрацията и за създаването на монархията трябва да се търсят значително по-дълбоко, а именно в тогавашните политически и обществени условия.

Знаем, че още в епохата на съдиите в Израил са се появили монархически течения. Още тогава съществувала силна партия, която искала да обяви съдията Гедеон за цар. Ако той отказал формалното приемане на короната, това се дължи главно на обстоятелството, че се е съобразявал и със силната опозиция, при все че фактически е притежавал царска власт и привилегии. Колко многобройни са били тогава още противниците на монархията, свидетелствува трагичната съдба на Авимелех, съборен от народното въстание в град Сихем.

След поражението при Афек, както и през владичеството на Самуил, Израил се огънал под филистимското робство. И тогава се е засилвало убеждението, че само предводител с изключителни военни способности може да освободи народа от робство, предводител, който по примера на съседните царе би седнал на царски трон. С една дума, панацеята на всички нещастия била виждана в обединението на племената в една обща държава под властта на силен монарх. Този трезв политически реализъм печелел все по-широки кръгове от привърженици, колкото по-силно става убеждението, че първосвещеникът със своите жертвоприношения, молитви и призиви към разкаяние в действителност е безсилен да се справи с горната задача.

За тия настроения са станали причина също и тогавашните класови отношения. След превземането на Ханаан много израилтяни се заселили в градовете. По този начин се създал слой от богати търговци, земевладелци, чиновници, военни ръководители и наследствени племенни първенци. Такъв богаташ, който имал три хиляди овце и хиляда кози, бил например онзи Навал, с когото Давид имал разправия за доставка на провизии. От друга страна, мизерията на широките народни маси, лишени от имота и земята си за данъци и дългове, се засилвала. Новият привилегирован слой е чувствувал нужда да укрепи своето положение на притежател срещу натиска на онеправданите си съотечественици, а такава защита могла да се очаква само от монархическия строй. Нека си припомним, че Авимелех поел властта благодарение на подкрепата на висшите слоеве на град Сихем и че го съборил народен бунт.

Едновременно с изострянето на класовите противоречия се засилвала и абсолютната власт на царя, докато накрая се превърнала в деспотизъм от източен тип. Саул бил патриархален цар, цар-селянин, който запазил простотата на обичаите и в свободни моменти лично се занимавал с отглеждане на добитък. Давид вече има многоброен двор и харем, а с поданиците си започва да своеволничи. Соломон най-сетне въвежда отношения, които напомнят системата на робството в Египет през епохата на строежа на големите пирамиди, откарва десетки хиляди поданици на робски труд в сечищата по ливанските планини, в трансйорданските каменни кариери и по строителните площадки в Йерусалим.

Още през времето на Самуил имотната класа придобила толкова голямо политическо влияние, че въпреки опозицията могла да прокара избора на цар. Ходът на изборните съвещания в Масисра и Галгал трябва да е бил много бурен, щом Библията отбелязва, че Саул не търсел да си отмъщава на хората, които викали и гласували срещу него.

Поради разбираеми причини Самуил също е бил противник на монархията. Искането за цар приел като лична обида и поражение. Защото той разчитал, че религиозната и светската власт ще преминава от баща на син в неговото семейство. И с огорчение питал представителите на племената с какво се е провинил, та го отстраняват от власт. Той рисувал с най-черни краски опасността, която ги заплашва от страна на самовластния цар, а когато това не дало никакъв резултат, заплашил ги, че като отхвърлят теократичното управление на първосвещеника, отхвърлят с това и самия Йехова.

Когато накрай бил принуден да отстъпи пред техните искания, той съвсем нямал намерение да се откаже от фактическата власт, а насочил работата по такъв начин, че бъдещият цар станал в ръцете му безсилно оръдие. Затова неговият избор паднал върху младо момче, което произхождало от най-малкото израилско племе и от семейство без никакво влияние. Самуил основал школа за пророци и, както може да се заключи от библейския текст, той обработвал в тази школа своя кандидат според своята воля, като му втълпявал послушание към първосвещеника, вярност към иеховизма и Мойсеевия закон.

Както знаем, той направил сметките си съвсем без кръчмаря. Стеснителният младеж се превърнал в знаменит пълководец и енергичен владетел, който бързо станал самостоятелен в решенията си. По този повод се създали остри спорове във връзка с компетентността и първосвещеникът наглед се оттеглил от обществения живот, но тайно започнал жестока борба срещу разбунтувалия се възпитаник. Като се стремял към неговото детрониране, той помазал при най-голяма тайна Давид за цар. Конфликтът се превърнал в открита борба, когато Саул заповядал да бъдат избити свещениците от светилището в Номва, които помогнали на Давид. Следователно тук имаме много често срещания в историята типичен конфликт между светската власт и духовната йерархия.

За по-добра обрисовка на фона трябва да се заемем и с онази особена институция, която наричаме „школа за пророци“. Това са били корпорации от религиозни мистици, които се появяват в Израил за пръв път около 1000 години преди нашата ера. Те се съсредоточавали предимно в съседство с важните религиозни светилища като Гива, Ветил, Раматаим, а по-късно и в Самария.

Религиозни мистици са били Самуил, Саул и Давид. Когато Саул се връщал от Раматаим в къщи, при Гива срещнал група пророци и омаян от техните екстатично-френетични действия, присъединил се към техните танци и песни. Втори път изпаднал в такова състояние на екзалтация при вестта за обсадата на град Иавис. В пристъпа на силна възбуда той съсякъл двата вола, с които орял. За трети път това състояние му се случило в Раматаим, когато пристигнал там, преследвайки Давид. Насреща му излязъл Самуил начело на пророците си, хипнотизирал го с танците, песните и възгласите и го грабнал във вира на своето оргийно хоро.

В I книга на царствата (10, 5) четем: „… И когато влезеш там в града, ще срещнеш лик пророци, които слизат от хълма, и пред тях псалтир и тимпан, пищялка и гусла, и те пророчествуват.“

Тази необикновено внушителна сцена доказва, че по страната се влачели роища от религиозни фанатици и мистици, които извънредно много напомнят дервишите на исляма. Тези израилски пророци се обличали с конопени дрехи, носели специални колажи и като дервишите живеели от просия. Техните религиозни практики са се състояли не само в песни, танци и предсказания, но и в самобичуване и нараняване на телата с разни оръдия за изтезание.

По еврейски те се наричали „наби“[2].

Фактът, че те относително толкова късно се явяват на сцената на израилския религиозен живот, има своето значение. Това е безсъмнено доказателство, че този колективен оргийно-екстатичен профетизъм не е бил родно еврейско явление. Неговият произход е все още открит проблем. Доминира обаче мнението, че израилтяните са го заели от ханаанците заедно с култа на Ваал, Астарта и другите финикийски богове.

Предполага се, че първоначалното отечество на профетизма е била Фригия в Мала Азия, откъдето той се е прехвърлил във Финикия и Ханаан. В III книга на царствата (18–19) четем, че царица Иезавел имала на своя издръжка 450 финикийски пророци. Налага се впрочем да отбележим, че профетизмът от подобен тип не е бил чужд и на други народи.

Ще припомним тук само оргийните мистерии в чест на Аполон и Дионис. Херодот пише за вдъхновени мъже, които обикаляли Гърция и пророчествували в хекзаметър.

Понякога набизмът в Израил придобивал извънредно странни форми. Пророк Осий (VII век пр.н.е.), когато искал да изтъкне на иудеите, че с идолопоклонството си извършвали тежкия грях на прелюбодеянието, живял три годили с лека жена и с чужда съпруга. Исай (VIII век пр.н.е.) ходил из града гол, за да предупреди жителите на Йерусалим, че Йехова по подобен начин ще оголи грешния им град от целия му имот.

Скитащите тълпи от пророци в продължение на няколко века били обикновено явление в Ханаан. Израилтяните се отнасяли към тях със суеверно уважение, ползували се от предсказанията им и не им отказвали милостиня. С течение на времето обаче в редовете на тези свети мъже започнали да проникват по най-различен вид шарлатани, наричани в Библията „фалшиви пророци“. По тяхна вина народът започнал да чувствува антипатия към пророческата професия и дори проявявал презрение към нея. Това се вижда между другото в двата въпроса, които си задавали жителите на Гива: „Нима и Саул е между пророците?“, както и „А кой е негов баща?“ Когато Давид пристъпва с танцова стъпка пред ковчега на завета, съпругата му Мелхола казала с презрение, че смята постъпката му недостойна за един цар. Мъдрецът и учителят на народа Амос решително отричал, че е „пророк“.

Под влияние на учението на пророците, както и на политическите сътресения и страдания евреите постепенно задълбочавали своята религия, докато накрая след вавилонското робство я издигали в чист, етичен монотеизъм.

Тази еволюция естествено е трябвало да доведе до изчезването на примитивните форми на колективния профетизъм. Пророците от висок порядък, чиито произведения са се запазили в Библията, не са имали нищо общо с влачещите се из страната предсказатели. Те обаче не са се явили на сцената на израилската история като „deus ex machina“, а са представлявали несъмнено краен продукт на многовековната традиция на колективно религиозно гадателство, следователно до известна степен произхождали от него.

Трагичната история на Саул знаем изключително от Библията и в същност не сме в състояние да кажем доколко тя е истинска. Затова намирането дори на най-скромно веществено доказателство, което би потвърдило до известна степен библейското изложение, представлява голямо, вълнуващо събитие. Такава именно случка е станала през 1922 г., когато американският археолог и ориенталист Олбрайт открил в Тел ел-Фул, на пет км от Йерусалим развалините на Гива, столицата на Саул. Разкопките показали, че Гива била мощна планинска крепост, проста и сурова по конструкция, но безкрайно трудна за превземане. Отбранявали я ъглови кули и два пояса стени от дялани каменни блокове, между които се намирали тайни проходи и помещения за запазване на провизии. В развалините били намерени безкрайно много върхове на пики от бронз и каменни късове за прашките. Въз основа на разни находки е установено, че развалините произхождат от втората половина на XI век пр.н.е. или от периода на владичеството на първия израилски цар. В тая крепост са се разигравали драматичните сцени между Саул, Давид и Ионатан. Когато заставали върху стените, те обгръщали с поглед същия този див планински пейзаж, който виждат днес арабските пастири и членовете на археологическата експедиция.

Открити са също и развалините на Бет-Сан, където филистимляните поругали тялото на Саул. Според Библията те сложили главата на нещастния цар в светилището на Дагон, оръжието и ризницата в светилищата на Астарта, а трупа окачили на градската стена. Развалините се издигали на повече от 23 м височина и имали осемнадесет културни слоеве. Най-ниският слой произхожда от четвъртото хилядолетие преди нашата ера, от което излиза, че Бет-Сан бил един от най-старите градове на Ханаан.

За нас обаче най-интересно е това, че в културния пласт, който се отнася до времето на Саул, са изкопани развалини на двете разположени едно до друго светилища на Дагон и Астарта, за които говори Библията.

Остатъците от стените на тези светилища са били свидетели на последния акт от филистимско-израилския конфликт, който свършил с унищожението на храбрия монарх и тримата му синове. При тия разкопки археолозите открили една историческа подробност, която е напълно премълчана от разказвачите на Библията. Дебелият слой пепел, опушените камъни и изпотрошените идолчета неопровержимо доказват, че филистимският град е станал жертва на бурно нашествие и пожар. Това ни дава възможност да предполагаме с голяма вероятност, че Давид е разрушил Бет-Сан като наказание за поругаването на трупа на своя предшественик на трона.

 

 

Както вече констатирахме на няколко пъти при разглеждането на други откъси от Библията, разказът на Давид е сбор от народни предания, които от векове са се разпространявали из Израил. Редакторите са ги включили в своя разказ, без да забележат или без да ги е грижа, че често пъти те си противоречат едно на друго.

Струва си да се приведат тука няколко примера, за да се посочи с какви трудности имат работа изследователите на Библията при установяването на историческата истина.

Ако си зададем въпрос, по какъв начин Давид се е намерил в двора на цар Саул, ще се намерим в трудност. Защото се оказва, че Библията ни дава две съвсем различни версии. От шестнадесета глава на Книга I на царствата узнаваме, че Давид бил доведен в двора като арфист и като арфист спечелил благоволението на царя. Седемнадесета глава обаче ни осведомява, че Давид обърнал върху себе си вниманието на Саул, когато победил Голиат. Победителят бил неизвестно пастирче и затова Саул заповядал да го доведат при него и попитал: „От кой род произхожда този младеж?“ Въпросът следователно се отнасял за младеж, когото Саул не познавал преди това.

Друг още по-интересен пример е убиването на Голиат. Популярната версия, която твърди, че Голиат бил убит при двубой от Давид, се основава на Книга I на царствата. Когато обаче четем Книга II на царствата, обзема ни удивление, защото се оказва, че Голиат бил убит не от Давид, а от някой си Елханан от Витлеем.

Изследователите на Библията са се мъчили много пъти да обяснят или да оправдаят някак тези различия. Техните доводи се основават предимно на несигурни умствени спекулации и не могат да претендират, че са доказани научни истини. Що се отнася обаче до Голиат, работата изглежда малко по-другояче. Защото е направено едно откритие, което насочило учените към неочаквана следа за обясняване на различието.

Навярно за много читатели на Библията ще бъде изненада фактът, че в същност ние не знаем как се е наричал наследникът на Саул на израилския трон. Защото Давид или както е в текстовете от Мари „давидум“, не е име, а титла или прозвище, която означава „предводител“ или „покровител“. Поради тази причина много изследователи на Библията са се изказали в полза на тезата, че Давид и Елханан са едно и също лице, което веднъж се явява под придаденото му прозвище, втори път под собственото си име.

При тези условия въпросът би станал ясен. Когато координираме двете различни версии и кажем, че Голиат е бил победен от витлеемското пастирче Елханан, наречено по-късно от благодарното население на Израил Давид, дразнещото противоречие би изчезнало, сякаш докоснато от чародейна пръчка.

Но дори ако приемем безусловно тази хипотеза, остават още ред други противоречия, които намаляват историческата стойност на библейския разказ. В нея навярно са смесени фактите с легендите, старите народни предания с по-къснешни прибавки, така че въпреки усилията на учените никога вече няма да стигнем до истината. Типичен пример е твърдението, че Давид отнесъл главата на Голиат в Йерусалим. Това е очевидно значително по-къснешна информационна добавка, понеже Давид е превзел Йерусалим едва петнадесетина години по-късно, когато вече бил цар на Израил.

 

 

Към легендите спада също така преданието, че Давид бил автор на повечето от псалмите, събрани в Библията. Псалмите несъмнено са оказали по-голямо влияние върху умовете на поколенията, отколкото другите книги на Стария завет. Защото това е религиозна лирика с безкрайна красота и богатство на настроенията, изразяваща цяла гама от чувства: от угнетеност, смирение и примирение до надежда, вяра, радостен възторг, благодарност, възхищение и възхвала на красотата на живота. Достойната простота на тези поеми, стегнатостта и суровата сериозност на техния стил и грабващата сърцето религиозна жар са причина, че те са станали източник на непрестанна инспирация за поети, художници и композитори. Струва си да припомним тук, че на полски език псалмите са били преведени от Ян Кохановски.[3]

Ръководната идея на тези религиозни химни е монотеизмът. Те са апотеоз на величието и всемогъществото на Йехова, който обгражда човечеството с любов и съумява да прости най-тежките му грехове, но също така бива неумолим в гнева си и в наказанията. Това е вече концепция за божество от висш порядък, божество, което диктува на човека етични принципи. Но космологията на тези поеми е също така примитивна, както през времето на Авраам. Йехова седи на трон на небето, ангели възвестяват неговата слава, земята е плоска и обкръжена от праокеан, страхотни чудовища на злото и хаоса воюват с творческите сили на порядъка. Някога в бъдещето Йехова ще възтържествува, а по негово поръчение на земята ще управляват князе от рода на Давид.

Названието псалми произхожда от гръцката дума „псалеин“ (подръпвам струни с пръстите). Названието „псалмос“ означава или струнен инструмент, вероятно от финикийски произход, или пък песен, която се пее при акомпанимента на такъв инструмент. Псалмите 6 и 11 започват с многозначителната бележка: „На осмострунно свирило.“ Несъмнено това означава, че трябва да бъдат съпровождани с акомпанимент на осем струни. Много обстоятелства говорят, че текстът е бил разпределен на отделни гласове и хорови партии. Поради това всяка поема представлява нещо като пята литания или антифони, представляващи неразлъчна съставна част от най-различни богослужебни обреди и церемонии.

Както вече отбелязахме, авторството на Давид трябва да причислим към легендите. В резултат на текстовия анализ се е установило безусловно, че повечето от псалмите не е могло да бъдат създадени преди вавилонския плен и че те са били включени в библейските книги едва през III век пр.н.е. Тяхното съдържание е отражение на религиозни представи и обществено-политически отношения, които съответствуват на последния следвавилонски период от еврейската история. Дори елегийното оплакване, което уж Давид бил създал по случай смъртта на Саул и Ионатан, произхожда от античния сборник от химни, наречен „Книга на праведника“.

Това обаче съвсем не означава, че Давид не е бил поет и музикант. Както вече констатирахме при друг случай, израилтяните са притежавали изключителна музикалност и в това отношение са били високо ценени от съседните народи. На фреската, открита в Бени Хасан, виждаме всред еврейските пастири музиканти с лири в ръка. От надписи в Египет и Месопотамия узнаваме, че Ханаан е изпращал в тия страни оркестри и трупи от танцьорки. Между тях дори имало трупи, съставени само от жени, които свирели на разни инструменти. Иудейският цар Езекия (721–693 пр.н.е.) в старанието си да спечели благосклонността на асирийския владетел Сенахирим му изпратил трупа от певци и певици, които навярно са му правили приятно свободното време в двореца.

В атмосфера на толкова богата музикална традиция не би било нещо необикновено, ако някои израилски царе са се оказали талантливи поети и композитори.

 

 

Увлекателната страна на археологията се състои в това, че много пъти по блестящ начин заменя в нещо научно сигурно някакво историческо предание, за което сме имали съмнения дали да го смятаме за легенда или за истина. Така именно е било с библейския разказ за превземането на Йерусалим. Благодарение на едно сензационно откритие днес ние сме съвсем сигурни, че Давид наистина е превзел крепостта на иевусейците и дори се ориентираме точно по какво чудо е успял да постигне това.

Нарочно казваме „чудо“, защото крепостта се издигала на върха на почти недостъпна скала и четиристотин години се е отбранявала победоносно срещу всички атаки и обсади. Библейският разказ за нейното превземане е лаконичен и неясен. Особено мътен е следният стих: „Защото Давид бе обещал него ден да възнагради оногова, който би победил иевусейците и достигне до водостоците на сградите…“ Знаехме, че Иоав превзел крепостта с някаква хитрост, дълго обаче не можеше да се установи в какво се е състояла тази хитрост. Основа за известно пред положение можеше да бъде изразът: „Достигне водостоците на сградите“. В еврейския текст водосточна сграда се нарича „синор“, което може да означава също така „тръба“ или „канал“. По този начин се е родило предположението, че Иоав се е промъкнал в крепостта през някакъв скрит канал и е изненадал защитниците на стените отзад, като е предизвикал в града бъркотия и паника.

Както често бива в историята на археологическите открития, загадката бе изяснена съвсем случайно. През 1867 г. английският офицер капитан Уорен направил посещение на Йерусалим и най-близката му околност. По този случай той се заинтересувал от извора, наричан днес „Аин Сити Мариам“ в долината Кедрон, понеже това е познатият от Библията извор под името Гихон. В развалините на ислямската джамия Уорен се натъкнал на яма, която водела навътре в земята. Като слизал по изсечените стъпала, стигнал до подземен резервоар с изворна вода. Въпреки мрака току над главата си забелязал кръгъл отвор, издълбан в скалната стена. Заинтригуван, той потърсил стълба и въже, за да се провре вътре. Това било издълбан в стената канал, който отначало вървял хоризонтално, а после изведнъж се извивал във вертикална посока. Уорен с голямо усилие се изкатерил горе, като се опирал с гръб и крака в срещуположните стени на комина. След тринадесет метра трудно катерене съзрял наклонен коридор с издялани стъпала, които водели към слабо осветена пещера. Оттам през тясна скална пролука излязъл навън и за свое удивление се намерил току зад някогашната градска стена.

Както показали изследванията, тунелът произхожда от края на второто хилядолетие преди нашата ера, следователно несъмнено бил онзи тайнствен „канал“, през който Иоав се промъкнал в града. Не е трудно да си представим развитието на това събитие. Той се промъкнал пръв през комина с въже, после е изтеглил един след друг своите другари. Когато всички войници се събрали в пещерата, атакували защитниците на стената от тила, а в това време Давид пристъпил към генерално нападение отвън.

Йерусалим бил един от най-силните бастиони на Ханаан, но имал и своя ахилесова пета: лишен бил от вода. В мирно време жителите слизали отгоре при извора Гихон, но при обсада нямали достъп до него. Затова те изкопали в скалата, върху която се издигал градът, тунел и стъпала. Спускали в тунела съд с въже, а някой, който се е намирал в долната пещера, го пълнел с вода от резервоара, в който се събирала изворната вода.

Разбира се, този проход бил пазен в най-голяма тайна. Ние не знаем как Иоав е узнал за него. Навярно е изтръгвал със сила сведението от плевниците или пък някой от израилските бойци е чул глухия шум от съда за водата, който се е удрял о скалата.

 

 

Разказът за първите двама израилски царе може да се причисли към шедьоврите на световната литература. Борбата на Саул със свещениците за защита на своя трон, мрачната ужасна сцена при врачката в Аендор, рухването на всичко, което Саул бил постигнал през живота си, и неговото самоубийство, след това бурният живот на Давид, неговата изпълнена с горчивини старост, тревожена от семейни бунтове и дворцови интриги — всички тези епизоди представляват истинска шекспировска трагедия.

Двамата царе са знаменити индивидуалисти, човешки в своите качества, недостатъци и престъпления, двамата имат своите заслуги и основания, двамата ни разтърсват със страстната сила на чувствата си. От наивните понякога библейски разкази се излъчват пластично нарисувани, живи и всестранни човешки характери. Каква съвършена психологическа скица е например описанието на постепенното духовно изродяване на Саул под влияние на тровещите го подозрения и завист.

Това, което ни учудва още, е реализмът, с който редакторите на Библията са нарисували тъмните, малко поучителни страни от характера на Давид, въпреки че като верен съюзник на духовниците той се радва на техните симпатии и е техен обожаван герой. Поради неопровержимите исторически документи, с които е трябвало да се съобразяват, тяхната едностранчивост се е оказала безсилна.

Защото в библейския текст се проявява недвусмислено отношението им към двамата царе; Саул, враг на свещениците, е представен като черен характер, въпреки че от начина му на живот мъчно можем да заключим, че той заслужава такова отношение. Давид обаче, любимец на духовниците, е възхваляван до небесата, а неговите престъпления и немного похвални постъпки са туширани или третирани с далеко отиваща снизходителност.

Това породи у нас мисълта да се заловим с един интересен опит. Ще импровизираме кратък апелационен процес, за да подложим на ревизия дадената от редакторите на Библията оценка. Страните в този фиктивен съдебен процес ще означим с буквите А и Б.

Издаването на окончателната присъда ще оставим на читателите.

А. Саул се е оказал неблагодарник към Самуил. На него той дължал всичко, своето възпитание и издигането си на трона. И въпреки това, щом получил властта, узурпирал правата на своя покровител, като принесъл в Галгал жертва на Йехова.

Б. За да принесе тази жертва, са го принудили обстоятелствата, които не търпели чакане, и бавността на Самуил. Филистимската войска стояла готова за атака, израилското население било изпаднало в паника. А какво направил Самуил? Накарал да го чакат цели седем дни. Когато най-сетне се явил в стана, докарал работата до остра свада с царя, въпреки че в този драматичен момент се е решавала съдбата на народа. Болезнено ревнив за първосвещеническите си прерогативи, той заявил, че ще детронира Саул, като в случая се прикривал с волята на Йехова. Царят го молил да не затруднява и без това тежкото положение, дори се унизил, та пред опасността да запази поне привидно съгласие. Затова питам: кой от двамата е бил по-голям патриот и държавник?

А. А какво да съдим за второто светотатство на Саул, за погазването на свещената клетва на херема, когато въпреки заповедта на Саул подарил живота на цар Агаг?

Б. Мисля, че това привидно „престъпление“ го издига като човек. Той бил суров воин и заради непослушание искал да накаже със смърт любимия си син Ионатан. Но по отношение на Агаг разкрива извънредно привлекателна черта от характера си: рицарство и великодушие. Колко много по-симпатичен в този случай е той в сравнение с първосвещеника, който собственоръчно съсякъл Агаг.

А. Кървавата баня на свещениците в Номва свидетелствува, че Саул е бил престъпник, който трябвало да бъде лишен от трона. Самуил основателно се е отказал от него и е помазал Давид за цар.

Б. Клането на свещениците е било резултат, а не причина на политическите интриги на първосвещеника. То е било самоотбрана, варварска наистина, но в известен смисъл оправдателна.

А. От Библията излиза, че Саул бил умопобъркан и психопат. Трябвало на всяка цена да бъде отстранен, за да не нанесе още по-лоши вреди на Израил. Неговата невъздържаност по отношение на Давид и Ионатан, неговото състояние на меланхолия и депресия, избухванията на завист и гняв — с една дума, целият му начин на държане го дисквалифицира като цар.

Б. Нека си припомним какво е било положението. Самуил разпалил вражеска агитация срещу Саул. Той пускал например слух, че Йехова отблъснал Саул от себе си и го заклеймил, че обезсилил неговото помазване за цар. Хората били суеверни и навярно огромни маси от израилтяните повярвали на първосвещеника. Саул чувствувал все по-болезнено враждебността и мразовитата пустота, която се създавала около неговата личност. Усамотението трябва да е влияело отрицателно върху неговия ум, но това не е било умопобъркване. Борбата с могъщото духовенство не била лесна, била борба безогледна. Когато се замислим, ние по-скоро се удивляваме, че Саул е съумял да запази такава умереност.

А. Хубава умереност — ами тези невменяеми нападения върху Давид и Ионатан!

Б. Това не е бил безумен рефлекс. Ние помним, че когато Давид се е явявал в двора като арфист, той вече е бил помазан за цар, следователно още тогава той и Самуил са били заговорници, които подготвяли преврат. Ние не можем да си представим, че Саул не е почувствувал какво виси във въздуха. Доказателство е, ако щем, дори укорът му към Ионатан, че подценява Давид като съперник за трона. Следователно, когато се е опитал да прониже Давид с копие, той се е ръководел от напълно обосновани причини, а не от въображенията на един безумец.

А. Може би разказвачите на Библията са виновни за известна пристрастна прекаленост, не може обаче да се отрече, че Давид е бил по-голям и по-заслужил цар на Израил. Защото той, а не Саул е издигнал държавата от нейното безсилие и я преобразил в голяма, обединена сила.

Б. Правилно. Но в този момент не става дума за това. Въпросът е за несправедливата морална оценка на двамата царе, която ни дразни в Библията. В първата книга Паралипоменон (10, 13) четем: „И така умря Саул заради своите беззакония. Ето как свещениците дори няколкостотин години по-късно си отмъщават на нещастния цар, който посмял да ограничи тяхната власт. Защото къде са тези «беззакония»?“ Дори свещениците не могат да ги посочат, при все че с готовност биха направили това. От библейския текст може да се извади само едно заключение. Саул е бил храбър и способен предводител, който през живота се е запазил простота, и умереност, не се е ограждал с блясък, живеел в своята скромна крепост в Гива, не си създал харем, както Давид, а навярно е имал само една жена и изобщо е бил изключително благороден и чист човек. Единственото негово престъпление било това, че защищавал царската власт срещу теократичните претенции на свещениците. Неговата лоша репутация в мнението на следващите поколения живо напомня съдбата на Болеслав Смели, онзи светотатственик, който вдигнал меч срещу прелата на могъщата католическа църква.[4]

А. Може би компилаторите на Библията са окарикатурили портрета на Саул, но що се отнася до Давид, че сигурно не могат да бъдат обвинени в такова нещо. Давид наистина е бил велик, великолепен вожд и монарх, строител на силна държава, гордост на Израил.

Б. Това е вярно, но и тук отново ще трябва да помислим дали редакторите-свещеници са запазили обективност при моралната оценка на неговата личност. За съжаление, не. Нас по-скоро ни учудва тяхната морална слепота по тези въпроси. За да докажем това, достатъчно е да посочим само някои моменти от характера и дейността на Давид. За по-голяма прегледност ще ги обхванем в няколко пункта.

1. Младостта. В полза на Давид говори рядкото в живота приятелство с Ионатан и привързаността на другарите му по оръжие към него. Следователно можем да заключим, че той е бил човек с лични качества и чар. Но освен това се отличавал и с липса на скрупули, когато е ставало въпрос за политически цели. Дълги години той е стоял начело на банда от разбойници, която е тероризирала беззащитното население и изтръгвала редовен откуп от него. Когато станало нужда, не се поколебал дори да постъпи като наемник при филистимляните, най-страшните врагове на собствения му народ. Имал също така и някакви контакти с втория враг на Израил, моавския цар.

2. Как станал цар? До трона стигнал по трупове. Законен наследник на Саул бил синът му Иевостей, който освен това бил поддържан от десетте израилски племена, следователно от огромното мнозинство на народа. Давид му обявил война и го победил. Иевостей бил убит при тайнствени обстоятелства и човек не може да се освободи от подозрението, че косвено Давид има зина за неговата смърт. Явно престъпление било вече клането на седемте преки потомци на Саул. Оставянето на труповете за храна на дивите зверове свидетелствува за изключителната отмъстителност на Давид. Бунтовете на Авесалом и Савей са били в същност въстания на десетте северни племена. Тяхното мнение е намерило израз в укора на Семей към Давид: „Господ ти даде всичката кръв на Сауловия дом, защото ти взе царството след него и даде Господ царството в ръката на Авесалом, твоя син, но ето че твоята злоба те измъчва, защото ти си кървав човек.“ (Книга II на царствата 16, 8). Споменатите факти свидетелствуват, че Саул съвсем не е бил умопобъркан и че по-скоро с достойна за удивление далновидност е прозрял характера и намеренията на Давид.

3. Великодушието на Давид. Библията разказва как Давид на два пъти не се възползувал от благоприятните обстоятелства и не убил Саул. Мисля, че този му начин на постъпване свидетелствува не толкова за великодушието му, колкото за дипломатическата му хитрост. Бившият разбойнически главатар трябвало да се съобразява с мнението на десетте северни племена, които никога не биха му простили убийството на обичания от тях цар. А на какво е бил наистина способен Давид, свидстелствува аферата с Урий. Прелюбодеянието с жената на толкова верен военачалник и коварното му изпращане на сигурна смърт — това е изключително отвратителна постъпка. И човек трябва да се удивлява на мекотата в библейската версия, с която пророк Натан укорява позорната му постъпка. Тук имаме още едно доказателство колко пристрастно се отнасят редакторите на Библията към своето галено дете.

Давид намерил сили да бъде коварен дори на смъртното легло. Като се съобразявал с настроенията сред северните племена, той обещал на времето си неприкосновеност на Семей. Затова само не могъл да му отмъсти. Трудността обаче заобиколил по небивало лицемерен начин.

Преди да издъхне, той просто поръчал на Соломон да убие врага. Поръчал също така да бъде убит и Иоав, неговият заслужил военачалник, на когото дължал безкрайно много.

4. Давид на трона. Без оглед на това, по какъв начин Давид се е добрал до властта, не може да се отрече, че той е бил една от най-големите и най-заслужилите личности в историята на Израил. Като вожд, завоевател и основател на държавата правилно станал гордост на своя народ. Прави обаче впечатление колко бързо се е изродил в деспот от източен тип и изнежен сибарит. Неговият многоброен харем, дворцовата среда, изпълнена с корупция, интриги и скандали, както и своеволията на фаворитите и фаворитките, на които останал послушно оръдие — всичко това представлява потресна картина на постепенното психическо разлагане на знаменития някога вожд и държавник. Моралното тресавище в царския двор станало предмет на общо недоволство и навярно в значителна степен предизвикало бунтовете на Авесалом и Савей. Убийства, кръвосмесителни изнасилвания и котерийни борби за наследяването на трона — ето какво характеризира, края на живота на Давид.

А. Ако днес притежаваме всички тези подробности за неговия живот, това дължим именно на обективното и вярно изложение на редакторите на Библията. Къде е тогава тяхното пристрастие?

Б. Те не са могли да премълчат тия не особено похвални подробности, защото са били твърде добре известни от други документи и от преданието. Едностранчивостта на редакторите се изразява в това, че те представят Давид едва ли не като светец, или най-малкото като богобоязлив цар, който е действувал от името на Йехова. И това именно предизвиква; възраженията.

А. В края на краищата мъчно можем да изискваме от йеховистите да не проявяват симпатия към човека, който е бил верен почитател на Йехова и покровител на неговите свещеници.

Б. Но дали наистина Давид е бил толкова верен почитател на Йехова, както го представя Библията, и дали наистина е бил послушно оръдие на духовниците?

Твърдението, че Давид бил верен йеховист, буди известни съмнения. Защото откъде тогава се е взела в къщата му онази кукла, която Мелхола облякла с дрехите на мъжа си и я сложила в леглото? Ами че това е нашият добре познат идол на домашното божество, онзи „терафим“, предмет на идолопоклоннически култ, забранен и преследван от йеховистите.

Що се отнася до отношението на Давид към свещениците, ние имаме основание да смятаме, че той е подкрепял духовенството по чисто политически съображения. Като човек, който произхожда от Иудея и е узурпатор, отстранил от власт законната династия на северния род на Саул, той не се е радвал на особена подкрепа от повечето северни израилски племена. До каква степен се е чувствувал несигурно на трона, ни говори фактът, че личната му стража се е състояла от наемници-чужденци, предимно филистимляни.

Давид с всичките си сили се стараел да спечели благосклонността на северните си противници. С това се обяснява обявеният от него траур при вестта за смъртта на Саул, тържественото погребение, което му е устроил и бързото отстъпване, когато забелязал, че поради демонстрацията на отчаяната Рицпа оскверняването на обесените потомци на Саул предизвикало всеобщо възмущение.

Както свидетелствуват обаче размириците, предизвикани от Авесалом и Савей, тия му усилия не дали никакъв резултат. Затова с още по-голяма готовност се свързал с духовниците, които благодарение на широко разклоненото си влияние станали необходима подпора на неговото владичество.

Естествено съюзът с духовенството се основавал на редица компромиси, понякога много особени, като например компромиса по въпроса за първосвещеническото достойнство. Законен първосвещеник със седалище в Гаваон, северен Ханаан, бил Садок. Като цар на Иудея Давид провъзгласил за първосвещеник своя довереник и приятел Авиатар. След обединението на двете части на страната под негова власт се появил щекотливият въпрос, кой от двамата първосвещеници трябва да запази това високо достойнство. Давид не се съгласил да отстрани Авиатар, защото не искал да загуби доверения си сътрудник. Садок също не е могъл да бъде снет, понеже това би предизвикало вълнение сред северните племена. Поради това за пръв и последен път в историята на Израил било решено, че двамата първосвещеници ще управляват едновременно. Това ненормално положение на работите променил едва Соломон, който изпратил Авиатар в изгнание, защото подкрепил кандидатурата на Адония за цар. Оттогава първосвещеническият сан бил винаги поверяван на потомци от рода на Садок. От него по-късно произлязла партията на садукеите, които в продължение на векове имали монопол върху първосвещеническото достойнство и всички други по-важни служби в Йерусалимския храм.

Понякога в Библията срещаме някакво лаконично споменаване, което хвърля като прожектор ярка светлина върху известен проблем. Ще приведем тук пример, свързан с Давид. Знаем, че той имал намерение да построи в Йерусалим храм. Тогава пророк Натан му заявил, че Йехова свикнал да пребивава в шатра и не желае зидан дом. И ето че богобоязливият Давид, както внушава Библията, послушно се отказал от намерението си, въпреки че бил струпал вече благородни метали и дървен материал за строеж. Когато обаче четем пета глава от Книга III на царете (стих 3), ние търкаме очи от изумление. Защото в писмото си до финикийския цар Хирам Соломон обяснява защо баща му не е построил храма. Според него на Давид попречили непрестанните войни, които водел. С това въпросът става ясен. Давид и в тоя случай се е ръководел преди всичко от политически съображения, а не от послушание към пророка. Струва си да добавим, че, както свидетелствува неговата защита на шатрата-храм, Натан е бил изразител на мнението на влиятелната партия от религиозни пуристи, които бранели старите пастирски обичаи от епохата на Мойсей и били противници на урбанизацията на обществото.

Давид бил суров, безогледен владетел, но същевременно и знаменит държавник и далновиден дипломат, който умеел да си служи с религиозните институции и настроения за осъществяване на политическите си цели. Неговите заслуги за величието на Израил са безспорни и не може да се учудваме, че следващите поколения са го идеализирали. Когато някой е могъл да докаже, че произхожда от Давидовия род, това било голяма чест и давало привилегии.

Този факт обяснява защо евангелистите са обосновавали историческата мисия на скромния учител от Назарет и с това, че бил потомък на най-големия израилски цар.

Соломон бил първият монарх, който получил короната поради привилегията, която му давал произходът. Все пак той стъпил на трона при атмосфера на скандал и котерийни борби. Ако неговата майка Вирсавия, амбициозна и практична жена, не се била съюзила с партията на Натан и не овладяла стареещия вече Давид, Соломон навярно би останал като един от многобройните анонимни царски синове, за които не знаем нищо сигурно.

Несъмнено по-големи права върху трона имал Адония, четвъртият син на Давид, подкрепян от свещеника Авиатар и върховния вожд Иоав. Соломон помилвал Авиатар, но заповядал да убият Иоав и Адония, като дори не се е спрял да оскверни храма. В известен смисъл можем да го разберем. В желанието си да осигури своето владичество той е трябвало да се освободи от опасния конкурент и да уплаши неговите съюзници.

Такова ненормално положение е съществувало по онова време не само в Израил. Огромните хареми в дворците на източните деспоти, многобройното мъжко потомство и липсата на каквито и да било правни или обичаеви норми по въпроса за престолонаследието са ставали причина за насилствено отстраняване на претендентите като неизбежна необходимост. Този мрачен обичай бил твърде често прилаган между другото и в двора на византийските императори, където станал почти легален държавен акт, съпровождащ коронацията.

Соломон бил миролюбив цар. От баща си той наследил голяма и силна държава. Царувал четиридесет години — от 972 до 932 пр.н.е. През това време той не водил нито една по-значителна война. Не се разправил дори с арамееца Разон, който изгонил от Дамаск израилския гарнизон и се обявил за цар. Наистина по онова време това представлявало инцидент от второстепенно значение, но грешката на Соломон се състояла в това, че той не предвидил, че новата арамейска държавица в подножието на Антиливан ще стане някога в бъдеще страшна опасност за Израил.

Неговата епохална заслуга се свежда към това, че преобразил бедната земеделска страна, която още живеела при патриархални условия, в единна административна държава, стопански жива, силна милитарно и с голям престиж на международната арена. Соломон бил просто енергичен администратор, реформатор, дипломат, строител и търговец. През неговото владичество Израил блеснал с великолепието на своята столица и с небивалата пищност на царския двор. За неговото величие свидетелствува ако ще би фактът, че гордият фараон му дал дъщеря си за жена, следователно го поставил наравно с могъщите азиатски царе. Доказателство за мощта и значението на Соломон били неговият чудовищно многоброен харем, необикновеният блясък, с който се обграждал, най-сетне небивалото своеволно отношение към поданиците, които третирал като роби.

Въпреки всички тези недостатъци и пороци все пак не може да не се признаят положителните страни на неговото царствуване. Преди всичко той изградил Йерусалим като великолепен град и направил от него истинска столица на държавата. Издигнатият от Соломон храм станал единственият център и консолидиращ символ на еврейската религия. Особено далновидни са били старанията за засилване отбранителната мощ на страната. Ще споменем тук изграждането на системата от укрепени градове и отбранителни пунктове, както и основната реорганизация на армията при използуване на бойните колесници като главно ударно оръжие.

Той се стараел също така с помощта на доведени от Финикия специалисти да възкреси несъществуващите вече в Израил занаятчийство и морска търговия. Чиновническата йерархия, създадена по финикийски, сирийски и египетски образци, му осигурила правилно действие на държавната администрация. Соломон бил също така несравним майстор в дипломацията. Към неговите най-големи постижения в тази област спада получаването на ръката на фараоновата дъщеря и сътрудничеството с цар Хирам, без което не би могъл да осъществи намеренията си.

Благодарение на оживената търговия и занаятчийство при Соломон Израил минавал за страна с голямо благоденствие. Библията твърди, че „такова изобилие на сребро имаше в Йерусалим, както и камък; а кедри… толкова много, колкото сикоморите, които растат по полята“. Разбира се, това твърдение трябва да се причисли към ония пресилени стилистични образи, които са обичани от източната фантазия. Ние обаче притежаваме известни данни, които говорят донякъде за неговата достоверност. Годишните доходи на Соломон от търговията, от данъците на арабските васали и вътрешните данъци достигнали 666 таланта (около 22 825 кг злато), без да се смятат доставките в натура, смъквани от израилското население.

За разцвета на земеделието в Ханаан свидетелствува това, че Соломон е доставил на Хирам 20 000 кора пшеница и 20 000 мери дървено масло. Разбира се, това не е минало без тежка експлоатация на земеделците, но така или иначе такава грамадна комулация на земеделски продукти е била възможна само при добри стопански условия.

Археологическите разкопки ни откриха много елементи от тогавашния всекидневен живот, между другото доста високия жизнен стандарт. Правят впечатление множеството находки във формата на скъпоценни съдове от алабастър и слонова кост за пазене на разни козметични масла и кремове, благовония и бои, на флакончета с различна форма, пръчици и пинсети, както и огледалца, щипки, и фиби за коса, които говорят, че тогавашните израилтянки са се грижили за външния си изглед. При това те са употребявали разни парфюми, червила и кремове, миро, алое, балсамово масло, къна, смляна кипарисова кора, червила за боядисване на ноктите и лазурит за боядисване на клепачите. Повечето от тези козметични средства са били внасяни, което изисквало широко разпространено благоденствие в страната.

Освен това археолозите потвърдиха бързия процес на урбанизацията, срещу който консервативните йеховисти са се борили толкова разпалено още през времето на Давид. Земеделието продължавало да бъде основното средство за съществуване, но земевладелците живеели предимно в градовете. Понеже всички ханаански градове били оградени със защитни стени, те са били пренаселени. Къщите, (предимно едноетажни, били издигани върху всяко свободно късче земя, улиците били тесни и задънени, пълни със задух и блъсканица.

Най-важната част от израилската къща била голямата стая в партера. Там жените готвели храна и печели хляб, а семейството се събирало да се храни. Общо взето, мебели не били ползувани. Дори заможните хора се хранели и спели на рогозки, постлани върху каменен под или отъпкана пръст. Към стаите и другите помещения на горния етаж водели каменни стълбища или просто дървена стълба. Лятно време жителите прекарвали нощите на покривите, където духал хладен ветрец и давал възможност да се отдъхне след жегата през целия ден.

Израилските гозби, подправени с лук, чесън или праз, били прости и хранителни. Основната храна представлявала пържена и варена пшеница, разни видове булгури, както и леща, краставици, фасул, плодове и мед. Месо ядели само на държавни, религиозни и семейни празници. Всекидневното питие било овчето и козето мляко, а вино било консумирано с голяма умереност.

От какви източници черпел Соломон своите богатства? Дълго време между учените съществувала тенденцията да причислят библейските разкази към легендите или най-малко към категорията на ония народни предания, които се отличават с наивно преувеличаване на нещата. Библейските текстове по този въпрос се стрували на изследователите твърде фантастични и неясни при предаване на подробностите.

В Третата книга на царствата четем:

„Коне пък докарваха за цар Соломон от Египет и от Кува. Царски търговци ги купуваха от Кува с пари. Купена и докарана от Египет, една колесница струваше 600 сикли сребро, а кон — 150. По същия начин те със свои ръце доставяха всичко това на хетейските и арамейските царе.“

Приведеният текст споменава само това, че цар Соломон купувал само коне и колесници, без да казва обаче, че той ги и продавал. Благодарение на археологическите разкопки обаче днес вече знаем със сигурност, че той се занимавал и с посредничество в търговията между Египет и Азия. С две думи, бил търговец на коне и колесници.

През 1925 г. една американска археоложка експедиция открила в историческата долина Изреел развалините на град Мегидо. Той имал голямо стратегическо значение, защото стоял на стража при северния изход на долината и край търговския път между Азия и Египет, който минавал през нея. Давид и Соломон превърнали Мегидо в силна крепост, но както свидетелствуват културните напластявания, този град е съществувал още в трето хилядолетие преди нашата ера.

В този именно Мегидо се е разкрила тайната на Соломон. Защото в тамошните развалини били открити построени от него конюшни за 450 коня. Около тях се простирал широк двор, в който вероятно конете са били обучавани и поени, а възможно е дори и там да са ставали пазари на коне. Самият размер и местоположението на тези конюшни при главен търговски път свидетелствуват, че Мегидо е представлявал главна база за търговия с коне между Азия и Египет. Соломон е купувал коне във Финикия и вероятно ги е продавал в Египет, откъдето пък докарвал познати по своето качество колесници и ги продавал на месопотамските пазари.

Както се знае от Библията, с помощта на финикийски специалисти и моряци Соломон построил търговска флота, която стояла в пристанището Ецион-Гевер в Акабския залив я всеки три години заминавала за страната Офир, откъдето докарвала екзотични стоки и злато. Изследователите на Библията са се вълнували от два въпроса: 1. Къде се е намирала тази тайнствена страна Офир. 2. Какво е отнасяла там тази флота, щом Ханаан е бил земеделска страна. Идентификацията на този загадъчен край все още е предмет на спорове и предположения. Споменават се между другото Индия, Арабия и Мадагаскар. Известният американски ориенталист Олбрайт е стигнал до убеждението, че в случая става въпрос за Сомалия. Други учени обръщат внимание на фреските в един от храмовете в Тива. Там се вижда фигура на тъмнокожа царица от страната Пунт. Текстът отдолу съобщава, че египетските кораби докарвали от тази страна злато, сребро, мирта, абаносово и сандалово дърво, пантерови кожи, живи маймунки и негри-роби. Поради това се явило предположението, че Пунт е библейският Офир.

Отговор на втория въпрос не се даде от археологията. През 1937 г. археологът Нелсон Глюк се натъкнал в пустинната долина Вали ел-Араба на издълбана в скала галерия от медна мина. Развалините от каменни бараки за миньорите и защитната стена, която е трябвало да ги пази от нашествието на пустинни разбойници, го уверили, че открил мината на Соломона.

Близо до носа в Акабския залив, където още преди това са били извадени изпод пясъците остатъците от пристанището Ецион-Гевер, Глюк направил още по-важно откритие. Върху просторна плоскост, оградена от всички страни със защитна стена, се намирал значителен брой пещи за топене на медната руда. Пещите имали комин с отвор към север, откъдето непрестанно духали морски ветрове. По този остроумен начин без особени усилия се постигала необходимата за топенето на метала температура.

Благодарение на това откритие узнахме, че Соломон е бил опитен търговец на коне и производител на мед. По всичко изглежда, че той придобил монопол върху медните артикули, което му позволило да диктува цените и да прибира споменатите в Библията големи доходи в злато.

 

 

Славата за неговите богатства, блестящ двор и мъдрост се разнесла далеко по тогавашния свят. В Йерусалим отвсякъде пристигали пратеничества, за да се стараят да сключат договори за приятелство и дружба и за търговска размяна. Жителите на столицата почти всеки ден се дивели на пристигането на екзотични гости, които докарвали големи дарове за царя. Те навярно са се гордеели, че Йерусалим е станал толкова важен международен център за търговия и дипломация.

Един ден гръмнала вест, че се приближава керванът на царицата от далечната Сава в Арабия. Хората излезли по улиците и с ентусиазирани възгласи приветствували владетелката, която седяла във великолепна лектика върху клатещата се гърбица на камила. Придружавали я рояк дворцови дами, сановници и роби, а шествието се приключвало с дълъг керван от камили, които носели чудни дарове за Соломон.

Коя е била тази легендарна царица, героиня на един от най-завладяващите библейски разкази? Дълго се е смятало, че това е всеобщо познатата царица Сава. Но благодарение на търсенията на пътешественици и археолози се установи, че Сава е името на страната, в която тя е царувала. Днес вече тайната е разкрита и си струва да разкажем накратко как е станало това, защото то е наистина фрапираща история.

Още през деветнадесети век Южна Арабия, страната на ароматичните корени и благоуханията, наричана от римляните „щастлива Арабия“ („Арабия феликс“), била затворена за европейците. „Неверните псета“, които биха се осмелили да докоснат с крак страната на Мохамед, били заплашени със смърт. И все пак се намерили хора, за които жаждата за знания и приключения надмогвала страха от смъртта. Французинът И. Халеви и австриецът д-р Е. Глазер се преоблекли в арабски дрехи и тръгнали към забранената земя. След многобройни приключения и трудности в пустинята, попаднали на развалините на огромен град, който, както се оказало по-късно, се наричал Мериб. Между грамадните купища от развалини намерили и тайнствени надписи, които докарали в Европа. Това сензационно откритие предизвикало в научните среди огромно раздвижване. Арабските търговци, винаги енергични и чувствителни към конюнктурата, започнали оживена търговия с текстове от Мериб. По този начин в научните лаборатории били събрани няколко хиляди каменни късове с писмен текст, който, както се установи, се основава на азбучната система, произхождаща от Палестина. Между фрагментните сведения за богове, племена и градове били прочетени имената на четири южноарабски държави: Минея, Хадрамаут, Катабан и Сава.

Държавата Сава се споменава освен това и в асирийски документи от VIII век пр.н.е. От тях излиза, че Месопотамия е поддържала оживени търговски връзки с тоя край, като си е доставяла оттам главно подправки и благовонни. Владетелите на Сава носели титлата мукариб, което значи „княз-жрец“. Тяхната резиденция била столицата Мериб, чиито развалини, както споменахме, бяха открити на южния нос на Арабския полуостров (в днешен Йемен). Местоположението на града било великолепно, защото той се издигал сред планини, на две хиляди метра над Червеното море.

Между безбройните колони и стени с великолепието си се отличавал старият легендарен храм Нахарам Билкис, който се намирал близо до Мериб. Това било овална сграда с прекрасен портал, към която водели каменни стъпала, покрити с бронз. Многобройните колони и пиластри, както и фонтаните в широкия двор дават пълна представа за някогашното великолепие на храма. От надписите узнаваме, че той бил издигнат в чест на арабския бог Илумкух.

След подробни проучвания източникът на благоденствието на царството на Сава бил открит. Огромна, висока двадесет метра дига е затваряла реката Адханат, откъдето започнала широко разклонена система от напоителни канали. Благодарение на напояването на земята Сава станала необикновено плодородна страна. Жителите й се занимавали главно с отглеждането на разни растения, чиито корени се използуват за подправки и които били изнасяни в съседните страни. Това положение на работите продължило до 542 г. от нашата ера, когато вследствие на военни нашествия и бури дигата се сринала и някогашната цъфтяща градина била погълната от пясъците на пустинята.

Сега разбираме защо царица Сава е тръгнала да направи посещение на Соломон. Търговският път, наричан „път на благовонията“, по който жителите на Сава откарвали на камили стоката си в Египет, Сирия и Финикия, минавал покрай Червено море и пресичал област, която принадлежала на Израил. Следователно спокойното преминаване е зависело от добрата воля на Соломон. Поради това царицата на Сава дошла с чисто практически цели: искала с щедри дарове и с предложение за участие в печалбите да склони царя на Израил да сключат договор за приятелство.

Народната легенда обаче е затъмнила тази съществена цел с романтичен анекдот. Соломон, омаян от огнената красота на царицата, така се бил влюбил в нея, че тя му родила син. Абисинците и до ден-днешен твърдят, че от този потомък произхожда династията на негусите.

По този случай струва си да приведем още една легенда, свързана със Соломон. В съкровищницата на черквата на старата абисинска столица Аксум се намира уж ковчегът на завета. Откъде се е взел той там? Преданието казва, че Соломоновият син и савската царица го откраднали от храма на Соломон и оставили на негово място фалшификат.

И така автентичният ковчег на Мойсей според абисинците се намира в Аксум. Той представлява най-голямата светиня на Абисиния и никой жив няма право да го види. На празника Москал, който се чествува в края на дъждовния сезон, публично се излага само неговото копие.

В преданията на еврейските поколения Соломон е станал олицетворение на мъдростта. Няма защо да се чудим, че работите се развили така. През неговото владичество Израил е преживял период на най-голям блясък и политическо значение, единствения си период на силна държава, благоденствие и мир. Благодарение на Соломон миналото на евреите, белязано предимно с поражения и унижения, заблестяло с великолепие, което удовлетворява тяхната национална гордост. Нека си представим в нашето въображение библейската история без Соломон и тогава ще разберем психологическите мотиви на този апотеоз.

В паметта на поколенията се е запазил само блясъкът на неговото управление, а сенките били забравени. А тия сенки не са били малко. Трябва да се вгледаме отблизо в тях, за да си създадем истинска картина за тази епоха.

Ние узнахме какви грамадни доходи е имал Соломон от търговията и производството на мед. И все пак не можем да го наречем разумен и предвидлив стопанин. Неговата разточителност и любов към източен лукс довели работите дотам, че той не могъл да плати на Хирам сто и двадесет таланта дълг. За да покрие тия си задължения, бил принуден да му отстъпи двадесет галилейски града. В същност това било стъпка на фалирал човек, който няма друг изход от тежкото си финансово положение.

Както излиза от библейския разказ, разходите за строителни инвестиции, въоръжаване и поддържане на многобройния царски двор тежали преди всичко на широките маси от ханаанското население. Достатъчно е да припомним, че повече от двеста хиляди души година след година били пращани на принудителна работа в ливанските гори, в краййорданските каменни кариери и по строителните площадки. От такава чудовищна система на робство не би се засрамил никой фараон от периода на строителството на големите пирамиди. Ако вземем под внимание, че преброяването на населението, извършено по поръчение на Давид, показало, че Израил и Иудея имали през този период един милион и двеста хиляди мъже, лесно е да се пресметне какъв грамаден процент от поданиците си е експлоатирал Соломон с помощта на своите надзиратели и въоръжена стража.

Естествено този вид икономическа принуда е трябвало да повлече подир себе си дълбоки, безвъзвратни обществени промени. От година на година пропастта между богаташите и потисканата, лишена от лична свобода беднотия, тормозена безмилостно от постоянните повинности и данъци, се задълбочавала. Белезите на недоволство и зловещи революционни ферменти в низините на обществото се засилвали.

Дори свещениците, съюзници на държавата през времето на Давид, имали причини да мърморят. Следващите поколения, като помнели големите заслуги на царя към държавата, му простили, че той съвсем явно е упражнявал идолопоклонство, и то дори в двора на Йерусалимския храм. Но това трябва да е бодяло в очите свещениците, съвременници на Соломон.

Соломон е събирал в огромния си харем жени от най-различни раси и религиозни вярвания. Това са били хетки, моавки, идумейки, амонитянки, египтянки, филистимлянки, финикийки и ханаанки, които заедно със своите обичаи донасяли в двореца и своите богове. Царят, особено през последните години от живота си, се поддавал на влиянието на фаворитките си и наговарян от тях, установявал различни култове на идолопоклонство. Знаем например, че в двора на храма бил упражняван култът на Ваал, на Астарта и на Моллох. Понеже широките народни маси, особено на север, лесно се поддавали на чара на ханаанските богове, примерът на царя не съдействувал за укрепването на иеховизма.

Наистина Давид и Соломон обединили всички племена в един държавен организъм, това обаче съвсем не е било и духовно обединение. Между племената от Северен и Южен Ханаан все още продължавал да съществува политически антагонизъм и расова омраза. Дори Давид си давал сметка за различието между двете народностни групи и на смъртното си легло казал за Соломон: „Нему съм завещал да бъде вожд на Израил и на Иуда“ (Трета книга на царствата, 1, 35).

Във връзка с това Соломон извършил съдбоносна грешка, недостойна за един държавник. Нека си, спомним, че той разделил държавата на дванадесет фискални окръга, които задължил да доставят определено количество земеделски продукти за нуждите на двореца и войската. В случая прави впечатление многозначителният факт, че в списъка на тези окръзи не фигурира областта на Иуда. Оттук съвсем сигурно може да се заключи, че Иуда като племе на Давид и Соломон е било освободено от данъчни тежести. Естествено, че този вид привилегия е трябвало да задълбочи недоволството на останалите племена и особено на гордото племе Ефрем, което вечно е съперничело с Иуда за първенство в Израил.

Още през владичеството на Давид по държавната сграда се очертали опасни пропуквания. Както посочихме на времето, бунтът на Авесалом и Савей в същност е бил въстание на северните племена срещу хегемонията на Иуда. Тези племена подкрепяли като претенденти за трона Иевостей и Адония срещу Давид и Соломон, което категорично свидетелствува, че вътрешните конфликти, потушавани със сила, са тлеели непрекъснато и накрая довели до разцеплението на държавата.

Съдбоносна грешка на Соломон било това, че той никога не си дал труд държавата му да придобие трайна основа. В своето късогледство и егоцентризъм задълбочавал, без да му мисли, опасните племенни антагонизми, което се оказало катастрофално след смъртта му. Първите зародиши на разложение се проявили още през неговия живот, когато избухнал бунтът на Иеровоам. Бунтовникът, един от най-доверените служители на царя, произхождал от рода Ефрем. Изпратен в областта на родното си племе като събирач на данъци, той наблюдавал с възмущение гнета и унищожението на съплеменниците си. Скоро той спечелил тяхното доверие и наговорен от пророк Ахий, в даден момент ги вдигнал на въстание. Наистина Иеровоам понесъл поражение, но успял да избяга в Египет, гдето фараонът Сусаким му дал с готовност убежище. Това било друг предупредителен сигнал, който свидетелствувал, че Египет има някакви враждебни намерения и с оглед на тази цел подкрепя всички, които способствуват за отслабването и разбиването на израилската държава. И наистина пет години след смъртта на Соломон Сусаким нахлул в иудейската държава и ограбил всичките съкровища на Йерусалимския храм (около 926 г. пр.н.е.).

Сериозни исторически последствия предизвикала и слабостта на Соломон по отношение на Разон, който през царуването на Давид се обявил за цар на Дамаск. Въпреки че узурпаторът непрекъснато опустошавал северната граница на държавата, царят не намерил сили да му даде решително сражение. След разцеплението между Израил и Иудея арамейската държава на Дамаск израсла като голяма сила и много години водила ожесточени боеве с Израил. Това улеснило Асирия да покори през VIII в. пр.н.е. Сирия, а в 722 г. пр.н.е. да унищожи Израил и да откара десетте израилски племена във вавилонски плен. След падането на Асирия между нововавилонската държава и Египет избухнала борба за Сирия и Ханаан, която завършила през 586 г. с покоряването на Иудея и разрушаването на Йерусалим от халдейците.

Като вземем пред вид горните факти, ще трябва със съжаление да констатираме, че владичеството на Соломон въпреки целия си блясък и привидни белези на богатство не е било щастливо. Вследствие на пагубната политика и деспотизма на царя Израил явно отивал към упадък, разяден от корупцията и разтърсван от вътрешните социални конфликти. Затова няма нищо чудно, че веднага след смъртта на Соломон изградената с такива усилия от Давид силна държава се разпаднала на две отделни слаби еврейски държавици, заплетени в братоубийствена война между тях.

Трябва да опровергаем също така и преданието, че уж Соломон бил автор на „Песен на песните“ и „Притчи Соломонови“. Библията съобщава, че той бил съчинил пет хиляди песни и три хиляди притчи, в които вложил цялата си велика мъдрост.

„Песен на песните“ — това е една от най-очарователните и оригинални еротични поеми в световната литература. Нейните тържествени, ритмични фрази, нажежени до бяло от огъня на екзотични метафори и сравнения, изумяват с истински източната си страстност. Затова няма защо да се чудим, че за много поколения от поети, художници и музиканти тя е била неизчерпаем източник за художествени вдъхновения, изкусен бокал, напълнен до връх с чародейния нектар на поезията.

Ето как пастирът описва любимата си:

Колко си хубава, колко си привлекателна,

моя възлюблена, с твоята миловидност!

Тази твоя снага прилича на палма,

а твоите ненки — на гроздове…

Помислих си: да се качех на палмата,

бих се хванал за клоните й:

и твоите ненки били вместо гроздове,

и мирисът от твоите ноздри като от ябълка.

А героинята на поемата така рисува своя любим:

Главата му — чисто злато;

къдрите му — вълнисти, черни като врана;

очите му — като гълъби

край водни потоци…

Бузите му — ароматен цветник, лехи с благовонни билки,

устните му — крий, от който капе чиста смирна;

ръцете му — златни валяци, обсипани с топази,

коремът му — като изваяние от слонова кост, обложено със сапфири;

нозете му — мраморни стълбове…

В поемата имаме също така прекрасни описания на палестинската природа. За пример ще цитираме тук описанието на пролетния пейзаж в планината Кармил:

Ето зимата се вече мина, дъждът преваля, престана;

цветя се показаха по земята;

настана време за песни

и гласът на гургулицата се чува в страната ни;

смоковниците разтвориха пъпките си

и цъфналите лози в лозята издават благоухание.

Стани, моя мила, хубавице моя,

излез!

Пламенните любовни изрази са извезани върху канавата от фабула, която напомня старите овчарски идилии. Царят се влюбил в някакво момиче, наричано Сунамита или Суламита, понеже произхождало от селото Сонам или Сонем. Той го взел в харема си, но въпреки горещите ухажвания, не спечелил благосклонността му. Момичето останало вярно на своя любим, пастир от родното си село. Обградена от разкоша на двореца и милостта на господаря си, девойката само въздиша за ония щастливи дни, когато е обикаляла планината с любимия си и е пасла стадото овце, а нощем мечтае за силата и сладостта на неговите прегръдки. Накрая любовта побеждава и влюбените се събират отново.

Поемата, която представлявала шедьовър на любовната лирика, е минала през най-удивителни перипетии на съдбата. Удивителен е дори и самият факт, че се е намерила всред каноническите книги на Стария завет. По какъв начин тя е добила ранга на религиозно съчинение въпреки своята недвусмислено еротична атмосфера? Изследователите не са успели да отговорят окончателно на този въпрос. Общо взето, се предполага, че редакторите на свещените книги са я включили в Библията и поради това, че според тяхното убеждение неин автор е бил Соломон. Като строител на Йерусалимския храм той е бил идеализиран до такава степен, че значи почти светотатство да му се припише, че е написал еротична поема.

В „Песен на песните“ той е могъл да изрази само религиозни чувства, а щом е направил това в такава еротична алегория, сторил го е само, за да заговори по-лесно на въображението на изповедниците на своята религия.

Невинаги обаче и не всички евреи са били убедени в това. Знаменателно е, че един от най-големите равини и учени по еврейския закон — Акиба (50–135 н.е.), призовавал народа да не осквернява „Песен на песните“, като я пее по кръчмите. Задаван бил въпросът, дали е било правилно вписването на поемата към каноническите книги. Но с течение на времето побеждава традицията, която покрива всичко с патината на достойнството. „Песен на песните“ влязла в еврейското богослужение и се чете на първия ден на празника Пасха. Тогава тя се рецитира във формата на мистична драма, разделена на монолози, диалози и хорове. Съдържанието й трябва да изразява последователните промени, които са настъпили в отношението на Израил към Йехова през периода от изхода от Египет чак до момента, когато ще настъпи освобождението на народа от тленните страдания и съединяването му с Бога.

В III век на н.е. поемата прекрачва също така триумфално и прага на католическата църква, разбира се, с видоизменена интерпретация. Любимият — това е сам Христос, любимата символизира църквата или душата на християнина, а в хора под формата на приятели на влюбените се крият ангелите, пророците и патриарсите.[5]

В V век обаче тук-таме вече започват да се зараждат известни съмнения относно религиозния характер на поемата. Между другите Теодор Мопсуетски изразил възгледа, че Соломон я написал в защита на своята египетска съпруга и дъщеря на фараона, която поради тъмната си кожа не се радвала на популярност в Йерусалим.

Бдителността на католическата църква, както и инквизицията са причина, че едва през XVIII век се поглежда отново с критично око на „Песен на песните“. Никому обаче не е миналото през ума да оспори авторството на Соломон. По-скоро, обратното, губели са се в предположени коя от царските фаворитки се крие под образа на Сунамита. Споменавани били последователно дъщерята на цар Хирам, за която се оженил Соломон и която вероятно срещнал за пръв път на планината Кармил; после египетската княгиня, после савската царица и накрай сунамитката на име Ависаг, доведена при леглото на болния Давид. Всички тези предположения поради актуалната си романтичност спечелили привърженици особено между хората на изкуството и писателите.

Споменатите по-горе хипотези били подкопани през 1873 г. от прускля консул в Дамаск И. Г. Вецщайн. Като наблюдавал сватбените обичаи на сирийските селяни, той обърнал внимание на поразителното сходство между техните обредни песни и библейската „Песен на песните“. Ето какво пише той в своите спомени.

„Най-прекрасните дни в живота на сирийския селянин са първите седем дни след сключването на брака. Тогава той и съпругата му играят ролята на цар и царица. Двамата са обслужвани от жителите на селото и на съседните села. Там сватбите стават обикновено през месец март, най-хубавия месец от сирийската година. Тогава вече дъждовният сезон минава, а слънцето още не е толкова досадно, както през следващите месеци. Сватбените тържества стават на открито на селското гумно, което през този месец е обсипано с полски цветя. Младоженците седят на импровизиран трон, а гостите танцуват около тях, пеят последователно ту поотделно, ту хорово. В тия очарователни песни те възхваляват физическата красота на влюбените. Младата двойка, облечена с тържествено сватбено облекло, не върши нищо през тия седем дни, само седи на трона, обслужвана от сватбените гости, слуша песните и наблюдава проявите на сръчност от страна на мъжете. Младоженката току става от време на време и танцува пред съпруга си, за да му обърне внимание на своята хубост.“

По пътя на сравненията учените са дошли до убеждението, че „Песен на песните“ е сбирка от еврейски народни песни, свързани със сватбените обреди. Такива китки от сватбени песни притежава фолклорът на всички народи, между тях и Полша. Обикновено те са свързани с определена обредна акция и представляват завършено композиционно цяло. Тоя вид песни от стародавни времена са били в употреба в Близкия Изток и, както излиза от изложението на Вецщайн, те са останали до наши времена. И днес още сирийските селяни ги пеят при сватбените тържества.

Едва клинообразните надписи в Месопотамия ни дават сведения от колко стари времена произхождат тия песни. Защото при разчитането на клинообразните паметници са дешифрирани две еротични поеми, които несъмнено представляват антология от песни, които любимата пее на царствения си съпруг. Съгласно вярванията на шумерите царят бил задължен веднъж в годината да се ожени за някоя от жриците на богинята на любовта Инана, за да осигури плодородие на страната. Пятата от любимата любовна поема се отличава с поразителна прилика с някои откъси от „Песен на песните“. Като пример ще цитираме следното четиристишие:

Любими, скъп на моето сърце!

Хубостта ти твоя е сладка като мед.

О, лъве, скъп на моето сърце!

Хубостта ти твоя е сладка като мед.

Установяването на народния произход на „Песен на песните“ естествено е изключило авторството на Соломон и по този начин е опровергало библейското предание. Но едва съвременната наука е посочила основателността на това становище. В резултат на филологическия анализ се оказва, че езикът на „Песен на песните“ е най-малко с няколко столетия по-млад от оня еврейски език, с който са си служили през епохата на Соломон. Многобройните арамеизми, както и очевидните елинистични чуждици ни убеждават несъмнено, че поемата е създадена едва след вавилонския плен или, по-точно казано, след 332 г. пр.н.е., когато в Палестина имаме засилване на влиянието на гръцката култура.

Археологическите открития в Египет, Сирия и Месопотамия са опровергали и другото предание — че Соломон бил автор на книгата „Притчи Соломонови“. В Библията четем, че Соломон превишавал цялата мъдрост на Египет. Смисълът на тази бележка се разбра едва след разчитането на йероглифите. Оказа се, че репутацията на египтяните като умни хора е имала своите основания. Още през владичеството на V династия на фараоните (около 2450–2315 пр.н.е.) високият дворцов сановник Птахотеп е записал за сина си сборник от житейски съвети, дадени във формата на кратки притчи. В тях той вложил безкрайно богат жизнен опит, защото, когато е писал своите максими, бил вече на сто и десет години. Още по-интересен е сборникът от поучителни сентенции на египетския мъдрец Аменемопе от XVI в. пр.н.е.

От табличките с клинообразно писмо се узна, че с подобни сборници могли да се похвалят също така шумерите, асирийците, халдейците и финикийците. Като се сравнил целият този материал с библейската книга „Притчи Соломонови“, установила се голямата зависимост на последната от споменатите много по-стари сборници. Открити са дори буквални заемки във формата на идентични мисли, изрази и дори думи. От това съвсем не излиза, че в „Притчи Соломонови“ не се намират и оригинални еврейски творби. Повечето обаче са несъмнено от чужд произход. Те навярно са се носели по целия Изток и са проникнали и в Ханаан. Израилският народ си ги е присвоил до такава степен, че накрая ги приписал на Соломоновата мъдрост.

Бележки

[1] По нашия превод на Библията — първите две Книги на царствата, — Б.пр.

[2] В превода на седемдесетте названието „наби“ е преведено на гръцки като профетес — този, който предсказва бъдещето. Всички европейски езици го свързват с това именно название. От него произхожда и полското название „пророк“, което има същото значение. „Наби“ следователно би бил според тази интерпретация, поне в началната фаза на развитието на набпзма, преди всичко предсказател. Но някои писатели на католическата църква извеждат названието наби от гръцкото „про-феми“, което значи „говоря от името на някого“, в случая от името на Бога. Според тяхната интерпретация „наби“ би бил човек, който излиза да говори от името на Бога. — Б.а.

[3] Велик полски поет от епохата на Възраждането (1530–1584). — Б.пр.

[4] Полският крал Болеслав Смели (1039–1081) осъжда на смърт краковския епископ Станислав и го екзекутира. — Б.пр.

[5] Приблизително същото тълкуване на „Песен на песните“ дава и православната църква. — Б.пр.