Зенон Кошидовски
Библейски сказания (3)

От Библията узнаваме, че първоначалното отечество на евреите е било Месопотамия. Семейството на Авраам живеело в Ур, древната столица на шумерите, преди да се пресели в Ханаан или днешна Палестина. Следователно евреите са принадлежали към голямата група от народи, които създали в басейна на Тигър и Ефрат една от най-богатите култури в историята на човечеството. Същинските творци на тази голяма култура са били шумерите. Още през третото хилядолетие преди нашата ера те строели великолепни градове, напоявали почвата с помощта на широка мрежа от напоителни канали, развили занаятчийството и създали прекрасни паметници на изкуството и литературата. Акадийците, асирийците, вавилонците, хетитите и арамейците, които по-късно са създавали последователно свои държави в Месопотамия и Сирия, били ученици на шумерите, от които получили голямо културно наследство.

До средата на XIX век разполагахме с много малко и дори лъжливи сведения за културата на тия народи. Едва археологическите разкопки, извършени в Месопотамия в голям мащаб, ни разкриха тяхното величие и богатство. Откопани бяха такива могъщи метрополии като Ур, Вавилон, Ниневия, а в царските дворци бяха намерени хиляди таблички с клинообразно писмо, които вече са разчетени. Съдържанието на тия документи се състои от исторически хроники, дипломатическа кореспонденция, контракти, митове и религиозни поеми, между които се намира най-старият епос на човечеството за шумерския народен герой Гилгамеш.

С разчитането на тия текстове се оказа, че Библията, смятана от векове за оригинална творба на евреите и боговдъхновена книга, крие корените си в месопотамската традиция, че много подробности и разкази са в по-малка или по-голяма степен заети от богатата съкровищница на шумерските митове и легенди.

В това няма нищо чудно. В светлината на настоящото историческо знание ние днес щяхме да смятаме за нещо необикновено, ако беше другояче. Защото знаем, че културата и цивилизацията не умират безпотомствено, че най-ценните плодове на своите постижения предават много пъти по сложни пътища на по-младите култури. До неотдавна смятахме, че европейската култура дължи всичко на Гърция, а между това най-новите проучвания показаха как в много отношения все още сме наследници на онова, което геният на шумерския народ е създал преди пет хиляди години. Във вечния поток на отминаването културите и народите разцъфват и умират, но техният опит живее и се обогатява от следващите поколения и съдействува за създаването на нови, по-зрели култури.

В тая историческа свързаност евреите не са представлявали и не са могли да представляват изолирана група. Техните корени се крият дълбоко в месопотамската култура, от която са отнесли в Ханаан представи, обичаи и религиозни митове, каквито са се създали през хилядолетията край Тигър и Ефрат. Явни следи от тия далечни влияния намираме днес в библейските текстове.

Откриването на тия зависимости и заимствувания обаче не е лесно нещо. След като се настанили в Ханаан, евреите постепенно се откъсвали от влиянието на Месопотамия. Изнесените оттам представи, митове и разкази били предавани устно от поколение на поколение и през вековете често пъти са се преиначили до такава степен, че родословието им може да бъде разпознато само с помощта на месопотамските извори.

За затриването на тая изключително стара родственост са съдействували главно духовниците, които след завръщането от вавилонския плен, следователно в период от VI до IV век преди нашата ера, са редактирали текста на Стария завет и са ни го предали в тая форма, в каквато го имаме днес. За своята компилация те са си служили със стародавни народни предания, но без скрупули са ги преиначавали с оглед на предварително определени религиозни цели.

Съвременното разбиране за историческа точност им е било чуждо. Предаваните от поколение на поколение разкази им служели само за да докажат, че още от времето на Авраам Йехова е направлявал съдбините на избрания от него народ.

За щастие на научните изследователи в преработките си духовниците невинаги са били последователни. Те са допуснали в библейските текстове много подробности, които издават тясната връзка с културата на Месопотамия. Цели векове никой не е могъл да си обясни техния смисъл. Едва големите археологически открития, които ни позволиха да възсъздадем забравените култури на шумерите, акадийците, асирийците и вавилонците, хвърлиха сноп светлина върху тия по-рано неразбираеми подробности, показаха техния много стар произход.

Библейската история за сътворението на света може да служи като пример как духовниците са преиначили старите месопотамски митове. Известният археолог Жорж Смит е разчел върху клинописните таблички цяла вавилонска поема за сътворението на света, известна под името Енума елиш, която наглед няма нищо общо с библейския разказ. Съдържанието на този митологичен епос, дадено много съкратено, е следното: В началото съществувала само вода и царял хаос. От този страхотен хаос се родили първите богове. С течение на векове боговете решили да въведат ред в света. Това възбудило гняв в Бог Абзу и жена му Тиамат, ужасната богиня на хаоса. Бунтовниците се обединили под предводителството на мъдрия Бог Еа и убили Абзу. Тиамат, представена като змей, решила да отмъсти за смъртта на мъжа си. Тогава боговете на порядъка под предводителството на Мардук убили Тиамат в кървав бой, а грамадното й тяло разсекли на две части, едната от които станала земя, а другата небе. А кръвта на Абзу се смесила с глина и от тая смес се създал първият човек.

Веднага ни се налага въпросът, какво общо може да има тая мрачна, неизразимо примитивна космогония с възвишената монотеисгична история на духовниците, които са редактирали Стария завет. И все пак съществуват улики, че тя по някакъв начин трябва да е представлявала суров материал за безкрайно по-благородната еврейска версия. Американският археолог Джеймс И. Притчър си е направил труда да съпостави подробно двата текста и открил множество поразителни аналогии. Прави впечатление преди всичко еднаквият ред на събитията в двата текста: създаването на небето и небесните тела, разделянето на водата от земята, създаването на човека в шестия ден, както и почивката на Бога в Библията и общия пир на вавилонските богове в текста на Енума елиш в седмия ден.

Някои учени смятат, че текстът в книгата Битие 3, 5: „… ще бъдете като бог, знаещи добро и зло“ трябва да се разбира в политеистичен смисъл: „като богове“^[1]. Ако е така, поради невнимание на юдейските редактори ние ще имаме работа със следа в библейския текст от политеистични представи. В шеста глава на същата книга (стих 2) хората са наречени „синове божии“, а така именно вавилонският мит определя разбунтуваните богове, понеже наистина били синове на бог Абзу и на богиня Тиамат.

Дълго време изследователите са си блъскали главите над втория стих от първата глава на книгата Битие, където се говори за духа божий или по-право за съживителния дъх на Бога, който се носи над водите. Тоя стих е бил интерпретиран по различен, много пъти фантастичен начин, докато в развалините на финикийския град Угарит (близо до днешния Рас Шамра в Сирия) бяха намерени таблички с клинообразно писмо, които представляват сбор от митологични поеми. В космогоничния мит учените попаднаха на текст, според който Бог седнал върху водата като птица върху яйца и излюпил от хаоса живот. Няма повод да се съмняваме, че библейският дух божий, който се носи над водата, е ехо от този угаритски мит.

Библейската история за сътворението на света несъмнено е била създадена в тишината на работните помещения на еврейските духовници и като интелектуална концепция на богослови не е придобила популярност всред широките маси на еврейския народ. На въображението на простите хора навярно по-силно са въздействували драматичните митове за героичните борби на боговете с огромното чудовище на хаоса. В текстовете на Стария завет са се запазили забележими следи от тия народни вярвания. В угаритската поема бог Ваал побеждава седмоглавия змей Левиатан. В книгата на Исай (27, 1) четем буквално: „В оня ден Господ ще порази със своя тежък, голям и як меч Левиатана — прано бягащия змей, и Левиатана — лъкатушния змей, и ще убие морското чудовище.“ Змеят се появява и под името Рахав. За конфликта между Йехова и Рахав споменават книгата на Йов, един от псалмите, както и Исай.

Ние сме в щастливо положение, че можем да следим пътя, по който е вървял през историята месопотамският мит за борбата на боговете с чудовището. През времето на шумерите богът-победител, който поразил змея, бил Енлил. Когато царят на акадийците Хамураби превзел Месопотамия, победител на змея станал Мардук. Минали векове, хегемония над Междуречието придобили асирийците и тогава достойнството на върховен бог в държавата получил Ашур. Асирийските писари изтрили от табличките с клинообразни текстове Мардук и на негово място вписали името на собствения си племенен бог Ашур. Но направили това нестарателно, на някои места в текста не забелязали и оставили името на Мардук. След това митът достигнал до Палестина, където евреите накарали Йехова да воюва с чудовището Левиатан или Рахав. Според мнението на някои учени митът се е вмъкнал дори в християнството под формата на легендата за свети Георги, който убива змея.

Във връзка с библейския разказ за сътворението на света струва си накрая да приведем като нещо интересно един факт, извънредно характерен за хората, които в Стария завет са виждали алфата и омегата на всяко човешко знание. Пред 1654 г. архиепископ Юшер от Ирландия заявил, че след като е проучил внимателно светото писание, излиза, че Бог е създал света в 4004 г. преди нашата ера. Тази дата е била помествана цял век в поредните издания на Библията, а тоя, който я подлагал на съмнение, бил смятан за еретик.

Но архиепископ Юшер бил атакуван от епископ Лайфут, който го обвинил, че не е точен в пресмятанията си. Според него светът е бил сътворен на 23 октомври 4004 г. преди нашата ера в 9 часа сутринта.

Що се отнася до рая, той е също творение на шумерското въображение. В мита за бог Енки раят е представен като градина, пълна с плодни дървета, в която хората и животните живеят при пълен мир, свободни от страдания и болести. Той се намира в областта Дилмун в Персия. Мястото на библейския рай лесно може да се определи в Месопотамия, защото в нея вземат началото си четирите реки, две от които са Тигър и Ефрат.

В двата мита съществуват поразителни аналогии. Не е наша задача тук да навлизаме в често педантични подробности, трябва обаче да се подчертае, че и в единия, и в другия разказ е вложена идеята за падението на човека. В Библията змията е надумала Адам и Ева да ядат плодове от дървото за „познаване доброто и злото“, а в месопотамския мит коварният съветник е бог Еа. Двете версии изразяват мисълта, че познанието на доброто и злото, т.е. на мъдростта, поставя човека наравно с боговете и му осигурява безсмъртие. Нека си спомним, че в рая покрай „дървото за познаване добро и зло“ растяло и друго дърво — „дървото на живота“, което давало безсмъртие. Йехова изгонил Адам и Ева не само поради непослушанието им, но и от страх, че ще посегнат към плодовете на „дървото на живота“ и ще станат безсмъртни като Бога. В третата глава на книгата Битие (ст. 22) четем: „И рече Господ Бог: ето, Адам стана като един от нас (пак елемент на политеизъм) да познава добро и зло; и сега — да не простре ръка да вземе от дървото на живота, та като вкуси, да заживее вечно.“

До известна степен се изяснява и произходът на библейската змия-изкусител. Шумерският герой Гилгамеш тръгнал за райския остров, където живеел любимецът на боговете Ут-напищим, за да получи от него растението на живота. Когато се връщал през реката, един от боговете, понеже не желаел човек поради безсмъртие да им стане равен, се преобразил на змия и като се подал от водата, изтръгнал чародейното растение от Гилгамеш. В скоби казано, навярно в тази шумерска легенда трябва да се търси обяснението защо от времето на Авраам в продължение на цели векове евреите са представяли Йехова в образа на змия. Едва духовниците в своята идолоборческа страст са започнали да унищожават тия символи и са ги заклеймявали като проява на идолопоклонство.

В развалините на един от месопотамските градове археолозите намерили акадийски печат с гравирана сцена, която се предполага, че илюстрира прототипа на разказа за Адам и Ева. На тая вдлъбната резба виждаме дърво със змия, а от двете страни две фигури: мъж с рог и жена. Трябва лоялно да отбележим, че очертанията на фигурите са много изтрити и трудни за разпознаване, затова някои изследователи са изразили съмнение относно предположението, че печатът има нещо общо с мита за първия човек. Но понеже не успели да намерят друго по-убедително обяснение на сценката, надделява по-скоро възгледът, че наистина е намерено доказателство, че още в Месопотамия е съществувал митът за Адам и Ева.

Хората от най-старо време са се интересували защо бог е сътворил Ева по такъв странен начин, а именно от реброто на Адам. Ами че той е имал глина в изобилие, от която могъл да направи жената, както направил мъжа. Клинописите таблички, изкопани в развалините на Вавилон, дадоха съвсем сензационно-обяснение. Оказва се, че цялата работа се основава на много забавно недоразумение. В шумерския мит бог Енки има болно ребро. На шумерски език реброто се казва „ти“. Богинята, която била призвана да излекува реброто на бог Енки, се нарича Нин-ти или „господарката по ребро“. Но „нин-ти“ значи също „давам живот“. Следователно Нин-ти може да означава както „господарката по ребро“, така и „господарката, която дава живот“.

И тук именно се крие причината на недоразумението. Еврейските племена са заместили Нин-ти с Ева, понеже Ева била тяхната легендарна прамайка на човечеството или „господарката, която дава живот“. Но второто значение на Нин-ти („господарката по ребро“) някак не се затрило от паметта на евреите. По тоя повод в народните предания се създала конфузия. Още от месопотамските времена се помнело, че Ева има нещо общо с реброто и благодарение на това се родила чудноватата версия, че тя била създадена от ребро на Адам. Тук имаме още едно доказателство колко много са заели евреите от племената в Месопотамия за своите предания.^[2]

Легендата за Каин и Авел обаче изглежда, че е творба изключително на еврейското въображение. С тази легенда еврейските племена са се мъчили да си обяснят защо Йехова, техният добродушен баща, е осъдил човешкия род на непрекъснат труд, страдания и болести. Между някои изследователи на Библията съществува мнението, че тази легенда е освен това ехо от конфликтите, които в доисторическо време са избухвали между чергарските пастирски племена и населението, което започнало да води заседнал начин на живот и се посветило на земеделие. По онова време евреите били пастири, затова Авел, овчар, е станал в тяхното предание любимец на Йехова и невинна жертва на земеделеца Каин. Струва си да се отбележи в скоби, че в историята на развитието на човечеството е било точно обратно: тъкмо чергарските племена са устройвали нападения върху миролюбиво настроените земеделци. Това пристрастие в библейската легенда е във всеки случай знаменателно, защото то свидетелствува, че разказът за Каин и Авел е създаден в много далечни времена, когато евреите са водили още чергарски живот. В периода, когато вече се заселили в Ханаан и сами е трябвало да се отбраняват срещу нападенията на войнствените пустинни племена, легендата станала малко анахронична, но въпреки това останала да съществува като уважавано наследство от пастирските прародители.

През седемдесетте години на миналия век грамадно раздвижване предизвиква откритието, свързано с потопа. Скромният служител в Британския музей в Лондон Жорж Смит един ден се заловил да разчете табличките с клинообразно писмо, изпратени от Ниневия и прибрани в мазетата на музея. За свое изумление той попаднал на първата човешка поема, която описва подвизите и приключенията на Гилгамеш, легендарния герой на шумерите. Един ден Смит останал с впечатление, че сънува. Защото на някои таблички намерил откъси от разказ за потопа, който приличал поразително на библейската версия. Когато ги публикувал, избухнала буря от протести от страна на набожните лицемери във викторианска Англия, за които Библията била свещена книга, вдъхновена от Бога. Те не могли да се примирят с мисълта, че историята на Ной е мит, заимствуван от шумерите. Според тях това, което разчел Смит, сочело по-скоро случайно съвпадение на подробности. Спорът би могъл да се разреши окончателно от намирането на липсващите клинообразни таблички, което обаче изглеждало крайно невероятно. Но Жорж Смит не се примирил. Той заминал лично за Месопотамия и — о, чудо — в гигантските развалини на Ниневия намерил липсващите откъси от разказа, които изцяло потвърдили неговата теза. За това свидетелствували такива идентични подробности като пускането на свобода на враната и гълъба, планината, на която заседнал ковчегът, времетраенето на потопа, както и нравственото заключение на разказа: наказването на човечеството заради греховете му и оцеляването на богоугодния човек. Разбира се, че има и разлики. Шумерският Ной се нарича Ут-напищим, в първообраза на мита имаме работа с множество богове, надарени с всякакви човешки слабости, а в Библията потопът е дело на Йехова твореца на света, представен с цялото величие на своята мощ. Преработката на мита в монотеистичен дух навярно произхожда от по-късно време, а своята окончателна религиозна и етична задълбоченост дължи вероятно на редакторите от кръга на духовниците.

Опитният историк знае, че легендите са често пъти поетизирана история, че неведнъж съдържат някаква историческа истина. Явил се е следователно въпросът, дали разказът за потопа не е случайно ехо от някаква предисторическа стихийна катастрофа, която се е врязала много дълбоко в паметта на човешките поколения.

Въпроса разрешил по изумителен начин големият английски археолог Ленард Уоли, откривателят на Ур. В грамадното бунище, което се е наслоявало през хилядолетията край стените на шумерската столица, той изкопал шахта и на дълбочина четиридесет метра открил гробниците на шумерските царе от началото на третото хилядолетие преди нашата ера, които съдържали огромни съкровища и дори останките на погребаните владетели.

Но Уоли желаел непременно да установи какво се крие под гробището. След като пробили следващия слой, работниците се натъкнали на речна тиня без следи от човешко съществуване. Дали работниците са достигнали вече до първоначалното дъно от периода, когато в Месопотамия още не се бил появил заселник? От триангулационните изчисления археологът дошъл до убеждението, че още не е достигнал девствена почва, понеже тинята се намирала по-високо от околния терен и образувала ясно очертано възвишение. По-нататъшното прокопаване на гробището донесло в резултат небивала сензация. Под дебелия три метра слой тиня се появили нови следи от човешки живот: тухли, смет, пепел от огнища и керамични късове. Както формите, така и орнаментите по грънчарските парчета свидетелствували, че находките са от култура съвсем различна от оная на намереното над слоя от речна тиня.

Това наслояване е могло да се обясни само по един начин: някакво страхотно по размерите си наводнение е унищожило неизвестното нам човешко селище с неразгадаема старост, а когато водата се оттеглила, дошли други хора и отново заселили Месопотамия. Това били шумерите, създатели на най-старата известна нам цивилизация в света.

За да може да се натрупа почти три метра тиня и чакъл, водата трябва да е стояла на това място много дълго време и да е била почти осем метра дълбока. Пресметнато било, че при такова равнище на водата цяла Месопотамия е станала жертва на наводнението. Следователно това е било катаклизъм в рядко срещан в историята мащаб, но все пак от местен характер. Но за тогавашните жители на засегнатото от нещастието пространство последното представлявало целият свят, а наводнението означавало всеобхватен потоп, с който боговете наказали грешното човечество. Разказите за катастрофата са се носели през вековете от шумерите до акадийците и вавилонците. От Месопотамия евреите ги пренесли в Ханаан, преобразили ги по свой начин и тая своя собствена версия поместили в свещените си книги на Стария завет.

Във всички градове край Тигър и Ефрат са се издигали страшно високи постройки със странна форма. Те се състояли от шестостенни или обли блокове, наслагани един върху друг на етажи, като по-нагоре ставали все по-малки, така че напомняли стълбовидна пирамида. На пресечения връх обикновено имало малко светилище, посветено на местния бог. До него водели триредни каменни стълби. При богослужение облечени в бяло жреци вървели по тях в процесийно шествие при съпровод от хорово пеене и звуци от музикални инструменти.

Най-прочутата от тия пирамиди, наричани „зикурати“, се издигала в грамадната и великолепна метрополия Вавилон. Археолозите изкопали от развалините нейните основи и долните части от стените й. Знаем точно какъв е бил архитектоничният й изглед, защото освен описания на табличките с клинообразно писмо била намерена и нейна рисунка. Тя брояла седем етажа и имала деветдесет метра височина.

Налага се въпросът, дали вавилонската пирамида е била първообразът за библейската вавилонска кула. На тоя въпрос изтъкнатият френски учен Андре Паро е посветил цяла книга и въз основа на редица доказателства дошъл до заключението, че по тоя въпрос не може да има и най-малко съмнение.

Не е възможно да се приведе тук цялата негова аргументация, която е доста комплицирана и подробна. Затова ще се задоволим с най-основните доводи.

Според библейския разказ, когато хората още говорели на един език, започнали да строят вавилонската кула в страната Шинеар, която някои учени отъждествяват с Шумерия. Употребяваният от тях строителен материал — печени тухли и речна глина за спояване — отговаря точно на строителния материал на вавилонската пирамида.

В книгата Битие (11,7) четем: „… и смесил там езиците им тъй, че един да не разбира езика на другиго“. Защо евреите са смятали вавилонската кула за символ на човешкото тщеславие и защо според тях там именно Йехова е смесил езиците на потомците на Ной? Най-напред трябва да се знае, че името на метрополията Вавилон на вавилонски език значи „врата на бога“ (вав-илу), а на еврейски думата, която звучи подобно, „валал“, означава действието смесване. Вследствие звуковата прилика между двете думи Вавилон лесно е могъл да стане символ на езиковия хаос в света, особено защото е бил многоезичен град.

Не можем да се чудим и на това, че евреите са виждали във Вавилон и пирамидата му въплъщение на простъпка и арогантност по отношение на Бога. Вавилонските царе построили пирамидата с труда на роби и военнопленници, докарани от разни страни на света. В VII век преди нашата ера вавилонският цар Набопаласар пристъпил към реставрирането на старата кула и заповядал между другото да се издълбае следният надпис: „Принудих хора от много народности да работят при възстановяването на кулата.“

На робски труд при строежа са били принудени навярно и евреите. Те запазили в паметта си тежкия вавилонски плен и дали израз на този пълен с горчивина спомен в разказа за вавилонската кула. Както ще видим по-късно, отзвук от вавилонската кула ще се обади още веднъж във видението за ангелската стълба, която се присънила на Наков, сина на Авраам. От вавилонските времена е изтекло дотогава все пак доста време, родените вече в Ханаан еврейски поколения почти напълно забравили злините, нанесени на дедите им от вавилонските царе. Вярно, че образът на пирамидата не се изтрил от паметта им, придобил е обаче съвсем друго значение: станал стълба, която символизира съюза на човека с Йехова.