Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Криминалните загадки на Леонардо (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Leonardo und das Verlies der schwarzen Reiter, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2013)

Издание:

Алфред Бекер. Кражбата на водния знак

ИК „Фют“, София, 2012

Редактор: Албена Раленкова

ISBN: 978-954-625-794-9

История

  1. — Добавяне

В плен

Бандитите върнаха Леонардо и Карло във воденицата, където ги чакаше разгневеният главатар на бандата.

Руджеро чешеше ожесточено лепкавите си коси и не спираше да ругае.

— Сега вероятно ще трябва да се подстрижа до голо! — беснееше той. — И на какво ще приличам тогава! На стригана овца!

Мъжът с кожения елек прекъсна шефа си.

— Какво да правим с тези двамата? — попита той.

— Предлагам да ги наложим с тояги за това, което са ти сторили, а сетне да ги пуснем да се пръждосват далеч оттук — предложи един от другите бандити, който едва сдържаше усмивката си.

Руджеро наистина изглеждаше много смешно със залепналите си коси.

— Внимавай някой друг да не отнесе накрая тоягите! — изръмжа злобно Руджеро.

Той си пое дълбоко дъх и опита да изтръска от ръцете си туткала, който преди това беше обърсал от косите си.

— Тези хлапета вчера бяха във воденицата. Отначало си мислех, че не са ни познали.

— Че нали бяхме маскирани — напомни му един от другите мъже.

— Може и така да е — кимна Руджеро, — но от друга страна, не вярвам в такова голямо съвпадение. Първо ги срещаме във воденицата на майстор Андреа и още на следващия ден цъфват тук, при майстор Флавио — още повече, че той изобщо не познава двете шпиончета. Но хайде най-напред да ги заведем във воденицата!

 

 

И така, засега не беше ясно какво ще правят с тях. Леонардо остана с впечатлението, че бандитите не могат да вземат решение.

Като начало те върнаха двете момчета обратно в работилницата.

— Майстор Флавио! — извика Руджеро и махна на майстора да се приближи.

Чираците, които бяха заети с чистенето на туткала, отстъпиха встрани. Най-малките от тях бяха на не повече от дванадесет-тринадесет години. Едно от момчетата имаше огненочервена коса и множество лунички по лицето. То се беше втренчило в Карло и Леонардо и се отдръпна едва в последния момент.

Леонардо го забеляза още при първото си влизане във воденицата. Момчето стоеше при винтовата преса и помагаше да се изцеди водата от готовите листове.

Майстор Флавио се появи иззад тъпкачката.

— Какво искате? — попита той, като се опитваше да надвика чуковете.

— Трябва ни помещение, в което да заключим тези скитници — заяви Руджеро.

Майстор Флавио вдигна рамене.

— Ами затворете ги в мазето, господин Руджеро.

— Трябва ми място, откъдето да не могат да се измъкнат лесно — настоя главатарят на бандата.

— Тогава ме последвайте! — подкани ги Флавио.

Майсторът на хартия тръгна напред, а другите го последваха към една пристройка на воденицата. Там той отвори голям дървен капак в пода. Дървена стълба водеше в тъмно подземие, подобно на яма.

— Тук съхранявам материали, които трябва да стоят на студено — обясни Флавио.

— Хвърлете вътре двамата шпиони! — нареди Руджеро.

Леонардо трябваше да се спусне пръв в мрачното подземие. Не можеше да се види какво има вътре и колко голямо е мазето. Догади му се. Най-сетне Леонардо стъпи на твърда земя. Но подът беше влажен, както веднага усети момчето с голите си стъпала. След него се спусна и Карло.

— И наистина ли няма друг изход? — чу се подозрителният глас на Руджеро.

— Не. Само няколко дупки за проветряване — обясни Флавио.

— Какви са тези дупки за проветряване? — попита недоверчиво Руджеро. — Тези двама нехранимайковци в никакъв случай не бива да ни избягат!

— Гарантирам ви, че подобно нещо не би могло да се случи — увери го Флавио. — Дупките за проветряване не са по-големи от мъжка ръка. Оттам никой не би могъл да се измъкне, дори да е мършав като чироз.

Мъжете около Руджеро се спогледаха с подигравателни физиономии. Всъщност идеше им да се разсмеят с глас, но никой от тях не се осмели, за да не подразни главатаря.

— Затворете капака и изтеглете стълбата! — нареди Руджеро.

Мъжът с кожения елек изтегли дървената стълба.

Преди да затвори капака, майстор Флавио извика още веднъж на Леонардо и Карло:

— И да не ми пипате запасите!

Сетне стана тъмно като в гроб.

 

 

Отпърво двете момчета запазиха мълчание. Едва когато стъпките над тях заглъхнаха, Карло се осмели да се обади.

— Хубава каша забърка, Леонардо!

— Аз ли? Чуй сега…

— Не, ти ме чуй! От самото начало бях против да идваме тук. Не биваше да предприемаме нищо на своя глава, а да потърсим помощ.

— И откъде, моля, да намерим тази помощ? — присмя му се Леонардо. — Докато стигнем до Флоренция, за да кажем на градската стража, тези типове отдавна вече щяха да са през девет планини в десета. И естествено, всички доказателства щяха да бъдат унищожени. Да не говорим, че никой във Флоренция нямаше да ни обърне внимание.

— И аз не знам кое щеше да бъде най-доброто, но по-лошо от това, което стана, не би могло да бъде! — не се предаваше Карло.

В себе си Леонардо, естествено, трябваше да признае, че приятелят му има право. Планът му се беше провалил напълно. Вместо да събират доказателства, те стояха заключени в тази тъмна дупка и не можеха да направят нищо. А бандитите спокойно щяха да изчакат, докато майстор Флавио изработи хартията, която им беше необходима. Все още не беше ясно какво щеше да се случи след това. Възможно беше бандитите да пренесат хартията на друго място, където да произвеждат фалшиви банкноти.

Възможно беше обаче също така всичко да се случи в тази работилница, като тук пристигне някой, който притежава необходимите знания и най-вече необходимия печат. Вероятно някой, който работи за банка „Медичи“ или е работил там, така си мислеше Леонардо.

Сети се за конника с черната брада, когото срещнаха на път за работилницата и който също беше член на бандата. Може би неговата задача беше да уведоми тази тайнствена личност или дори да я доведе в работилницата на майстор Флавио.

— Дано сега за разнообразие да ти дойде някоя разумна идея — не спираше да мърмори Карло. — Идея, която да ни помогне да се измъкнем колкото се може по-скоро от тази дупка. Тук не само е влажно и студено, но и… — Карло млъкна.

От тъмнината се чу тихо квакане.

— Жаби! — извика той ужасен. — Само това ни липсваше! Не мога да си представя нищо по-гнусно.

— Да се радваме, че няма плъхове — напомни му Леонардо.

— Ами най-вероятно просто още не сме ги видели, защото тук е адски тъмно — отвърна Карло.

Единствената светлина, която падаше в подземието, идваше от дупките за проветряване.

Тези дупки бяха толкова високо, че Леонардо и Карло не можеха да ги достигнат дори ако единият от тях се качеше на раменете на другия. Освен това бяха твърде малки, за да се измъкнат през тях.

И все пак през дупките се чуваха от време на време гласовете на бандитите.

Леонардо тръгна през помещението и се блъсна в голям сандък, който му стигаше до гърдите. Трудно беше да се каже какво има вътре. Беше сравнително лек, а капакът не беше заключен. Леонардо не се стърпя и го отвори. Но съдържанието беше скрито дълбоко в тъмното и той не успя да види какво е. Вместо това внезапно го обкръжиха рояци мухи. Той размаха диво ръце около себе си. Дръпна се настрани и тогава за момент в сандъка влезе светлина, така че Карло успя да види какво има вътре.

— Кости! — промълви той с пресъхнала уста.

Вонята беше непоносима и Леонардо бързо захлопна капака.

— Това се кости от прясно заклани телета и свине — предположи Леонардо. — От тях вероятно майстор Флавио прави туткала, който му е необходим за производството на хартия.

— Надявам се да си прав — прошепна Карло с ужас в гласа.

— Какво ти става?

— Ами кой знае кого още бандата е оставила да умре в тази тъмница и чии са в действителност тези кости!

— Какво те прихваща, Карло? Вече виждаш призраци!

— А ти какво си мислиш, че смятат да правят с нас? Да ни пуснат, за да ги предадем?

Леонардо избута сандъка с костите под малкото светло петно, което падаше в ямата през една от дупките за проветряване. Сетне отвори още веднъж капака и бръкна предпазливо с дясната си ръка вътре. С лявата разгонваше мухите.

— Помогни ми, Карло!

— Изобщо не разчитай на мен!

Миг по-късно Леонардо извади един череп, който беше силно заоблен отпред и имаше муцуна с плоски, почти кубични зъби.

— Погледни само! Да ти прилича на човек?

— Не.

— Истинска кравешка глава! Жалко… Бих взел този сандък вкъщи. Всички тези кости… Какви изследвания само бих могъл да направя с тях!

— Дядо ти щеше да изхвърли този сандък през прозореца — заедно с вонята и мухите.

Леонардо въздъхна и върна черепа на кравата в сандъка.

— Да, за съжаление. По този въпрос напоследък той е станал категоричен. Мисля, че преувеличава.

Някъде в тъмното все още квакаха жаби.

— И тях ли би уловил и изследвал — присмя се Карло на Леонардо.

— Да, естествено!

— Ами, трябва да кажа, че най-вероятно ще имаш достатъчно време за това, защото кой знае колко още ще гладуваме тук. Какво става с твоята разумна идея? Измисли ли как да се измъкнем от тук?

Леонардо усети, че Карло му е много ядосан.

— Съжалявам! — рече той. — Явно сме били твърде самонадеяни.

— Ти беше твърде самонадеян! — поправи го Карло. — Аз само дойдох с теб, а сега съм в същата каша.

— Ще се измъкнем някак — заяви убедено Леонардо. — Баща ми тръгна за Флоренция, за да информира семейство Медичи за кражбата.

— Аха, и ти си мислиш, че градската стража или телохранителите на семейство Медичи веднага ще се сетят, че ние се намираме в мазето на работилницата на майстор Флавио и спешно се нуждаем от помощ? — Карло едва не се задави от яд. — Признай, че сам не вярваш на думите си!

— Ами ако все пак…

— И как по-точно?

— Ами как мислиш, че стигнах до идеята да дойдем на разузнаване в тази работилница? Много просто — говорих с баща си! Няма чак толкова много хартиени работилници, на които семейство Медичи да е прекратило договора — а без хартиена работилница кражбата на водния знак няма никакъв смисъл! Ще видиш, че рано или късно баща ми, семейство Медичи или техните телохранители ще стигнат до същата мисъл.

— … и е само въпрос на време тази могъща армия, която ти току-що си изфантазира, да се появи тук и да им даде да се разберат на Руджеро и неговата банда!

— Точно така!

— Ах, Леонардо! Забрави за това! Как мислиш, какво ще стане, когато бандата получи онова, което й трябва от майстор Флавио, и всеки един от тези мъже натъпче джобовете си с фалшиви банкноти на Медичите? Нали ще трябва да се отърват по някакъв начин от нас. И тогава вече положението наистина ще стане отчайващо, казвам ти! Съмнявам се, че дотогава ще е дошла помощ. И освен това…

— Замълчи за малко! — спря го Леонардо.

Но не се чуваше нищо — нищо друго, освен една квакаща жаба и шум, който звучеше като тропот на кон.

През дупките се чу ясно как навън пристигна конник и скочи от седлото.

— Аха, ето те най-сетне — чу се един глас.

— Къде е Руджеро?

— Нашият главатар се къпе в реката — обади се друг глас. — Малко по-нататък по течението. Явно му е твърде неудобно в този вид…

И новопристигналият научи как Руджеро е паднал във ваната с туткал.

Съучастниците му, естествено, украсиха още повече историята и я допълниха с небивалици за яростната самоотбрана на Леонардо.

— Руджеро сигурно не е и сънувал, че някой ден ще изгуби схватка с дете!

Мъжете избухнаха в гръмогласен смях. Новопристигналият не беше в толкова добро настроение.

Той се покашля и рече сериозно:

— Съжалявам, но нямам добри вести.

Леонардо предположи, че това е мъжът с брадата. Дори беше сигурен, че е разпознал гласа му.

— Идвам право от Негово Превъзходителство — съобщи той на своите другари.

— И? Какво стана? — дочуха се гласовете им.

— За съжаление качеството на хартията не е достатъчно добро. Негово Превъзходителство не е съгласен и с водния знак. Той твърди, че всеки чирак на търговец ще разпознае фалшификата и не би посмял да се появи в клон на банка „Медичи“ с този документ!

— Руджеро няма да се зарадва на тази вест. Това ще ни забави още няколко дни.

— А майстор Флавио пък съвсем няма да е доволен, защото ще се наложи отново да хвърли на тъпкачката произведената хартия.

Мъжете се отдалечиха и Леонардо и Карло вече не чуваха за какво си говорят. Леонардо щракна с пръсти.

— Чудесно! — заяви доволно той. — По този начин ние печелим време…