Включено в книгата
Оригинално заглавие
Opowieści biblijne, (Пълни авторски права)
Превод от полски
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 4 гласа)

Епоха на борби и героизъм

Дали шестата книга от Стария завет представлява спомени на Исус Навин, както се е смятало от векове? Дали може тази книга да се смята за достоверен исторически извор? И на двата въпроса науката отговаря отрицателно.

Въз основа на езиковия анализ на текста безусловно се установява, че тази книга е конгломерат от няколко исторически предания, които произхождат от разни векове и различни израилски среди. Освен това с течение на времето тези извори са били подложени на редица последователни редакционни промени. Общо взето, преобладава мнението, че в книгата на Исус имаме работа с два основни документа: с изложение за превземането на Ханаан, написано в началото на IX век преди нашата ера, както и от описание на подялбата на превзетата страна, извършена през времето на Соломон. С две думи, книгата на Исус е създадена няколкостотин години след смъртта на мнимия автор.

Ние употребихме нарочно термина „конгломерат“, защото редакторите на Библията са се ползували от предадените им традиционни документи безкритично, без да се опитат да ги съчетаят в логично цяло. Поради тази причина библейските разкази са нашпиковани с ред повторения и нелогичности, които дезориентират читателя.

В рамките на нашите ограничени възможности ние сме в състояние да приведем само някои по-забележителни примери. Но читателят на Библията, който се интересува повече от този въпрос, може без трудности да се убеди колко много са тия нелогичности. Те се хвърлят в очи още при първото четене на текста.

Узнаваме например, че след разгромяването на коалицията в южен Ханаан израилтяните разрушили Йерусалим и погубили жителите му. А в следващата глава редакторите на текста забравили това и най-спокойно разказват, че Йерусалим не бил превзет и че иевусейците продължавали да живеят в него и през тяхно време. Това впрочем се потвърждава от инцидента в живота на онзи левит, който имал неприятности с жена си. На връщане у дома си той минавал в здрач край стените на Йерусалим. Тогава момчето-прислужник му предложило да пренощува в града. На това левитът отвърнал следното: „Не, няма да отидем в град на другоплеменници, които не са от синовете израилеви.“ При това трябва да се има предвид, че целият този разказ е бил създаден няколко или дори двадесетина години след смъртта на Исус, мнимия завоевател на Йерусалим.

Така стои въпросът и с град Сихем. В края на своя живот Исус събрал там израилтяните и още веднъж им напомнил, че трябва да останат верни на съюза си с Йехова.

Днес обаче знаем, че Сихем дълго след смъртта на Исус си е бил в ръцете на ханаанците. Някои библейски изследователи се мъчат да излязат от затруднението, като изказват предположение, че въпросното събрание не се е състояло в самия град, а в неговата околност, където вече може би е имало заселени израилтяни. Тази хипотеза обаче не е убедителна. Компилаторите на библейските текстове са се поддали на народното внушение и просто са прехвърляли в миналото състоянията на нещата, както са съществували през тяхно време. Тогава Сихем е бил израилски град, та лесно е могло да се създаде мнението, че бил такъв още през времето на Исус.

Естествено, оттук има само една крачка до легендата, че там именно се е състояло историческото събрание. Та нали Сихем е град на Авраам, град, обграден с култ от евреите. Когато се е определяло именно там мястото на последния акт на Исус, на тържествения акт на потвърждаване синайския съюз, с това се е повишило неговото огромно религиозно значение и символична изразителност, като е бил свързван с най-старите еврейски традиции от епохата на патриарсите.

Цял ред съвсем очевидни непоследователности срещаме особено в онази част от Библията, в която са изредени израилските придобивки в Ханаан. Царят на Йерусалим Адониседек бива убит по заповед на Исус, а по-късно загива повторно от ръката на племето на Иуда. Наистина в първия случай той носи името Адониседек (Исус Навин 10,1), а във втория Адон-Везек (Съдии израилеви, 1,7), но несъмнено тук става дума за едно и също лице.

В първата глава на книгата Съдии израилеви племето Иуда заема и градовете Газа, Аскалон и Екрон. Но още в следващия стих, при все че споменатите градове се намирали в крайбрежната низина, редакторите на Библията съобщават, че Иуда „завладя планината; но не можа да прогони жителите на долината, защото те имаха железни колесници“. Те — това са филистимляните, които не само че не били победени тогава, но след време сами покорили израилтяните.

Смутени от тези противоречия, ние се запитваме в края на краищата кои от тези градове е превзел Исус, а кои неговите помощници и наследници и кои ханаански градове наистина са били завладени от израилтяните.

Ако към тези съмнения прибавим и това, което вече знаем, че в момента на израилското нашествие Иерихон и Гай отдавна вече са лежали в развалини и че личността на Исус е много проблематична — стигаме до убеждението, че шестата книга на Библията не е достоверна като исторически извор.

Съвременните изисквания отново са в противоречие с намеренията на компилаторите на Библията. Тях не ги е интересувала историческата истина в съвременното значение на тази дума, нито ги е стеснявала хронологията. Имали са пред вид само една мисъл: да покажат с избрани примери, че превземането на Ханаан е било изпълнение на обещанията на Йехова, следователно събитие с религиозен характер. В стремежа си към тази цел те си позволявали да си служат съвсем произволно с историческите документи: едни са отминавали с мълчание, а други подлагали на преработка. В резултат шестата книга на Библията станала сбор от разкази с религиозно-нравствени тенденции. Тези разкази поучават, че израилтяните дължат всичко на Йехова, който бдял върху хода на завоевателната кампания и при нужда подпомагал израилтяните с чудеса. Вождът на нашествието Исус побеждавал само защото бил верен последовател на Йехова. В края на живота си той укрепил „синайския съюз“ и умрял с ореол на светост като мъдър учител на народа и несломим бранител на Мойсеевото наследство.

Приели веднъж такава интерпретация като предпоставка, редакторите на библейските текстове трябвало по силата на нещата да представят превземането на Ханаан като свършен факт. Според тяхната версия ханаанците били напълно избити или покорени. Това било пълно доминиране на избрания народ, което не позволява никакъв компромис или милост към победените. Йехова, който се отличава с качествата на строг, неумолим бог на войната, заповядва на последователите си да не щадят дори жените, децата и животните. Съгласно военната клетва „херем“, която се намира в предписанията на книгата Второзаконие, в превзетите градове не бил оставен камък върху камък. Дори ценните военни плячки били превръщани в прах и пепел, а който, като например Ахан, нарушавал свещения закон на „херема“ и си присвоявал част от плячката, заплащал със смърт върху клада.

По тоя случай трябва да отбележим, че би било грешка, ако поискаме да оценим тези събития в духа на днешните нравствени понятия. Оная епоха била варварска, приетият военен обичай позволявал да бъдат избивани пленниците и населението на превзетите крепостни градове, жестоко да бъдат осакатявани или убивани царете, да се служи с коварство и предателство. Такъв бил в ония далечни времена нормалният ход на водените войни. В това отношение израилтяните били истински синове на своята епоха и не са се различавали от другите народи на древния свят. Тотални войни са водили и вавилонците, и египтяните, и асирийците и, както знаем това от Омир, гърците.

Впрочем по-късно ще се убедим, че авторите на Библията при въодушевлението от своя религиозен фанатизъм са преувеличавали силно ужаса на израилтянските жестокости. Още Исус е започнал преговори с гибеонците, а от книгата Съдии израилеви узнаваме, че страната и по-нататък била населена с многобройно ханаанско население.

При това положение се явява въпросът, дали Исус наистина е превзел Ханаан. Понеже книгата Съдии израилеви е в същност история на освободителните борби на израилтяните срещу ханаанското население, което непрекъснато им налагало своето иго, отговорът трябва да бъде отрицателен.

В такъв случай какво в същност е направил Исус? Този въпрос археологията е разрешила в началото на нашия век. Първото сензационно откритие бяха египетските вази, върху които фараоните записвали имената на враждебните или разбунтувани палестински градове. Тези вази били строшавани при големи религиозни тържества в знак на проклятие. По тяхно разбиране това не било само символичен акт, защото в Египет свято вярвали, че унищожението на имената на народи, градове или отделни лица им докарва действително унищожение. За библейските изследователи обаче беше важно, че върху тия късове можаха да се прочетат имената на ред ханаански градове, споменати в Библията, което представляваше първото доказателство, че в това отношение тя е достоверна.

В резултат разни археологични експедиции пристъпиха към търсене на поменатите ханаански градове. Американците откриха развалините на град Ветил, който се намира на километър и половина от Гай. През няколко културни пласта те най-сетне достигнали до развалини, които несъмнено произхождат от XII век преди нашата ера. Там те намират следи от страхотен пожар, пепелта в развалините на къщите достигала метър височина, а разтрошените идоли свидетелствуват, че разрушенията били извършени от чужд нашественик. По-дълбоките разкопки показали, че Ветил е бил основан в ранния бронзов период горе-долу по времето, когато е бил разрушен Гай. Изследователи на Библията изказват предположение, че летописците просто са сбъркали град Гай с Ветил. Гай от няколкостотин години преди Исус е лежал в развалини и никога не е бил възстановяван. В това време върху развалините на Ветил израилтяните издигнали свои собствени къщи.

При тия условия лесно е могло да се роди мнението, че развалините на Гай са паметник на кампанията на Исус.

Откопани бяха също развалините на градовете Лакиш, Еглон, Девир, Хеврон и други. Навсякъде в пласта от XII век преди нашата ера били намерени сигурни следи на насилие и пожар. През 1956 г. експедицията на еврейския университет в Йерусалим попаднала на развалините на Асор, столица на нещастния цар Иавин. Тази крепост се е намирала на север от Галилейското езеро и е имала около 40 хиляди жители. Въз основа на разкопките е установено, че през XVII век преди нашата ера градът бил окупиран от хиксосите, завоеватели на Египет. Просторен плац от насипана пръст и остатъци от конюшни свидетелствуват, че там се е намирал силен гарнизон с колесници и коне.

За нас обаче е най-важно обстоятелството, че и Асор е станал през XII век преди нашата ера жертва на голям пожар. Не са открити обаче следи от пожар и разрушения в град Гаваон, което именно потвърждава библейският разказ. Защото Гаваон капитулирал доброволно и по този начин избягнал унищожението. Като нещо любопитно си струва да добавим, че разкопките са потвърдили Библията и в друго отношение. В книгата „Исус Навин“ 10, 2 четем дословно: „Защото Гаваон беше голям град, като един от царските градове…“ Развалините са открити в йорданското село ел-Джиб, на около осем километра на северозапад от Йерусалим. Гаваон е заемал огромно пространство и имал многобройни улици, площади, храмове и обществени сгради. За неговата заможност ни говорят безброй предмети от бронз, намерени в гробовете и в развалините на къщите. Установено е също, че жителите са вършели международна търговия в голям мащаб, защото между каните, чашите, чиниите, статуйките, ножовете, скарабеите и пръстените са намерени голям брой съдини, произхождащи от Кипър и Сирия. С какво са търгували гаваонците? Като се съди по откопаните цистерни за изстискване на грозде и по пещерите за запазване на ширата, те били производители и износители на вино. Намерени са дори стомни с името на Гаваон. В тях било изпращано виното за купувачите в чужбина.

Благодарение на тези археологически открития стана ясно защо гаваонците капитулирали при условия, които не им донесли особена почит. Те са били търговци, търговията им била по-близка, отколкото военният занаят. И изглежда, че са постигнали целта си, макар и срещу цената на политическата си независимост. Добре запазените защитни стени, както и другите архитектурни паметници ни говорят, че Гаваон избягнал съдбата на другите ханаански градове и продължавал да напредва под хегемонията на израилтяните.

Щом започнахме с археологията, струва си да приведем накрай още една подробност, която прави впечатление. Както знаем, Исус бил погребан в Тимнат-Серах на планината Ефрем. Септуагинтата добавя интересната информация, че в гроба му били сложени каменните ножове, с които израилтяните били обрязани в Галгал. И ето че през 1870 г. в една от гробните пещери, открити в същата околност, било намерено значително количество каменни ножове. Естествено би било грешка, ако поискаме да заключим лекомислено от този факт, че пещерата е гробът на Исус. Но не може да се изключи възможността, че библейската версия за обрязването има своя извор в стародавните култови практики на заселено там ханаанско племе. Обичаят да извършват обрязване бил възприет от разни древни народи независимо един от друг. Следователно човек би искал да изтъкне тезата, че през четиридесетгодишното си пребиваване в пустинята израилтяните така забравили заповяданото от Мойсей обрязване, та го възобновили едва под влияние на ханааиското племе в Тимнат-Серах.

Да се върнем обаче към кампанията на Исус. Ако свържем на картата с черта градовете, за които знаем, че са били изгорени през XII век пр.н.е., ще получим истинския път на неговите завоевания. Това ни дава възможност преди всичко да установим, че въпреки твърдението на редакторите на Библията Исус съвсем не е завладял целия Ханаан. Както се изразява Вернер Келер, автор на книгата „Все пак светото писание има право“, той е вървял „по линията на най-малкото съпротивление“. Той е отминавал силните крепости и е заемал главно рядко заселените планински околности, като например двата скалисти бряга на Йордан. Не се съблазнил обаче да завладява плодородните долини, които останали в ръцете на ханаанците почти през още два века. Между иудейските и ефремските планини продължавала да стои на стража крепостта на иевусейците Йерусалим, а крайморските градове станали плячка на филистимляните. По̀ на север федерацията на градовете на гаваонците запазила своята независимост. Израилските племена, които се заселили в северните части на страната, били откъснати от сънародниците си на юг от верига ханаански крепости в долината на Иезреел. С две думи, долините запазили превъзходството си над възвишенията. Причината за това положение било значително по-доброто въоръжение на ханаанците. Те разполагали с многобройни бойни коли, впрегнати в жребци. Това било светкавично оръжие при тактическите действия и страшно за пехотните израилски войски.

Следователно походът на Исус имал по-скоро характер на постепенно заемане на по-слабо заселените части на Ханаан, защищавани от по-слаби съпротивителни пунктове. Въпреки подкрепата от страна на Йехова легендарният вожд не довел докрай делото по покоряването на Ханаан. След смъртта му отделни израилски племена били принудени да водят тежки боеве за оцеляването си, много пъти попадали под игото на ханаанците, а през периодите на мирно съвместно съжителство се поддавали под влиянието на тяхната по-висока култура и религия. За тези дълготрайни борби с враждебните местни жители узнаваме от книгата Съдии израилеви.

Би трябвало да се удивляваме как изобщо е било възможно това нашествие на един примитивен и зле въоръжен народ в страна, далече напреднала в развитието на своята цивилизация, страна, пълна с укрепени градове и отлично въоръжени военни сили. Успехът на израилтяните обаче ще стане разбираем, ако вземем пред вид политическото положение на тогавашния свят. Като мост между Африка и Азия Ханаан бил непрекъснато предмет на съперничество между големите държави на Месопотамия и Египет. След прогонването на хиксосите Ханаан бил в продължение на три столетия египетска провинция. Фараоните не нарушили строя, който съществувал в тази страна. В крепостните градове управлявали местни владетели, предимно от чужд произход, а ханаанските народни маси, които говорели на език, близък до еврейския, се занимавали главно със земеделие и били лишени от политически права. Това било строй, който в много отношения напомнял феодализма на средновековна Европа.

Египет третирал тия ханаански царчета като васали. Оставил им относителна свобода, позволил им да държат военни части и да се въоръжават с бойни колесници, дори гледал с удоволствие на войните, които водели помежду си. Интригите и разправиите между тях само укрепвали хегемонията на Египет и издигали авторитета му като най-висша помирителна инстанция. Както виждаме, римският политически принцип divide et impera[1] е бил прилаган още от египетските фараони.

В по-големите ханаански градове обаче имало египетски гарнизони и царски наместници, чиято главна задача била да събират данъци. А тези данъци били нечувано тежки. На всичко отгоре пратените бирници били рушветчии и грабели страната и за себе си, та да се обогатят колкото е възможно по-бързо. Египетската войска се състояла от наемни войници от различни раси и народности. Понеже често не им плащали заплатите и ги мамели с храната, те се влачели по селата и задигали, каквото им падне.

Принуждавано от владетелите към принудителна работа при строежите на дворци и укрепления, ограбвано от наемните войници и принизено почти до ролята на роб, ханаанското население обеднявало и се топяло по брой. По този начин цъфтящият някога Ханаан бил доведен почти до пълно разорение.

Тия отношения са намерили до известна степен отражение в някои откъси от книгата на Исус, както и в книгата Съдии израилеви. Потвърждават ги също и табличките с клинообразно писмо, намерени в Тел-ел-Амаран, както и археологическите разкопки. Постройките от този период, дори дворците на аристокрацията са били доста беднички, а защитните съоръжения на градовете — занемарени. За всеобщото обедняване свидетелствува и поразително малкият брой намерени предмети за лукс. При владичеството на парчетата и на техните египетски суверени Ханаан се превърнал в глуха, западнала провинция.

Писахме вече по-рано как след многогодишна война Рамзес II сключил договор за приятелство с държавата на хетите. След неговата смърт Египет бил нападнат от индоевропейски племена, наричани „морските хора“. В похода си през Гърция и Мала Азия те смазали хетската държава, завладели брега на Средиземно море и нахлули в делтата на Нил. Фараонът Мернептах успял да отбие нашествието, но тежките борби отслабили много Египет. През владичеството на последните фараони от XIX династия в страната зацарил хаос. По това време избухнало едно от многото въстания на потисканите селяни, занаятчии и роби. Египет се разпаднал на няколко независими държавици, а за трона на фараоните се водила дълга и упорита борба.

Най-сетне властта над цялата държава била поета от XX династия. Вторият поред фараон от тази династия Рамзес III отблъснал новото нашествие на „морските хора“, като им нанесъл съкрушително поражение в морската битка близо до Пелусиум. Неговите наследници обаче, тъй наречените Рамзесовци, били слаби и неспособни владетели. Хаосът в страната се засилил, бедното население тънело в такава немотия, че това предизвиквало постоянни избухвания на бунтове и размирици. Главните причинители на този хаос били народите, които били заграбили огромна част от обработваемата земя и в слепия си егоизъм не искали да доставят храна на гладуващото население.

Следствие на тия събития било пълното падане авторитета на Египет. До каква степен била незначителна египетската държава по онова време, узнаваме от написания на папирус доклад на египетския посланик Вен Амон, когото жреците в Тива пратили в Ливан за кедров дървен материал, необходим им за направата на свещената лодка на бога Амон Ра. Вен Амон отплавал по море до Библос. По пътя се отбил в пристанището на град Дор и там един от моряците му откраднал всичкото злато и сребро, което носел за покупката на дървения материал. Понеже крадецът се укривал в града, египтянинът поискал да му бъде предаден. Но изглежда, че местният княз предпочитал да задържи плячката за себе си. Той се подигравал открито с посланика на могъщата някога държава и протакал работата под най-различни претексти. Накрая Вен Амон се видял принуден да продължи унизен пътя си, след като напразно чакал девет дни.

Още по-голямо унижение Вен Амон изпитал в Библос; когато владетелят на това финикийско пристанище узнал, че посланикът пристигнал без пари, не само не му дал дървен материал на кредит, но дори му конфискувал кораба и заповядал да напусне града като нежелан чужденец. Лишен от кораб, естествено Вен Амон не могъл да изпълни тази заповед, а когато поискал да си замине с друг кораб, бил арестуван.

Най-после след дълги издевателства и пазарлъци се постигнало споразумение и Вен Амон писал в Тива да му пратят пари и стоки за размяна, та да му върнат кораба и да купи кедров материал. Цената, която поискал владетелят на Библос, като се възползувал от слабостта на Египет, била прекалено висока. Освен злато и сребро той получил значително количество ценни египетски произведения, а именно: десет царски облекла от първокачествен лен, петстотин свитъка папирус, петстотин говежди кожи, петстотин кълба въжета, двадесет чувала леща и тридесет коша риба.

Упадъкът на египетското могъщество вървял успоредно с политическия хаос в Азия. Държавите на хетите и митаните паднали под ударите на „морските хора“. Вавилон, управляван от династията на Каситите, бил слаб и сериозно заплашен от засилващата се мощ на Асирия и Елам. Това било един от малкото периоди в историята на античния свят, когато в Ханаан не са се сблъсквали империалистическите амбиции на Азия и Египет.

В резултат някогашните ханаански васали на Египет изведнъж се почувствували независими суверени. В стремежа си да разширяват своите държавици те водели ожесточени боеве помежду си за всяка педя земя, за всеки граничен синор. Страната се раздробила политически и дори в моменти на най-голяма опасност не успявала да образува общ фронт за отбрана. За степента на това раздробяване свидетелствува книгата на Исус Навин, в която се говори, че Исус ликвидирал тридесет и един царе.

Върху фона на тези политически отношения успехът на Исус става напълно разбираем. Еврейският вожд не е бил изправен пред обединените сили на целия Ханаан, а имал работа с отделни царчета или с техни локални коалиции, скърпени набързо за обща отбрана. Израилтяните ги превъзхождали не само с военния си дух, но и с численото си превъзходство.

Освен това слабостта на Ханаан се криела и в споменатия вече феодален строй. Отношенията, които намерил Исус, в много отношения напомнят упадъчния период на великата римска империя. Смазаните от данъчното бреме бедствуващи народни маси на Апенинския полуостров посрещали германските нашественици като освободители. Те носели със себе си социална революция и обещание за по-добър живот или най-малкото край на владичеството на скъпата и проядена от корупция бюрокрация, която при последните императори се била разраснала до абсурдни размери и изсмуквала всичките жизнени сокове на обществото.

От много откъси от библейските разкази имаме право да заключим, че важна роля при завладяването на Ханаан са изиграли абсолютно същите фактори. Ханаанското население било доведено до пълно бедствуване от постоянните войни на своите владетели. Археологическите разкопки показаха, че било настъпило обедняване дори на привилегированите слоеве. Свидетелствуват за това примитивно строените крепостни стени и жилищни сгради и особено поразителната липса на предмети за лукс, на скъпоценности и по-ценна керамика. Причина за тая стагнация навярно са били драконовските данъчни тежести за покриване на военните разходи. Заплатите на наемните бойци, както и покупката на бойни колесници и коне са били скъпа работа и накрая разорили жителите на Ханаан.

Да си представим сега положението в момента на израилтянското нахлуване. Селяните и занаятчиите, избити вече в значителната си част при вътрешните междуособици, нямали желание да воюват. Вкарани насила във войската, те се биели без ентусиазъм и с готовност бягали от бойното поле. Защото това не била тяхна война, а война на техните владетели, които най-много имали какво да загубят. От друга страна, израилтянските нашественици са се радвали на скритата им симпатия: те не само били прости като тях хора, но и говорели на семитско наречие, много близко до езика на ханаанското население, и двете страни могли свободно да се разбират помежду си.

Могло ли е обаче ханаанското население да храни симпатия към нашествениците, които според библейската версия водели жестока и тотална война, като убивали пленниците и изколвали до крак цивилното население. Ние вече казахме, че редакторите на Библията са преувеличили израилските жестокости. Ако прочетем книгата Съдии израилеви, ще стигнем до убеждението, че завоевателите бързо са се побратимили с местните жители чрез смесени бракове и станали ревностни почитатели на техните богове. Дори редакторите на Библията не са успели да прикрият този факт и само обясняват, че Йехова оставил живи толкова ханаанци, за да накаже израилтяните за тяхната изневяра и за нарушаването на Мойсеевите заповеди.

Следователно всичко говори в полза на твърдението, че широките ханаански маси са симпатизирали на нашествениците, а после без съпротива се примирили с присъствието им.

Тия настроения най-вероятно са представлявали една от основните причини за лесното завладяване на Ханаан.

 

 

Според Библията за победата на Исус съдействувал сам Йехова, като помагал на израилтяните с чудеса. По тоя начин редакторите на текста очевидно са желаели да подчертаят свръхестествения характер на завоеванието. Но и този път, както при много по-раншни случаи, те не са изсмукали тази версия от пръстите си. Само са интерпретирали в съгласие с тенденциите си известни събития, които наистина са се случили през военната кампания. В книгата Исус Навин срещаме три чудеса и всички те могат да се обяснят по естествен път.

Първото чудо е внезапното спиране на водите на реката Йордан. За него четем следното в трета глава, 16-и стих: „Водата, що течеше отгоре, се спря и стана като стена на твърде голямо разстояние, до град Адам, който е до Цартан; а която течеше в морето, що е на равнината, в Солено море, отиде и изчезна.“

Към следите за обясняване на това чудо библейските изследователи са били насочени от споменатия в текста град Адам. На разстояние двадесет и пет километра на север от Иерихон на реката Йордан съществува брод, който и до днес се нарича ел-Дамиех; Освен това на източния бряг на реката се издига малкият хълм Тел ел-Дамиех.

Двете названия несъмнено произхождат от древния Адам, чиито развалини наистина бяха открити неотдавна под споменатия хълм.

Там Йордан тече през дълбоко ждрело между стени от варовик и глина. Двата бряга често биват сполетявани от земетресения от вулканичен произход. Тогава много пъти се случва, че скалните урви се сриват в коритото и образуват прегради, които спират водното течение. През 1924 г. Йордан бил спрян по този начин за почти цяло денонощие. Докато на север от ел-Дамиех водата се издигнала високо, южният участък на реката от преградата до Мъртвото море станал толкова плитък, че можело да се премине почти по сухо.

В светлината на тия факти непреодолимо се налага заключението, че необикновеното събитие при преминаването на Йордан наистина се случило, но причинителят му не е бил Йехова, а честият на тия места каприз на природата.

Явява се сега въпросът, защо редакторите на Библията не споменават с нито една дума за земетресение? Мисля, че те са сторили това съзнателно и умишлено. Израилтяните, които живеели в планинските области около Йордан, са знаели добре, че земетресение може да заприщи Йордан при градчето Адам. Следователно би било трудно да бъдат убедени, че това е било чудо. Редакторите на Библията чувствували, че тяхната идеологична интерпретация може да събуди съмнения и затова са изпуснали от описанието онова, което не им е било удобно.

Но въпреки техните усилия народният спомен за земетресение не е угаснал напълно и блуждае из други откъси от Библията. Така например пророчица Дебора казва в своята вдъхновена песен за победата: „Когато излизаше ти, Господи, от Сеир, когато идеше от полето Едомско, земята се тресеше, небесата капеха и облаците вода проливаха.“ А в псалом 113-и, който, изглежда, е свързан със спомени от времето на Исус, намираме следната поетическа фраза: „Йордан назад се повърна. Планините скачаха като овни и хълмовете като агнета.“ Както виждаме, предизвикващата трудности празнота в описанието на редакторите на Библията е запълнена: Йордан се е спрял поради земетресение и заприщване на коритото от камъните, паднали от стените на пролома.

Второто чудо е рухването на стените на Иерихон. Библейските изследователи търсят в тази легенда факти, които наистина са се случили. Преди обаче да изложим накратко тяхната хипотеза, трябва да си припомним онова, което вече сме разгледали при друг случай. Откривателите на Иерихон, следователно най-компетентните в това отношение археолози, твърдят решително, че крепостта е станала жертва на нашествие сто години преди нахлуването на израилтяните и следователно Исус не е могъл да бъде неин завоевател.

Поради това се предполага, че Иерихон е бил разрушен от някакви други еврейски племена под предводителството на човек, който е бил съименник на по-сетнешния библейски Исус. Тия две личности по-късно са били отъждествени през хегемонията на племето Иуда, което по този начин се е стремяло към политическа и духовна унификация на еврейските племена от северен и южен Ханаан. Естествено заедно с героя на северните племена в съкровищницата на историческите предания е бил внесен цял комплекс от свързани с него разкази за подвизите му и между другото за превземането на Иерихон. И така според тази концепция библейският Исус е двупластово творение, съставено от елементи, които произхождат от разни епохи и от различни еврейски средища.

Като имаме пред вид горните уговорки, нека видим сега какво казват археолозите и историците по Иерихонското чудо.

Откривателите на Иерихон изразяват възгледа, че крепостта вероятно е станала жертва на земетресение и пожар. В полза на това говорят опушените купища камъни и тухли, овъглените късове дърво, както и дебелият слой пепел, който покрива руините на най-горния пласт. Освен това в запазените части от крепостната стена се виждат дълбоки пропуквания, а покривите на къщите явно са се съборили изведнъж и са заровили под себе си предмети за всекидневно употребление.

Това обаче би било в несъгласие с книгата на Исус Навин, която твърди, че крепостните стени се срутили поради тръбенето и възгласите на нашествениците. В желанието си да координират резултатите от работата на археолозите и библейската версия изследователите на Библията изтъкват друга, по-убедителна хипотеза.

Благодарение на клинообразните документи знаем, че минирането на крепостните стени спада към една от най-старите обсадни техники в историята на човечеството. Под прикритието на нощта бойците се подкопавали под основите на укрепленията и ги подпирали с дебели колове. В даден момент подпалвали коловете и стените се сривали в празното пространство, като сеели паника всред обсадените и отваряли път на атакуващите войски към града.

Може следователно да се предполага, че тази ефикасна техника е била приложена и при Иерихон. През време на подкопаването под стените вождът навярно е искал да отклони вниманието на обсадените и да заглуши отгласите от подземната работа по минирането. За тая цел си послужил с много остроумна хитрост, като устройвал около стените шествия на въоръжените си части, свирене на тръби и бойни възгласи. Намерените в разкопките следи от пожар съвсем не противоречат на тая хипотеза; защото в книгата на Исус Навин четем, че след превземането на града израилтяните „изгориха всичко, което имаше там“.

Най-големи спорове предизвиква третото чудо в израилтянската кампания. При преследването на армията на петимата царе на Южен Ханаан Исус спрял Слънцето и Луната, за да осуети бягството й под прикритието на нощта. Дори най-разпалените фидеисти не са се осмелявали да твърдят, че Исус е имал такава власт над Слънцето и Луната. Затова се търсеха най-различни начини за обясняване на това чудо, като се изхожда от предпоставката, че Библията казва истината и че поради това описаното природно явление трябва да се е случило. Не можем да изброим тук всички хипотези. За пример ще приведем само една от тях, която на времето си спечели най-много привърженици. Тя се свежда до твърдението, че гъст градоносен облак е предизвикал пълен мрак. Слънцето, което вече се било скрило зад крайчеца на хоризонта, е даден момент светнало иззад облаците и отблясъкът от лъчите му върху облачния капак на небето създал впечатление, че сякаш внезапно се е развиделяло. Израилтяните веднага се възползували от неочакваната видимост, за да разгромят окончателно ханаанците. По-късно народната фантазия създала от тоя епизод легендата, че Исус извършил чудо и спрял Слънцето и Луната, за да си улесни довършването на боя до окончателната победа.

По-късно обаче се доказало, че въпросът в същност се основава на недоразумение. Исус възкликва в радостно въодушевление:

Спри се, слънце, над Гаваон,

и ти, месечино, над Аилаонската долина!

И слънцето се спря, и месецът стоя,

докле народът отмъстяваше на враговете си!

Веднага виждаме, че информацията за чудото явно има характер на поетичен възклик. Авторът на тия стихове е искал с помощта на метафора да изтъкне колко голяма е била победата на Исус и същевременно, че е била толкова светкавична и пълна, та дори Слънцето и Месецът се спрели от удивление. Подобни хиперболи се срещат много често в старите поеми, между другото и у Омир. Следователно не бива да разбираме описаното чудо буквално; то е просто стилистична форма, която възпява славата на Исус по високопарен и екзалтиран начин.

Впрочем остатъците от съмнение в това отношение бяха разсеяни от по-сетнешните лингвистични търсения. Защото излезе наяве, че това четиристишие е буквален цитат от „Книгата на праведния“, включен много по-късно в библейския разказ от авторите на Библията. „Книгата на праведния“ е стар сборник от химни и кратки епически поеми, много популярен между евреите. Друг цитат, взет от тази древна антология, е открит в Първата книга на царствата (1, 18). По тоя начин окончателно се разсея легендата за чудото със спирането на Слънцето.

 

 

Книгата Съдии израилеви е продължение на книгата Исус Навин и обхваща горе-долу годините 1200–1050 пр.н.е., т.е. периода от смъртта на Исус до началото на монархическия строй, въведен от Самуил.

Редакторите на Библията обаче не са написали пълната история на тоя период, не са свързали фактите и събитията по техния хронологичен ред. Както при предишните книги, те са искали да покажат с избрани примери каква съдба е сполетявала израилските племена, когато отстъпвали от Йехова и служели на чужди богове. Следователно това е антология от епични разкази, които живо напомнят скандинавските саги. В тях е пълно с мрачни жестокости, военна глъч, с парлив дъх от пожарища и чудовищни инциденти, но едновременно и с личен героизъм, благородни пориви и истински вътрешни човешки конфликти. В тия разкази срещаме добре познати ни от другаде мотиви. Девора е в същност израилската Жана д’Арк; дъщерята на Иефти загива като пожертвуваната от Агамемнон Ифигения. Самсон има много общи черти с Херкулес, а в гротескно-кошмарното приключение на вениаминците имаме сякаш първообраз на римската легенда за отвличането на сабинянките.

След като натрупали в една книга толкова жестокости, несправедливости и будещи тревога събития, редакторите на библейския текст по едно време сякаш се опомнили. Защото антологията на тия мрачни саги завършва с оптимистично звучене в прибавения значително по-късно и свързан с времето на съдиите прекрасен разказ за вярната Рут. Идилична, наситена с успокоителна тишина картина на жътвари, които сядат на обща трапеза при жътвата, земеделци с добри сърца и жени, надарени с мил характер — колко различен е този свят върху фона от всеобща анархия, необикновеност и варварство. Разказът за Рут сякаш иска да ни подчертае, че въпреки всичко в епохата на съдиите съществувал нормален свят от почтени хора, които при общия хаос са съумели да запазят чистотата в обичаите, простотата на духа и човешкото си достойнство.

Въпреки че редакторите на Библията са извъртали историята с оглед на своите религиозни тенденции, книгата Съдии израилеви ни дава възможност да си създадем доста пълна картина за политическите отношения, които са се създали след смъртта на Исус. Преди всичко узнаваме, че идеята за расова общност, наложена на израилтяните от Мойсей и поддържана от Исус, не издържала изпитанието на времето. Просемитската племенна организация, основана на кръвната връзка, била още твърде жизнена, за да отстъпи дори при новите условия на заседнал живот.

Отделните племена имали свои различни от другите обичаеви традиции, дори говорели на различаващи се до известна степен наречия. Когато след смъртта на Исус останали без общ вожд, отново пламнали старите огорчения, предубеждения и сепаратистични тенденции. За това явление благоприятствувал фактът, че поради разпадането на първоначалната общност и задълбочаването на класовите различия някогашните родови старейшини по избор се превърнали в наследствена аристокрация. Началниците на племената й родовете си присвоили титли на князе или „началници“ заедно с прозвищата като „могъщ“ или „благороден“. Тези именно привилегировани слоеве започнали да си съперничат и станали причината не само за разбиването на израилтянското единство, но дори за братоубийствени борби.

Следователно за израилтяните това било период на политически хаос и своеволия. В книгата Съдии израилеви четем, че „В ония дни Израил нямаше цар, всеки правеше това, което му се струваше за право.“ В книгата си „От Аврам до Христос“ Даниел Ръпс пише правилно, че „за това време историята на Израил се разпада на толкова истории, колкото са били племената“.

Разпадането на израилския народ на дванадесет скарани пленена било още по-опасно поради факта, че Ханаан бил само частично завладян от Исус. В самото сърце на страната силни ханаански племена запазили своята независимост и държали в ръцете си укрепени градове и най-плодородните долини. Отначало израилтяните се заселили в слабо населените планински райони, където като животновъди водели получергарски живот. Не строели там къщи, а живеели в шатри и дървени бараки. Само в редки случаи завладявали земи с оръжие в ръка. В случая имаме предимно постепенна, мирна инфилтрация на пастирските номади.

Отделните израилтянски племена, оставени на собствените си сили, естествено не могли да водят войни със съседните им ханаански държавици. Срещу възможността да се заселят в близките околности те много пъти трябвало да признават тяхната хегемония и да им плащат данък. Често пъти тази икономическа и политическа зависимост се превръщала в гнет, ангария и робство. В книгата Битие четем за племето Исахар, че било като „як осел“, който „ще подложи плещите си да носи товар и ще работи да плаща данък“.

Книгата Съдии израилеви е именно сборник от разкази за поробените израилски племена, които дълги години са търпели робството, но накрай се вдигнали на освободителна борба под водачеството на народните си герои, наричани съдии. Библията разказва нашироко за шестимата изтъкнати вождове и изброява още шестима по-малки, за които не знаем нищо друго освен имената им.

Съдиите се наричали на еврейски „шафетии“ от глагола „шафат“ — съдя. Но техните задължения не се ограничавали само в съдийските им функции. Това било много стара семитска титла, давана на най-високите чиновници от администрацията. Във финикийските градове всяка година били избирани наместници за колониите, наричани „суфетес“. Когато Картаген се откъснал от своята финикийска метрополия и станал суверенна търговска сила, начело в него продължавал да стои „суфетес“, избиран всяка година от търговската плутокрация. Понякога в периоди на безцарствие „суфетес“ били избирани в градовете-държави на Финикия. Така например в Тир им било поверено държавното ръководство през годините 563–556 пр.н.е.

В Библията този въпрос се представя малко по-другояче. Там израилските съдии се явяват главно като храбри водачи на въстания или като партизани, а само между другото като цивилни администратори. Те са по-скоро военни диктатори, които поради личните си качества придобивали голям авторитет върху съплеменниците си и в подходящ момент ги повеждали на борба за свобода. Тяхната власт обикновено не е прекрачвала границите на едно племе, при все че някои от тях успявали да създадат временни коалиции от няколко племена за борба срещу ханаанските потисници. След придобиването на свободата съдиите като национални герои упражнявали властта до края на живота си, но след смъртта им племената в повечето случаи отново попадали под ярема на ханаанците.

 

 

Много по-опасен от политическото робство обаче бил фактът, че израилтяните извънредно лесно се поддавали на влиянията на ханаанската култура и религия, което ги заплашвало с претопяване. От книгата Съдии израилеви не се разбира достатъчно ясно защо е ставало така. При осветляването на това явление от гледище на пуританския иеховизъм редакторите на Библията представят ханаанците като деморализиран и варварски народ, който упражнявал позорен езически религиозен култ. Поради това се явява въпросът, как е могло израилските племена, възпитани в духа на нравствените разпоредби на Мойсей, да се въвлекат толкова лесно в тия привидно позорни деяния.

Отговорът на тоя въпрос бе невъзможен, докато знанията ни за ханаанците се основаваха главно на онова, което ни съобщава Библията. Обрат в това отношение настъпи едва благодарение на археологическите разкопки в Палестина. Въз основа на тях се установи, че ханаанците са създали високо развита материална култура, която не е отстъпвала особено много на културата на Египет, Сирия и Месопотамия. Много градове се занимавали с търговия и занаятчийство, гордеели се с великолепни обществени сгради и площади и поддържали търговски и културни връзки с други държави. Покрай земеделието и скотовъдството цъфтяло и градинарството. Навсякъде из страната се виждали старателно гледани овощни градини с финикови палми, маслинови, смокинови и нарови дръвчета, по склоновете се къпели в слънце лозя, а в долините растели всякакъв вид варива и зеленчуци. Известно е, че ханаанците изнасяли за Египет вино, маслинено масло и варива.

Археологическите находки свидетелствуват също за високото равнище на изкуствата и занаятите. В развалините на ханаанските градове са намерени оригинално изработени фигурки на богове и богини, светски портрети, бижута от злато и сребро, барелефи от слонова кост, съдове от фаянс с фигурни орнаменти, както и фино изработени предмети за всекидневна употреба, като кутийки, флакончета, ками, секирки, оръжие, както и всякакъв вид керамика. В един от запазените негови надписи фараонът Тутмос III съобщава, че в Палестина взел като плячка голям брой съдове от злато и сребро. В Бет Шан е изкопана от развалините голяма каменна скулптура, която представя два борещи се лъва. Освен това Ханаан се славел с прекрасни тъкани произведения, боядисани с пурпур, много ценна боя, произвеждана в тази страна.

Както отбелязахме по-рано, в XII в. пр.н.е. ханаанската култура се намирала в залеза си. Въпреки това тя трябва да е оказала поразително влияние върху израилските номади, които в продължение на четиридесет години живеели при примитивните условия на пустинята. Със своите многолюдни градове, пълни с великолепни постройки и магазини, ханаанците несъмнено са импонирали на тези прости животновъди. Поради това няма нищо чудно, че израилтяните, както казва Библията, с готовност „взимаха дъщерите им за жени и сами даваха дъщерите си на техните синове“, защото вероятно са смятали това за издигане в обществото.

За ония държавички в Ханаан обаче, които не успели да се защитят, нашествието на израилтяните било катастрофа. Находките от този период разкриват поразителен упадък на занаятчийството и преди всичко на строителството. Върху развалините на ханаанските градове нашествениците издигали бедни къщи от недялани плоски камъни без канализация за отвеждане на дъждовната вода. Естествено израилските племена не са могли да добият строителен опит в пустинята. А не им позволявал това и техният патриархално-демократичен строй: големи постройки и отбранителни системи е могло да се създадат само при феодални условия с прилагане на координирана, ангарийна работа на поробените човешки маси. Израилтяните още дълго време останали свободни пастири; наистина техните племенни първенци били вече наследствени, но нямали такава неограничена власт, каквато са имали владетелите на ханаанските градове.

Впрочем нахлуването на чужди племена в районите, населени с ханаанци, е трябвало да предизвика дълбоко стопанско сътресение. Ханаанските градове са просперирали главно благодарение на международната търговия. Затова, щом нашествениците пресекли керванските пътища, в търговията настъпил застой, а вследствие на него — общо влошаване на благоденствието.

Резултатите от пострадването на стопанството се чувствували още няколко века. Когато Соломон пристъпил към строежа на Йерусалимския храм, принуден бил да докара занаятчии, хора на изкуството и строители от финикийския град Тир. Само благодарение на будния ум на този цар търговията пак се оживила и градовете отново стъпили на крака, а някои от тях, като Йерусалим, могли накрай да съперничат дори на сирийските и египетските градове.

Както виждаме, археологическите разкопки по направо изненадващ начин са осветлили ролята, изиграна от израилските нашественици в Ханаан. Без отговор бе останал обаче въпросът, защо толкова лесно са се увличали по ханаанската религия, за която редакторите на Библията винаги са се изказвали с думи, пълни с отвращение и укор.

Едва през 1928 г., когато в Северна Сирия бяха открити развалините на финикийския град Угарит, и по тоя въпрос настъпи решителен обрат. Всред развалините бяха намерени няколкостотин таблички с клинообразен текст — документи между другото и на угаритски език. След тяхното разчитане се оказа, че това: са предимно религиозни текстове: химни, молитви и митологични поеми. Те представляваха небивала научна сензация, защото въз основа на тях най-сетне стана възможно откъсването от пристрастната библейска версия и реконструирането на ханаанската религия в такава форма, каквато тя наистина е имала.

Какво общо обаче е имала финикийската религия с ханаанците? Констатирано е преди всичко, че Финикия и Ханаан са представлявали една област в културно, религиозно и етническо отношение. Ханаанските племена са говорели предимно на финикийски език или на много близки му наречия. Освен това те признавали същите богове, както и жителите на Тир, Библос или Угарит. И така всичко, което е било прочетено на табличките с клинообразно писмо, по силата на фактите се отнася и за култа в Ханаан.

Финикийците, семитски народ на моряци, търговци и пътешественици, се настанили на сирийския бряг още в третото хилядолетие преди нашата ера. Техните пристанищни градове Тир, Библос и Сидон се занимавали с морска търговия. Финикийските кораби са стигали до северозападните брегове на Африка и до Англия, дори като че ли са обиколили по море целия африкански континент. Между колониите, основани от финикийски търговци по крайбрежието на Средиземно море, особено заблестява Картаген с това, че се освобождава от зависимостта си от метрополията и като суверенна морска сила се заплита във война на живот и смърт с римската империя.

Естествено в многовековната си история финикийците достигат до извънредно високо стъпало на културен развой. Въпреки месопотамските и египетските влияния финикийската култура е била оригинална. Във финикийските градове са цъфтели строителството, занаятчийството и изкуствата. По пътя на разменната търговия произведенията на художествените занаяти са достигали до всички кътища на тогавашния свят. Но най-голямото постижение на финикийците е било откриването на азбучното писмо.

Разкопките в Угарит показаха, че религията на някогашния Ханаан не е била толкова отблъскваща, както се мъчат да ни втълпят редакторите на Библията. Разкритият в документите свят на боговете е богат и живописен, пълен с поезия и драматични сблъсквания. Богините и боговете, които се явяват в него, са разкъсвани от всичките страсти на обикновения смъртен: обичат, мразят, воюват помежду си, страдат и умират. Естествено това не е религия, която проповядва високи етични принципи. Както всичките разновидности на древното многобожие, тя е изразявала наивни представи на човека за тайнствения смисъл на космоса, отразявала е драмата на човешкия живот с неговите лични и обществени конфликти.

Финикийските религиозни епоси на места напомнят извънредно много Омир. Ето откъс, в който се възпява Ваал:

Изпи той чаша с питие вълшебно,

после стана, възкликна от радост и запя.

И при съпровод на цимбал пееше с глас прекрасен,

а сетне се изкачи на върха Запон,

и видя дъщеря си Падриа — на светлината богиня,

и дъщеря си Талма — богиня на дъжда…

Върховният финикийски бог бил Ел. Ел бил кръвожаден бог, сякаш овладян от беса на унищожението, но едновременно добродушен и милостив. Най-почитан обаче — както знаем — е бил Ваал, бог на плодородието, дъжда и раждаемостта на добитъка. Негова съпруга била богинята на любовта и раждаемостта Астарта, една от най-популярните богини на античния свят, почитана и в Ханаан под името Ашери.

Ваал бил бог от шумерско-акадски произход. У племената на Изток той се явява под разни имена. Финикийците го наричат още Тамузем или Ешмунем, в Египет го срещаме като Озирис, а гърците го почитат в лицето на младия Адонис.

Както излиза от пророчеството на Иезекил, култът на Тамуз е бил упражняван дори в 590 г. пр.н.е. в двора на Йерусалимския храм. Там четем буквално следното: „И доведе ме до входа във вратата на дома господен, които са към север, и ето там седят жени, които оплакваха Тамуза.“

За популярността на този бог свидетелствува преди всичко обстоятелството, че името му много често е представлявало основната съставка на ред финикийски, израилски и картагенски имена. Един от съдиите получил прозвището Иеруваал, синът на цар Саул се наричал Етаваал, а най-големите герои на Картаген били Хасдрубал и Ханибал.

В Тир символи на Ваал били два стълба, единият от злато, другият от сребро. По-късно народната фантазия пренесла тия стълбове далече на Запад, в гибралтарската теснина, а гърците ги въвели в своите легенди като „стълбовете на Херкулес“.

С култа към Ваал били свързани великолепни празненства и религиозни процесии, които по драматичен начин представяли митичната съдба на тоя бог. В началото на есента богът на смъртта Мот отвличал Ваал в подземие и това довеждало до замиране на природата и настъпване на зимния сезон. Ханаанците оплаквали умрелия бог и изразявали отчаянието си, като раздирали дрехите си, наранявали телата си и пеели погребални песни. Но през пролетта богинята на плодородието Анат започвала победоносен бой с Мот и извеждала съпруга си на повърхността на земята. Тогава земеделците уотройвали радостни процесии в чест на възкръсналия бог на плодородието, като пеели химни и танцували под звуците на тимпани.

Митът за смъртта и възкресението на бога на плодородието играел голяма роля не само у финикийците и ханаанците. Да си припомним дори само египетския култ на Озирис и богиня Изида, гръцките мистерии, свързани с богиня Деметра и дъщеря й Персефона, фригийската богиня Кибеле и младия й съпруг Атис, както и мистичните обреди в чест на Афродита и Адонис в елинистичната епоха.

Интересно описание на последния култ ни дава в спомените си гръцкият писател Лукиан от Самосата (II в. от н.е.): „Посетих големия храм на Афродита в Библос, в който се извършваха обреди в чест на Адонис. В памет на неговите страдания хората се бият в гърдите, стенат и изпълняват разни ритуални действия, а по целия край се носи плач. След плачовете и вайканията устройват погребение на Адонис, сякаш той вече не е жив. А на другия ден хвърлят пясък във въздуха и бръснат главите си, както правят египтяните, когато умира Апис. А жените, които не желаят да им бъдат обръснати главите, плащат следната глоба: в определен ден блудствуват с чужди мъже и платените им пари внасят в дар на Афродита.“

Наред с Ваал с най-голяма почит в Ханаан е била обкръжавана богинята на плодородието Астарта. Тя била типична „богиня-майка“, която се явява в много други религиозни култове. В Библията тя носи името Аизарот и е сурово преследвана, понеже в нейния култ се слага натиск на сексуалността като главен аспект в живота, което е намерило израз в свещеното блудствуване. Храмовете изпълнявали ролята на публични домове, в които проституирали „посветени“ — мъже и жени. Даровете за тяхната служба постъпвали в касата на храма като дарения за божеството. В същност тия практики са представлявали наивна манифестация на чувствата на простия народ, който смятал чувствеността за нещо съвсем естествено в живота и затова не виждал нищо извратено в тях. Следователно култът на Астарта не е свидетелство за деморализация и разюзданост на ханаанското население, както го представят в Библията строгите изповедници на Йехова.

В плеядата от финикийско-ханаанскн божества обаче наистина е имало един бог, който основателно би могъл да предизвика възмущение. Ние го знаем под името Молох. Това е изкълчване на семитската дума „мелех“, която означава просто „цар“. В урсумерски той се е наричал Малкум, у амонитяните — Милком, а у Сирия и Вавилон — Малик, в Тир и Картаген пък се явява като Мелек-карт, което значи „цар на града“.

Мрачната страна на този култ било обстоятелството, че неговите почитатели му принасяли човешки жертви, предимно бебета. Особено Картаген се е славел с тия отблъскващи действия. Археологическите разкопки показаха, че в Ханаан принасяли човешки жертви още дълго след израилското нашествие. В Гезер е намерено цяло гробище на новородени. Костите носят явни следи от огън. След всесъжението малките жертви били слагани в делви с главата навътре и погребвани в земята.

Ханаанската религия била тясно свързана с графика на земеделската работа на населението и се мъчела да обясни тайната на ритмичното раждане и замиране на природата. Това именно било причината, че израилтяните попаднали толкова лесно под нейния чар. При преминаването си от чергарството към земеделието те трябвало да се учат не земеделие от ханаанците. И от тях узнали, че трябва да дават част от плода на местните божества, за да си осигурят добра реколта.

Израилският земеделец е чувствувал дълбока нужда да се облегне на разбираеми от него и благосклонни божества, у които да може с доверие да търси утеха при обикновените грижи на всекидневния живот. Животинският, изпълнен със зрелищен блясък ритуал, свързан с култа на Ваал и Астарта, говорел живо на неговото въображение и повече подхождал на неговата примитивна натура, отколкото пуританската религия на Мойсей.

Тия икономически и психологични мотиви, които са се криели във вероотстъпничеството, представляват причината, поради която йеховистите в същност никога не са успели да изкоренят „идолопоклонството“. В книгата Съдии израилеви (10, 6) четем, че израилтяните „служеха на разни Вааловци и Астарти и на боговете арамейски, и на боговете сидонски, и на боговете моавски, и на боговете амонитски, и на боговете филистимски, а Господа оставиха и му не служеха“.

Докато израилският земеделец, обработвал земята, дотогава той не желаел и не е могъл да изостави култа на ханаанските богове. Понякога отдавал на Йехова онова, което му се падало, но наистина близки му били земеделските богове, които от незапомнени времена господарували в Ханаан. В произхождащото от VIII век пророчество на Осий (2, 5-8) има откъс, който знаменито обяснява горните практични мотиви. Там четем буквално следното: „… казваше (майка на израилтянски син): ще тръгна подир любовниците си, които ми дават хляб и вода, вълна и лен, дървено масло и питиета (…) А тя не знаеше, че аз, аз (Йехова) й давах хляб, вино и дървено масло и умножих й среброто и златото, от което направиха истукан на Ваал.“

В този откъс имаме свидетелство, колко дълбоко се е вкоренил всред израилтяните култът на ханаанските богове. От Библията излиза, че той е съществувал през няколко века от еврейската история и се е запазил дори до падането на Йерусалим в 571 г. пр.н.е.

В книгата Съдии израилеви четем, че бащата на героя Гедеон — Иоас, имал у дома си жертвеник на Ваал. Когато Гедеон го унищожил и на негово място поставил жертвеник на Йехова, израилтяните се възмутили до такава степен, че поискали смъртта му. Но и самият Гедеон след нанесената победа над враговете заповядал да се отлее златен „ефад“, т.е. някакъв ханаански култов предмет. От същата книга знаем също, че за преврата, организиран от Авимелех, жителите на Сихем взели седемдесет сикли злато от касата на храма на Ваал.

В Миспах са откопали развалините на два храма, на Ваал и на Йехова, които се издигали близо един до друг и са произхождали от IX век пр.н.е. Прави впечатление обаче, че в развалините на двата храма са намерени много статуйки на богинята Астарта. Това е накарало археолозите да подозират, че жителите на Сихем са направили от нея съпруга на Йехова. Това не е толкова фантастична хипотеза, колкото би изглеждала на пръв поглед. Ние имаме доказателство от по-късна епоха, че такъв вид синкретизъм е бил възможен всред израилтяните. След падането на Йерусалим група иудейски бегълци се заселили на египетския остров Елефантин, който се намира при първия катаракт на Нил край Асуан. Там те построили общ храм на Йехова и съпругата му Астарта, която тук се явява под ханаанското име Анат-Яху.

Възможно е и в Силом, тогавашната столица на иеховизма, също да; са почитали Астарта през времето на първосвещеника Илий. Защото в Първата книга на царствата (2, 22) четем: „Илий пък беше твърде стар и чуваше всичко, що правеха синовете му с всички израилтяни, и чете спят с жените, които се събират при входа на скинията на събранието.“ Исай, както можем да заключим от неговите пророчества (8, 3), отишъл в Йерусалим в един от ханаанските храмове, за да има дете; от жрицата на богиня Астарта.

През владичеството на цар Соломон в Йерусалимския храм покрай: Йехова били почитани също така Ваал и Астарта, на които били издигнати отделни олтари. Дори след, възраждането на иеховизма при царуването на Иосия и след смъртта му през 609 г. пр.н.е. не успели да задушат култа на ханаанските богове. Това констатира за свое огорчение пророк Йеремия, когато се явява в Йерусалим след разрушаването му от египтяните и вавилонците. Той срещал по улиците деца, които събирали гориво, защото близките им искали да запалят огньове в чест на „богинята на небето“, а в това време жените пекли свещени питки с отпечатан върху тях образ на Астарта. На укорите на пророка хората отговаряли, че трябва да принасят жертви на богинята, за да ги дарява с плодородие. И се оплаквали, че откак Иосия се опитал да задуши култа на Астарта, ги сполетяват само нещастия: част от жителите на града били откарани в Месопотамия, халдейците опустошили Йерусалим, а част от населението трябвало да потърси убежище в Египет.

Обясненията на Йеремия, че тази верига от катастрофи и нещастия е наказание от страна на Йехова заради вероотстъпничеството им, съвсем не били повярвани от угнетените иудеи.

Влиянието на ханаанската религия много естествено дало своя отпечатък върху Библията. Така например в Псалом 29 има съвсем очевидни следи от стар угаритски химн. За това говорят поразителните съвпадения на идеите, на имената на споменатите там сирийски селища, както и навеите на угаритския език. Стиховете 12–15 в петнадесета глава на Пророчествата на Исай са буквален цитат от угаритска митологична поема, намерена в Угарит. Знае се също, че известни библейски пословици са повторение на ханаански образци. Някои изследователи са дошли до убеждението, че Песен на песните е сбирка от обредни песнопения в чест на бог Тамуз.

Поради всичко това основателно можем да попитаме по какво чудо Мойсеевата религия е могла да оцелее при такива условия. Преди всичко трябва да се помни, че като отдавали почит на ханаанските богове, израилтяните в същност никога не са отстъпвали от бога на племето си. В много селища се издигали един до друг храмове на Йехова и Ваал. Някои царе, като например Ахав и Соломон, издигали храмове на ханаанските богове, което обаче не им пречело да продължават да бъдат последователи на Йехова. Следователно това е било съвсем явно многобожие, при което Йехова в зависимост от обстоятелствата е заемал по-почетно или по-задно място всред плеядата други богове.

През този период на голяма бъркотия сигурно са съществували кръгове на непримирими почитатели на Йехова, които не се поддали на общата вълна на вероотстъпничество и дори от време на време се вдигали да защищават активно религията си. Когато съпругата на цар Ахав — Иезавел, преследвала пророците на иеховизма, царският слуга Авдий „взе сто пророка и ги кри в пещери по петдесет човека, и ги храни с хляб и вода“ (Книга III на царствата 18, 4).

Освен свещениците и левитите за поддържането на старата Мойсеева вяра до известна степен помогнали братствата от набожни хора, които давали обет пред Йехова. Ние вече се запознахме с назореите, понеже към тях е принадлежал Самсон. Назореите не пиели вино, не си стрижели косата, не ядели обредно нечиста храна и не трябвало да докосват мъртъвци.

Много по-интересно е братството на рахавитите. Те били потомци на сина на Рахав — Ионадав, който през владичеството на цар Ахав унищожил почитателите на Ваал. Рахавитите не пиели вино, не се занимавали със земеделие и не садели лозя, живеели в шатри и водели примитивен живот на пастири, като се противопоставяли на градския живот на ханаанците и на възникващите от него лоши обществени и религиозни последствия. Естествено стремежът да се запази пастирският строй от времето на Мойсей бил анахронизъм и затова братството на рахавитите не успяло да се разпространи между израилтяните.

По-късно, при царуването на иудейския цар Иосия (640–609 г. пр.н.е.), йерусалимските свещеници минали към генерална офанзива срещу вероотстъпничеството. Те се стремели главно да въведат теократичен строй и фактически да поемат управлението в името на Йехова. Следователно в същност преследвали политически цели. В религиозните разпоредби държали главно на външните форми на култа, на спазване ритуалната практика и обреди.

Едва под влиянието на нравствените поучения на пророците израилтяните започнали постепенно да задълбочават своята религия, докато накрай я издигнали до равнището на чистия етичен монотеизъм. В техните вярвания Йехова става универсален, единствен Бог във всемира. Следователно еврейският монотеизъм е доста късен и краен резултат на труден исторически път през векове от блуждаене, страдания и политически поражения.

 

 

В епохата на Съдиите Израил е преживявал своя период на вътрешни войни и разслабване на религиозната спойка. Особено потресна картина на тия вътрешни отношения ни дават три разказа: клането на ефремците при брода на Йордан, избиването почти на цялото племе на вениаминците и кървавият преврат на Авимелех.

Последният разказ заслужава по-голямо внимание поради това, че ни дава допълнителна информация за класовата структура на израилското общество и на политическите течения, които са предвестник на по-късния монархически строй.

В книгата Съдии израилеви (8, 22) четем: „И казаха израилтяните на Гедеона: владей ни ти и син ти, и внук ти, понеже ти ни спаси от ръцете на мадиамци.“

Гедеон обаче не приема предложената му царска корона, при все че фактически става наследствен владетел. В столицата си управлявал като типичен източен деспот, имал многоброен харем от наложници, които му родили седемдесет синове.

Защо тогава не е искал да приеме формално царската титла? Няма съмнение, че по онова време между израилтяните е съществувала група хора, която виждала в монархическия строй единствения изход от анархията и спасение от гибелта. Само една централизирана власт е могла да доведе до обединение на израилтянските племена в един общ фронт срещу нарастващата заплаха от страна на враждебното ханаанско население. Но изглежда, че монархистите са били малцинство. Широките народни маси се страхували от деспотизма и конвулсивно са се държали за племенния сепаратизъм. Навярно Гедеон е държал сметка за тези настроения и затова е отхвърлил короната. Впрочем той е могъл да си позволи това, понеже поради личния си авторитет в действителност и така е упражнявал неограничена власт над подчинените си племена.

Историята с Авимелех ни показва колко силна е била опозицията срещу монархическата идея и в кои обществени слоеве тя се е била вкоренила най-силно. Авимелех в същност не е бил цар, а узурпатор, който придобил властта с помощта на роднините си в Сихем. Със средствата, които получил от тях, завербувал наемници, избил неедноутробните си братя, а управлението му било необикновено кърваво.

На трона се задържал обаче само три години. Знак за въстание дал същият оня град Сихем, който преди това му помогнал решително при извършване на преврата. Защо именно родният му град? Когато прочетем внимателно съответните библейски стихове, ще получим сензационен отговор.

В книгата Съдии израилеви (9, 6) четем следното: „Тогава се събраха всички сихемски жители и всички домове на Мило и отидоха, та поставиха за цар Авимелеха при дъба, що е близо до Сихем.“

Мило не бил отделен град, а аристократичен квартал, който съответствувал до известна степен на гръцкия Акрополис. Археолозите са открили такива квартали не само в Сихем, но и в Йерусалим и други палестински градове. Те обикновено представлявали плац, насипан от пръст и камъни, обграден със защитни стени, зад които се издигали дворците на сановниците и аристократическите родове.

И така ключът на загадката се намери. Узнаваме преди всичко до каква степен израилското общество е било вече класово разчленено. Освен това от тази информация излиза неопровержимо, че монархисти са били преди всичко представителите на привилегированите класи и те именно са издигнали Авимелех на трона. Всякакви съмнения в това отношение се премахват от 23 и 24 стих на споменатата по-горе глава. Те съобщават, че жителите на Сихем „… почнаха да се покоряват на Авимелех, та по тоя начин да се отмъсти, за седемдесетте синове Иероваалови, и кръвта им да се обърне против брата им Авимелех, който ги уби, и против жителите сихемски, които подкрепиха ръката му, за да избие братята си.“

С една дума, бунтът в град Сихем бил народно въстание не само срещу узурпатора, но и против собствените първенци. Следователно той е имал явен характер на социална революция. Както може да се съди от нейното развитие, народът се е борил с необикновена ожесточеност и презрение към смъртта. За всеобщия и народния характер на въстанието ни говори и фактът, че в борбата участвували дори жените. Авимелех бил ранен смъртоносно от жена, която запокитила по него камък от върха на обсадената кула.

След падането на Авимелех изтича още много време, докато израилските племена се решат да изберат общ цар. И това само пред лицето на нарастващата опасност от страна на филистимляните. Но дори и тогава, както може да се заключи от историята на Самуил, опозицията срещу монархията продължавала да бъде силна и активна.

 

 

При все че в сегашната си редакционна форма книгата Съдии израилеви е относително късно произведение, в текста имаме много доказателства, че на ред места тя е изградена върху стари документи и исторически предания.

Като пример може да послужи разказът за Дебора, израилска пророчица и поетеса. Той е изграден върху два различни и дори противоречиви по съдържание документа: разказ в проза и победен химн на героинята. В прозата противник на Израил е цар Иавин, докато Сисара е само негов военачалник. В поемата обаче Иавин изобщо не е споменат, а Сисара се явява като суверенен владетел. Съществено различие има и в разказа за смъртта на Сисара: в прозаичната част той загива от страшна смърт, когато спи, а според поемата бил улучен отзад, когато пиел мляко.

В резултат на лингвистичен анализ е установено, че този мрачен химн на победата, пълен със звън на оръжие и все пак завършващ с крайно удивителен тон на човечност; в описанието на тревожното безпокойство на майката на Сисара — е един от най-старите паметници на еврейската литература. Предполага се дори, че е създаден във времето на описваните събития и следователно представлява автентична картина на израилтяните от най-ранния период на тяхното заселване в Палестина.

Стародавни пластове се крият и в разказа за трагедията на Иефтай. Не може да има никакво съмнение, че принасянето в жертва на дъщерята върху олтара на Йехова е обичай, който произхожда от много далечна епоха в човешката история.

Някои изследователи, смутени от факта, че един от библейските герои си е позволил такова варварство, изказват предположението, че всъщност дъщерята на Иефтай не е била лишена от живота, а само посветена за весталка в едно от многобройните по онова време нелегални светилища на Йехова. Според тях и траурният поход на израилтянките, които оплакват смъртта на момичето, е в действителност зает от ханаанците обред в чест на богинята на плодородието Астарта.

Еврейското предание обаче никога не е обяснявало жертвата на Иефтай в символичен смисъл. Еврейският историк Йосиф Флавий (I в. н.е.), както и вавилонският Талмуд (VI в. н.е.) приемат жертвата на Иефтай буквално като истински и исторически факт. Въпреки че Библията заклеймява остро човешките жертви като чудовищно престъпление, постъпката на Иефтай не е единична. Така например пророк Самуил съсякъл на късове цар Агаг пред олтара на Йехова, а Давид обесил седемте синове на Саул, за да предотврати глада. Естествено, че би било анахронизъм, ако поискаме да прилагаме към тия факти днешната мярка за морални понятия или етичните норми на пророците от периода на кристализирания монотеизъм. Защото не бива да забравяме никога с каква архаична епоха имаме работа тук. Това са XII, XI или X век преди нашата ера, векове на Ифигения и Клитемнестра, на Троянската война и на участника в тази война критския цар Идомеус, който принесъл сина си в жертва на Посейдон в знак на благодарност, че се спасил от морската буря. В духовното си развитие тогавашните еврейски племена не са стояли много по-високо, нито по-ниско от другите народи на своята епоха, в случая от дорийците или ахейците.

 

 

Много интересен пример на сливане на по-стари и по-нови мотиви в един разказ е очарователната легенда за вярната Рут. Многобройните арамеизми в текста говорят, че легендата е създадена доста късно, вероятно след завръщането от вавилонския плен. Някои изследователи на Библията са стигнали до убеждението, че тя е нещо като политически памфлет, който с помощта на алегории изказва протест срещу драконските разпоредби на Ездра и Неемия, които не само обезсилвали смесените бракове, но дори отстранявали от Йерусалим взетите от евреи съпруги от чужд произход. Авторът на легендата е искал да напомни на иудейските фанатици, че Рут, прабабата на най-големия израилски цар Давид, е била моавитка, следователно смесените бракове се отричат неправилно.

Ако наистина е било така, авторът все пак трябва да се е ползувал от много по-стар разказ на същата или подобна тема, защото описаните от него обичаи са били изоставени или се изоставяли в следвавилонската епоха.

Правото върху останалите на стърнището класове било прастара привилегия на бедните, вдовиците, сираците и пътниците, утвърдена от заповедите на Мойсей. Но след извършената урбанизация на израилското общество и укрепването на класовите различия този стар обичай бил спазван рядко. Някои пророци, особено Амос, Исай и Михей, заклеймявали богаташите за експлоатирането на бедните от тяхната страна. „Изслушайте това вие — казва Амос, — които жадувате да погълнете бедни и да погубите сиромаси.“ Идиличните обществени отношения, представени в легендата, според която земеделците живеят в патриархална хармония със слугите си и са милостиви към бедните, още тогава били вече отживелица.

Друг обичай е бил още по-стар. Става дума за обичайното право „левират“, което влизало в състава на брачното право. То нареждало братът на умрелия съпруг да вземе за жена бездетната вдовица. В случай на отказ вдовицата могла да търси правата си дори по съдебен ред. Рут се оженила за Вооз по силата на закона за левирата, който е бил в сила до I век от н.е.

Все пак в следвавилонската епоха вече не съществувала свързаната с левирата процедура за връщане обувката в знак на отказване от правото си върху вдовицата от страна на най-близкия роднина. Този отдавна угаснал вече формален жест с правни последствия имал право на съществуване само тогава, когато хората нямали писменост и още не изготвяли формални правни актове. Впрочем в своята най-стара форма този обичай бил много драстичен. Ако роднината отказвал да изпълни дълга си, вдовицата наистина смъквала обувките му, заплювала го в лицето и по този начин го поставяла под обществено порицание.

При това обсъждане на най-интересните моменти от книгата Съдии израилеви умишлено оставихме най-накрая разглеждането на личността на Самсон поради това, че неговата история е сякаш въвеждане в историята на Самуил, Саул и Давид.

Самсон е несъмнено легендарна фигура. В някои подробности той припомня шумерския герой Гилгамеш и гръцкия Херкулес. Някои учени дори подозират, че първоначално той е бил някакво митологично божество в култа на Слънцето, който е имал много последователи в Ханаан. Етимологично неговото име произхожда от еврейската дума „шемеш“ и вавилонската „шамшу“, които означават слънце. Освен това се знае, че в Бегиешемот, недалече от родното село на Самсон, се е намирал храм, посветен на бога слънце. Следователно не е изключено за първообраз на Самсон да е послужило някакво популярно между ханаанците божество.

Това обаче не тачи, че той не е творение на еврейското въображение. Каква великолепна типична личност от народа представлява този надменен, изпълнен със смелост побойник, този неизтощим в хрумванията си юначага, този с не особено голям ум атлет! В неговите хитрости и житейски авантюри се проявява грубоватият хумор на еврейските пастири и типичната за изтока обич към приключенските легенди. Самсон е нещо като Заглоба[2] за еврейските племена.

Народът го обградил със симпатия, развеселен разказвал за любовните му подвизи и с чувство на удовлетворение се разкисвал да говори надълго и нашироко как отупал гърба на омразните филистимляни. В Самсон е намерило израз и слабото политическо съзнание на израилтяните в епохата на съдиите, епоха на анархия и племенен партикуларизъм. Защото той не е вожд, който като другите съдии организира съпротива срещу потисниците. Неговите сблъсквания с филистимляните имат характер на самотно партизанство на озлобен човек, който иска да отмъсти за наистина нанесени му или за въображаеми обиди. Подбудата на неговите дела е не толкова патриотизмът, колкото желанието да уреди лични сметки. И едва в края на разказа неговата личност се подлага на явно възвеличаване, става героична и истински трагична. В този дълбоко вълнуващ финал се крие сякаш предвестник за времената, които идат, когато пред заплахата от нарастващата филистимска опасност скараните еврейски племена ще започнат най-сетне да разбират необходимостта от обединение за обща борба за свобода.

Самсон бил свързан с обетите на назорейството. Това обаче е станало по волята на родителите, когато той бил бебе. Наистина в живота си той изпълнява външните разпоредби на назорейството: не стрижел косата си, не пиел вино. Извън това обаче никога не се ръководел от религиозни мотиви. Следователно за него не може да се каже, че бил воин на иеховизма. Колко примитивен и езически е той в любовните си приключения с филистимлянките, в самотните си партизански подвизи и в доста съмнителни от морално гледище коварства, поради които се е ляла обилно човешка кръв. Той не е бил нито мъдър съдия, нито вожд на племето си, нито религиозен човек, който се отличава с набожност.

Затова трябва да се чудим, че редакторите на Библията са включили неговата история в каноническите книги и го слагат до известна степен като пример за подражание. И не само са го включили, но с поразителен натурализъм са разказали неща, в същност неподходящи за писания, които се смятат за свети. Наистина може да се каже, че Библията е навсякъде реалистична и представя живота такъв, какъвто е в действителност. Работата обаче е там, че този път тя третира странно снизходително любовните приключения на израилтянин с жени от друг произход и с нескрито чувство на удовлетворение одобрява неговите хищнически авантюри.

Защо се е случило така, че този недодялан герой на народни приказки е бил въведен в доброто общество от вождове, царе и пророци? Мисля, че отговорът е прост. Самсон е станал изразител на героичната за израилтяните епоха на борбите им с филистимляните и в тоя си характер толкова, неотлъчно се е сраснал с народното предание, че е било невъзможно да бъде отминат.

А и борбата с филистимляните се е водила за правото на национално съществуване, а заедно с това и за съществуването на израилската религия. Оттук и всичко, което е извършил Самсон, в очите на последователите на Йехова придобивало смисъл и значение на религиозен акт.

Казахме вече, че Самсон е легендарна личност, но фабулата на разказа е изградена върху истински исторически събития. Въоръжените борби с филистимляните са белязали пътя на израилтяните през почти два века и са завършили с окончателната победа на цар Давид.

 

 

До неотдавна имахме много малко данни за филистимляните. Сега обаче благодарение на големите археологически открития, както и на дешифрирането на египетските йероглифи и месопотамската клинообразна писменост разполагаме с относително подробна информация за тях и за техния произход.

Ако искаме да си създадем представа за филистимляните и да разберем обстоятелствата, при които те са се намирали в Ханаан, трябва да се запознаем по-отблизо с времето, в което са живеели и действували. За това ще ни помогнат археологическите разкопки в пелопонеския град Микена, на Крит, в Троя, Анатолия, Сирия, Палестина и Египет. Защото на тия разкопки дължим грамадния запас от сведения за епохите, които преди това бяха за нас голяма неизвестна.

През второто столетие преди нашата ера Крит е бил населяван от народ, който създал висока култура и основал най-могъщата търговска държава на Егейско море. По същото време Пелопонес е бил населен с племена, чийто произход и език не знаем. Те били покорени от ахейците — племена от гръцки бойци, облечени с бронзови брони. Техните владетели именно издигали мегалитовите крепости в Микена, Тиринза и на други места в Арголида. Тукидид съобщава, че ахейските племена се занимавали с корсарство и построили могъща флота, която станала опасен конкурент на критяните.

Като се започне от XV в. пр.н.е., ахейците под ръководството на Атридите, към която династия принадлежал и Агамемнон, изблъскват постепенно критяните от техните колониални владения по егейските острови и брега на Мала Азия. В 1400 г. пр.н.е. превземат Крит и унищожават цъфтящата минойска култура, наричана така по името на легендарния цар Минос. Около 1180 г. пр.н.е. след десет години обсада превръщат в развалини Троя.

Ахейците обаче не се радвали дълго на успехите си. От вътрешността на Европа нахлули други варварски гръцки племена, известни под общото название дорийци, сетнешните исторически гърци. Те превзели Пелопонес, Крит, егейските острови и брега на Мала Азия.

Под техния напор в областите на Егейско море настъпила една от ония етнически революции, които предизвикали големи преселения на народите. Изтласкани от своите земи, жителите на Балканите, Илирия и егейските острови се насочват на вълни към юг, за да търсят нови места за заселване. Те минавали през Анатолия, Мала Азия, Сирия и Ханаан, за да достигнат до делтата на Нил. Мернептах им нанася поражение и ги принуждава да се оттеглят назад.

Тяхното ново нашествие срещу Египет през 1191 г. пр.н.е. било много по-опасно. Неизброими орди от бойци заедно със семействата и имуществото си се движели по брега на Сирия и Ханаан, пазени откъм морето от голяма флота от платноходни кораби. Под техните удари пада царството на хетите, а столицата им Хатушаш край реката Халис се обръща завинаги в куп от развалини и пепелища. След това плячка на нашествениците става Киликия с неизброимите си стада от расови коне, с които се славела. Финикийските градове Библос, Сидон и Тир се предават доброволно и по тоя начин избягват разрушението си. След като преминават Ханаан покрай морето, нашествениците нахлуват в Египет и опустошават северните му области. Фараон Рамзес III (1198–1167 г. пр.н.е.) е бил принуден да напрегне всички сили, за да ги възпре. Накрай ги разгромява по суша и по море, като унищожава флотата им в морска битка при Пелусиум. Най-голямата опасност, която надвиснала над Египет през цялата му история, била предотвратена, но Рамзес вече нямал сили да прогони тия неканени гости и от Ханаан и Сирия. Поради това част от оцелелите от погрома успели безпрепятствено да заемат плодородната крайморска равнина в Южен Ханаан и да се заселят там навеки.

По щастлива случайност е оцелял един египетски документ, който съдържа безкрайно ценни сведения за тия тайнствени странствуващи племена. В Мединет Хабу, недалече от Тива, са откопани развалините на храм на бога Амон. Стените му от горе до долу са покрити с надписи и картини, които по внушителен начин представят драматичното развитие на боя между фараона и нашествениците. Докато на суша египетската пехота е спряна в хаоса на битката с чуждите бойци, на морето корабите на фараона спечелват решителна победа над неприятелската флота. Вижда се как от подпалените и потъващи кораби падат трупове или ужасени моряци се хвърлят в морето.

На една от фреските виждаме тежки волски коли, натоварени с жени, деца и военна плячка. Следователно това е било преселение на народи в истинското значение на тия думи. Мъжете са високи, избръснатите им лица се отличават с прави, типично гръцки носове и с високи чела. Бойците носят на главите си особени шлемове от птичи пера, които напомнят шлемовете на Омировите герои от стародавните барелефи. Също така и широките, къси мечове и малки кръгли щитове изглежда, че имат гръцки произход.

От надписите по стените узнаваме, че египтяните наричали нашествениците „морски хора“. Между племената там се споменават бойци „Данои“ и „Ахайваши“, това са названия, под които може би се крият известните ни от гръцката история данайци и ахейци. Срещаме също така и египетското название на филистимляните „Пелесет“ или „Прст“. Въпреки тия данни учените не са единодушни, що се отнася до етническия произход на нашествениците. Ако са били смесица от племена от най-различни раси, както смятат някои, може във всеки случай да се приеме за сигурно, че са се намирали под влиянието на гръцката култура и дори че между тях са били ахейците, изтласкани от дорийците от Балканския полуостров, Мала Азия и островите на Егейско море.

След неуспешния поход срещу Египет филистимляните се заселили в Ханаан почти едновременно с израилтяните. От Библията знаем, че те са заели плодородната брегова ивица на юг от планината Кармел. Техните градове-държави — Газа, Аскалон, Азот, Гет и Акарон — обрана по гръцки „пентархия“. Като насочили териториалната си експанзия навътре по сушата зад своята земя, те скоро се вплели в конфликт със съседните си израилски племена Иуда и Дана. И тъкмо тези първи сблъсквания представляват историческият фон на легендата за Самсон.

Знаем вече, че филистимляните представлявали отделна, не особено многобройна етнична група между „морските хора“. Изследователите на Библията и археолозите полагат усилия, за да узнаят нещо повече за тях, и в това отношение вече имат редица постижения. Ще представим накратко резултатите от досегашните им търсения.

Преди всичко обаче трябва да отбележим, че според еврейското предание филистимляните произхождали от Крит. Пророк Амос (9, 7) казва, че Бог ги извел от Кафтор, под което название се крие Крит (във вавилонските клинообразни текстове: Кафтара). Съмненията относно това, а не друго интерпретиране на названието Кафтор разпръсква по-късно пророк Иезекил, който направо идентифицира филистимляните с критяните. Следователно, ако приемем еврейското твърдение за правилно, ще стигнем до убеждението, че филистимляните са били ахейците, които са превзели Крит, а после на свой ред били изблъскани от дорийците.

За съжаление този род предания са често пъти лъжливи и нямат стойност на научно доказателство. Някои изследователи обърнали внимание на знаменателния факт, че ред филистимски имена имат илирийски произход и че в Илирия е съществувал град Палесте. Понеже странствуването на дорийските племена започнало именно оттам, не е изключено филистимляните да са били предгръцките жители на Илирия, изтласкани от нашествениците.

Да видим сега какво ще ни каже по този въпрос археологията въз основа на разкопките, извършени в Сирия и Палестина. В развалините на град Угарит са намерени гробове с характерни егейски, кипърски и микенски белези. Керамиката, изкопана от руините на петте филистимски града в някогашния Ханаан е обаче предимно микенска. Чашите и каните са украсени с черни и червени фигурни орнаменти върху фон от светложълта глазура. Идентични керамични съдове били употребяван именно в Микена, града на Агамемнон.

Още по-знаменателни са други археологически находки. В разказа за Самсон Библията представя филистимляните като народ, пристрастен към колективни пиршества. Там четем буквално: „И когато се развесели сърцето им, казаха: повикайте Самсон (от затвора), нека ни повесели. И повикаха Самсон от затвора и той ги весели, и го туриха между стълбовете (…). А домът беше пълен с мъже и жени; там бяха всички филистимски владетели и на покрива, имаше до три хиляди мъже и жени, които гледаха на веселящия ги Самсон.“

Археологията е попълнила по неочакван начин тази внушителна картина на масов пир. В развалините на филистимските градове са намерени голям брой кани за пиво, снабдени с човки с филтър за задържане на ечемичените люспи, които плават в прясно приготвеното пиво. Оказва се следователно, че в страната на виното филистимляните се държали упорито за бирата, традиционното питие на гръцките бойци.

Какви заключения можем да направим от тези факти? Ние не можем да твърдим с пълна положителност, че филистимляните са принадлежали към голямото семейство на гръцките племена. Сигурно е обаче това, че те били дълго под влиянието на тяхната култура и са усвоили техните обичаи. Възможно е дори между тях да са се намирали ахейски бежанци от Арголида, Илирия, Мала Азия, Крит и други егейски острови. По всяка вероятност това е било смесица от скитници по света от гръцки и негръцки произход, които след поражението в Египет са се обединили, за да завладеят заедно Ханаан.

Основателно би могъл да се зададе въпросът, по какъв начин такава малка шепа от нашественици е могла не само да задържи спечеленото, но дори с течение на времето да покори целия Ханаан заедно с израилтяните. Превъзходството им се е състояло в това, че те донесли със себе си тайната по обработката на желязото. Техните оръжия и сечива от желязо им дали решително превъзходство над страната, която още се намирала в епохата на бронза.

Нека се върнем няколко века назад, за да узнаем по какви пътища филистимляните са овладели таилата по обработката на желязото. Някъде в арменските планини живеело племето Кизвадано, което XIV век пр.н.е. се научило да топи желязото. То не е направило ново изобретение, а просто открило начин да произвежда евтино желязо и в големи количества. В Египет и Месопотамия желязото е било познато още през третото хилядолетие пр.н.е., но то било толкова рядко, че го ценели повече от златото.

Хетите покорили кизваданците и естествено им изтръгнали тайната на топенето на желязото, която след това пазели като очите си. Когато един от фараоните помолил приятелския си хетски цар да му открие тайната, в отговор получил само желязна кама, без никакъв коментар.

През XII в. пр.н.е. „морските хора“ разгромили хетската държава и естествено заедно с огромната военна плячка заграбили и строго пазената тайна на топенето на желязото.

По този начин това най-ценно съкровище станало притежание и на филистимляните. В Първа книга на царствата (13, 19-29) четем: „В цялата израилска земя нямаше ковачи, понеже филистимляните се бояха да не би евреите да правят мечове или копня. И всички израилтяни трябваше да ходят при филистимляни да клепат своите палешници, черясла, брадви и търнокопи, колчем се нащърбяваше острието на палешниците, черяслата, вилите и брадвите, или пък трябваше да се наострят остените. Затова през войната (михмаска) нямаше нито меч, нито копие у целия народ, който беше със Саула и Ионатана, а такива се намираха само у Саула и у сина му Ионатана.“

Както излиза от тия думи, филистимляните са държали израилтяните под своя зависимост и по драконовски начин пазели монопола си върху желязото. Това било милитарен и икономически монопол, защото никой освен тях не могъл в Ханаан да прави желязно оръжие, както и сечива и инструменти за земеделието и занаятчийството. Вярно е, че израилтяните могли да се снабдяват със сечива и инструменти, но за поправянето или остренето им трябвало да отиват при филистимляните, които вземали високи възнаграждения за тия си услуги.

Изумително е, че археологията изцяло потвърдила сведенията, дадени в Библията. Тя извадила огромно количество железни предмети от земите на филистимските държавици, докато в другите части на Ханаан те са рядкост. Тая картина се променя съвсем ясно, когато се разкопават ония културни пластове, които се отнасят към периода след събарянето на филистимската хегемония от страна на Давид. Оттогава желязото се явява в голямо количество и е пръснато равномерно по целия Ханаан.

Израилтянската победа означавала едновременно икономически преврат вследствие премахването на филистимския монопол и въвеждането на семитските ханаански племена в желязната епоха.

След двеста години борба филистимляните били победени и макар че оттогава играели само второстепенна политическа роля, все пак не са изчезнали от страниците на историята. Защото от тях произхожда името Палестина, прието по-късно от служебната римска номенклатура. По тоя начин филистимляните нанесли неочаквана победа; били увековечени в названието на страната, която не успели да покорят въпреки дълготрайните си усилия.

Бележки

[1] Разделяй и владей (лат.) — Б.пр.

[2] Пан Заглоба — хумористичен герой от историческата трилогия на Х. Сенкевич — Б.пр.