Включено в книгата
Оригинално заглавие
Opowieści biblijne, (Пълни авторски права)
Превод от полски
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 4 гласа)

Исус и съдиите

Иерихон: предна крепост на Ханаан

Израилският народ се съобразил с последната воля на Мойсей и предал ръководството на своите работи в ръцете на Исус Навин, който си спечелил славата на добър вожд в сблъскванията с пустинните племена и във войните за превземането на Трансйордания. Впрочем и нуждата на момента изисквала избраният да бъде човек, който разбира от военния занаят, защото нему предстояла задачата да превземе Ханаан. Исус Навин си давал сметка, че ще трябва да руши скалните бастиони на ханаанските владетели и да си премери силите с техните въоръжени сили, обучени отлично и снабдени с бойни колесници. Затова решил да стегне дисциплината в собствените си части. Досега те воювали безредно, по обичая на пустинните орди, и твърде лесно попадали в анархистични настроения. А шансове за победа имала само редовна армия, безусловно подчинена на заповедите на един вожд, а не всенародно опълчение под предводителството на дванадесет племенни шейхове. Големият авторитет, който си спечелил Исус в битките, докато Мойсей бил още жив, му дал възможност за кратко време да постигне поставената си цел. Скоро била създадена четиридесетхилядна армия, в която царяла строга дисциплина. Никой вече не смеел да ръмжи и да се бунтува срещу заповедите на Исус Навин; дори най-дребните опити за непослушание подлежали на смъртно наказание. Когато вече разполагал с това средство за воюване, с което могъл да маневрира правилно, Исус завел народа си на източния бряг на Йордан и се разположил на лагер в Авел Ситим. Отвъд реката в просторна палмова гора се виждали стените и крепостните кули на Иерихон. Крепостта гледала надменно към стана на пустинните орди, които мечтаели за плячка и завоевания. Не за пръв път вълните на нападателите от изток са се разбивали в стените й и после се отливали обратно към далечните си поселища. Иерихон от векове стоял несломим на стража при входа на Ханаан. Исус бил достатъчно опитен предводител, за да хвърли слепешката частите си в атака. Той искал преди всичко да разузнае каква е силата на гарнизона и какви са защитните възможности на крепостта. За тази цел изпратил на разузнаване двама мъже, облечени в ханаански дрехи. Под прикритието на нощта разузнавачите преплували Йордан и на разсъмване, когато отворили градските порти, те се промъкнали в града, скрити всред мравуняка от търговци, занаятчии и селяни. През деня те без трудности изпълнили задачата си. Когато обаче надвечер поискали да се измъкнат от града, оказало се, че са закъснели — намерили портите вече затворени. Поради това решили да прекарат нощта в една къща, долепена до градската стена. Собственичката на къщата, блудницата Раав, в миг познала с опитното си око, че това са чужденци и дори се досетила, че са шпиони. Въпреки това им оказала гостоприемство, та за всеки случай да си осигури благоволението на бъдещите завоеватели, чиито огньове се виждали в нощта от другата страна на Йордан. Намерил се обаче някой, комуто пришълците се сторили подозрителни. Този бдителен гражданин на Иерихон предупредил местния владетел и той веднага изпратил в странноприемницата стража със заповед да задържат подозрителните лица. Тя трябвало да се обърне към Раав със следните думи: „Предай човеците, които са дошли при тебе и влезли в къщата ти, понеже са дошли да обгледат цялата земя.“ Раав съзряла през прозореца царската стража, която идела към дома й, и бързо отвела разузнавачите на покрива на къщата, където ги скрила под куп ленени гръсти, които съхнели на слънцето. Стражата претърсила къщата, но не й дошло наум да погледне под купа лен. Ленът обикновено се сушал по покривите на всички къщи в Иерихон, та затова бил толкова обикновена гледка, че избягнал нейното внимание. Подложена на разпит, Раав се оправдавала по следния начин: „Идваха наистина при мене човеци, ала не зная отде бяха те; когато пък на мръкване трябваше да се затворят портите, те излязоха, не зная къде отидоха; спуснете се по-скоро подире им, ще ги настигнете.“ Хората от стражата, изглежда, не били твърде отракани, позволили да бъдат измамени от хитрата жена. Те полетели разпалено да гонят бегълците и стигнали чак до Йордан. После се върнали в града умърлушени, дълбоко убедени, че шпионите са успели да се прехвърлят през реката и да се върнат при своите. В това време Раав започнала да действува трескаво. Тя се изкачила на покрива и обещала да помогне на разузнавачите да избягат, ако й се закълнат, че при евентуално превземане на града от израилтяните ще й дарят както нейния живот, така и живота на баща й, майка й, братята и сестрите. Разузнавачите с готовност се заклели, защото наистина й били благодарни за спасението си. Поръчали й само да окачи на прозореца откъм улицата яркочервено въже, за да се знае, че къщата трябва да бъде запазена през време на битката. После се спуснали по въже от стената на крепостта на града и се спотаили в съседните хълмове, за да излъжат бдителността на стражата. След три дни преплували щастливо Йордан и докладвали на Исус за своята мисия. В стана била издадена заповед хората да си приготвят храна за три дни, през нощта войската и целият израилски народ застанали край самата река, за да започнат прехвърлянето. Това не било лесно. Настъпила била пролет, поради дъждовете в планината Хермон реката страшно придошла, а бродът, който съществувал на това място, бил непроходим. Израилтяните гледали със страх към кипящата, мътна глъбина, в която могли толкова лесно да се удавят. Жителите на Иерихон също им действували потискащо; те излезли масово на градските стени и като вярвали, че придошлата река Йордан е за тях щит, обсипвали нашествениците с поток от обиди и заплахи. Но Исус не губел вяра в успешното преминаване на реката. Защото през нощта чул гласа на Йехова, който още веднъж обещал победа на израилтяните над хората на Ханаан. По едно време сребърните тръби засвирили за ставане и по заповед на вожда първи влезли в реката левитите с ковчега на завета върху плещите си. Те с мъка си пробивали път през теченията и вировете, равнището на водата стигало до раменете им, но не губели почва под краката си. В момента, когато се намерили насред реката, станало чудо, което напомня чудото по преминаването през Червеното море. Няколко мили по-горе по реката се намирала местността Адом. Там между скалистите брегове Йордан внезапно се спрял и издигнал като висока стена. Водите, които се намирали още в коритото му, бързо изтекли в Мъртвото море и израилският народ могъл със сухи крака да премине на отвъдната страна, като навлязъл след четиридесет години скиталчество в обетованата земя. Щом левитите с ковчега на завета излезли от коритото, Йордан отново потекъл нормално. В Галгал, където се състоял първият престой, между израилтяните зацарила небивала радост. Цял ден пели песни и химни в слава на Йехова, а жените и децата дали израз на благодарността си с весели танци при акомпанимента на тимпани и пищялки. Исус избрал дванадесет мъже, по един от всяко коляно, и им наредил да извадят от реката дванадесет камъка, които да наредят във формата на кръг в памет на великото чудо. В Галгал израилтяните чествували за четиридесети път празника Пасха. Те не се нуждаели вече да се хранят с манна, защото нивите на Иерихон им давали жито, от което пекли безквасен хляб. Жителите на Иерихон се затворили страхливо в своите стени и вече не смеели да ругаят страшните пришълци. В Галгал израилтяните извършили и всички религиозни обреди, които били пренебрегнати напоследък. Старите израилтяни, които излезли от Египет, били вече измрели, а младите поколения при пребиваването в Кадес започнали да служат на ханаанските богове и не спазвали заповедта за обрязването. Сега по заповед на Исус всички мъже и момчета трябвало да се подложат на тази операция, която била осветен обред за приемане в израилтянската общност и възобновяване на синайския съюз с Йехова. Няколко дни след това тържество, щом раните позараснали, Исус пристъпил към обсадата на Иерихон. В случая той приложил извънредно особена тактика. В продължение на шест дни подред бойците заедно с невъоръжения народ излизали от стана и в тържествена процесия обикаляли веднъж дневно стените на крепостта, като се държали на безопасно разстояние от стрелите и прашките. Обсадените се струпвали масово по стените и с изумление и страх наблюдавали тези действия, понеже подозирали в тях някакви зловещи магьоснически практики. Защото, откак съществувал Иерихон, никога не се било случвало нападателите да се държат по такъв необикновен начин. В това имало нещо тревожно, което подлагало нервите на обсадените на тежко изпитание. Начело на похода в стегнати колони марширували въоръжени бойци. Току зад тях брадати мъже в дълги одеяния надували до забрава сребърни тръби, като вървели пред група други мъже, които на златни пръти носели златен ковчег със златни статуи на крилати херувими. Процесията завършвала с тълпи от жени, деца и старци, облечени в празнични дрехи. Всички мълчали като омагьосани, само тръбите изпълвали въздуха с високи, зловещи звуци. На седмия ден Исус пристъпил към окончателната разправа с крепостта. На разсъмване отново извел народа си от лагера, но тоя път не се задоволил с една обиколка. Шест пъти израилтяните обиколили стените, като пазели както през по-раншните дни гробно мълчание. През време на седмата обиколка обаче при даден знак надали толкова мощен възглас, че стените се затресли из основи и се разпаднали в развалини. Израилските бойци нахлули от всички страни в града и започнали страхотното дело на смъртта. С изключение на Раав и семейството й избили всички жители, без да щадят нито жени, нито деца, нито дори животни. Накрая подпалили къщите и обществените сгради и превърнали крепостта в куп развалини и пепелища. Само златото, среброто, медта и желязото не оставили в жертва на пламъците, защото тези ценни метали предварително били предназначени за нуждите на светилището и свещениците на Йехова.

Драматичните събития край стените на крепостта Гай

В планинската околност на север от Йерусалим, недалеко от градчето Ветил, се издигала крепостта Гай. Исус решил и този път да изпрати най-напред шпиони. „Идете и огледайте земята“ — заповядал той. Изпратените от него разузнавачи установили, че тази крепост представлява пречка за по-нататъшния поход и поради това трябва да бъде взета с щурм. Тя била по-малка от Иерихон и затова се сметнало, че за превземането й ще е необходима войска само от три хиляди души. Но защитниците се оказали по-войнствени от жителите на Иерихон. В сблъскването при портата на града те нанесли на израилтяните болезнено поражение и ги преследвали чак до град Севарим. В стана зацарила всеобща угнетеност. Исус си давал сметка за страшните последствия от неуспеха. Защитниците на Гай доказали на всички други ханаански градове, че непобедимите уж нашественици могат да бъдат бити, стига да им се противопоставят смело. Исус изпаднал в такова отчаяние, че разкъсал плаща и туниката си. После цяла нощ се молил и каял пред ковчега на завета и молел Йехова да му разкрие причините, поради които им отказал подкрепата си. И ето че узнал ужасно нещо: някой измежду израилските мъже погазил свещения закон на военната клетва и си присвоил известна част от плячката, предназначена за светилището. Това било престъпление, което викало за мъст чак до небето; само смъртта на виновника могла да умилостиви разгневения Бог. На другия ден Исус свикал на събрание целия израилски народ, за да бъде открит светотатственикът. Всички племена, родове и семейства трябвало да теглят жребий. Най-сетне жребия изтеглил Ахан от коляното на Иуда. Той веднага признал разкаян вината си: „Аз съгреших пред Господа Бога израилев и направих туй и туй.“ Под шатрата си бил закопал скъпа сенаарска дреха, известно количество сребърни предмети и къс злато. Присвоената плячка наистина била намерена на посоченото място. Престъпникът бил убит с камъни в долината Ахор, а цялото му имущество, заедно с живия инвентар, изгорени на клада. На мястото на наказанието израилтяните издигнали грамада от камъни, за да бъде навеки предупреждение за ония, които, когато и да било, се осмелят да нарушават свещения закон на военната клетва, закон, установен от самия Йехова. Научен от неприятния опит, Исус сега приготвил с по-голяма предпазливост плана на кампанията срещу град Гай и решил да го превземе с хитрост. Под прикритието на нощта той укрил тридесет хиляди души войска в близката планинска околност, а сам, когато се развиделило, тръгнал с останалите бойци към стените на Гай, като се престорил, че се готви за открита атака. Царят на град Гай, самоуверен след последната победа, заповядал да се отворят портите и с цялата си въоръжена сила тръгнал срещу неприятеля за решителна разправа. След кратко сблъскване Исус дал знак за бягство. Защитниците на града се увлекли твърде далеко в гонитбата си подир уж разбитата войска на нашествениците и когато в даден момент се обърнали назад, с ужас видели, че градът им е обхванат от пламъци. Скритите в засада израилтяни били завладели светкавично лишената от защита крепост и започнали да сеят смърт и опустошение в нея. Царят веднага заповядал да се затръби за връщане назад в помощ на града. Тогава Исус го атакувал откъм гърба, а тридесетхилядната израилска армия, която била завладяла Гай, му преградила пътя отпред. Защитниците, попаднали в два огъня, били разгромени и изклани до крак, а царят попаднал в плен. Съгласно закона за военната клетва Исус заповядал да бъдат избити всички жители на града заедно с жените и децата, общо дванадесет хиляди души. Този път богатата плячка от добитък и скъпоценности била поделена между участниците в боя. Царят увиснал на бесилка при градските порти. Свалили го едва при залез-слънце и го погребали под куп камъни. Дълги години още израилтяните, които се настанили по тия места в Ханаан, си показвали гробницата на героичния владетел. След победата Исус записал на камъни всички закони на Мойсей и на планината Гевал ги прочел пред израилския народ, като му напомнил, че трябва да остане верен на Йехова и да не отстъпва никога от него.

Хитростта на гаваонците

Горе-долу петнадесет мили на югозапад от Иерихон се намирал град Гаваон. Жителите му не се отличавали с войнственост. Когато чули за победата на израилтяните, решили на всяка цена да избягнат войната с тях. Те обаче основателно се страхували, че страшните нашественици няма да искат да влязат в преговори с града, който се намирал толкова близо до пътя на победоносния им поход и представлявал за тях съблазнителна военна плячка. По какъв начин да склонят нашествениците да сключат мир с тях? Гаваонците не били добри бойци, но затова пък природата ги надарила с умение да маневрират добре при дипломатическите преговори. Те основателно предполагали, че израилтяните не познават добре географията на Ханаан и затова прибягнали към извънредно остроумен подход. След разрушаването на Иерихон и Гай Исус се върнал в стана в Галгал. Един ден при него се явили пратеници на гаваонците и му предложили да сключат договор за приятелство. „От далечна земя — казали те — дойдохме, защото желаем да сключим мирен договор с вас.“ При това те уверявали, че градът им се намира далече, и то много далече от Галгал, и поради това този договор ще бъде полезен и за двете страни. В преговорите си служели с ласкателства, като подчертавали, че славата на Исус стигнала дори до техния далечен град и че те биха смятали съюза си с толкова голям вожд за особена чест. Исус огледал пратениците и се уверил, че те са извършили далечно пътуване. Изглеждали много уморени от пътя, обувките им, дрехите и кожените мехове за вино били изпокърпени, а хлябът, който носели в торбите си, покрит с плесен. Нищо не пречело да сключи съюз с царя на Гаваон, особено защото това би било пробив в редовете на останалите ханаански царе, които, както се носели слухове, се обединявали в коалиция за отбрана и нападение. Съюзът бил сключен и Исус го потвърдил с тържествена клетва. Скоро обаче за свое възмущение узнал, че пратениците били лъжци, че станал жертва на хитростта им, защото Гаваон се намирал много близо до Иерихон и Гай. Жадните за плячка израилски бойци искали решително веднага да тръгнат срещу хитрия град и да го накажат за измамата. Но Исус не искал да нарушава клетвата си и се противопоставил на настояванията им. Гаваонците избегнали унищожението, но били осъдени на вечно робство. Оттогава цели векове те изпълнявали най-долни служби, секли дърва и носели вода за своите израилтянски господари.

Коалицията на петимата царе

Царят на Йерусалим Адониседек узнал с ужас за страхливото подчиняване на гаваонците и понеже се боял, че другите ханаански градове могат да последват примера им, решил да ги накаже за назидание. За тая цел той сключил съюз с царете на Хеврон, Лахис, Еглон и Иармут и начело на обединените въоръжени сили се изправил под стените на града, който предпочитал да живее унизен, отколкото да се бори мъжествено срещу нашественика. Но гаваонците успели навреме да уведомят Исус за опасността. Израилската войска тръгнала веднага от Галгал и след целонощен бърз поход се явила неочаквано при Гаваон. Пламнала страхотна битка, в която коалицията понесла страхотно поражение. Разбитите ханаанци избягали в паника, като сеели многобройни трупове. По пътя освен това ги измъчвала силна буря с градушка. Само нощната тъмнина могла да спаси победените. Тогава Исус, повтаряйки думите от книгата на Справедливия, извикал тържествено с висок глас:

„Спри се, слънце над Гаваон,

И ти, месечино, над Аялонската долина!“

Слънцето и луната спрели на небето и денят продължил, така че израилтяните успели да разгромят окончателно враговете и да вземат без съпротива градовете им. В суматохата на отстъплението петимата царе се скрили в една пещера край град Макед. Исус заповядал да затрупат отвора с камъни и след битката да доведат пленниците при него. Победените се хвърлили в краката му, а той наредил на своите командири да стъпят на вратовете им в знак на триумф. По военния обичай след това царските пленници били обесени на пет бесилки. Те висели там цял ден. Едва при залез-слънце ги снели от бесилките и хвърлили в пещерата, където се криели преди това. Техният общ гроб, затрупан с камъни, дълго още напомнял на потомците голямата израилтянска победа над съюза на петте царе. След като превзел градовете Макед, Ливна, Лахис, Еглон, Хеврон и Давир, Исус се спуснал още по̀ на юг и със светкавични походи завладял цялата област от Кадес чак до Газа. После се върнал в лагера в Галгал, за да даде заслужена почивка на изморените си войници и да се приготви за по-нататъшната борба.

Войната с царете на Северен Ханаан

Царете на северните ханаански държавици наблюдавали със скръстени ръце победоносния поход на израилтяните и едва когато жертва на нашествениците станали някои крепостни градове на Среден и Южен Ханаан, разбрали каква опасност се е надвесила над главите им. Под предводителството на Иавин, цар на Асор, се създала коалиция, в която влезли почти всички владетели на морското крайбрежие до планината Кармил, както и на планинските райони и долини, които се простират в северна посока чак до планината Ермон. Съюзническата армия се събрала край водите на Мером (край езерото ел-Хелух). Нейната сила представлявали бойните колесници. Дотогава израилтянските бойци още не умеели да воюват срещу това страшно оръжие, сега обаче след придобития боен опит Исус изобретил начин за тяхното унищожение. На своите отбрани части наредил да подсичат с мечове копитата на конете и да хвърлят запалени факли под колесниците. После с бърз поход тръгнал към Мером и с внезапна атака изненадал стануващите там ханаанци. След ожесточен бой им нанесъл пълно поражение и при преследването на разбития неприятел избил до крак почти всички бойци. Бойното поле било покрито с трупове на хора и коне, както и с останки от подпалени колесници. Исус превземал с атака град след град, които обръщал на пух и прах, а населението избивал. Неизброимата плячка под формата на разни ценни предмети и добитък поделил справедливо между колената на Иаков.

Как Исус поделил Ханаан

Превземането на Ханаан продължило седем години. При кървавите сражения загинали тридесет и един ханаански царе и много техни поданици. С изключение на Йерусалим и на няколко други укрепени градове край морето и в планините цялата страна от южния й край чак до Ваал-Гад в долината на Ливан попаднала под владичеството на Израил. Сега Исус пристъпил към подялбата на Ханаан между отделните израилски племена. Те били общо тринадесет, защото поколението на Йосиф се разделило на две племенни групи според неговите синове — Ефрем и Манасий. Поради това, че потомството на Рувим и Гад, както и половината от потомството на Манасий получили преди това областите в Трансйордания, а левитите нямало да получат отделна област, в която да се заселят, подялбата трябвало да стане между деветте останали племена и втората половина от поколението на Манасий. По този начин Ханаан бил парцелиран на десет области. На юг се заселили потомците на Симеон, Иуда и Вениамин. Останалата част от покорената страна заели последователно, като се върви към северна посока, поколенията на Ефрем, Манасий, Исахар, Завулон, Нефтал и Асер. Малобройното поколение на Дан било настанено между морето и планините на запад от областите на Вениамин и Иуда в опасно съседство с филистимляните, които още не били участвували във войната с израилтяните. В областта на Ефрем се намирал град Силом. Там били пренесени за постоянно скинията и ковчегът на завета. По тоя начин Силом станал първата столица на Израил, която трябвало да споява разпръснатите колена в един народ. В собственост на левитите били дадени четиридесет и осем града, в които по заповед на Мойсей те изпълнявали религиозната си мисия и черпели доходи за издръжката си от скотовъдство и десятък, събиран от околното население. Определени били също шест града в Трансйордания и в самия Ханаан, в които могли да намерят убежище срещу родовото отмъщение извършителите на неумишлено убийство. За свое седалище Исус си избрал градчето Тамнат-Сараи, което се намира на платото Ефрем. Племената Рувим, Гад и Манаси, след като изпълнили даденото на Мойсей обещание, сега пожелали да се върнат в своите области в Трансйордания. Исус ги благословил за добър път и им напомнил, че те трябва да останат верни на общото светилище в Силом, където се заселил Йехова. „С голямо богатство се връщате в шатрите си — казал им той на сбогуване, — с голямо множество добитък, със сребро, със злато, с мед и с желязо и с голямо множество дрехи; поделете с братята си плячката, взета от вашите врагове.“ Скоро обаче в Силом пристигнала извънредно тревожна вест. Бойците от Рувим, Гад и Манасий на връщане в Трансйордания си построили на един хълм олтар, на който принасяли жертва на Йехова. По този начин те си присвоили права, които принадлежали само на свещениците в Силом. Следователно още от самото начало Мойсеевата религия била заплашена от схизма, което могло да повлече подире си и политическо разбиване на Израил. Исус решил да задуши още в зародиша й тази опасна проява на отстъпничество и свикал в Силом войската на останалите племена, за да се разправи със сила с виновниците. Но в момента, когато Израил още не се бил затвърдил в току-що превзетата страна, една братоубийствена война можела да има пагубни последици. Затова било решено най-напред да се изпрати пратеничество, което било предвождано от Финеес, син на първожреца Елеазар. Когато отишъл в Галаад, Финеес укорил със следните думи потомците на Рувим, Гад и Манасий: „Какво престъпление сте направили пред Господа Бога израилев, като сте отстъпили сега от Господа Бога израилев, създали сте си жертвеник и сте въстанали сега против Господа?“ Уплашени от една евентуална война със сънародниците си, старейшините на израилтяните от Трансйордания отричали разпалено, че имали намерение да престанат да слушат свещениците в Силом и се оправдавали, че издигнатият край Йордан олтар бил замислен само като паметник, който трябвало да изразява благодарността към Йехова за нанесените победи. Отговорът не бил много убедителен, но пратениците искали да избягнат на всяка цена братоубийствената война и го сметнали за задоволителен. Впрочем те били убедени, че уплашените племена в Трансйордания вече никога не ще се опитат да се отделят от религиозната, общност на Израил. Исус още дълги години предводителствувал поколенията на Иаков. Неговият голям авторитет бил източник на спойка между народа. Разпръснатите по Ханаан племена признавали без възражение неговата власт, а светилището в Силом било единственото седалище на Йехова. Но Исус се тревожел какво ще стане след неговата смърт. Той не виждал никого, който би могъл да заеме мястото му, и се страхувал, че племената, лишени от силно ръководство, ще се стремят към собствена независимост във вреда на общата религия и на общото добро. В желанието си да избегне това той свикал в Сихем събрание на своя народ, прочел му още веднъж заповедите на Мойсей и му заповядал да се закълне, че няма да служи на чужди богове. В памет на възобновения съюз с Йехова сложил под един дъб грамаден камък и рекъл: „Ето тоя камък ще ни бъде свидетел днес, понеже той чу всички думи на Господа, които той говори с нас; той да бъде свидетел против вас (в по-сетнешни дни), за да не излъжете пред (Господа), вашия Бог.“ Исус умрял на сто и десет години. Погребали го на планината Ефрем в областта на неговото седалище Тамнат-Сараи. В гробницата му били сложени каменните ножове, с които било извършено обрязването на израилтяните след прекрачването на границата на Ханаан.

Израил се устройва в Ханаан

След смъртта на Мойсей и Исус израилтяните не разполагали с човек от техния калибър. Израилските племена се пръснали из Ханаан, като по мирен начин или с оръжие в ръка заемали определените им области. Между тях нямало съгласие. Племенни зависти, спорове за граници и местни амбиции разкъсали възлите на единството, разхлабили народната сплотеност, толкова необходима за запазването на придобитите територии. Скараните племена, оставени само на собствените си сили, не успели да доведат докрай делото за покоряването на целия Ханаан. Местните жители, чиято съпротива не била напълно сломена, чакали удобен случай, за да си възвърнат загубените земи. Хетейците, хананейците, аморейците и иевусейците запазили напълно способността си да бранят своята независимост. Непревзетите от Исус укрепени градове Йерусалим, Газа, Аскалон, Екрон и много други, пръснати по скали и долини, представлявали постоянна заплаха за нашествениците. В това време израилските племена, уморени от многогодишното скиталчество и воюване, желаели колкото може по-скоро да почнат да се радват на плодовете на победата. Та нали вече притежавали тлъсти пасища, обработени ниви, маслинови градини и лозя. Осъществили се най-сетне мечтите им за спокоен и заможен живот на животновъди и земеделци. Защо да мислят за война, щом обещанието на Йехова се е изпълнило. С ханаанските племена, които ги обграждали, можело някак да се разберат, да устроят по мирен начин взаимоотношенията си и по този път да придобият възможност да стопанисват превзетите области. Така и станало: израилтяните сякаш създали островчета сред морето от ханаанско население. Резултатите от тази слабост не трябвало да бъдат чакани дълго. Израилтяните били хора прости и сурови, хора на пустинята. Ханаанците обаче ги превъзхождали с богатата си цивилизация и култура, те градели големи градове и на всичко отгоре говорели на език, силно приближен до еврейския. Потомците на Иаков били заплашени от вековечната съдба на варварските нашественици: да бъдат погълнати от по-развитите народи, покорени от тях. Нещо обикновено станали смесените бракове, израилтяните вече не смятали за нещо лошо женитбата с жени от други народности, а израилтяните с готовност се женели за ханаанци. Имало и други, по-опасни последици от този близък съвместен живот. Вярно е, че израилтяните винаги са почитали Йехова като свой Бог. Той обаче бил Бог суров и неумолим. Бог на великите събития, който идвал на помощ на избрания си народ само в моменти на опасност. На това отгоре живеел далеко, в светилището в Силом. Три пъти на годината за там се отправяли поклоннически шествия на верните, та с посредничеството на свещениците да му принесат жертви и да го почетат с молитви, пеене на химни и обредни танци. Но във всекидневния си живот израилтяните на всяка крачка се срещали с местните богове, които били по-близки поради човешките си слабости и качества. Ваал, Астарта и други богове били от незапомнени времена владетели на Ханаан. За това напомняли каменните стълбове, издигнати по възвишенията, горите и свещените дървета, статуйките от бронз и теракота, олтарите под открито небе — върху които димели жертвоприношения и ароматични билки, — митовете, песните и анекдотите. Наесен, когато богът на смъртта Мот отвличал в подземие бога на плодородието Ваал, ханаанците тръгвали в траурни, изпълнени с плач и стон шествия, а с настъпването на пролетта, щом любимият бог възкръсвал, те се носели с радостна танцова стъпка по улиците на градовете и селата. Такъв бил ритъмът на живота в Ханаан — живот, пълен с възбуждащи обреди и богат колорит. Израилтяните изучили земеделието от ханаанците. Пак от тях узнали, че Ваал и Астарта и другите местни богове ръководят природата и годишните времена, че те трябва да бъдат молени за дъжд и богати реколти, както и за опазване от бедствия, като скакалците, града или сушата. Племенният бог на Израил, който живеел в Силом, бил прекалено недостъпен, прекалено мрачен и възвишен, за да го натоварват с такива обикновени неща. Йехова обаче пламнал от гняв и решил да накаже отстъпниците. Той направил така, че отделните израилски племена едно след друго попадали под игото на ханаанците. Тогава грешниците, които се огъвали под потисничеството на врага, се разкайвали в скръб и молели за милост. Йехова бил строг, но милостив. В такива случаи той ги дарявал със знаменити вождове, които заемали високия пост на съдия и освобождавали сънародниците си от чуждото иго. Но щом започнели да живеят добре, непоправимите синове на Израил по правило отново попадали в изкусителните мрежи на фалшивите богове. Израилските племена от южен Ханаан били покорени от царя на Арам Хусарсатем и осем години стенели в робство. Освободил ги след тежки борби Готониил от племето на Иуда, който после в продължение на четиридесет години бил съдия в мир и успехи.[1] По-лоша съдба сполетяла вениаминците. Царят на Моав — Еглон, в съюз с амонитците и амалекитците заел цялата тяхна територия и осемнадесет години смъквал от тях тежък данък. Тогава Аод, смел мъж от племето на Вениамин, решил да сложи край на този гнет. Аод бил левак. Той окачил меча си под плаща над дясната страна и тръгнал да отиде при цар Еглон под претекст, че ще му занесе дарове. Дворцовата прислуга го обискирала, за да види дали не носи скрито оръжие, но не опипала дясната му страна, защото обикновено там не се носело нито меч, нито кама. Охраненият деспот се бил разположил на трона си, обграден от дворяни и одалиски. Той погледнал надменно към израилския жрец, без да предполага, че е въоръжен. Аод паднал по лице пред него и като му поднесъл даровете си, помолил го за разговор на четири очи, защото искал да му съобщи някаква много важна вест. „Имам до тебе дума божия“ — добавил той. Царят го погледнал подозрително със сълзливите си очи и за момент се поколебал. Веднага обаче сметнал, че има пред себе си един от своите многобройни шпиони, които се въртели между вениаминците. Затова той отпратил дворяните си с кимване на глава и наострил любопитно ухо. Аод се приближил, като се престорил, че иска да му каже нещо скрито. Но изведнъж извадил меча и го пронизал така светкавично, че деспотът не успял дори да викне. А когато пълното тяло, от което бликала кръв, се свлякло на каменния под, Аод бързо затворил вратата с резето отвътре и се измъкнал през задния изход. Прислугата чакала търпеливо в трема, защото смятала, че царят разговаря шепнешком с тайнствения пришелец. Но когато предполагаемият разговор се удължил прекалено много, по-смелите започнали да подслушват при вратата, докато най-сетне, разтревожени от мъртвата тишина, вдигнали тревога. След като изкъртили вратата, заповядали да се организира преследване на избягалия убиец, но било вече късно. Аод успял да се върне при сънародниците си и, застанал на възвишението Ефрем, дал сигнал за въстание. Възползувани от бъркотията, предизвикана от смъртта на царя, израилтяните нахлули в Моав и връхлетели като буря върху своите потисници. В кървавата битка те им нанесли страхотно поражение, като избили десет хиляди моавски бойци. Като награда за героичното си дело Аод бил избран от народа си за съдия и от тоя момент управлявал осемдесет години в страната на Ефрем.

Дебора — Жана Д’Арк на Израил

Тежка била съдбата на ония синове на Израил, които се заселили на юг от долината Асор. Царят на Асор Иавин и неговият военачалник Сисара заемали по възвишенията верига от крепости, които доминирали над долините и пътищата. Те използували ключовите си позиции, за да пресекат съобщенията на израилските заселници, да ги изтощят от глад и накрай да ги покорят. Племената Ефрем, Вениамин, Завулон, Исахар, Нефталим и половината от племето на Манасий трябвало да отработват унизителна ангария и да плащат харач. Двадесет години им изтекли така в страдание и робство. Лишени от оръжие и вяра в собствените си сили, те вече се били сбогували с надеждата, че някога ще им засвети денят на свободата. По онова време на голяма слава се радвала Дебора, пророчица, поетеса и вярна служителка на Йехова. Тя обикновено сядала под палмово дърво край пътя между Ветил и Рама. Там приемала пратеничества от целия Израил, давала мъдри съвети, предсказвала бъдещето и разрешавала спорове между племена, родове и отделни хора. Всички вярвали, че чрез устата на пророчицата говори самият Йехова, затова нейните съвети и поръчения били приемани като присъди. В Ханаан нямало втори човек с авторитет като нея. Един ден Дебора, понесена от патриотичен ентусиазъм, решила да вдигне народа на борба за свобода. Тя чувствувала, че е призвана за това, че гласът й, вдъхновен от божия дух, ще възвърне мъжеството в изтръпналите сърца на сънародниците й и ще ги склони към бунт за свобода. В Кадес, който се намирал в територията на Нефталимовото племе, живеел Варак — мъж, известен със своята смелост и с опитността си от въоръжените сблъсквания с ханаанците. Дебора си го определила за вожд и го повикала при себе си. Но Варак не вярвал в победата, не вярвал, че израилският народ, прояден от съмнения и страх, ще успее да победи врага. Освен ако го поведе някой, който пробуди в него храбростта и вярата в покровителството на Йехова. Само Дебора, почитаната пророчица, можела да направи това. Под нейно предводителство борбата с поробителя би придобила религиозен характер, би станала свещена война. Като обсъдил всички това в ума си, Варак казал решително: „Ако дойдеш с мене, ще отида; ако не дойдеш с мене, няма да отида.“ Дебора се огорчила от поставеното условие, но го приела. Откритата липса на вяра обаче не могла да мине безнаказано за вожда: Сисара, ханаанският военен началник, щял да загине не от неговата ръка, а от ръката на слабата жена. На призива на пророчицата не отговорили всички племена. Въпреки това се събрали десет хиляди бойци, зле въоръжени, но готови на всичко. Присъствието на „майката на Израил“, както наричали Дебора, предизвикало неописуем ентусиазъм. Израилската армия се спряла при планината Тавор. В това време в долината Иезреел се появила ханаанската армия под предводителството на Сисара. Пред нея се движели деветстотин бойни колесници. Бронираните с ламарина колесници били още по-страшни, защото имали отстрани остри коси, които при атака сечели като снопи неприятелската пехота. Щастието обаче било на страната на израилтяните. Дълготрайните дъждове станали причина реката Кисон, която тече през долината, да излезе от бреговете и да обърне бойното поле в тресавище. Варак повел частите си в атака. Когато се намерил в долината, бойните коли на ханаанците тръгнали срещу него. Те обаче затъвали в разкиснатата земя, а конете се препъвали в калта и предизвиквали страшна бъркотия в собствените си редове. Израилтяните се възползували от тази бъркотия, хвърлили се с бясна смелост срещу врага и скоро му нанесли ужасно поражение. На бойното поле, а после при бягството паднали почти всички ханаански бойци; голямата армия на цар Иавин престанала да съществува. Сисара скочил от колесницата и успял да избяга от бойното поле в Кадес, където искал да се скрие у Хевер, началник на приятелското племе кенейци. Не го намерил обаче в къщи. Жената на Хевер Иаил го поканила в шатрата и покрила с плащ, когато той, уморен от битката, поискал да се подкрепи със сън. Щом обаче заспал, жената допряла до сляпото му око остър кол и с удар на чук пронизала главата му. След известно време дотърчал Варак, но установил, че е дошъл късно. Изпълнило се предсказанието на Дебора; не той, а жената Иаил ликвидирала Сисара. От меч паднал и главният потисник на израилтяните, царят на Асор, Иавин. След победата Дебора във вдъхновена песен обявила триумфа на Израил над ханаанците. Тя не забравила и героичното дело на Иаил. Описала как трупът на Сисара се валя в праха в нозете на жената, а в това време майка му с тревога очаква завръщането на сина си.

А майката се вайка зад прозоречната решетка:

Защо още не се връща колесницата?

Защо така бавно пристъпват жреците му?

Успокоява я най-мъдрата от снахите й:

Навярно военната плячка още дели,

И най-чудната пленница за себе си избира.

И дрехи, богати в багри,

И ценни украси за шия различни.

От него ден израилските племена живели в мир в продължение на четиридесет години. През това време съдия им била пророчица Дебора, обкръжена от любовта на благодарния народ.

Как скромният земеделец станал освободител на Израил

След като придобили свободата си, синовете на Израил бързо забравили благодеянията на Йехова и отново започнали да упражняват култа на ханаанските богове. По тази причина те били отново наказани. Мадиамци, амаликитци и други номадски племена от Изток преминавали Йордан и като скакалци връхлетявали върху нивите на израилските земеделци. Те се появявали редовно всяка година — точно когато започвала жътвата. Техните камили, странни творения, които за пръв път се появили в Ханаан, пасли по ливадите и нивите и газели пшеницата, варивата и лозята. Пустинните разбойници задигали всичко, което им паднело в ръка: храна, добитък и товарни осли. Беззащитните земеделци бягали в планините, криели се в ями и пещери. Опустошавана всяка година, земята най-сетне останала целина, страната била сполетяна от глад и епидемии. Едва след седем години непрекъснати нещастия Йехова се смилил над своя народ. В Офра, градче, което се намирало в територията на трансйорданската част от племето на Манасий, живеел един израилски земеделец на име Йоас. Той си бил изградил олтар, посветен на Ваал, но не бил особено ревностен негов почитател. Синът му Гедеон също не вярвал много във Ваал, но огорчен от нещастията на Израил, бил загубил доверие и в Йехова. Случило се обаче един ден, че Гедеон с най-голяма бързина вършеел жито на гумното, за да се запаси с храна и колкото може по-скоро да избяга от мадиамците в планината. Изведнъж пред него се появил ангел с новината, че Йехова му поверява задачата да освободи народа. „Господарю мой! — отвърнал му Гедеон. — Как ще спася Израиля? Ето и племето ми е най-бедно в коляното Манасиево, и аз съм най-малък в дома на баща си.“ Ангелът го уверявал, че той ще победи мадиамците, но Гедеон искал някакъв знак от страна на Йехова. Той донесъл и сложил под дъба печено яре и безквасен хляб за жертвоприношение. Ангелът му наредил да занесе жертвата на скалата и с докосване на тоягата си направил, че огънят погълнал месото и хляба. При вида на това чудо Гедеон най-сетне повярвал в мисията си. През нощта, когато жителите на Офра спели дълбок сън, той избрал от прислугата си десет доверени хора и тихо се отправил към имота на баща си. С помощта на два вола разрушил олтара на Ваал и изсякъл свещената горичка, която го обграждала. После построил олтар на Йехова и му принесъл в жертва бик. На сутринта жителите на Офра видели съборения олтар на Ваал и силно възмутени срещу светотатственика поискали с висок глас Йоас да накаже Гедеон със смърт. Но Йоас не бил глупав и се обърнал към техния разум със следните думи: „Нима Ваал не може да се защити сам, та вие трябва да го замествате като отмъстители? Ако той е бог, нека сам да търси отмъщение върху този, който е съборил олтара му.“ Това подействувало върху жителите на Офра и те се разотишли по домовете си. Оттогава към унищожителя на чуждия идол прибавили шеговито прозвище „Иероваал“, което значи „нека Ваал (сам) да се спасява“. Защото с течение на времето се оказало, че ханаанският бог не мисли да отмъщава за унижението си, а Гедеон си спечелил голям авторитет сред израилтяните. По негов позив веднага се събрали въоръжените мъже от родното му племе Авиезер, както и от племената на Манасий, Асар, Завулон и Нефталим. При извора на Герат се струпала войска от тридесет и две хиляди души. Гедеон знаел как трябва да се воюва с нередовните орди от пустинни разбойници. Той решил да ги атакува с изненада с малка част от готови на всичко смелчаци. Многобройната трудноподвижна армия, съставена от сбирщината на народно опълчение, могла само да побърка на плановете му. На всички ония, които не били запалени за бой, разрешил да се оттеглят от редовете и да се върнат в къщи. По тоя начин израилтянската войска намаляла с двадесет и две хиляди души; на бойното поле останали само десет хиляди: смели мъже, но въпреки това войската все още му се струвала прекалено многобройна. Как да избере най-смелите между тия смели мъже? Идеята как да извърши окончателния подбор внушил на Гедеон сам Йехова. Когато надвечер войниците отишли при рекичката, за да утолят жаждата си, вождът ги наблюдавал внимателно от близкия хълм. Повечето от войниците оставяли оръжието си настрани и коленичили черпели вода с две ръце. Само малка шепа от тях лягала по корем и без да остави оръжието си, лочела като куче водата с език направо от реката. Това били добили опит в битките бойци, винаги бдителни и готови да посрещнат неочаквана атака на врага. Те били само триста, но Гедеон решил да тръгне срещу врага само с тях, а останалите пратил в тила. Номадите се били разположили на лагер в долината Иезреел. Седем години те били опустошавали безнаказано страната и затова смятали, че не е необходимо да вземат предпазни мерки. Постове слагали небрежно, а в стана владеело голямо безредие. Между шатрите се въртели мъже, жени и деца, навсякъде било пълно с камили, осли и заграбен добитък. С настъпването на нощта Гедеон завел своята отбрана част в планината Галаад, откъдето цялата долина се виждала като на длан. Всекиго от своите смелчаци снабдил с овнешки рог и запалена факла, скрита в глинено гърне. Той разделил отряда си на три групи и им заповядал да се промъкнат до неприятелския стан от три страни. В полунощ, щом разбойниците легнали да спят, дал знак за атака. Израилтяните строшили гърнетата и открили запалените факли, а едновременно с всичките сили на гърдите си тръбели с роговете и издавали страшни бойни възгласи. Нечовешката врява изтръгнала номадите от най-дълбок сън. Убедени, че са обградени от грамадна неприятелска армия, те се хвърлили в паническо бягство отвъд Йордан. През време на преследването по пътя се присъединили бойци от други израилски племена, които устроили кървава баня на разбойниците. Гедеон преминал Йордан, нанесъл съкрушително поражение на нашествениците, опустошил страната им и убил четирима царе от пустинята. През време на преследването отвъдйорданските градове Сокхот и Пенуел проявили много неприятна страхливост и липса на племенна солидарност. От страх да не би бедуините да им отмъстят те отказали храна на гладните израилски бойци. Гедеон решил да ги накаже примерно. Той заповядал градските старейшини да бъдат набити като обикновени негодници с бодливи пръчки, а после ги дал под меча на палача. Не простил също и на останалото население. Избил ги до крак, а провинилите се градове сравнил със земята, та развалините им да бъдат завинаги предупреждение за ония израилтяни, които биха посмели да си позволят подобно предателство. Плячката, взета от враговете, била огромна. Племената от Изток и особено мадиамците се занимавали не само с грабеж. Те били и знаменити търговци и вършели разменна търговия между страните на Азия и Египет. Обичали да излагат на показ своята заможност, като носели скъпи дрехи и се кичели с множество златни бижута. Дори камилите им парадирали със златни огърлици на шиите и с амуниция, покрита със златни копчета. Израилските племена предложили царска корона на освободителя си. Това се случило за пръв път в историята на Израил. Гедеон си давал сметка, че между съотечествениците му съществуват множество противници на монархията, затова отхвърлил предлаганото му достойнство. Помолил само от военната плячка да му дадат всичките златни обеци. Пред шатрата проснали един плащ, бойците се приближавали един след друг и хвърляли придобитите украшения. По този начин се събрало хиляда и седемстотин сикли злато (около 27 кг). Въпреки че Гедеон отхвърлил формално короната, в действителност той бил наследствен монарх. За столица си избрал родния град Офра, откъдето заповядвал на племената, които освободил от робство. Едва обаче настъпило спокойствие и благоденствие, и той се отрекъл от Йехова и от полученото злато заповядал да се излее статуя на Ваал. Светилището в Офра станало религиозен център на държавата му. По обичая на източните деспоти имал харем със седемдесет жени, които му родили седемдесет синове. Той царувал цели четиридесет години. След смъртта му властта поели неговите синове, като я упражнявали колегиално. В средата си обаче не допуснали Авимелех, понеже не се бил родил в харема, а бил син на жена, която живеела в Сихем. Авимелех избягал при майка си и увещал роднините си по майчина линия да му помогнат да завземе властта. „Кое е по-добро за вас — убеждавал ги той, — да ви владеят всички седемдесет синове Иероваалови или да ви владее един? И спомнете си, че аз съм ваша кост и ваша плът.“ Роднините му дали седемдесет сикли сребро от съкровището на храма на Ваалверит, за да завербува наемници. Начело на тях той тръгнал за Офра, победил и избил неедноутробните си братя с изключение на Иотам, който успял да избяга при приятели, а после тръгнал из страната и подбуждал населението срещу узурпатора. Авимелех се оказал кървав деспот и след време управлението му станало непоносимо. В Сихем народните маси се вдигнали на въстание срещу градските първенци, които помогнали на Авимелех да заграби властта. Начело на бунта застанал Гаал, син на Евед. Бунтовниците завладели града и започнали да уреждат пиянски оргии в светилището на Ваал с разпасани танци около неговия олтар. Те опустошавали околните ниви и лозя, а в планините устройвали засади срещу царя и хората му. Зевул, верен на царя управител на град Сихем, изпратил тайно куриер до Авимелех, като го молел за помощ. Царят разгромил въстаниците, избил до крак цялото население и обърнал града на пух и прах. Хиляда въстаници се скрили във високата кула. Понеже узурпаторът не могъл да я превземе, заповядал да бъде подпалена. След това Авимелех тръгнал срещу град Тевец, който също се разбунтувал. Жителите се скрили във високата кула, където се защищавали до последни сили. В даден момент, когато царят се приближил до портата, една от жените го улучила с камък в главата. Тежка ранен, той повикал слугата си и агонизиращ, казал: „Извади меча си и ме умъртви, за да не се каже за мене: жена го уби.“ Ето по такъв начин, след три години бурно управление завършил живота си Авимелех, син на Гедеон. Кръвта на шестдесет и осемте сина на Гедеон била отмъстена.

Иефтай — нещастният герой от Галаад

В околностите на планинската Трансйордания между рекичките Арнон и Ярмук се простирала страната Галаад. Израилските жители, които я били заели с оръжие в ръка още по времето на Исус, се занимавали главно с отглеждане на овце и кози. Един ден там умрял някакъв израилтянин, като оставил жена и деца сирачета. Когато синовете вече пораснали, те прогонили от дома неедноутробния си брат Иефтай, защото бил син на развратница, а не на тяхната майка. Те дори дебнели да го убият, та да не може в бъдеще да предявява претенции за участие в подялбата на бащиното наследство. Иефтай избягал навреме и намерил убежище в страната Тов, близо до изворите на Йордан. Там той се присъединил към някаква бедуинска банда, която се занимавала с разбойничество и с изтръгване насила на харач от местното население. След известно време Иефтай станал главатар на разбойниците и сеел ужас с дързостта на плячкаджийските си походи. В това време за израилтяните в Галаад настъпили тежки времена. Прогонените някога амонитски племена започнали да надигат глава и да си възвръщат загубените в миналото области. Те тормозели с нападения не само Галаад, но дори се прехвърляли през Йордан и опустошавали земите на Иуда, Вениамин и Ефрем. Осемнадесет години Галаад трябвало да понася унижения и поражения, а когато чашата на търпението преляла, спомнили си за Иефтай. Той единствен, непобедим главатар на готови на всичко авантюристи, могъл да се противопостави на нападателите и да освободи земляците си от тежкото иго. Галаадците изпратили до него пратеници с молба за помощ. Но Иефтай не бил забравил старите неправди и им отвърнал огорчен: „Нали ме намразихте и изпъдихте из бащиния ми дом? Защо сте дошли при мене сега, когато сте в беда?“ Пратениците заявили разкаяни, че ще приемат всички негови условия, стига да побърза да им помогне. Тогава Иефтай поискал да го изберат за доживотен вожд и съдия на племето. Условието било прието. След това той се отправил веднага към родния си град Масифа, където пристъпил към формиране на въстанически части. Повикал също и ефремците да вземат участие в боя, но не получил от тях никакъв отговор. Поради това той не се чувствувал достатъчно силен да започне война и решил да преговаря с амонитците, за да печели време. Изпратил до тях делегация с искане да престанат да безпокоят израилтяните. Но техният цар отговорил следното: „… Когато Израил идеше от Египет, завзе земята ми от Арнон до Иавок и Йордан; затова върни ми я с миром.“ Нямало друг изход и Иефтай трябвало да се реши на въоръжена разправа. Той молел Йехова да му помогне и обещавал тържествено, че ще му принесе в жертва оня човек от дома си, който излезе пръв да го посрещне. Войната завършила с пълен разгром на амонитците, двадесет града заедно с пасища и лозя станали плячка на галаадците. Иефтай се върнал тържествено в Масифа. Когато се приближавал до дома си, първото лице, което го посрещнало, била неговата многообична единствена дъщеричка. Зарадвана, че баща й се връща, тя изтичала към него с танцова стъпка, като отмервала ритъма на тимпан. Иефтай изпаднал в страхотно отчаяние. Той разкъсал дрехата на себе си и започнал да се вайка всред плач и стонове: „Ах, дъще моя! Ти ме съсипа: и ти си между ония, които нарушиха покоя ми! Аз отворих устата си пред Господа и не мога да се отрека.“ Момичето знаело, че клетвата, дадена пред Йехова, е неотменима. Тя само помолила през сълзи баща си да й позволи да отиде със свои връстнички в планината за два месеца, та да оплаче там съдбата си. Така и станало. След завръщането й Иефтай изпълнил онова, което обрекъл: всред сърцераздирателния плач на целия наред момичето предало живота си на Йехова. Оттогава в Галаад се установил странен обичай: всяка година израилските девойки тръгвали към планината в траурна процесия, та в продължение на четири дни да оплакват тъжната съдба на дъщерята на Иефтай. Позорното бездействие на ефремците не било забравено. На всяка крачка към тях се проявявало презрение и пренебрежение. Гордите потомци на Ефрем твърдели в своя защита, че Иефтай изобщо не ги бил уведомил за предстоящата война с амонитците. Възмутени, че никой не иска да повярва на уверенията им, решили да се разправят с оръжие с Иефтай и галаадците. Един ден те преминали Йордан и нахлули в Галаад. Но понесли голямо поражение и тръгнали разпръснати към домовете си. Иефтай обаче бил по-предвидлив от тях. Той заел навреме всички бродове на Йордан, за да не допусне преминаването на победените ефремци. Те дошли край реката поединично и твърдели, че са синове на други израилски племена. Но галаадците знаели, че ефремците фъфлят и не могат да произнасят съгласната „ш“. По тяхно искане всеки трябвало да изрече думата „шибулет“ (клас), но когато излизало „сибулет“, ефремецът загивал от меч или копие. В тази братоубийствена война загинали четиридесет и две хиляди ефремци. След победата галаадецът Иефтай живял още шест години и упражнявал властта на съдия. Умрелият герой бил погребан с големи почести в един от градовете на Галаад.

Самсон

Филистимляните дошли откъм морето и заели крайната равнина в южен Ханаан. Петима техни царе царували в градовете Асдод, Екрон, Аскалон, Газа и Гад. След известно време на брега им станало тясно и започнали да напират навътре в сушата към териториите на Иуда и Дам. Те били сурови, изпитани във войни бойци, освен това въоръжени с желязо, което било още малко разпространено в Ханаан. Скоро придобили превъзходство над съседите си; в продължение на четиридесет години Израил бил принуден да понася тяхното иго. В градчето Цора тогава живеел един от племето на Дам на име Маной, който имал неплодна жена. Един ден ангел се явил пред изтерзаните съпрузи и им съобщил, че ще им се роди жадуваният син. Радостната новина обаче била свързана с едно условие: бъдещият потомък трябвало да бъде назаретянин, т.е. по силата на даден обет да се въздържа от пиене на вино и да не си стриже косата. Момчето, на което дали името Самсон, растяло много бързо, докато най-сетне станало най-силният между силните. Съгласно обета на родителите той дал клетва да бъде назаретянин, но не се отличавал с особена набожност. Въздържал се само да пие вино и не си стрижел косата. Природата надарила тоя чорлав мъжага с необикновени мишци, но не го лишила и от хитрост. Вечно ненаситен на ръкоплясканията на тълпата, Самсон обичал да се хвали със силата си. Освен това непрекъснато му идвали наум разни шеги и в това отношение никога не му липсвали нови хрумвания. За съжаление това били предимно грубовати шеги. И докато той се търкалял от смях, на жертвите на неговите хлапашки лудории съвсем не им е било весело. Горко обаче на тогова, който си позволял да засегне самолюбието му: тогава той побеснявал и ставал направо опасен за околните. Този сприхав, избухлив лудетина имал освен това още една слабост: бил страшно влюбчив. Когато се увлечал по някоя разпътница, следвал я като покорно агне.

Как Самсон поискал да се жени

Самсон обичал да скита из страната и един ден тръгнал за град Тимнат. Там се влюбил до забрава в една красива филистимлянка и естествено поискал да се ожени. Бързо се върнал в къщи и замолил родителите си да отидат да го сватосат за любимата му. Старите му родители се хванали за главата от огорчение: синът им и без това им създавал много неприятности, а сега на всичко отгоре му се дощяло да се жени за чужденка, дъщеря на необрязан филистимлянин. Разгаленият единствен син обаче не искал да отстъпи и повтарял кратко и ясно: „Нея ми вземете, понеже тя ми се понрави.“ Родителите, нали са родители, въздъхнали тежко и се съгласили с прищявката на синчагата си. Самсон се сгодил и оттогава често ходел у тъста си. Един ден, когато вървял бодро по пътеката между лозята, на пътя му се изправил млад ревящ лъв. Самсон го разкъсал на парчета и като че ли нищо не се е случило, отишъл в Тимнат, без да спомене никому за приключението си. Когато се връщал в къщи, за свое удивление видял, че в устата на убития лъв се загнездил рой пчели, който вече натрупал значително количество мед. Самсон занесъл питите мед на родителите си, но не им казал къде го намерил. Най-сетне дошъл жадуваният ден на сватбата. Според филистимския обичай сватбените тържества продължавали седем дни. При едно от пиршествата Самсон се забавлявал с тридесет филистимляни да разрешават гатанки. По едно време той се обзаложил с тях за тридесет ризи и тридесет премени, че няма да разрешат неговата гатанка. Щом обзалагането било сключено, казал:

Из ядача излезе ядиво

И из силния излезе сладко.

Филистимляните явно загубили настроение. Три дни блъскали глава над странната гатанка, но никак не могли да отгатнат какво имал пред вид Самсон. Окончателно отчаяни, те отишли при жена му и заявили открито: „Придумай мъжа си да ти отгатне гатанката; инак ще изгорим с огън тебе и бащиния ти дом; нима ни поканихте, за да ни оберете?“ Какво можела да стори нещастната жена? Наплашена от дръзката заплаха, тя, ще не ще, трябвало да изиграе тази комедия, за да спаси имота на родителите си. Затова отишла при своя съпруг и обляна със сълзи се заоплаквала горчиво: „Ти ме мразиш и не ме обичаш; ти зададе гатанка на синовете на моя народ, а мен я не отгатваш.“ Самсон усуквал и търсел как да извърти работата, опитвал се да се отърве с шеги и да отклони разговора на други теми, но жената плачела, употребила всички начини на ухажване и се галела толкова дълго, че най-сетне съпругът омекнал и разкрил тайната си. На другия ден филистимляните се явили на масата за пир и с усмивка на тържество заявили, че в гатанката става дума за убит лъв с пити мед в устата. Самсон веднага схванал, че бил пратен за зелен хайвер. Въздържайки гнева си, отвърнал с принудено спокойствие: „Да не бяхте орали с моята телица, не бихте отгатнали гатанката ми.“ Най-лошото било, че трябвало да помисли за изпълнението на загубения облог. Тридесет ризи и тридесет дрехи — това не е шега. Родителите му не били богати, не можел да ги моли за помощ. Като размишлявал как да излезе от това положение, най-сетне му хрумнал прост и резултатен помисъл. Рано сутринта тръгнал за Аскалон и убил тридесет филистимляни, като от всекиго взел по една риза и една дреха. След като платил по този начин дълга си към своите коварни сътрапезници, той дори не погледнал вероломната си жена и се върнал при своите родители. След известно време обаче гневът му се успокоил и той започнал да тъгува за женичката си. С нежност помислил, че тя не го измамила поради зла воля, че сторила това по принуда и от привързаност към родителите си. Как да я наказва заради нейната беззащитност и измама без вина. Тогава взел едно яре, за да устрои пир за помирение, и незабавно тръгнал за Тимнат. Там обаче го чакало съвсем ненадейно оскърбление. Изпълнен с нетърпение, той тръгнал направо към стаята на жена си, но тук, о ужас, му препречил път тъстът и заявил, че оженил дъщеря си за другиго, понеже мислел, че Самсон я изоставил завинаги. Проявил обаче добра воля и му предложил ръката на по-малката си дъщеря, още по-хубава от по-голямата. Тази вест убола много Самсон. Той не искал и да чуе за по-малката, по-хубава девойка, разбрал само, че стои унизен пред прага на копняната съпруга, че е оскърбен като някакъв най-долен хлапак. Той, най-силният между силните, който предизвиква удивление между сънародниците си и чужденците. Как ще се покаже сега пред хората с такъв позор. Трябва да го измие на всяка цена, да си отмъсти с насилие на виновниците за неговото нещастие и унижение. Когато тия мисли преминавали през главата му, той се наострил и процедил зловещо: „Сега ще бъда прав пред филистимляни, ако им сторя зло.“ Ето така започнала частната война на атлета срещу филистимляните. Самсон не смеел да се покаже в къщи и само обикалял като вълк из околността на Тимнат, за да безпокои омразния град. Най-сетне му хрумнала оригинална и необикновена мисъл. Уловил с клопка триста лисици, завързал ги с въже, закрепил на опашките им запалени факли и ги подгонил по посока на града. Ужасените животни бягали като луди напред и палели по пътя ниви, лозя и маслинови горички. Целият имот на филистимските земеделци се превърнал в пепел. Заслепени от отчаяние, жителите на Тимнат убили бившата жена и тъста на подпалвача. Самсон веднага узнал това и се заклел да им отмъсти жестоко. Дълго време той тормозел филистимляните с партизанска война. Израствал като изпод земята, убивал минувачи и сеел такъв ужас, че никой не смеел да покаже носа си извън стените на града. Скоро настанали мизерия и глад, застой и страх парализирали градския живот. Поради един убиец гордият град се намерил в такова положение, сякаш бил обсаден от цяла армия. Насетне филистимляните решили да сложат край на тия изстъпления. Войската им нахлула в земята на Иуда и под заплахата, че ще опустоши страната, поискала да й бъде предаден виновникът. Боязливите жители на Иудея с угодническа ревност изпратили три хиляди бойци в планината Етам, където атлетът си бил свил гнездо в една от тамошните пещери. Предводителят на войската влязъл в преговори с него и го скастрил гневно: „Не знаеш ли, че филистимляните владеят над нас? Какво ни докара?“ „Както те постъпиха с мене, тъй и аз постъпих с тях“ — отвърнал навъсено Самсон и веднага добавил: „Закълнете се, че няма да ме убиете.“ Понеже получил обещание, че филистимляните няма да го убият, предал се доброволно и позволил да го вържат с въжета. Филистимляните посрещнали пленника с обиди и подигравки. Самсон понасял пасивно всички унижения, но когато някои по-смели започнали да го дърпат и налагат с юмруци, той се разярил страшно, напънал мишци, като конци разкъсал въжетата, грабнал една магарешка челюст, която се търкаляла наблизо на земята, и яростно атакувал угнетителите си. Той се гневял и мятал като обезумял. И удрял наляво и надясно, а който му паднел под ръка, рухвал мъртъв с разбита глава. Филистимляните били обзети от ужас и всред нечовешки вой се хвърлили в паническо бягство. Самсон се възползувал от бъркотията, за да избие колкото може повече врагове, и така убил хиляда филистимляни. Той бил безкрайно доволен от себе си. Когато се връщал в планинското си леговище, крачел при весел ритмичен съпровод:

С челюст на осел,

С челюст на жребец от ослица

Ги унищожих

И убих хиляда мъже.

Той обаче не останал там дълго, защото благодарните му сънародници го избрали за съдия. Оттогава в продължение на двадесет години упражнявал властта над тях и едновременно бил страшилище за филистимляните, които след болезнения урок вече нямали смелост да го закачат.

Приключенията на Самсон в Газа

Самсон бил толкова самоуверен, че се разхождал сам по филистимските градове. Когато крачел по улиците и разглеждал изложените за продан стоки, дори с поглед не обръщал внимание на градската тълпа, която със страх отстъпвала от пътя му. При своите скитания той прескачал много пъти и до Газа, многолюден град, забогатял от търговия. Един ден срещнал там една хубава развратница и я харесал толкова, че отишъл да я посети в къщата й. Вестта, че Самсон има намерение да нощува в Газа, бързо се пръснала между филистимляните. Те потривали ръце от радост, защото най-сетне попаднал в ръцете им. Щом се свечерило, затворили градската порта и поставили пред нея стража, която трябвало на сутринта да го изненада и убие. Но Самсон усетил някак клопката и още в полунощ се измъкнал скришом от къщата на развратницата. Стражата не го очаквала толкова рано и всички спели дълбоко; тогава той избил стражата, изкъртил тежката порта от пантите й и я занесъл на гръб на върха на един хълм към Хеврон. Този подвиг, който свидетелствувал не само за необикновената му сила, но и за небивалата му хитрост, увеличил славата му, а филистимляните отново били изложени на присмех в очите на съседните народи.

Самсон и Далила

Влюбчивият Самсон попаднал след това в мрежата на друга филистимлянка на име Далила, която живеела в долината Сорек. Но вероломната жена не била достойна за любовта му. Дошли при нея филистимски князе и й рекли: „Придумай го и узнай в какво му е голямата сила и как да го надвием, за да го вържем и усмирим; ние пък ще ти дадем за това всеки по хиляда и сто сикли сребро.“ Очите на подкупната разпътна жена засветили при мисълта за тия богатства. Тя само чакала най-близкия нежен момент, та с най-невинен израз на лицето да попита любовника си за тайната на голямата му сила. Самсон обаче бил станал вече по-предпазлив по отношение на любовниците си и не се разприказвал толкова лесно. Затова решил да се пошегува с любопитната Далила и й признал уж в най-голяма тайна, че веднага би загубил силата си, ако го вържат със седем мокри въжета. Предателката бдяла напрегнато през нощта, докато Самсон заспи, за да изпълни плана си. Тя го завързала със седем въжета, измъкнала се тихо от къщи и довела филистимляните. Когато се върнала в стаята, викнала уж с уплашен глас: „Самсоне, филистимляните идат върху ти!“ Атлетът скочил като попарен от постелята, разкъсал на парчета въжетата, с които бил вързан, и изпратил с презрителен смях бягащите през глава заговорници. Далила се клела, че също била спала и че най-добро доказателство за невинността й било това, че го предупредила навреме. Самсон се преструвал, че й вярва, но когато любопитната жена продължавала да настоява да й издаде тайната на силата си, решил да се позабавлява за нейна сметка и да си поиграе с нея като котка с мишка. Преструвал се, че се съгласява с молбите и любовните й заклинания, доверявал й някакъв измислен набързо начин за отнемане на силата му и най-спокойно заспивал в нейните прегръдки. Веднъж например казал, че трябва да го вържат с нови, никога неупотребявани въжета, друг път, когато първата рецепта се оказала безрезултатна, съобщил й един странен начин, според който седем кичура от косата му трябвало да се вплетат в основата, сложена на тъкачно кросно, а след това кросното да се закове с гвоздеи в пода. След всеки такъв опит Далила понасяла срамно поражение, а филистимляните трябвало да се спасяват с бягство, преследвани от смеха на шегобиеца. Тази забава не била обаче безопасна за дълго време. Хитрата жена успяла вече да разбере слабостта на сладострастния си любовник. Тя му отказвала капризно благоразположението си, измъчвала го с въсене и вайкане, докато накрай довела до това, че за да има мир, Самсон й издрънкал истината: „Бръснач не се е докосвал до главата ми, защото аз съм назорей божий от майчината си утроба: ако ме остриже някой, ще ме напусне силата ми; аз ще отслабна и ще бъда като другите човеци.“ Далила веднага уведомила сънародниците си да дойдат бързо с обещаната парична награда. После приспала Самсон в скута си и накарала бръснар да му остриже косата. Когато той се събудил, Далила го отблъснала с презрение от себе си и го прогонила от къщи. В тоя момент дотърчали филистимляните. Самсон се хвърлил върху тях, без да знае, че е остриган и че Йехова му отнел силата поради потъпкването на назорейския обет. След кратък и слаб отпор той трябвало да се поддаде на превъзхождащите го по сила филистимляни. Те го оковали във вериги, извадили му очите и триумфално го отвели в Газа. Най-напред безсилният и ослепен пленник бил изложен на присмеха и подигравките на тълпата, а после хвърлен в тъмница, където бил прикован за колело, за да мели жито.

Героичната смърт на Самсон

Филистимляните решили да чествуват победата си над своя най-голям враг с жертви и голямо пиршество в храма на бог Дагон. Този храм бил висока сграда, която се държала на мощни стълбове. Просторният двор бил ограден с клони, партерни портици и етажни лоджии. Там било пълно и шумно от веселите пируващи. Филистимляните, запалени любители на празненствата и пировете, не само че пиели вино, но и били големи пияници. Гуляят бил в разгара си, врявата се усилвала от минута на минута, а прислугата напрягала всички сили, за да успява да пълни чашите. По едно време развеселените пируващи поискали Самсон да ги забавлява с музика. Тогава го извели от тъмницата и му тикнали в ръцете седмострунна арфа. Ослепеният великан, прикован на позорна работа да мели жито, застанал в храма близо до две колони и започнал смирено да свири мелодия, която някога му тананикала неговата майка. Но пияните изобщо не го слушали. Те го довели само, за да се наслаждават на гледката на неговото падение и по тоя начин да си платят за всички мигове на страх и подигравки, които преживели по негова вина. Звучните тонове на еврейската песен се губели в пиянските крясъци, в отвратителните обиди и ругатни, отправяни към унижавания атлет. Блед като труп, с празни очни ябълки, Самсон понасял търпеливо оскърбленията. Изглеждал на човек безпомощен и душевно сломен. Никой дори не предчувствувал какво става в него. Никой и не забелязал, че косата му, извор на голямата му сила, отново била порасла. Той движел устни и шепнел умолително към Йехова: „Господи Боже! Спомни си за мене и ме подкрепи само сега, о Боже, за да си отмъстя изведнъж на филистимци за двете си очи.“ После казал на момчето, което го довело от тъмницата: „Пусни ме, за да докосна стълбовете, на които се крепи цялата сграда, та да се облегна на тях и да отпочина малко.“ Момчето изпълнило молбата му. Тогава Самсон прегърнал с ръце двата стълба и викнал с висок глас: „Умри, душо моя, с филистимци!“ В светилището на Дагон внезапно зацарила тишина, хората скочили на крака и със страх погледнали към слепеца. Но в същия момент Самсон се напрегнал и с всички сили разтърсил стълбовете. Храмът се сринал с ужасен гръм и заровил под развалините си атлета и трите хиляди филистимляни, които се намирали там. Иудеите откупили тялото на героя, който предпочел да загине, отколкото да води живот в робство и унижение. Погребали го в гроба на баща му Маной и оттогава с гордост разказвали историята на неговия живот.

Как племето на дан откраднало статуята на Йехова

Една жена, чиято къща се намирала на планината Ефрем, спестила хиляда и сто сикли сребро. Но какво било възмущението й, когато намерила касичката си празна. Някой бил откраднал всичките й спестявания. В пристъп на отчаяние тя проклела непознатия крадец и молела Йехова да го накаже със смърт. Тогава дошъл синът й, на име Миха, признал със страх, че той извършил кражбата, и върнал среброто. Майката бързо оттеглила клетвата и простила на виновника. От спестяванията си определила двеста сикли за изливане статуя на Йехова, която дала на сина си като награда за проявеното разкаяние. Въпреки забраната на Исус Миха устроил в дома си светилище на Йехова, а за свещеник определил собствения си син. Но той нямал особено много доходи от това светилище, както бил очаквал отначало. Околното население не се отнасяло сериозно към свещеника, който не произхождал от левитското коляно. Един ден у Миха пристигнал пътуващ левит и го помолил да му окаже гостоприемство. Той бил от иудейския град Витлеем и скитал по света, за да търси работа. Миха веднага го поканил да стане свещеник в неговото светилище и като възнаграждение му предложил храна, десет сикли злато и две облекла годишно. В това време племето на Дан се борело с големите трудности в южен Ханаан. Там то съседствувало с филистимляните, които напирали към неговата земя и от ден на ден ставали все по-опасни. Тогава хората от Дановото племе решили да се преселят на друго място в Ханаан. За тази цел изпратили на север петима мъже със задача да намерят подходящо място за заселване. По пътя пратениците се отбили при Миха, огледали удивени светилището и се впуснали в разговор със свещеника. Това, което узнали, било много по вкуса им. Да имат собствен религиозен център и да бъдат независими от далечния Силох — какво удобство и полза едновременно. Те обаче не издали мислите си и продължили своя път. Спрели се едва в Лаис, град при северната граница на Ханаан. Околността там била много плодородна, а населението не се отличавало с особена войнственост. Скоро шестстотин души мъже от Дановото племе тръгнали заедно със семействата си и цялото имущество да превземат Лаис. Емигрантите се спрели в планината Ефрем и с настъпването на нощта се промъкнали в светилището на Миха, за да си присвоят сребърната статуя на Йехова заедно с всички богослужебни предмети. Левитът, който ги уловил, веднага разбрал, че при тях има изгледи за по-добър живот, затова прибрал багажа си и тръгнал подире им. Когато Миха открил сутринта грабежа, повикал прислугата си и се спуснал да преследва грабителите. Видял ги отдалеко и викнал да спрат веднага, но скоро разбрал, че тия грабители са способни на всичко и е по-добре да се махне от пътя им. Затова той се обърнал с достойнство и тръгнал обратно към къщи. Хората от Дановото племе лесно превзели Лаис, превърнали го в пепелище, избили жителите му и върху развалините му построили столицата си Дан. Издигнатото там светилище със сребърната статуя на Йехова се прочуло в целия Ханаан, въпреки че съществувало незаконно и било заклеймявано от свещениците в Силох. Защото по онова време липсвал вожд, равен на Исус, който би съумял да възстанови единството на разбития Израил.

Престъплението на вениаминците

В подножието на планината Ефрем живеел един левит, женен за жена от иудейския Витлеем. Съпрузите не живеели в съгласие помежду си. Най-сетне крамолите довели до това, че жената напуснала къщата на мъжа си и се върнала при своя баща във Витлеем. След четири месеца левитът закопнял за своята половина и решил да се помири с нея. Натоварил на два осли храна, хляб и вино и тръгнал на път, придружен от момче, за да му прислужва. Тъстът го приел с отворени обятия и няколко дни го гощавал у дома си с най-голяма сърдечност. Понеже и съпругата му се сдобрила, помирените съпрузи побързали да се приберат у дома си в подножието на ефремската планина. Вечерта ги изненадала край стените на Йерусалим и момчето-прислужник съветвало да пренощуват в града. Там обаче живеели иевусейци и затова левитът отговорил: „Не, няма да отидем в град на другоплеменници, които не са от синовете израилеви, а ще гоним Гива.“ Гива, шумен град, се намирал в областта, заета от племето на Вениамин. Понеже нямало къде да пренощуват, пътниците седнали на улицата. В града имало голямо движение, но минувачите отминавали равнодушно пришълците с вързопчетата и не се чувствували задължени да им окажат гостоприемство. По уличката минал един старец, който се връщал от полска работа в къщи. Уморен поради възрастта си и работата през целия ден, той все пак се спрял и предложил на пътниците да пренощуват у него. Той не бил от вениаминовото коляно, а син на ефремовия род и се бил заселил в Гива, където се сдобил със земеделско стопанство. Старецът завел гостите си в къщи, сложил на ослите им сено и поканил пътниците на вечеря. Тогава къщата била обкръжена от тълпа най-лоши градски негодници, които започнали да удрят с юмруци по вратата и да искат да им се предадат чужденците. „Изведи човека, който влезе в къщата ти, за да го познаем!“ — викали те заплашително. Старецът излязъл пред къщата и заклинал развилнелите се мерзавци с умолителен глас: „Не, братя мои, не правете зло, когато тоя човек е влязъл в къщата ми; не правете това безумие; ето аз имам дъщеря мома и той има наложница; ще ги изведа, опозорете ги и правете с тях каквото ви е угодно; а с тоя човек не правете това безумие!“ Най-сетне нападателите отвлекли жената на левита и я държали цяла нощ. На разсъмване опозорената жена се довлякла до дома на ефремеца и умряла на прага. Левитът я сложил на гърба на осела и бързо напуснал града. У дома си разрязал тялото на умрялата от изтезание жена на дванадесет части и ги разпратил на всичките израилски колена като доказателство за ужасното престъпление на жителите на Гива. Израилтяните се събрали в Масифа, за да разгледат оплакването. Изпратените в Гива пратеници искали предаването на престъпниците, но вениаминците отхвърлили гордо искането. Затова им била обявена война. Обединената израилска армия пристигнала пред стените на Гива, където била съсредоточена войската на разбунтуваното племе. Войната била дълга и необикновено кървава. Две последователни наказателни експедиции понесли съкрушително поражение и оставили на бойното поле хиляди убити; едва третата експедиция благодарение на умела засада спечелила победа. Разярени от загубите и съпротивата, бойците на Израил извършили страхотна сеч над вениаминците. Те не щадели никого — нито мъже, нито жени, нито деца. С огън и меч опустошили областта им, избили живия инвентар и изгорили града. Последният отряд от шестстотин вениаминци се укрили на върха на планината Римон, където се отбранявали успешно четири месеца и накрай получили опрощение. Преди да тръгнат на война, израилтяните дали клетва, че никога няма да дадат дъщерите си да се женят за престъпниците. Сега, след окончателното изтребване на вениаминските жени и деца, клетвата станала смъртна присъда за едно от дванадесетте поколения на Иаков, защото шестстотинте оцелели вениаминци се лишавали от възможността да сключат брак и си създадат семейства. Старейшините на израилските племена се събрали в Силон и се вайкали пред ковчега на завета: „Господи, Боже израилев! Защо се случи това в Израиля, че изчезна сега едно коляно у Израиля?“ Накрая бил намерен изход от затруднението. Трансйорданският град Иавис Галаадски бил отказал участие във войната. Следователно трябвало да бъде наказан примерно за непослушанието му. Вениаминците получили разрешение да го превземат, да избият населението и да вземат оттам моми и жени. Така и станало. Оказало се обаче, че само четиристотин моми станали тяхна плячка: двеста вениаминци пак останали без жени. И на това се намерил начин: останалите двеста вениаминци били посъветвани да се скрият в цветята край портата на град Силон, където точно по това време се чествувал някакъв религиозен празник. По стародавен обичай момите излизали, като танцували по полските пътеки, за да изразят почит към Йехова. В момент, когато се били забравили в танци и песни, вениаминците изскочили от прикритията си и отвлекли най-хубавите за свои жени. После се върнали в родните си места и започнали нов живот, като издигали от развалините и пепелищата разрушените си градове и села. Ето по такъв начин оцеляло от пълно унищожение поколението на Вениамин.

Вярната Рут с гълъбовото сърце

През епохата на владичеството на съдиите Ханаан бил сполетян от глад. Един от жителите на Витлеем на име Елимелех решил да търси хляб в Трансйордания и емигрирал в Моав заедно с жена си Ноеми и двамата си сина Махлюн и Хилеон, както и с цялото си имущество. Там синовете му се оженили за моавките Орфа и Рут. Съдбата обаче не била благосклонна към преселниците: мъжете скоро умрели и оставили без средства за живот трите овдовели жени. Тогава Ноеми закопняла за Витлеем, където се била родила и прекарала най-хубавите години на младостта си. От пътници узнала, че там положението отново се подобрило и поради това решила да се върне. Придружили я и двете й снахи. По пътя старата Ноеми се укорявала, че взема двете млади вдовици и ги осъжда на несигурна съдба в чужда страна, затова настоявала да се върнат в Моав, където биха могли да се оженят повторно. Жените се разплакали от вълнение и разцелували добрата си свекърва. Но само Орфа решила да се върне в Моав, Рут обаче отговорила със сълзи на очи: „Не ме принуждавай да те оставя и да се отделя от тебе; но където идеш ти, там ще дойда и аз, и гдето живееш ти, там ще живея и аз; твоят народ ще бъде мой народ, и твоят Бог — мой Бог; и гдето умреш ти, там и аз ще умра и ще бъда погребана; нека Господ ми стори това и това, и нещо повече да стори: само една смърт ще ме раздели от тебе!“ Ноеми и Рут пристигнали във Витлеем през време на жътвата, когато по крайградските ниви жънели храните. Те били бедни и нямали какво да сложат в уста. Снахата решила да се възползува от стародавната привилегия на пътниците и бедните и отишла да събира класовете, оставени от жътварите на стърнището. От зори до здрач крачка по крачка вървяла наведена зад тях, за да не отрони нито един клас, а вечерта се връщала при свекърва си и приготвяла скромна вечеря от събрания ечемик. Една сутрин, когато била заета със събирането на класовете, от Витлеем дошъл собственикът на нивата. Той се наричал Вооз и бил роднина на умрелия мъж на Ноеми. Като видял момичето, попитал хората си: „Чия е тая млада жена?“ „Тая млада жена е моавка, дошла с Ноеми от моавските поля“ — отговорили жътварите. Вооз се оказал милостив човек. Трогнат от трудолюбието на чужденката, не само й позволил да събира класове, но и я поканил всеки ден да обядва заедно с жътварите. А скрито поръчал да оставят нарочно на стърнището повече класове за нея. „С какво съм придобила пред очите ти милост — попитала Рут, — та ме приемаш, макар и чужденка?“ На това Вооз й отговорил: „Обадиха миг всичко що си сторила за свекърва си след смъртта на мъжа й, че си оставила баща, майка и родина и си дошла между народ, който не си познавала до вчера и завчера.“ Рут побързала силно зарадвана за в къщи, като занесла шест мери ечемик и половината обед, който оставила за свекърва си. Тогава Ноеми й открила, че Вооз е близък роднина на покойния й мъж Елимелех. „Дъще моя — уверявала я тя нежно, — не бива ли да ти потърся прибежище, за да добруваш?“ В Ханаан било прието храната да се вършее нощем, защото тогава духали ветрове, които помагали за отделянето на празния клас от зърното. Ноеми узнала, че през следващата нощ Вооз ще вършее и след работа възнамерява да преспи на гумното. Тогава тя обмислила хитър план за действие. Намазала Рут с ароматни масла и я облякла с нова рокля, после я пратила на полето, където Вооз спял на сламата, покрит с плащ. Следвайки съвета на свекърва си, Рут се приближила на пръсти, отметнала полата на плаща и тихо си легнала в краката му. Вооз се събудил в полунощ и се учудил силно, когато видял, че при него лежи жена. „Коя си ти?“ — викнал той малко поуплашен, защото не я познал в тъмнината. „Аз съм Рут, твоя робиня — отговорила девойката с разтреперан глас, — простри крилото си над твоята робиня, защото си ми сродник.“ Вооз веднага се ориентирал за какво става дума. Стар закон го задължавал да вземе за жена бездетната вдовица на най-близък роднина. Нямало повод да се откаже от това задължение, защото опознал Рут като добродетелна и трудолюбива жена. Въпросът бил там, че във Витлеем имало друг по-близък неин роднина, който имал по-голямо право над нея. Трябвало най-напред да бъде попитан дали ще иска да използува това си право. В желанието си да изясни този въпрос Вооз поканил десет възрастни мъже за свидетели и седнал с тях при градската врата. Въпросният роднина бил земеделец и всеки ден излизал от града, за да обработва нивите си. Вооз го спрял и го настанил при себе си, заобиколен от десетимата свидетели. С тържествен израз на лицето той го уведомил, че Ноеми се върнала и че част от нивите на Елимелех се падат на нея. Трябва този дял да бъде откупен и за тази цел нивата трябва да бъде обявена за продан, а той като най-близък роднина има право да я купи пръв. Очите на роднината светнали. Като всеки земеделец той бил алчен за земя, затова отвърнал, без да му мисли: „Аз ще я купя.“ „Щом купуваш нивата от Ноеми, трябва да купиш и от моавката Рут, жена на умрелия, и трябва да се ожениш за нея, за да възстановиш името на умрелия в дела му.“ Това не се харесало на роднината. Той с готовност би купил земята, но не на такава цена. И без това имал многобройно семейство, та как ще се натоварва с допълнителна жена и допълнително потомство. Затова разперил ръце с израз на съжаление и заявил, че се отказва от правото на купуване в полза на Вооз. В Израил отдавна бил осветен обичай, който правел такъв акт законен: човекът, който се отказвал от вдовицата на своя роднина, както и от нейната зестра, свалял сандала си и в присъствието на свидетели го връчвал на своя наследник. Без този символичен жест актът на отказването бивал невалиден. Затова Вооз поискал от роднината си да му даде своя сандал и като го показал на свидетелите, обърнал се към тях със следните думи: „Вие сте сега свидетели, че аз купувам от Ноеми всичко Елимелехово, всичко Хилеоново и Махлоново.“ Свидетелите отговорили в хор: „Ние сме свидетели. Да даде Господ, щото жената, която ще влезе в къщата ти, да бъде като Рахил и като Лия, които и двете въздигнаха дома израилев; придобивай богатства в Ефрат и нека се слави името ти във Витлеем.“ Чрез изказването на тази церемониална правна формула Вооз станал мъж на Рут и законен наследник на наследството, оставено от Елимелех. Съпрузите прибрали у дома си старата Ноеми и живели много щастливо. Скоро им се родило момче, което нарекли Овид. Него го чакала вечна слава като дядо на цар Давид, който бил най-големият герой на израилския народ.

Бележки

[1] Държавата Арам се намирала в Сирия, затова някои изказват съмнение, че цар Хусарсатем е могъл от толкова далеко да се отправи за южен Ханаан, Вероятно редакторите на Библията са направили грешка, като са писали РМ (Арам) вместо ДМ (Едом). Държавата Едом е граничела с южен Ханаан. — Б.а.