Включено в книгата
Оригинално заглавие
Opowieści biblijne, (Пълни авторски права)
Превод от полски
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 4 гласа)

„Нима съм пазач на брата си?“

Разпадането на Давидовата държава на Израил и Иудея скоро се оказало една от най-големите трагедии на еврейския народ. Достатъчно е да се приведат няколко факта, за да се убедим в това. Соломон умрял през 932 г. пр.н.е. В 721 г. паднала Самария. Следователно държавицата на Израил съществувала едва малко повече от 200 години. Иудейската държава, която повикала Асирия на помощ против братските израилски племена, оцеляла само благодарение на това, че станала васал на привидния си спасител. Само двадесет години след унищожението на Самария асирийският цар се изправил пред Йерусалим и само благодарение на щастливото стечение на обстоятелствата иудейската държава не загубила тогава своята независимост. Тя съществувала още сто и петнадесет години, т.е. до 586 г. пр.н.е., когато Навуходоносор разрушил Йерусалим.

Причините на тази трагедия били много сложни. Знаем вече, че северните и южните племена били винаги делени от дълбоки етнически и политически антагонизми. През царуването на Давид и Соломон тези антагонизми били смекчавани от общите държавни интереси и общия религиозен център, какъвто бил храмът в Йерусалим. След раздялата Израил се откъснал и от тази най-важна общност, като установил свои собствени култови столици във Ветил и Дан. Тази религиозна схизма довела не само до пълно духовно отчуждаване между двете еврейски държавици, но повлияла фатално и на вътрешните им отношения.

Нека да видим за миг какво е ставало в Израил. Що се отнася до народностния състав на тази държавица, израилските племена там продължавали да бъдат малцинство. Те се намирали под силния натиск на разнообразното ханаанско население, което се гордеело с богата религиозна и културна традиция. Иеровоам и другите израилски царе е трябвало сериозно да се съобразяват с това и поради тази причина схизматичният култ на Йехова придобил там идолопоклоннически характер. Това се изразявало в установяването на златния телец и прогонването от държавата на ортодоксалните представители на иеховизма: свещениците и левитите.

Слабият Израил не е могъл да се бори успешно и срещу влиянията и интригите на съседните държави Финикия и Дамаск. Култовете на тези народи пускали все по-дълбоки корени в Израил и в известни моменти изглеждало, че иеховизмът е осъден на унищожение. През царуването на Ахав и на неговата финикийска съпруга Иезавел борбата с иеховизма придобила кървав характер. Ние узнаваме, че ревностната изповедница на финикийските богове преследвала и убивала пророците на Йехова. Наистина тогава се стигнало до въстание под водачеството на Илия, но то не могло да завърши с победа, щом пророкът бил принуден да бяга в чужбина. Едва водачът на иеховистката партия Ииуй възтържествувал над чуждите култове. Това обаче било временен триумф, защото той самият, в желанието си вероятно да спечели подкрепата на повечето от поданиците си, скоро изпаднал в идолопоклонство. Дори първият израилски цар Иеровоам, издигнат от иеховистката партия на пророк Ахия, бил създател на религиозна схизма. Изобщо, когато погледнем историята на Израил от тази гледна точка, с изумление ще констатираме, че Библията обвинява неговите царе или в култ към чуждите богове, или пък премълчава тяхната религиозна дейност, което също така е многозначително. Иначе казано, между тях не е имало нито един верен йеховист, който би заслужил похвалата на редакторите на историческите библейски книги.

Как е изглеждал този въпрос в Иудея? Би било да се помисли, че страната, откъсната поради планините от съседни влияния и притежаваща традиционния предмет на култа, ковчега на завета, страна, в която еврейското население е представлявало решително мнозинство, би трябвало да бъде крепост на мойсеевата религия. И там обаче култът на чуждите богове е цъфтял буйно. Библията обвинява осем иудейски царе в идолопоклонство или пък че са преследвали духовенството. Ахаз е принесъл в жертва на всесъжение собствения си син, Иоав убил свещеник Захарин, защото го укорил за идолопоклонството му, Манасия предприел кърваво преследване на йеховистите.

Въпреки всичко обаче в Иудея иеховизмът бил много по-жизнен. Благодарение на такива царе като Аса, Иосафат, Иоатам, Езекия и Иосия мойсеевата религия непрекъснато се е възраждала отново, докато най-сетне си извоювала превъзходството над чуждите богове. Това е станало преди всичко благодарение на заслугите на Иосия, който провел дълбоки религиозни реформи и възстановил правните норми, които се съдържат във Второзаконието.

И така двете държавици били разтърсвани от дълготрайни и тежки религиозни борби. На всичко отгоре тия борби се свързвали посредством хиляди нишки със съотношението на международните политически сили. В Самария и Йерусалим се борили помежду си партии, които търсели опора или в Сирия, или в Асирия, или в Египет. По този начин Израил и Иудея станали играчка на политически интриги, които накрая довели до тяхната гибел.

Влошавали се също така и вътрешните социални отношения. Както бива обикновено, постоянните войни, братоубийствените борби, революциите, династическите преврати и религиозните смутове докарали двете страни не само до анархия, но и задълбочили класовите различия. Широките народни маси, потискани от данъчните тежести и дългове, обеднявали все повече, докато малоброен слой от привилегировани трупали все по-големи богатства. Появили се мъдреци като пророк Амос, Йеремия и Неемия, които заклеймявали гнета, лихварството, грабителството и жестокостта на богаташите, но, както се знае, поученията, проповедите и призивите към разкаяние не изменят хода на историята.

Коментар за тези отношения може да бъде споменатото вече писмо на израилски селянин, намерено през 1960 г. близо до палестинския град Ришон Лецион. Според мнението на учените това писмо произхожда от VII в. пр.н.е. и се състои от четиринадесет реда текст, написано върху стомна. Писмото е повредено и има празнини, но съдържанието е напълно ясно. Селянинът, който току-що е привършвал прибирането на реколтата, отправя оплакване към своя княз, че събирачът на данъците му взел горната дреха, при все че нямал никакво основание за това. Ако вземем под внимание факта, че тази дреха служела на бедните израилтяни и като покривка през време на сън, ще разберем безогледността на тогавашната данъчна система. Навярно тази горна дреха е представлявала единственото имущество на онеправдания селянин.

С течение на времето обаче дори богатите хора станали жертва на войните и политическите смутове. Страната била опустошавана от разни нашественици, а високите данъци, които трябвало да се плащат на съседните големи държави, били покривани от ония, които имали още злато и сребро, щом нищо вече не могло да се изстиска от обеднелия народ. Кървавият узурпатор Менаим въпреки терористичното си управление бил принуден да потърси подкрепата на Асирия, за да се задържи на власт. За тази услуга Теглатфелесар III поискал огромната сума от 1000 таланта сребро. Менаим събрал откупа, като взел от всеки богаташ по 50 сикли, и така платил на покровителя си три милиона сикли сребро. Пресметнато (3 милиона разделени на 50), това значи, че 60 000 по-заможни е трябвало да участвуват в изплащането на този значителен данък, за да бъде задържан на трона кървавият узурпатор.

В светлината на тези факти стават разбираеми постоянните дворцови революции, цареубийства и династически преврати в Израил. Наистина и в Иудея са се случвали цареубийства и дворцови преврати, но там през цялото време управлявала само една династия, която произхождала от Давид, докато в Израил в продължение на 230 години е имало последователно девет царски династии, основани от узурпатори по пътя на насилието.

Династическите борби между владетелите на Израил и Иудея, както и борбата на духовенството за хегемония отслабвали двете държавици и били напълно в противоречие с интересите на народа. Наистина имало е случаи, когато двамата царе живеели в съгласие помежду си, но те били толкова редки, имали по-скоро характер на политически маневри, а съвсем не били следствие на политически съображения. През повечето време двете царства водели унищожителни войни помежду си и не се колебаели да докарват в Ханаан най-страшните вековни врагове, за да победят противника си.

Три примера са достатъчни, за да се илюстрира това предизвикващо тревога политическо заслепяване.

Иеровоам, виновник за разцеплението, несъмнено е бил платен агент на Египет. Непосредствен резултат от неговия бунт било това, че пет години след смъртта на Соломон фараонът Сусаким опустошил Ханаан и оголил Йерусалимския храм от всички съкровища. Израилският цар Иоас също ограбил йерусалимското светилище и разрушил отчасти стените на града. Цар Факей се съюзил с Дамаск и в желанието си да принуди Иудея да участвува в антисирийската коалиция тръгнал заедно със съюзника си срещу Ахаз, опустошил иудейската страна и пристъпил към обсъждане на Йерусалим. Тогава Ахаз, както вече споменахме, с цената на съкровищата на храма довел в Ханаан асирийски войски. Тази самоубийствена политика е трябвало рано или късно да доведе до унищожението на целия еврейски народ.

Докато десетте израилски племена се стопили без следа в етническия тигел на Месопотамия, за иудеите така нареченият вавилонски плен не е бил робство, а преселване, в много случаи дори материално полезно. Освен това историята се показала благосклонна към тях. Още през първата година на царуването си персийският цар Кир им позволил да се върната отечеството. Първата вълна от репатрианти тръгнала на път през пролетта на 537 г. пр.н.е.; това значи, че изгнанието продължило по-малко от петдесет години.

Но въпреки толкова краткото време много иудеи успели да се настанят добре в чужбина и отказали да се завърнат. Това били най-различни хора: заможни търговци, земеделци и занаятчии, чиито работи ги свързвали с новото отечество, имало обаче и многобройни представители на роденото във Вавилон поколение, чийто религиозен пламък не бил вече толкова силен, както у бащите им. Но всички те не станали равнодушни към проблемите на отечеството си и, както знаем от Библията, щедро внасяли средства за възстановяването на храма. Останалите на емиграция живеели разпръснато, но запазили старите обичаи и обреди.

Няма никакво съмнение, че пожелали да се върнат преди всичко бедни хора, свещеници и левити. Те трябва да са били ревностни изповедници на Йехова, представители на най-консервативното крило от Мойсеевата религия, които не се уплашили от тежкия далечен път и бедния живот в развалините на Йерусалим. По този начин в Иудея настъпила изключително силна концентрация на правоверни йеховисти. Сполучливо е казано, че иудеите емигрирали като народ, а се върнали като религиозна община.

Този факт ни обяснява почти всичко, което знаем от книгите на Ездра и Неемия. Прави ни впечатление най-напред решителното доминиране на религията и духовниците в новото иудейско общество. Това било най-чист теократичен строй, при който глава бил първосвещеникът. При него имало съвещателно тяло от представители на аристокрацията, наричано „съвет на старейшините“, от който по-късно се развива постоянната институция Синедрион.

Теократическият строй обаче не осигурявал демократическо равенство всред народа. Свещениците си позволявали финансови злоупотребления, народните маси били изложени на гнет, експлоатация и лихварство от страна на заможните слоеве.

Неемия, който въпреки напредналата си възраст се заел с мисията да сложи край на всички злоупотребления, ето как описва тези отношения:

„Дигна се голям ропот у народа и жените му срещу братята им иудеи.

Имаше едни, които казваха: ние, синовете ни и дъщерите ни сме много; и ние бихме желали да си доставим жито, да се храним и да живеем.

Имаше и такива, които казваха: залагаме нивите си, лозята си и къщите си, за да си доставим жито в тоя глад.

Имаше и такива, които казваха: за царския данък ние заемаме сребро срещу нивите и лозята си; ние имаме същи тела, каквито са телата на братята ни, и синовете ни са такива, каквито са техните синове, а ето ние сме длъжни да даваме синовете си и дъщерите си за роби, а пък някои наши дъщери се намират вече в робство. Няма никакви средства за откуп в ръцете ни; и нивите ни, и лозята ни са у други.“

Като чух техния ропот и тия думи, много се ядосах.

Сърцето ми се възмути и аз строго смъмрих първенците и началниците, които им казах: ние вземате лихва от братята си.

Върнете им още днес нивите им, лозята им и маслинените им градини, и къщите им, и лихвите от среброто, житото, виното и дървеното масло, които сте взели от тях.

А днешните областни началници, които бяха преди мене, обременяваха народа и вземаха от него жито и вино освен четирийсеттех сикли сребро; дори и слугите им владееха над народа… (Книга на Неемия, 5, 1–7, 11, 15).

Заедно с гнета и икономическите злоупотребления от страна на тия, които държали властта, се е ширила деморализация и равнодушие към националните въпроси. Мъжете и жените сключвали брак с представители на съседни, расово чужди народи, децата от тези бракове често вече не говорели еврейски, а по улиците на Йерусалим се чували чужди езици. На това отгоре много репатрианти свикнали с арамейския език, който имал доминиращо положение във Вавилон. С две думи, иудеите били заплашени от асимилация.

Реакцията срещу това явление по инициатива на Ездра и Неемия била необикновено силна. Те въвели сурови закони относно браковете. Евреи, които се били оженили за жени от други народи, трябвало да отстранят жените и децата си или сами да напуснат границите на Иудея. Еврейският историк Йосиф Флавий споменава за един евреин от висок род Манасий, който очаквал да бъде повишен в първосвещеник, но бил отхвърлен, понеже имал жена чужденка. Тогава владетелят на Самария го назначил за първосвещеник при светилището, което бил построил на възвишението Геризим. Там към него се присъединили голям брой свещеници и левити, които трябвало да напуснат Йерусалим по същите причини.

Стремежът към пълна изолация от съседните народи предизвикал дълбоко и с далечни последствия влияние върху еврейската религия. Тя станала оръдие на шовинистична политика, окова, която трябвало да държи в ризница малобройния еврейски народ, за да не загуби своята самобитност. Всички подробности в живота били регулирани с много подробни ритуални предписания. Съботен ден никой не можел да тръгне на далечен път и дори да откъсне клас жито, когато бил гладен. Грях било да се изтегля товарен осел, когато паднел в някакъв трап.

Еврейските писатели изреждат тридесет и девет дейности, които не можело да се вършат в съботния ден. Всички, които се бунтували срещу ритуала и свещениците, емигрирали от Иудея.

Тази ялова религиозна формалистика, която приличала на фетишизъм, служела естествено на свещениците да задържат теократическата власт над еврейския народ. Благодарение на това обаче мойсеевата религия станала бездушна и лишена от по-дълбоко етично съдържание.

За щастие в еврейското общество съществувало и друго религиозно течение, чиито изразители били пророците.

 

 

Библията съдържа творби на шестнадесет пророци, между които най-голямо значение имат пророчествата на Амос, Исай, Йеремия, Иезекиил. Въпреки че народният фолклор е надарил някои от тях със свръхестествената сила да правят чудеса, от това съвсем не излиза, че това са легендарни фигури. Съвсем сигурно е обаче, че творбите, които им приписва Библията, невинаги са излезли изпод тяхното перо. Днес в резултат на лингвистичните проучвания вече знаем, че приписваните им книги са само антологии, съставени в най-добрия случай от автентични фрагменти от техни творби, както и от текстове на неизвестни автори, произхождащи от разни векове.

Следователно имаме право да кажем, че библейските творби на пророците са обща собственост на еврейския народ и изразители на идеите, които са го вълнували, като се почне от VIII век.

Пророците не са имали нищо общо с гадателите, които се влачели по страната, при все че представлявали връхна точка на вековната традиция на религиозно предсказване. Преди всичко те са се отличавали с това, че за тях поученията не са били професия и не са се издържали от предсказване на бъдещето. Те са били мъдреци, учители на народа, обществени и политически дейци, както и проповедници на религиозна концепция от висш порядък, основана върху личната морална отговорност на човека пред Бога. Исай бил заможен земеделец, Амос пастир. Йеремия — потомък на аристократически свещенически род, а Иезекиил — свещеник в Йерусалимския храм. Всички чувствували, че Йехова ги е призовал да изпълнят важна религиозна и обществена мисия. Тяхната голяма заслуга се състояла в това, че те изтъквали на пръв план етичните стойности на еврейската религия. Амос направо поучавал, че малко го интересуват въпросите на ритуала и церемониите в култа на Йехова, че същественото е хората да бъдат справедливи и благочестиви в сърцата си. Михей изразил тази мисъл още по-просто, като поучава, че Йехова изисква преди всичко от човека да бъде добър, справедлив и милосърден. Исай най-сетне направил от Йехова Бог на цялото човечество, следователно вече явно му придава универсални качества. Според разбирането на този пророк Израил наистина продължавал да бъде избран народ, но избран, за да донесе добрата новина на цялото човечество и по този начин да направи възможно избавлението на света. Тази месианска идея била нещо съвсем ново и въздействувала творчески върху мисълта на първите християнски общини.

Интересно е, че в задълбочената монотеистична концепция, която виждаме в творбите на пророците, някои учени съзират влияние от периода на вавилонския плен. Изглежда, че евреите трябва да са чувствували симпатия към персийските почитатели на Заратустра, който поучавал, че в света действуват две борещи се помежду си сили: бог на светлината Ормузд и бог на злото Ариман. Култът на Ормузд несъмнено има много общо с иеховизма. Персийците подобно на евреите не признавали култови статуи и с това си спечелили симпатията на „иконоборците“ в иеховизма. Всички наши дуалистични религиозни концепции за Бога и Сатаната, небето и земята, светлината и тъмнината произхождат от персийската епоха: евреите са си ги усвоили през периода на робството и от своя страна са ги предали на ранното християнство.

Следователно идеите на пророците са били извънредно революционни. В техните учения религията е престанала да бъде комунална институция и се е превърнала в личен въпрос на всеки човек. Според тях не външните форми на култа и ритуала се харесват на Йехова, а моралната чистота, честността, справедливостта и добротата. Аристотел пише, че би изглеждало странно, ако някой каже, че обича Бога. А все пак това именно учели някои пророци и с тази свежа мисъл дали началото на нова ера в религиозния живот на народите.

Логичен резултат на тези високи лични принципи била острата критика на обществените отношения в Израил и Иудея. Пророците корели обществото заради неговото вероотстъпничество, морален упадък и корупция. На царете припомняли техните престъпления и развратен живот, а на еврейското общество пророчествували разруха и страдания, ако не се върне на пътя на правдата.

Както констатирахме вече няколко пъти, съществували сериозни основания за критика. Докато богаташите живеели всред източен разкош, народните маси обеднявали все повече. Царете карали населението на принудителна работа при строежите на храмове, дворци и крепости, а сами живеели в грамадни дворци всред многобройна служба и наложници. Робството съществувало в Ханаан от много отдавна, но едва през периода на царете и след завръщането от вавилонския плен било прилагано в широк мащаб робството за дългове. Военните разходи се стоварвали с тежестта си върху селяните и накрая ги докарали до банкрут. Експлоатацията и своеволията на богаташите, данъците и задълженията към лихвари задълбочавали мизерията на трудещите се маси и обогатявали заможните слоеве. Пророк Исай вика отчаяно: „Горко вам, които притуряте къща към къща, които присъединявате нива към нива, тъй че не остава място, сякаш само вие сте заселени на земята“ (Исай 5, 8).

Пророците били също така далновидни политици. Така например Исай предупреждава цар Ахав да не докарва асирийците на помощ срещу сирийско-израилската лига. Йеремия с риск на живота си се обявява остро срещу политическите фанатици, които разчитат на помощ от страна на Египет и подстрекават Иудея срещу халдейците; и дори тогава, когато Навуходоносор вече обсаждал Йерусалим, той призовавал към капитулация. Скоро събитията показали колко правилно и разумно било неговото становище.

Тия духовни водачи, проповедници, вдъхновени ясновидци и големи поети изразявали всичко онова, което било най-ценно в еврейския народ. Техните морални идеали, религиозни концепции и призиви за социална справедливост оказали непреходно влияние върху европейската култура през следващите две хилядолетия.

 

 

Библейската история на Израил и Иудея се свежда до летописно изброяване на царете и оценка на тяхното владичество от гледище на иеховизма. В много случаи ние не узнаваме кое ги е скланяло към такъв, а не друг начин на постъпване, не разбираме политическите и психологически мотиви на войните, на договорите за приятелство и дипломатическите стъпки. Библейският текст ни осведомява само за това, кога са царували отделните царе. С две думи, библейската история се състои в същност само от лаконични летописни записвания, лишени от прагматична връзка.

За щастие историята на двете еврейски държави се е свързвала с историята на великите сили в Месопотамия и Египет. Във Вавилон, Асирия, в нововавилонската държава на халдейците и в Египет са се запазили огромни архиви от документи, както и надписи по гробниците, скалите и храмовете. В текстовете, които се отнасят до историята на споменатите държави, са открити множество бележки, които хвърлят сензационна светлина върху събитията в Израил и Иудея.

Благодарение на тези открития по метода на корелацията е могло не само да се обяснят непознати причинни връзки между много библейски информации, но също така да се установи, че тези информации са, общо взето, правдиви. Нещо повече, удало се дори да се пресметнат приблизително годините на владичеството на израилските и иудейските царе, както и важни дати в историята на еврейския народ. За изясняване на този въпрос си струва да приведем един от по-лесните примери на такова изчисление. Библията съобщава, че Кир още през първата година след заемането на Вавилон позволил на евреите да се върнат в Йерусалим. Благодарение на пресмятанията, извършени въз основа на персийски документи, знаем, че това е станало в края на 539 г. пр.н.е. Понеже преселниците са се готвили няколко месеца за пътуването, първата репатриантска вълна не е могла да тръгне за Йерусалим по-рано от пролетта на 537 г. пр.н.е.

Не би имало смисъл да повтаряме буквално в нашия разказ мъгливото и лаконично библейско изложение, без да се позоваваме на богатите материали, които ни дава археологията. Читателят не би получил пълна картина на еврейската история, не би разбрал причинната връзка с политиката на големите съседни държави.

Затова главата, която се отнася до двете еврейски царства, е композиция от различни исторически източници. Опряна главно върху третата и четвъртата книга на царствата и попълнена със сведения, взети от книгите на Езра и книгата на Неемия, както и от пророчествата на Исай, Йеремия и Иезекиил, тя същевременно се ползува и от преданията на Месопотамия и Египет.

Археологическите открития в Египет и Месопотамия потвърждават по изумителен начин точността и правдивостта на споменатите по-горе библейски текстове. Тези открития са толкова много, че тук не могат да бъдат приведени всички. Затова ще се ограничим само с няколко най-важни и най-фрапиращи.

Библията казва, че пет години след бунта фараон Сусаким нахлул в Иудея и оплячкосал Йерусалимския храм. И ето че в храма в Карнак е открит барелеф, който увековечава този поход за потомците. На барелефа виждаме египетския бог Амон, като води вързани с въже 156 еврейски пленници. Всеки от тези пленници представлява един от градовете, които Сусаким превзел и ограбил. От списъка на тези градове узнаваме интересни неща, за които Библията мълчи напълно. Защото се оказва, че в своето увлечение да плячкосва фараонът не е пощадил дори протежирания от него цар Иеровоам и опустошил територията на току-що основаното израилско царство.

Най-големият цар на Израил Амврий подчинил царството Моав и четиридесет години вземал от своя васал огромен данък в размер на сто хиляди овни годишно. През царуването на Иорам царят на Моав Меса вдигнал бунт срещу Израил и престанал да плаща наложения му данък. Тогава Иорам заедно с Едом и Иудея предприел поход срещу бунтовниците. Библията твърди, че съюзниците победили Меса и напълно опустошили страната му.

Поради това изглеждаше странна бележката, че победителите „веднага се оттеглиха от него и се върнаха в земята си“ (Книга IV на царствата, 3, 27).

Тази тайнствена бележка можа да се обясни едва от археологията. През 1868 г. германският мисионер Ф. А. Клайн открил на изток от Мъртвото море грамаден камък от син базалт, на който бил издълбан надпис на моавски език. Клайн предложил на арабите четиридесет долара за ценната находка. Но преди да се стигне до сключване на сделката, френското правителство узнало за камъка и предложило на собствениците хиляда и петстотин долара. Тогава арабите помислили, че камъкът трябва да има някакви магически свойства. Подпалили под него огън и започнали да го заливат с вода, докато том се разтрошил на парченца, които продавали като талисмани. Френските археолози само с много големи усилия и средства успели да изкупят тия парченца и да слепят ценния камък в едно цяло. Сега той се намира в Лувъра.

От надписа излиза, че отначало Меса наистина претърпял поражение и затвореният в крепостта Кир Хасерот принесъл в жертва на бог Кемос малкия си син, за да го настрои благосклонно към себе си. В следващите редове съобщава тържествуващо, че разгромил така нашествениците, че „Израил загина завинаги“.

Както виждаме, и двете страни се хвалят с победа. Но понеже Иорам не покорил окончателно Моав и, както признава Библията, „се върна в земята си“, имаме право да смятаме, че борбата е била наистина унищожителна, но не донесла окончателна победа. Меса е имал дотолкова право, че от този момент наистина станал независим от своя дългогодишен потисник.

В Библията попадаме и на един инцидент, който дълго време беше съвсем неразбираем. Цар Ахав нанесъл на владетеля на Дамаск Бен Хадад II съкрушително поражение и го взел в плен. Но въпреки тогавашните обичаи не го убил и не опустошил столицата му. Напротив, отнесъл се много меко с него, настанил го в своята колесница, нарекъл го „свой брат“ и дори „сключи съюз с него и го пуснал на свобода“.

Предчувствуваше се, че зад това необикновено за Ахав и за тогавашните времена великодушие трябва да се крие някаква тайна.

Загадката беше разрешена, когато се откри надписът на асирийския цар Салманасар III (859–825 г. пр.н.е.). Владетелят на могъщата държава съобщава, че нанесъл победа над коалицията на дванадесет царе, между които се намирал Бен Хадад и Ахав. Като убил двадесет и пет хиляди неприятели, той пристъпил към обсада на Дамаск, но изглежда, че не превзел града, защото се върнал в Ниневия и през един период от пет години не започнал нова война. От текста на надписа можем да заключим, че войната не била решена. Дамаск успял да се защити, а Ахав се оттеглил от борбата силно пострадал, но непобеден.

В светлината на тези новооткрити факти библейското изложение става ясно. Ахав трябва да си е давал сметка за нарастващата мощ на Асирия. При тези условия не било в негов интерес Сирия, предполието на Израил срещу бъдещото асирийско нашествие, да бъде разрушена. Като далновиден държавник той избрал единствената разумна политика: съюз с победения противник. Но тоя съюз не бил траен, защото, щом асирийците се оттеглили в страната си, старите спорове между Сирия и Израил избухнали отново и Ахав паднал убит при едно от многобройните сблъсквания.

Най-голямо раздвижване в научния свят предизвика тъй нареченият „черен обелиск“, изкопан в 1846 г. от развалините на асирийския град на хълма Тел Нимруд от английския археолог Леерд. Този четиристенен стълб, изсечен от чер базалт, е покрит от всички страни с барелефи и надписи на клинообразно писмо. От едната страна се вижда фигурата на цар Салманасар III, обкръжен от свитата си. Върволица от роби носят ценни съкровища: слонова кост, топове плат, делви и кошове, а на друго място водят свързани с въжа животни: слонове, камили, антилопи, маймуни, бикове и легендарния еднорог.

Друг барелеф представя пак Салманасар. Той стои гордо изправен, докато в краката му се кланя някакъв сановник с богато извезан плащ.

Едва няколко години по-късно англичанинът Роулинсън успя да прочете надписа и тогава се оказа, че тази покорна фигура е израилският цар Ииуй, който убил Ахав и Иезавел. Надписът под тази сцена гласи както следва: „Дан от цар Ииуй от Бит Хумри (т.е. от царския дом в Омри): сребро, злато, кана от злато, блюда от злато, чаши от злато, потири от злато, олово, скиптър за царя и балсамово дърво, получени от него.“ От друг текст излиза, че Ииуй връчил този данък през осемдесетата година от царуването на Салманасар, т.е. около 842 г. пр.н.е.

Библията отминава с мълчание факта, че Ииуй бил васал на асирийския цар. Но асирийският надпис разкри причината, поради която царят на Дамаск нахлул в Израил и опустошил градовете му. Това било отмъщение, загдето Ииуй изневерил на антиасирийския съюз, сключен с арамейците, и когато избухнала новата война със Салманасар, доброволно се подчинил на Асирия и заплатил огромен откуп в злато и сребро. Последствията от тази страхлива политика били съдбоносни. След дълги и упорити борби с Дамаск през царуването на Иоахаз Израил понесъл пълно поражение, а могъщата му армия била редуцирана принудително до петдесет пътни коли, десет бойници и десет хиляди пехотни бойци.

По този начин „черният обелиск“ ни дава да разберем колко късогледа и пагубна е била политиката на израилските узурпатори. Напусната от своя съюзник, Сирия е трябвало да се бори сама с могъщата Асирия и била победена. Израил, отслабнал от борбите с естествения си съюзник, накрая станал плячка на Саргон II. Самария била разрушена, а десетте израилски племена били откарани в Месопотамия, където изчезнали безследно в изгнание.

Саргон е споменат в Библията само веднъж, и то само във връзка с бунта на град Асдот. Завоевателят на Самария обаче се явява там анонимно като „царят на Асирия“. Мъчно могло да се предполага, че тук става дума за Саргон, особено когато три реда по-горе е споменат Салманасар.

Едва откриването на надписа върху стената на царския дворец в Хор-Сабат сложи край на съмнението. Оказа се, че Салманасар наистина е започнал обсада, но умрял след изтичането на една година. Градът бил превзет едва от неговия наследник Саргон, след като е царувал две години, т.е. подир тригодишна обсада. Въз основа на тези сведения можа да се установи, че Самария е паднала през 721 г. пр.н.е.

В този надпис Саргон съобщава: „Обсаждах и превзех Самария и откарах като военна плячка 27 290 негови жители. От тях създадох царски корпус, съставен от петдесет бойни коля… Възстанових града и го направих по-хубав от по-рано. Заселих го с хора от страните, които завладях. Сложих над тях губернатор и им наложих да плащат същия данък, какъвто плащат всички други граждани на Асирия.“ Библията на три пъти подчертава лукса, който уж бил царял в царския дворец в Самария. В Третата книга на царствата (22, 39) четем, че Ахав построил дом от слонова кост. Амос (3, 15) пророчествува следното: „Ще поразя зимния дом наедно с летния дом и ще загинат домовете от слонова кост, и много домове ще бъдат разрушени, казва Господ.“ Най-сетне в 44 псалом, за който някои учени смятат, че е написан като сватбен химн за Ахав и Иезавел, намираме бележки за „чертози от слонова кост.“ Естествено това фантастично сведение е било смятано за един от многобройните примери на избуяла фантазия, толкова типична за народите на Изтока. Едва археологическите търсения в развалините на Самария показаха, че то не е изцяло легенда.

През годините 1931–1935 експедиция от английски и американски археолози извърши там систематични разкопки. Изпод развалините бяха открити основите на защитни стени, кули и цистерни за пазене на дъждовна вода. Най-важната находка беше царският дворец на Ахав и Иезавел. Той се издигал на западния край на планински връх, откъдето се виждало Средиземното море. В двора се намирала каменната облицовка на споменатия в Библията басейн, в който била измита окървавената колесница на Ахав.

Когато археолозите започнали да пресяват развалините, били обзети от изумление. Хиляди късчета от плочки от слонова кост се търкаляли между тухлите, камъните и пепелта. По тях се виждали барелефи, които изобразявали лотоси, лилии, папируси, палми, лъвове, бикове, сърни, сфинксове и финикийски божества.

Дворецът наистина не бил построен от слонова кост, но стените и мебелите му били украсени с толкова голямо количество плочи, че той могъл да прави такова впечатление.

Да оставим сега Израил и да се пренесем в Иудея. Още в началото ще се срещнем с интригуваща загадка, свързана с разумния и трагичен цар Озия.

В Книга IV на царете (15, 5) четем буквално: „А Господ порази царя и той беше болен от проказа до деня на смъртта си и живееше в отделен дом.“

Библейските изследователи и археолозите предполагаха, че Озия е живеел в подземията на двореца си, а от негово име управлявали последователно синът му Иотам и внукът Ахаз. Наистина по силата на библейския закон прокажените нямали право да остават в Йерусалим, но не била отхвърлена възможността, че за царя било направено изключение.

Този възглед е трябвало да бъде отхвърлен, когато в град Рама, наричан също така Рама Рашел, били открити развалините на някаква цитадела, за която не споменават никакви исторически източници. Тя била оградена със стени, дебели повече от три метра, а портите, както може да се заключи от запазените следи, били излети от мед или бронз. В просторния двор се издигали три постройки. Една от тях имала тайна вратичка отзад, която позволявала да се напусне цитаделата незабелязано.

Кой и защо е построил тази цитадела близо до столицата? Всичко показва, че си я построил именно Озия. В развалините са намерени поразително много фигурки на Астарта, тъкмо този цар е обвиняван от пророците, че упражнявал култа на финикийската богиня. Освен това на един глинен чиреп е издълбана фигура на седящ брадат мъж. Понеже само царете и боговете били представяни в седнало положение, няма съмнение, че цитаделата била царска резиденция.

Сега разбираме защо Библията нарича „отделен дом“, „свободен дом“ или „дом на свободата“ мястото, където е пребивавал Озия. Нещастният цар не бил затворен принудително, както другите прокажени, а се ползувал от относителна свобода в изолирания си дворец, откъдето поради близостта на столицата могъл да упражнява надзор върху държавните работи.

След падането на Самария Иудея си дала сметка за опасността, която я заплашва от страна на Асирия. Цар Езекия трескаво укрепявал стените на Йерусалим и трупал оръжие в арсенала си. Той помислил също така за снабдяването на града с вода. Старият канал на иевусейците, през който се промъкнали войските на Давид, бил вече неподходящ и навярно засипан с развалини, защото се оказал опасен за града. Библията съобщава, че Езекия заповядал да се издълбае в скалата нов канал, който докарал водата от извора Геон право в Йерусалим, където тя била събирана в цистерни.

Както бива твърде често, делото на Езекия било открито съвсем случайно. През 1800 г. група арабски момчета си играели край езерцето Силое. Едно от тях паднало във водата и като доплувало до другия бряг, открило тесен проход в скалата. Това било канал, дълъг половин километър, който по обиколъчен път минавал през варовичната скала до западната част на града. Всички се питали защо въпреки бързината работниците не са дълбали в права линия, като по този начин могли да спестят повече от двеста метра тежки усилия. След подробно проучване на топографията на мястото се оказало, че е трябвало да заобиколят издълбаните в скалата гробници на Давид и Соломон.

Едва през 1880 г. било добито неопровержимо доказателство, че това е каналът на Езекия. Няколко млади германски архитекти тръгнали да проучат тайнствения канал. Като газели до колене в тиня и вода, те с мъка достигнали до средата на канала. Един от тях се подхлъзнал и паднал във водата и тогава забелязал някакъв тайнствен надпис на стената. При вестта за това откритие в Йерусалим пристигнал английският ориенталист Арчибалд Сейце, за да направи препис на текста. Работата била безкрайно тежка. Той трябвало да копира буква по буква при слабото пламъче на свещ, като седял по цели часове в калта и водата. Това усилие обаче си струвало мъките, защото надписът се оказал сензация. Текстът, отчасти повреден, съобщавал по драматичен начин как работниците дълбаели с кирки от двете страни и когато се приближили едни до други на три лакти разстояние, чули гласовете си през тънката скална стена. Когато най-сетне пробили тунела, в знак на радост започнали да удрят кирки в кирки, а водата за пръв път потекла от извора към града. Езикът на еврейския надпис несъмнено произхожда от времето на Езекия.

Асирийският цар Сенахирим сам признава косвено в един от надписите си, че не могъл да превземе Йерусалим. Наистина той се хвали, че опустошил Иудея и получил от Езекия тридесет таланта злато и триста таланта сребро откуп, но признава, че затворил иудейския цар в столицата „като птица в клетка“. Естествено той не съобщава причините, поради които бил принуден да вдигне обсадата. Неговата несполука Библията представя като чудо. Ангел, изпратен от Йехова, минал през неприятелския стан и убил 185 хиляди асирийски бойци.

Учените са се питали какво в същност се крие в това чудо. Изглежда, че обяснение на загадката ни дава гръцкият историк Херодот. Един египетски жрец му разказал, че армията на Сенахирим вдигнала временно обсадата на Йерусалим и тръгнала срещу Египет. Тогава асирийският лагер бил нападнат от полски мишки, които до такава степен изгризали тетивата на лъковете и кожените части на въоръжението, че беззащитните бойци, трябвало да се оттеглят от борбата.

Мишката много често се явява в античните разкази като символ на зараза. Срещаме я в Библията в Египет и Месопотамия. От това би трябвало да се заключи, че Сенахирим бил принуден да прекъсне обсадата на Йерусалим, понеже войската му била засегната от някаква страхотна епидемия. Потвърждение на тази хипотеза е може би фактът, че английският археолог Страхей открил в околностите на град Лахис общ гроб, в който били намерени две хиляди скелета на мъже.

Както се знае, при Каркемиш фараонът Нехо в битка с халдейците претърпял съкрушително поражение. Големият английски археолог Уоли извършил разкопки в развалините на този град и попаднал на драматични следи от тази паметна битка. Подът на една от крайградските къщи бил покрит със слой пепел, а в пепелта се въргаляли стотици метални острия на стрели, отчупени върхове на копия и парчета от натрошени мечове. Най-много острия на стрели имало при входовете за отделните стаи. Те били изпокривени поради ударите им в каменните рамки и дървените обковки на вратите. От положението на тия късове излиза, че борбата се е водила от стая в стая при упоритата съпротива на защитниците. Накрай нашествениците победили и превърнали къщата на пух и прах.

Други находки ни дават поучителни указания за тогавашните политически интриги. Клинообразните таблички с асирийски текстове свидетелствуват, че хетският Каркемиш е бил васал на Асирия. От друга страна, идолчетата на египетските божества, пръстенът с изрязаното име на фараон Псаметих I, както и печатът на сина му Нехо са доказателства за силната намеса на Египет в тия области. Изглежда, че подобно на Йерусалим и Каркемиш се е колебаел в своята лоялност между Египет и Асирия, докато най-сетне си докарал гибелта. Фараон Нехо позорно изневерил на съюзниците си и се явил в защита на Асирия срещу Навуходоносор.

По този случай струва си да приведем тук друго интересно откритие. Между оръжието Уоли намерил гръцки щит, покрит с бронзова ламарина. Върху него се виждал барелеф на Горгона, обкръжена от пръстен от животни: коне, кучета, елени и зайци. Откъде се е взел този гръцки щит в Каркемиш.

Неочаквано Уоли си спомнил един откъс от Херодот, от който излизало, че в храма на Аполон в Бранхидай, близо до Ефес, била осветена плячката, взета от фараон Нехо в Газа, с която си служели йонийските наемници. Щитът трябва да е принадлежал на наемник, който след разрушаването на Газа навярно е преминал на служба при фараона и после загинал в Каркемиш, далече от отечеството си.

Във вавилонските документи било намерено също така потвърждение на библейското съобщение относно иудейския цар Иехония, когото Навуходоносор откарал в плен. Когато на асирийския трон се качил Евилмеродах, той освободил Иехония от затвора и му разрешил да живее в царския дворец.

В книга IV на царете (25, 28–29) четем:

„И му говореше милостиво, и го постави над царете, които бяха с него във Вавилон. И смени дрехите му, с които беше в затвора, и се хранеше винаги при него през всичките дни на живота си. Храна също му определи, която му даваха от царските имения непрекъснато всеки ден през всичките дни на живота му.“

През 1933 г. във вавилонските архиви бяха намерени записки на управителя на двореца относно хранителните дажби, отпускани на различните резиденти, издържани от царя. И, о чудо, в списъка фигурират иудейският цар Иехония, петимата му синове и осем иудеи, които представлявали и неговата свита и прислуга. Както излиза от тези документи, във Вавилон живеели неколцина взети в плен царе. Всеки получавал всекидневна дажба храна, имал свой трон и собствени стаи в двореца. Сред тия царствени сенки завършил цар Иехония нещастния си живот.

Благодарение на археологията ние освен това се уверяваме, че споменатият в Библията Готолия, когото Навуходоносор назначил за губернатор на Иуда и който бил убит от сънародниците си като ренегат, е исторически истинска фигура.

В развалините на град Лаких е намерен печат с надпис: „Собственост на Готолия, който е поставен над дома (над Иудея).“

Във връзка с вавилонския плен установихме, че някои изселници от Иудея са спечелили богатства в чужбина. Археологията потвърди това по фрапиращ начин, когато американска експедиция открила в Нипур част от архивата на банковата фирма „Мурашу и синове“.

В 150 документа, написани на глинени таблички с клиновидни знаци, се съдържа оживената и широко разклонена международна дейност на това иудейско семейство. Там имаме договори за аренда на земя, канали, овощни градини и овни, сделки за покупки и продажби, договори за заеми и разписки за гаранции, внесени за затворени длъжници. За своето посредничество фирмата е вземала задължителния за онова време висок процент от 20%. Между подписите на тия актове се намират много еврейски имена, което свидетелствува, че значителен брой изселници са живеели доста богато.

 

 

Библията отминава с мълчание един огромен период от еврейската история, който обхваща 265 години: от възстановяването на йерусалимските стени от Неемия в 433 г. пр.н.е. чак до избухването на макавейското въстание през 168 г. пр.н.е.

Вероятно през този период не се е случило нищо важно. Иудея е представлявала микроскопична, западнала провинция в грамадната персийска империя. Със съгласието на персийските царе тя е била теократична държавица, управлявана от свещеници, в същност по-скоро малка религиозна община. Изолирани от останалия свят, евреите се занимавали изключително с домашните си работи. Навярно по това време Старият завет е получил днешната си редакционна форма. Свещениците и учените по свещеното писание са припомнили миналото и събирали документи, които имали за цел да осветлят причините за националните нещастия. Те стигнали до убеждението, че евреите непрестанно са изневерявали на Йехова, нарушавали са неговите заповеди и затова били наказани. В резултат Библията станала голям обвинителен акт срещу царете и народа, документ, който трябвало да докаже, че само в мойсеевата религия се крие спасението и успехът на евреите.

През 333 г. пр.н.е. настъпва прелом в света от онова време. При Исос македонският цар Александър спечелва решителна победа над армията на Дарий III. Персия престанала да съществува и на нейната територия се създала великата гръцка империя. Младият победител се насочва към Египет и го заема без съпротива. Непроверена легенда твърди, че по пътя Александър посетил Йерусалим, за да се поклони на Йехова. Но Библията отминава с мълчание всички тези исторически събития. Жителите на откъснатата планинска Иудея не си давали сметка, че навлизат в нова ера от историята на човечеството.

През годините 332–331 пр.н.е. новият владетел на света основава върху един от носовете на нилската делта Александрия, бъдещата столица на науките и изкуствата. На евреите, потомци на изселниците от вавилонско време, Александър дава същите права, както на гърците и египтяните. Както ще видим по-късно, последствията от тази стъпка ще се окажат небивало важни.

Александър Велики умира през 323 г. пр.н.е. Държавата му бива разделена между неговите военачалници, така наречените диадохи. По този начин след кървави борби се създават три държави: Египет под владичеството на Птолемеите, Сирия под владичеството на Селевкидите и македонското царство под владичеството на Антигонидите.

През 320 г. пр.н.е. Птолемей I включва Иудея в своята държава. Над еврейския народ надвисва съвсем друга, но много по-страшна опасност, отколкото насилието и гнетът. Защото настава епохата на елинизма, епоха на толерантност, на свобода на духа, на свежи умствени течения, както и на разцвет на науката, литературата и изкуствата. Център на това възраждане на просветата и хуманизма става Александрия. Птолемей II събрал великолепна сбирка от свитъци, в които се съдържали всички умствени придобивки на миналите поколения. Благодарение на него се създава, и гръцкият превод на Библията, тъй нареченият превод на седемдесетте.

Значителен брой евреи не успели да се противопоставят на силния чар на елинизма. Особено много са му се поддавали заселниците в Александрия. С течение на времето те се елинизирали до такава степен, че забравили еврейския език и говорели само на гръцки.

От тяхната среда излизали учени, историци и поети, които печелели слава и признанието на света.

Гръцкото влияние нахлуло като широка вълна и в Йерусалим. Успокоени от климата на новите времена, младите еврейски поколения се възхищавали от литературата, философията и езика на гърците. Стигнало се дотам, че в самото сърце на града била построена арена, на която по образеца на гръцките атлети се състезавала полугола и еврейската младеж. Култът на здравото и красиво тяло, мелодията на гръцката поезия и полетът на философските идеи вземали връх над пеенето на псалмите и принудата на ритуалните разпореждания.

Но в Йерусалим още съществувала силна партия на ортодоксални почитатели на Йехова, които се противопоставяли рязко на чуждата инвазия. Естествено, че често се стигало до остри сблъсквания и размирици между двете части на обществото. За дълго време градът станал арена на интриги, безредици и политически борби.

След изтичането на повече от 100 години Иудея преминава под владичеството на Селевкидите. През 195 г. пр.н.е. Антиох III побеждава Птолемей V и заема цяла Палестина. Близо до Йерусалим започнали да израстват гръцки колонии. Самария става важен административен център на новия владетел. В свещения град на Йехова гръцките обичаи взели връх, и то до такава степен, че — както разказва авторът на II книга на Макавеите (4, 14) — „свещениците престанаха да бъдат ревностни към службата при жертвеника и като презряха храма, немареха за жертвите и бързаха да вземат участие в противни на закона игри. В арената по знак чрез хвърляне на диск…“ Дори набожният и ревностен първосвещеник Иасов е обвинен в безбожие и симпатии към новата ерес.

На трона се качва Антиох IV Епифан. Той бил фанатичен почитател на гръцката култура и решава да унищожи всички други обичаи и религии в своята държава. През 168 г. пр.н.е. ограбил всички съкровища от Йерусалимския храм, а когато по този повод избухнали размирици, изпратил военачалника си, който с огън и меч опустошил града, съборил защитните му стени и откарал много жители в робство.

Започнало управление на терор и преследвания. В храма бил въведен насила култът на Зевс олимпийски. Под заплаха със смъртно наказание било забранено принасянето на жертви на Йехова, празнуването на съботата и обрязването на децата. Верните почитатели на Йехова, които нарушавали драконските забрани, били осъждани на изтезания и на мъченическа смърт.

Най-сетне под водителството на свещеник Мататия избухва еврейско въстание, ръководено през годините 165–135 последователно от неговите синове Иуда, Йоан и Симон, наричани Макавеи. Героичната борба на партизаните била толкова ожесточена, че войската на Селевкидите трябвало да се оттегли от цял ред палестински градове и през 164 г. вождът на въстанието на Иудея влязъл в Йерусалим и възстановил култа на Йехова в храма.

Синът на Епифан — цар Антиох V Евпатор — дошъл с големи въоръжени сили, за да потуши въстанието. Недалеко от Витлеем, при Бет Захария, Макавеите били бити, понеже не могли да удържат пред силната гръцка конница и частите от бойни слонове. Условията на капитулацията обаче били неочаквано меки. Новият цар, като виждал безрезултатността на усилията на баща си, върнал на евреите свободата да упражняват религиозния си култ и дори признал известна автономия, но Макавеите не се задоволили с тази половинчата независимост. Братята на Иуда — Ионатан и Симон — наново подхванали борбата, която завършила през 142 г. пр.н.е. с пълно придобиване на политическа независимост.

Историята на тия героични борби ни предават трите книги на Макавеите. Първата книга, излязла под перото на неизвестен палестински евреин, била написана на еврейски език, но до наше време се е запазила само в гръцки превод. Втората книга е написана от някакъв друг палестински евреин на прекрасен, класически гръцки език, следователно авторът е бил възпитан в елинска среда.[1]

От това време в Иудея царувала династията на Макавеите, наричана от еврейския историк Йосиф Флавий династия на Асмонеите по името на един от прадедите на Мататия Асмоней.

В 63 г. пр.н.е. в Палестина влиза римският военачалник Помпей след тримесечна обсада превзема Йерусалим. С независимостта на евреите се свършва, Палестина става римска провинция, управлявана от прокуратор.

С течение на времето политиката на гнет и грабежи от страна на римските чиновници става толкова непоносима, че в Палестина отново избухва въстание. През 70 г. от н.е. Тит пристига с могъща армия и започва обсадата на Йерусалим. Жителите се отбранявали с небивал героизъм и презрение на смъртта, но накрая отстъпват пред превъзхождащите ги римски сили. Трагедията, която преживял градът, е описана по потресен начин от Йосиф Флавий. Хората падали по улицата от глад, болести и изтощение, имало дори случаи, че майки изяждали бебетата си. Легионерите на Тит клали еврейските пленници или ги приковавали на кръст. След завладяването на града Тит заповядал да бъдат сравнени със земята ония квартали, които оцелели от погрома, а на евреите и последователите на Христос под страх от смъртно наказание било забранено да влизат в разрушения град.

В продължение на 60 години върху развалините лагерувал прочутият с жестокостите си X римски легион. През годините 117–138 император Адриан построил там римска колония: Аелия Капитолина. На мястото, където се намирал храмът, се издигала статуя на Юпитер. Оскверняването на свещения град и забраната да се обрязват децата вдигнали през 132 г. евреите на нова борба.

Начело на въстаническата войска, която за кратко време достигнала до половин милион войници, застанал като предводител Симон, който носел прозвището Бар Кохба. За късо време той заел Йерусалим и големи области от Палестина. Равинът Акива го приветствувал като месия и го увещал да се обяви за цар на Израил.

Новата еврейска държава не съществувала дълго. Адриан докарал от Британия своя военачалник Юлий Север, който скоро завладял Палестина и през 136 г. превзел последната крепост на въстаниците Ветар. Там паднал убит или се самоубил Бар Кохба. Въстаниците, които не загинали в боя, били продадени в робство или избягали във Вавилон.

През 1961 г. една експедиция от израилски археолози открила в една от пещерите край Мъртво море кости и документи на последните въстаници, загинали там.

Още вавилонският плен и бягството на убийците на Готолия а Египет са сложили началото на тъй наречената диаспора, т.е. разпръсването на евреите по целия свят. През персийско и гръцко време принудителното изгнание се превърнало в доброволна емиграция. Първият център на диаспората във Вавилония просъществувал чак до късното средновековие. В Египет се създала еврейска колония на остров Елефантин и преди всичко в Александрия. След въстанията на Макавеите и Бар Кохба нови вълни от бежанци се устремили към чужбина и подхранвали в значителна степен старите емигрантски еврейски общини.

Постепенно диаспората обхванала Киренайка, Гърция и Мала Азия. Най-голямото съсредоточение на евреи от почти 100 000 души се намирало в Александрия. Друг важен емигрантски център евреите създали в самата римска столица. В желанието си да илюстрира размерите на диаспората Йосиф Флавий цитира гръцкия географ Страбон, който писал: „Евреите са заселили почти всички градове и по целия свят е мъчно да се намери място, където да не живее представител на това племе.“

От ония времена започва нова глава в еврейската история, нова епопея, не по-малко трагична и героична от тази, която описват библейските книги.

Бележки

[1] Евреите не са признали книгите на Макавеите за свещени, но християнската църква ги е включила в канона.