Включено в книгата
Оригинално заглавие
Opowieści biblijne, (Пълни авторски права)
Превод от полски
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 4 гласа)

Поучителни народни разкази

През периода на вавилонския плен между евреите в Иудея, Вавилон и Египет се развил своеобразен вид поучителни разкази, наричани „мидраш“. Това са разкази с нравствено заключение, които народът си е предавал от уста на уста за поддържане на патриотичния дух или за изразяване на някаква философска мисъл, която е вълнувала тогавашните умове. Следователно те спадат към автентичния народен фолклор. Равините навярно са си служели много често с тях при своите поучения и коментарии на Библията, та чрез тяхната алегория по-лесно да въздействуват върху слушателите.

Както всички приказки тези народни разкази се отличават с живо и драматично изложение, с богатство на образите и фабулна нишка, която не признава граница между действителността и фантазията, между съня и реалността. До известна степен те напомнят познатите арабски разкази за Синдбал Моряка или „Приказки от хиляда и една нощ“. В тях имаме същия чар на самобитна поезия, същия копнеж за правда на земята с тази само разлика, че еврейските разкази, създадени от народ, подложен на тежки изпитания от историята и дълбоко религиозен, съдържат философски мисли с по-голямо значение, свързани с вековечните проблеми за живота и смъртта, за страданията и щастието, за Бога и човека.

Фабулата на тези разкази се развива върху фона на познати нам от другаде исторически факти. 3 тях се споменават такива градове като Ниневия, Вавилон или такива царе като Навуходоносор или Валтасар. Анонимните автори дори проявяват понякога известно познаване на отношенията, които са съществували например в двора на вавилонския цар. В това отношение обаче те са, общо взето, лъжливи и нямат нищо общо с историята. От момента, когато бяха разчетени документите на месопотамските царе, мъчно можеше да се поддържа тезата, че това са автентични исторически предания, които трябва да се приемат буквално, и днес дори привържениците на най-традиционните възгледи за Библията ги причисляват към произведенията на литературната фикция.

Като пример може да послужи Книгата на Иудит. В нея се явява съвсем не историческият мидийски цар Арфаксад, покорител на източните народи и основател на град Екбатан. Халдейският цар Навуходоносор е наречен асирийски владетел, чиято резиденция е разрушената вече през неговия живот Ниневия. Олоферн, който е бил персиец, естествено, че не е могъл да бъде главнокомандуващ на асирийската армия. С една дума, би било наивност да продължаваме да поддържаме, че това е историческа книга.

И все пак въпреки всичко не може да се отрече възможността тя да е ехо от известни действителни събития. Изследователите са се мъчели да разшифроват историческите рамки на нейната фабула и са стигнали до убеждението, че тя се отнася до владичеството на персийския цар Артаксеркс III Охоз, който царувал през годините 358–337 пр.н.е. Защото от документите се знае, че неговият главнокомандуващ се е наричал Олоферн и че негов помощник бил евнухът Вагой. И двамата са споменати в книгата Иудит.

Артаксеркс III бил жесток и надменен човек. През неговото царуване управителите на провинциите, наричани сатрапи, се разбунтували, а Египет се вдигнал на въстание. Първият му поход срещу разбунтувания васал завършил с неуспех. При вестта за поражението му Финикия, Кипър и част от Сирия също се присъединили към въстанието. След като сложил ред в Азия, Артаксеркс се отправил бързо през Ханаан за Египет и в 341 г. пр.н.е. отново го превърнал в персийска провинция.

Историкът на църквата от V век Евсевий твърди, че през време на похода до Египет Артаксеркс извлякъл значителен брой евреи от Ханаан и ги настанил в Хиркания на Каспийско море. Ако депортацията наистина се е случила, тогава тя трябва да е имала наказателен характер. По всяка вероятност евреите са се присъединили към общото въстание и обсадата на Ветуил била един от неговите епизоди.

Книгата на Иудит била написана въз основа на устни предания най-вероятно през периода на макавейските въстанически борби. Като са се борили с превъзхождащите ги сили на Селевкидите, евреите са разпространявали този вид разкази, за да докажат с исторически примери, че Йехова никога не изоставя своя народ в трагични и преломни моменти. Следователно това е било нещо като пропагандна литература, която трябвало да разпалва храбростта и упоритостта на въстаниците.

Подвигът на Иудит, макар и героичен, все, пак от морално гледище будел известни съмнения. Освен това оригиналният еврейски текст е изчезнал и се запазили само преводите на гръцки и латински. По тия съображения палестинските евреи не са признали Книгата на Иудит за свещена. Но католическата църква я причислила към каноническите писания и я включила в списъка на библейските книги.

Типична източна приказка е приключението на Естир и Мардохей в двора на персийския цар в Суза. Буйната фантазия на разказвача е преувеличила по прекален начин всички епизоди: царският пир продължава сто и осемдесет дни, персийските момичета биват помазвани с благоухания цели дванадесет месеца преди представянето им на царя. Естир се готви да влезе в брак чак четири години, бесилката, на която бил обесен Аман, била петдесет лакти висока, а евреите убили седемдесет и пет хиляди неприятели.

Акцията на тази драматична история се развива през царуването на персийския цар Ксеркс (485–465 г. пр.н.е.), наричан в Библията Асревус[1]. Интересно е, че съпругата му Астин е вероятно първата в историята представителка на суфражетките, която с непослушанието си е предизвикала безпокойство всред мъжете от персийската аристокрация.

Авторът на Книгата на Иудит не е известен, но, както сочат многобройните чуждици от персийски език в еврейския текст, както и познаването от него до известна степен на дворцовите отношения, той трябва да е бил някакъв евреин, който е живеел в Суза през времето, когато в Палестина се е водила макавейската война. Авторът е бил надарен с литературен талант. Стилът му е жив и цветист, фабулата изобилствува с драматични напрежения, поразява също така богатството от образи, пълни с пластика и колорит. По-късно първоначалният текст е бил допълван с разни добавки от други автори и в това окончателно положение се намерил в Библията.

Някои изследователи смятат, че авторът е взел основната нишка на разказа от вавилонската или персийска митология, при все че досега не са намерили никакви конкретни доводи затова. Те се основават само на факта, че името Естир несъмнено произхожда от богинята Ищар[2] а името Мардохей — от вавилонския бряг Мардук. Те допускат освен това, че цялата история е измислена, за да се драматизира богослужението на празника Пурим, чийто произход и име досега не са обяснени по задоволителен начин.

Книгата на Естир мъчно може да, бъде причислена към религиозната литература. Името на Бога е споменато там само веднъж, а клането на еврейските неприятели се намира в ярко противоречие с принципите, които проповядвали великите пророци Йеремия, Исай и Иезекиил. Въпреки това еврейските свещеници са я причислили към поучителните книги на Библията, наричани „кетубим“. И досега четенето на нейния текст е основа на обредите на правника Пурим. Първите християни са я отхвърлили, но католическата църква по-късно я причислила към каноническите книги.

 

 

Книга, която стои на границата между историческите и дидактичните книги на Стария завет, е и книгата на Товит, наречена така по името на известния й герой, приключенията на когото са представени по много цветист и картинен начин. Във встъплението си авторът на книгата отбелязва историческия фон, върху който развива своя разказ, говори за царуването на историческите асирийски царе Енемесар (по-скоро Саргон) и Сенахирим, но едновременно, в по-нататъшния разказ, споменава персийските градове Рага и Екбатана, без да се грижи за съгласуване на хронологичните разлики от по 100–200 години. Съветите, които старият Товит дава на сина си, живо припомнят житейските максими, с които е пълна литературата на семитските народи. Вярата в ангели, сатана, отвъдземни същества е взета от персийската религия, с която евреите са се срещнали през изгнанието си.

 

 

За шедьовър на библейската литература се смята Книгата на Иов. Живото описание и стил, драматичното степенуване на действието, смелостта на философската мисъл и пламенните чувства — ето качествата на този трактат, поема и драма едновременно. Името на божия мъченик е станало всеобщ синоним за всички нещастия или катастрофи. Изразът „Йовова вест“ е интегрална съставна част в полския език.

Книгата е съставена от три/основни части: пролог в проза, поетически диалог и епилог, който има характер на „хепи енд“. В резултат на лингвистичните изследвания се предполага, че средищната част, а именно разговорът на приятелите върху смисъла на страданието, е по-късна добавка.

Разказът в днешната му редакционна форма вероятно произхожда от III век пр.н.е., следователно от елинската епоха. Неизвестният еврейски автор или компилатор не е създал обаче оригинално произведение, а е задлъжнял много на шумерските писатели. Това фрапиращо откритие дължим на американския ориенталист Самуел Крамер, автор на книгата „Историята започва в Шумерия“. Като е разчитал табличките с клинообразно писмо, изкопани от развалините на Нипур, той попаднал на поема за някакъв шумериец, който е несъмнено първообраз на библейския Иов. Той бил човек богат, щастлив, мъдър и справедлив, обкръжен от многобройно семейство и приятели. Внезапно го сполетели болести и страдания, но той не хулел своя Бог, не се чувствувал огорчен от него. Покорно се предал на волята му и само всред плач и стонове го молел за милост. Трогнат от неговото смирение и набожност, Бог най-сетне се смилил над него и му възвърнал здравето.

Сходството във фабулната нишка и в ръководната мисъл е толкова поразително, та мъчно можем да се съмняваме, че няма непосредствена зависимост между двете версии. Трябва обаче да помним, че ги делят две или три хилядолетия на развитие на религиозните представи. Еврейският разказ, макар и основан на шумерска нишка, е много по-красив, по-съвършен от литературно гледище и по-зрял в своята философия.

Ние се срещнахме още при пророците с проблема, с който се занимава разказът. Става въпрос за човешката отговорност, за страданието и вината. В Петокнижието този въпрос е разрешен по прост начин с помощта на концепцията за колективната отговорност. Поколенията трябва да страдат за вините на бащите дори когато сами са невинни. Но този фатализъм не е могъл да се задържи след узряването на етичния монотеизъм, защото колективната отговорност е оставала в ярко противоречие с понятието за божията справедливост. Йеремия и Иезекиил поучавали, че всеки човек лично отговаря пред Бога за своите дела, и с това са излезли против осветената теза на Петокнижието. Това в същност била революционна крачка, която представлява огромен напредък в религиозното мислене.

Той обаче не е разрешил проблема, който вълнува човека, а по-скоро го е усложнил, защото, ако всеки човек отговаря индивидуално за делата си, тогава защо страдат праведните и богобоязливи хора? Ако Бог е справедлив, тогава защо ги мъчи с болести, бедност и със смъртта на най-близките и най-скъпите им?

С тези въпроси именно се занимава книгата на Иов. След продължителна дискусия между приятелите на Иов, която се върти в омагьосан кръг, обажда се младият Елиуй и предлага разрешение на загадката, което е в същност капитулация: Бог измъчва преданите си смъртни, за да постави на изпитание тяхната набожност и да укрепи добродетелите им. Тогава всички участници в разговора приемат обясненията на младежа, без да забележат, че жестоките методи за изтезаване на хората са също така противоречиви на понятието за справедливост, както болестта, страданието и загубата на близките.

 

 

Към литературните фикции трябва да причислим, разбира се, и Книгата на Данаил. Чудесата, апокалиптичните пророчества и лъжливите исторически факти не оставят никакво съмнение в това отношение. Авторите на разказа на всяка крачка показват непознаване на историята на Вавилон и Персия, объркали са индийските и персийските царе, а от халдейците са направили анахронична класа от жреци-магове, като Данаил наричат архимаг.

Особено фантастични са сведенията за споменатите в разказа царе. Навуходоносор издига огромен златен истукан и заповядва на народа да му отдава божествена Почит. После почита Бога на Израил и издава нареждане, че който каже нещо лошо за този Бог, ще бъде осъден на смърт. Дарий заповядва на поданиците си в продължение на тридесет дни да не се молят на никакъв бог, а когато Данаил излиза от ямата на лъвовете, заповядва на всички подчинени народи да приемат вярата на Мойсей.

Естествено, че образът на тримата млади евреи, които излезли незасегнати от горящата пещ, както и на Данаил, който седи в ямата всред послушни лъвове, има много приказен чар и затова винаги е действувал върху въображението на народа и на хората на изкуството. Най-популярно обаче е чудото с тайнствената ръка, която пише на стената на залата за пируване трите загадъчни думи: „мене, текел, упарсин“.

Тяхното значение още продължава да бъде предмет на научни спорове. Работата се състои в това, че в еврейското и арамейското писмо не се пишат гласните, а само съгласните. В зависимост от това, дали между тези съгласни имаме например „а“ или „е“, се променя смисълът на тези думи. Поради това е приета интерпретацията, която срещаме в Книгата на Данаил.

Въпреки натрупаните невероятности в разказа намираме някои моменти, които са ехо от истински събития. Това се отнася например за седемгодишното умопобъркване на Навуходоносор. От другаде вече знаем, че наистина не този цар, а наследникът му Набонид е боледувал седем години от някаква психична болест. Хвърлянето в огнена пещ било наказание, което се прилагало твърде често във Вавилон. Дълго време оставаше неизяснена загадъчната бележка, че цар Валтасар направил Данаил трета особа в царството си. Защо именно трета, а не втора? Въпросът бе изяснен едва от археологията. Оказа се, че Валтасар бил син на Набонид и през неговото царуване бил регент, който управлявал във Вавилон. Щом следователно Валтасар бил второ лице в държавата след живия си баща, Данаил като негов пръв министър могъл да заеме само третото място в йерархията. Естествено, че тези подробности не са променили гледището за историчността на Книгата на Данаил, но доказали, че главната нишка на фабулата е създадена във вавилонска среда. Защото трябва да знаем, че книгата се дели на две части, написани от двама различни автори в различни периоди от време: на много популярен фабулен разказ и на пророчество, издържано в стила на апокалиптично видение.

Както Книгата на Иов, така и Книгата на Данаил са черпели сокове от чужда митология. В разкопките на Угарит е открита поема, която произхожда от XIV век пр.н.е. В нея се възпява съдбата на някой си Данаил и сина му Ахат. Героят бил мъдър и справедлив съдия, който защищавал вдовиците и сираците. Достатъчно е да се каже, че най-вероятно еврейските писатели са взели именно от тази поема идеята за своя разказ за Данаил.

В апокалиптичната част, която съдържа пророчества, се предсказва появяването на четирите поредни царства: вавилонското, персийското, индийското и гръцкото. Ясната алюзия за оскверняването на Йерусалимския храм, което станало през царуването на Антиох Епифанес в 167 г. пр.н.е., показва, че в окончателната си редакция тази книга е създадена в късната елинска епоха. Доказателство са впрочем многобройните гръцки думи, пръснати из арамейско-еврейския текст.

За евреите това е било тежко време на борби за религиозна независимост. Пророчеството трябвало да даде надежда на потиснатите сънародници и да поддържа тяхната вяра в победата. Във видения, напоени с горещ патриотизъм, книгата предрича на евреите идването на Син Человечески, който ще ги избави от чуждия гнет. Възвестява също настъпването на царството божие на света. Но тия месиански идеи нямат детерминистичен характер. Пророчеството ще се изпълни само тогава, когато хората очистят сърцата си от греха и станат праведни.

Както виждаме от това, Книгата на Данаил подчертава подобно на пророците и на Книгата на Иов личната отговорност на човека пред Бога. Нейните месиански идеи са оказали дълбоко влияние върху първоначалното християнство, а споменатият в нея Син Человечески станал титла на Исус от Назарет.

 

 

Към тази група от алегорични народни разкази спада най-сетне Книгата на Йона. Бурните и живописни перипетии на пророка са типична творба на еврейския фолклор, но изследователите подозират, че изворите на тези разкази се крият в неизвестен месопотамски мит. Рибата или морското чудовище, което погълнало Йона, твърде живо напомня митичния змей на хаоса Тиамат.

Книгата сигурно е създадена след вавилонския плен. Библейските тълкуватели са се мъчили да разшифроват нейния уж алегоричен смисъл. Израил — казват те — имал да изпълни пророческа мисия всред другите народи, но понеже не се справил с поверената му задача, по волята на Йехова бил погълнат от Навуходоносор-чудовището.

За нас обаче е много по-важна ръководната мисъл, която е включена в завършека на фабулата. Когато Йона се разсърдил, че Ниневия не била разрушена, Йехова му дава нагледен урок за справедливост. Щом той съжалил изсъхналото растение, нима и Йехова не е трябвало да се смили над големия град, в който покрай грешниците живеят праведни хора, невинни деца и животни. Какъв напредък в разбиранията на Йехова в сравнение с Йехова на Мойсей, Исус или съдиите![3]

Всички тези идеи, които кълнят в пророчествата на Йеремия, Исай и Иезекиил, както и в дидактичните разкази, естествено е трябвало да повлияят творчески на по-нататъшното развитие на религиозните концепции. Силна светлина върху хода на този интересен процес хвърлиха откритите в пещерите край Мъртво море свитъци. През 1947 г. керван от пастири от бедуинското племе тамири спрял на почивка в скалистата местност близо до извора Анин Фешха. И тогава едно малко момче, като търсело заблудило се козле, открило в една от многобройните пещери големи глинени делви, пълни с някакви тайнствени свитъци.

Както се установило по-късно, това били дълги ленти от овча кожа, покрити с архаични знаци от еврейско писмо.

Отначало стойността на откритието не била разбрана. Едва когато част от свитъците попаднала в Съединените щати, а част в сирийския православен манастир „Свети Марко“, очите на учените се отворили. Прославеният ориенталист Уилям Ф. Олбрайт не се поколебал да нарече тези свитъци „най-голямото откритие на нашия век“.

Работата се състояла в това, че свитъците съдържат текстове на Стария завет от III или II век пр.н.е. Понеже най-старото копие, открито дотогава, е от IX век на н.е., свитъците имат неоценимо значение за филологическите сравнителни проучвания за обясняването на много спорни или неразбрани библейски откъси.

Шумът, който се вдигнал около свитъците, както и съобщението за платените за тях суми (за част от свитъците американците са платили 250 хиляди долара) достигнали чак до арабската пустиня. По скалистите безлюдни места около Мъртвото море се зароило от бедуински търсачи, които претърсвали многобройните пещери и пукнатини. А резултатът бил изключително обилен: в двадесет и пет пещери търсачите намерили няколкостотин свитъци и хиляди късове с еврейско, арамейско и гръцко писмо. По-нататъшните търсения, вършени вече систематично и научно от археологически експедиции, трупат нови и нови находки. В този момент материалът е толкова голям, че според учените ще минат най-малко петдесет години, докато текстовете бъдат подредени и обработени научно. Но и сега вече се знае, че между тях се намира Книгата на Йеремия, коментар към Книгата на Хабакук, както и апокалиптичната творба за „Война на синовете на светлината със синовете на мрака“.

Естествено явява се интригуващият въпрос, по какъв начин тези свети писания са се намерили в безлюдните пещери край Мъртво море. С този въпрос се зае специална археологична експедиция през 1951 г. и скоро съобщи резултатите от изследванията си.

Недалече от пещерите се намират развалини, от години смятани за остатъци от римска крепост. Арабите ги наричали Хирбет Кумран. Някога тези развалини са представлявали комплекс от постройки, издигнати от блокове дялан камък и покрити с покрив от палмови стъбла, тръстика и тиня. В разкопалите развалини археолозите са различили трапезария, спални, кухни, занаятчийски работилници, клозети, два басейна за къпане с ритуално предназначение, както и складове.

Най-важното откритие обаче била залата, наричана „скрипториум“, където писари извършвали преписи на свещените книги. Там са се запазили каменни маси с пейки и преди всичко няколко мастилници от бронз и глина, в които още имало следи от мастило. В подземните складове всред купища от керамични чирепи били намерени цели също такива цилиндрични глинени съдове, в каквито били пазени откритите свитъци. Следователно не може да има никакво съмнение, че собственици на свитъците били хората, които живеели в тази постройка.

Освен това от развалините били извадени много монети. Най-старата произхождала от 125 г. пр.н.е., а най-новата — от 68 г. пр.н.е. Следите от пожар свидетелствуват, че през тази година е настъпил насилствен край на тайнствената постройка.

Археолозите дошли до убеждението, че това е било манастир на еврейската секта есеи, които избягали от Йерусалим, за да се спасят от преследванията на Сенахирим. Тази си хипотеза те основават не само на все пак достатъчно убедителните археологични находки, но и на сведенията от древни пътешественици и летописци. Така например римлянинът Плиний Стари разказва, че при пребиваването си в Палестина посетил голям манастир на есеите края Мъртво море. По всичко изглежда, че това е същият манастир, чиито развалини са изкопани в Хирбет Квумран. За есеите пише и еврейският историк Йосиф Флавий, както и гъркът Филон от Александрия.

Намерената в развалините монета от 68 г. н.е. ни дава възможност да се досетим каква е била съдбата на манастира. В Йерусалим избухнало въстание на еврейското население. Срещу бунтовниците бил изпратен X римски легион, известен със своята жестокост. След като храмът в Йерусалим бил изгорен, а въстанието потушено с кръв, есеите не могли да си правят никакви илюзии за своята съдба. Наемниците грабели страната и постепенно се приближавали до манастира. Братята се погрижили преди всичко да спасят свещените книги. Ценните свитъци сложили в непосещавани от хората пещери с надежда, че в бъдеще, когато военната буря мине, ще могат да възобновят дейността си.

Между намерените в пещерите документи особено ценен се оказал свитък, който съдържал ритуалните предписания, вярвания, нравствените поучения и организационните принципи на есеите. От този документ узнахме, че всичко у тях е било обща собственост. Всеки ден при залез-слънце членовете на сектата се обличали празнично, получавали в басейна всекидневно кръщение и сядали на обща вечеря, при която главата на манастира благославял хляба и виното. Есеите проповядвали между другото любов към ближния, бедност, необходимост да се дава милостиня, порицавали робството и вярвали в идването на божи помазаник, учител на правдата, който ще въведе нов ред на земята.

Шумът, който се вдигна около този документ, продължава и до ден-днешен под названието „борба за свитъци“. На тази тема в западните страни са написани стотици статии и книги.

Коя е причината, за да предизвика този свитък такива страстни спорове? Работата е там, че есеите са във всяко отношение поразително подобни на първите християни.

Това е дало основание на известна група ориенталисти начело с Дюпон-Сомер да изразят възгледа, че есеите представляват онова свързващо звено между иудаизма и християнството, чиято липса науката чувствуваше толкова болезнено.

Бележки

[1] В българския превод на Библията се говори за Артаксеркс. — Б.пр.

[2] Астарта. — Б.пр.

[3] Разговорът на Авраам с Бога на идентична тема е без съмнение по-късна прибавка, произхождаща от периода след вавилонския плен, когато проблемът за справедливостта на земята бил много актуален. — Б.авт.