Включено в книгата
Оригинално заглавие
Opowieści biblijne, (Пълни авторски права)
Превод от полски
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 4 гласа)

Израил и Иудея

Как се разделили пътищата на Израил и Иуда

В Иудея царският род на Давид се радвал на голямо уважение, затова синът на Соломон — Ровоам, стъпил без трудности на йерусалимския трон. Новият владетел обаче трябвало да отиде в Сихем, за да добие съгласието и на северните племена за своя избор. Изглеждало, че и там никой няма да бъде против. Северът бил готов да се подчинява и по-нататък на иудейската династия, но в замяна на това поискал по-големи облекчения на данъчните тежести, наложени от Соломон. За свой застъпник северните племена изтъкнали водача на неотдавнашното си въстание Иеровоам, който се върнал от Египет щедро снабден със злато от египетския фараон. Като принудили младия владетел да преговаря с бунтовник и разбойник, северните племена дали да се разбере, че ако бъдат отхвърлени исканията им, те са готови да грабнат оръжието в защита на своята независимост. На съвета на племенните първенци Иеровоам взел думата и казал на царя: „Твоят баща ни наложи тежко иго; ти пък облекчи ни жестокото робство от баща ти и тежкото иго, що ни е той наложил, и тогава ще ти служим.“ Ровоам поискал три дни, за да си помисли. Старите, опитни съветници на баща му го увещавали да отстъпи. Но монархът предпочел да послуша младите си другари в забавленията, които неразумно подклаждали неговата надменност и го подстрекавали да бъде строг към тия, които си позволяват такива дързости. Когато след три дни представителите на племената се събрали за втори път, царят заявил заплашително: „Баща ми ви наложи тежко иго, аз пък ще увелича вашето иго; баща ми ви наказваше с бичове, аз пък ще ви наказвам със скорпиони.“ Лишени от всякакви илюзии, племенните първенци отказали да признаят царя и бързо напуснали Сихем. Ровоам не разбрал колко сериозно е положението и решил да принуди със сила Севера да му се подчинява. На всичко отгоре поверил командуването на наказателната експедиция на най-намразения човек, събирача на данъци Адонирам, чието име сеело ужас през царуването на Соломон. Северните племена грабнали оръжието, разгромили царските части и убили Адонирам с камъни. Ужасеният Ровоам скочил в бойната си колесница и полетял в галоп към Йерусалим, за да се скрие зад стените му. Резултатите от тази неразумна политика не трябвало да се чакат дълго. Десетте северни племена се откъснали от Иуда, обявили своята независимост и провъзгласили за цар Иеровоам. Силната държава на Давид и Соломон се разпаднала на две слаби царства, които враждували помежду си: Израил и Иудея. Но упоритият Ровоам, уверен в своята сила, не се примирил. Той събрал огромна армия от иудеи и вениаминци, които не се присъединили към бунта, и поискал да тръгне към север, за да потопи въстанието в кръв. Тогава при него се явил един стар пророк с голямо влияние в Йерусалим, който от името на Йехова порицал възнамерявания поход като братоубийствена война и призовал царя да се откаже от този безумен план. По този начин вътрешната война била предотвратена, което обаче не значи, че двете държави живеели в съгласие помежду си. В продължение на десетки години между тях царяла непримирима вражда, която намирала израз в интриги, гранични сблъсквания и накрая довела до война. Изтекли пет години от разцеплението. Като видял как двете царства отслабнали поради враждите, фараон Сусаким тръгнал към Ханаан за плячка и опустошил Иудея и част от Израил. Той се оттеглил едва тогава, когато Ровоам му платил огромен откуп, като оголил Йерусалимския храм и царския дворец от най-ценните им съкровища. Великолепието и блясъкът на Соломоновите постройки изгаснали само след двадесет години съществуване: там, където блестяло злато, сега се виждали голи зидове и дървени стени. В Египет отишли и златните щитове, които украсявали: „дома на Ливанската гора“. На тяхно място Ровоам заповядал да се излеят щитове от мед, които с фалшивата си лъскавина трябвало да закрият жалкото падение на неотдавнашната слава.

Израил почита Златния телец

Отначало Иеровоам избрал за своя столица Сихем. По-късно обаче, за да избяга от фараона Сусаким, пренесъл седалището си в трансйорданския град Пенуил, а накрая се настанил за постоянно в Тирца. Израил страдал от липса на религиозна столица. След отцепването на Севера свещениците на Йехова се пренесли в Йерусалим, а набожните хора продължавали да ходят на поклонение в храма на Соломон, където се намирал единственият и най-свещен предмет на култа — скинията. Иеровоам бил силно разтревожен от масовите поклонения в столицата на враждебния Иуда; той се страхувал, че с течение на времето поданиците му могат да се откажат от Израил и да пожелаят отново да се постигне обединение така, както е било през славните времена на Давид и Соломон. В желанието си да избегне тази опасност той решил и религиозно да стане независим от Йерусалим. За тази цел изградил светилища в градовете Ветил и Дан и заповядал да излеят за тях златни телци като подставки на трона на Йехова. Установил дори отделна духовна корпорация, собствени религиозни празници и собствени ритуални обреди. Следователно това било религиозна схизма, на това отгоре подправена с идолопоклонство. Отстъпничеството на Иеровоам предизвикало силно огорчение между йеховистите и особено възмутило пророк Ахия, който с влиянието си на времето подпомогнал Иеровоам да бъде избран за цар на Израил. Веднъж, когато царят палел във Ветил кадило пред златния телец, Ахия пристигнал от Иуда и с клетвата си разрушил олтара. Разсърденият цар заповядал да хванат дръзкия чудотворец, но тогава му изсъхнала ръката, която вдигнал срещу светия мъж. Той веднага се усмирил и започнал да моли пророка да му възвърне здравето чрез молитва към Йехова. Така и станало, но царят съвсем не се поучил от това събитие, а продължавал да разпространява идолопоклонството между поданиците си. Пророк Ахия увещавал Иеровоам да се върне към истинската вяра, но когато усилията му не дали никакъв резултат, оттеглил се в Силом, където живеел самотно. По онова време той бил вече съсухрен и сляп старец, дълбоко огорчен от човека, когото направил владетел с надежда, че ще служи вярно на Мойсеевата религия. Когато Иеровоам живеел в Тирсах, разболял се любимият му син Авия. Тогава Иеровоам казал на жена си: „Стани и се преоблечи, за да не те познаят, че си Иеровоамова жена, та иди в Силом. Там е пророк Ахия, който ми предрече, че ще бъда цар на тоя народ. Вземи със себе си десет хляба, питки и гърне мед, па иди при него; той ще ти каже какво ще стане с детето.“ Въпреки слепотата си пророкът веднага познал царската съпруга. През устата му незабавно заговорил Йехова и укорил Иеровоам, че направил идоли на чужди богове. И изрекъл следната присъда: „Затова аз ще изпратя бедствия върху Иеровоамовия дом и ще изтребя у Иеровоама дори и което мочи до стена, що е затворено и изоставено у Израиля, и ще измета Иеровоамовия дом досущ, както смет измитат; който от Иеровоамовия дом умре в града, него псета ще изядат, а който умре на полето, него птици небесни ще изкълват; тъй каза Господ. Стани, та иди у дома си; и щом кракът ти стъпи в града, детето ще умре.“ Жената се уплашила и се понесла върху ослицата към Тирца, но в момента, когато прекрачвала прага на къщата си, детето изведнъж издъхнало в прегръдките й. Иеровоам царувал двадесет и две години. След него на трона се качил синът му Надав.

Какво е ставало в царството на Иуда?

Синът на Соломон Ровоам царувал в Иуда седемнадесет години. Неговото управление не било благоприятно за еврейската религия независимо от това, че в петата година на владичеството му фараон Сусаким ограбил храма, а той самият под влияние на майка си, амонитянката Наам, се отдал на идолопоклонство. По възвишенията из цялата страна и под разни свещени дървета поданиците му се кланяли на чужди богове. Ровоам имал въоръжени сблъсквания с Израил и за да се предпази от агресия от страна на Иеровоам, укрепил много гранични градове. За командири на гарнизоните в тези крепости назначил двадесет и осемте си синове, а при себе си в Йерусалим задържал само Авия, когото избрал за свой наследник. Авия царувал само три години. По религиозните въпроси той тръгнал по следите на баща си и майка си Мааха, като не ограничавал разширилото се идолопоклонство. Авия обаче бил енергичен политик и вожд. В желанието си да постави Израил в шах сключил съюз с царя на Дамаск и тръгнал с огромна войска срещу Иеровоам. В кървав бой, при който загинали петстотин хиляди израилски синове, той изтръгнал пълна победа, нахлул във Ветил и други северни градове, опустошил ги и откарал множество пленници. Като унизил по този начин царя на Израил, Авия се върнал в Йерусалим и си взел четиринадесет жени, от които имал двадесет и двама синове и шестнадесет дъщери. Наследник след него на иудейския трон бил Аса, който царувал четиридесет и една години. Противоположно на своите предшественици Аса бил запален йеховист, който ненавиждал идолопоклонството. Преди всичко той отстранил баба си Мааха, покровителка на култа на Астарта и Приап. Тя била сложила в Йерусалимския храм един дънер, който символизирал Астарта. Аса заповядал дънерът да бъде изгорен в долината Кедрон, а също така премахнал всички идоли от хълмовете и горичките и отстранил от страната чужденците, които признавали фалшиви богове. Той също така се стремял да съсредоточи култа към Йехова в Йерусалимския храм, като отново започнал да трупа в него ценни съкровища и по този начин да възстановява някогашното му великолепие. Но не било лесно да бъдат примамени в столицата иудейските селяни и пастири, които за всеки ден запазили светите, места по хълмовете и горичките, където принасяли жертви на Йехова. Аса отблъснал победоносно нахлуването на южните бедуински племена и възстановил съюза с царя на Дамаск, за да постави Израил между два огъня. Когато пророк Анани му изтъкнал смело, че този съюз е опасен за религията на Мойсей, Аса заповядал да бъде хвърлен в тъмница. Към края на живота си обаче разбрал колко опасна може да стане за еврейските племена нарастващата мощ на Арам и започнал да се стреми към подобрение на отношенията с Израил. Синът му Иосафат царувал двадесет и една година. И той като баща си бил разпален почитател на Йехова и продължил политиката на Аса. Сключил нетраен мир с Израил и го подкрепил с брак на сина си Иорам с Аталия, дъщеря на могъщия израилски цар Ахав.

Амврий — най-големият цар на Израил

Нават, наследникът на Иеровоам, царувал само две години. Когато обсаждал заетия от филистимляните град Гаватон, бил убит коварно от Ваас от рода на Асахар. Цареубиецът избил до крак всички членове на царското семейство и унищожил династията на Иеровоам. Ваас бил хитър дипломат и храбър воин. Той сключил съюз с царя на Дамаск Бен Хадад I и започнал война срещу Иудея. Превзел град Рама и пристъпил към неговото укрепване, за да затрудни агресията на иудейския цар. Той обаче не държал сметка за опитността на иудейския цар Аса, който подкупил Бен Хадад с богати дарове и го убедил не само да скъса съюза, но дори да нахлуе в Израил. Ваас бил принуден веднага да се отправи на север, за да препречи пътя на арамейците. Аса се възползувал от отсъствието му, за да заграби от Рама приготвения там строителен материал, който употребил за укрепване на градовете Гива и Масифа. Израилският цареубиец и узурпатор умрял след двадесет и четири години владичество от естествена смърт, което е неопровержимо доказателство за неговата енергия. Синът му Ила се задържал на трона само една година. През време на голям пир в Тирца, където преместил столицата на държавата, той се напил до забрава. Тогава командирът на бойните колесници Замврия се втурнал в двореца начело на съзаклятници, убил царя и избил до крак цялото му семейство. Така изчезнала втората израилска династия, основана от Ваас. Властта поел Замврия. Оказало се обаче, че Замврия нямал подкрепата на цялата войска. Върховният вожд Амврий тръгнал бързо за Тирца начело на верните си части и започнал обсада на града. Замврия разбрал безнадеждността на положението си. След седем дни обсада запалил царския дворец и загинал в пламъците му. Армията обявила Амврий за цар. Той бил основател на четвъртата израилска династия, която се задържала петдесет години на трона. Но не всички израилтяни се примирили с неговото владичество. Голяма част от обществото издигнала за цар някой си Тамния, подкрепян особено енергично от амбициозното и влиятелно племе Ефрем. След четиригодишна вътрешна война Амврий успял все пак да се задържи, а Тамния внезапно изчезнал от политическата сцена. Амврий решил да си построи нова столица. Той потърсил подходящо място в Израил и намерил един хълм, който му харесал особено много. Хълмът доминирал над всички важни търговски пътища в Ханаан; при хубаво време стражите могли да наблюдават всички кервани чак до Средиземното море. Преди всичко хълмът могъл да бъде лесно отбраняван при обсада, което имало огромно значение за бъдещата столица на израилската държава. Амврий откупил хълма от някой си Семир за два таланта сребро и от името на продавача нарекъл града Самария. Царуването на Амврий било много добро за Израил. Името на царя се радвало на уважение у асирийците и египтяните. Той направил моавитската държава свой васал и я принудил да му плаща данък, но при сблъскванията си с арамейците нямал успех. В резултат на поражението си загубил няколко града в полза на царя на Дамаск Бен Хадад I и трябвало да се съгласи дамаските търговци да имат свой квартал в Самария и да упражняват свободно търговията си. Въпреки че бил опитен военачалник, Амврий не обичал войните. Той поддържал добри връзки с царя на Тир Етваал, а сключения с него договор за приятелство закрепил с женитбата на сина си Ахав с тирската принцеса Иезавел. Амврий поддържал приятелски връзки и с царя на Иудея. Неговият син Ахав задълбочил още повече това приятелство, като дал дъщеря си Аталия за жена на цар Иорам. Амврий царувал двадесет години. Той наистина позволявал идолопоклонството, но имал големи заслуги към Израил особено чрез изграждането на великолепната столица Самария.

Пророк Илия и Иезавел

Ахав, синът на Амврий, царувал двадесет и две години. Под влияние на съпругата си Иезавел, финикийска принцеса, той изневерил на Йехова и допуснал култът на Ваал да стане държавна религия в Израил. Иезавел, ревностна почитателка на тирския бог Мелкарт, му построила храм в Самария, а пророците на Йехова преследвала жестоко и наказвал и с мъченическа смърт. Стигнало се дотам, та хората трябвало да крият, че са почитатели на Йехова. Такъв скрит йеховист бил началникът на двореца Авдий. Той скрил в близките пещери сто пророци, за да ги запази от гоненията, и им носел там хляб и вода. Веднъж пред лицето на Ахав се изправил пророк Илия. Той произхождал от Галаад, в пустинните околности на който разговарял с Йехова и получил от него своята мисия. Облечен с конопена дреха на пустинник, препасан с връв, с пламенен гняв укорявал царя за вероотстъпничеството му и обявил, че страната ще бъде сполетяна от суша и глад. „Жив Господ, Бог израилев — извикал пророкът със страшен глас, — пред когото стоя! През тия години няма да има нито роса, нито дъжд.“ Като изрекъл пророчеството си, той избягал от столицата, за да се отърве от отмъщението на царя и се скрил в планинските дебри на Трансйордания. Местността там била безлюдна, но Илия не страдал от глад, защото два пъти на ден гарвани му донасяли хляб и месо, а вода вземал от потока Хорат. Настъпила обаче предречената суша, дъждове престанали да валят и потокът изсъхнал напълно. Тогава Илия се преместил в градчето Сарепта, край Сидон. Там убежище му дала една бедна вдовица, която деляла с него скромната си храна. И тогава станало чудо, защото, докато пророкът пребивавал у вдовицата, брашното в делвата и дървеното масло в гърнето не намалявали. Милостивата вдовица обаче била сполетяна от голямо нещастие: момчето й заболяло тежко и умряло. Тогава Илия взел мъртвото дете в своята стая, сложил го на леглото си и измолил от Йехова да възкръсне. Вдовицата не могла да си намери място от радост и извикала възторжено: „Сега тъкмо узнах, че ти си човек божий и че словото господине в твоите уста е истинско.“ Гладът се ширил в Израил в продължение на три години. Тогава Ахав, угнетен от нещастието, се съгласил да се срещне с Илия и да бъде направен опит, за да се разбере кой от боговете е истински: Ваал или Йехова. На планината Кармил се събрали четиристотин и петдесет пророци на Ваал, които били издържани от царица Иезавел. На борба срещу тях Илия излязъл съвсем сам. Неизброими маси израилтяни и ханаанци с напрежение очаквали този странен двубой за техните души. Илия призовал пророците на Ваал да сложат на жертвеника разрязан вол и да помолят своя Бог да прати огън от небето. Пророците започнали да танцуват около жертвеника, наранявали се с ножове и копия и викали до забрава: „Ваал, чуй ни!“ Когато станало вече пладне, а волът не бил подпален, Илия започнал да се подиграва с противниците си: „Викайте по-високо, защото той е Бог; може би се е замислил или е зает с нещо, или е на път, а може би и спи — тъй ще се събуди!“ Минало пладне. Тогава Илия построил жертвеник, изкопал наоколо ров, наредил дърва, нарязал своя вол на части и поръчал да залеят жертвеника му с вода. Щом ровът се напълнил с вода, вдигнал ръце към небето и със силен глас замолил Йехова да даде знак, че е истински Бог. Веднага от небето се излял огън, който погълнал не само жертвеното животно, но дори камъните и водата, която била в рова. При вида на това чудо народът паднал на земята и завикал възбудено: „Господ е Бог, Господ е Бог!“ Но Илия не се задоволил с тая победа. Той заповядал да бъдат хванати фалшивите пророци и избити до крак край потока Кисон. После се върнал на планината Кармил. Седнал там на един камък и като отпуснал глава върху коленете си, зачакал, докато първият дъждовен облак се появи откъм морето. След малко небето се покрило с гъсти облаци и ливнал невиждан от три години проливен дъжд. Когато царица Иезавел узнала за случилото се на планината Кармил, заклела се, че ще отмъсти на Илия. Пророкът се уплашил от упоритата идолопоклонка и избягал в Иудейската страна, където се криел в планинските пещери. Там получил поръчение от Йехова да отиде в Сирия и да помаже Хазаел за цар на Дамаск. Втората много по-важна мисия на Илия била да помаже за бъдещ цар на Израил главнокомандуващия на Ахав Ииуй. По пътя си Илия минал покрай един израилтянин на име Елисей, който в този момент орял нивата си с дванадесет вола. Илия го харесал и в знак, че го приема за свой ученик, наметнал на гърба му плаща си. Елисей, изненадан от това неочаквано отличие, се обърнал към пророка със следните думи: „Позволи ми да целуна баща си и майка си и ще тръгна след тебе!“ После заклал два вола, устроил пир на земляците си и като се сбогувал със своите родители, тръгнал с новия си учител към далечния свят.

Лозето на Навутей

Ахав водел непрекъснато войни с арамейците. Царят на Дамаск Бен Хадад II заедно с тридесет и двама съюзни царе нахлул в Израил и обсадил дори Самария. Той обаче бил отблъснат и трябвало да се оттегли в страната си. На другата година дошъл отново, понесъл при Афек съкрушително поражение и попаднал в плен. Ахав обаче му върнал свободата, като поискал само да му отстъпи отново израилските градове, заграбени през царуването на Амврий, и да даде на израилските търговци право да търгуват свободно в Дамаск. За това си великодушие обаче бил укорен от едного от пророците на Йехова. Благоприятният ход на войните и благоденствието на страната позволили на Ахав да помисли за украсяването на втората покрай Самария столица на Израил — Изреел. Той заповядал да бъде разширен и украсен богато със слонова кост издигнатият от баща му царски дворец. Искал също така да разшири и разкраси градината около царската резиденция. С това намерение отишъл при Навутей, собственик на съседно лозе, и го помолил да му отстъпи имота си срещу сребро или друго лозе някъде другаде. Навутей отказал, като се оправдавал, че не може да се лиши от наследство, което е преминавало в рода му от баща на син. Ахав се върнал в двореца в лошо настроение. Паднал на леглото, обърнал се към стената и не искал да сложи в уста нито залък хляб. Мечтите му за прекрасна, просторна царска градина се разбили в съпротивата на неговия поданик. Както обикновено в такива случаи, работата взела в ръцете си енергичната и коварна Иезавел. Тя отишла в спалнята на мъжа си и рекла: „Стани, яж хляб и бъди спокоен; аз ще ти доставя лозето на израелеца Навутей.“ И веднага написала писмо до свои доверени хора да й намерят двама свидетели, които биха обвинили Навутей в предателство. Въз основа на техните фалшиви показания нещастникът бил осъден на смърт чрез убиване с камъни, а лозето му конфискувано в полза на царя. Сега Ахав могъл без пречка да разшири градината си. Позорната постъпка на царската двойка била посрещната със скрит укор от целия Израил, никой обаче не смеел да вдигне глас на протест. Само пророк Илия, верен на своята мисия, се явил смело пред царя, заклеймил го и изрекъл следното пророчество: „Тъй говори Господ: «Ти си убил и още стъпваш в наследство. (…) На онова място, дето псета лизаха Навутеевата кръв, псета ще лижат и твоята кръв. (…) Също и за Иезавел Господ каза: псета ще изядат Иезавел зад изреелската стена.»“ Под впечатлението от заплашителното пророчество Ахав раздрал дрехите си, ходел и спял облечен с вретище и се отдал на пост. Като видял истинското му разкаяние, Йехова решил да погуби царския род едва след неговата смърт, за да му спести страданията, докато е жив.

Смъртта на цар Ахав

Мирът с арамейците продължил само три години. Въпреки договора царят на Дамаск не върнал взетия израилски град Рамот в Галаад. Поради това Ахав се съюзил с иудейския цар Иосафат и двамата владетели тръгнали срещу сирийските войски начело на бойните си колесници. Ахав воювал преоблечен, за да не бъде разпознат, въпреки това бил пронизан от стрела. Изнесен от бойното поле, той умрял по пътя за Самария. Иосафат обаче успял да се отърве жив и здрав и се върнал с остатъка от войската си в Йерусалим. Тогава се изпълнила първата част от предсказанието на Илия. Слугите измили окървавената колесница на Ахав в езерцето на Самария, а псетата лизали кръвта, която текла от царя, така както на времето си лизали кръвта на убития с камъни Навутей. Синът на Ахав Охозия царувал само две години. Един ден той паднал от балкона на двореца и се наранил тежко. Поради това пожелал да се посъветва с ханаанския бог Веелзевул, прочут с това, че възвръщал здравето на хората. Но по пътя царските пратеници били спрени от пророк Илия, който предсказал близката смърт на Охозия и ги укорил, че отиват да се съветват с чужд бог. Пратениците се върнали посрамени в Самария, а царят, възмутен от дързостта на Илия, заповядал да бъде заловен. Това обаче не било лесно. Трите един след друг изпратени отреди били унищожени от пророка, който хвърлил върху тях небесен огън, после той сам отишъл при царя и му предсказал скорошна смърт, защото отдавал чест на ханаанските богове. Скоро Охозия издъхнал и на трона се качил Иорам, последният цар от династията на Ахав.

Вдигането на Илия на небето

Илия обикалял Ханаан, придружен от най-верния си ученик Елисей. Когато стигнали при Иерихон, пророкът пред очите на петдесет други пророци ударил река Йордан с плаща си и водата веднага се разделила на две. Когато се намерили отвъд реката, внезапно се извила вихрушка и се появила огнена кола, с впрегнати в нея жребци. Илия се качил на пламналата колесница и се понесъл към неизвестния безкрай на небето. Елисей раздрал дрехите си на късове и викал отчаяно: „Отче мой, отче мой, колесница на Израиля и негова конница!“ Но като не получил никакъв отговор, разделил водата на Йордан с оставения от учителя си плащ и се върнал в Иерихон. Под впечатлението от чудото тамошните пророци провъзгласили Елисей за наследник на Илия.

Чудесата на Елисей

Жителите на Иерихон се оплаквали, че водата им не е хубава, а земята неплодородна. Елисей поискал да му дадат един нов съд със сол и като ходел от извор на извор, подобрил водата със солта, която сипвал в нея. Оттогава Иерихон имал хубава вода за пиене и плодородна земя. След известно време Елисей се отправил за Ветил, защото противно на своя учител, който предпочитал да пребивава в пустинята, той упражнявал мисията си главно в градовете и селата. Веднъж, когато вървял по един крайградски път, бил заобиколен от група разпуснати деца, които почнали да се подиграват на неговата плешивост и да крещят: „Върви, плешивецо! Върви, плешивецо!“ Пророкът изгледал малките немирници и ги проклел в името на Йехова. Тогава от гората излезли две мечки и разкъсали четиридесет и две деца. От Ветил пророкът се отправил за планината Кармил, а оттам за столицата на страната Самария. Там при него дошла една вдовица и му се оплакала, че кредитор й взел двамата синове в робство заради дълг. Елисей се смилил над жената, понеже била вярна почитателка на Йехова. И по чудотворен начин й произвел толкова дървено масло, че тя могла да го продаде и да изкупи синовете си. В Сонам живеела жена, която се оженила за много по-възрастен от себе си мъж и нямала деца с него. Тя винаги приемала пророка извънредно гостолюбиво и гостоприемството й отишло толкова далече, че държала за него винаги готова отделна стая с легло, маса и свещник. Елисей желаел да се отблагодари на сонамката и благодарение на чудотворната си сила направил така, че тя родила син. Няколко години по-късно момчето заболяло тежко и умряло. Тогава пророкът стоплил трупа с тялото си и му възвърнал живота. В Галгал царял такъв глад, че хората се хранели с трева и бурени. Един богобоязлив мъж от Валшалища узнал, че Елисей се намира в Галгал, и понеже не искал пророкът да страда от глад, донесъл му двадесет ечемичени хляба и торба прясно събрано жито. Пророкът му поблагодарил за подаръка и наредил хлябовете да бъдат разделени между стоте души, които в момента се намирали при него. Дарителят обаче протестирал, защото основателно смятал, че хлябът няма да стигне за всички. Станало обаче чудо: хлябовете се размножили и не само че всички утолили глада си и се наситили, но дори взели хляб и за в къщи.

Как Елисей излекувал прокажения

Нееман, главнокомандуващ при сирийския цар, бил човек богат и почитан. Не бил обаче щастлив, защото се заразил от проказа. Съпругата му имала между прислугата си момиче, което разбойници били отвлекли от Израил и продали на Нееман като робиня. Израилската робиня се смилила над своя господар и му открила, че в Самария живее велик пророк, който може да го излекува. Зарадван, Нееман помолил господаря си да му позволи да отиде в Самария и да му даде препоръчително писмо до израилския цар. „Заедно с това писмо, ето, пращам при тебе Неемана, моя слуга, да снемеш от него проказата му.“ Израилският цар раздрал дрехите си и викнал: „Нима аз съм Бог да умъртвявам и съживявам, та праща при мене да снема от тоя човек проказата му?“ Той подозирал, че хитрият владетел на Дамаск просто търси повод, за да обяви война на Израил. Когато се тревожел така и търсел изход от трудното положение, Елисей го помолил чрез пратеник да изпрати болния при него. Гордият сирийски сановник пристигнал пред къщата на пророка на великолепна колесница, обкръжен от многобройна свита. Елисей не излязъл да го посрещне и да му се поклони, както очаквал Нееман, а само му казал чрез слугата си да се потопи седем пъти в Йордан и ще бъде излекуван. Нееман се почувствувал обиден до дъното на душата си. Никога още не му се било случвало да се отнесат към него по такъв пренебрежителен начин. Освен това подозирал, че тази работа с потопяването в Йордан е просто подигравка с неговата особа. Той не можел да овладее гнева си и избухнал: „Нима дамаските реки Авана и Фарфар не са по-добри от всички израилски води? Не можех ли да се окъпя в тях и да се очистя?“ Силно възмутен, той шибнал конете с камшик и си заминал. По пътя обаче слугите му го убедили, че в същност нищо лошо няма да му стане, ако послуша съвета на нелюбезния пророк. Тогава той завил към Йордан и се потопил седем пъти във водата. И — о чудо! Проказата изчезнала, сякаш някой я махнал с ръка, а тялото му станало чисто като на новородено дете. Изпълнен с благодарност, Нееман полетял към чудотвореца и му предложил в награда злато, сребро и скъпоценни дрехи. Когато Елисей отказал да приеме възнаграждение, той възкликнал възбудено, че отсега нататък ще почита само Йехова, който му възвърнал здравето. А щом чул, че Йехова може да бъде почитан само в собственото му отечество, заповядал на слугите да напълнят чували с израилска земя и да ги натоварят на две мулета. Той искал да изсипе донесената пръст у дома си пред олтара на Йехова и по този начин да удовлетвори буквата на закона. По едно време обаче го обзели съмнения. Като дворцов сановник той трябвало да участвува в религиозните обреди в храма на сирийския бог Римон. Когато царят, неговият господар, ще прави поклони пред Бога, той също ще трябва да се навежда дълбоко. Затова помолил благодетеля си отсега да му прости за това вероотстъпничество, в отговор пророкът го благословил и с това предварително му простил греха. Слугата на Елисей подслушал разговора и решил да измъкне с хитрост нещо от съкровищата, които господарят му отхвърлил с толкова леко сърце. Той настигнал Нееман и като го спрял на пътя, съобщил му, че неговият господар моли за един талант сребро и две дрехи за двама младежи, които току-що пристигнали на гости при него от планините на Ефрем. Сирийският сановник с готовност изпълнил молбата и вместо един талант му връчил дори два таланта сребро. Слугата скрил у дома си тия изтръгнати по мошенически начин дарове. Нищо обаче не могло да се скрие от пророка. Той повикал виновника при себе си и го скастрил с гневен глас: „Време ли е да се взема сребро и да се вземат дрехи или маслинени дървета и лозя, дребен или едър добитък, слуги или слугини? Нека прочее Неемановата проказа се залепи на тебе и на потомството ти вовеки.“ И така станало.

Унищожението на династията на Ахав

Израилският цар Иорам царувал дванадесет години. След като се качил на трона, той тръгнал заедно с иудейския цар Иосафат срещу царя на Моав Меса, който бил васал на Израил, а сега отказал да плаща данък. Съюзените войски нахлули от юг в Моавската страна и нанесли тежко поражение на васала, обаче не успели да му наложат отново робство. Незабавно царят на Дамаск Бен Хадад нахлул в Израил и стигнал при стените на Самария. Обсадата била продължителна и в столицата се ширил такъв глад, че майки изяждали собствените си деца. За щастие в сирийския лагер се разнесъл слух, че хетски и египетски войски идват на помощ на обсадените. Царят на Дамаск се оттеглил панически и Самария неочаквано избегнала страшното унищожение. След известно време цар Бен Хадад заболял тежко. Когато узнал, че към Дамаск се приближава Елисей, изпратил при него своя сановник Азаил с богати дарове и го молил да го излекува. Елисей изслушал молбата на Азаил и се разплакал. Попитан защо плаче, отговорил тъжно: „Защото зная какво зло ще сториш на израилевите синове: крепостите им на огън ще предадеш, момците им с меч ще погубиш, кърмачетата им ще избиваш и непразните им жени ще разсечеш.“ На тия думи Азаил отговорил: „Какво е твоят раб, мъртво псе, та да може да направи такова голямо дело?“ Тогава пророкът му заявил тържествено: „Господ ми показа в тебе царя на Сирия.“ Осмелен от пророчеството на светия израилски мъж, Азаил се върнал при господаря си, удушил го със завивката и се провъзгласил за цар на Дамаск. Иорам желаел да използува преврата и размириците в Дамаск, за да отнеме от арамейците град Рамот Галаадски, но при едно от сблъскванията бил ранен. Поради това поверил командуването на военачалника си Ииуй, а той се върнал в Изреел, за да си лекува раните. Там дошъл да го посети иудейският цар Охозия, с когото бил в приятелски отношения. Като син на Ахав и почитател на златния телец Иорам бил мразен от йеховистите. Пророк Елисей решил да се възползува от болестта му, за да го лиши от трона. Той пратил в Рамот Галаадски свой доверен ученик с поръчение да помаже за цар военачалника Ииуй. През време на тайната церемония пратеникът на Елисей изрекъл следните тържествени думи: „Тъй говори Господ, Бог израилев: помазвам те за цар над народа господен, над Израиля. И ти ще изтребиш дома на Ахава, твоя господар, за да отмъстя за кръвта на моите раби — пророците, и за кръвта на всички раби господни, паднали от ръката на Иезавел.“ Когато израилската войска узнала за помазването, единодушно провъзгласила Ииуй за цар на Израил. Новият владетел от името на Елисей веднага се качил в колесница и полетял към Изреел начело на разбунтуваната войска. Иорам не знаел нищо за заговора, затова се учудил при вестта, че Ииуй напуснал Рамот Галаадски и иде при него. Той пратил насреща му едно след друго две пратеничества, които обаче не се връщали, понеже бунтовникът ги задържал насила. Обезпокоен от липсата на вести, Иорам, придружен от иудейския цар Охозия, тръгнал лично да срещне своя военачалник. Посрещнат с обиди от бунтовниците, той се опитал да бяга, но паднал мъртъв от колесницата, пронизан от стрелата на изменника узурпатор. Охозия също се хвърлил да бяга, но ранен от Ииуй, довлякъл се до Мегидон, където умрял поради изтичане на кръвта му. Слугите му откарали трупа в Йерусалим, за да го погребат в гроба на Давид. Царица Иезавел разбрала, че ударил последният й час. Тя решила да се приготви достойно за смъртта, начервила лицето си и накъдрила косата, а после застанала гордо при един прозорец на двореца. Когато Ииуй се показал на улицата, тя го посрещнала с обиди и подигравки. Разяреният цареубиец заповядал да я изхвърлят през прозореца, а смазаното й тяло било отъпкано от конете на неговата колесница. Иезавел лежала цяла нощ в локва кръв, докато в двореца имало пир на заговорниците. Ииуй заповядал царицата да бъде погребана, но се оказало, че кучетата изяли трупа й, от който останали само жалки остатъци. По този начин се изпълнила и втората част от предсказанието на Илия. В Самария се намирали седемдесетте синове на Ахав. Ииуй написал писмо до старейшините на града, с което искал главите им като доказателство за послушание. Главите били донесени в кошове от уплашените жители на града и Ииуй заповядал да бъдат наслагани на два купа пред портата на столицата му Изреел, та населението със собствените си очи да се убеди, че родът на Ахав е унищожен. Преди тялото на убития цар Охозия да бъде докарано в Йерусалим, неговите четиридесет и двама братя, които не знаели за преврата, тръгнали да посетят Иорам. Ииуй ги хванал и заповядал да бъдат посечени при кладенеца на дома му. Когато пристигнал в Самария, жестокият узурпатор извършил кървава сеч на привържениците, приятелите и чиновниците на Иорам. После повикал в столицата всичките жреци на Ваал от целия Ханаан, като ги уведомил, че по случай коронацията си иска да принесе жертви на техните богове. Това обаче било хитрост. Когато жреците изпълнили храма до последното място, върху тях се хвърлили войници и ги изсекли до крак. Идолът на Ваал бил разбит, а храмът осквернен, като го определили за обществен клозет. Йехова възтържествувал над ханаанските богове. Това обаче било половинчата победа, защото Ииуй не премахнал култа на златния телец, чиито центрове били градовете Ветил и Дан. Това предизвикало недоволство сред пророците, които го издигнали на трона, а Йехова се разсърдил и позволил самозваният цар на Дамаск Азаил безнаказано да опустошава всичките израилски земи на изток от Йордан. Ииуй умрял след двадесет и осем години царуване. На израилския трон се качил синът му Иоахас, който царувал шестнадесет години.

Готолия — царица на Иудея

Готолия, майка на убития иудейски цар Охозия, била дъщеря на Иезавел и Ахав и подобно на майка си била жена със силна воля. Под нейно влияние култът на Ваал постепенно почнал да взема връх над култа на Йехова. В храма на Соломон димели жертвеници на чужди богове, а техните жреци и дарители се чувствували там като у дома си. При вестта за смъртта на сина си Готолия извършила кървав преврат и сама взела властта. Към трона вървяла по многобройни трупове, като избила всички членове на царския род. Не посмяла обаче да убие сестрата на Охозия Иосавета, защото тя била жена на могъщия първосвещеник на Йехова Иодай. Иосавета спасила от кървавата дворцова баня едногодишното момче на Охозия на име Иоас и скрито от царицата го отглеждала у дома си. Когато момчето навършило седем години, първосвещеник Иодай организирал голямо съзаклятие от йеховисти. Най-напред влязъл в тайни преговори с всички командири на армията и ги спечелил за каузата на Иоас. После под предлог, че ще уреди празнуване на съботата в Йерусалим, събрал левитите от цялата иудейска държава и ги въоръжил с оръжие от арсенала на Давид. В определения за празнуване ден войниците на вождовете, участвуващи в съзаклятието, заели района на храма, разоръжили царската стража и убивали всеки чужд човек, който се опитвал да влезе вътре. В даден момент Иодай извел на двора малкия Иоас под охраната на въоръжени левити и го помазал за цар. Когато коронясал момчето с царска диадема и го настанил на трона, храмът бил разтърсен от мощен възглас: „Да живее царят!“ Едва в този момент Готолия забелязала, че в храма става нещо необикновено. Тя изтърчала от двореца и когато съзряла на трона коронясаното момче, викнала ужасена: „Измяна, измяна!“ Иодай заповядал да я откарат в дворцовата конюшня и там да я прободат с мечове. Докато Иоас бил малолетен, от негово име управлявал първосвещеник Иодай. Благодарение на него последователите на Йехова отново възтържествували. Йерусалимският храм бил очистен от всичките следи на идолопоклонство, жертвениците на Ваал били съборени, а жреците му — пропъдени. Това довело до сериозни повреди на свещената сграда, които трябвало да бъдат поправени. Освен това поради дългогодишна занемареност и равнодушие към култа на Йехова стените започнали да се рушат. Възстановяването на храма и довеждането му до първоначалното великолепие изисквало значителни парични вложения. Цар Иоас обявил събиране на суми от иудейското население за заплащане на занаятчиите и покриване стойността на камъните, желязото и медта. За тази цел при портата на храма била сложена голяма кутия с отвор, в която верните пускали даровете си. Дарения за възстановяване на храма били събирани цели двадесет и три години, никакви работи обаче не били започнати, защото свещениците присвоявали всичко, което вярващият народ пускал в кутията. Най-сетне това нервирало царя и той поверил контрола върху кутията на своя писар. Оттогава даренията в кутията били изсипвани, сумата преброявана в присъствието на царския сановник и първосвещеника. След известно време най-сетне могло да се пристъпи към възстановяването на храма. Първосвещеник Иодай умрял на сто и тридесет години. След неговата смърт цар Иоас се отрекъл от Йехова под натиска на влиятелни иудейски първенци и почнал да отдава чест на Ваал. Когато синът на Иодай, свещеник Захария, го обвинил с остри думи, че е отстъпил от вярата, той заповядал да бъде убит с камъни, забравил, че дължи трона си на неговия баща. Йехова решил да накаже изменника и веднага в Иудея нахлул дамаският цар Азаил, който започнал да опустошава страната и да избива населението. Военните поражения предизвикали в страната дълбоко недоволство. Иоас загубил подкрепата на народа и на това отгоре заболял тежко. Свещениците на Йехова, които не му простили убийството на Захария, се възползували от неговата болест. Под тяхното предводителство избухнала дворцова революция, болният Иоас бил убит от собствените си слуги.

Залез и упадък на Израил

Ииуй бил в много лоши отношения с царя на Дамаск Азаил. Защото, когато асирийският цар Салманасар III атакувал Дамаск, Ииуй застанал на негова страна и дори му плащал периодично данък. Скоро, изтощена от вътрешни размирици и заплашена от планинските мидийски племена, Асирия трябвало да се откаже от политиката си на експанзия. Азаил се възползувал от този случай, за да си отмъсти на Ииуй. Посредством ред военни походи той овладял териториите отвъд Йордан. След загубването на Моав и Трансйордания територията на Израил се намалила почти с една трета. Царуването на Ииуй завършило с поражение и отслабване на държавата. Неговият син Иоахаз, който царувал седемнадесет години, трябвало да признае хегемонията на Дамаск. Израилската армия престанала да съществува. Иоахаз имал право да държи съвсем малки въоръжени сили, които се състояли от десет хиляди пехотинци, десет бойни коли и петдесет за нуждите на двореца. Страната се оказала напълно беззащитна. Цар Азаил я прекосявал надлъж и нашир с армията си и оголвал селата и градовете от храна. Безсилието на Израил позволило на Азаил да тръгне срещу филистимляните и Иудея. След превземането на филистимския град Гет нападнал Йерусалим. Вдигнал обаче обсадата, понеже иудейският цар Иоас му платил огромен откуп в злато и сребро. На израилския трон се качил Иоас. Той бил енергичен вожд и ръководител на държавата. През неговото царуване Асирия отново атакувала Дамаск и му нанесла сериозно поражение. Иоас се възползувал от временната слабост на най-големия си враг и си възвърнал всички територии, загубени от баща му. После нахлул в Иудея, победил я и ограбил напълно Йерусалим. След като съборил стените на града, сложил на иудейския трон Амасия като свой васал и се върнал в Самария. Отслабването на Дамаск и вътрешните затруднения на Асирия дали възможност на целия Ханаан да си отдъхне по-свободно. През времето на цар Иеровоам II Израил се вдигнал от упадъка си и влязъл в период на голям стопански разцвет. В страната настъпило благоденствие, което напомняло за царуването на Соломон. Международната търговия отново се оживила, създал се многоброен слой от заможни хора, Самария порасла значително като град и станала голяма: метрополия. Но този период на блясък имал и своите сенки. Собствениците на дребни земеделски стопанства били заместени от едри земевладения, обработвани от роби и безземлени селяни. Докато малоброен слой от обществото живеел в нечуван разкош и разврат, в страната се ширела бедност, несправедливост, корупция и гнет на лишеното от имот население. Богаташите не проявявали никаква милост към бедните, лишавали ги от личната им свобода за дългове, продавали им храна на прекалено високи цени, по безчовечен начин изстисквали от тях всичко, което могли, за да поддържат разсипническия си начин на живот. Разноските на водените от Иеровоам II войни падали главно върху народните маси, докато собствениците на големи имения и държавните сановници трупали все по-грамадни богатства. В това време в Текуа, близо до Витлеем, живеел иудеят Амос. Като животновъд той през целия си живот прекарвал по просторните планински плата и водел там суров и честен живот в близък контакт с природата. Един ден той имал видение, че Йехова му поверява мисията да обнови света. Тогава взел овчарската си гега в ръка и тръгнал към Самария. Този град на развалата и разврата го потресъл до дъното на душата. С ужас гледал той начервените жени, елегантно облечените младежи, големците с корави сърца, нечувания разкош в къщите и дворците, а, от друга страна, съжалявал простолюдието, което живеело в крайна мизерия и страдания. Тогава той веднага се отправил за Ветил, религиозния център на Израил. Там се изправил пред светилището, в което Мойсеевият Бог бил почитан под формата на златен телец, и започнал да пророчествува. Жителите на града и поклонниците смаяни слушали екзалтираните думи на пастира от далечните планини. Той говорел с твърд, недодялан език, изпъстрен с картини, в които се явявали птици, мечки, лъвове и змии. Имал чистия поглед на човек от планините и дълбокото убеждение, че носи на хората словото божие. Във видения, в които скакалци и небесни пламъци поглъщали Израил, той предупреждавал хората, че Йехова ще изпрати върху тях наказания заради беззаконията им. Същевременно постоянно подчертавал, че не е пророк. И наистина той бил някак си по-различен от пророците във всяко отношение. Не придавал значение, както те, на спазването на външните форми на религиозния ритуал, а подканвал хората да не обиждат Бога с разврата си, с лукса и коравите сърца по отношение на бедните и беззащитните. Това били поучения, каквито никога още не били чувани от устата на вдъхновените йеховисти. В речите си Амос предсказвал гибелта на Израил и Самария, понеже богаташите, които спели на легла от слонова кост, живеели всред разврат и лукс, обливали се с благовония, експлоатирали и жестоко потискали бедните народни маси. Изпълнен с възмущение, той викал към тях: „Изслушайте това вие, които жадувате да погълнете бедни и да погубите сиромаси, — вие, които казвате: кога ще премине новолунието, за да продаваме жито, и събота — да отворим житниците, да намалим мярката, да уголемим цената на сиклата и да измамваме с неверни къпони[1], да прикупваме неимотни със сребро и сиромаси за чифт обувки, а отсевки от жито да продаваме?“ Това били тежки обвинения. Защото Амос обвинявал богатите израилтяни, че мамят бедните с качеството, теглото и цената на зърнените храни, че налагат върху хората робство за дългове и дори за чифт обуща. Като заклеймявал моралното разложение и разпадането на израилското общество, пророкът се изложил на омразата на големците и станал опасен бунтовник в техните очи. Първосвещеник Амасия предупредил цар Иеровоам: „Амос дига бунт против тебе всред дома израилев; земята не може да търпи неговите думи.“ По поръчение на царя пророкът бил прогонен вън от границите на Израил, за да не подбужда народа срещу угнетителите и експлоататорите. В това време сякаш в потвърждение на предупрежденията на Амос над Израил и Иудея надвиснала страшна опасност. След като се справила с вътрешните си трудности, Асирия се измъкнала от своето временно безсилие. На трона се качил знаменитият боец Теглатфеласар III, който бил наричан още Пулу. Въпреки че той започнал брутална политика на агресия, Израил не проумял опасността. Държавата била разтърсвана от дворцови революции и вътрешни размирици. Двете партии, съставени от привърженици на Египет и Асирия, се борели ожесточено помежду си и ширели анархия в Самария. Синът на Иеровоам II Захария бил убит от Селум след шестмесечно царуване. Селум на свой ред паднал от ръката на някой си Менаим. Узурпаторът се задържал на трона пет години и ширел терор по цялата държава, като се облягал на мощта на Асирия. Теглатфеласар нахлул за пръв път в Израил и закрепил своя васал на трона. После се върнал в Ниневия, като получил данък хиляда таланта сребро. Менаим се сдобил с тази сума, като взел от всеки заможен гражданин по петдесет сикли сребро. Това предизвикало всеобщ кипеж. Синът на Менаим Факия се задържал на трона само две години и станал жертва на заговор, начело на който стоял един от военачалниците на име Факей. По този начин победила египетската партия. Факей започнал своята противоасирийска политика, като сключил съюз с царя на Дамаск Рецин I. Съюзниците обаче се чувствували твърде слаби, за да тръгнат с оръжие в ръка против Асирия. Затова поканили Иудея да се присъедини към тях. Но като получили отказ, решили насила да я принудят да участвува в общия фронт. Иудейският цар Ахаз се намерил в трудно положение. Докато двамата съюзници го нападнали от север, от юг го атакували идумейците, а от запад филистимляните. След поражението си на открито бойно поле той се затворил в стените на Йерусалим, обсаден от сирийско-израилската войска. Ахаз потърсил помощ от Молох и принесъл в жертва върху жертвеника му малкия си син. Когато обаче това не дало никакъв резултат, въпреки предупрежденията на пророк Исай, помолил царя на Асирия да му се притече на помощ, като му изпратил в дар всичкото злато и сребро, което събрал в храма и двореца, и писал в писмото си: „Аз съм твой раб и твой син; дойди и ме защити от ръката на сирийския цар и от ръката на израилския цар.“ Теглатфеласар III в светкавична кампания разрушил Дамаск и убил цар Рецин, а после нахлул в Израил. Неговите бойци с островърхи шлемове и железни ризници опустошавали страната и избивали населението. Всред димовете на запалените израилски градове и села се носели стоновете на изтезаваните и агонизиращи жертви. Нашествениците изваждали очите на пленниците, отсичали им краката и ръцете, забивали ги на кол и ги дерели живи. Оцелялото население асирийският владетел преселил във вътрешността на Месопотамия, а на негово място изпратил сбирщина от други покорени азиатски племена. С изключение на хълма, на който се намирала Самария, Израил станал асирийска провинция. Иудея заедно с Йерусалим оцеляла, но останала васал на Асирия и трябвало да откупва привидната си независимост с плащането на тежък всекигодишен данък. Самария била мощна недостъпна крепост и асирийците дори не се опитали да я превземат. Цар Факей се затворил в нея заедно с остатъците от войската си, но не се задържал дълго на трона. Вследствие на интригите на Теглатфеласар асирийската партия извършила преврат и убила нещастния цар. Властта заграбил водачът на заговора Осия, послушно оръдие в ръката на асирийския владетел. Няколко години той плащал данък на своя покровител. С течение на времето обаче като резултат на интригите на Египет антиасирийската партия отново вдигнала глава и започнала да упражнява върху него натиск да се разбунтува. Осия се решил на тази стъпка, когато Теглатфеласар умрял през 727 г. пр.н.е. Тогава Сирия се вдигнала на въстание и въстаническото движение обхванало и Самария. Наследникът на Теглатфеласар, Салманасар V, веднага тръгнал срещу въстаниците, нанесъл поражения на израилтяните на открито поле и взел в плен Осия, когото изпратил в Ниневия окован във вериги. През 724 г. пр.н.е. пристъпил към обсада на Самария. Две години по-късно умрял, без да осъществи намерението си. Едва Саргон II превзел и разрушил последния израилски бастион. По асирийски обичай Саргон II преселил горните слоеве на населението в Асирия, отчасти в Маран, отчасти край река Гозан. А в опустошените израилски земи веднага пратил смесица от разни племена от Арабия и Вавилон. Новите заселници също започнали да почитат Йехова. Тогава асирийският цар им изпратил един от еврейските свещеници, за да внедри в тях принципите на Мойсеевата религия. По този начин изчезнали без вест десет Иаковови колена, а тяхното място било заето от конгломерат от народности, който по-късно получил общото название самаритяни.

Съдбата на иудейското царство

След убийството на Иоас, син на Иоахаз и Сева, на иудейския трон се качил Амасия. Той разбил идумейците на юг от Мъртвото море и им взел идолите на техните богове, които сложил в двора на Йерусалимския храм. По този повод в столицата избухнал бунт на йеховистите. Амасия избягал в Лахис, където бил убит от съзаклятници. Неговият син Узий, наричан също така Азарий, бил храбър вожд и добър владетел на страната. Той възстановил приятелските отношения с Израил, победил филистимляните, усмирил неспокойните арабски племена и покорил амонитяните. Положил също така усилия за значителното повишаване на отбранителната мощ на страната чрез засилване на армията и укрепяването на Йерусалим. Благодарение на това, че затвърдил властта си над идумейците и укрепил пристанището Елад, той успял да възстанови морската търговия в Червеното море и значително да издигне благоденствието на страната. В края на своето царуване обаче попаднал в остър конфликт с духовенството, понеже си присвоил правото да принася жертви на Йехова. На всичко отгоре се заразил от проказа и поради тази страшна болест трябвало да се оттегли на усамотение в околностите на Йерусалим. Тогава свещениците започнали тържествуващо да говорят, че Йехова го наказал по този начин, защото погазил правата им. Неговият син Иоатам царувал само пет години. Противоположно на баща си той бил ревностен йеховист, но въпреки това в Иудея буйно цъфтял култът на чуждите божества, дърветата и камъните. През неговото царуване се постигнал съюз между Израил и Дамаск, за да нападнат незабавно Иудея. На трона се качил синът му Ахаз. Обсаден от войските на сирийско-израилския съюз, той — както вече знаем — принесъл в жертва чрез всесъжение собственото си дете и повикал на помощ Асирия. В това време развил мисионерската си дейност пророк Исай, образован човек, великолепен оратор и писател. С вдъхновени думи той заклеймявал идолопоклонството, което се ширело в страната, подканвал иудейската държава да вярва в покровителството на Йехова и предупреждавал да не се сключва съюз с Асирия. Но Ахаз не послушал просветения мъж и призовал на помощ страшния азиатец. Последствията се оказали безкрайно пагубни не само за братския Израил, но и за Иудея. Страната, опустошена от чуждата войска, изпаднала в мизерия. Съкровищниците на храма и двореца се изпразнили, след като било платено на привидния избавител. Иудея загубила независимостта си. Ахаз тръгнал за Ниневия, за да отдаде почит на асирийския цар. Огромният град с великолепните си сгради му направил такова впечатление, че той станал запален почитател на неговите богове. В Йерусалимския храм заповядал да преместят настрани олтара на Йехова и на негово място издигнал олтар, посветен на чуждите богове. В града на Давид станала на мода религията и културата на Асирия. През царуването на цар Езекия паднала Самария. Това направило в Иудея потресаващо впечатление. Пророк Исай предупреждавал народа за асирийската опасност и викал: „Стрелите му са изострени и всичките му лъкове — изопнати; копитата на конете му са като кремъци, и колелата му — като вихър; ревът му е като рев на лъвица; той рика като лъвче, и ще зареве, ще сграбчи плячката и отнесе, и никой не ще я отнеме.“ С думи, пълни с апокалиптичен ужас, подканвал Иудея да отхвърли чуждите богове и да се върне на пътя на Йехова. Той заклеймявал двуличието на богаташите, които постели и принасяли жертви в Йерусалимския храм, а в същото време потискали бедните, сираците и децата. За пръв път в историята на Израил поучавал, че ритуалните обреди нямат никаква стойност, ако към тях не се пристъпва с чисто и праведно сърце. Под влияние на пророка цар Езекия предприел широка акция за възраждането на иеховизма. Той унищожавал всички прояви на идолопоклонство, трошал камъните и сечал дървета, пред които населението се кланяло като пред божества, дори заповядал да се строши медната змия, излята по нареждане на Мойсей. Реакцията на иеховизма била едновременно предизвикателство по отношение на Асирия. Езекия бил разумен владетел и си давал сметка, че рано или късно ще стигне до разправа с оръжие в ръка със страшния неприятел. Затова трупал съкровища и оръжие в складовете, обучавал войската и засилил отбранителната мощ на Йерусалим, като издигнал втора крепостна стена и здрави ъглови кули. Преди всичко обаче решил да снабди столицата с вода. За тази цел заповядал да се изсече в скалата подземен канал, по който водата от извора Геон изтичала право в града. Йерусалим станал център на трескави политически преговори. Техен резултат било създаването на противоасирийски съюз, в който влезли вавилонският княз Беродах Баладан, египетският фараон, както и владетелите на финикийските и филистимските държавици. Съюзниците свързвали надеждите си главно с Египет, но пророк Исай като образован и опитен човек знаел, че Египет бил отслабнал от вътрешните размирици. Затова предупреждавал цар Езекия да не разчита на помощта на фараона. „Защото Египет няма да може да помогне!“ — повтарял той с укор, понеже бил огорчен, че не са потърсили навреме съвета му. Работите обаче били отишли твърде далеко, за да може Езекия да се оттегли. Скоро огънят на бунта избухнал между васалните държави на Асирия. Сенахирим светкавично завладял Вавилон, потушил въстанието във Финикия, а после се насочил срещу египетската армия, която бързала да дойде на помощ на съюзниците. И тогава предвижданията на Исай се изпълнили. В околността на Екрон египтяните понесли съкрушително поражение и избягали, като оставили съюзниците си на благоволението на съдбата. Сенахирим превзел крепостта Лаких, опустошил Иудея и откарал в Асирия жителите на заетите градове и села. Единствено Йерусалим се отбранявал всред пожари и пепелища. Асирийският цар го обкръжил с войската си и на два пъти — веднъж чрез пратеници, а втори път писмено — призовавал Езекия да капитулира. Тогава Исай отново излязъл на сцената и разпалвал сънародниците си за съпротива, като с пророчески думи предвещавал, че Йехова ще накаже неприятелите. И наистина една нощ в неприятелския стан се явил ангел с меч и избил 185000 асирийски бойци. Сенахирим заповядал отстъпление и се върнал в Ниневия. Йерусалим бил свободен. Езекия царувал още няколко години и успял да издигне Иудея от развалините и пепелищата. Бързо настанало благоденствие и хората почитали само Йехова, избавителя им от асирийската опасност. Пророк Исай, който толкова сполучливо предсказал бъдещето, се радвал на най-голямо уважение както в царския двор, така и всред широките народни маси на Иудея. Синът на Езекия Манасия (687–642 пр.н.е.) бил на дванадесет години, когато се качил на трона. Дворцовата камарила, която управлявала от негово име и го възпитавала през младежките му години, се състояла от врагове на иеховизма. Под тяхно влияние царят възстановил култа на чуждите богове. По възвишенията на иудейската земя отново се покланяли пред каменни стълбове и дървета, в Йерусалимския храм били издигнати жертвеници и статуи на асирийски, ханаански, моавски и сидонски божества. С най-голям култ била обграждана богиня Астарта. В двора на храма живеели жрици, които се отдавали на ритуален разврат в нейна чест. Освен това били почитани Слънцето, Луната и планетите. При входа на храма построили конюшня, в която държали коне, посветени на бога-слънце. В Ге-Хинон принасяли в жертва на Молох бебета и лично царят пожертвувал сина си за всесъжение. Едновременно верните почитатели на Йехова били подложени на жестоки преследвания. Манасия, обзет от безумието на идолопоклонството, се опетнил с невинната кръв на много мъченици, особено на пророци, които смело го укорявали и вещаели бърз край на Иудея. От мъченическа смърт загинал и старият пророк Исай, прерязан наполовина с дървен трион.[2] Манасия при борбата си с опозицията от йеховисти се опирал на Асирия и станал неин васал. Тогава Асирия се намирала на върха на своята мощ. На трона й се качил най-големият асирийски цар Асурбанипал, просветен човек, който разширил и изградил Ниневия като великолепен град, а също така натрупал в библиотеката си хиляди таблички с клинообразно писмо, съдържащи най-големите съкровища на писмеността от миналите векове. Към 652 г. пр.н.е. братът на Асурбанипал и губернатор на Вавилон се разбунтувал, а едновременно с него вдигнали въстание и покорените асирийски васали. Тогава Манасия си навлякъл подозрението, че е бил в заговор с бунтовниците. Асирийската войска нахлула в Иудея и Манасия бил откаран в Ниневия окован във вериги. Там прекарал няколко години в тъмница и под влияние на страхотните преживелици се обърнал към иеховизма. Когато бил пуснат на свобода, върнал се в Йерусалим и почнал да преследва идолопоклонството и да отдава божествена почит само на Йехова. Неговият син Амон царувал само две години. Той бил младеж, възпитан в култа на чуждите богове, затова се мъчел да обезсили последните действия на баща си и загинал от ръката на съзаклятници йеховисти. На трона се качил Иосия (640–609 пр.н.е.). В шестата година от неговото царуване Асирия била сполетяна от страхотен удар. От кавказките планини се изляла необхватна вълна от диви скитски племена, заляла Мидия и Асирия, преминала през Ханаан, като заобиколила Йерусалим, и се спряла при Нил. Асирийският цар се затворил в Ниневия и оцелял, но държавата, опустошена от това нашествие, вече не могла да се въздигне, въпреки че след няколко години скитите се върнали в своите планински гнезда. Иосия се възползувал от слабостта на Асирия и започнал трескава дейност, за да проведе в държавата си основни социални и религиозни реформи. В стремежа си към консолидация на обществото той преследвал с безогледна суровост всички чужди култове и направил от иеховизма единствена държавна религия. В тази работа бил подкрепян от свещениците, както и от пророците Нахум и Софоний. В тринадесетата година от неговото царуване в столицата се явил великият пророк Йеремия, потомък на свещенически род, който произхождал от първосвещеник Авиатар. Йеремия се отнесъл благосклонно към реформите на царя, защото те се равнявали на въвеждане теократичен строй в Иудея. Той обаче предчувствувал, че острието на тези реформи в същност е насочено срещу асирийското влияние и предупреждавал да не се сключва съюз с Египет, защото той ще докара нещастия и гибел на Иудея. В речите си Йеремия предвещавал нашествие на народите от север и разрушаване на Йерусалим, което не му спечелило популярност между жителите на столицата. След петдесет години идолопоклонство било необходимо храмът да бъде очистен от многобройните следи от чужди култове и да се извърши ремонт на сградите. И тогава се случило нещо, което развълнувало дълбоко всички верни йеховисти. В килерите на храма бил намерен свитък с текста на забравената „Книга на закона“ или най-вероятно с текста на книгата „Второзаконие“. Първосвещеник Хелкия я прочел на развълнувания Иосия. Тя определяла между другото тежки наказания за ония, които не спазват установените от Мойсей ритуални предписания. Обърнали се за съвет към пророчица Олдама и тя потвърдила автентичността на книгата и успокоила царя, че изброените в текста наказания не се отнасят за неговата личност, понеже той запазил вярност към Йехова. После намерената свещена „Книга на закона“ била прочетена тържествено в двора на храма, а верните дали клетва, че ще спазват нейните предписания. От това събитие минали няколко години, в Асирия се развихрила нова политическа буря. След смъртта на Асурбанипал цели провинции започнали да се откъсват от асирийската държава, от север напирали индийците, а от юг прииждали семитските халдейски племена, които завладели Вавилон. През 612 г. пр.н.е. завоевателите превзели Ниневия и я унищожили напълно. Вождът на асирийската армия избягал с остатъка от войската в Харан и там се отбранявал с последни сили. Халдейският цар Навуполасар избрал Вавилон за своя столица и върху развалините на Асирия основал държава, наричана халдейска или нововавилонска. Понеже той бил вече в напреднала възраст, ръководенето на военната кампания възложил на сина си Навуходоносор. Фараонът Нехао II разбрал колко голяма опасност се е надвесила над Египет от страна на новите завоеватели. Въпреки че през целия си живот бил воювал с Асирия, сега той решил да отиде на помощ на асиоийските части, които се готвели в Харан за последна разправа с нашественика. При това положение Иосия не се оказал далновиден политик. Заслепен от омразата към Асирия, той решил да прегради пътя на египетската войска, която бързала през Ханаан за Харан. Но в сражението при Мегидон претърпял поражение и паднал на бойното поле, пронизан от стрелата на египетски лъконосец. Тялото му било откарано в Йерусалим и погребано в царските гробници. На трона бил възкачен синът му Иоахаз. В това време при Харан фараонът Нехао претърпял голямо поражение и се хвърлил да бяга. При отстъплението си той нахлул без съпротива в Йерусалим, откарал Иоахаз в Египет, а на иудейския трон настанил послушния му Йоаким. Йоаким бил почитател на чуждите богове и преследвал йеховистите. През неговото управление естествено работите били водени от египетскофилската партия, а Йерусалим станал гнездо на интриги срещу нововавилонската държава. Пророк Йеремия обичал фанатично своя народ, затова чувствувал като лична трагедия неговите простъпки, корупция, социална несправедливост и политическа слепота. Склонен към самотна замисленост, той често изпадал в апатия и отчаяние. Държал обаче публични речи, за да предпази народа от пагубните последствия поради дразненето на вавилонския колос. По този начин той се изложил на гнева на подмамените народни маси, които един ден се хвърлили върху него, за да го убият с камъни. Спасила го в последния момент намесата на царската войска. Йоаким бил враждебно настроен към Йеремия. Когато пророкът написал речите си, царят заповядал да бъдат незабавно изгорени, засегнат от пророчествата, които предвещавали гибелта на Йерусалим. Две години по-късно Йеремия отново продиктувал речите си на своя секретар Барух. След първото си поражение фараон Нехао отново се въоръжил, за да си възвърне Сирия. През 605 г. пр.н.е. той тръгнал срещу вавилонците и в генералното сражение при Кархемис при река Оронтес претърпял съкрушително поражение. От окончателна гибел го спасило само това, че Навуходоносор, който се спуснал да го преследва, бил принуден да се върне във Вавилон поради вестта, че баща му Навуполасар починал. Навуходоносор царувал от 605 до 562 г. пр.н.е. Първите години му заели вътрешни въпроси на държавата и затова той оставил Иудея на мира. Поражението при Кархемис лишило от влияние египетскофилската партия в Иудея и Йоаким платил данък на нововавилонския цар. Подир три години, насъскан от Египет и от египетската партия в Йерусалим, Йоаким се разбунтувал и отказал да плаща данък. Тогава Навуходоносор нахлул в Иудея със светкавичен поход, заел Йерусалим и откарал в робство Йоаким, който след това изчезнал безследно някъде из Месопотамия. На трона се качил синът на Йоаким Иехония. Понеже и той водел противовавилонска политика, Навуходоносор пристигнал с огромна армия и започнал обсада на Йерусалим. Дали поради липса на храброст или от желание да спаси Йерусалим от разрушение, Иехония излязъл от града и се предал доброволно в ръцете на неприятеля заедно с майка си, с жените и синовете си, както и с дворцовите сановници. За да умилостиви победителя, той му предложил всичките съкровища и съдове от благородни метали, които намерил в двореца и храма. Този път Навуходоносор бил неумолим. Заедно с царското семейство откарал във Вавилон седем хиляди най-изтъкнати иудейски мъже и хиляда занаятчии. Между тях бил и пророк Иезекиил. Изгнаниците били настанени край големия канал Кебар, който минавал през град Нипур. Иехония прекарал тридесет и седем години в затвора. Едва нововавилонският цар Евилмеродах го пуснал на свобода, но нещастният иудейски владетел предпочел да прекара последните си години в изгнание. Той получил за себе си и за петимата си синове отделни стаи във вавилонския дворец, прислуга и съответна дажба храна от царските имения. На мястото на Иехония Навуходоносор поставил за иудейски цар чичо му Матаний, като му дал име Седекия. Той бил вече немлад човек, слаб и не особено отракан. Веднага попаднал под влияние на фанатиците от египетскофилската партия и Иудея отново тръгнала по опасния път на интригите срещу Вавилон. На египетския трон се качил Псаметих II, на когото покорените народи възлагали големи надежди. В Йерусалим се провеждали тайни преговори между техните пратеници, по улиците агитатори и фанатизирани йеховисти произнасяли подстрекателни речи. Йеремия бил ужасен и от тях. Защото той знаел, че безумците тласкат Иудея право по пътя към пропастта. Често пъти се изправял пред тълпите и с пламенни речи ги увещавал да не дразнят вавилонския колос. Предупреждавал също така да не разчитат особено много на помощ от Египет. „И от Египет ще бъдеш унизен, както беше унизен от Асирия“ — порицавал той агитиращите иудеи. Йерусалимското простолюдие го намразило, защото казвал истината. Дворцовата камарила, която държала царя в ръцете си, го обвинила в предателство и пораженство и заповядала да бъде хвърлен в затвора и подложен на жесток бой. Но пророкът бил непоколебим. Щом излязъл от затвора, отново подел мисията си да спаси своето любимо отечество. Когато на египетския трон се качил фараон Хофра, противовавилонската лига престанала да крие намеренията си. Тогава Навуходоносор разбрал, че е време да действува. С бърз поход заел Иудея, превзел Лаких и други крепости и накрая пристъпил към обсада на столицата. Йерусалим се бранил геройски. Дори старците били призовани под оръжие, а също така жени, деца и роби, на които била обещана свобода. В желанието си да спаси града и храма от окончателна гибел Йеремия продължавал да зове към опомняне и доброволна капитулация. По този повод се изложил на обвинение, че е предател, и колебливият цар Седекия ту го хвърлял в затвора, ту отново го пускал на свобода, та тайно от двора да се съветва с него. Халдейската войска стояла цяла година около стените. По това време дошла вест, че фараон Хофра тръгнал с огромна армия на помощ на Йерусалим. Навуходоносор бил принуден да се откаже от обсадата и да тръгне срещу египетските войски. Йерусалим бил свободен. В града зацарила неописуема радост. Хората крещели като луди от радостната възбуда, хвърляли се един на друг в прегръдките и благославяли египетския спасител. Само Йеремия не споделял общата радост. Като знаел силата на Навуходоносор, не вярвал в победата на Египет се отдавал на мрачни предвиждания. На това отгоре богатите и привилегировани хора се отказали от своите обещания: те не освободили бедните от дълговете и не дали свобода на робите. По тази причина в града започнали недоволства и дори размирици от страна на измамените хора, които бранили храбро стените. Йеремия загубил надежда, че ще може да спаси заблудената столица. Затова той решил да отиде в родния си град Анатот, та преди поражението да уреди имуществените си работи. Там при портите на града бил хванат като дезертьор, осъден на жесток побой и хвърлен в затвора. Цар Седекия обаче заповядал да го доведат в Йерусалим, за да поиска съвета му по своите двоумения и съмнения, а после го пуснал на свобода. Скоро дошла вест, че египтяните били победени, и малко след това нововавилонската войска отново се появила край стените на столицата. Обсадата продължила още осем месеца. В града върлували болести и глад. По улиците падали толкова трупове, че не успявали да ги погребат. Стигнало се дотам, че майки изяждали собствените си деца, които умирали от изтощение, глад или болести. В 586 г. пр.н.е. халдейците пристъпили към генерална атака и през пробив в стената нахлули в града. Започнало кърваво клане на населението. Развилнелите се нововавилонски бойци убивали, грабели и палели къщите. Скоро градът на Давид се обърнал в пепелище. От храма и царския дворец останали само куп развалини, опушени остатъци от стени и стърчащи късове от колони, Йерусалим престанал да съществува. Цар Седекия се възползувал от бъркотията и заедно със семейството си и сановниците от своя двор се измъкнал от града и избягал по посока на Трансйордания. Изпратеният по следите му вавилонски отряд го хванал близо до Иерихон. Навуходоносор заповядал да убият синовете му, а после го ослепил и изпратил окован във вериги във Вавилон. Скоро последният иудейски цар умрял в тъмницата. А на Йеремия сирийският победител позволил да остане в Иудея. Пророкът се възползувал от неговата благосклонност, за да изнесе от Йерусалим ковчега на завета и жертвеника и да ги скрие в една пещера в планината Небо. Тия свещени предмети обаче никога вече не били намерени. По месопотамски обичай се пристъпило към изселване на населението от иудейските градове и села. Десетки хиляди пленници били наредени в колони и навързани с дълги въжета. При свистенето на камшици и брутални подвиквания надзирателите ги откарвали на далечно изгнание. Колоната от нещастници се влачила цели месеци по бялата жар на пустинята и белязала пътя си с трупове. Тия, които успели да издържат този мъченически поход, били затворени в лагери в околностите на Вавилон. В опустошената иудейска страна било оставено само бедното селско население. На него предали за обработка напуснатите ниви, лозя и градини, за да поддържат тлеещата искра на живот. Навуходоносор назначил за губернатор иудеинът Годолия, който управлявал в Масифа. Йеремия се настанил да живее в неговия дворец и поел духовната грижа за остатъка от иудейското население. В страната царяла бедност и безредие. Данъчните събирачи изстисквали, каквото могли от земеделците и пастирите, партизани и разбойнически банди грабели градчетата и селата. Фанатичните врагове на Асирия тероризирали населението, като избивали сънародниците си, които смятали за ренегати и съглашатели. Накрая успели да убият самия Годолия. След това убийство избягали в Египет и със сила взели със себе си пророк Йеремия. Пророкът се заселил в Тафнис и порицавал сънародниците си, че упражняват идолопоклонство и са отстъпили от иеховизма.[3]

Вавилонски плен

Отначало иудейските изгнаници били държани в лагери и използувани при строежите във Вавилон за поддържането на каналите и в царските имения. С течение на времето, особено след смъртта на Навуходоносор, започнали да им възвръщат личната свобода. Около столицата евреите започнали да си създават отделни селца, като живеели от овощарство и градинарство. Голям брой от изгнаниците се заловили за търговия и придобили значителни състояния, защото по онова време Вавилон бил най-важният център на международния търговски обмен. Някои станали финансови магнати и притежавали хиляди роби (I Ездра 2, 65). Имало и такива, които се издигнали на високи постове в държавната администрация и царския двор. Вавилон бил милионна метрополия, оградена от двоен пояс защитни стени, толкова дебели, че по тях могло да се пътува с впряг от четири коня. Повече от шестстотин кулички бдели за безопасността на жителите. От великолепната, покрита с барелефи „Порта на Ищар“ водела широка, права улица за шествия, от двете страни на която се издигали стени, украсени с барелефи на лъвове. В центъра на града се намирало едно от чудесата на света: висящите градини на Семирамида, засадени върху тераси, поддържани от сводове от печени тухли. Вавилон имал повече от петдесет светилища. Най-важното било храмът на върховния вавилонски бог Мардук. Близо до него високо към небето се издигал зикурат — кула със седем тераси, която била вече на две хиляди години. На нейния връх лъщели на слънцето сините кахли на малко светилище, в което живеел Мардук. Лабиринтът от тесни улички кипял от шумния живот на жителите. През тълпите минувачи си пробивали път кервани от камили, коли, натоварени със стоки, и процесии на набожни поклонници. Продавачи се дерели с цяло гърло и хвалели своите произведения, из задънените улички се носело оглушителното тракане на занаятчийските работилници. В тълпата се чували най-различни езици, защото в метрополията идвали пътници от всички страни на света. За преселниците, прехвърлени от малкия провинциален Йерусалим в самия вир на големия свят, Вавилон бил едновременно потресна преживелица и опасност. Мнозина от тях бързо забравяли своята народност, други пък, които не вярвали, че ще се върнат някога, решили да се примирят с новия живот и да се наредят колкото е възможно по-удобно. Мнозинството обаче били разяждани от болестта на изгнанието: носталгия. Тези оптимисти сякаш седели върху готовите си вързопи с багаж, затваряли очи пред ползите от новия живот и чакали нетърпеливо кога Йехова ще порази Вавилон и ще им позволи да се върнат в отечеството. Йеремия, който поддържал постоянен писмен контакт с тях, ги предпазвал от илюзии и ги съветвал да си строят къщи и създават градини. Трезвият глас на пророка само задълбочавал тяхното огорчение. Те често пъти сядали групово край Ефрат и изпълнени с копнеж по родината, с глас, пропит с болка, пеели тъжни песни. Живеещ по-късно поет, автор на 136 псалом, е дал по следния начин израз на техните чувства:

При реките вавилонски —

там седяхме и плачехме,

кога си спомняхме за Сион…

 

Ако те забравя, Йерусалиме,

нека ме забрави десницата ми;

нека прилепне езикът ми

о небцето ми.

 

Ако те не помня,

ако не те поставя, Йерусалиме,

начело на моето веселие.

Докато жителите на царство Израил, изселени от асирийците през 722 г. пр.н.е., били разпръснати, а накрая изчезнали безследно в морето от азиатски народи, иудеите се държали групово в селата и градчетата. Там те пазели своите стародавни обичаи, празнували съботата и всички други религиозни празници, а понеже вече им липсвал Йерусалимският храм, събирали се на общи молитви в домовете на своите водачи. Тези събирания станали началото на бъдещите синагоги. Еврейските общини продължавали да имат свои свещеници, пророци и обществени водачи. Покрай тях се появили и грамотни хора, които се заели да съберат и подредят духовното наследство на народа. Преселниците били успели да изнесат някои свитъци от подпаления храм, но много от историческия и правния материал трябвало да бъде записан по устното предание. Това било вторият етап от формирането на текста на Светото писание, окончателно изработен след завръщането от вавилонския плен. Изгнаниците започнали да се замислят над причините на нещастието, да си припомнят своята история. Под влияние на страданията те задълбочавали своето отношение към Йехова. В книгата Изход 20, 5 и в книгата Второзаконие 5, 7 той е отмъстителен бог, който наказва децата до четвърто поколение за греховете на бащите им. Но нима Бог може да бъде толкова несправедлив, че да наказва невинните наравно с виновните? Колективната отговорност не била в съгласие с моралните принципи и затова нещастието, което засегнало иудейския народ, трябва да е съдържало някакъв по-дълбок исторически смисъл. Отговор на тези мъчителни въпроси била месианската идея. Иудейският народ е бил избран от Йехова да се очисти чрез страданията от греха и да разпространява по света славата на единния, универсален Бог, който обича човечеството. Главният изразител на тези месиански мисли бил пророк Иезекиил, който бил преселен във Вавилон още през 597 г. пр.н.е. Той проповядвал принципа, че всеки човек отговаря лично за своите провинения. Тази индивидуална отговорност Иезекиил изразил със следните думи: „Душата, която греши, тя ще умре. Синът не ще отговаря за беззаконията на бащата, а бащата не ще отговаря за беззаконията на сина.“ Това било огромна крачка напред в етичното углъбяване на монотеизма, скъсване с понятието за отмъстителното племенно божество. Понеже иудейският народ бил предназначен да изпълни важна историческа мисия, пророкът в апокалиптични видения предсказвал гибелта на всички негови угнетители и окончателен триумф в близко бъдеще. Един ден, когато поучавал в своя дом, той заявил на верните, че Йехова го бил пренесъл в бъдещия възстановен Йерусалим. Някакъв тайнствен мъж го развел из града и из двора на отново изградения храм, а Йехова го подканял да разглежда внимателно всичко, за да може да разкаже подробно на сънародниците си във Вавилон. По този начин той поддържал духа на преселниците, като им предричал, че някога ще се върнат в бащината земя, а техен цар ще бъде потомък на Давид, който като пастир ще управлява навеки в името на Йехова справедливо и в мир.

Завръщането

След смъртта на Навуходоносор нововавилонската държава започнала да клони към упадък. Неговият наследник цар Набонид не бил нито енергичен воин, нито добър администратор на страната. Умът му бил зает само с религиозни въпроси и с паметниците от миналото, които събирал много ревностно в своя дворец. В стремежа си да засили държавата взел статуите на боговете на всички покорени народи и ги струпал във Вавилон. По тази причина предизвикал дълбоко недоволство всред поданиците си. Подир известно време подивял напълно и се оттеглил от текущите държавни работи в един далечен дворец на края на сирийската пустиня в северна Арабия. От този момент в столицата управлявал синът му Валтасар. В това време над Месопотамия отново започнали да се трупат страшни политически облаци. В 558 г. пр.н.е. на трона се качва цар Аншану Кир. Този малко известен племенен началник след осем години владичество се оказва страшен и гениален военачалник, който покорява мидийците, превзема столицата им Екбатан и се обявява за цар на персите. Набонид образува съюз срещу новия завоевател, в който освен Халдея влизат царят на Лидия Крез, Спарта и фараонът Амасис. Кир отговаря на това предизвикателство, побеждава Крез и за кратко време завладява Мала Азия. После тръгва срещу главния си противник — Халдея. В 540 г. пр.н.е. я разгромява и година по-късно заема Вавилон без бой. Портите на могъщата крепост му били широко отворени от жреците на бог Мардук, които се чувствували заплашени от религиозната политика на Набонид. За по-малко от двадесет години след стъпването си на трона Кир става владетел на огромна държава, чиито граници стигали до Индия чак до Средиземното море. Покорените от Халдея народи го посрещали като спасител. Защото Кир се оказал завоевател и държавник от съвсем друг вид. Противно на асирийските и халдейските царе, не избивал победените народи, не разрушавал техните градове и не позволявал на войниците си да грабят. Животът на страната си вървял нормално, търговците и занаятчиите продължавали спокойно работата си. Царят на персите и в друго отношение се оказал човек на новото време. Той признал широка автономия на покорените от халдейците народи и им върнал заграбените от Вавилон статуи на техните богове. Неговата религиозна и политическа толерантност се изразила и в това, че позволил на изселените племена да се върнат в своите бащини земи и заповядал да им се възвърнат заграбените на времето статуи и обредни съдове на техните светилища. Иудейските изгнаници приветствували Кир с неописуем ентусиазъм. Те виждали в него не само носителя на свобода, но и наказващата ръка на Йехова, негов пратеник и любимец. Свещениците и пророците заявили на другарите си по съдба, че техният избавител е „божи помазаник“, „месия“, „избраник“ и „пастир на Йехова“. Надеждите им се оправдали бързо. По-малко от година минало след превземането на Халдея и Кир със специален декрет дал позволение на евреите да се върнат в Йерусалим. Дори заповядал да им се върнат всички богослужебни съдове, взети от Навуходоносор от Йерусалимския храм. Върнати им били тридесет златни чаши, хиляда сребърни чаши, тридесет златни канчета, четиристотин и десет сребърни канчета, както и хиляда различни други богослужебни предмети. Приготовленията за завръщане продължили твърде много. Трябвало да се направят списъци на ония, които изразили готовност да напуснат Вавилон и да бъдат събрани в лагери. Не всички обаче решили да се върнат. На заможните, които имали големи земевладения или търговски предприятия, а също и на ония, които заемали високи постове в държавата, не им се виждал привлекателен животът в обеднялата, разрушена и провинциална иудейска земя. Всички обаче, бедни и богати, правели щедри вноски за възстановяването на Йерусалимския храм, така че репатриантите носели за тази цел огромни средства. Готовност да се върнат в родината изявили почти петдесет хиляди души заедно с жените, децата и прислугата. Това били предимно хора, на които не им било провървяло през изгнаническия живот, освен тях имало много патриоти, разпалени почитатели на Йехова, свещеници, пророци и синове на левитовото племе. Керванът, който тръгнал на далечен път, се разтегнал на няколко километра, защото освен от хора той се състоял от 736 коня, 435 мулета, 6720 товарни осли и 435 камили. Водачи били първосвещеникът Исус, Зоровавел и дванадесет мъже, избрани от племенните първенци. Репатриантите избрали стария отъпкан път на търговските кервани. Най-напред вървели нагоре покрай реката Ефрат, минали развалините на Ниневия и стигнали до Харан, откъдето вече по познатия път на Авраам продължили през Дамаск и планината Хермон до Генисаретското езеро и през територията на някогашното израилско царство. Един ден между скалите се откроили развалините на Йерусалим. Изморените от дългия път изгнаници плачели, смеели се от радост и възнасяли благодарствени молитви към Йехова. Когато най-сетне се опомнили от първото вълнение, тръгнали напред като омагьосани и пеели високо:

Веселете се, радвайте се всички,

Руини на Йерусалим,

Защото Господ се смили над своя народ,

Откупи Йерусалим!

Възстановяването на живота

Всекидневният живот в разрушения Йерусалим бил безкрайно тежък. Най-напред репатриантите трябвало да се снабдят с покрив над главата си и да отстранят поне отчасти развалините от улиците на града. Затова едва в седмия месец след пристигането си издигнали жертвен олтар, а през втората година пристъпили към възстановяването на храма. Самаряните узнали това и посредством пратеници помолили да им се позволи да вземат участие във възстановителните работи, но Зоровавел и Исус решително отхвърлили предложената им помощ. Те се отнасяли с презрение към самаряните, които били заселени в Северен Ханаан след прогонването на израилтяните, въпреки че и те вярвали в Йехова. Резултатите от този отказ се оказали много неприятни. Самаряните и другите племена, които си присвоили обезлюдените иудейски области, с необикновена ожесточеност пречели на възстановяването, като устройвали въоръжени нападения, събаряли издигнатите вече стени и с разни интриги създавали смущения в Йерусалим. Обезкуражени, от трудностите и влошаващите се условия за живот, иудеите най-сетне прекъснали възстановяването на храма и се заели с въпросите на своето съществование. Улисани в грижи за всекидневния хляб, те станали равнодушни към религиозните въпроси и не мислели за храма. Така минали петнадесет години. В това време по света станали големи промени. В 529 г. пр.н.е. Кир бил убит в сражение с народи, които атакували северните граници на държавата, и на трона се качил синът му Камбизес. Той царувал само седем години, но в това време завладял целия Египет и по този начин създал най-голямата империя в историята на античния свят. През царуването на следващия персийски цар Дарий I (522–485 г. пр.н.е.) пророците Агей и Захария заклеймили равнодушието на йерусалимците и в името на Йехова ги склонили към нов опит да се възстанови храмът. И тоя път не минало без трудности. Персийският сатрап Татнай, който управлявал и Ханаан, изпратил в Йерусалим комисия със задача да провери на какво основание сега Йерусалимският храм се издига от развалините. Понеже иудеите се позовали на декрет на Кир, той помолил владетеля си да му даде инструкции какво да прави по-нататък. Дарий бил толерантен човек. По негово поръчение претърсили архивите в Екбатан и декретът бил намерен. Поради това заповядал на сатрапа не само да не пречи на възстановяването, но и да помогне на репатриантите, като им доставя строителни материали и животни за жертвено всесъжение. Строежът продължил четири години и половина. Новият дом на Йехова с нищо не напомнял великолепния храм на Соломон. Бедното, малко и лишено от украса светилище по тъжен начин напомняло за мизерията и упадъка на страната. „Святая светих“, където някога всред тайнствен блясък стоял златният ковчег на завета, сега била пуста. Йерусалим бил още огромен куп от развалини, само тук-таме стърчали набързо скърпени къщурки, в които намерили подслон незначителен брой жители.

Мисията на Ездра

От възстановяването на храма минали четиридесет и три години. На персийския трон седял цар Артаксеркс I (465–424 г. пр.н.е.). Тогава във Вавилон живеел един учен мъж, голям познавач на Тората на име Ездра. Тия, които пристигали от Йерусалим, му носели много обезпокоителни вести, че иудейският народ станал твърде небрежен при изпълнението на религиозните си задължения и е заплашен от денационализиране, защото чрез смесени бракове се свързва със съседните арабски племена. Ездра бил вече в много напреднала възраст, въпреки това решил веднага да замине за родината си и да се противопостави на тази разпуснатост на народа. Артаксеркс, когото молил да му разреши заминаването, го приел много благосклонно. Не само му дал позволение, но отпуснал от съкровището си много злато и сребро за украсяване на Йерусалимския храм. Освен това наредил на наместника в Ханаан да даде на достопочтения еврейски репатриант сто таланта сребро, както и да го снабди с необходимата храна. Ездра открил подписка между сънародниците си във Вавилон и като събрал по този начин значителни средства, през 458 г. пр.н.е. тръгнал на далечен път. В пътуването го придружили, без да се смятат жените и децата, 1576 мъже, които решили да се върнат с него в отечеството. След четири месеца новите репатрианти се явили в Йерусалим. Ездра се заловил енергично да проведе реформи, които трябвало да възродят Иудея. Защото онова, което намерил, го изпълвало с ужас. Поради липса на жени-еврейки голям брой иудеи се оженили за дъщери на ханаанци, хети, филистимляни, иевусейци, амонитци, моабитци, египтяни и аморитци. Дори свещениците и водачите на народа имали жени от чужд произход. По улиците на Йерусалим се чувала смесица от разни езици и наречия, а избраният народ бил заплашен от близка гибел. Ездра бил дълбоко потресен. Той раздрал дрехата си на късове, скубел брадата си от отчаяние и цял ден седял изтръпнал от страхотно терзание. Около него се събрали всички, които се страхували от словото божие, и заедно се отдавали на молитва. През време на вечерната жертва той паднал ничком пред храма и се унесъл в такъв сърцераздирателен плач, че всички събрани йерусалимци също заплакали. Накрая по настояване на Ездра било взето решение всички, които са взели жени чужденки, в срок от три дни да ги отстранят от себе си под страх, че ще загубят имота и гражданството си. Този безогледен декрет направил нещастни и разбил много семейства, защото откъсвал любими жени от мъжете им и грижливи майки от децата им. Освен това влошил отношенията със съседните народи, които се почувствували засегнати от презрителното отблъскване на техните дъщери. Иудейският народ запазил своята расова и религиозна самобитност, но оттогава заживял при пълна изолация между врагове.

Мисията на Неемия

В двора на Артаксеркс I в Суза високата служба виночерпец изпълнявал иудеинът Неемия. Веднъж при него се явил пришелец от Йерусалим на име Ханани и му разказал за трагичното положение на Иудея. Стените на столицата продължавали да лежат в развалини. Богатите гнетели бедните, заграбвали им нивите, лозята и градините за дългове и дори принуждавали към робски труд синовете и дъщерите им. Данъците, лихварството и грабителството довели по-голямата част от народа до пълна бедност, докато свещениците и богаташите живеели в безгрижен разкош. Тази лоша новина потресла Неемия до дъното на душата му. В продължение на много дни той плакал, скърбял, постил и се молил на Йехова да се смили над неговите сънародници в отечеството. Най-сетне персийският цар забелязал, че неговият виночерпец, когато му поднасял вино, бил някак тъжен и замислен, затова го попитал за причината на неговата скръб: „Защо ти е тъжно лицето? Ти не си болен, такова нещо няма, а навярно имаш тъга на сърцето.“ Неемия повторил на господаря си това, което бил узнал от Ханани: „Да е жив царят навеки! Как да ми не бъде тъжно лицето, когато градът, домът, гдето са гробовете на отците ми, е запустял и портите му са с огън изгорени!“ Тогава царят му рекъл: „А какво желаеш?“ След огнена молитва Неемия разказал цялата работа, а после го помолил да му позволи да замине за Йерусалим: „Ако е угодно на царя и ако твоят раб е намерил благоволение пред лицето ти, то прати ме в Иудея, в града, гдето са гробовете на отците ми, за да го иззидам.“ Артаксеркс обичал своя виночерпец и го бил облякъл с пълно доверие. Той не само му дал позволение да замине, но и го назначил за свой наместник в Иудея, дал му писмо до управителя на царските гори с нареждане да му даде толкова дървен материал, колкото е необходим за възстановяване на къщите и стените в Йерусалим и дори му отпуснал силен ескорт от персийска пехота и конница. Неемия пристигнал в Йерусалим през 445 г. пр.н.е. Три дни скрито от населението разглеждал подробно разрушените стени и пострадалите от пожара градски порти, докато най-сетне открил целта на идването си: „Виждате в каква неволя се намираме Йерусалим запустял и портите му с огън изгорени; да идем и да съградим стените на Йерусалим, та да не бъдем занапред в такова унижение!“ Градът бил напълно беззащитен, предаден на благоволението на пустинните разбойници и враждебните племена, които били заели обезлюдените части от иудейската страна. Неемия веднага се заловил за работа. На всяко семейство, без да изключва и свещеническите семейства, възложил определена част от стените, а населението, разпалвано от неговия ентусиазъм и енергия, се заловило пъргаво за тяхното възстановяване. Водачите на самаряните, амонитците, арабите и на другите враждебни народи се подигравали на евреите и не вярвали, че ще успеят да възстановят стените. Водачът на амонитците Товия заявил саркастично: „Нека ги зидат; ще мине лисица и ще срине каменните им стени.“ Когато обаче стените били издигнати вече наполовина височина, те изпаднали в ярост, настроили се враждебно и почнали да се готвят за въоръжено нападение. Неемия не се уплашил и организирал съпротива. Той снабдил строителите с мечове, копия, лъкове и щитове. „Работата е голяма и обширна — викал той, — а ние сме пръснати по стената и отдалечени един от друг; затова, отдето чуете тръбния звук, в него място се събирайте при нас…“ И Неемия продължава: „И половината държаха копия, откакто се зора сипне, докато звезди излязат.“ Така именно оттогава половината йерусалимци били заети при строежа с препасани мечове, а другата половина стояла ден и нощ в готовност да отблъсне нападението. Тръбачите, които били наредени покрай стената, трябвало да призоват защитниците на заплашените участъци. Поради това нападателите не смеели да пристъпят към открит бой, а решили да прибегнат към хитрост. Четири пъти се опитали да примамят Неемия вън от града под предлог, че искат да влязат в преговори с него и да сключат съюз, а когато това не им се удало, опитали се с помощта на подкупени иудейски ренегати да сеят страх и паника в града. Неемия обаче бил нащрек и упорито следвал своята цел. Йерусалимците работели трескаво денем и нощем при строежа, като често пъти не си доспивали и не сменяли дрехите си. Затова след изтичането само на петдесет и два дни стените били издигнати от развалините и столицата могла да си отдъхне с чувство на облекчение. Сега Неемия се заловил да сложи в ред социалните въпроси. Той освободил обеднялото население от тежките тегоби и данъци, като се задоволил само със скромни доставки за издръжка на дома му. После свикал събрание и заповядал на богаташите да се закълнат, че ще престанат да се занимават с лихварство и че ще върнат на бедните нивите, лозята и градините, взети за дългове и лихвен процент. Подир дванадесет години, след като изпълнил своята мисия, той се върнал в царския двор в Суза, където отново заел почетния пост на виночерпец. След няколко години отново отишъл в Йерусалим, за да провери как иудейското население се справя с работите си. Тогава с възмущение констатирал, че отношенията отново се развалили. Дразнела го преди всичко алчността на свещениците, които не давали на левитите и певците частта, която им се пада от десятъка, и поради това те напуснали службата в храма и се заели със земеделие. Още по-лошо било, че никой не спазвал съботата: земеделците мачкали гроздето с преси, докарвали в столицата земеделските си продукти и правели покупките си в градските дюкянчета; дори било позволено да търгуват и тирските търговци, които се били заселили в Йерусалим. Неемия с голяма твърдост отстранил безредието в храма и заповядал в навечерието на съботата градските порти да бъдат затваряни, за да се попречи на търговците да търгуват. Открил също, че много иудеи отново се изпоженили за чужденки. Стигнало се дотам, че децата от тези смесени бракове не могли да говорят еврейски. Изваден от търпение от тази зараза, която била проникнала и в средите на духовенството, Неемия призовал при себе си всички чиновници, порицал ги сурово и ги ругал. В пристъп на възмущение ги налагал с юмруци и им скубел брадите. После ги накарал да се закълнат, че ще изгонят жените си чужденки, а ония, които не се съобразявали с тази заповед, между които бил и синът на първосвещеника, изпъждал от Йерусалим.

Бележки

[1] Къпони — везни.

[2] Библията отминава с пълно мълчание последните години на неговия живот. Сведението за мъченическата му смърт се намира във вавилонския Талмуд и най-вероятно се основава на апокрифа „Възнесението на Исай“ — Б.авт.

[3] Според Талмуда пророк Йеремия бил умрял във Вавилон, където го изпратил Навуходоносор, след като превзел Египет. Християнското предание обаче твърди, че той бил убит с камъни от сънародниците си. — Б.авт.